Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (35)

Глава 34
Правда

Авелин не се разтревожи особено, когато се качи в стаята и я завари празна. Джил му беше споменала, че възнамерява да се разходи из долината отвъд възвишението на север, а той знаеше, че приятелката му прекрасно може да се грижи за себе си.

Изтощен от сбиването и от усилието да излекува магическото отравяне на непознатия, с мозък замаян от изпитото пиво, той се строполи в леглото и много скоро вече хъркаше. Сънят му обаче не беше спокоен, а и нямаше как да бъде, не и когато наоколо се навърташе убиец, владеещ магия. Той може и да не бе свързан с него, ала въпреки това присъствието му тревожеше монаха — беглец.

Когато се събуди късно на другата сутрин, стаята бе все така празна. И този път Авелин не се притесни — Джил сигурно се бе прибрала, без той да я чуе и бе станала преди него. Нищо чудно вече да закусваше в общата стая.

— А може и да обядва — позасмя се той на себе си и също слезе на приземния етаж.

Ала Джил не беше там. Нещо повече, Белстър О’Комли беше сигурен, че не я е виждал да се прибира.

— Кой знае, може пък да си е намерила по-приятна компания — подхвърли ханджията и се подпря на метлата, с която почистваше следите, останали от предишната вечер.

— Прав си — отвърна Авелин, сгърчил лице в болезнена гримаса, тъй като главата здравата го цепеше след снощните подвизи (за свое огромно неудоволствие отдавна бе установил, че колкото и да бе могъщ, хематитът е безсилен срещу мъченията на махмурлука). — За Джил наистина ще е по-добре, ако се държи по-надалеч от стар безумец като мен.

Хапна малко, но дори то се оказа прекалено — едва бе свършил със закуската и вече бе навън и повръщаше неудържимо. Веднага след това се почувства значително по-добре и се огледа. Денят беше хладен и навъсен, а смръщеното сиво небе непрестанно ръсеше ситен снежец.

— Къде се дяна пък сега, момиче? — рече монахът на висок глас, по-скоро ядосан, отколкото уплашен.

Отговорът на този въпрос обаче трябваше да почака — замаян и изтощен, Авелин се качи в стаята си и отново си легна.

Събуди се чак на другата сутрин, само за да открие, че Джил така и не се е прибрала. Сега вече наистина започна да се притеснява — никак не бе обичайно за младата жена да изчезне за толкова дълго, без да го предупреди или поне да намери някакъв начин да се свърже с него. Това, както и появата на владеещия магия убиец, доста го разтревожи. Дали нямаше да се окаже, че случилото се в пивницата изобщо не е било случайност? Дали пък отец Маркварт не бе изпратил някого по следите му? Дали най-сетне не се бяха добрали до него, тук, в най-затънтеното кътче на Хонс-де-Беер? И дали невинната Джил не бе платила цената за неговите прегрешения?

Отиде да си поговори с Белстър и когато ханджията го увери, че младата жена все още не се е мяркала насам, попита го къде може да открие мъжа, който го бе извел от кръчмата по време на последното сбиване.

— Пазителя? — не повярва на ушите си Белстър и от тона му Авелин лесно се досети, че надали някой друг му е задавал този въпрос преди.

— Ако се нарича така, значи да — потвърди монахът.

— Името му е Елбраян — поясни Белстър. — Поне аз го наричам така. Други обаче го знаят с друго име. Иначе наистина е пазител, хич и не се съмнявай.

И като видя, че това не говори абсолютно нищо на монаха, поясни:

— Някои твърдят, че е просто претекст и че тия, дето наричат себе си пазители, са най-обикновени несретници, които се утешават с мисълта, че са нещо повече от останалите, кръстосват земите, които са си избрали, вечно нащрек, и ги пазят… не че имаме нужда някой да ни пази, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Авелин от учтивост, а в действителност си мислеше, че с всяка дума непознатият на име Елбраян все повече му допада. — Е, къде мога да го открия?

Белстър сви рамене — очевидно наистина не знаеше:

— Тук и там. Доколкото съм чувал, кръстосвал горите оттук чак до Края на света.

Монахът се смръщи и сведе поглед към бара.

— Ами онзи другия? — продължи да разпитва. — Непознатият, дето се би толкова добре оная вечер?

Ханджията сбърчи лице в опит да си припомни:

— Тази година в Дъндалис се навъртат доста странници — отвърна накрая. И всички до един се бият превъзходно. И как иначе — нали в противен случай гората отдавна да им е видяла сметката.

— Беше един такъв нисък и извънредно пъргав — помъчи се да го подсети Авелин. — Би се с Елбраян.

— О, да! — спомни си най-сетне Белстър. — Снощи пак беше тук. Само че не се би.

Авелин шумно си пое дъх и мислено се прокле, задето бе проспал целия ден, както и нощта, когато само на няколко метра под него се е намирал човекът, който вероятно можеше да му каже къде се намира Джил сега.

— Дай ми съвет тогава — рече той най-после. — Кажи ми къде е най-вероятно да открия Елбраян.

Ханджията и този път безпомощно сви рамене, после обаче се сети, че винаги, когато се отбиваше в Дъндалис, пазителят като че ли идваше по северния път.

— Натам — заяви и махна на север. — Отвъд хълма, през долината и след туй на запад.

Авелин инстинктивно проследи протегнатата ръка, макар че, разбира се, не можеше да види пътя, а само стената на кръчмата. Да, тази идея му допадаше — тръгнеше ли на север, не само че щеше да открие пазителя, а и можеше да поогледа за следи от Джил.

Хапна надве-натри в кръчмата и не след дълго вече се катереше нагоре по възвишението, пръхтейки като кон. Когато достигна върха, спря да си почине и доста време седя там, взирайки се в тъмнозелените борове и снежнобелия мъх в краката си. После продължи напред — спусна се в долината и пое на северозапад.

Следи така и не откри (брат Правда се бе погрижил да ги заличи), ето как, без дори да подозира, едрият монах мина само на десетина метра от скришния вход на пещерата, превърнала се в затвор за приятелката му.

 

Не се държеше зле с нея… поне допреди две вечери, когато се върна в пещерата ранен и в отвратително настроение. Й сякаш това не му стигаше, ами я хвана малко преди да разкъса въжетата, с които я беше вързал. Преби я жестоко, а след това стегна ремъците й толкова здраво, че за броени минути ръцете и краката й станаха напълно безчувствени.

Когато не поиска — не!, не можа! — да му каже нищо за непознатия, попречил му да се разправи с Авелин в кръчмата, отново я наби, така че сега едното й око бе толкова подуто, че не можеше да се отваря.

Прекара целия следващ ден с нея, разсъждавайки на глас как да съобщи на дебелия монах, че приятелката му е негова пленница, после отново излезе. Джил се досещаше, че планът му още не е довършен и че мъчителят й е отишъл да проучи положението в селото и да си набави още информация. Ала ето че нощта бе отминала, отиваше си сивото утро, а от брат Правда нямаше и следа.

Може пък Авелин да го беше убил, прокрадна се надежда в душата й. Дано само приятелят й да бе успял да изкопчи от злия си преследвач къде се намира тя — да се освободи от жестоко стегнатите въжета и от парцала, натикан в устата й, беше просто невъзможно!

 

Въпреки че бе прекарал целия си досегашен живот в далеч по-гъсто населените и цивилизовани централни райони на Хонс-де-Беер и макар да бе дошъл дотук по широките, добре обозначени пътища на кралството, Авелин не смяташе, че ще му е особено трудно да открие пазителя. Едва когато навлезе дълбоко в гората, толкова дълбоко, че накъдето и да се обърнеше, виждаше единствено море от дървета, а знаците, по които можеше да се ориентира, изобщо не приличаха на ясните пътни знаци, с които беше свикнал, едва тогава монахът осъзна с какво се е нагърбил. Разстоянието между Йоманеф и Сейнт Мер’Абел беше повече от двеста мили, това между Края на света и Дъндалис — не повече от четиридесет, ала Авелин много скоро разбра, че с тези криволичещи пътечки (там, където такива изобщо имаше!) много по-лесно би догонил пазителя по пътя между Йоманеф и манастира, отколкото да го открие тук.

Описваше широки кръгове (като гледаше да се води по слънцето, полускрито от гъстите корони на дърветата) и се озърташе за някаква диря. Само че обученият от елфите Елбраян не оставяше почти никакви следи след себе си и постепенно Авелин започна да се изнервя. Та той дори не бе сигурен, че пазителят изобщо е поел насам, след като си е тръгнал от Дъндалис!

По пладне монахът вече бе готов да се откаже. Точно така, щеше да се върне в селото (пък кой знае, междувременно Джил може и да се бе прибрала) и да тръгне към Края на света по обичайния начин — по пътя през Тревясал лъг. Да намери опитния пазител в тази гора беше просто невъзможно.

За разлика от него на Елбраян изобщо не му бе трудно да забележи неочаквания си гост.

Запъхтян и изпотен, едрият мъж тъкмо обикаляше подножието на едно възвишение, когато чу тропот на копита. Огледа се за някой храсталак, където да се скрие и като не видя такъв, посегна към камъните, чудейки се каква магия да използва.

След миг един катраненочерен жребец профуча покрай него и той си отдъхна.

— Само някакъв си жребец! — рече на глас, присмивайки се на собствените си неоснователни тревоги. — Ам’че да!

— И все пак е красиво животно, нали? — долетя глас иззад него, някъде отвисоко.

Авелин замръзна на мястото си, на гърлото му внезапно заседна голяма буца. Обърна се съвсем бавно и видя младия мъж, приклекнал зад един храст на хълма, само на няколко метра от него.

— К-к-как… — заекна той. — Искам да кажа, през цялото време ли беше тук?

Елбраян поклати глава и се усмихна.

— Но как…

— Ти беше прекалено зает да слушаш стъпките на коня — обясни пазителят.

Авелин се обърна на другата страна и видя, че животното е спряло, рие земята с копито и ги наблюдава с поглед, умен като на човек.

— Нарича се Симфония — обади се Елбраян.

— Не разбирам кой знае колко от коне — призна монахът, — но това е най-великолепният жребец, който съм виждал някога.

Елбраян тихо изцъка с език, в отговор на което Симфония наостри уши и изцвили, после отново препусна и бързо се изгуби от погледите на двамата мъже.

— Трудничко ще ти е пак да го заловиш! — подметна Авелин, мъчейки се да разсее обзелото го напрежение. — Ам’че да!

Елбраян дори не мигна и очевидната му липса на интерес изтри усмивката от пълното лице на монаха.

— Точно така — неловко поде той. — Сигурно се питаш защо съм тук? Естествено, естествено.

Все така приклекнал, положил сключени ръце върху колената си, Елбраян не сваляше поглед от него.

— Така де… теб търсех, разбира си — обясни най-сетне монахът, комуто беше извънредно трудно да запази присъствие на духа под смущаващия поглед на младия мъж. — Точно така — дойдох в гората, за да открия онзи, когото наричат пазител.

Елбраян му кимна да продължи.

— Заради побоя, де. По-точно — заради онзи, непознатия. Дето се опита да ме довърши, ала вместо това отрови теб.

Елбраян отново кимна — не можеше да каже, че не е очаквал подобно посещение. В крайна сметка, загадъчният непознат все още бе някъде наоколо, тъй като и дебелият монах, когото очевидно преследваше, също бе тук. Едрият мъж сигурно имаше нужда от помощ, а такава надали щеше да получи от жителите на Дъндалис.

— Пак ли те нападна?

— Н-не — заекна Авелин. — Всъщност не знам, може и да е, не съм сигурен.

Елбраян въздъхна уморено.

— Спътницата ми, де, за нея ти говоря. Красива млада жена, а и страшно я бива в боя. Само че изчезна, никъде не мога да я открия и се боя да не би…

— И с право се боиш — отвърна Елбраян. — Онова изобщо не бе обикновено кръчмарско сбиване.

— Магическата отрова — съгласи се Авелин.

— Начинът, по който онзи се движеше — поправи го пазителят. — Беше войн и то, съвършено обучен.

Авелин кимна, ала думите на Елбраян още повече засилиха страховете му. Място за съмнение нямаше — опитните бойци на Абеликанската църква бяха по петите му.

— Разкажи ми за този мъж — рече Елбраян. — Всичко, което знаеш.

— Не знам нищо — отчаяно възкликна Авелин.

— Тогава ми кажи какво подозираш. Ако приятелката ти е в негов плен, ще имаш нужда от помощта ми. На драго сърце ще ти я дам, ала само ако си откровен с мен.

Монахът отново кимна, изпълнен с искрена благодарност. Младият мъж се надигна и тръгна по пътеката, давайки му знак да го последва.

— А аз дори не знам как се казваш — обади се по едно време Авелин, макар отлично да помнеше името, което Белстър бе споменал.

— Наричат ме Ел… — по навик започна пазителят, но изведнъж спря и изпитателно се вгледа в непознатия монах, първия човек, потърсил съдействието му, откакто си бе тръгнал от Андур’Блау Иннинес, първия, който открито признаваше, че има нужда от помощ. — Аз съм Нощната птица — заяви той най-сетне.

Авелин леко повдигна вежди при този неочакван отговор, ала си замълча — Елбраян със сигурност имаше причина да скрие истинското си име и той нямаше никакво намерение да се бърка там, където не му е работа. Вместо това двамата се отправиха към Дъндалис, като по пътя Авелин сподели подозренията си, че манастирът може да е изпратил палачите си по следите му. Естествено, разговорът бързо се насочи към причината, накарала някогашните му духовни братя да се обърнат срещу един от своите. Авелин обаче нямаше нито време, нито желание да разказва всички събития, довели до съдбоносното му решение. Пък и как се оправдаваха кражба и убийство? Елбраян не настоя — в момента единственото, което имаше значение, бе изчезването на младата жена, отвлечена навярно от човек, който (той лично знаеше) беше повече от опасен.

Пък и описанието, което Авелин бе дал на приятелката си, както и намекът му, че бяха дошли тук именно заради нея, даваше храна за доста интригуващи предположения.

Не след дълго двамата се заеха за работа — Елбраян търсеше следи, които да извеждат от Дъндалис, докато Авелин отиде във „Виещата Шийла“, за да разпита Белстър и неколцината гости дали непознатият се е появявал и този ден.

Получиха отговор чак привечер, когато монахът се качи в стаята си и върху възглавницата си откри кратка бележка, потвърждаваща най-големите му страхове. Ако искаше да спаси приятелката си, той трябваше да се изкачи на възвишението, издигащо се над долината с боровете, и да чака на посоченото от похитителя място.

Авелин побърза да покаже бележката на Елбраян, който го очакваше в общата стая на долния етаж.

— Трябва да отидеш — рече пазителят, без да обръща внимание на подигравателните подмятания на неколцината селяни, дошли рано-рано в кръчмата.

— Ти също ще бъдеш там, нали? — попита Авелин.

Младият мъж кимна.

— Но тук пише да отида сам — изтъкна монахът.

— В очите на врага ни наистина ще бъдеш сам — увери го Елбраян и Авелин, припомняйки си как преди няколко часа същият този мъж се бе прокраднал само на метър-два зад него, без той да заподозре каквото и да било, кимна в знак на съгласие, пъхна бележката в джоба си и пое към хълма.

Докато вървеше и инстинктивно си играеше с магическите камъни, изведнъж му хрумна нещо. Ако подозренията му бяха верни, значи преследвачът търсеше не само него, но и камъните. Затова той отдели три от тях (къс графит, хематит и малахит за защита), а останалите скри в една хралупа. Ако ги вземеше със себе си и непознатият монах успееше да му ги отнеме, нямаше да има с какво да откупи живота си и — най-вече — живота на скъпата си Джил.

Най-сетне достигна и уреченото място — голо късче земя, недалеч от един внушителен, тъмнозелен бор, на около седем-осем метра от подножието на хълма. За щастие не му се наложи да чака дълго.

— Виждам, че си решил да последваш инструкциите ми, братко Авелин — разнесе се нечий добре познат глас. — Отлично!

Куинтал! Самият Куинтал, позна го Авелин на секундата и внезапно му се стори, че земята се надига и се кани да го погълне. Всъщност, като се замислеше, би се радвал, ако тя наистина го погълнеше. Орденът бе тръгнал по петите му — нямаше достатъчно затънтено място, в което той да избяга, нито сенки — достатъчно непрогледни, за да го скрият.

— Да ти призная, съмнявах се, че крадец и убиец като теб все още притежава доблестта да се притече на помощ на приятеля си — продължи все още невидимият Куинтал.

Авелин неспокойно се огледа, чудейки се дали Елбраян е достатъчно близо, за да чуе тези думи и какво ли мисли сега за човека, комуто се бе съгласил да помогне.

— Тя е при мен — подразни го Куинтал. — Защо не дойдеш и ти?

При мисълта за опасността, в която се намираше Джил, Авелин усети как смелостта му се завръща. Абеликанските братя може и да се доберяха до него, твърдо реши той, но Джил за нищо на света не биваше да пострада. Сключил пръсти около графита, той се отправи по посока на гласа и много скоро забеляза неясен силует, застанал на входа на една пещера. Силуетът потъна във вътрешността й и Авелин предпазливо го последва. Озова се в просторна зала, която, подозираше той, далеч не бе единствената и която беше по-голяма от стаята му във „Виещата Шийла“.

Небрежно облегнат на стената, Куинтал стоеше в дъното на сумрачното помещение, и тъкмо палеше закачената там факла.

Когато пламъкът се разгоря и освети познатото лице на мъжа, с когото Авелин бе преживял толкова много, с когото бе пребродил моретата, за да достигне Пиманиникуит и който знаеше за свещените камъни почти колкото него, едрият монах усети как сърцето му се свива от болка. Споменът за всичко, което бе изгубил — дома, приятелите и, най-вече, вярата си — го заля като вълна; струваше му се, че се е върнал назад във времето, към приятните, макар и изпълнени с труд дни в манастира, към уроците с отец Йойона, към познанието за свещените камъни, изучаването на звездните карти, овладяването на магията и нейните тайни — всичко това се завърна със страшна сила, заплашвайки да го прекърши.

После обаче го връхлетяха и други, по-мрачни спомени — смъртта на Тагрейн, както и на хлапето, което в наивната си дързост се бе осмелило да стъпи на Пиманиникуит, гибелта на целия екипаж на „Бягащия с вятъра“ и на Дансали, убийството на Сихертън.

— Куинтал — промълви Авелин.

— Вече не!

— Защо си тук? — попита Авелин с отчаяната надежда, че някогашният му другар също като него е напуснал Ордена и се е превърнал в беглец.

Леденият смях на Куинтал му подейства като плесница.

— Аз съм брат Правда — заяви безмилостният монах. — Тук съм, за да си върна онова, което ни открадна.

И като изсумтя презрително, добави:

— Едва те познах, Авелин. Изгубил си всичко, ала на размери си станал двойно по-голям. Не че се учудвам — винаги си гледал с пренебрежение на физическата подготовка!

Авелин се опита да не обръща внимание на обидите. Вярно, че беше придобил немалко вредни навици — пиеше прекалено, ядеше твърде много, а единствените упражнения или бойни тренировки, които правеше, бяха кръчмарските сбивания, които сам започваше.

— Нима смяташе, че няма да открием предателството ти? — продължи брат Правда. — Нима вярваше, че можеш да убиеш един висш монах от Ордена, да откраднеш такова огромно богатство и след това да си живееш необезпокояван до края на дните си?

— Не е точно така…

— Напротив! — изкрещя Куинтал. — Ти съгреши, някогашни мой братко, съгреши необратимо и сега единственото, което те очаква, е преизподнята. Тук съм, за да си взема камъните.

— Заедно с моя живот.

— Заедно с твоя живот — съгласи се Куинтал с леден глас. — Ти сам подписа смъртната си присъда, когато отец Сихертън полетя от покрива.

— Присъдата ми бе подписана, когато отказах да приема злодеянията на Ордена! — отвърна Авелин, черпейки нови сили от спомена за причините, накарали го да избяга от манастира. — Също както брат Пелимар…

— Млъкни! — нареди Куинтал. — Обречен си и дори не заслужаваш обяснение. Ще си върна и камъните, но ако ми ги дадеш без съпротива и покорно приемеш заслужената си съдба, ще оставя жената да си върви. Имаш думата ми.

Авелин изсумтя с горчива насмешка.

— И тя ли е толкова твърда, колкото думата на господарите ти? И твоето ли злато е само илюзия, целяща да подмами кораба в морето и там да го потопи под бурните вълни?

Изражението на Куинтал красноречиво говореше, че той нито разбира, нито пък се интересува какво се опитва да му каже Авелин. Брат Правда имаше една-едничка цел и нищо не можеше да го отклони от нея. Което означаваше, че Авелин трябваше да избира — да се предаде, с надеждата, че Куинтал ще удържи на думата си, или да се бие.

Ала доверие на някогашния си другар той нямаше — веднъж получил камъните, Куинтал щеше да го убие, а след това щеше да стори същото и с Джил, за да не оставя никакви свидетели след себе си. В това Авелин беше съвсем сигурен, затова изобщо не се колеба и като извади графита от джоба си, насочи го срещу противника си.

— Нима ще пожертваш приятелката си? — изсмя се Куинтал злобно.

— Ще ти пощадя живота в замяна на момичето.

Брат Правда обаче продължи да се смее и едрият монах внезапно осъзна, че нещо не е наред. Куинтал по-добре от всеки друг познаваше умението на Авелин с магическите камъни и несъмнено разбираше, че графитът може да призове мълния, която да го изпепели на място. Въпреки това, тази маша на покварената абеликанска църква, човекът, нарекъл себе си брат Правда, изобщо не се боеше.

Мислите на Авелин се насочиха към пещерата, избрана за място на тази съдбоносна среща. Съвсем ясно усещаше магическите вибрации наоколо, ала те не идваха от графита. Тъкмо напротив, той сякаш напълно бе изгубил силата си. И тогава едрият монах разбра.

— Слънчев камък — потвърди Куинтал, разчитайки правилно изражението му. — Тук магията няма да ти помогне особено, братко Авелин.

Авелин задъвка долната си устна, мъчейки се да намери някакъв изход. Прекрасно помнеше как веднъж отец Сихертън беше създал подобна мъртва зона, за да може той заедно с още неколцина послушници да се опита да открие свойствата на огромния аметист. Само най-мощните магии действаха в тази зона и дори техните сили значително отслабваха.

Е, да, сигурно щеше да успее да призове някоя мълния в пещерата, ала тя щеше да бъде толкова немощна, че вместо да нарани Куинтал, само още повече щеше да го разлюти.

Брат Правда протегна ръка.

— Камъните — заяви той. — Камъните срещу живота на жената.

— Тя няма нищо общо с всичко това — неочаквано се намеси Елбраян и като пристъпи навътре в пещерата, застана до пълния монах. — Не знам какви престъпления е извършил брат Авелин, ала жената не можеш да обвиниш в нищо.

Мрачна сянка легна върху лицето на Куинтал при вида на внушителния мъж.

— Още едно предателство! — ревна той. — Но какво, ли друго можех да очаквам от вероотстъпник като Авелин Десбрис!

— Не предателство — поправи го Елбраян. — Справедливост.

— Какво знаеш пък ти за всичко това? — избухна Куинтал. — Какво знаеш за този непознат? И когато дойде да те моли за помощ, каза ли ти, че е убиец?

— И жената ли е убийца? — спокойно попита Елбраян.

— Не — отвърна Авелин, когато брат Правда се поколеба.

— Откраднала ли е нещо? — продължи да разпитва Елбраян.

— Не! — категорично заяви Авелин. — Тя не е извършила никакво престъпление. Що се отнася до моите, нямам намерение да ги крия — готов съм да си ги призная честно и открито. А когато свърша с разказа си, нека бъда съден, ала не и от един абеликански монах.

Брат Правда присви очи и го изгледа заплашително. Не бе и помислял да позволи Авелин да бъде съден — той беше и обвинител, и съдия, и палач и то с благословията на самия абат Маркварт.

— Безумецо! — рече Куинтал на пазителя. — Сам подписа смъртната си присъда, като последва Авелин тук. Сега си обречен, също както него и жената.

— Още справедливост? — подигравателно попита Елбраян, ала не можа да каже нищо повече, защото злият монах рязко се обърна и отметна увивното растение, което закриваше входа зад него. Сребристо сияние проблесна във въздуха, после от вътрешността на пещерата долетя задавен стон.

— Върви при нея! — извика младият мъж на Авелин, а сам той вдигна Ястребокрилия и се хвърли напред, за да посрещне Куинтал.

— Този път няма да се оставя да ме изненадаш — изсъска брат Правда, твърдо решен да не допусне Авелин да се притече на помощ на приятелката си.

Само че нападението на Елбраян беше прекалено яростно, прекалено неудържимо. Без да обръща внимание на удара, който получи в гърдите, пазителят го блъсна с рамо, принуждавайки го да направи крачка встрани. Куинтал заби пети в земята, опитвайки се да устои на натиска, ала в този миг Авелин връхлетя върху двамата противници, изблъска ги и влетя във втората пещера.

Елбраян получи три бързи удара — два в гърдите и един през лицето — преди най-сетне да успее да се откопчи от хватката на злия монах и да отскочи назад.

Докато пазителят го гледаше изпитателно, чудейки се какво да мисли за него, брат Правда се извъртя настрани и бавно вдигна първо крак, а после и двете си ръце, досущ като змия, готвеща се за нападение.

 

Беше кама — малка, ала остра като бръснач и хвърлена съвършено точно — забила се бе във врата на вързаната жена, като бе разкъсала главната й артерия.

— Джил, Джил! О, Джил! — отчаяно извика Авелин, когато видя шуртящата кръв, която вече бе образувала малка локвичка на пода.

Без да губи нито миг, той издърпа оръжието и притисна раната с ръце, в обречен опит да спре бликналата кръв.

Оставаше й съвсем малко, в това нямаше никакво съмнение; изгубила бе свяст, а тялото й беше леденостудено.

Авелин извади хематита, после обаче си спомни за антимагическия щит около цялото място. За миг се поколеба дали да не изнесе Джил навън, ала бързо се отказа — щеше да е мъртва, още преди да стигнат изхода на пещерата.

Сключил ръце около хематита, той ги опря до грозната рана и като долепи устни до тях, започна да се моли с цялото си сърце, с цялата си воля, с цялото си същество. Ако имаше Бог, ако камъните наистина бяха свещени, значи хематитът трябваше да подейства!

 

Монахът наистина се биеше забележително добре, движенията му бяха мълниеносни, плавни и съвършено премерени. Прекалено бърз за повечето хора, той ги замайваше с няколко лъжливи, ала светкавични замаха, после, преди да са се съвзели, ги довършваше с един-единствен удар.

Ала дори след дългогодишните тренировки в манастира, Куинтал не можеше да се мери по бързина с Тунтун, Джуравиел или когото и да било от елфите, които бяха обучили Елбраян. Затова, когато посегна към гърлото на младия мъж с намерението да му изтръгне гръкляна, а после да се втурне в другата стая и да довърши Авелин, брат Правда остана изумен, че срещна само въздух, а тоягата на Елбраян се стовари върху лакътя му. Съвзе се само за миг и като отмести оръжието на пазителя с едната си ръка, удари го с другата, като в същото време го изрита в коляното толкова силно, че кракът на Елбраян едва не се огъна. Младият мъж свали едната си ръка от Ястребокрилия и като го измъкна от хватката на Куинтал, замахна към крака, на който се опираше.

Монахът подскочи навреме, за да избегне удара, ала бе принуден да отстъпи назад.

Все така уверен в успеха си, той заобиколи противника си и скочи към него, канейки се да го изрита. Елбраян застопори тоягата си в земята и описа широка дъга отляво надясно, спирайки нападението на Куинтал, после пристъпи напред с левия крак и се завъртя на едната страна, докато брат Правда, току-що приземил се, се обърна на другата. Ястребокрилия политна назад и се стовари върху кръста на Куинтал, в същото време лакътят на монаха се заби в тила на Елбраян.

Младият мъж светкавично се приведе напред, скочи над оръжието си и щом се приземи, обърна се към неприятеля си, който вече го очакваше.

— Давам ти последна възможност да си тръгнеш оттук жив — подхвърли Куинтал, предизвиквайки насмешлива усмивка у пазителя.

Самоувереното изражение на Елбраян още повече разяри монаха и той се хвърли напред с утроено настървение. Закова се на място на сантиметри от противника си и вдигна ръце над главата си, за да му нанесе силен удар.

Ястребокрилия политна нагоре и го спря, после, безпогрешно предвиждайки намеренията на неприятеля си, Елбраян отби косия му замах отдясно, след което пристъпи напред и с левия си крак попречи на Куинтал да го изрита. Злият монах провря едната си ръка покрай тоягата в опит да достигне лицето на Елбраян, той обаче отмести оръжието си встрани и като се доближи до Куинтал, нанесе му жесток удар с чело.

Брат Правда с все сила сграбчи Ястребокрилия, не само за да се предпази от нова атака, но и за да не падне. Елбраян свали лявата си ръка от тоягата и му нанесе поредица от бързи удари в лицето.

Възползвайки се от безпомощното състояние на противника си, младият мъж отново улови оръжието си с две ръце и го придърпа към гърдите си, после го оттласна от себе си и пак го придърпа. Куинтал трябваше да го пусне още в началото, ала беше прекалено замаян, за да разсъждава и когато Елбраян за втори път дръпна оръжието към себе си, монахът го последва, само за да получи още един удар с чело.

Все така зашеметен и вкопчен в Ястребокрилия, Куинтал почувства рязката промяна в ъгъла, под който пазителят държеше оръжието си, ала не можа да направи нищо и когато Елбраян се смъкна на земята, той се строполи отгоре му. Запирайки двата си крака в корема на противника си, младият мъж се напрегна и го запрати в каменната стена.

Единствено сляпата ярост помогна на Куинтал да преодолее болката и да се изправи. Ала не достатъчно бързо — още преди да се бе приготвил да го посрещне, Елбраян се озова до него и с все сила стовари оръжието си в лицето му. Монахът политна настрани, но вместо да се обърне и да се бие, изскочи от пещерата и побягна.

Елбраян го последва незабавно, ала докато излезе навън, Куинтал вече бе далеч оттам. Инстинктивно, мислейки единствено за това, че за нищо на света не бива да изпуска преимуществото, което бе успял да спечели над невъобразимо опасния си противник, пазителят постави тетивата на лъка си и направи още няколко крачки напред в търсене на място, откъдето най-добре да вижда възвишението, по което той се отдалечаваше.

Монахът се показа само за миг между две дървета, ала и това бе предостатъчно за опитния Елбраян — стрелата му се заби в крака на Куинтал, който не успя да запази равновесие и се затъркаля все по-бързо и по-бързо по стръмния склон.

Елбраян се хвърли натам, ала преди да се добере до него, видя го да се приземява върху една стърчаща скала, а след това да полита от нея, сгромолясвайки се след около петметрово падане върху купчина корави, остри камъни.

Младият мъж неволно простена и изтича, за да погледне монаха за последен път. Видя го да лежи там долу, с крак извит под причудлив ъгъл и ръка върху гърдите, докато другата бе протегната настрани, прегъната странно и очевидно счупена. Борейки се да си поеме дъх, Куинтал бръкна в гънките на кафявата си роба и извади нещо, което Елбраян не можа да различи.

Внезапно тялото на монаха засия, обрамчено от черни пламъци. Елбраян с ужас видя как чертите му се разкривяват и започват да се изличават, лицето стана двойно и това второ лице, гротескно разтеглено, се отдели от първото; станал изведнъж видим, духът на злия монах се отдели от оковите на окървавеното и прекършено тяло и издърпа от пръстите му извадения малко преди това предмет.

После изригна ярка светкавица и безжизненото тяло остана да лежи неподвижно, обгърнато от постепенно гаснещите черни пламъци.

— Нощна птицо! — долетя вик откъм пещерата и Елбраян, потресен до дъното на душата си, изтича да види какво става.

 

Носеше се с шеметна скорост, летеше над гори, езера и земи, вече затрупани от сняг, толкова бързо, че сетивата отказваха да му служат. Едно обаче усещаше — болката си беше отишла. Много скоро вече минаваше над планините, провираше се между тесни проходи и високи върхове, докато не достигна познатото плато и тълпящите се между черните ръкави войски. Отново се понесе из лъкатушещите тунели, все по-навътре и по-надълбоко в планинските недра, докато пред него се изправи дебела каменна стена, върху която зееше едва забележима пукнатина. Мина през нея (толкова стремително, че едва не закрещя от ужас) и се озова в просторната зала с колоните и обсидиановия трон.

И ето че Куинтал, полупрозрачен, уловен между света на смъртните и отвъдното, пак стоеше пред демона-дактил.

Това беше краят на надеждата, всичко бе свършено, маската на набожност бе смъкната и строшена на парчета. Повече не можеше да се крие от черната истина, от съзнанието за онова, в което се бе превърнал, единственият възможен завършек на пътя, по който духовните му наставници го бяха изпратили. Там го очакваше демонът-дактил, Бестесбулзибар (той знаеше дори името му!), в цялото си страховито величие и ужасяваща красота.

Куинтал, брат Правда, рухна на колене — коленете не на човек, а на призрак! — сведе глава и проговори:

— Господарю мой!

 

Елбраян свали фенера от стената, отмести пълзящите растения от входа и влезе във второто помещение. Завари Авелин коленичил на пода, стиснал младата жена в обятията си. Раната й се бе затворила, а тя самата бе изцелена, макар и все още крайно изтощена, също както и Авелин, който бе преодолял бариерата на слънчевия камък единствено благодарение на желязната си воля и огромната си любов към своята приятелка, и я бе измъкнал от лапите на смъртта.

Макар и останал без сили, той попита Елбраян какво е станало с Куинтал, пазителят обаче дори не го чу. Авелин се опита да стане, при което едва не падна, толкова смазан бе от нечовешкото усилие да се пребори с антимагическия щит и да спаси Джил, ала Елбраян не забеляза. Единственото, което виждаше в този миг, бе младата жена, единственото, което чуваше — нейното дишане. Очите му обходиха лицето й, гъстата, руса коса, ясносините очи, искрящи на слабия светлик, въпреки тежкото й състояние, пълните устни, така меки и подканящи…

Не можеше да си поеме дъх, силите изведнъж го напуснаха, всичките му мисли, цялата му енергия бяха съсредоточени в една-единствена дума, едно име, което не бе изричал от толкова отдавна:

— Пони.