Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (26)

Глава 25
Брат Правда

Отец Йойона погледна надолу към просторната стая, празна, ако не се брояха въжетата за катерене, окачени на отсрещната стена. В средата на помещението стоеше набит млад мъж, с лице, посивяло от недоспиване. Носеше само тънка препаска около бедрата и бе заел отбранителна поза, с присвити рамене и ръце скръстени пред корема и слабините. Дори главата му беше гола — бяха я обръснали. Не спираше да мълви някакво песнопение, отчаян опит да укрепи бързо напускащото го мъжество, докато Де’Унеро, наставникът, заел мястото на Сихертън, обикаляше около него, плющейки с дебел бич. Малко по-назад бе застанал един десетокурсник.

— Ти си слаб и безполезен! — изкрещя Де’Унеро и го удари по гърба. — Ти си част от заговора!

Куинтал се опита да каже нещо, да се възпротиви на това обвинение, но от устните му не излезе нито звук и той само поклати безсилно глава.

— Ти си заговорник! — извика Де’Унеро и отново го удари, този път по главата.

Отец Йойона едва издържаше тази гледка. „Подготовката“ на Куинтал продължаваше вече повече от месец, от деня, когато абат Маркварт, остарял сякаш изведнъж, им съобщи, че е получил видение за Авелин и че той е още жив.

Авелин! Само при мисълта за младия послушник Йойона усещаше как го побиват тръпки. Авелин беше убил Сихертън: тялото на монаха (или по-скоро онова, което бе останало от него) бе открито едва тази пролет, близо година след трагедията. А ако видението на абата се окажеше вярно, това означаваше, че Авелин е оцелял и е избягал с много от свещените камъни!

Йойона затвори очи и си припомни всички онези пъти, когато Сихертън го бе предупреждавал за почти нечовешката посветеност на Авелин. Ще ни докара неприятности, повтаряше непрекъснато Сихертън и ето че се бе оказал прав. Но защо, не спираше да недоумява Йойона. Какво беше предизвикало тази катастрофа — дали бе някакъв неизкореним недостатък в природата на младия мъж или именно липсата на такъв недостатък, така необичайна за покварата, възцарила се в Ордена, бе довела до такава развръзка? Да, брат Авелин Десбрис наистина създаваше неприятности, беше като огледало, в което монасите от Сейнт Мер’Абел не смееха да надзърнат. В действителност, осъзнаваше Йойона, Авелин бе всичко онова, което един истински духовник трябваше да бъде — праведен, смирен, отдаден на вярата. Времената обаче се бяха променили, променили се бяха и нравите в някога светата обител. Йойона все още не можеше да приеме, че благочестието на един послушник може да застраши целия Орден.

Ала в същото време беше и уморен, болеше го от загубата — на Сихертън и на Авелин, а и на собствената му невинност и тази болка беше прекалено силна, умората — прекалено голяма, за да може той да намери покой в манастира. Абат Маркварт почти не беше на себе си, толкова много искаше Авелин да бъде върнат в светата обител заедно с отмъкнатите камъни, а думата на абата беше закон.

Плющенето на камшика извади отец Йойона от мислите му. Никога не бе харесвал коравосърдечния Куинтал, ала гледайки го сега, не можеше да не изпита жал. Освен всичко друго, „подготовката“ на Куинтал включваше лишаване от сън и продължителен глад. Силата му, както физическа, така и душевна, щеше да му бъде отнета, къс по къс, и да му бъде върната обратно под надзора и наставленията на учителите му. Едно човешко същество щеше да бъде принизено до оръдие за унищожение — оръдието за унищожението на Авелин Десбрис. Оттук нататък Куинтал щеше да има една-единствена мисъл, една цел, един смисъл на съществуванието си. Един източник на цялото зло в живота си. Авелин Десбрис, най-голямата заплаха за ордена на Сейнт Мер’Абел.

Ледени тръпки полазиха по тялото на отец Йойона и той се отдалечи, мъчейки се да не мисли за онова, което щеше да се случи, когато Куинтал успееше да се добере до Авелин.

Пещерата приличаше на гигантска карикатура на тронната зала на някой крал. Масивен подиум, към който водеха три стъпала, стоеше в единия край, а отгоре му беше поставен обсидианов трон, толкова голям, че на него преспокойно можеха да се поберат двама едри мъже, при това без дори да се докосват. Освен това в стаята имаше и две съвършено еднакви редици от масивни колони във формата на огромни войни. Също като трона, и те бяха направени от обсидиан, с изящни, макар и малко странни линии, които наподобяваха мускулни нишки и се преплитаха по цялото им тяло. Подът и стените бяха най-обикновени, мътносиви като скалите, от които бе съставена Айда, а двойната врата беше направена от бронз.

Факли нямаше никъде, единствената светлина идваше от лавата, която струеше от двете страни на подиума и се отцеждаше през дупките на пода, откъдето поемаше по многобройните тунели на Айда, докато не достигнеше подстъпите на планината, поглъщайки все повече и повече от Барбакан.

Колко малки изглеждаха в тази огромна стая Уба Банрок и Улг Тик’нарн, паурийски вождове от далечен Хулиантес, както и гоблинът Готра! Даже Майер Дек се чувстваше някак дребен и незначителен, докато се озърташе наоколо, сякаш се боеше, че обсидиановите войници могат да се пробудят и да се нахвърлят отгоре му. А Майер Дек, близо петметров фоморийски великан, не беше свикнал да се чувства дребен и незначителен в ничие присъствие.

Ала дори всичките двайсет обсидианови войни да се събудеха за живот, дори в стаята да имаше още двайсетина от тях, те всичките накуп надали можеха да всеят по-голям ужас от създанието, което седеше на черния трон — ужас, който четирите същества усещаха с всяка частица на тялото си. Те до един бяха измежду най-могъщите сред събратята си, пълководци на многочислени армии — Майер Дек командваше стотици войни, всеки от паурите — хиляди, а Готра — десетки хиляди. Те бяха по-зли от най-злите, най-големите страшилища на Корона, сеещи страдание и гибел, където и да отидеха, ала сега изглеждаха смешни — окаяни твари, които пълзяха в краката на великия дактил, жалки сенки в сравнение с най-черния от черните, с демона-дактил.

Съюзите между гоблини и фоморийски великани съвсем не бяха рядкост, ала и двете раси ненавиждаха паурите почти толкова, колкото мразеха и хората.

Освен в случаите, когато дактилът се пробудеше. Освен тогава, когато едно по-голямо зло, първично и необхватно, ги свържеше и, подчинило ги на волята си, ги поведеше на война. Когато демонът-дактил се възкачеше на обсидиановия си трон, между смъртните не можеше да има съперничество и дрязги за надмощие.

— Ние не сме четири отделни армии! — неочаквано изрева демонът и Готра едва не падна, повален от силата на гръмовния му глас. — Нито дори три, ако паурите решат да се обединят. Ние сме една войска, с общи стремежи и обща цел!

Дактилът скочи от трона и хвърли в краката им някакъв предмет — парче сив плат, върху което в черно беше избродиран образът му.

— Вървете и се захващайте за работа! — нареди той.

Майер Дек вдигна плата и внимателно го разгледа.

— Моите войни не са шивачки — възпротиви се той, ала едва бе довършил, когато демонът се извиси над него, пораснал сякаш за миг, и го зашлеви през лицето, поваляйки го на земята като да бе хилаво джудже.

Ала най-лошото тепърва предстоеше. Заля го вълна от ярки образи, изпълнени с нечовешки мъчения и страховита болка, и Майер Дек, гордият и силен фоморийски вожд, най-могъщият смъртен в цял Барбакан, изскимтя жаловито и се загърчи на пода, молейки за милост.

— Всеки войник в моята армия ще носи този знак — заяви дактилът. — В моята армия. А ти — обърна се той към великана и като се наведе, вдигна го от пода с ужасяваща лекота, — ти ми доведи двайсет и четири от най-добрите си бойци — ще ми бъдат лична стража.

И така, ден след ден, демонът се срещаше със своите слуги. Буден вече от няколко години, той търпеливо наблюдаваше, долавяше със самото си същество и най-далечното клане в Дивите земи, усещаше върху устните си, като да беше там, топлата кръв, в която злите джуджета топяха алените си кепета, чуваше писъците на моряците и злощастните пътници от всеки кораб, погълнат от безмилостния Мириански океан. Мракът неумолимо се разпростираше над света, злото в сърцата на хората все повече се надигаше. Дошло бе време Повелителят на хаоса да събере бойците си и да започне истинската война.

Теранен Динониел отдавна бе изгнил в земята и този път дактилът твърдо бе решил да победи.

На двадесет и четиримата великани, които Майер Дек му доведе, той раздаде магмени доспехи, изработени лично от него, плътни и изключително здрави. За четиримата вождове пък имаше още един ценен дар — покрити с шипове магически предпазители, които защитаваха онзи, който ги сложеше, от всяко вражеско оръжие. Никоя от трите раси не се славеше с достойнството или предаността си, но благодарение на магическите предпазители демонът можеше да е спокоен, че поне четиримата му генерали няма да станат жертва на заговор между собствените си войници.

А техните редици наистина бяха внушителни. Гористите склонове на Айда бяха покрити с биваците на хиляди гоблини, паури и великани, всички до един обърнати към южното подножие на планината, там, където зейнала черна дупка обозначаваше входа на пещерата. И трите лагера бяха разположени между най-новите „ръкави“ на планината — две реки от изстиваща лава, черни в основата си и яркочервени на повърхността, тъй като огнената течност продължаваше да извира от недрата на планината; две реки, разлели се на югоизток и на югозапад, като да бяха продължение на волята на демона, протегнала се да задуши целия свят между пръстите си. Нищо не растеше в близост до магмените потоци, ни дърво, ни храст, нито дори стрък трева — мракът бе погълнал всичко по пътя си, огньовете бяха изпепелили всяко живо същество, а изстиващата лава се бе втвърдила върху останките му. Дори онези от бойците на дактила, които се намираха в средата между двата ръкава, усещаха топлината и именно потрепващият от горещината въздух ги изпълваше с упование в силата на злото, събрало ги тук, именно той още повече разпалваше желанието им да се хвърлят в бой, да сеят болка, страдание и смърт.

И все в името на дактила.

— Как се казваш?

— Куинтал.

Отговорът беше последван от болезнен стон — камшикът остави поредната кървавочервена резка по гърба му.

— Как се казваш?

— Куинтал.

Камшикът отново изплющя.

— Ти не си Куинтал! — изкрещя Де’Унеро в лицето му. — Как се казваш?

— Куин… — този път дори не успя да довърши, когато бичът, въртян умело от опитния десетокурсник, се обви около тялото му и го остави без глас.

Застанал на обичайното си място на балкона, невидим за жертвата и нейните мъчители, отец Йойона въздъхна и поклати глава. Корав беше, не можеше да му го отрече, ала тази издръжливост, това нежелание да се откаже от личността си, можеше да му струва живота.

— Не се бой — разнесе се глас зад едрия монах, гласът на абат Маркварт. — Старите книги не лъжат. Техниката е изпитана.

Йойона не се съмняваше в това, по-скоро се питаше защо, в името на Бога, някой изобщо бе измислил подобна техника!

— Отчаянието ражда черни плодове — отбеляза абатът и застана до Йойона, тъкмо когато камшикът за пореден път се стовари върху гърба на Куинтал. — И на мен това не ми се нрави, но какво можем да сторим? Тялото на Сихертън само затвърди страховете ни. Знаем каква хитрост е използвал Авелин, за да избяга, знаем и колко много от магическите камъни е взел със себе си. Нима трябва да оставим предателството му ненаказано, предателство, което и в този миг навярно работи в наша вреда и което може да доведе до пълния крах на Ордена?

— Разбира се, че не, отче — отвърна Йойона.

— Никой в Сейнт Мер’Абел не познава Авелин Десбрис по-добре от Куинтал — продължи абатът. — Ето защо той е идеалният избор.

Идеалният избор за ролята на палач, помисли си Йойона.

— Идеалният избор за ролята на героя, който ще ни върне онова, което ни принадлежи по право — отвърна Маркварт, четейки мислите на Йойона толкова ясно, че едрият монах го погледна изпитателно, чудейки се дали абатът не използва някаква магия, за да проникне в съзнанието му.

— Куинтал ще се превърне в безмилостната ръка на Църквата, оръдието, с което ще въздадем справедливост — мрачно довърши Маркварт с решителност, каквато Йойона рядко беше чувал в обичайно треперливия му, старчески глас.

Всъщност той добре разбираше отчаянието на абата, въпреки че манастирът и друг път бе ставал свидетел на престъпление като това на Авелин, както и последвалото го бягство. А и кражбата на камъните — тя със сигурност не застрашаваше съществуването на Ордена. Та нали на своите редовни наддавания, монасите продаваха двойно повече камъни от онези, които Авелин беше отмъкнал, така че сега силата на свещените предмети, намиращи се в ръцете на най-различни търговци и благородници, далеч надвишаваше магията, с която разполагаше той. Единственото, което тревожеше висшето духовенство в Ордена, бе кражбата на огромния аметист и то само защото не бяха успели да разгадаят каква магия крие той. Така че Авелин всъщност не представляваше кой знае каква заплаха за манастира, още по-малко пък за целия Орден. Не това обаче беше важното, не това бе причината за отчаянието на абата. Неговият час скоро щеше да настъпи, времето, този най-неумолим враг, не след дълго щеше да го надвие, а последното, което Маркварт искаше, бе да бъде запомнен с този провал и да завещае на приемника си един развилнял се вероотстъпник.

— Много скоро ще го пуснем по следата на Авелин — отбеляза абатът.

— Освен ако не продължи да се съпротивлява — осмели се да каже Йойона.

Маркварт се изсмя задавено:

— Техниката е изпитана — лишаване от сън и от храна, награди и наказания, ревностно изпълнявани от младите наставници. Идеите му за добро и зло, за дълг и възмездие, постепенно биват изместени от принципите, които научава от нас в часовете, които получава, когато е послушен. Не след дълго Куинтал ще има една-едничка цел в живота. Съжалявай го, ала трижди повече съжалявай Авелин Десбрис.

С тези думи абатът се отдалечи. Йойона остана загледан след него, потресен от студенината и безсърдечието му. После вниманието му беше привлечено от зловещото изплющяване на камшика.

— Как се казваш? — за кой ли път попита Де’Унеро.

— Куин…

Колебанието на злощастника беше очевидно, дори от балкона. Отец Йойона усети, че са съвсем близо до пробив.

Де’Унеро се накани да даде поредния урок на жертвата си, ала внезапно спря, видял навярно някаква промяна у него, странен блясък в доскоро мътните му очи. Отец Йойона се надвеси над парапета, опитвайки се да чуе всяка дума, всеки шепот, всеки звук.

— Брат Правда — отвърна измъченият мъж.

Възрастният монах се отдръпна. Все още не бе убеден, че техниката е правилна, още по-малко оправдаваше причината, поради която бяха прибегнали до нея. Едно обаче не можеше да отрече — тя наистина действаше.