Метаданни
Данни
- Серия
- Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Streams of Silver, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вяра Паунова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, форматиране
- Диан Жон (2010)
- Корекция
- mistar_ti (2010)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2015)
Издание:
Р.А. Салваторе. Сребърни реки
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
ИК „Инфо ДАР“, София, 2007
ISBN 954-761-104-6
История
- — Добавяне
- — Корекция
Книга 1
В търсене
Моля се в света винаги да има дракони. Казвам го напълно искрено, макар че самият аз участвах в убиването на един от големите червеи. Защото драконът е изначалният враг, най-страшният противник, въплъщение на абсолютно зло и пълна разруха. Драконът, повече от всяко друго същество, дори от демоните и злите духове, извиква в съзнанието ни образа на страховито великолепие, образа на най-огромното и ужасяващо чудовище, спящо върху несметно съкровище. Драконите са най-голямото изпитание за силите на воина и най-големият страх на децата. Те са по-стари от елфите и по-близки до земята от джуджетата. Драконите са абсолютното въплъщение на злото, изначалният звяр, най-тъмната част от нашето въображение.
Магьосниците не могат да ви кажат откъде са дошли те, макар да вярват, че някой велик вълшебник, бог на магьосниците, трябва да е участвал в сътворяването на първия дракон. Елфите, със своите дълги предания, обясняващи сътворението на целия свят и всички живи същества, имат не една и две древни легенди за появата на драконите, но дори те признават, че всъщност нямат представа откъде точно са дошли летящите червеи.
Моите собствени вярвания са много по-прости и в същото време — далеч по-сложни. Вярвам, че драконите са се появили на този свят веднага след появата на първата разумна раса. Не мисля, че драконите са рожба на някое божество или велик магьосник. Според мен, те са творение на най-първично въображение, плод на най-черните страхове на тези първи, мислещи смъртни хора.
Ние създаваме драконите по същия начин, по който създаваме и боговете си — защото имаме нужда от тях, защото дълбоко в себе си знаем, че без тях ще сме принудени да живеем в свят, в който не си струва да се живее.
Има толкова много хора, които търсят отговор, абсолютният, единствен отговор за всичко в живота и даже за всичко след живота. Те изучават и изпитват това, което срещнат и, намерили отговорите на няколко прости въпроса, решават, че всеки въпрос непременно трябва да има отговор. Какъв е бил светът преди появата на хората? Наистина ли всичко е тънело в непрогледна тъмнина преди слънцето и звездите да засияят на небето? Съществувало ли е изобщо нещо? Какво сме били ние, всеки от нас, преди да се родим? И най-вече, какво ще стане с нас след смъртта ни?
От жал към тези хора се моля никога да не открият отговорите, които търсят.
Веднъж един самопровъзгласил се пророк дойде в Десетте града и на всеослушание започна да отрича съществуването на живот след смъртта. Твърдеше, че хората, които бяха умрели и после съживени от някой жрец, всъщност изобщо не са умирали, а онова, което твърдяха, че са преживели в отвъдното, не било нищо друго, освен самоизмама, отчаян опит да направят пътя си към Нищото не толкова страшен. Защото, твърдеше този мъж, именно това ни чака — безкрайна пустота, абсолютна празнота, Нищо.
Никога през живота си не съм срещал друг, който така отчаяно да моли да го опровергаят.
Та какво ни остава, ако ни отнемат неизвестното? На какво ще се надяваме, ако открием всички отговори?
Кое е тогава онова нещо у нас, което така отчаяно се мъчи да отрече съществуването на магии и да обясни необяснимото? Страхът, предполагам, страхът, породен от тайните на живота и най-вече — от абсолютната неизвестност на смъртта. Захвърлете настрани тези страхове, бих казал аз на тези хора, и заживейте освободени от тяхното бреме. И ако само за миг се вгледаме в света и уловим неговата истинност, няма как да не видим цялата магия около себе си, която не може да бъде обяснена с числа и формули. Какво, ако не магия, е чувството, което развълнуваната реч на пълководеца разпалва в гърдите на воините преди отчаяния щурм? Какво, ако не магия, е покоят, който обзема новороденото в прегръдката на майка му? Какво, ако не магия, е любовта?
Не, аз не бих искал да живея в свят без дракони, така, както не бих искал да живея в свят без магия, защото това би бил свят, в който не съществува Неизвестното, свят без въпроси, свят без вяра.
А това, убеден съм, е най-жестоката съдба, която може да сполети едно разумно, мислещо същество.
1
Надвиснала заплаха
Наметката го скриваше напълно, макар че през спуснатите завеси не проникваше почти никаква светлина. Такъв бе животът му — потаен и самотен. Живот на убиец.
Докато обикновените хора се наслаждаваха на слънчевата светлина и не се криеха от погледа на съседите си, Артемис Ентрери се движеше в сенките, а очите му, широко отворени, за да поглъщат малкото светлина, неотклонно следваха тесния път, който трябваше да поеме, за да изпълни задачата, с която се занимаваше в момента.
Ентрери наистина бе професионалист. Спокойно можеше да се каже, че в целите Царства няма по-добър от него в този черен занаят. Когато надушеше плячката си, той никога не я оставяше да му се изплъзне. Така че когато намери къщата в Брин Шандер (престолният град на няколкото гранични поселища, издигнати насред тези диви земи) и видя, че е празна, палачът изобщо не се притесни. Подозираше, че полуръстът се е измъкнал от Десетте града, ала това нямаше никакво значение. Ако това бе същият полуръст, в търсене на който бе изминал повече от хиляда мили чак от далечния южен град Калимпорт, вече бе постигнал повече, отколкото се бе надявал. Жертвата имаше само някакви си две седмици преднина. Дирята щеше да е съвсем прясна.
Ентрери се движеше безшумно и хладнокръвно из къщата на полуръста в търсене на издайнически следи, които биха му подсказали нещо за противника му и биха му дали превъзходство, когато двамата се изправят един срещу друг. Навсякъде го посрещаше безпорядък — полуръстът очевидно бе избягал, колкото може по-бързо, научил най-вероятно, че преследвачът му е наблизо. Това бе добър знак, още едно доказателство в подкрепа на подозренията на Ентрери, че този Риджис бе същият Риджис, който преди доста години бе служил на Пук паша в далечния пристанищен град.
Зла усмивка плъзна по устните му при мисълта, че жертвата му знае за преследвача, следващ я по петите. Това само още повече увеличаваше удоволствието от „лова“ — сега щеше да противопостави преследваческите си умения на способността на жертвата да се крие. Изходът от този своеобразен двубой бе предрешен, убеден бе Ентрери. Уплашеният човек неизменно допуска грешки.
Палачът намери онова, което търсеше, в малко чекмедже в една от спалните. В бързината си да избяга колкото се може по-скоро, Риджис, но бе успял да заличи следите, които издаваха истинската му самоличност и сега, с опасен блясък в очите, Ентрери разглеждаше малък пръстен. Накитът недвусмислено разкриваше някогашната принадлежност на Риджис към гилдията на крадците на Калимпорт, ръководена от Пук паша. Палачът стисна издайническия предмет в юмрука си и злата му усмивка стана още по-широка.
— Открих те, малки крадецо! — изсмя се той и гласът му отекна в празната стая. — С теб е свършено! Вече не можеш да ми избягаш!
Внезапно смехът застина на устните му и той застана нащрек — откъм външната врата на разкошната къща се чу шум от превъртане на ключ и изпълни преддверието. Ентрери пусна пръстена в малката кесийка, която висеше на кръста му и, по-тих от стъпките на смъртта, се скри в сенките на перилата на върха на стълбището.
Тежката двойна врата се отвори, за да пропусне мъж и жена, следвани от две джуджета. Ентрери познаваше мъжа — Касиус, представителя на Брин Шандер. Някога именно той бе живял в тази къща, но преди няколко месеца я бе отстъпил на Риджис след героичния подвиг на полуръста по време на войната им със злия магьосник Акар Кесел и гоблиновата му войска.
Ентрери бе виждал и момичето, но още не бе успял да разбере каква точно е връзката й с Риджис. Красивите жени бяха рядкост в тези диви земи, но то правеше изключение. Блестящи червеникавокафяви къдрици закачливо се виеха по раменете й, а пламъкът на тъмносините очи можеше да накара всеки мъж да потъне безнадеждно в тяхната бездна.
Името й, както бе успял да научи палачът, беше Кати-Бри. Тя живееше при джуджетата, в тяхната долина на север от града, в дома на водача им Бруенор. Той я бе осиновил преди повече от десет години, когато бе загубила родителите си след един гоблинов набег.
Тази неочаквана среща май щеше да му е от полза, помисли си Ентрери и наостри уши, за да чуе какво става в преддверието под него.
— Няма го само от една седмица — точно казваше Кати-Бри.
— Една седмица, през която не се обади нито веднъж! — рязко рече Касиус, очевидно разстроен от нещо. — А през това време красивият ми дом стои празен без никой да го пази. Ами че само преди няколко дена заварих външната врата отключена!
— Ти сам даде къщата на Риджис — напомни му момичето.
— Назаем! — изръмжа Касиус.
В действителност, той наистина бе подарил на Риджис дома си (най-великолепната къща в земите на север от Мирабар) ала много скоро бе съжалил за щедростта си. Сега, когато се замислеше за това, представителят на Брин Шандер разбираше, че го бе направил в първите мигове на трескава възбуда и радост от победата им над гоблините. Освен това подозираше, че и полуръстът му бе „помогнал“ — рубиненият му медальон бе известен с магическата си способност да „убеждава“ хората.
Както мнозина други, изиграни от полуръста, сега, когато въздействието на магическия медальон бе изчезнало, Касиус гледаше на случилото се по съвсем различен начин. Начин, който не представяше Риджис в особено благоприятна светлина.
— Няма значение как ще го наречеш — рече Кати-Бри. — Не може така бързо да решаваш, че Риджис е напуснал къщата.
Лицето на Касиус почервеня от яд.
— Всичко да се изнесе още днес! — отсече той. — Дадох ти списък. Искам всички вещи на полуръста да се махнат от къщата ми! Всичко, което намеря, когато се върна утре, става мое! И те предупреждавам, че скъпо ще ми платите, ако открия, че нещо липсва и да е повредено!
И като се обърна рязко, Касиус изхвърча през вратата.
— Ама как се е разлютил на Риджис! — засмя се едно от джуджетата, Фендер Ковашкия чук. — Не съм срещал друг, чиито приятели така бързо да сменят верността с неприязън, както приятелите на Риджис!
Кати-Бри кимна в знак на съгласие. Знаеше, че Риджис си играе с някакви магии и предполагаше, че странните му отношения с хората, които го заобикаляха, бяха страничен ефект от недотам умелите му опити в магията.
— Мислиш ли, че е тръгнал заедно с Дризт и Бруенор? — попита Фендер и Ентрери, свит на върха на стълбището, се размърда неспокойно.
— Без съмнение — гласеше категоричният отговор на Кати-Бри. — Цяла зима го молят да дойде с тях в опита им да открият Митрал Хол, а пък сега, когато и Уолфгар се присъедини, сигурно са били още по-настоятелни.
— Значи дребният ни приятел вече е изминал половината път до Лускан, че и повече — рече джуджето. — Касиус е прав да си иска къщата.
— Да се захващаме за работа тогава — съгласи се Кати-Бри. — Касиус е достатъчно богат и без да си присвоява вещите на Риджис.
Ентрери се облегна на парапета. Името Митрал Хол не му говореше нищо, но за сметка на това прекрасно познаваше пътя до Лускан. Злата усмивка отново изкриви лицето му и той се зачуди дали ще успее да настигне пътешествениците преди да са стигнали до пристанищния град.
Само че тук можеше да получи още полезна информация. Кати-Бри и двете джуджета се заеха да съберат вещите на полуръста и докато влизаха и излизаха от стая в стая, черната сянка на Артемис Ентрери, безшумна като надвиснала смърт, ги следваше плътно. Те така и не усетиха присъствието му, така и не разбраха, че едва забележимата гънка на завесата може би не се дължеше единствено на лекия ветрец, повяващ през открехнатия прозорец, или че сянката зад онзи стол май бе необичайно дълга.
Убиецът успяваше да се скрие достатъчно близо, за да чува всичко, което си говореха, а пък Кати-Бри и джуджетата почти не приказваха за друго освен за четиримата приятели и приключението им, което трябваше да ги отведе до Митрал Хол. Само че усилията на Ентрери не бяха възнаградени с кой знае какво. И без това вече знаеше за прочутите спътници на полуръста — в Десетте града често говореха за тях. Чувал бе за Дризт До’Урден, отреклия се от събратята си Елф на мрака, който бе напуснал земите им в недрата на Царствата и сега живееше в Долината на мразовития вятър, защитавайки границите на Десетте града от набезите на дивите обитатели на Долината; за Бруенор Бойния Чук, грубоватия водач на джуджетата, които живееха в долината, разположена под южните склонове на Грамадата на Келвин; знаеше и за Уолфгар, могъщия варварин, пленен от Бруенор и възмъжал сред джуджетата, завърнал се в Десетте града заедно с дивите племена на тундрата, за да защити поселищата от гоблиновата армия и сключил съюз между народите на Долината на мразовития вятър. Съюз, който бе спасил хората и бе направил живота им много по-добър.
„Очевидно си се заобиколил с могъщи съюзници, полуръсте“, мислеше си Ентрери, облегнат на гърба на един голям стол, докато Кати-Бри и джуджетата влизаха в съседната стая. „Но дори и те няма да ти помогнат. Ти си мой!“
Кати-Бри и джуджетата останаха в къщата повече от час и напълниха две огромни торби най-вече с дрехи. Момичето бе изумено от невероятното количество вещи (предимно дарове от благодарните жители на Десетте града), които Риджис бе натрупал през няколкото месеца след прочутите си „подвизи“ по време на войната с Кесел и гоблините. Кати-Бри прекрасно знаеше каква огромна любов изпитваше Риджис към удобствата и изобщо не можеше да разбере какво го бе прихванало, та така да хукне да гони тримата си приятели. Особено я учудваше това, че полуръстът не бе наел носачи, които да вземат поне част от вещите му. И колкото повече богатства откриваше в къщата, толкова повече разбираше колко набързо трябва да бе избягал Риджис и това я тревожеше. Всичко това изобщо не се връзваше с характера на полуръста. Нещо като че ли липсваше, нещо, което тя още не знаеше и което обясняваше много.
— Като че ли вече взехме повече, отколкото можем да носим, а и без друго прибрахме почти всичко — заяви Фендер и метна тежката торба на гърба си. — Мен ако питаш, Касиус да разчисти останалото сам!
— Нямам намерение да доставя на Касиус удоволствието да си присвои каквото и да било от вещите на Риджис — отсече Кати-Бри. — Може да има още ценни предмети, които не сме открили. Вие двамата занесете торбите в стаите ни в странноприемницата, а аз ще довърша работата тук.
— Твърде си добра към него — отвърна джуджето. — Право казваше Бруенор, че Касиус е човек, който прекалено много обича да брои съкровищата си!
— Не бъди несправедлив, Ковашки чук! — строго рече Кати-Бри, но усмивката й издаваше, че всъщност бе съгласна с джуджето. — Касиус направи много за градовете по време на войната и е прекрасен водач на хората от Брин Шандер. Пък и знаеш не по-зле от мен, че Риджис прекрасно умее да вбесява хората!
Фендер се засмя:
— Покрай тези негови хитринки и магии, с които получава това, което иска, дребният ни приятел май си е навлякъл гнева на доста хора! — и като потупа другото джудже по рамото, той се запъти към входната врата.
— Гледай да не закъсняваш! — рече той на Кати-Бри преди да излезе. — Трябва да се връщаме в мините. Още утре!
— Ама че си припрян, Ковашки чук! — засмя се момичето.
По лицето на Ентрери, който бе чул целия разговор, отново плъзна зловеща усмивка. Прекрасно познаваше последиците от магиите и вбесените врагове, за които говореха джуджето и момичето, не можеха да не му напомнят за хората, които Пук паша мамеше в Калимпорт. Хора, които бяха попаднали под въздействието на рубинения медальон.
Външната врата шумно се затвори. Кати-Бри остана сама в голямата къща… или поне така си мислеше.
Тя отново се замисли над озадачаващото изчезване на Риджис. Усещането, че става нещо нередно, не само че не я напусна, ами се засили още повече, докато накрая започна да й се струва, че дори в този момент нещо в къщата не е наред.
Внезапно усети, че се заслушва във всеки шум, долитащ от стаите, и се вглежда във всяка сянка, таяща се в тъмните ъгли. Тиктакането на старинния часовник с махало. Шумоленето на някакви листа, оставени върху писалището пред отворения прозорец. Полюляването на завесите. Проскърцването на мишките зад дървената ламперия.
Очите й се стрелнаха към завесите, които все още се поклащаха едва забележимо. Може би бе просто вятърът, промъкнал се през някоя пукнатина на перваза, но разтревожената Кати-Бри не можеше да бъде сигурна. Като приклекна инстинктивно и посегна към камата, която висеше на кръста й, тя предпазливо се запромъква към отворената врата, която водеше към съседната стая и минаваше на по-малко от метър от завесите.
Бърз като светкавица, Ентрери вече бе готов. Подозираше, че от момичето може да се изкопчи още нещо и понеже не искаше да пропусне да се възползва от случая, че джуджетата си бяха тръгнали, той зае удобна позиция за нападение. Застанал върху свода на открехнатата врата с лекотата, с която някоя котка би чакала върху перваза на прозореца, палачът си играеше с камата си, докато слушаше как стъпките й се приближават.
Кати-Бри усети надвисналата опасност в мига, в който стигна до вратата и видя черната сянка. Ръката й се стрелна към ножницата, но не бе успяла да изтегли камата си дори наполовина, когато тънките пръсти на една ледена ръка покриха устата й и заглушиха надигащия се вик. По гърлото й се плъзна хладното острие на инкрустирана с изумруди кама.
Слисана и ужасена, Кати-Бри не смееше да помръдне. Никога досега не бе виждала човек да се движи така бързо, а изумителната точност на удара я уплаши. Напрегнатите мускули на нападателя й не оставяха и капка съмнение, че ако се опита да извади докрай оръжието си, ще бъде мъртва много преди да е успяла да го използва. Момичето пусна дръжката на камата си и дори не се опита да се съпротивлява.
Силата на нападателя й бе не по-малко смайваща — без никакво усилие той я вдигна и я сложи на един стол. Не бе особено едър — малко по-висок от нея и строен като изящните елфи. Ала всеки мускул от тялото му бе стегнат и по-як от стомана. Самото му присъствие излъчваше сила и непоклатима увереност. Това също я плашеше, защото не беше напереното фукане на някой вчерашен хлапак, а хладнокръвната сигурност в собственото превъзходство на човек, който бе видял хиляди битки и не бе загубил нито една от тях.
Кати-Бри не откъсваше поглед от Ентрери, докато той я завързваше за стола. Късо подстриганата му гарвановочерна коса още повече подсилваше впечатлението от ъгловатите му черти, острите скули и силната линия на челюстта. Едва набола брада, която никой бръснач не можеше да махне, засенчваше долната част на лицето му. Тя обаче изобщо не му придаваше разпуснат или небрежен вид. Напротив, всичко у него недвусмислено говореше, че това бе човек, който държи нещата под контрол. Кати-Бри би могла да го сметне дори за красив, ако не бяха очите му.
Наситено сиви, в тях не проблясваше нито една искрица. Безжизнени очи, в които нямаше и капчица жалост и човечност, те красноречиво говореха, че той бе само оръдие на смъртта и нищо друго.
— Какво искаш от мен? — най-сетне се осмели да проговори Кати-Бри.
Ледената ръка я зашлеви през лицето.
— Рубинения медальон! Полуръстът още ли носи рубинения медальон?
Кати-Бри се бореше с напиращите в очите й сълзи. Изненадана и замаяна от внезапното нападение, тя не можа да отговори веднага.
Инкрустираната със скъпоценни камъни кама проблесна пред очите й и бавно проследи очертанията на лицето й.
— Нямам много време — равнодушно рече Ентрери. — Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Колкото повече се бавиш с отговора, толкова повече болка ще усетиш.
Говореше напълно сериозно, без дори да трепне.
Кати-Бри, въпреки че бе отгледана от Бруенор и бе корава като истински воин на джуджетата, не можа да потисне страха си. Неведнъж се бе изправяла срещу гоблини и ги бе побеждавала, веднъж дори се бе била със страховит трол, но хладнокръвният убиец я изпълваше с ужас, какъвто досега не бе изпитвала. Опита се да каже нещо, но цялата трепереше и от устата й не можа да се отрони и дума.
Камата отново проблесна.
— Носи го! — изпищя тя, а по бузите й се стекоха две сълзи.
Ентрери кимна и едва забележима усмивка изкриви устните му.
— Тръгнал е с Мрачния елф, джуджето и варварина — спокойно продължи той. — Към Лускан. А оттам — към място, наречено Митрал Хол. Разкажи ми за Митрал Хол, мило момиче.
Острието се плъзна по собствената му буза, оставяйки след себе си по-светла диря по тъмните бузи.
— Къде се намира това място?
Кати-Бри нямаше отговор на този въпрос и разбра, че това най-вероятно ще подпише смъртната й присъда.
— Н-н-не знам — заекна тя, опитвайки се да звучи храбро.
Бе успяла да си възвърне частица от самообладанието, на което я бе научил Бруенор, но очите й бяха все така приковани върху блясъка на смъртоносното острие.
— Колко жалко — рече Ентрери. — Такова хубаво личице…
— Моля те — каза момичето, мъчейки се да запази спокойствие, макар камата да проблясваше все по-близо до лицето й. — Никой не знае! Дори Бруенор! Именно за това тръгна — за да открие Митрал Хол.
Приближаващото се острие внезапно спря във въздуха, а палачът рязко се обърна. Очите му се присвиха, цялото му тяло се напрегна.
Кати-Бри не бе чула отварянето на външната врата, но силният глас на Фендер, който долетя от преддверието, обясни неочакваните действия на Ентрери.
— Кати-Бри, къде си?
Момичето се опита да извика „Бягай!“, пък да става каквото ще с нейния живот, но Ентрери, бърз като светкавица, запуши устата й и превърна вика й в неразбираем стон.
Главата й отхвръкна настрани, но въпреки това успя да види как Фендер и Гроло се втурнаха в стаята, здраво стиснали бойните си брадви. Палачът ги очакваше с кама в едната ръка и сабя в другата.
Огромна радост и облекчение изпълниха Кати-Бри. Джуджетата от Десетте града бяха корави бойци, калени в многобройни битки, а по храброст и сила Фендер отстъпваше само на Бруенор.
В следващия миг обаче си спомни срещу кого се изправяха приятелите й и въпреки очевидното им преимущество, надеждата я изостави така бързо, както се бе появила. Та нали самата тя бе видяла светкавичните движения на убиеца и ужасяващата точност на ударите му!
Отвращението, което предизвикваше у нея Ентрери, я стисна за гърлото и тя дори не успя да извика на двамата си приятели да бягат.
Всъщност, дори и да знаеха какъв ужасяващ човек стои пред тях, Фендер и Гроло нямаше да избягат. Яростта на джуджето заличава всяка мисъл за собствената му безопасност и когато видяха обичната си Кати-Бри здраво завързана на стола, двамата се нахвърлиха върху Ентрери, без да се замислят и за миг.
Сляпата ярост придаде на нападението им нечовешка сила. За разлика от тях, Ентрери отвърна на ударите им предпазливо, оставяйки ритъма на движенията му да го води, докато постепенно набира сила. Понякога на Кати-Бри й се струваше, че убиецът едва успява да отблъсне свирепите удари на двете джуджета. Брадвите им минаваха на милиметри от главата на Ентрери и това като че ли още повече ги разяряваше.
Ала дори и тогава, когато Фендер и Гроло като че ли имаха надмощие, момичето виждаше с кристална яснота, че двамата й приятели са в огромна опасност. Ръцете на Ентрери сякаш си говореха — толкова съвършено се допълваха движенията на камата и сабята му. Дори и в ожесточения, хаотичен бой краката му пристъпваха напълно сигурно и в пълен синхрон. Изглеждаше така, сякаш не се биеше, а танцуваше — един танц на удари, отбягвания и контраудари.
Танц на смъртта.
Кати-Бри го бе виждала и преди — така се биеше и онзи, с когото никой в Долината на мразовития вятър не можеше да се мери, когато опреше до бой с мечове. Сравнението с Дризт До’Урден бе неизбежно — и двамата се движеха с еднаква лекота и изящество, а всяко мускулче на тялото им бе в пълен синхрон с останалите.
Ала колкото и да си приличаха, двамата все пак си оставаха коренно различни — две противоположни ценностни системи, които променяха излъчването на този танц до неузнаваемост, макар движенията да бяха едни и същи.
Когато се биеше, елфът бе въплъщение на красота и изящество, един съвършен воин, следващ с ненадмината жар пътя на доброто и справедливостта, който сам си бе избрал. Ентрери предизвикваше единствено ужас, безстрастен убиец, безстрастно премахващ пречките пред себе си.
Първоначалният устрем на джуджетата като че ли започна да отслабва. Фендер и Гроло бяха изумени, че кръвта на противника им все още не бе оцветила каменния под на стаята. Ала докато техните движения ставаха все по-бавни, ударите на Ентрери продължаваха да набират мощ. Двете му остриета се бяха превърнали в едно неясно петно — всеки удар светкавично бе последван от още два, които едва не запращаха джуджетата на земята.
Движенията му бяха съвършено леки, енергията му — неизчерпаема.
Фендер и Гроло вече само се защитаваха, ала макар сега всичките им сили да бяха насочени към отбиване на ударите на Ентрери, и четиримата знаеха, че съвсем скоро някое от оръжията му ще ги прониже. Смъртоносно.
Кати-Бри дори не успя да види самия удар, но съвсем ясно видя яркочервената ивица, която обагри гърлото на Гроло. Джуджето продължи да се бие още няколко мига, без да разбира или да се интересува защо не може да си поеме дъх. Внезапно изпусна оръжието и падна на колене, стиснал гърлото си с две ръце, давейки се в собствената си кръв. В следващия миг тъмата на смъртта го обви завинаги.
Обезумял от ярост, Фендер вече не чувстваше никаква умора. Брадвата му прорязваше въздуха в отчаян опит за разплата.
С ужасяващо спокойствие Ентрери си играеше с него, предизвиквайки го и разпалвайки още повече гнева му. Палачът дори успя да го удари по главата с тъпата част на сабята си.
Освирепял, унизен и с ясното съзнание, че го бяха надвили, Фендер се хвърли в последно, самоубийствено нападение, с надеждата да повлече и противника си в смъртта.
С безгрижен смях, сякаш играеше за удоволствие, а не се биеше на живот и смърт, Ентрери направи крачка встрани и сложи край на двубоя. Инкрустираната с изумруди кама се заби дълбоко в гърдите на джуджето, сабята се стовари върху черепа му и го пръсна на парата.
Прекалено ужасена, за да извика, прекалено ужасена за да изпищи, Кати-Бри гледаше как палачът се навежда, за да издърпа камата си от трупа на Фендер. Сега бе неин ред, сигурна бе тя, и затвори очи. Камата, бе топла от кръвта на Ковашкия чук, докосна гърлото и. Внезапно момичето усети одраскване — Ентрери бе въртял камата в ръката си. Предизвикателство. Танц, обещание за смърт. В следващия миг топлият допир на окървавеното оръжие изчезна. Кати-Бри отвори очи тъкмо навреме, за да види как малката кама се скрива в ножницата си. Палачът направи крачка назад и погледна към момичето.
— Сама виждаш — обясни той неочакваната си „милост“, — убивам само онези, които ми се противопоставят. Навярно трима от твоите приятели, които отиват към Лускан, ще се спасят от камата ми. Аз искам само полуръста.
Кати-Бри, мъчейки се да не се поддаде на ужаса, който този мъж предизвикваше у нея, отвърна студено:
— Подценяваш ги. Те ще се бият с теб.
С обичайната си хладнокръвна самоувереност, Ентрери отговори:
— Тогава те също ще умрат.
Кати-Бри беше безсилна в тази игра на нерви с безстрастния убиец. Единственото, което можеше да направи, бе да не му позволи да я прекърши. Без да се бои от последиците, тя го заплю.
Желязната му ръка отново я зашлеви през лицето и Кати-Бри, замаяна от болката и с очи, замъглени от бликналите сълзи, пропадна в тъмата на безсъзнанието. Преди напълно да изгуби свяст, в ушите й отекна жесток, безстрастен смях, който постепенно заглъхна в далечината — палачът излезе от къщата.
Предизвикателство. Обещание за смърт.