Ришел Мийд
Целуната от сянката (8)

Глава 8

През следващите няколко дни следвах Кристиан навсякъде, без да се случи някакъв инцидент. Но въпреки това ме обземаше все по-силно нетърпение.

Открих например, че голяма част от работата на пазителя се състои от чакане. Винаги съм знаела това, но реалността се оказа по-сурова, отколкото бях предполагала. Пазителите бяха абсолютно необходими, ако стригоите решат да ни нападнат. Но подобни атаки се случваха рядко. Времето минаваше — можеше да минат години — без пазителите да влязат в подобен конфликт. Въпреки че по време на практиката нашите инструктори не ни оставяха да скучаем, те искаха да ни научат и на търпение, както и на това колко е важно да не отслабва бдителността само защото досега не е възниквала опасност.

Инструкторите ни държаха да се спазват най-строго процедурите: винаги да сме нащрек и винаги да спазваме правилата. Но в реалния живот често се случваше пазителите, живеещи в домовете на мороите, да се държат съвсем естествено и да се занимават с обичайните неща, като четене или гледане на телевизия, макар в същото време да имаха пълна готовност да посрещат всякакви заплахи. Но ние не можехме да очакваме винаги да живеем спокойно, затова докато бяхме в Академията, трябваше да се упражняваме в различни трудни ситуации.

Търпението ми бе подложено на доста силно изпитание по време на цялото това тягостно очакване, но фрустрацията ми не се дължеше само на чувството на безпокойство. Исках отчаяно да се докажа, да залича лошото впечатление за това, че не бях реагирал подобаващо на атаката на Стан. Повече не видях призрака на Мейсън и реших, че се е дължало на преумора и стрес. Това заключение ме ощастливи, защото бе много по-приемливо от мисълта, че съм загубила разсъдъка си или съм некадърен пазител.

Обаче оставаха други причини да не съм напълно щастлива. Когато един ден двамата с Кристиан се срещнахме с Лиса след часовете, усетих тревогата, страха и гнева й, които се излъчваха от нея. Но само аз ги разпознах, и то единствено благодарение на връзката ни. Външно тя изглеждаше съвсем добре. Еди и Кристиан, които разговаряха помежду си, не забелязаха нищо.

Докато продължавахме да вървим, се приближих до нея и я прегърнах.

— Всичко е наред. И всичко ще бъде наред.

Знаех какво я безпокоеше. Наричаше се Виктор Дашков.

Решихме, че Кристиан — въпреки желанието му да „се погрижи за нещата“ — вероятно не е най-подходящата личност, която би ни помогнала да присъстваме на процеса срещу Виктор. Затова на следващия ден Лиса пусна в ход дипломатическите си умения и поговори много учтиво с Албърта за възможността да се явим като свидетели пред съда. Албърта й отвърнала, също учтиво, че този въпрос не подлежал на обсъждане.

— Мисля, че ако й обясним по-подробно защо това е толкова важно, те ще ни позволят да отидем — промърмори тя. — Сън не ме хваща, Роуз… само за това си мисля. Какво ще стане, ако го освободят? Ако наистина го пуснат от затвора?

Гласът й потрепери. В нея отново се появи старата уязвимост, която от дълго време не бях усещала. Такива неща обикновено задействаха алармените звънци в съзнанието ми, но този път вместо това ме връхлетя странен поток от спомени за времето, когато Лиса толкова много зависеше от мен. Бях щастлива да видя колко по-силна е станала и исках да съм сигурна, че ще остане такава. Притиснах я силно към себе си, което бе трудно, защото продължавахме да вървим.

— Няма да го освободят! — уверих я пламенно. — Ще отидем в съда. Ще се погрижа за това. Знаеш, че няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Тя облегна глава на рамото ми, а устните й се извиха в лека усмивка.

— Ето затова те обичам. Нямаш представа как да ни заведеш в кралския двор, но си готова на всичко, за да ми помогнеш да се почувствам по-добре.

— И помага ли?

— Да.

Тревогата все още бе стаена в нея, но развеселението й притъпяваше донякъде последиците от нея. Освен това думите ми действително й вдъхнаха увереност, въпреки че тя ме подкачи заради дръзкото ми обещание.

За нещастие скоро установихме, че Лиса имаше и други причини за тревога. Очакваше влиянието на лекарствата постепенно да отмине, което щеше да отприщи магическите й способности. Магията беше там — и двете я усещахме, — но тя не можеше да я достигне. Изминаха три дни, но нищо не се промени в нея. И аз го усещах, но най-дълбоката ми загриженост бе нейното душевно състояние — което, слава богу, засега оставаше стабилно.

— Не зная какво става — оплака се тя. Почти бяхме стигнали до общежитието. Лиса и Кристиан смятаха да гледат филм. Чудех се дали няма да се затрудня едновременно да гледам филма и да бъда нащрек. — Имам чувството, че вече трябва да съм в състояние да направя нещо, но все още не мога. Чувствам се блокирала.

— Това може да не е толкова лошо — изтъкнах и се отдръпнах от нея, за да мога да огледам пътеката напред.

Тя ме изгледа наскърбено.

— Непрекъснато се тревожиш за нещо. Мислех, че това е моята специалност.

— Нали работата ми е да бдя над теб.

— Всъщност това е моята работа — обади се Еди, изпаднал в шеговито настроение, което рядко му се случваше.

— Никой от вас не трябва да се безпокои — възрази Лиса. — Не и заради това.

Кристиан я прегърна през кръста.

— Ти стана по-нетърпелива дори от Роуз. Всичко, което трябва да направиш, е да…

И тогава изживях дежа вю.

Стан се измъкна изпод нагъсто израсналите дървета и се втурна към Лиса, като обви ръката си около нея и я дръпна към себе си. Тялото ми моментално реагира, без никакво колебание. Хвърлих се да я „спасявам“. Единственият ми проблем беше, че Еди също реагира на секундата и понеже беше по-близо, ме изпревари. Заобиколих го, за да се присъединя към спасителната акция, но след като Лиса и Еди вече бяха запречили пътеката, не можах да действам ефективно.

Еди нападна Стан отстрани, свирепо, мълниеносно, като дръпна ръката на Стан от кръста на Лиса с такава сила, че едва не я откъсна от раменната става. Жилавото тяло на Еди често заблуждаваше противниците, които не подозираха колко силни мускули има. Стан замахна с ръка и успя да одраска с ноктите си лицето на Еди, но в това време Лиса се отскубна от хватката му и изтича до Кристиан, застинал зад гърба ми. Щом тя се махна от пътя ми, аз се изместих леко с надеждата да помогна на Еди, но това не беше нужно. Без да се колебае нито за миг, той сграбчи Стан и го повали на земята. И само след секунда Еди вече бе насочил сребърния си кол към сърцето на Стан.

Инструкторът се засмя, наистина доволен.

— Добра работа, Кастъл.

Еди прибра сребърния си кол и му помогна да стане. След като схватката приключи, забелязах колко много беше одрано и наранено лицето на Стан. За нас, новаците, атаките може и да не бяха толкова чести, но по време на практиката пазителите ежедневно участваха в десетки подобни учебни сражения. Всичко това им причиняваше немалко наранявания, но те понасяха всичко с лекота и насмешка.

— Благодаря, сър — кимна Еди. Изглеждаше доволен, но не и възгордял се.

— Разбира се, щях да бъда по-бърз и силен, ако бях стригой, но се кълна, че с твоята бързина можеш да бъдеш достоен противник на всеки такъв нападател. — Обърна се към Лиса. — Добре ли си?

— Много добре — отговори тя със светнало лице. Усетих, че наистина се радваше на това вълнуващо преживяване. Адреналинът й рязко се бе повишил.

Обаче, когато се извърна към мен, усмивката се стопи от лицето на Стан.

— А ти какво направи?

Вгледах се изумено в него, втрещена от грубия му тон. Така ми беше говорил и предишния път.

— Какво искаш да кажеш? — възкликнах. — Този път не се обърках! Бях готова да му се притека на помощ и само чаках шанс да се присъединя.

— Да — съгласи се той. — Точно в това е проблемът. Беше готова да се намесиш в схватката и забрави за двамата морои зад гърба ти. Ако зависеше от теб, вече щяха да са мъртви. Цялото ти внимание беше съсредоточено върху схватката и изобщо не помисли за тяхната защита.

Пристъпих напред и го изгледах вбесено, без да мисля за йерархията.

— Това не е честно. Ако бяхме в реална ситуация с истинска атака на стригоите, нямаше да ми разправяш, че вторият пазител нямал право да се намеси и да стори всичко възможно за по-бързото обезвреждане на стригоите.

— Вероятно имаш право — съгласи се Стан неохотно. — Но ти не се замисли за по-ефективно елиминиране на заплахата. Нито взе предвид това, че ще оставиш незащитен поверения ти морой. Мислеше само за това как да направиш нещо вълнуващо, за да изкупиш предишната си грешка.

— К-какво? Не прекаляваш ли с предположенията? Съдиш за мен според това, което мислиш, че ме е мотивирало. Как можеш да си сигурен какво съм си мислила? — Дори самата аз не го знаех това през половината от времето на схватката.

— Съдя по инстинкт — отвърна той загадъчно. Извади малък бележник и записа нещо в него. Присвих очи, докато се опитвах да надзърна в бележника му и да разбера какво е записал за мен. Като свърши, той прибра бележника в джоба си и кимна на всички присъстващи. — Ще се видим по-късно.

Изгледахме го как се отдалечава през покритата със сняг трева в посока на гимнастическия салон, където дампирите тренираха. Устата ми остана отворена и отначало дори не можех да намеря подходящите за случая думи. Кога ли щеше да свърши всичко това? Отново ме смъмриха заради някакви тъпи технически подробности, които нямаха нищо общо с това, което трябваше да върша в реални условия.

— Това изобщо не е честно. Как може той да ме оценява според това, което си мисли, че аз съм си мислила?

Еди сви рамене, докато продължавахме да вървим към общежитието.

— Той може да си мисли, каквото си иска. Нали е наш инструктор.

— Да, но ми записа още една слаба оценка! Какъв ще е смисълът от практиката, ако не мога да докажа как бих се справила в битка със стригоите. Просто не мога да повярвам. Аз съм добра… наистина съм добра. Как така все се провалям?

Никой май нямаше отговор на този въпрос, само Лиса отбеляза смутено:

— Ами… независимо дали Стан постъпи справедливо, или не, поне за едно беше прав: ти се справи страхотно, Еди.

Погледнах към Еди и се почувствах неудобно, задето бях позволила личната ми драма да вземе превес над успеха му. Бях вбесена — наистина вбесена, — но несправедливостта на Стан беше мой проблем, с който трябваше да се справя. Еди се представи блестящо и всички го хвалеха по пътя на връщане, при това дотолкова, че забелязах как лицето му се изчерви. Или може би се дължеше на студа. Независимо от всичко бях щастлива, че се беше представил достойно.

Настанихме се в салона, доволни, че сме сами и никой няма да ни притеснява, а освен това тук беше топло и сухо. Към всяко общежитие имаше по няколко подобни салона, до един заредени с филми и електронни игри, както и натъпкани с удобни фотьойли и дивани. Но на учениците невинаги се позволяваше да остават тук. През уикендите бяха отворени през цялото време, но в делниците достъпът се разрешаваше само в определени часове — вероятно за да не се отдаваме на безделие, а да се посветим на домашните.

Двамата с Еди огледахме помещението и съставихме план за отбраната му, след което заехме позициите си. Застанала до стената, наблюдавах с голяма доза завист дивана, на който Лиса и Кристиан се бяха излегнали.

Опасявах се, че филмът ще отвлича вниманието ми и ще ми пречи да си изпълнявам задълженията, но всъщност много по-разсейващи бяха собствените ми чувства, заради които не можех да подредя мислите си. Не можех да повярвам на това, което Стан изрече по мой адрес. Той дори призна, че в разгара на битката всеки пазител трябва да е готов да се намеси. Единственият абсурд бе аргументът му, че търся слава и някаква бляскава изява. Питах се дали вече не бях сериозно застрашена от изключване от практиката. Ако я взема успешно, нямаше как да не ме определят за личен пазител на Лиса, след като се дипломирам, нали? Албърта и Дмитрий ме бяха успокоили с думите, че сегашното положение е само експеримент, за да можем двете с Лиса да добием по-голям опит. Но сега параноичната част от мен бе обзета от неудържим страх. Еди беше свършил много добра работа, като я защитаваше умело. Може би те искат да проверят как тя ще се сработи с някой друг пазител. Може би са разтревожени, че ще бъда добра само когато защитавам Лиса, а не някой друг морой — нали все пак оставих Мейсън да умре? Може пък истинският тест да се свеждаше именно до това да се провери дали мога да бъда сменена. В края на краищата, коя бях аз всъщност? Само една от многото новаци, които лесно можеха да се подменят. Докато тя беше принцеса от рода Драгомир. Винаги щеше да е добре охранявана — и не беше задължително това да съм аз. Нашата връзка ставаше безсмислена, ако в крайна сметка се окажех некадърна.

Появата на Ейдриън ме принуди временно да забравя за опасенията си. Той се намъкна в затъмненото помещение и дори успя да ми намигне, докато се настаняваше в креслото, което се намираше до мен. Знаех си, че е само въпрос на време да се появи. Подозирах, че в целия кампус ние бяхме единственото му развлечение. Или може би не, ако се съдеше по силната миризма на алкохол, разнасяща се около него.

— Трезвен ли си? — попитах го, когато филмът свърши.

— Достатъчно трезвен. Какво става с вас, приятели?

Ейдриън не бе посещавал сънищата ми, откакто сънувах онази градина. Освен това се беше отказал от дръзкото си флиртуване. Повечето от появите му в нашата компания бяха свързани с работата му с Лиса или просто за разсейване на скуката.

Разказахме му за срещата ни със Стан, като изтъкнахме храбростта на Еди, но не споменахме за упреците на инструктора към мен.

— Добре свършена работа — каза Ейдриън. — Виждам, че си получил белези от битката. — Посочи към лицето на Еди, където се бяха появили три червени резки. Спомних се, че ноктите на Стан одраскаха Еди, когато той се хвърли да спасява Лиса.

Еди леко докосна бузата си.

— Почти не ги усещам.

Лиса се наведе към него и го огледа внимателно.

— Пострада, докато ме защитаваше.

— Просто се стараех да издържа практическия изпит — пошегува се той. — Не се тревожи за това.

И тогава се случи. Видях как нещо я обзе, може би прилив на състрадание и непреодолима необходимост да помага на другите, както толкова често й се случваше. Не можеше да понася гледката на страдащи от болка хора, не можеше да стои безучастно край тях, ако бе способна да помогне с нещо. Долових как силата се надигна в нея, зашеметяващо вихрено усещане, от което чак краката ми се подкосиха. Вече бях изпитала силата на действието й. Беше като пламък и блаженство едновременно. Изключително завладяващо. Тя протегна ръка и докосна лицето на Еди…

И белезите изчезнаха.

Отпусна ръката си и еуфорията от магията на духа изчезна от нея и от мен.

— Мамка му! — ахна Ейдриън. — Няма шега, няма измама. — Взря се отблизо в бузата на Еди. — Няма и следа.

Лиса се беше изправила и отново се настани на дивана. Отпусна глава назад и затвори очи.

— Направих го. Все още мога да го правя.

— Разбира се, че можеш — заяви Ейдриън с категоричен тон. — А сега ще ми покажеш как го направи.

Тя отвори очи.

— Не е толкова лесно.

— О, разбирам — промърмори той раздразнено. — Печеш ме на бавен огън, докато ме разпитваш как разпознавам аурите и нахълтвам в сънищата, но сега не желаеш да разкриеш своите тайни.

— Не че не искам — възрази му тя, — а просто не мога.

— Въпреки това, опитай се, братовчедке. — После изведнъж одра едната си ръка с ноктите на другата и я разкървави.

— Боже господи! — извиках. — Да не си полудял? — Безсмислен въпрос. Разбира се, че беше луд.

Лиса протегна ръка и улови неговата. И точно както преди малко, раните по кожата му изчезнаха. Изпълни я въодушевление, но моето настроение внезапно спадна без никаква видима причина.

Лиса и Ейдриън се увлякоха в дискусия, в която аз не можех да вникна докрай, понеже използваха сложни магически понятия, както и някакви други съвсем неясни термини, които навярно в момента си измисляха. Съдейки по изражението на Кристиан, можех да се закълна, че и той нищо не разбираше. Много скоро двамата с него се убедихме, че Лиса и Ейдриън напълно бяха забравили за нас в усилията си да разгадаят загадките на духа.

Накрая Кристиан се надигна с безкрайно отегчен вид.

— Хайде, Роуз. Ако исках да слушам това, щях да се върна в класната стая. Освен това огладнях.

Лиса вдигна очи към него.

— До вечерята остава още час и половина.

— Отивам при захранващите — обясни й Кристиан. — Днес още не съм бил при моя.

Той я целуна по бузата и си тръгна, а аз го последвах. Навън отново беше започнало да вали сняг. Загледах се в снежинките, прехвърчащи около нас. През декември, когато заваля първият сняг, бях много развълнувана. А сега цялата тази бяла снежна покривка ми беше омръзнала. Както преди няколко нощи подобно влошаване на времето ми помогна да се поразсея, така и сега студеният въздух сякаш успя да ме изтръгне от измъчващите ме мисли. Ставаше ми все по-леко с всяка стъпка, с която се приближавахме към захранващите.

Захранващи наричаме хората, които доброволно и редовно предоставяха кръвта си на мороите. Но за разлика от стригоите, които убиваха жертвите, след като пиеха от кръвта им, мороите поемаха само по малки количества всеки ден, което в никакъв случай не убиваше донорите. Тези хора живееха в еуфория, предизвикана от вампирските ухапвания и се чувстваха напълно щастливи да живеят така, изолирани, от нормалното човешко общество. Обикновено в Академията имаше по един или двама захранващи за всяко от спалните общежития на мороите, които дежуреха през нощните часове, но денем, за да получат дажбата си, учениците трябваше да ходят в столовата.

Докато продължавахме да крачим напред, аз оглеждах побелелите от сняг дървета и камъни, както и белите огради. Още нещо бяло се мярна сред пустия пейзаж и привлече вниманието ми. Е, не беше съвсем бяло. Имаше цвят — но много блед, като промит с вода.

Рязко се заковах на място и усетих как очите ми се разшириха. Мейсън стоеше от другата страна на двора, почти сливаш се с разположените наблизо дърво и стълб. Не, помислих си. Опитах се да се убедя, че ми се привижда, но той беше там, загледан в мен с тъжно, призрачно лице. И сочеше някъде към задния край на кампуса. Погледнах натам, но както и миналия път, нямах представа какво искаше да ми посочи. Отново извърнах очи към него и само го зяпах втренчено, обзета от неописуем страх.

Една леденостудена ръка ме докосна по врата и аз моментално се завъртях. Беше Кристиан.

— Какво не е наред? — попита ме той.

Пак погледнах в посоката, където видях Мейсън. Разбира се, вече нямаше никаква следа от него. Стиснах клепачи за миг и въздъхнах. После се обърнах към Кристиан. Закрачих до него и казах:

— Нищо, няма нищо.

Кристиан обикновено умееше да измисля остроумни коментари за всичко, когато бяхме заедно, обаче сега остана мълчалив. Аз пък бях погълната от мисли и тревоги заради Мейсън, затова също не говорех. Видението трая само няколко секунди. Като си мислех колко трудно се виждаше каквото и да било там, се усъмних дали всъщност не е било само някаква необяснима оптична измама. Опитах се да се убедя в това до края на пътя ни. Щом влязохме в столовата и се спасихме от студа, внезапно ме осени, че нещо безпокои Кристиан.

— Какво има? — попитах го, като се опитвах да не мисля повече за Мейсън. — Добре ли си?

— Много добре — побърза да ме увери той.

— Само че начинът, по който го каза, доказва, че не е така. Не ми обърна внимание, докато продължавахме навътре към залата със захранващите. Оказа се, че има повече морои, отколкото очаквах. Всички малки кабини, в които седяха захранващите, бяха заети от мороите, дошли преди нас. Брандън Лазар също беше сред тях. Щом приключи с процедурата, забелязах избледняващата, станала зелена, синина на бузата му и си спомних, че така и не открих кой го беше набил. Кристиан се записа при мороя, застанал до вратата, и се премести при чакащите, докато не бъде извикан. А аз си напрягах мозъка да измисля на какво можеше да се дължи лошото настроение на Кристиан.

— Какво ти става? Не ти ли хареса филма? Никакъв отговор.

— Прилоша ти от това, че Ейдриън сам се нарани? — Да поставям Кристиан на тясно, ми доставяше страхотно удоволствие, макар и да се чувствах виновна. Можех да го правя цяла нощ.

Отново никакъв отговор.

— Да не би да си… о, да.

Откритието ме споходи изневиделица. Изненадах се, че не се бях сетила по-рано.

— Разстроен си, защото Лиса иска да си говори с Ейдриън за магията?

Той само сви рамене, което ми каза всичко, което исках да знам.

— Хайде, тя не държи на магията повече, отколкото на теб. Нали знаеш, че това просто й е вродено? През всичките тези години Лиса непрекъснато се питаше защо не може да сътвори истинска магия, а накрая откри, че може — само дето е някаква откачена магия от напълно непредвидим вид. Просто се опитва да разбере тайните на дарбата си.

— Зная — отвърна той сърдито, докато оглеждаше просторната зала, без да фокусира погледа си върху някой от присъстващите. — Проблемът не е в това.

— Тогава защо… — Гласът ми заглъхна, когато ме порази едно друго разкритие. — Ти я ревнуваш от Ейдриън.

Кристиан фиксира върху мен погледа на леденостудените си сини очи. Можех да се закълна, че попадението ми беше право в десетката.

— Не ревнувам. Само…

— … се чувстваш неуверен от факта, че приятелката ти посвещава голяма част от времето си на един богат и доста умен млад мъж, когото може и да хареса. Или както ние сме свикнали да му казваме, ти просто я ревнуваш.

Той се извърна от мен, очевидно много ядосан.

— Меденият месец между нас свърши, Роуз. По дяволите. Какво толкова се бавят онези там?

— Виж — казах, като промених позата си. От многото висене права краката ме заболяха. — Не чу ли онзи ден моята романтична реч относно мястото, запазено за теб в сърцето на Лиса? Тя е луда по теб. Ти си този, когото желае. Повярвай ми, това мога да го потвърдя със стопроцентова сигурност. Ако имаше някой друг, щях да знам.

По устните му пробягна лека усмивка.

— Ти си нейната най-добра приятелка. Можеш и да я прикриваш.

Засмях се иронично.

— Не бих я прикривала, ако избере Ейдриън. Мога да те уверя, че тя, слава богу, не се интересува от него — или поне не в романтичния смисъл.

— Обаче той може да бъде много убедителен. Знае как да използва внушението…

— Само че няма да го приложи върху нея. Дори не зная дали може да успее с нея — мисля, че взаимно могат да се неутрализират. Освен това да не си сляп? Аз съм нещастният обект на внимание от страна на Ейдриън.

— Наистина ли? — искрено се изненада Кристиан. Момчетата наистина са слепи за такива неща. — Зная, че той има навика да флиртува…

— … И нахълтва неканен в сънищата ми. И понеже не мога да се отърва от него, това му предоставя прекрасен шанс да ме измъчва с така наречения си чар и опити да бъде романтичен.

Той настръхна от подозрение.

— Той се появява и в сънищата на Лиса.

По дяволите, не трябваше да споменавам сънищата. Какво беше казал Ейдриън?

— Те са само с обучаваща цел. Не мисля, че трябва да се тревожиш.

— Ако тя се появи на някое парти с Ейдриън, хората няма да я зяпат.

— Аха — възкликнах. — Значи затова било всичко. Ти си мислиш, че той смъква нивото й?

— Аз не съм толкова добър… поне в социалните контакти — призна той в рядък изблик на уязвимост. — И си мисля, че Ейдриън има по-добра репутация от моята.

— Шегуваш ли се?

— Стига, Роуз. Да пиеш и да пушиш не е като да те подозират, че можеш да станеш стригой. Видях как всички реагираха, когато ме водеше по вечерите и другите празненства в ски курорта. За нея аз съм пречка. Лиса е единственият представител на своята фамилия. Навярно до края на живота си ще се занимава с политика, ще се опитва да печели хората за каузата си. В това отношение Ейдриън може да направи за нея много повече, отколкото аз.

Потиснах желанието си да го сграбча и раздрусам, за да събудя здравия разум в него.

— Разбирам накъде клониш, само че има една пукнатина в твоята желязна логика: нищо няма да се получи между нея и Ейдриън.

Той отвърна очи и не каза нищо повече. Подозирах, че имаше нещо повече от раздразнението му, че тя прекарва част от времето си с друг млад мъж. Както сам призна, Кристиан се чувстваше много неуверен по отношение с Лиса. Връзката му с нея направи чудеса, що се отнася до поведението му и умението му да общува, но все още не можеше да се справи с последствията от „опетненото“ му семейство. И не преставаше да се измъчва, че не е достатъчно добър за нея.

— Роуз има право — разнесе се зад нас гласът на някакъв неканен гост. Въоръжих се с най-свирепия си поглед и се обърнах рязко, за да застана очи в очи с Джеси. Естествено, Ралф Саркози се влачеше след него. Дийн, наскоро избран за пазител на Джеси, дежуреше край вратата. Джеси и Ралф не бяха на опашката, когато ние пристигнахме, но очевидно бяха дошли след това и бяха подслушали част от разговора ни. — Ти все още си от кралска фамилия. Имаш пълното право да си с нея.

— Леле, какви са тези обрати? — удивих се аз. — Не бяхте ли вие тези, които ми казахте онзи ден, че Кристиан всеки момент може да стане стригой? На ваше място щях да си пазя яко врата. Той изглежда доста опасен.

Джеси сви рамене.

— Хей, нали ми каза, че бил чист. Пък и ако някой тук познава стригоите, това си само ти. Освен това започваме да си мислим, че бунтарската природа на Кристиан Озера заслужава уважението ни.

Изгледах го подозрително, защото очаквах някакъв трик, макар засега да изглеждаше искрен, все едно че наистина бе убеден в надеждността на Кристиан.

— Благодаря — рече Кристиан. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. — Сега, след като одобрявате мен и моето семейство, мога спокойно да продължа да живея живота си. Това бе единственото, което досега ме спираше.

— Говоря сериозно — заяви Джеси. — За фамилия Озера напоследък не се говори, но тя е била една от най-влиятелните. И отново може да стане такава благодарение на теб. Ти не се страхуваш да вършиш неща, за които не е редно да се правят. Ние харесваме това. Ако преодолееш глупавата си антисоциална отчужденост, можеш да намериш подходящи приятели. И ще можеш да престанеш да се тревожиш за Лиса.

Двамата с Кристиан се спогледахме.

— Какво си намислил? — попита той.

Джеси се ухили и се огледа предпазливо.

— Някои от нас започват да сплотяват усилията си. Знаеш ли, ние формираме група — нещо като обединение на онези от нас, които са от по-добрите фамилии. Нещата излязоха от контрол с тези атаки на стригоите миналия месец. Никой не знае какво да предприеме. Говори се още, че ще ни включат в сраженията и че ще има нови начини за разпределение на пазителите. — Изрече последните думи презрително. Настръхнах, като чух как говори за пазителите като за неодушевени предмети. — Твърде много морои, които не са от кралски произход, се опитват да командват.

— Какъв е проблемът, ако идеите им са добри? — попитах аз.

— Тези идеи не са добри. Те не си знаят мястото. Някои от нас вече обмислят как да се защитим от това и да се грижим един за друг. Мисля, че ще ти допадне това, което се научихме да правим. В края на краищата ние сме тези, които в бъдеще ще трябва да взимат решенията, а не дампирите или мороите от нисшите слоеве. Ние сме елитът. Най-добрите. Присъедини се към нас и ние ще ти помогнем да бъдеш с Лиса.

Не успях да се сдържа и се разсмях. А Кристиан просто изглеждаше отвратен.

— Взимам си назад думите, които казах преди малко — отвърна той. — Това е нещото, което съм искал през целия си живот. Покана да се присъединя към вашия клуб.

Ралф, който беше по-едър и по-висок от останалите, пристъпи напред.

— Не се бъзикай с нас. Това е сериозно.

— Тогава и вие не се бъзикайте с мен — въздъхна Кристиан. — Ако наистина си мислите, че искам да се мъкна с вас, за да се опитвам да направя живота за някои морои, които и без това вече са разглезени и прекалено влюбени в себе си, още по-добър, тогава сте по-глупави, отколкото ви мислех. А аз ви мислех за много глупави.

По лицата на Джеси и Ралф се изписаха гняв и смущение, но за щастие тъкмо тогава извикаха името на Кристиан. Той изглеждаше доста ободрен, когато се насочихме към кабината. Явно конфронтацията с двама задници беше достатъчна, за да забрави тревогите за любовния си живот.

Тази вечер за захранваща на Кристиан беше определена една жена, Алис, най-възрастната от всички захранващи в кампуса. Повечето морои предпочитаха по-млади донори, но Кристиан, какъвто си беше особняк, я харесваше може би именно защото беше по-стара. Всъщност не беше чак толкова стара — малко над шейсетте, — но през живота си бе поела прекалено много ендорфини, които трайно я бяха увредили.

— Здравей, Роуз — каза ми тя, като извърна замъглените си сини очи към мен. — Ти обикновено не идваш с Кристиан. Да не би да си се скарала с Лиса?

— Не — отрекох аз. — Само промяна на декора.

— Декорът, значи — промърмори тя и погледна към близкия прозорец. Мороите поставяха затъмнени стъкла, за да не пропускат слънчевата светлина, и аз се съмнявах, че човешките очи можеха да видят нещо през тях. — Декорите винаги се променят. Нима още не си го забелязала?

— Не и нашият декор — каза Кристиан и седна до нея. — Този сняг няма скоро да се стопи, поне не и през следващите няколко месеца.

Тя въздъхна и го погледна раздразнено.

— Не говорех за пейзажа.

Кристиан ми се усмихна развеселено, след което се наведе и заби зъби в шията на Алис. Изражението на лицето й се отпусна и тя забрави за всичко останало, докато той пиеше от нея. Толкова дълго съм живяла сред вампири, че през половината време острите им кучешки зъби дори не ми правеха впечатление. Повечето морои наистина умеят много добре да ги прикриват. Само в мигове като този си спомнях за могъществото, което притежават вампирите.

Докато наблюдавам как някой вампир се храни, обикновено си спомням как двете с Лиса избягахме от Академията и как й позволявах да се захранва от мен. Никога не достигнах до налудничавата пристрастеност на захранващите, но за кратко изпитах небивало наслаждение. Исках го по начин, който не бих признала пред никой. В нашия свят само хората дават кръв. Дампирите, които го правят, се възприемат като евтини и лишени от достойнство.

Сега, когато видех как един вампир се храни, вече не мислех за блажените усещания, които изпитвах тогава. Вместо това мислено се пренасях назад във времето, в Споукан, където нашият похитител, стригоят Исая пиеше кръвта на Еди. Чувството, което се надигна у мен, нямаше нищо общо с насладата. Еди беше страдал ужасно, а аз не можех да направя нищо друго, освен да седя там и само да гледам. Отвърнах се с гримаса от Кристиан и Алис.

Когато излязохме от помещението на захранващите, Кристиан ми изглеждаше по-оживен и развълнуван.

— Предстои ни приятен уикенд, Роуз, без учебни занятия, а ти ще имаш свободен ден.

— Не — опровергах го веднага, макар че почти бях забравила какво ме очакваше. По дяволите. Защо ми напомни? Почти бях започнала да се чувствам по-добре след инцидента със Стан. Въздъхнах горчиво. — Предстои ми да полагам общественополезен труд.