Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Streams of Silver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р.А. Салваторе. Сребърни реки

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2007

ISBN 954-761-104-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Книга 3
По нови пътища

По време на пътуванията ми по повърхността веднъж срещнах един човек, който бе извадил най-съкровените си религиозни вярвания на показ — сякаш бяха медал, закачен върху дрехата му.

— Аз съм гондсман! — гордо заяви той, докато седяхме в една пивница и посръбвах от виното си, а той, боя се, честичко надигаше чашката с доста по-силното си питие.

Той ми разясни постулатите на своята религия, най-важното нещо в живота му и причината за неговото съществуване — идеята, че началото на абсолютно всичко се крие в науката, в механиката и в откривателството. Дори ме помоли да вземе парченце от плътта ми, за да го изследва и да разбере защо кожата на Мрачните елфи е черна.

— Кой ли елемент липсва — чудеше се той, — за да направи расата ви толкова различна от Светлите ви родственици?

Убеден съм, че гондсманът искрено си вярваше, когато ми каза, че ако успее да открие всички елементи, от които е съставена кожата на Мрачните елфи, би могъл да предизвика промяна, която да направи цвета на кожата им по-близък до този на родствениците им от повърхността. А при неговата отдаденост, дори фанатизъм, той като чели вярваше, че би могъл да предизвика промяна не само във външния вид на моята раса.

Защото именно на това го учеше неговата религия — че всяко нещо на този свят може да бъде обяснено и ако се наложи — поправено.

Как бих могъл дори да се опитам да му обясня колко по-сложно бе всичко? Как бих могъл да му покажа огромните различия в начина, по който Мрачните и Светлите елфи възприемат света, различия, породени от вековете, през които моите събратя и елфите от повърхността са вървели по коренно различни пътища?

За един ревностен гондсман абсолютно всичко може да бъде сведено до съставните си части, анализирано и отново сглобено. За него дори магията не е нищо повече от различен начин за предаване и използване на вселенската сила, който един ден също ще бъде разгадан. Моят познат ми се зарече, ще все някога ще дойде денят, когато той и останалите жреци на науката ще са в състояние да повторят абсолютно всички заклинания, като използват естествена енергия в правилните комбинации.

Ала в думите му изобщо не се споменаваше онази жизненоважна дисциплина, която всеки магьосник е длъжен да придобие едновременно с усъвършенстването на уменията си. Той като чели напълно бе забравил (а може би никога не бе чувал), че никоя могъща магия не се дава даром — тя се извоюва, ден след ден, година след година, десетилетие след десетилетие. Истинската магия означава абсолютно отдаване, при което придобиването на сила не идва отведнъж, а постепенно; тя е нещо тайнствено и дълговечно.

Същото е и с воина. Гондсманът говореше за някакво оръжие, наречено аркебуз, който по могъщество многократно превъзхожда и най-големия арбалет.

Подобни оръжия всяват само ужас в сърцето на истинския воин. Този ужас не е породен от страха, че самият той може да стане жертва на това оръжие, нито пък от опасението, че един ден то може напълно да го измести. Подобни оръжия отвращават истинския воин, защото той знае, че едновременно с нова как да използва меча, добрият боец трябва да се научи защо и кога да го използва. Ако поставим силата на един истински воин в ръцете на обикновения човек, просто ей така, даром, без усилие и упражнения, и най-вече без доказателство, че дългите уроци наистина са били научени — това би означавало да отречем, че със силата неминуемо идва и необходимостта да поемеш отговорност.

Разбира се, съществуват както магьосници, така и воини, които се стремят единствено да придобият нови и нови умения в избраната от тях област и оставят на заден план (дори напълно забравят) онази самодисциплина и морал, които трябва да бъдат техни неразделни спътници по пътя им към така желаното могъщество. За съжаление, има дори такива, които достигат невероятни висоти като магьосници или като воини (Артемис Ентрери е прекрасен пример за такъв човек), ала те все пак си остават изключения, най-вече, защото липсата на морал и човешки чувства у тях бързо стават очевидни за останалите и много често довеждат до тяхното падение. Ала ако светът приеме светогледа на гондсманите, ако тяхната представа за рая, така погрешна в най-дълбоката си същност, се превърне в действителност, тогава всички тези години на обучение и себепознание ще се окажат напразни. Всеки глупак ще може да грабне някой аркебуз или друго могъщо оръжие и без никакво усилие или угризение да погуби някой истински воин. Всяко дете би могло да използва някоя от машините за магии на гондсманите и да създаде огнено кълбо, с което да опожари половината град, преди някой да разбере какво става.

Когато се опитах да обясня на гондсмана поне част от страховете си, той изглеждаше изумен — ала не от унищожителните последици, които идеите му можеха да имат, а от моето „безочие“, както го нарече самият той.

— Изобретенията на жреците на Гонд ще направят всички равни! — гордо заяви той. — Ние ще вдигнем скромните селяни от прахта, в която лежат сега!

Едва ли. Единственото, което този човек и събратята му ще направят, е да посеят смърт и разруха — толкова огромни и всеобхватни, колкото Забравените царства никога не са виждали.

Нямаше какво да кажа — знаех, че този човек никога няма да се вслуша в думите ми. Той смяташе, че аз (както всички умели воини и магьосници) съм безочлив, просто защото не можеше да разбере саможертвата и отдадеността, които са така необходими за постигането на тези умения.

Безочлив? Ако онзи „скромен селянин“ за когото говореше гондсманът, дойдеше при мен с желанието да се научи да се бие, аз с радост бих станал негов учител. Бих се радвал на успехите му така, сякаш са мои, ала бих настоявал — винаги и преди всичко — да се научи на смирение и отдаденост и най-вече да вникне в силата, на която го уча, да разбере колко опасна и разрушителна може да бъде тя. За да се научиш как да използваш меча, първо трябва да се научиш кога да го използваш.

Има и още една грешка в разсъжденията на гондсманите, грешка, която засяга по-скоро чувствата и начина, по който възприемаме света. Ако машините заменят постиженията на личността, към какво ще се стремят хората? И какво всъщност сме ние, ако нямаме цели?

Пазете се от строителите на нови общества, онези, които искат да направят целия свят равен. Възможността може и трябва да е равна за всички, ала постижението трябва да си остане лично.

Дризт До’Урден

16
В отдавна отминали дни

В малката долчинка, която се гушеше в полите на един стръмен хълм, се издигаше невисока каменна кула. Обрасла почти напълно с мъх и бръшлян, тя често оставаше скрита от погледа на случайните пътници.

Ала Търсачите на Сребърните зали не бяха случайни пътници и прекрасно знаеха какво търсят. Това бе Твърдината на вестителите и, кой знае, може би тук се криеше отговорът на всичките им въпроси.

— Сигурен ли си, че именно това е мястото? — обърна се Риджис към Дризт, докато надничаха иззад едно малко възвишение.

И наистина, древната кула доста приличаше на изоставена развалина. Наоколо не помръдваше нищо, не се чуваха дори птичи песни. Във въздуха тегнеше тайнствена, изпълнена с благоговение тишина.

— Сигурен съм — отвърна Дризт. — Нима не усещаш колко е стара кулата. Трябва да е стояла тук векове наред. Дълги, дълги векове.

— А от колко ли векове е празна? — намеси се Бруенор, доста разочарован от мястото.

Нима тук щеше да получи обещаните драгоценни съвети, които да му покажат пътя към заветната цел?

— Не е празна — рече Дризт. — Освен ако информацията, която получих, не е била изцяло погрешна.

Бруенор се изправи на крака и решително се насочи към кулата.

— Вероятно си прав — изръмжа той. — Бас ловя, че точно сега някой трол или пък крастав снежен човек се спотайва вътре и си точи зъбите за нас! Давай да свършваме с това и да се махаме оттук! Един ден повече ни дели сега от Сундабар.

Останалите го последваха. Следвайки буренясалата пътечка (единственото, което напомняше за широката алея, която някога бе отвеждала до вратата на кулата) те предпазливо се приближиха до старинната каменна врата, здраво стиснали оръжията си в ръце.

Обрасла с мъх и изгладена от времето и вятъра, тя очевидно не бе отваряна от дълги години.

— Давай, момче — рече Бруенор на Уолфгар. — Ако има някой на този свят, който може да я отвори, това си ти!

Младежът опря Щитозъб до стената и пристъпи напред. Разкрачи се широко и прокара ръце по камъка, опитвайки се да намери някоя пукнатина, за която да се залови.

Ала в мига, в който я докосна, огромната врата се завъртя безшумно и без никакво усилие.

От безмълвната тъма, която цареше вътре, полъхна хладен ветрец и довя непознат мирис. Усещането за древност се засили още повече. Четиримата приятели почувстваха, че това място не принадлежи на този свят, или може би на това време. Не без притеснение Дризт ги поведе навътре.

Пристъпваха много предпазливо, но въпреки това стъпките им отекваха съвсем отчетливо в безмълвието на мрака. Слънчевите лъчи, които весело грееха навън, изглеждаха невероятно далечни, сякаш някаква невидима преграда разделяше света отвън и вътрешността на кулата.

— Трябва ни факла… — прошепна Риджис, ала спря по средата на изречението, стреснат от звука на собствения си глас.

— Вратата! — провикна се изведнъж Уолфгар.

Огромната порта бе започнала да се затваря така безшумно, както се бе отворила преди малко и той се втурна назад, опитвайки се да я спре преди да ги бе потопила напълно в непрогледна тъма, ала дори и неговата исполинска сила не бе в състояние да се противопостави на магическата мощ, която движеше тежкия камък. Вратата се захлопна и единственият звук, който се чу, бе приглушеният шепот на въздуха, досущ като въздишката на някой великан.

Мрачната гробница, в която си представяха, че ще се озоват, щом огромната врата прогони и последния светъл лъч, така и не ги обгърна в черната си прегръдка. В мига, в който портата се затвори, в стаята заискри синьо сияние — и освети входа към Твърдината на вестителите.

Думите не стигаха, за да изразят страхопочитанието, което ги обзе. Стояха изправени пред историята на човечеството, обгърнати от прегръдката на една действителност, която се намираше извън времето и която караше техните собствени представи за време и принадлежност да изглеждат смешни и нелепи. За миг се превърнаха в странични наблюдатели, съществуването им сякаш замря — в някакво друго време, в един съвсем различен свят, докато те просто стояха и като някое божество наблюдаваха отстрани как десетки човешки поколения идват и си отиват. Върху стените висяха богато избродирани гоблени, чиито някога ярки цветове сега бяха избелели, а ясните им, отчетливи линии се бяха превърнали в мъгляви очертания. Изкусните бродерии потопиха четиримата приятели в един фантастичен калейдоскоп от образи, които разказваха историята на човешката раса. Струваше им се, че всички бродерии отново и отново разказват едно и също, макар леко променено — всеки път имаше по нещо различно, нови идеи и нов край на същата история.

Оръжия и доспехи от всички епохи покриваха цялото помещение, окачени под знамената и гербовете на хиляди отдавна забравени кралства. Каменните глави на мъдреци и герои (някои известни, ала повечето познати единствено на най-усърдните учени) се взираха в тях от многобройните постаменти, а изкусно изваяните им черти представяха точно нрава на онзи, когото изобразяваха.

В другия края на овалната стая имаше дървена врата, която очевидно водеше към хълма зад кулата. Едва когато и тя започна да се отваря полека, четиримата приятели успяха да се откъснат от магията на мястото.

Дори не се опитаха да извадят оръжията си — всички разбираха, че който или каквото и да населяваше кулата, несъмнено щеше да бъде недосегаемо за силата на обикновените им, земни оръжия.

В стаята влезе прастар мъж. Лицето му бе запазило очертанията на младостта, но макар да не бе изпито от дългите години, кожата му приличаше на кората на стар дъб — напукана и корава, преживяла десетки бури и останала все така жилава. Времето нямаше власт над нея. Тихите му стъпки се сливаха в плавно движение и докато идваше към тях, краката му сякаш не докосваха пода. Приближи се и безмълвно зачака, отпуснал ръце покрай тялото си. Дори и гънките на дългата му атлазена одежда не можеха да скрият колко слаби бяха те.

— Ти ли си вестителят от кулата? — попита го Дризт.

— Аз съм Старата нощ — отвърна той, а от тихия му глас повя умиротворяващ покой и изпълни стаята. — Добре дошли, Търсачи на Сребърните зали. Лейди Алустриел ми съобщи за пристигането ви, както и за онова, което ви води из тези земи.

Уолфгар бе обзет от почтително смирение, ала въпреки това не пропусна да отбележи споменаването на Сребърната лейди. Младият варварин улови погледа на елфа и се усмихна многозначително.

Дризт се извърна и също се усмихна.

— Това е Залата на човеците — обясни Старата нощ, — най-голямата стая в кулата. Е, с изключение на библиотеката, разбира се.

Бруенор недоволно свъси вежди и старият мъдрец обясни:

— Дълговечни са традициите на народа на джуджетата, още по-древни са корените на елфите, ала историята често се измерва не с векове, а с поколения. Животът на човеците е кратък и отлита неусетно, та само за няколко века те могат да създадат хиляда царства и да ги видят как рухват, докато един-единствен крал на джуджетата все така управлява поданиците си в мир.

— Търпение им липсва, това е! — изсумтя Бруенор, очевидно доволен от думите на вестителя.

— Така е — засмя се той. — Ала сега е време за вечеря. Доста работа ни чака тази нощ.

Излязоха от стаята и тръгнаха по дълъг коридор, осветен от същото синкаво сияние. Многобройни врати от двете им страни отвеждаха към нови и нови стаи — по една за всяка от добрите раси. Имаше дори стаички за историята на орките и гоблините, както и една зала за великаните.

Вечеряха около огромна кръгла маса, направена от дърво, което безбройните години бяха заякчили и сега бе по-здраво от най-здравия камък. Върху гладката й повърхност бяха издълбани стотици руни и дори Старата нощ не помнеше древните, отдавна забравени езици, които ги бяха използвали някога. Храната, както и всичко останало, излъчваше усещане за отдавна отминали времена. Това не значи, че вестителят ги нагости с развалени ястия и мухлясал хляб, тъкмо обратното, гозбите бяха много вкусни, само ароматът им бе напълно различен от всичко, което четиримата приятели бяха опитвали през живота си. Дъхът на искрящото вино, което пиха, надминаваше дори прословутите елфически еликсири.

Докато вечеряха, Старата нощ им разказа не една величава история за подвизите на древни герои и за събитията, които бяха превърнали Забравените царства в онова, което бяха сега. Четиримата го слушаха с огромен интерес, въпреки че ключът към загадката Митрал Хол може би и в този миг ги очакваше скрит зад някоя съседна врата.

Когато се нахраниха, Старата нощ стана от стола си и се вгледа в тях със странен, изпитателен поглед.

— Ще минат години, навярно цяло хилядолетие — рече той, — и най-сетне ще дойде денят, когато отново ще посрещна гости. За подвизите на нови герои ще им разкажа тогава и един от тях ще бъде доблестното дело на Търсачите на Сребърните зали.

Приятелите не знаеха как да отвърнат на топлите думи и честта, която старият мъдрец им бе оказал. Дори непоклатимият, хладнокръвен Дризт за миг не можа да каже нищо.

— Да вървим — наруши мълчанието старият мъдрец. — Време е да тръгнете по нови пътища.

С тези думи той отвори една врата и приятелите се озоваха в най-голямата библиотека на Севера.

Тънки и дебели томове покриваха стените отгоре до долу, многобройните маси, пръснати из огромната стая, също бяха отрупани с купчини книги. Старата нощ посочи към една по-малка масичка, която стоеше встрани. Там, отворена, сякаш някой я бе чел допреди миг, стоеше самотна книга.

— Свърших по-голямата част от работата вместо вас — обясни Старата нощ. — От всички книги, в които се говори за джуджетата, тази е единствената, в която се споменава името Митрал Хол.

Само за миг Бруенор се озова до масичката и грабна книгата с треперещи ръце. Беше написана на старо джуджешки, езика на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Този език бе почти изцяло забравен в Царствата, но Бруенор бе един от малцината, които все още го разбираха. Погледът му бързо обходи страницата и той прочете на глас онези пасажи, които представляваха интерес за останалите.

„Богато печелели крал Елмор и неговият народ от онова, което произвеждали изкусните ръце на Гарумн и ковачите от рода Боен чук, ала не се свидело това на джуджетата от тайните мини, понеже Заселническата твърдина се оказала ценен и верен съюзник. Именно оттам започвал потайният път, по който изкусните митрални изделия поемали дългото си странстване по белия свят, за да стигнат най-сетне до ръцете на търговците.“

Бруенор вдигна поглед от книгата и погледна приятелите си с блеснали очи.

— Заселническата твърдина — промълви той. — Чувал съм това име.

После отново грабна книгата.

— Няма да намериш кой знае какво повече — рече старият вестител. — Историята на Митрал Хол отдавна е потънала в забрава. Книгата разказва единствено, че митралният поток внезапно секнал. Заселническата твърдина започнала да запада и много скоро престанала да съществува.

Бруенор дори не го чу. Трябваше на всяка цена да го прочете сам, не можеше да пропусне и думичка от написаното за изгубените земи на предците си, дори и да не научеше нищо ново.

— Ами тази Заселническа твърдина? — обърна се Уолфгар към Старата нощ. — Може би тя ще ни помогне?

— Кой знае — отвърна вестителят. — Досега тази книга е единственото място, в което срещнах това име, ала от онова, което прочетох, смятам, че Заселническата твърдина ще да е била твърде необичаен град за джуджета.

— Над земята! — внезапно се обади Бруенор.

— Да — съгласи се Старата нощ. — Общество на джуджетата, което издигнало своите домове над земята. Рядко се случва това дори днес, а в онези времена било нещо нечувано. Доколкото знам, имало само два такива града.

Риджис нададе победоносен вик.

— Не бързайте да се радвате — предупреди ги старият мъдрец. — Дори и да разберем къде се е издигала някога Заселническата твърдина, не забравяйте, че тя е била само началото на пътя, водещ към Митрал Хол.

Бруенор прелисти още няколко страници, после остави книгата на масата.

— Така близо! — провикна се той и стовари юмрук върху вкамененото дърво на масата. — А би трябвало да знам!

Дризт се приближи до него и извади малка стъкленица изпод наметката си.

— Отвара, която ще те върне обратно в дните, прекарани в Митрал Хол — отговори той на немия въпрос на Бруенор.

— Заклинанието, с което е направена отварата, е могъщо и не може да бъде контролирано — предупреди ги Старата нощ. — Използвай го предпазливо, добро ми джудже.

Бруенор нетърпеливо грабна шишенцето — усещаше, че е на път да открие онова, което така дълго бе търсил безуспешно. Изпи течността на един дъх, но после веднага трябваше да се хване здраво за масата, за да се задържи на крака — толкова силна се оказа отварата. Лицето му се сгърчи, едри капки пот оросиха челото му, а тялото му конвулсивно потръпна, когато съзнанието му се върна назад във времето.

Риджис и Уолфгар също се приближиха. Младият варварин хвана приятеля си за раменете и внимателно го сложи да седне.

Очите на джуджето бяха широко отворени, ала той не виждаше нищо от онова, което ставаше в стаята около него. Потта шуртеше по лицето му, тялото му трепереше все по-силно.

— Бруенор! — меко го повика Дризт, уплашен дали бе постъпил правилно, когато предложи на приятеля си възможност, на която джуджето не би могло да откаже.

— Не, татко! — изпищя Бруенор. — Не тук, не в мрака! Да вървим! Какво ще правя без теб?

— Бруенор! — повтори Дризт по-настоятелно.

— Той не е тук — обади се Старата нощ, който добре познаваше действието на отварата.

По-дълголетните раси, особено елфите, често я използваха, когато искаха да се върнат в спомените от далечното си минало. Обикновено обаче, те се завръщаха към по-приятни дни. В очите на вестителя се таеше притеснение — явно бе, че отварата е отключила спомена за един от най-черните дни в живота на джуджето, който до този момент бе стоял заровен дълбоко в подсъзнанието му, за да го предпази от болката и силните чувства, с които Бруенор може би нямаше да успее да се справи. Ала сега те се завърнаха и нахлуха в съзнанието му, помитайки всичко по пътя си — връщане назад нямаше и Бруенор трябваше да се изправи лице в лице с целия им потресаващ ужас.

— Отнесете го в Залата на джуджетата — посъветва ги Старата нощ. — Образите на древните им герои може би ще му помогнат да си спомни и ще му дадат сили, за да се справи с това изпитание.

Уолфгар внимателно вдигна приятеля си, пренесе го през дългия коридор и нежно го положи в центъра на кръглото помещение. После заедно с Риджис и Дризт се отдръпна, оставяйки джуджето само със своите бълнувания.

Бруенор виждаше образите, които го заобикаляха като през мъгла, докато съзнанието му бродеше из миналото и само от време на време се завръщаше в настоящето. Образите на Морадин, Думатоин и всички божества и герои на неговия народ гледаха към него от високите си постаменти и техните ликове поне донякъде смекчаваха ужаса, който го заливаше като огромна, горчива вълна. Прекрасните доспехи и изкусно изработените брадви и бойни чукове възраждаха в помраченото му съзнание спомена за славните дни на неговите предци.

Ала дори и те не можеха да прогонят напълно ужаса, изплувал от глъбините на съзнанието му. Пред очите му се заредиха картини, които никога вече нямаше да може да забрави — крахът на неговия род, разрухата на Митрал Хол, гибелта на баща му.

— Светлина! — извика той, разкъсван между облекчението и болката. — Уви за баща ми и неговия баща! Ала нашето спасение е близо! Заселническа твърдина… — нещо у него като че ли се скъса и гласът му потрепери, — подслони ни! Уви, горчивата загуба! Подслони ни!

— Твърде висока е тази цена! — рече Уолфгар, комуто гледката на страдащото джудже причиняваше болка.

— Той сам пожела да я заплати — отвърна Дризт.

— Страданията му ще идат нахалост, ако не научим нещо ново — обади се и Риджис. — Бълнуванията му са съвсем несвързани. Нима просто ще стоим тук и ще се надяваме напук на безнадеждността?

Спомените му вече го отведоха до Заселническата твърдина, без да му разкрият пътя, по който някога е стигнал дотам — отбеляза Уолфгар.

Дризт извади един от своите ятагани и нахлупи качулката ниско над челото си.

— Какво… — започна полуръстът, ала елфът вече се надвесваше над джуджето.

— Аз съм приятел — прошепна той. — Дойдох веднага щом научих за гибелта на Сребърните зали! Моите съюзници чакат! Настъпи часът за разплата, могъщи войнико от рода Боен чук! Покажи ми пътя, за да се бием и да върнем прежната слава на Залите!

— Пътят е тайна! — с усилие изрече Бруенор, почти в несвяст.

Дризт не отстъпи:

— Нямаме време за губене! Връхлита ни черен мрак! Пътят, трябва да знам къде е пътят!

Бруенор измърмори нещо и приятелите му слисани разбраха, че елфът бе успял да пробие последния бент, който възпираше потока на спомените и му пречеше да открие пътя към Сребърните зали.

— По-силно! — не отстъпваше Дризт.

— Четвъртия връх! — извика джуджето. — Нагоре по стръмния път и после идва Стражев дол.

Дризт погледна вестителя, който кимна в знак, че познава това място, после отново се обърна към Бруенор.

— Почини си, приятелю — меко каза той. — Твоят род ще бъде отмъстен!

— Съдейки по онова, което пише за Заселническата твърдина в книгата, името Четвъртия връх може да означава само едно — обясни Старата нощ на Дризт, когато двамата, заедно с Уолфгар, се върнаха обратно в библиотеката.

Риджис остана в Залата на джуджетата, за да бди над неспокойния сън на приятеля си.

Вестителят свали някакъв пергамент от една висока лавица и го разви. Оказа се древна карта на централните части на Севера и изобразяваше земите между Града на сребърната луна и Мирабар.

— По времето на Митрал Хол единственото място, където би могло да има поселище на джуджетата, построено над земята и то достатъчно близо до някоя планина, за да бъде наречено с подобно име, е тук — рече той и посочи най-южния връх в най-южното разклонение на Гръбнака на света, съвсем близо до северните граници на Несме и Вечните блата. — Днес наричат разрушения каменен град просто „Развалините“, ала някога бил известен с името Крепостта на ковачите. Думите, които приятелят ви изрече в бълнуванията си, ме карат да вярвам, че Развалините и Заселническата твърдина, за която говори книгата, са всъщност едно и също място.

— Защо тогава в книгата не са използвали името Крепостта на ковачите? — учуди се Уолфгар.

— Потайна раса са джуджетата — засмя се старият мъдрец. — Особено, когато става дума за богатства. Гарумн, владетелят на Митрал Хол, е бил твърдо решен да опази тайната на подземната си съкровищница от алчните лапи на ненаситния свят. Заедно с крал Елмор измислили система от сложни пароли и многобройни имена, с които нарекли земите наоколо. Правели всичко по силите си, за да държат нахалните търгаши далече от Сребърните зали. Постепенно местата западнали, имената били забравени и днес дори в най-дебелите книги на историците са запазени само откъслечни разкази, в които от време на време се споменава някое от многобройните имена, с които джуджетата се опитвали да се предпазят от външния свят. Кой знае, навярно не са малко мъдреците, които са срещали разкази за Митрал Хол докато са се ровили из старите ръкописи, ала непознатото име ги е подвело и те са решили, че става дума за някоя друга от древните твърдини на джуджетата, отдавна изгубени за света.

Вестителят замълча за миг, за да осмисли всичко, което бе станало през последните няколко часа.

— Тръгнете още сега! — посъветва ги той. — Приятелят ви трябва да отиде в Заселническата твърдина преди да е отминало действието на отварата, дори и ако трябва да го занесете на ръце дотам. Докато крачи из спомените си, Бруенор може и да успее да си припомни пътя, по който преди двеста години е напуснал Митрал Хол и Стражев дол.

Дризт внимателно разгледа картата.

— Обратно на запад — повтори той предположението на Алустриел, когато видя мястото, за което Старата нощ бе убеден, че е Заселническата твърдина. — Само два дни път ни делят оттам.

Уолфгар се приближи, за да погледне картата и когато проговори, в гласа му се усещаше нетърпение, примесено с лека печал.

— Пътят ни наближава своя край.