Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (41)

Глава 40
Водачът

— Не го подпалиха — отбеляза Елбраян, загледан в небето над Дъндалис.

— Че защо им е да го правят? — попита застаналият до него Брадуордън. — Когат’ пристигнаха, там отдавна нямаше никой.

— Така е — съгласи се Елбраян.

Да убеди жителите на Дъндалис да напуснат домовете си изобщо не се бе оказало трудно за пазителя, не и когато със себе си водеше шестдесет и трима очевидци от Тревясал лъг, както и двадесетината оцелели жители на Края на света, които до един разказваха потресаващи истории за безчислени вражески пълчища и жестока сеч. Без много-много приказки, мъжете и жените на Дъндалис последваха пазителя в гората и лагерите, които той и приятелите му бяха построили, добре скрити и далеч от всички пътеки.

— Не изгориха и Тревясал лъг — намеси се Пони, която също беше тук заедно с Авелин. — Нито Края на света преди това.

Елбраян погледна кентавъра с потъмняло лице.

— Продоволствени бази — мрачно заяви Брадуордън.

— Значи смятат да продължат на юг — обади се Авелин, произнасяйки с мъка думите. — Въпросът е колко на юг.

— Натам няма кой знае колко поселища — отвърна кентавърът. — Почти нищо чак до голямата река.

— Палмарис! — ахна Авелин.

Възцари се дълбока, напрегната тишина, докато четиримата приятели осъзнаят напълно какво означава това.

— Безсилни сме да спрем такава армия — проговори Елбраян най-сетне. — Има обаче три неща, които можем и трябва да направим — да им причиним възможно най-големи загуби, да известим южните селища, че дори и Палмарис, за опасността, надвиснала над тях и да се погрижим за онези, които спасихме.

— Сто и шейсет — вметна Брадуордън. — А все още не съм ги изброил докрай. Ама най-лошото е, че от всички тях най-много една трета могат да се бият с гоблините и останалите гнусни изчадия.

— Значи трябва да направим нещо — повтори Елбраян. — Да изпратим онези, които не могат да се бият, на сигурно място, а онези, които могат и искат, да използваме по най-добрия начин.

— Нелека задача, пазителю — подхвърли Брадуордън и когато срещна изпитателния му поглед, допълни: — С теб съм, разбира се. Ама не зарад’ вкуса на джуджетата, съвсем не. Жилави, малки гадинки!

— Ам’че да! — разсмя се Авелин с глас.

Заловиха се за работа още същия ден. Разделиха бегълците на две групи — тези, които щяха да останат с тях и тези, които щяха да бъдат изпратени на сигурно място — в няколко пещери на изток от Дъндалис, за които знаеше само Брадуордън или, стига да успееха да намерят път, към по-цивилизованите земи на юг. Когато приключиха, Елбраян установи, че има повече от сто и четиридесет души, които трябва да бъдат отведени далеч оттук. Да се бият заедно с него оставаха малко повече от двадесетина и то съвсем не хора, които пазителят доброволно би си избрал за съюзници. Като се изключеха Пони, Брадуордън и Авелин, най-добрите между тях бяха непостоянният Полсън и раздразнителният и вечно недоволен Тол Юганик.

Именно за това си говореха Пони и Елбраян в края на деня, докато седяха край огъня.

— Трябва да го изпратиш на юг с бегълците — заяви тя и кимна към Юганик, който се разхождаше из лагера и ръмжеше на всеки, който му се изпречеше на пътя.

— Силен е, а и доста го бива с копието — възпротиви се Елбраян.

— И при първия повод би се сбил с теб. Юганик иска всички да му се подчиняват, а необуздаността му рано или късно ще постави както него, така и всеки, който го последва, в положение, от което няма да има изход.

Права бе, трябваше да признае Елбраян. С Полсън поне можеше да разчита на някаква изпълнителност — все пак траперите бяха последвали указанията му и бяха заложили капаните си точно както той им бе заръчал.

— Отпрати го с онези, които не могат да се бият — настоя Пони. — Нека Белстър О’Комли се разправя с него. Остане ли тук, рано или късно ще кръстосате оръжия, а на хората със сигурност няма да им се понрави да убиеш един от своите.

Елбраян си помисли, че подобни мрачни приказки са малко преувеличени, ала не можеше да отрече, че през последните месеци двамата с Юганик на няколко пъти едва не се бяха сбили, а обстоятелствата тогава изобщо не бяха толкова напрегнати, колкото дните, които им предстояха.

— Кога ще ги изпратиш на юг? — тактично смени темата Пони — за нищо на света не искаше да го притиска, не и когато ставаше дума за едно толкова важно решение.

— Полсън, Катерицата и Крик и в този момент разузнават местността — отвърна той. — Поеха на запад, за да се уверят, че Тревясал лъг и Края на света наистина са завзети, а след това тръгват на юг, за да видят кои пътища са чисти и кои — не. След няколко дни трябва да се върнат и тогава ще решим какво да правим.

— Щом ги очакваш толкова скоро, значи няма да ходят чак до Каер Тинела и Ландсдаун и със сигурност няма да стигнат до Палмарис. Ако искаш хората на юг да са готови за нашествието, много скоро ще ти се наложи да изпратиш някого, който да ги предупреди.

Елбраян въздъхна дълбоко, напълно съгласен с нея. Знаеше какво трябва да направи, знаеше и кой е най-подходящ за тази задача, някой, който притежаваше както нужната тактичност, така и необходимите бойни и ездачески умения. Знаеше как трябва да постъпи, ала това бе решение, което никак не му се щеше да взима.

Затова Пони го стори вместо него:

— Ще се съгласи ли Симфония да ме отнесе дотам?

Елбраян не отвърна веднага, а дълго се взира в ясносините й очи. Бяха заедно от толкова скоро, че сърце не му даваше отново да се раздели с нея. Ала въпреки желанието да я задържи до себе си, той кимна в знак на съгласие. Симфония щеше да я отнесе, където трябва, за това пазителят и жребецът отдавна се бяха разбрали.

— Тогава ще тръгна преди да е съмнало — заяви младата жена.

Елбраян отново въздъхна и тя улови лицето му с две ръце и нежно го притегли към своето.

— Ще се върна при теб, дори да се наложи да отида чак до Палмарис — обеща тя. — Симфония ще ме отведе дотам и обратно и никой, бил той гоблин, паури или великан, няма да ми попречи.

Елбраян, който прекрасно знаеше на какво е способен великолепният жребец, нито за миг не се усъмни в думите й:

— Ще се върнеш при мен, за да споделим както опасностите на предстоящите битки, така и покоя на хладните нощи, когато злото отмине и мракът се вдигне от света.

Пони го целуна още веднъж, този път по-страстно и по-продължително. Навсякъде около тях хората се приготвяха за сън и над лагера се спускаше тишина, нарушавана от време на време от някое изръмжаване на вечно недоволния Юганик. Докато нощта бързо настъпваше, Пони и Елбраян навлязоха в гората, там, където можеха да останат сами.

 

Както беше обещала, младата жена потегли на юг още рано призори, но не и преди да свърши две важни неща — един личен разговор с Елбраян и една непредвидена среща с Авелин, който я очакваше на края на лагера.

— Симфония не е далеч — увери я той, когато я видя да се задава. — Зърнах го на онзи рид само преди няколко минути. Теб чака, предполагам.

Пони се усмихна, без да може да прикрие нарастващото си изумление от мъдростта на жребеца, многократно по-умен от който и да било обикновен кон.

— Както и аз — допълни Авелин.

— Симфония няма да може да носи и двама ни — сухо отбеляза младата жена.

— Какво? — не разбра монахът в първия момент, после избухна в бурен смях, който бързо замря.

Брат Авелин се тревожеше за нейната безопасност, досети се Пони, виждайки мрачното му изражение.

— Ще се върна — обеща тя.

— С това — рече той и й подаде сребърна лента за глава, — ще се върнеш дори още по-бързо.

Още щом зърна инкрустирания в средата камък, Пони почувства, че пред себе си има много повече от обикновено украшение. Никога досега не бе виждала подобен камък — жълто-зеленикав, с тясна черна резка, минаваща през средата.

— Котешко око — обясни Авелин и като взе лентата от ръцете й, закопча я на челото й. — С негова помощ ще виждаш и през нощта.

И наистина, сумрачното утро изведнъж се проясни. Не можеше да се каже, че светлината се е усилила, ала очертанията на предметите изведнъж станаха много по-ясни. Пони погледна Авелин, благодарна, задето я бе научил на толкова много неща за свещените камъни, ала и малко изненадана, че без никакво усилие бе успяла да отключи магията на котешкото око.

— Защо камъкът ми се подчини толкова лесно? — попита тя. — Значи ли това, че ако поискам, бих могла да призова огнени кълба и мощни мълнии, както стори ти в Тревясал лъг? У кого тогава е силата — у този, който ги използва, или у самите камъни? И с какво толкова е благословен брат Авелин, ако всичко зависи от камъните, а не от него?

— О, това беше подло! — разсмя се монахът, без изобщо да се засегне от шеговития й тон. — Ам’че да! Благословен, казват някои, прокълнат, ще река аз, прокълнат с приятелска подкрепа като тази!

— О, това беше подло! — изимитира го младата жена и двамата избухнаха в гръмък смях, нещо, от което наистина се нуждаеха.

— Силата идва както от камъка, така и от онзи, който го използва — вече сериозно обясни Авелин, макар да й го бе казвал неведнъж преди. — Някои камъни обаче, като тюркоаза, който дадох на Елбраян, а той — на Симфония, могат да бъдат променени така, че силата им никога да не секва, независимо от това в чии ръце са. Тогава те наистина стават магически и всеки може да ги използва. Неведнъж съм виждал (а и ти също, предполагам) подобни простички вълшебства, извършвани от разни фермери или селски гадатели.

— И точно това си направил с котешкото око — досети се младата жена.

— Да — потвърди Авелин. — Подготвих го, за да ти бъде полезен. Както на теб, така и на мен, и на Елбраян — където е най-необходим, а в този момент именно ти имаш най-голяма нужда от него. Вземи го, с негова помощ ще можеш да яздиш и нощем, когато врагът не може да те види.

Силно пръхтене, долетяло от близкия рид, привлече вниманието им и те погледнаха натам — застанал на върха на възвишението, Симфония очевидно нямаше търпение да потегли на път и изглеждаше така, сякаш бе подслушвал разговора им.

— Съмнявам се, че Симфония ще има нужда аз да му показвам пътя, пък било то и през нощта — подхвърли Пони.

И двамата отново се засмяха за миг.

За миг, защото младата жена трябваше да тръгва.

Преди още приятелката му да бе направила и една крачка, монахът я улови за раменете и я накара да се обърне. Протегна й ръка и когато тя я пое, даде й още нещо — парче графит, камъкът, с който можеха да се призовават мълнии.

— Мисля, че вече си готова — рече той с уважение в гласа.

Пони здраво стисна ценния подарък и като кимна в знак на благодарност, пое към хълма, където я чакаше Симфония.

 

Денят беше ясен и свеж, ала смразяващо студен. Вледеняващият северен вятър не спираше нито за миг и Елбраян неволно се запита дали зимата някога ще си отиде от тези земи или завинаги ще ги държи в лютия си плен.

По-късно същата сутрин той събра мъжете и няколкото жени, които щяха да останат и да се бият заедно с него.

— Не сме в състояние да надвием врага, който завзе домовете ни — заяви той направо. — Прекалено многочислен е.

Думите му бяха последвани от недоволно мърморене, над което съвсем ясно се извиси грубият глас на Тол Юганик:

— Вдъхновяващо, няма що!

— Но можем да му навредим сериозно — спокойно продължи Елбраян. — Кой знае, нищо чудно именно нашите усилия да направят войната…

— Война ли? — прекъсна го Юганик.

— Нима още вярвате, че това е най-обикновен гоблинов набег? Десет хиляди гоблини минаха през Тревясал лъг, откакто селото беше завзето, минаха и продължиха на юг!

Юганик изпръхтя и махна пренебрежително с ръка.

— Стореното от нас може би ще помогне на хората на юг — повиши глас Елбраян, за да потуши надигащото се несъгласие. — На Каер Тинела, Ландсдаун и дори на Палмарис, защото вярваме, че именно натам се е насочила вражеската армия.

— Ха! — изсумтя Юганик. — Пълни глупости! Мръсните гоблини завзеха Дъндалис, значи там трябва да идем и да ги прогоним като мръсни псета!

— По-скоро да загинете като такива — намеси се Елбраян, преди Юганик да успее да се разпали прекалено и бавно се приближи до него. — Ще ви избият като кучета!

Двамата мъже бяха почти еднакви на ръст, ала Юганик беше по-тежък и по-набит. Издувайки бездруго масивните си гърди, той яростно се втренчи в пазителя.

— Всички сте свободни да отидете в Дъндалис — спокойно заяви Елбраян. — Или в Тревясал лъг, в Края на света, или където поискате да срещнете смъртта си. По тези земи има достатъчно места, където мога да лагерувам, така че няма защо да се боя, че ще ме предадете, когато гоблините изтръгнат ноктите ви един по един, а след това размажат слабините ви с ковашки чукове.

Последните думи накараха дори Юганик да пребледнее.

— Не, вие няма да ме предадете, но и аз няма да заплача заради страданията ви, нито ще изложа на опасност тези, които ще се вслушат в повеленията на разума, за да спася онези, които доброволно са отишли в устата на смъртта.

Като за първи ден беше достатъчно, реши Елбраян и като се обърна, отправи се към края на поляната, където го очакваше Брадуордън, видимо развеселен.

— Туй за ковашките чукове си го биваше — одобрително рече той вместо поздрав.

Елбраян се усмихна, ала някак насила — тревожеше го мнението на Пони за скандалджийския нрав на Юганик, както и мисълта, че тя е някъде там сам-сама.

— Доста време ще ни трябва… ще ти трябва, за да ги приведеш във форма — отбеляза кентавърът и младият мъж нямаше как да го отрече. — Макар че още помня колко ти се чудих, когато пощади тримата разбойници.

— Да, ти държеше да ги убия на място — припомни му Елбраян.

— Тъй си беше — позасрамено призна Брадуордън. — Обаче те се оказаха достойни за снизхождението ти. Отплатиха ти се десетократно за проявената милост.

— Ценни съюзници са, така е — съгласи се младият мъж.

— С тоз’ юнак ще е доста по-трудно — мрачно заяви Брадуордън и кимна по посока на Юганик, който още стоеше насред полето, а лицето му беше като буреносен облак. — Изобщо ти няма страха, ще знаеш. Защо не го отведеш навътре в гората и не му покажеш туй-онуй?

Елбраян се засмя, ала в действителност идеята на приятеля му съвсем не беше толкова лоша.

Настроението в лагера рязко се повиши, когато късно вечерта се появиха група бегълци от Края на света, повечето от които нямаха и петнайсет години. Макар и зашеметени и доста прегладнели (а някои от тях и леко ранени), те до един бяха добре, спасили се сякаш като по чудо от ужасна смърт. След като се нахраниха и споделиха впечатляващата си история, новодошлите се разположиха край огньовете, а водачите им, семейство на средна възраст, се усамотиха с Елбраян и Авелин и им разказаха в най-големи подробности всичко, което им се беше случило.

Избягали от Края на света заедно с останалите, ала нещо се объркало и им се наложило да се отделят от основната група. По-късно същата вечер се оказали приклещени от голяма група паури и двама великани в една камениста теснина.

— И тогава въздухът изведнъж почерня и се изпълни с шумно жужене, сякаш наоколо имаше милиони невидими пчели — обясни жената.

Когато всичко свършило, враговете им били мъртви до един, покрити от глава до пети от малки прободни рани.

Картина, която звучеше повече от познато на Елбраян.

— После ни поведоха през гората — допълни мъжът. — Вървяхме нощем, а денем се криехме.

— Кой беше? — нетърпеливо попита пазителят. — Кой ви доведе дотук?

Мъжът сви рамене и посочи едно момченце, заспало край близкия огън:

— Шоно каза, че бил говорил с тях. Тули, така се наричали.

— Тули? — озадачено повтори Авелин.

— Не — поправи ги Елбраян. — Не тули. А туели, туел’алфари.

Погледът му задълго се спря върху спящото дете. Още на другата сутрин трябваше да си поговори с него.