Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Демонски войни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon Awakens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)

Издание:

Р. А. Салваторе. Пробуждането на демона

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София

ISBN 954—761—202—6

ISBN 978—954—761—202—0

История

  1. — Добавяне

Глава 8
Подготвителят

Режимът им беше изтощителен, изготвен специално с цел да открива слабости и да прекършва онези, които не бяха достатъчно издръжливи, за да понесат живота в Ордена на Сейнт Мер’Абел. А за четиримата младежи, избрани да бъдат Подготвители — Авелин и Куинтал, както и Тагрейн и Пелимар (двама послушници, постъпили в манастира предишната година), всичко беше многократно по-тежко. В добавка към многобройните им всекидневни задължения, те трябваше да се готвят и за пътуването до Пиманиникуит.

След вечерня техните другари посвещаваха един час на молитви, още един час — на четене, след което се оттегляха за медитация и почивка в килиите си.

Ала за четиримата избраници, след вечерня започваха четиричасови занимания с най-различни наставници. Изучаваха какво ли не — съзвездията и най-вече Ореола, както и картите, по които се изчисляваха периодите на каменните „валежи“; усвояваха мореплавателското изкуство и способността да се ориентират по слънцето и звездите, които, обясняваха им техните учители, щяха да променят разположението си, щом корабът им навлезе в други ширини; овладяваха умението да връзват най-различни възли — изключително полезно за всеки, заел се да управлява плавателен съд; учеха морския етикет и как да тълкуват знаците, които морето им праща. И, най-важно от всичко, изучаваха способностите на различните камъни и какво точно трябваше да сторят, след като ги съберяха от земята.

За Авелин тези нощни занимания бяха път към сбъдването на най-голямата му мечта. Най-много часове имаше с отец Йойона и те още повече затвърдиха славата му на най-добрия ученик, постъпвал в манастира през последните няколко десетилетия. Само за две седмици дотолкова напредна в астрономията, че предсказанията му за движенията на небесните тела винаги бяха верни, а един месец след началото на обучението си знаеше имената на всички камъни, от адамит до тюркоаз, техните способности и основните им магически ефекти.

Отец Йойона наблюдаваше напредъка му с нескрита гордост и Авелин много скоро усети, че възрастният монах гледа на него като на свое протеже. Това му даваше сигурност, ала в същото време го задължаваше. Някои от останалите наставници (и особено Сихертън) го следяха отблизо и сякаш непрекъснато търсеха повод да го нахокат. Всъщност у Авелин все повече се засилваше усещането, че е попаднал в капана на отдавна съществуващо съперничество между двамата монаси.

А това силно го тревожеше. Подобна слабост у един духовник от Ордена на Сейнт Мер’Абел го нараняваше дълбоко, обиждаше светостта на вярата му. Та те бяха Божии служители, двама от малцината, избрани да стигнат толкова близо до Бога и такава дребнавост принизяваше цялата Абеликанска църква. Единственото, което би трябвало да ги интересува, бяха камъните и успешното им събиране. Към останалите трима послушници, които като него щяха да се борят за заветните две места на Подготвители, той не изпитваше никакво зложелателство. Напротив, техните успехи го радваха като да бяха негови собствени. Ако се окажеше, че те го превъзхождат — значи такава е била Божията воля. Само най-добрите и най-достойните трябваше да отидат на острова; единственото, което беше от значение, бе успехът на експедицията и прибирането на най-големия дар, даден им от Бога.

Почти от самото начало на обучението на всички наставници стана ясно, че брат Авелин със сигурност ще бъде един от двамата избрани. Никой от останалите трима не можеше да се мери с него — докато те още се бореха с чертаенето на звездни карти, той усвояваше елементите, които предизвикваха различните магически реакции, след като вече се бе научил да разпознава отделните камъни на вид и на допир, както и да преценява тяхната мощ по цвета, формата и яркостта им. Само след първите пет седмици от четиригодишното обучение, единият от двамата Подготвители беше определен с почти абсолютна сигурност. Ако с Авелин не се случеше нещо, съревнованието щеше да се сведе до трима послушници, борещи се за едно-единствено място.

Авелин не намираше дневните занимания нито толкова лесни, нито толкова ползотворни. Дългите часове, които трябваше да прекара в молитви, му се струваха досадни и някак механични, сравнени с откровенията, до които се докосваше всяка вечер. Церемонията със свещите, опашките пред кладенеца, каменните кариери, откъдето се добиваше материал за надстройките на манастира, всичко това силно бледнееше пред мистерията на вълшебните камъни. Най-неприятна (и най-трудна) от всичко си оставаше физическата подготовка. Всеки ден, от изгрев-слънце до пладне (с изключение на един час, половината от който им бе отпусната за закуска, а другата половина — за молитва), послушниците се събираха в двора — било за урок по бойни изкуства, било за изтощителен (и босоног) крос по грубата стена на манастира, било за плуване в ледените води на залива Вси светии. В продължение на дълги месеци ги учеха как да падат и да се претъркулват, без да се нараняват; закаляваха телата си, като се налагаха един друг с тънки, жилави пръчки, докато кожата им не загрубееше. До безкрай повтаряха най-различни отбранителни и нападателни тактики, бавно и методично, докато изтощените им мускули не запомнеха всяко движение. Първата година се учеха да се бият с голи ръце — усвояваха юмручни удари и сложни хватки. След това щяха да преминат и към въоръжен бой, като през цялото време, със или без оръжия, трябваше да се упражняват по двойки, да се изправят един срещу друг и да си нанасят удар след удар. Целта им бе да постигнат физическо съвършенство — мълвата твърдеше, че монасите от Ордена на Сейнт Мер’Абел можели да надвият и най-силния мъж на света и наставниците на новите попълнения изглеждаха твърдо решени да запазят тази слава непокътната.

Авелин не бе най-лошият ученик в класа, но пък и не можеше да се мери с най-добрия — Куинтал. Ниският, набит младеж се хвърляше в тези тренировки със същия плам, с който Авелин се посвещаваше на вечерните си занятия. Годината напредваше, Авелин все повече се дистанцираше от останалите трима кандидати за Подготвители и постепенно физическите тренировки, в които трябваше да си партнира с някой от тях (и особено с Куинтал) започнаха да го изпълват с ужас. От послушниците се очакваше да не хранят лоши чувства към противниците си, единствено уважение и благодарност за общата работа, ала лицето на Куинтал се изкривяваше от гняв и неприязън всеки път, щом го сложеха в една двойка с Авелин.

Всъщност Авелин добре разбираше причините за това държание — Куинтал просто пренасяше в тренировките огорчението и завистта, които го изпълваха по време на нощните уроци. Да, в изучаването на магическите камъни той не можеше да се мери с Авелин, но поне през деня имаше възможност да си възвърне част от самоувереността и чувството за превъзходство. При повечето движения от младежите се очакваше да не удрят силно, ала Куинтал често пъти изкарваше въздуха на противника си с мощните си юмруци; удари над раменете не бяха разрешени, но Куинтал неведнъж му прилагаше „змийската хватка“ и го стисваше за гърлото толкова здраво, че Авелин се свличаше на колене, борейки се за глътка кислород.

— Така ли възнамеряваш да си спечелиш място на кораба? — прошепваше му Авелин всеки път, щом се случеше нещо такова — уж случайните „грешки“ бяха станали притеснително чести и той искрено вярваше, че Куинтал се опитва да елиминира конкуренцията.

Погледът, който получаваше в отговор на тихата си забележка, още повече подклаждаше подозренията му. Кривата гримаса на Куинтал бе всичко друго, но не и смирената усмивка на един бъдещ духовник, а мисълта, че не след дълго ще преминат към тренировки с оръжие, караше Авелин да се облива в студена пот.

Онова, което най-много го тревожеше обаче, бе осъзнаването на една проста истина — ако той виждаше какво става, то и наставниците, които следяха учениците толкова отблизо, нямаше как да не са забелязали. Орденът гледаше много сериозно на физическата подготовка, която даваше на учениците си — може би пък от него се очакваше да се защитава. Може би тези тренировки не бяха чак толкова различни от нощните уроци, които Авелин смяташе за десетократно по-важни. Та как щеше да се пребори с непредвидимото море, ако не беше в състояние да оцелее в двора на манастира?

Докато наблюдаваше как Куинтал се отдалечава от него с гордо вдигната глава и наперена походка, Авелин сведе глава и затвори очи, планирайки защитата си за следващия път, когато щеше да се изправи срещу него.

Ала каквито и тревоги да го измъчваха през деня, младият послушник забравяше всичко, щом дойдеше време за същинското му обучение (най-често под наставничеството на отец Йойона). Понякога нощните занимания бяха наистина изтощителни — налагаше му се да чете безкрайни текстове или пък да повтаря различни процедури толкова дълго и толкова бързо една след друга, че често продължаваше да го прави, дори след като заспеше. Друг път прекарваше вечерите на покрива, рамо до рамо с отец Йойона, за да се предпазят поне малко от острия океански бриз (огън не палеха никога), и с поглед, зареян в тъмното небе. Наблюдаваха звездите и мълчаха, само от време на време възрастният монах му задаваше някой въпрос, после отново се възцаряваше тишина. Нищо друго не нарушаваше покоя на нощните им бдения. Отец Йойона така и не му обясни какво точно очаква от него по време на тези вечери, ала с течение на времето Авелин като че ли започна да се досеща. Трябваше просто да съзерцава звездите, да следи всяко тяхно потрепване, докато започне да ги чувства близки, толкова близки, че да им даде свои имена, като на отколешни приятели.

Авелин обичаше тези нощи. В такива мигове се чувстваше неизразимо близо до Бога и до Аналиса, чувстваше се едно с цялото човечество, с всички жители на Корона — живи и мъртви. Чувстваше се част от една безкрайна, велика истина; единяваше се с вселената.

Ала дори тихото благоговение, с което съзерцаваше небето, бледнееше пред радостта, която му носеше любимото му занимание — работата с камъните. В тези часове той влагаше всичко от себе си, цялото си сърце и целия си плам. В манастира имаше почти петдесет вида камъни, всеки от тях — надарен с различни качества, които пък отделните камъни, от своя страна, притежаваха в различна степен. Някои имаха повече от едно свойство — с помощта на хематита например, човек можеше и да напусне тялото си, и да завладее това на някой друг, можеше също и да покори нечий дух или пък да цери рани.

Авелин познаваше качествата на абсолютно всички камъни, а с течение на времето напредна дотолкова, че беше в състояние само като докосне два камъка от един и същ вид, да определи кой от тях е по-силен.

Йойона кимаше одобрително, сякаш подобни умения бяха нормални за всички ученици, ала в действителност искрено се удивляваше на способностите на младия послушник. В целия манастир имаше още само четирима духовници, които можеха да преценяват силата на камъните по този начин — трима от тях бяха едни от най-старите наставници в светата обител, а четвъртият беше самият абат Маркварт. Всъщност, именно благодарение на това си умение Далбърт Маркварт беше оглавил Ордена — съперникът му за този пост не бе успял да го стори.

А ето че сега Йойона със собствените си очи виждаше как един току-що постъпил младеж, който съвсем наскоро беше навършил двадесет години, с лекота извършва подвизи, които биха подложили дори силите на абат Маркварт на сериозно изпитание!

— Облачно е — осмели се да подхвърли Авелин една студена и неприветлива ноемврийска вечер, докато следваше отец Йойона по витата стълба, която водеше до обичайното им място на покрива.

Без да каже нищо, отец Йойона продължи да се изкачва и Авелин не настоя повече.

На покрива го очакваше изненада — абат Маркварт и отец Сихертън, в чиято десница проблясваше неголям диамант, който хвърляше мека светлина върху лицето му. Авелин сведе глава в почтителен поклон и се загледа в каменния под, под краката си, пукнатините в който изпъкваха странно ярки на светлика, разпръскван от елмаза. Живееше в манастира вече няколко месеца, ала досега беше виждал абат Маркварт едва три-четири пъти, обикновено в случаите, когато той решеше да удостои вечернята с присъствието си.

Тримата монаси се отдалечиха от него и като снижиха глас, започнаха да обсъждат нещо. Авелин не искаше да подслушва, но от време на време някоя откъслечна фраза долиташе до ушите му, най-често шумното недоволство на Сихертън, който час по час протестираше, че нещо си било в противоречие с правилата.

— Това не е нито изискване към един първокурсник, нито изпитание, подходящо за новак като него! — възмущаваше се той.

— Не става въпрос за изпитание, а за демонстрация — отвърна Йойона, неволно повишавайки тон.

— Или парадиране с умения! — подигравателно изсумтя Сихертън. — Нали така и така си е осигурил мястото, защо продължаваш да настояваш?

Йойона тропна с крак и размаха пръст пред лицето на високия монах. Авелин рязко извърна очи, наранен от гледката на двама духовници, каращи се толкова ожесточено. И то, добре осъзнаваше той, заради него!

Младият послушник отчаяно зареди вечерните молитви, мъчейки се да отклони вниманието си от неприятната сцена, но въпреки това чу как отец Йойона подхвърля нещо за сутрешните тренировки и как твърди, че били прекалено опасни.

Най-сетне абат Маркварт вдигна ръка, за да сложи край на спора, и поведе двамата монаси към Авелин. Даде му знак да го погледне и проговори:

— Всичко това наистина е необичайно — започна той. — Но то, братко Йойона и братко Сихертън, не е нито изпитание, нито демонстрация и със сигурност няма нищо общо с решението кого ще изпратим до Пиманиникуит. Да кажем, че ще го направим за мен, за да задоволя собственото си любопитство.

След тези думи абатът насочи цялото си внимание към Авелин.

— Доста съм слушал за теб, синко — меко рече той. — Според брат Йойона напредъкът ти е невероятен.

Прекалено смутен от това, че не друг, а абатът на Сейнт Мер’Абел лично се обръща към него, Авелин дори не успя да се зарадва на похвалата.

— Чувам, че вече си използвал камъните?

За миг младежът не разбра, че са му задали въпрос, после кимна сковано.

— Брат Йойона твърди, че с помощта на хематита си напуснал тялото си — продължи отец Маркварт. — И че благодарение на малките небесни кристали си запалил огнищата в не една и две килии.

Авелин отново кимна:

— Най-много ми хареса хематитът — осмели се да вметне той.

Абат Маркварт се усмихна благо.

— Задоволи любопитството ми — рече той и протегна лявата си ръка, в която имаше три камъка — малахит, искрящ в безброй оттенъци на зеленото, съвършено шлифован кехлибар и сребрист къс хризотил, който бе по-голям от останалите два камъка и по структура приличаше на решетка от прави, плътно наредени нишки.

— Познаваш ли ги? — попита отец Маркварт.

Авелин мислено подреди трите камъка в главата си. Да, познаваше ги добре, макар свойствата им да не си подхождаха особено. Кимна и отец Маркварт му ги подаде.

— Можеш ли да почувстваш силата им? — зададе абатът следващия си въпрос, впил изпитателен поглед в младия послушник.

Внезапно Авелин почувства, че абатът има нужда да знае истината, да бъде напълно сигурен.

Както много пъти преди, той затвори очи и се потопи в камъните. Бавно прокарваше пръсти по всеки един от тях, преценявайки мощта им. Миг по-късно отвори очи и кимна уверено.

— Защо трябва да използваме такава комбинация? — позволи си да се намеси отец Йойона.

Абат Маркварт нетърпеливо му махна да мълчи, ала Йойона, без да обръща внимание на гневния пламък в очите му, се опита да каже още нещо.

— Предупредих те за условията! — невъздържано изръмжа Маркварт.

Авелин преглътна с мъка — никога не си бе представял, че свят мъж като абата, който би трябвало да бъде пример за благочестие и смиреност, е способен на подобна грубост.

— Няма да допусна рубинът да бъде използван в близост до манастира — продължи Маркварт. — Не бих поел такъв риск, само за да може ученикът ти да задоволи честолюбието си.

После отново се обърна към Авелин и му се усмихна, ала този път усмивката му не беше блага и добродушна, а студена и хищна.

— Ако брат Авелин не знае как да използва простите камъни, които му дадох, значи не е достоен дори да докосне ето този.

При тези думи абатът протегна дясната си ръка, а когато я разтвори, пред очите на Авелин засия най-прекрасният, най-съвършеният камък, който някога бе виждал.

— Корунд — обясни отец Маркварт. — Вид рубин. Преди да го вземеш, държа добре да осъзнаеш, че онова, което искам от теб, е наистина опасно.

Авелин кимна и посегна към рубина, прекалено слисан, за да оцени докрай сериозността в гласа на стария монах. Маркварт му го подаде, изричайки последни наставления:

— Сега имаш всичко, което ти трябва, за да разрешиш загадката. Тази нощ в залива няма кораби. Другото оставям на теб.

После отиде до ръба на кулата, давайки знак на другите двама монаси да се присъединят към него.

Авелин ги погледа в продължение на минута-две. У абат Маркварт се долавяше някаква злонамерена напрегнатост, блясъкът в очите му бе плашещ, почти маниакален. Сихертън пък дори не го поглеждаше и Авелин някак си усещаше, че би искал да го види как се проваля. Най-неспокоен от всички беше отец Йойона, ала неговата тревога беше разбираема и далеч не толкова себична. Йойона се страхуваше — страхуваше се за ученика си — и едва когато осъзна това, Авелин проумя същинските мащаби на изпитанието, което му предстоеше, както и колко голяма опасност го грози.

— Покажи ни на какво си способен — нетърпеливо подхвърли абат Маркварт.

Авелин сведе глава и се замисли. Рубинът пулсираше в дланта му — по всичко личеше, че мощта, заключена в сърцето му, е огромна и напира да бъде освободена. Младежът знаеше какво може да направи с него, знаеше и какви щяха да са последствията за тримата монаси, ако отприщеше магията тук, на покрива. Значи му оставаше само един начин на действие, още повече, че и абат Маркварт недвусмислено го бе уверил, че тази вечер в залива няма закотвени кораби.

Малахит, кехлибар, серпентин и рубин — това беше редът, в който трябваше да отключи магията на камъните.

Което означаваше, че ще трябва да използва рубина заедно с още два други камъка. Веднъж вече бе работил с два камъка едновременно (хематит и хризоберил, който го предпазваше от изкушението да завладее нечие чуждо тяло), но цели три?

Авелин си пое дъх, като нарочно избягваше жадните погледи на тримата монаси.

Първо малахита, каза си той и се приближи до ръба на площадката. Там долу, на повече от сто метра, бушуваше морето — черно и опасно. Авелин стисна малахита в ръка и усети как магията обгръща пръстите му, плъзва към рамото и започва да пулсира из цялото му тяло. Изведнъж се почувства неимоверно лек, почти като усещането, което го обземаше, когато напуснеше физическата си обвивка. Без колебание прекрачи ръба на кулата и се понесе надолу в бавно, добре овладяно падане.

Опитваше се да не мисли колко е уязвим, докато лети надолу, към неравната крепостна стена.

През цялото време се стараеше да се държи колкото се може по-надалеч от манастира, за да избегне стената и щом видя вълните да се разбиват под краката му, призова и силата на кехлибара.

Меко докосна водата, укорявайки се, задето не се бе приземил на пристана, та после само да прекрачи в океана. Е, вече беше късно за това, така че просто задържа магията на малахита малко по-дълго, докато се увери, че си е стъпил здраво на краката, после премести зеления камък в другата си ръка.

Сега разчиташе единствено на кехлибара. Пое си дълбоко дъх и, набирайки увереност с всеки изминал миг, тръгна по водата.

Вървя дълго, като час по час поглеждаше през рамо — искаше да се отдалечи достатъчно, за да е сигурен, че манастирът няма да пострада. Освен това трябваше да си избере такова място, от което тримата монаси на кулата да могат да видят демонстрацията.

Най-сетне го намери и извади серпентина, камък, до който никога досега не бе прибягвал. Разбира се, знаеше какви са свойствата му, но така и не го бе използвал, само бе виждал как с негова помощ отец Йойона бе бръкнал в горящ огън. Именно този спомен му вдъхваше кураж и му даваше вяра, че серпентинът ще го защити.

И ето че моментът дойде, по-скоро, отколкото му се искаше. Намираше се насред бурното море, стъпил върху вълните и обгърнат от щита на серпентина. Време бе да извади рубина.

* * *

— Ами ако е потънал? — подхвърли Сихертън. — Знаете ли колко усилия ще ни струва да извадим камъните от морето?

Абат Маркварт се разсмя, ала Йойона не оцени грубата шега на Сихертън.

— Брат Авелин струва много повече, отколкото всички камъни в Сейнт Мер’Абел, взети заедно! — разпалено заяви той, при което другите двама монаси го изгледаха изумено.

— Боя се, че си започнал да се привързваш твърде много към това момче — предупреди абат Маркварт.

Преди да успее да продължи обаче, вниманието му беше привлечено от огромно огнено кълбо, засияло насред вълните. Страховити пламъци изригваха от малка точка далеч в морето и политаха във всички посоки.

— Боже, нека серпентиновият щит да издържи! — уплашено зашепна Йойона, напълно изумен от мощта и размерите на огненото кълбо.

Рубинът наистина притежаваше значителна сила, но това беше нещо невиждано!

— Нали ви казах! — повтаряше Йойона като в транс. — Нали ви казах!

Дори Сихертън, който винаги намираше начин да засегне Авелин или да омаловажи постиженията му, сега мълчеше, не по-малко впечатлен от останалите. Тримата монаси дълго наблюдаваха как огненото кълбо се разраства все повече и повече, а морето започва да кипи; после над вълните се надигна огромен облак пара, с толкова силно съскане, че звукът достигна чак до върха на кулата. Брат Авелин наистина беше нечувано могъщ!

И навярно мъртъв, осъзна Сихертън, макар точно в този миг да бе прекалено потресен, за да го каже на глас. Ако младежът беше вложил толкова много от енергията си в рубина, то най-вероятно не му бяха останали достатъчно сили, за да поддържа серпентиновия щит. Което означаваше, че от брат Авелин вече бяха останали само овъглени останки, които в този момент бавно потъваха към морското дъно.

Тримата монаси чакаха дълго. Притеснението на отец Йойона растеше с всяка изминала минута, абат Маркварт примирено и доста спокойно повтаряше „Колко жалко!“, докато Сихертън едва сдържаше доволната си усмивка.

Изведнъж нейде под тях се разнесе ясно доловим звук — сякаш някой, който току-що бе положил огромно усилие, се опитваше да си поеме дъх. Надвесиха се над ръба и на светлината на диаманта съзряха Авелин, доста изтощен на вид, но със сигурност съвсем жив, да се изкачва към тях, стиснал малахита в ръка. Кафявите му одежди бяха обгорени и подгизнали, а от него се носеше мирис на опърлена коса.

Щом младежът достигна ръба на площадката, Йойона побърза да му подаде ръка и го изтегли при тях.

— Част от пламъците проникнаха през щита — зъзнейки обясни Авелин и засрамено сведе глава, като в същото време разпери ръце, за да им покаже дупките, които огънят беше оставил по дрехите му. — Наложи се да прекъсна действието на кехлибара за малко и да се потопя под водата.

Едва тогава Йойона забеляза колко сини бяха устните на младия мъж. Хвърли остър поглед на Сихертън и когато той не реагира, издърпа диаманта от ръцете му. За миг светлината угасна, само за да се завърне миг по-късно още по-силна и по-ярка. И по-сгряваща. Отец Йойона поднесе магическия камък към треперещия Авелин и младият послушник усети как по изнуреното му, вкочанено тяло плъзва мека топлина.

— Съжалявам! — процеди той през тракащи зъби. — Провалих се.

После с усилие вдигна ръка и подаде четирите камъка на абат Маркварт.

Старият монах го изгледа продължително, след което избухна в най-искрения смях, който Авелин някога бе чувал. Без да престава да се смее, той прибра камъните в джоба си, после стисна юмрук и на светлината, рукнала от украсения му с диамант пръстен, се запъти към стълбите заедно с отец Сихертън.

Йойона изчака двамата да се скрият и повдигна брадичката на Авелин така, че да го гледа в очите:

— Ти ще бъдеш един от двамината избрани да стъпят на Пиманиникуит, синко — уверено заяви той.

След това го поведе към кулата и топлината на долните нива. Веднъж озовал се вътре, Авелин свали мокрите си дрехи и, загърнат в дебело одеяло, седна пред една камина, сам с обърканите си мисли. Въпреки изтощението и болката, тази нощ брат Авелин не затвори очи.