Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (46)

Глава 45
Раздяла

На Елбраян и останалите водачи на тайния отряд им отне няколко дни докато организират всичко. Двадесет и петимата войни щяха да сложат край на бързите си, изненадващи нападения и щяха да се погрижат да отведат близо осемдесетте бежанци на сигурно място нейде на юг, като се опитат да се движат успоредно с напредващата вражеска армия, без обаче да влизат в бой с нея.

За всички, които поемаха на север, към Барбакан, раздялата беше трудна, ала най-тежко бе за Елбраян, който с течение на времето бе започнал да се чувства като баща на тези хора, като техен доверен закрилник. Ако нещо им се случеше, ако врагът ги откриеше и унищожеше, пазителят никога нямаше да си го прости.

И все пак, дългът му беше повече от ясен. Пък и, прекрасно осъзнаваше той, ако демонът не бъдеше победен, дори най-затънтеното кътче на Корона вече нямаше да е сигурно. Със света, такъв, какъвто хората го познаваха досега, щеше да бъде свършено. Пони неведнъж му напомняше, че именно той бе обучил войните, които щяха да придружават бегълците по пътя им на юг и че те поемат натам не само с неговата благословия, но и с дара на познанията му за гората. Също както един баща рано или късно трябва да остави детето си да се погрижи само за себе си, така и Елбраян трябваше да остави хората да си отидат.

Защото неговият път, неизмеримо по-мрачен, водеше в обратната посока.

Тръгнаха, без да бързат. Елбраян бе възседнал Симфония (макар и само за малко), за да може да изпреварва малката групичка и да оглежда пътя напред за скрити опасности. Пони и Авелин крачеха до Брадуордън, който държеше гайдата си в ръка, ала все още не свиреше — нямаше да го стори, докато не оставеха пълните с врагове земи около Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света далеч зад себе си.

Едва-що бяха напуснали лагера, когато се натъкнаха на група елфи. Колко точно бяха потайните същества те така и не разбраха, объркани от неспирния им танц между напъпилите клони на дърветата.

— Какви вести ми носиш от лейди Даселронд? — обърна се младият мъж към Джуравиел.

— Пожелава ви на добър път — отвърна приятелят му. — На Елбраян, Нощната птица, на Джилсепони, на добрия брат Авелин и могъщия Брадуордън, както и — довърши, размахвайки силно крила, за да се издигне във въздуха, — на Бели’мар Джуравиел, който ще представлява Каер’алфар в този най-важен поход!

И като се спусна обратно на земята, се поклони ниско.

Елбраян погледна към Тунтун, която беше седнала на един клон наблизо и се усмихваше… някак хитро, както наблюдателният пазител не пропусна да забележи.

— Грижи се за него, Нощна птицо — заплашително рече девойката. — Ще те държа лично отговорен за живота му.

— Ха! — обади се Брадуордън. — Хубава отговорност, няма що, когато сме тръгнали да се бием с демон-дактил от плът и кръв!

— Ако зависеше от мен — отвърна Елбраян. — Бели’мар Джуравиел изобщо нямаше да тръгва на път сега. Разбира се, ако зависеше от мен, Пони… Джилсепони, а и Авелин, също щяха да останат тук заедно с оцелелите от трите села; а и Брадуордън нямаше да напуска гората, та да може всеки ден да посреща зората с веселата песен на гайдата си.

— Ам’че да! — провикна се Авелин. — Нощната птица на драго сърце би се изправил срещу демона сам-самичък!

— И още как! — обади се и Брадуордън. — Оставяйки диря от трупове след себе си!

Елбраян се разсмя и като пришпори Симфония, препусна напред, за да се увери, че пътят е чист.

— На добър час, Нощна птицо! — думите на Тунтун бяха последното, което чу, после остана сам.

Всъщност, въпреки казаното преди малко, младият мъж искрено се радваше, че Джуравиел ще се присъедини към тях.

Внезапно долови слаб шум и помоли Симфония да забави крачка. Миг по-късно си отдъхна, виждайки Полсън и Катерицата да се задават насреща му, прекалено погълнати от разговора си, за да го забележат.

— Ако сме ги изпуснали, ще те накарам да съжаляваш, че си се родил! — ядосано изпухтя едрият трапер и Катерицата побърза да се отдръпне от ядосания си другар.

Елбраян не пропусна да забележи, че двамата са облечени като за дълъг път, макар че бойният отряд щеше да се присъедини към бегълците чак на другата сутрин. Тъй като ловците все още не го бяха видели, пазителят реши да се скрие между близките борове, с надеждата да разбере какво са намислили. Сигурно, предположи той, им беше дошло до гуша и, все още несъвзели се от загубата на Крик, бяха решили да поемат по свой собствен път.

Не успя обаче да научи нищо — както обикновено, Полсън изглеждаше сърдит, а Катерицата — неспокоен и поуплашен.

— Добра среща! — обади се Елбраян, когато двамата минаха покрай дърветата, зад които се беше скрил.

— Добра среща и на теб — отвърна Полсън, бързо съвземайки се от първоначалното си сепване. — Радвам се, че не сме те изпуснали.

— Имате си някакви ваши планове?

— Какво да правим, когато Елбраян си отиде? — попита едрият трапер.

Пазителят го изгледа продължително, после сви рамене:

— Някой трябва да се погрижи да отведе бегълците на юг. Нямаме време за губене.

— Имаш повече от двайсет бойци за тая работа.

— Двайсет бойци, които ще имат нужда от Полсън и Катерицата да ги водят — настоя Елбраян.

— Двайсет бойци, които предпочитат да следват Белстър О’Комли — поправи го Полсън. — Доколкото разбрахме, опитният кръчмар вече се е нагърбил с таз’ задача. Нямаме работа тук.

— Значи сте свободни да вървите, където поискате — заяви Елбраян. — При това не само с моята благодарност, но и с признателността на всички, които се спасиха от нашествието на врага.

Преди да отговори, Полсън погледна към Катерицата, който кимна нервно, ала уверено.

— С теб — неочаквано отсече едрият ловец. — Тъй както ние виждаме нещата, гоблинът, дето уби Крик, е бил изпратен от тоз’ Бестес-бул… както там му беше името на онуй създание, тъй че смятаме да държим него отговорно.

И като видя, че Елбраян все още не изглежда особено убеден, допълни:

— Да знаеш някой по-подходящ за поход през горите?

— А и нали току-що каза, че сме свободни да вървим, където си поискаме? — страхливо подхвърли Катерицата и се скри зад гърба на другаря си.

В този момент по пътеката се зададоха и останалите от малкия отряд, с Джуравиел, удобно разположен между торбите върху гърба на кентавъра.

— Приятелите ни Полсън и Катерицата искат да се присъединят към нас — обясни Елбраян.

— Нали решихме, че колкото сме по-малко, толкоз по-лесно ще се доберем до звяра! — възнегодува Брадуордън.

— Двамата заедно пак заемаме по-малко място от теб, кентавре! — не му остана длъжен Полсън.

— Така си е — засмя се Елбраян, преди Брадуордън да успее да каже каквото и да било.

— Освен туй познаваме и горите, и врага, с който си имаме работа — продължи траперът. — Попаднем ли в битка, ще има да благославяте деня, в който Полсън и Катерицата са се присъединили към вас.

Елбраян и Брадуордън, двамата негласни водачи на малкия отряд, се спогледаха, и кентавърът бързо омекна пред молбата в очите на пазителя:

— Добре де — отстъпи той. — Ама само една дума да чуя против моята свирня и ще вечерям нещо доста по-различно от припасите, дето ги нося на гърба си!

И така, те поеха напред, седмина срещу десетки хиляди, седмина смъртни срещу демона-дактил. Когато достигнаха края на гората край Дъндалис, Елбраян скочи от седлото.

— Върви си, приятелю — обърна се той към Симфония. — Върви си и дано някой ден отново се срещнем.

Вярното животно обаче остана на мястото си, неспокойно риейки пръстта с копито.

За миг Елбраян, усетил нежеланието на жребеца да го остави, се поколеба дали да не го вземе със себе си. Как обаче можеше да го стори с чиста съвест, когато отлично знаеше, че конят няма да може да прекоси планините на Барбакан и със сигурност няма как да влезе в тунелите на Айда.

— Върви си! — повтори той и Симфония побягна назад.

Вместо да потъне в гората обаче, жребецът застана между най-близките дървета и се спря.

Ето как не конят, а Елбраян си тръгна, макар да го болеше като да се разделяше с частица от себе си.

* * *

Вървяха по-скоро на запад, отколкото на север, тъй като искаха да заобиколят възможно най-отдалеч задаващия се насреща им керван, за който Авелин ги беше предупредил. Всъщност, от върха на един хълм те всички го видяха със собствените си очи — гъсти кълба прахоляк, които се движеха на юг и поглъщаха всичко по пътя си.

— Чак до Пояса и токата — мрачно отбеляза Авелин и от онова, което виждаха и сами, останалите му вярваха.

Всякакви пътеки изчезнаха, когато седмината оставиха зад гърба си и последните земи, използвани от жителите на Края на света за добив на дървен материал. Горите тук бяха гъсти и стари, с високи, тъмни дървета, под които не растеше почти нищо, и многобройни реки и поточета, някои от които се спускаха чак от върховете на Барбакан. От време на време се натъкваха на някоя самотна къщурка или пък на шепа колиби, сгушени една до друга — домовете на същинските гранични заселници, които не познаваха дори оскъдните блага на цивилизацията, на които се радваха жителите на трите селца. Гледката на изоставените къщи (в някои от които бяха живели приятели на траперите) изобщо не се понрави на малкия отряд.

Откриха причината за липсата на каквито и да било хора, когато на десетия ден, откакто бяха поели на път, се натъкнаха на следи край брега на една рекичка.

— Гоблини — заяви Елбраян. — Но между тях има и хора.

— Може да е най-обикновена разбойническа банда — предположи Брадуордън. — И да нямат нищо общо с нашия враг.

— По тез’ земи винаги е било пълно с гоблини — обади се и Полсън. — Моите приятели са ми казвали, че често им се налагало да се бият.

— А често ли се случва гоблини да взимат пленници? — попита Елбраян и останалите нямаше как да не се съгласят — случилото се тук не бе дело на обикновен разбойнически отряд.

Демонът ще измъкне и последния гоблин от дупката му и ще го хвърли във войната, предупредил ги беше Авелин.

В този момент Елбраян съжали, че е отпратил Симфония — ако жребецът беше тук, двамата можеха да препуснат и да настигнат вражеския отряд.

— Нищо работа — рече Брадуордън. — Просто ще навлезем навътре в гората, за да ги избегнем.

— Не забравяй, че имат пленници — припомни му Пони.

— Не сме сигурни, че наистина имат — отвърна кентавърът.

— Ами човешките следи? — намеси се Авелин.

— Може би са имали пленници — заяви направо Брадуордън.

Елбраян тъкмо се канеше да се противопостави на кентавъра с аргумента, че са длъжни да проверят лично дали сред гоблините няма хора, които се нуждаят от помощта им, когато получи неочаквана подкрепа от Полсън.

— Става въпрос за огромна армия — обади се едрият мъж. — Значи им трябват роби. Ако гоблините, дето са минали оттук, имат нещо общо с дактила, никога няма да убият пленник, ако могат да го уморят с работа.

Брадуордън вдигна ръце в знак, че се предава и кимна на Елбраян да отиде на разузнаване. Младият мъж стори точно това и като прекоси потока, се насочи на север. Вървя дълго, докато най-сетне ги откри край един завой на реката. Гоблините (твърде много, както Елбраян не пропусна да забележи) бяха спрели, за да утолят жаждата си, пленниците си обаче (повечето от тях — жени и деца), държаха встрани от водата, въпреки че горките хорица очевидно имаха отчаяна нужда от нея.

Младият мъж се замисли. За щастие, наоколо не се виждаха нито великани, нито паури, ала гоблините бяха прекалено много — поне петдесет, като неколцина от тях носеха сиво-черната емблема на демона-дактил. А как можеше да е сигурен, че ако той и малкият му отряд ги нападнат, те няма да избият пленниците до крак?

Върна се при другарите си, очаквайки, че вестта за онова, което бе видял, ще предизвика бурни спорове. Дали загрижеността за успеха на мисията им нямаше да ги накара да се откажат от каквито и да било действия срещу чудовищата? Защото, ако ги отблъснеха, избиеха или заловяха, кой щеше да отиде до димящата планина и да се изправи срещу демона-дактил?

— Само петдесет? — изпуфтя Брадуордън пренебрежително. — И то гоблини? Първите двайсет ще ми послужат за загрявка с лъка, следващите двайсет ще стъпча, преди да сте разбрали какво става, а последните десет ще оставя на тоягата си!

— Как ще ги нападнем, без да изложим на опасност живота на пленниците? — прагматична както винаги, попита Пони.

Въпросът й нямаше за цел да разубеди останалите, сигурен беше Елбраян, а само да открие най-добрия начин, по който да подходят към деликатната ситуация.

— Като ги разделим — отвърна той. — Щом някой от тях навлезе в гората, изостане или се отдалечи прекалено много от останалите…

Като един, шестимата му другари кимнаха решително. Само след час, те вече следваха кервана, наблюдаваха навиците на гнусните същества и йерархията в редиците им. Не след дълго, когато брегът стана прекалено тесен и непроходим, гоблините изпратиха шестима съгледвачи да открият нов път.

Злощастните създания умряха бързо и безшумно, погубени от безпогрешен лък и остри ками, от свистящ меч и тежка тояга. Всичко свърши толкова светкавично, че на Авелин дори не му се наложи да използва магия. Не че не участва в боя — лично довърши един ранен гоблин, само че го стори с голи ръце, предпочитайки да пести магическата си енергия.

Когато стана очевидно, че шестимата съгледвачи няма да се върнат, други двама гоблини тръгнаха по следите им, за да проверят какво става. Елбраян, Джуравиел и Брадуордън ги застреляха в мига, в който двете чудовища се отдалечиха достатъчно.

— Усетиха ни — заяви Пони, когато отново се приближиха към кервана — гоблините се щураха напред-назад и затягаха въжетата на пленниците си, принуждавайки ги да се скупчат в средата.

Най-неприятно за седмината бе да гледат как гнусните създания удрят беззащитните хора, толкова безмилостно, че едно дете дори се озова на земята, повалено от тежка гоблинова ръка. Стискайки зъби, Елбраян с мъка преглътна напиращия в гърдите му гняв и едва възпря спътниците си да не се нахвърлят върху жестоките същества. Врагът беше нащрек, напомни им той, сега не беше време за нападение.

— Ще скрием телата — обясни им той плана си. — А ако изпратят още съгледвачи, ще ги оставим да се върнат обратно невредими. Нека открият пътя, който търсят. А когато продължат напред и навлязат в гората, тогава ще ги ударим с всичка сила.

— Точно така — съгласи се Брадуордън. — Да им дадем няколко часа, достатъчно, за да си помислят, че жалките им другарчета просто са избягали. Щом се почувстват в безопасност и свалят гарда, ще ги накараме да си платят за всяка плесница!

Елбраян се обърна към Авелин:

— Ще имаме нужда от теб. С гоблините лесно ще се справим, ала само ти можеш да предпазиш пленниците достатъчно дълго, за да успеем да довършим чудовищата.

Монахът кимна решително и погледна към Пони. Елбраян, усещайки, че двамата имат някаква своя тайна, стори същото. Какво беше изумлението му, когато видя Авелин да подава на младата жена къс графит, а след него и парче зелен малахит!

Както и очакваха, гоблините наистина изпратиха още двама съгледвачи, които безпрепятствено навлязоха в гората, след което се върнаха обратно в кервана, докладвайки, че от осмината им другари няма и следа. И тъй като за тези създания дезертьорството изобщо не бе рядкост, всички си отдъхнаха и, вече успокоени, поеха по новооткрития път…

… без дори да подозират, че всяка тяхна стъпка се следи. Без да знаят, гоблините се насочваха точно натам, накъдето искаше Елбраян. Пазителят тъкмо беше открил най-подходящото място за залагане на засада (тесен проход, минаващ между стръмно възвишение и заблатено езерце) и се връщаше, за да сподели идеята си с останалите, когато разбра, че май ще му се наложи да промени плановете си.

Изражението на Пони беше първото, което му подсказа, че нещо не е наред, а щом се приближи още малко, със собствените си очи се убеди колко сериозно е положението. Между пленниците и техните тъмничари бе възникнал спор и сега гнусните създания отново раздаваха „правосъдие“. Елбраян потръпваше при всеки шамар, сякаш не само хората, но и той понасяше тежките удари; въпреки това опита да се сдържи, все още не искаше да позволи на чувствата да надделеят над разума и да провалят грижливо изработения му план.

Ала тогава един от пленниците, млад мъж горе-долу на възрастта, на която беше самият той, когато гоблините опустошиха Дъндалис, беше извлечен от редицата. Намеренията на чудовищата бяха очевидни — младежът щеше да послужи за назидание на всички останали. Без да се церемони много-много, едно от скверните създания го блъсна на колене и натисна главата му надолу, оголвайки врата му.

— Не, не, не! — простена Елбраян, разкъсван между онова, което му повеляваше разумът и онова, което сърцето му нашепваше.

Успехът на нападението им щеше да бъде много по-сигурен, ако прибегнеха да, плана му и използваха мястото, което беше избрал за засада, но нима можеше да стои и да гледа безучастно как умира един невинен човек, когото би могъл да спаси?

Разбира се, че не можеше, а когато тетивата на Ястребокрилия пропя, останалите разбраха, че е дошъл моментът да действат.

Мечът на гоблина проблесна заплашително, само за да падне на земята миг по-късно, когато стрелата на Елбраян се заби в гърба на гнусното създание.

Сред гоблините настана суматоха, над която ясно се извиси гласът на едно от чудовищата. Очевидно водач на кервана, то уверено раздаваше команди… поне докато думите му не преминаха в задавено клокочене, удавени от рукналата в устата му кръв, когато втората стрела на пазителя потъна в гърлото му.

— Побързай! — извика Авелин на Пони и младата жена напрегна цялото си същество, за да отключи магията на зеления камък.

Двамата с Авелин имаха план и тя отлично знаеше какво трябва да прави. И преди беше използвала малахита, ала сега напрежението беше много по-голямо, а залогът — прекалено висок.

— Хайде! — подканяше я монахът. — Знам, че можеш да го направиш както трябва, момичето ми!

Окуражителните думи наистина й помогнаха и миг по-късно Пони вече бе потънала в магията на камъка. Усети как олеква, после Авелин я вдигна от земята и я запрати към вражеския керван.

Лека като перце, тя се понесе във въздуха, използвайки клоните на дърветата, за да достигне целта си. Прелетя над Елбраян, който бе извадил Буря и се биеше с цяла група гоблини и въпреки численото им превъзходство, бавно, но сигурно ги изтласкваше назад.

Безшумно и все още незабелязано, младата жена мина и над противниковите редици, докато най-сетне достигна скупчените на едно място пленници. Без да смее дори да си поеме дъх, тя се взря в разиграващата се под нея сцена и по изражението на чудовищата и отсечените им крясъци се досети, че наистина се канят да избият заложниците.

Разтревожена, тя погледна първо другия камък, който бе получила от Авелин, а после меча си, чудейки се кое от двете да предпочете. В едно обаче беше сигурна — каквото и да избереше, положението й много скоро щеше да стане крайно неприятно.

 

Яростта на Елбраян бързо се разгаряше. Двама гоблини се нахвърлиха отгоре му, той обаче отби оръжията им с един мълниеносен двоен удар на Ястребокрилия, после извади меча си и го заби в корема на по-близкото чудовище. В същото време юмрукът му се стовари право в брадичката на втория гоблин и го запрати в прахта. Без да се обръща, младият мъж освободи оръжието си и продължи напред.

Зашеметеният му противник потърка брадичката си и тъкмо се канеше да го последва, когато Брадуордън връхлетя отгоре му и го стъпка, още преди злото създание да успее да се изправи.

В следващия миг кентавърът вече беше до Елбраян и с песен на уста поваляше гоблин след гоблин. Устремът им беше толкова голям, че много скоро двамата бяха навлезли дълбоко във вражеските редици. Постепенно обаче неприятелят започна да се съвзема от първоначалната си изненада и нещата сякаш бяха на път да вземат неприятен обрат.

Разгърнали се в полукръг, гоблините се приготвиха за атака, ала уж плътните им редици внезапно започнаха да отъняват — кацнал върху едно близко дърво, Джуравиел поразяваше враг след враг с малкия си, но смъртоносен лък.

Много скоро, предшествани от дъжд от ками, към сражението се присъединиха и двамата трапери.

— На гърба ми! Бързо! — извика Брадуордън на Елбраян. — Ще те отведа при пленниците!

Ала прекалено късно, помисли си Елбраян, хвърляйки поглед към групата изплашени хора, скупчили се далеч зад гоблиновите редици. Единственото, което му оставаше, бе да се надява, че гневът му не ги е предал и да се моли планът на Пони и Авелин (какъвто и да беше той) да сработи.

 

Авелин едва виждаше вражеските редици и нямаше никаква представа кой точно е командирът. Още щом Пони се насочи към пленниците, той се огледа, търсейки място, където да се скрие. Време обаче нямаше, затова му се наложи да се задоволи с няколко брези, израснали наблизо. Отключи магията на хематита, още докато отиваше към тях и макар той самият да се провираше между гъсто преплетените клони, духът му вече бе далеч оттам.

Мина покрай Джуравиел (за когото не остана незабелязан, въпреки че беше невидим), покрай Елбраян и Брадуордън, покрай челните гоблинови редици и най-сетне стигна до заложниците и гнусните им пазачи. Едно от чудовищата веднага привлече вниманието му със заповедническия си тон и нарежданията, които раздаваше. Без да губи нито миг, той се насочи към него, нахлу в тялото му и поведе битка с духа, който откри там.

Завладяването на чуждо тяло беше трудна задача, която не се удаваше всекиму, ала в цяла Корона нямаше човек, който да владее силата на камъните по-добре от Авелин Десбрис, а сега, когато от успеха му зависеше животът на толкова много хора, монахът бе по-могъщ от всякога.

Духът му превзе тялото на гоблина почти без усилие и веднага започна да дава нареждания на останалите чудовища. Ала макар гласът да бе същият, заповедите бяха съвсем различни и изобщо не засягаха пленниците:

— Бягайте! — провикна се той. — Бягайте в гората! Бягайте! Бягайте!

Повечето от скверните създания го послушаха на драго сърце, доволни да се махнат колкото се може по-надалеч от свирепия пазител и страховития кентавър, които избиваха другарите им с ужасяваща лекота.

Някои обаче бяха твърдо решени да усетят вкуса на човешка кръв, преди да побегнат към гората.

Пони ги видя — двама гоблини, които тичаха към дърветата, ала така, че да успеят да нанесат някой и друг удар на най-близките пленници. Младата жена напрегна цялата си воля, мъчейки се да призове магията на втория камък, като заедно с това поддържаше безтегловността си с помощта на малахита и нито за миг не изпускаше двете чудовища от очи.

Ала времето не беше достатъчно, затова тя се откъсна от малахита и падна от около три метра, приземявайки се право между двамата гоблини.

Изненадани, те изпищяха, изпищя и тя, после ги сграбчи за раменете. Злите създания се обърнаха към нея с оръжия в ръка, Пони обаче беше по-бърза.

Разнесе се силен гръм, последван миг по-късно от ярка, синкава мълния, която запрати чудовищата агонизиращи в прахта.

— Остави жената! — извика „гоблинът“ Авелин и пресече пътя на един от „другарите“ си, който се бе насочил към Пони.

Мислите му се насочиха към неговото собствено тяло, скрито между брезите и камъка, който то стискаше в другата си ръка.

— Да изтребим човеците! — изръмжа чудовището, когато Авелин се изравни с него, ала едва бе успял да довърши, когато монахът вдигна ръка.

Последното, което скверното създание видя, бе стрелналата се към лицето му тигрова лапа.

— Ам’че да! — провикна се Авелин и доволно се вгледа в трансформираната си ръка. — Стана!

И наистина, станало беше. Макар и в чуждо тяло, той бе успял да се свърже със собственото си физическо същество и да задейства магията на камъка, който то стискаше. Напрежението обаче се оказа прекалено голямо и ето че духът му вече се носеше обратно към брезите. С едно последно отчаяно усилие на волята, миг преди да изгуби съзнание, монахът успя да замахне и злото създание с изумление видя как собствената му ръка, сега преобразена в тигрова лапа, се вдига към лицето му.

Напълно слисано, чудовището политна назад и улови издраното си лице с другата си ръка. Изненадата му отстъпи място на сляп ужас миг по-късно, когато мечът на Пони потъна толкова дълбоко в гърба му, че острието се показа през гърдите.

След като се разправи с него, Пони се обърна към пленниците и им викна да бягат. Малцина от мъжете и жените обаче я послушаха. С лица помрачнели от скръб (без съмнение — по скъпите им същества, които гоблините бяха убили), те се нахвърлиха върху чудовищата, които се сражаваха с Елбраян и останалите. Оръжия грабеха от труповете в краката си, а когато не намираха такива, кършеха клони от дърветата, вземаха камъни от земята или се биеха с голи ръце.

Само след няколко минути повече от двайсет гоблини бяха мъртви, а останалите се бяха разбягали панически. Няколко души бяха пострадали леко, Брадуордън също бе ранен (макар че, махна с ръка той, кой ти обръща внимание на няколко драскотини и две-три синини!), а не след дълго към тях се присъедини и Авелин, залитащ от изтощение и страдащ от толкова силно главоболие, колкото не бе изпитвал досега. Ала въпреки болката и умората, той извади хематита и се зае да лекува пострадалите хора.

В това време Елбраян, Джуравиел и двамата трапери тръгнаха по следите на противника, за да се уверят, че побягналите чудовища нямат намерение да се върнат.

Обикаляха цял час, ала откриха само двама гоблини, криещи се в някаква пещера, както и друг, който в ужаса и глупостта си се въртеше в кръг.

Ето как засадата все пак бе успяла, а пленниците бяха освободени, само че това поставяше пред пазителя нова дилема и нова, нетърсена от него, отговорност.

 

— Белстър вече е далеч на юг — заяви Авелин. — Прекалено далеч. Дори да използвам камъните, за да се свържа с него, пак няма да ни е никак лесно да се срещнем и да му прехвърлим грижата за новите ни приятели.

— Издръжливи са, в това не се съмнявам — обади се Пони. — Но не са свикнали да си имат вземане-даване с гоблини и разни други чудовища.

И като видя изумения поглед, който Полсън й хвърли, побърза да уточни:

— Поне не с такива гоблини. Досега не са се изправяли срещу войните на демона-дактил.

Траперът нямаше как да не се съгласи и тя продължи:

— Ще ни трябват седмици, докато ги обучим достатъчно, за да могат сами да поемат на юг.

Макар и да не казваше нищо, Елбраян внимателно следеше разговора и мислено прехвърляше различните възможности. Най-сетне погледът му се спря върху Полсън и Катерицата.

Едрият мъж го разбра без думи. Наистина, пазителят не ги беше молил да идват заедно с него, нещо повече, лично им бе казал, че вече са сторили предостатъчно и са свободни да вървят, където поискат. Ала ето че сега се канеше да им възложи нова отговорност — отговорността за живота на освободените пленници. Изпълнени с ярост заради смъртта на приятеля си, на двамата трапери изобщо не им се щеше да се връщат обратно и въпреки това една дума на Елбраян бе достатъчна, за да ги накара да се откажат от отмъщението и да поемат на юг. Мисълта, че наистина е готов да го стори, порази Полсън, накара го да осъзнае, че за първи път от дълго време насам е част от нещо голямо и значимо, че след толкова години в живота му има хора, с които го свързва нещо повече от облагата и личния интерес.

— Има и още една възможност — неочаквано се обади Джуравиел.

Откакто бяха спасили пленниците, елфът се опитваше да остане незабелязан — хората се плашеха от Брадуордън почти толкова, колкото и от гоблините и Джуравиел мъдро предпочете да им спести гледката на още едно необичайно за тях създание.

При звука на неговия глас, приятелите му вдигнаха поглед към клона, на който елфът се бе разположил, поклащайки крака над главите им.

— Недалеч оттук има място, където ще бъдат в безопасност.

Всички закимаха доволно, само Елбраян усети, че зад думите на Джуравиел се крие нещо повече, че това сигурно място не ще да е обикновено скривалище. Припомни си пътя, който го бе довел обратно в Дъндалис, първото пътешествие на Нощната птица. Беше навлязъл в Мочурливите земи от запад, а ето че сега отново се намираше на запад от блатистите земи, макар и доста по на север.

— Можем да ги отведем там и да продължим към Барбакан — рече Пони.

— Не „ние“ — отвърна Джуравиел. — Само аз. Мястото не е далеч, но не е и толкова близо — дотам трябва да има поне една седмица път.

— За една седмица можем да ги върнем чак до Дъндалис — намеси се Брадуордън.

— А после? — попита елфът. — Какво ще стане с тях след това? Там вече не е останал никой, който да им помогне, а земите са пълни с чудовища. В мястото, което имам предвид, те ще открият съюзници, в това може да бъдете сигурни.

— Имаш предвид Андур’Блау Иннинес — обади се най-сетне Елбраян и когато видя, че Джуравиел не се опитва да го отрече, разбра, че е прав. — Но откъде си сигурен, че лейди Даселронд ще приеме толкова много хора в долината? Нали винаги сте я пазили в тайна, непристъпна и скрита от чужди очи?

— Времената се менят — отвърна елфът. — Лейди Даселронд разреши на мен и още двайсетина мои събратя да ви помогнем и да разберем какво се случва със света. Сега, когато мракът на демона-дактил пълзи към Корона, тя няма да откаже да приюти в царството си онези, които имат нужда от помощ.

И като се усмихна, добави:

— О, не се и съмнявай, че ще използваме някое и друго вълшебство, може би малко богъл в храната, за да ги объркаме и да им попречим да намерят пътя към Андур’Блау Иннинес щом веднъж се върнат обратно в своя свят.

— Нека отидем всички! — възкликна Пони.

Младата жена можеше да прекара часове наред, слушайки разказите на пазителя за земята на елфите и отчаяно копнееше да я зърне поне за малко. На Елбраян също му се искаше да се отбие във вълшебната долина и да почерпи сили и увереност от онова благословено място, преди да продължи по мрачния път, който го очакваше. Разумът обаче му нашепваше друго:

— С всеки ден, в който вървим на юг, а после се връщаме обратно, врагът ще навлиза все по-навътре в родните ни земи, взимайки нови и нови невинни жертви.

— Ще ги заведа сам — рече Джуравиел. — Това е моята съдба, знам го със същата сигурност, с която Авелин знае, че му е писано да се изправи срещу демона. Утре сутринта ще се срещна с тях и заедно ще поемем на път.

Елбраян дълго се взира в своя приятел и някогашен наставник. Как му се искаше елфът да дойде с тях, имаше нужда от мъдростта и куража му, за да поддържа своята решителност, ала прекрасно разбираше, че това е правилният избор — само Джуравиел можеше да отведе хората на сигурно място, а спасяването на толкова много невинни бе нещо, което трябваше да сторят, колкото и важен да бе походът им към Барбакан.

На другата сутрин дойде и втората, също толкова болезнена раздяла.

 

— Ето те най-сетне! — извика Тунтун, когато видя Симфония да кръстосва една поляна на север от Тревясал лъг.

Почти всички елфи отдавна си бяха тръгнали — част от тях бяха поели на юг заедно с хората (макар че гледаха да останат незабелязани), ала повечето се бяха запътили обратно към Андур’Блау Иннинес. Тунтун и още неколцина нейни другари обаче бяха останали, за да държат под око армията на нашествениците.

Само че земите около Дъндалис съвсем не бяха мястото, където Тунтун искаше да бъде.

Затова, откакто Елбраян и останалите заминаха, тя непрекъснато обикаляше в търсене на Симфония, а в главата й бързо се оформяше план.

Приближи се до коня бавно и предпазливо, но почти веднага установи, че може да се свърже телепатично с него. Наистина, тюркоазът бе настроен към Елбраян, ала благодарение на елфическата си кръв, тя също бе в състояние да долови ако не всички мисли на животното, то поне най-силните му желания.

А те, много бързо разбра Тунтун, бяха досущ като нейните.

Ето как само след няколко минути, Симфония препускаше на северозапад, понесъл елфическата девойка на гърба си.