Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (52)

Глава 51
Айда

Елбраян и Пони се спускаха по северозападния склон на планината, когато най-сетне започна да се разсъмва. Едва тогава за първи път видяха армията на Бестесбулзибар в цялото й страховито величие, безчислени пълчища, изпълнили до краен предел земите между двата черни ръкава, които се простираха чак до самотната планина, издигаща се на около десет мили оттам.

— Колко са? — ахна Пони.

— Твърде много — обезверено отвърна Елбраян.

— Как ще стигнем дотам? — недоумяваше младата жена. — С колко хиляди чудовища трябва да се справим, за да се доберем до планината?

Младият мъж поклати глава.

— Само с неколцина стражи — решително заяви той. — Само с неколцина стражи.

И като видя скептичния поглед на приятелката си, поясни:

— Демонът е толкова уверен в силата си, че сам отваря вратите си за нас. Той не се бои от никой смъртен и няма причина да вярва, че една шепа хора (толкова малко, че да се промъкнат незабелязани във владенията му) биха се осмелили да тръгнат срещу него.

— Именно на това се надяваме от самото начало — съгласи се Пони.

— И именно това е единствената ни надежда и сега, надежда, в която трябва да се вкопчим още по-здраво. Ако войската на демона се опита да ни спре, това ще бъде краят на мисията ни, защото нито моят меч, нито магията на Авелин, нито мощта на Брадуордън, нито твоите оръжия могат да ни помогнат срещу подобни пълчища… Само че — продължи Елбраян уверено, — няма защо да се стига дотам. Дори ако дактилът подозира, че в земите му са се промъкнали врагове (а великаните, които ни нападнаха, и най-вече страховитото копие, говорят точно за това), той пак си остава напълно уверен, че никой в целия свят не би могъл да се мери с него.

— Откъде знаеш?

Простичкият въпрос хвана младия мъж неподготвен — откъде, наистина, знаеше толкова много за един враг, когото дори не бе виждал и срещу когото никога не се бе изправял? Не знаеше, съвсем ясно осъзна той, не знаеше нищо, просто предполагаше и се надяваше, че е прав. Затова само сви рамене и за Пони това бе достатъчно. Бяха стигнали прекалено далеч, за да се тревожат за нещо, което не зависеше от тях, затова без повече приказки двамата отново поеха напред, въпреки умората, която пълзеше по телата им. Не бяха спали цяла нощ, ала да спират, дори за съвсем малко, беше немислимо, не и сега, когато пред тях (а навярно и по петите им) имаше толкова много чудовища.

След около час, докато прекосяваха един открит скален участък (който ги караше да се чувстват болезнено уязвими и изложени на показ), Елбраян внезапно спря и приклекна. Пони, смятайки, че е забелязал някаква опасност, побърза да последва примера му, като в същото време бръкна в джоба си, където държеше няколкото магически камъка, които носеше у себе си.

— Ето там! — развълнувано прошепна пазителят и посочи нещо под тях, близо до западния ръкав на Айда.

Там, отвъд черните скали, наистина имаше някой — дребна фигурка, която се бе отправила към една гъста горичка.

Не, осъзна Пони миг по-късно, не една, а две фигурки — човек, възседнал кон… човек, възседнал кентавър!

— Авелин и Брадуордън! — ахна тя.

— Насочват се право към Айда — допълни Елбраян и се обърна към младата жена, без да крие усмивката си. — И никой не ги преследва, нито ги причаква.

Пони кимна мрачно. Може би Елбраян беше прав, може би демонът-дактил наистина отваряше вратите си за тях. Само че, запита се тя неволно, дали това трябваше да ги радва?

 

Само след няколко часа бяха оставили планината зад гърба си и си проправяха път между многобройните камъни и рехавите дървета. С лекота съумяваха да избегнат малцината отегчени стражи, които срещнаха, а следите, на които непрекъснато се натъкваха, красноречиво говореха, че следват абсолютно същия път, по който бяха минали Авелин и Брадуордън.

Най-сетне се прехвърлиха от другата страна на дългия, черен ръкав и с изненада установиха, че земята отвъд него пари под краката им. Едва тогава осъзнаха, че това не е обикновена скала, а по-скоро прилича на живо, непрестанно растящо и променящо се същество. В по-голямата си част тя беше вкоравена, ала час по час ту тук, ту там проблясваше ярко сияние, лавата намираше излаз и плъзваше по повърхността, досущ като огромно, оранжево влечуго. Всичко свършваше само за няколко минути — постепенно лавата се наслояваше на дебели пластове, или пък се стичаше в някоя по-голяма вдлъбнатина и там застиваше, черна и корава, като останалата част от ръкава.

— Като живо същество — отбеляза Пони и оттук нататък внимаваше много повече къде стъпва.

— Като дактила — отвърна Елбраян. — Изригва от Айда, за да впримчи целия свят в черната си хватка.

И двамата неволно потръпнаха.

Когато най-сетне достигнаха мястото, където бяха видели двамата си приятели, Пони и Елбраян разбраха, че изостават от тях с няколко часа. За щастие, земята тук изглеждаше пуста, като че ли никакви чудовища не се навъртаха наоколо, не се виждаха и пазачи.

Двамата навлязоха в горичката, издигаща се близо до магменото възвишение, и отново се натъкнаха на дирите на Брадуордън, не след дълго до тях се появи още един чифт следи — тези на Авелин. Стъпките на кентавъра очевидно бяха ставали все по-тежки с всяка изминала крачка и на Пони и Елбраян не им бе никак трудно да се досетят, че умората бе започнала да си казва думата.

Въпреки това, нито Брадуордън, нито Авелин бяха спрели дори за миг, не спряха и те двамата, дори ускориха крачка, с надеждата да настигнат другарите си, преди те да са влезли в сърцето на планината. Кой знае, каза си Елбраян, може би и в този момент кентавърът и монахът се навъртат някъде наоколо, търсейки начин да проникнат в недрата на Айда.

Много скоро стана ясно, че не се е случило така. Пони и Елбраян оставиха дърветата зад гърба си, след това прекосиха още една горичка, после още една, която ги отведе до най-ниските подстъпи на Айда. Щом излязоха от последния гъсталак, пред очите им зейна огромна дупка, в която дори косите лъчи на залязващото слънце не можеха да проникнат. Ако онова, което си мислеха, беше вярно, ако това наистина бе път, отвеждащ в сърцето на черната планина, значи Авелин и Брадуордън отдавна бяха влезли вътре и може би тъкмо в този момент се изправяха лице в лице с демона-дактил. Тази мисъл накара Пони и Елбраян да се разбързат още повече и те трескаво си отсякоха пръчки, около които увиха парцали, за да си осветят пътя, след което, боейки се да не закъснеят, се разделиха и се запромъкваха от двете страни на входа. Пазителят предпазливо надникна в мрачната дупка. От другата й страна Пони стори същото и с облекчение установиха, че отвъд наистина започваше дълбока пещера, която, по всичко личеше, беше празна.

Едва направил няколко крачки навътре, Елбраян се натъкна на следа от копитото на Брадуордън.

Придържайки се близо до стената, двамата предпазливо поеха напред, оставяйки очите си да привикнат с бързо отслабващата светлина. Много скоро обаче трябваше да избират — да запалят факла или да продължат в пълен мрак.

Младият мъж неволно потръпна, когато пламъците обхванаха увитите около пръчката парцали, сякаш всеки миг очакваше пълчищата на демона да се нахвърлят отгоре им. След няколко напрегнати секунди, в които не се случи нищо, той даде знак на Пони и те отново тръгнаха напред. Не след дълго достигнаха място, където тунелът се разделяше на две — едно от разклоненията поемаше надясно, без да се изкачва или спуска, а другото отиваше наляво и надолу. Когато се загледа в десния тунел, Пони забеляза, че дотам, докъдето стигат очите й, той се разклонява още няколко пъти.

— Истински лабиринт — простена Елбраян, докато коленичеше, търсейки следи от двамата им приятели.

Не откри обаче нищо — само гладка, корава скала.

— Напред — заяви Пони миг по-късно, виждайки раздразнението, изписано по лицето му. — Навътре в планината, а после надолу и наляво при следващия завой.

Говореше уверено, макар че това си бяха само догадки. Само че Елбраян нямаше по-добро предложение и така двамата навлязоха в планината, а след това поеха надолу, по един гладък и полегат проход. Пазителят отдавна се бе отказал да търси дири — добре разбираше, че това само ще ги забави, още повече, че Брадуордън и Авелин сигурно се лутаха нейде наблизо, не по-малко изгубени от тях самите. Рано или късно някой от тях, а може би и всички те, щяха да се натъкнат на демона-дактил или на скверните му слуги.

Намираха се в отчаяно положение и честичко трябваше да си напомнят, че това не бива да ги учудва — още когато тръгваха от Дъндалис, знаеха какво ги очаква.

* * *

Бестесбулзибар кипеше от ярост, ала в същото време беше искрено развеселен, докато заедно с Куинтал и двамина ужасени великани наблюдаваше погрома, сполетял склона на планината. Колко могъщо трябва да бе копието, за да остави след себе си подобна разруха, само защото бе паднало върху някакъв камък!

Единият от великаните продължаваше да пелтечи нещо за лош късмет и други подобни безсмислици, отчаяно се мъчеше да измисли някакво оправдание, с което да се спаси от грозната участ, сполетяла гоблина Готра. Само че Бестесбулзибар изобщо не го слушаше.

— Стигнали ли са до планината? — обърна се той към Куинтал и посочи Айда.

Някогашният монах се вгледа натам, опитвайки се да прецени разстоянието, и замислено стисна брадичката си в длан — странно човешки жест. И наистина, напоследък той все повече заприличваше на човек — грубите ръбове на каменното му тяло се бяха поизгладили и закръглили и то бързо си възвръщаше вида, който бе имало преди смъртта му. Вече не бе никак трудно да се разпознае в доскоро възгрубото, човекоподобно същество, някогашния Куинтал; чертите на лицето, ръста, формите на тялото — те всички бяха съвсем същите, сякаш духът на умрелия монах по някакъв начин придаваше форма на каменната обвивка, която обитаваше сега. Разбира се, твърдата му обсидианова „кожа“ беше черна, със стави, очертани от алени ивици разтопена магма, а и очите му, огнени кладенци от течен камък, също бяха червени. Въпреки това никой, който го бе познавал приживе, не можеше да го сбърка и той нямаше търпение Авелин да види новото му, неизмеримо по-могъщо тяло.

— Стигнали ли са? — повтори Бестесбулзибар и каменният човек кимна.

— Ако са тичали през цялата нощ — отвърна той. — И ако не са срещнали други противници.

— Кой знае, може като се върна да ги заваря седнали на трона ми — изсъска демонът и хвърли смразяващ поглед на двамата великани.

— Лллош късмет — заекна един от тях.

— Ние не… — опита се да каже нещо и другият, ала дактилът го прекъсна безцеремонно.

— Още сега ще се върнете и ще заемете мястото си във войската — нареди той.

А как му се искаше да им смъкне кожите — и на тях, и на останалите от провалилия се отряд, които се бяха спотаили наблизо, боейки се от напълно заслужения му гняв! Можеше да ги отведе в Айда и да ги остави да се разправят с Нощната птица. Или пък, помисли си Бестесбулзибар, можеше да остави наказанието в ръцете на Куинтал, та сам той да се наслади на могъществото на най-новото си творение. Само че колкото и да бе свиреп, демонът-дактил не беше глупав и можеше да контролира желанието си за кръв — вече бе изгубил достатъчно от елитните си стражи, създаването на чиито доспехи му бе коствало прекалено много време, за да си позволи да изгуби още няколко. Всъщност, Бестесбулзибар не бе чак толкова разгневен от неуспеха на Тогул Дек и другарите му. Какво толкова се бе случило — Авелин и някакъв си пазител, наричащ себе си Нощната птица, бяха проникнали във владенията му; толкова по-добре за него — тъкмо и той щеше да се позабавлява.

— Да вървим — нареди той на Куинтал и като разпери криле, обви яките си крака около каменния човек, оръдието на неговия гняв, и се понесе над върховете, право към обвитата от вечни пушеци планина.

Куинтал, чиито сетива бяха безмерно по-остри от сетивата на обикновен човек, и чиито кървавочервени очи можеха да осветят и най-непрогледния мрак, щеше да тръгне по следите на дръзкия враг.

 

— Твърде надълбоко сме — оплака се Авелин и се облегна на стената в тясната, душна пещера.

Гледаше да държи светлината на вълшебния диамант приглушена, с надеждата да останат незабелязани и да не им се наложи да се изправят срещу нови стражи като двамата паури, които току-що бяха убили. Неспокоен, монахът подритна окървавения джуджешки крак, който се въргаляше край него и се обърна така, че да вижда пътя, по който бяха дошли.

— Добре де, тоз’ твой демон, той няма ли да се е разположил в сърцето на планината? — попита Брадуордън, разкъсвайки тялото на втория паури, докато говореше. — А сърцето на планината, доколкото аз знам, се намира надълбоко.

Авелин поклати глава — някак си чувстваше, че нещо с пътя, който бяха избрали, не е наред. Още при първото разклонение бяха поели наляво и надолу и сега му се струваше, че май са избързали.

— А може и да е по-нависоко — рече той, — близо до върха, та по-лесно да излиза навън при слугите си.

При тези думи монахът се обърна, за да погледне Брадуордън, ала съжали в мига, в който го видя да отхапва огромен къс месо от крака на убитото джудже.

— Ама туй е само предположение и нищо повече — заяви кентавърът с пълна уста, при което Авелин потрепери погнусено и неволно затвори очи. — Аз казвам да продължим напред — ще решаваме разклонение за разклонение. Всичко туй са само догадки и ти го знаеш не по-зле от мен.

Монахът въздъхна и отстъпи. В крайна сметка, Брадуордън беше прав — който и път да изберяха, решението им все щеше да се основава на догадки и предположения, а той вече беше на предела на душевната си издръжливост, за да се нагърбва с подобна отговорност, когато от избора му зависеше толкова много.

— Защо си тук? — простичко попита Брадуордън. — Сам рече, че идваш, за да срещнеш съдбата си и точно туй трябва да сториш. Ще го открием, приятелю, и ако туй е, което те плаши, не те виня. Ама върнем ли се сега, ще се отдалечим от целта си, а всяка допълнителна крачка из тез’ гнусни тунели увеличава шанса на врага да ни открие.

При тези думи кентавърът се изплю недоволно и като захвърли джуджешкия крак настрани, възнегодува:

— И за ядене не стават, проклетите му твари!

Без да може да сдържи усмивката си, Авелин се приближи до приятеля си (като много внимаваше да не настъпи разхвърляните по земята парчета месо) и двамата отново поеха напред, а едрите им фигури изпълваха тесните коридори.

 

— Това никак не ми харесва — прошепна Елбраян, докато изпитателно измерваше с поглед стръмната тераса, в която се превръщаше пътеката, по която вървяха.

Дълга и тясна, тя бе обградена от неравна стена и страховита пропаст, дълбока около шестдесет метра. Колкото по-надолу се спускаше пътеката, толкова по-малка ставаше пропастта, това обаче нямаше особено значение, тъй като същинската опасност идваше от онова, което беше на дъното й — бълбукащо езеро от кървавочервен разтопен камък. Дори от мястото си, толкова високо над огнените езици, двамата усещаха нечовешката горещина и едва не се задушаваха от наситените серни пари.

— На мен пък не ми харесва идеята да се върнем обратно — отвърна младата жена. — Решихме да тръгнем надолу, а пътеката ни води точно там!

— Но изпаренията… — възпротиви се Елбраян и Пони нямаше как да не се съгласи, че опасенията му са основателни.

Без повече приказки тя бръкна в раницата си и извади парче плат, което бе предвидила да използва за превръзки, ако се наложи. Разкъса го и като намокри обилно и двете парчета, завърза едното около лицето си, а другото подаде на пазителя.

Той обаче имаше по-добра идея — свали зелената лента, която носеше около дясната си ръка, онази, за която елфите му бяха казали, че е в състояние да пречисти и най-замърсения въздух, разполови я и даде едното парче на Пони. Доверявайки му се напълно, младата жена кимна и без никакво колебание покри устата и носа си с тънкия плат, а Елбраян за пореден път се възхити от мъжеството и решителността й. Веднъж наумила си нещо, тя трудно можеше да бъде спряна.

Заради силното сияние, излъчвано от лавата, тук не им трябваха факли и те се заспускаха надолу по пътеката със свободни ръце, в началото плътно опрени до стената отляво — скалната тераса съвсем не беше толкова тясна, ала перспективата да се подхлъзнат и да се сгромолясат в кипналата лава ги ужасяваше. Постепенно посвикнаха, отделиха се от стената и дори ускориха крачка.

Бяха оставили почти половината от пътеката зад гърба си, когато вървящата напред Пони зърна в края й нещо, което я изпълни с надежда — тъмен отвор в стената. Страничен проход, който потъваше в планината и се отдалечаваше от това отвратително място. Зарадвана, тя се забърза и дори не забеляза пукнатината в краката си.

Прекрачи я, все така без да я вижда, и изведнъж усети как камъкът под нея поддава.

Изпищя ужасено, но Елбраян я улови и я издърпа обратно. Не можаха обаче да запазят равновесие и паднаха един върху друг на пътеката. Младият мъж пропълзя до ръба на терасата и се загледа в откъсналия се близо триметров каменен блок, който полетя надолу и беззвучно цопна в гъстата магма.

Разтреперана от глава до пети, Пони си наложи да диша бавно и дълбоко, за да се успокои. Успя да си възвърне самообладанието, ала усети, че й прилошава — при падането елфическата маска се бе разместила и сега серните изпарения си казваха думата. Младата жена се претърколи до ръба на пътеката, смъкна плата още по-ниско и повърна.

— Трябва да се върнем — рече Елбраян и сложи ръка на рамото й.

— Пътят надолу е по-кратък, отколкото нагоре — решително заяви Пони и отново повърна, после се изправи, изплакна лицето и устата си с вода от кожената си манерка и решително надяна елфическата маска.

— Прекалено широка е — не искаше да отстъпи пазителят и кимна към зейналата в пътеката дупка.

— Нищо и никаква работа! — самоуверено заяви младата жена и като се засили, с лекота скочи от другата страна.

Елбраян дълго се взира в нея, възхищавайки се на непоколебимостта й, като в същото време искрено се тревожеше доколко изборът й бе разумен и дали не бе предизвикан от желанието й да се докаже. В крайна сметка, нямаха никаква представа дали проходът в стената изобщо води някъде, а наложеше ли им се да се върнат, близо триметровият скок със сигурност щеше да бъде още по-труден отдолу — нагоре.

— Нищо и никаква работа — повтори Пони и Елбраян неволно се усмихна — та нали отиваха да се преборят с демон, нима тогава можеше да я кори, че проявява безразсъдство!

Внезапно очите на младата жена се разшириха и пазителят видя, че тя се кани да изкрещи.

Рязко се обърна, изваждайки Буря от ножницата, ала се оказа, че опасността не идва отзад, а отстрани, от самата стена. Скалата потрепери и той отскочи и се хвърли на земята. Недоумяващ, Елбраян погледна назад и за миг не можа да повярва на очите си.

Куинтал излезе от стената.

Пазителят зае защитна поза и вдигна Буря пред себе си, готов да се отбранява, макар да не знаеше какво да мисли за каменния човек, който крачеше към него, обсидианово копие на някогашния брат Правда.

Не че беше особено трудно да се разбере какви са намеренията му. Каменното чудовище хвърли бърз поглед към Пони, после насочи цялото си внимание към Елбраян, а черните му пръсти, изпъстрени с кървавочервени жилки, се свиваха и разпускаха заплашително.

— Мислиш ли, че и този път ще победиш, Нощна птицо? — попита слугата на демона, а стържещият му глас, досущ като търкане на камък в камък, раздра въздуха.

— Какво си ти? — с мъка си пое дъх Елбраян. — С какво мъчение си бил наказан?

— Мъчение? — изсмя се Куинтал. — Та аз съм свободен, смъртни безумецо, и ще живея вечно, а ти — ти си обречен!

С тези думи каменното чудовище се нахвърли отгоре му. Мечът на младия мъж го одраска, ала то сякаш не усети. Елбраян отстъпи крачка назад, после се втурна насреща му. С жален стон Буря отскочи от лицето му, като този път успя да нанесе по-сериозен удар — по коравата кожа на Куинтал плъзна дълга резка, от която потече тънка яркооранжева струйка.

Тя обаче изстина и се втвърди почти мигновено, а дори и да го беше заболяло, монахът с нищо не го показа. Вместо това сам се хвърли в атака и замахна за широк страничен удар отляво.

Елбраян се наведе и избегна тежката му ръка в последния момент, после се дръпна назад и неволно потрепери, когато чу мощния тътен, с който юмрукът на Куинтал се стовари върху яката стена. А когато видя напуканата и димяща скала там, където пестникът на монаха я бе ударил, уважението на пазителя към противника му още повече нарасна.

— Защо не избягаш и не ми оставиш жената? — подразни го каменният човек. — Изобщо няма да ми е трудно да се добера до нея.

Елбраян неволно погледна към Пони и с ужас видя, че тя се кани да скочи обратно при него.

— Стой там! — изкрещя той. — Аз ще дойда при теб!

— Никога няма да минеш покрай мен — зарече се Куинтал и за да подсили думите си, отново стовари юмрук върху скалата…

… като по този начин остави в защитата си пролука, от която пазителят не можеше да не се възползва. Бърз като котка, той се хвърли напред и този път Буря потъна дълбоко в чудовищното тяло и магмените му вътрешности.

Куинтал изрева и се опита да нанесе поредица от удари на дръзкия си неприятел; той обаче светкавично издърпа меча си обратно (доволен, че вярното оръжие бе оцеляло при досега с очевидно врелите вътрешности на чудовището), с лекота отби атаката на противника си и дори успя да нанесе още един удар, този път в лицето му.

Ала през това време грозната рана на корема на Куинтал вече се бе затворила, а движенията му бяха станали по-премерени и много по-опасни.

Пони крещеше нещо, ала Елбраян почти не я чуваше — единственото, което го интересуваше в този миг, бе да открие начин да нарани ужасяващия враг, чието тяло се възстановяваше за миг дори от най-дълбоките рани.

Изходът като че ли беше очевиден и младият мъж действа мълниеносно. Хвърли се напред и нанесе поредния бърз, жилещ удар, след което се завъртя, сякаш се канеше да заобиколи противника си отляво, откъм външната страна на терасата.

Подчинявайки се сляпо на инстинкта си, Елбраян се хвърли на едно коляно и чу как тежката ръка на Куинтал просвистява над главата му — удар, който със сигурност би го съборил от тясната пътечка! Миг по-късно вече се бе обърнал и се бе втурнал на другата страна, насочвайки се към неголямата пролука между монаха и стената.

Противникът му обаче реагира светкавично и протегна ръка, за да му пресече пътя. В действителност Елбраян изобщо не бе възнамерявал да минава оттам — вместо това се закова на сантиметри от каменния си враг и като се облегна на стената за опора, се опита да го изтласка от пътеката.

Невъобразимо тежък, Куинтал дори не помръдна и злостният му смях огласи тунелите.

Изведнъж Елбраян усети силен натиск, усети и изгарящата горещина, излъчвана от онези части от тялото на монаха, които не бяха напълно втвърдени. Опита да се измъкне от страховитата хватка, ала натискът само още повече се увеличи. До ушите му достигна ужасеният писък, откъснал се от устата на Пони, ала той като че ли идваше от много, много далеч.

Внезапно въздухът над главата му се раздвижи, а каменният човек изкрещя и охлаби хватката си.

Елбраян побърза да се възползва от предоставилата му се възможност и отскочи назад, после се обърна и видя Куинтал да притиска длани към кървавочервените си очи, от които сега се процеждаха капки гореща магма. Загадката стана още по-необяснима, когато младият мъж забеляза тънко, ала очевидно здраво въже, опънато от лявата му страна и минаващо както покрай него, така и покрай противника му. Едно бързо подръпване му показа, че въжето е вързано някъде наблизо.

Време за търсене на отговори нямаше, тъй като очите на Куинтал, също както и предишните рани, вече бяха заздравели. И отново синкавото сияние на Буря озари полумрака, а върху тялото на каменния човек, насред водопад от искри, се посипаха удар след удар.

Въпреки че оръжието на пазителя не представляваше истинска заплаха за него, Куинтал реагира инстинктивно и вдигна ръце, за да се предпази, използвайки тактиката, на която го бяха учили в манастира в един друг, отдавна отминал живот.

А Елбраян нито за миг не отслабваше силата на атаката си. По каменното тяло плъзваха нови и нови пукнатини и за миг младият мъж си позволи да се надява, че противникът му просто ще се пръсне на парчета.

* * *

— Завържи го ей там! — рече Тунтун и като подхвърли на слисаната Пони края на здравото елфическо въже, й показа голям, не особено стабилен скален къс на няколко метра надолу по пътеката. — По-бързо!

Без да разбира какво е намислила Тунтун, младата жена се втурна да изпълни нарежданията й — и най-отчаяният план бе по-добър от нищо, а тя наистина нямаше никаква идея какво да стори. Докато завързваше въжето около скалата, почувства напрежението в другия му край и тъй като знаеше, че той се намира някъде от вътрешната страна на каменния човек, започна да се досеща какво си е наумила Тунтун.

В това време елфическата девойка вече летеше към двамата сражаващи се противници, а магмата от очите на Куинтал още се стичаше по камите й.

Когато Тунтун връхлетя, Елбраян продължаваше яростната си атака, сипейки удар след удар върху ръцете на противника си, като от време на време успяваше да намери пролука в защитата му и да стовари меча си върху тялото и дори върху главата му. Не знаеше обаче още колко ще издържи така и разбираше, че ако съвсем скоро не успее да го рани сериозно, Куинтал ще се съвземе и ще отвърне на атаката му.

В този миг каменният човек нададе яростен рев и вдигна ръце към лицето си, където елфическата девойка точно издърпваше камите си след поредното точно попадение. Мощният му удар запрати Тунтун още по-нависоко във въздуха и изби едната кама от ръката й. Тънкото оръжие политна надолу и потъна в клокочещата магма на дъното на пропастта.

Елбраян сграбчи меча си с две ръце и като ги вдигна над главата си, се хвърли напред, влагайки цялата си сила в този удар. Ръката на Куинтал се спусна, за да отбие връхлитащото острие, ала Буря я посече с лекота високо над китката.

Каменният човек изрева още по-яростно, а от раната рукна дебела струя магма. Няколко мига по-късно, шуртящата лава започна да изстива и да се втвърдява, превръщайки се в корав, безформен чукан току под лакътя на монаха.

Обезумял от гняв, Куинтал се нахвърли върху противника си. Някъде далеч над него, Тунтун викаше нещо с мелодичния си глас.

— Сега! — крещеше тя и макар че пазителят нямаше никаква представа за какво говори елфическата му приятелка, Пони отлично знаеше какво трябва да стори.

Без да губи нито миг, тя се провря между стената и скалния къс, около който бе завързала въжето, и като запъна крака в земята, натисна го с все сила. Мускулите й се напрегнаха до краен предел, от устните й се откъсна неволен стон, ала камъкът се помръдна само на сантиметър.

До ушите й достигна шумът от подновеното сражение, чу звънтенето на Буря и грозното ръмжене на чудовището и разбра, че само сила няма да й стигне, за да отмести скалата — трябваше да използва находчивостта си. Все така бързо, тя се позавъртя, променяйки ъгъла на натиска си и опита отново. Този път усети, че камъкът поддава — още малко и щеше да го събори.

И пак Тунтун се спусна към двамата противници, само че този път Куинтал очакваше нападението й и рязко се обърна, готов да я посрещне. Не успя да й стори нищо, тъй като тя се отклони миг преди да го достигне, но пък като се обърна, даде възможност на Елбраян да му нанесе още един неприятен удар.

— Над въжето! — извика Тунтун. — Над въжето!

Пазителят я разбра миг по-късно, когато Пони най-сетне катурна скалния къс. Опита се да прескочи опънатото до краен предел въже, ала бе стигнал едва до средата, когато камъкът политна в пропастта, опъвайки елфическата нишка и повличайки и него, и Куинтал след себе си. Елбраян инстинктивно пусна меча си на пътеката и се вкопчи във въжето.

Крещейки ужасено, двамата противници се носеха към дъното на пропастта. Спряха рязко, когато въжето се изопна докрай, а скалата се отскубна от възела на Пони и със звучен плясък цопна в клокочещата магма.

Елбраян още по-отчаяно стисна елфическата нишка, на около два метра под него, Куинтал стори същото — макар да имаше само една ръка, хватката на каменния монах беше по-здрава и от тази на пазителя.

— Давай! — викна Пони на любимия си и той се закатери към пътеката, призовавайки на помощ цялата си издръжливост и сила.

Куинтал обаче беше по-бърз — оттласквайки се от въжето с мощни напъни, той ловко се изкачваше нагоре и много скоро почти бе настигнал Елбраян, на когото все още му оставаха шест-седем метра до скалната тераса.

Крещейки окуражително, Пони прескочи дупката в пътеката (при което здравата си удари брадичката) и се втурна към ръба.

Ето че Елбраян почти стигна — ръката и рамото му се показаха над ръба и младата жена побърза да го хване, дърпайки с все сила. В този миг обаче, с един страховит напън, Куинтал стопи и последната преднина на неприятеля си и се вкопчи във въжето на сантиметри от краката на пазителя. Още един такъв тласък, и той щеше да бъде заловен.

И тогава се появи Тунтун. Елбраян видя стремителния й полет и отчаяно й викна да не го прави. Надявайки се, че Пони ще успее да го задържи, той пусна въжето с една ръка и се опита да улови елфическата девойка, когато тя се стрелна под него.

Въжето беше здраво, ала камите на Тунтун също бяха излезли изпод ръцете на Туел’алфарите — едно светкавично движение и нишката бе прерязана точно под стъпалата на младия мъж.

Елбраян улови девойката за ръката, Куинтал я сграбчи за крака.

И така, тримата увиснаха, премятайки се във въздуха, а Пони, обвила въжето около кръста си за по-голяма опора, затегли още по-яростно. Мускулите на Елбраян се напрегнаха до краен предел от усилието да задържи Тунтун, ала хватката на каменния мъж беше желязна.

— Дърпай! — молеше се пазителят на Пони, защото при всичките му усилия, съвсем ясно усещаше, че неумолимо се плъзга все по-надолу и по-надолу по въжето.

Тунтун, която имаше чувството, че ще бъде разкъсана на две, прекрасно разбираше, че приятелите й не могат да изтеглят и нея, и тежкия Куинтал. Свободната й ръка, онази, в която държеше камата, се стрелна нагоре, а погледът й срещна сияйните очи на Елбраян.

— Не! — умолително прошепна младият мъж през свито гърло и поклати глава.

Тунтун го прободе в китката и миг по-късно двамата с Куинтал вече летяха в пропастта. Упоритият монах не я пусна дори сега, твърдо решен да повлече в гибелта и нея, обреклата го на смърт. Тя се опита да се отскубне от ръката му, опита се да използва камата си…

Елбраян и Пони извърнаха очи, неспособни да понесат гледката на давещата се в горещата магма Тунтун.

Останаха да лежат на пътеката още дълго, докато серните изпарения не започнаха да ги надвиват.

— Трябва да продължим — проговори най-сетне младият мъж.

— Заради нея! — съгласи се Пони.

Двамата прескочиха дупката и с облекчение установиха, че страничният проход, който бяха забелязали в стената, не е задънен.

Отново запалиха факлата и се втурнаха напред, доволни, че най-сетне могат да оставят зловонните пари и цялото ужасяващо място зад себе си. Не бяха вървели кой знае колко дълго, когато се заковаха на място, виждайки някаква светлинка да блещука пред тях. Елбраян отчаяно погледна към факлата в ръката си — ако той виждаше далечното сияние…

Изведнъж светлината се усили и се насочи право към двамата приятели, които трябваше да затулят очите си, за да се предпазят от заслепяващия лъч.

В съзнанието им нахлуха образи на отвратителни чудовища… образи, които се разбиха на хиляди късчета миг по-късно, прогонени от добре познат вик: — Ам’че да!