Ришел Мийд
Целуната от сянката (21)

Глава 21

Едва дочаках денят да свърши. Бях обещала на Лиса и останалите, че след училище ще прекарам свободното си време с тях. Би трябвало да е забавно, но минутите сякаш се точеха до безкрай. Усещах се толкова неспокойна. Когато наближи вечерният час, се разделих с тях и хукнах към общежитието. Попитах жената на рецепцията дали може да се обади в стаята на Дмитрий — което не бе разрешено за ученици, — защото имах „спешен“ въпрос към него. Тя тъкмо вдигаше телефона, когато Селесте мина покрай нас.

— Той не е там — осведоми ме тя. От едната страна на лицето си имаше голяма синина. Някой новак я беше победил — някой новак, но не и аз. — Мисля, че отиде в параклиса. Ще трябва да почакаш до утре, за да се видиш с него. Не можеш да стигнеш до там и да се върнеш преди началото на вечерния час.

Кимнах послушно и се престорих, че се запътвам към крилото на учениците. Но след като изчезнах от погледа й, отново се насочих навън и хукнах към параклиса. Тя беше права. Нямаше да успея за вечерния час, но Дмитрий щеше да се погрижи да се прибера безпрепятствено.

Когато стигнах, вратите на параклиса бяха отключени. Влязох и видях, че всички свещи са запалени и златната украса блестеше на меката им светлина. Свещеникът сигурно още работеше. Но когато пристъпих в обителта, той не беше там. Но Дмитрий беше.

Седеше на последната пейка. Не беше коленичил, нито се молеше. Просто седеше там. Изглеждаше спокоен и умиротворен. Въпреки че не посещаваше редовно църквата, беше ми казал, че намира покой тук. Имал възможност да помисли за живота си и всичко, което бе направил досега.

Винаги съм смятала, че изглежда добре, но в този миг нещо в него ме накара да застина. Може би се дължеше на обстановката — полираното дърво и многоцветните икони. Може би на начина, по който светлините на свещите се отразяваха върху тъмната му коса. А може би защото изглеждаше толкова незащитен, почти уязвим. Обикновено винаги беше нащрек, толкова напрегнат… но дори и той понякога се нуждаеше от спокойствие, да се отпусне. Стори ми се, че излъчва някакво сияние, също както Лиса. Обичайната му напрегнатост се завърна, когато ме чу да влизам.

— Роуз, всичко наред ли е? — Понечи да стане, но аз му дадох знак да не го прави и се плъзнах на пейката до него. Във въздуха се усещаше лекият мирис на тамян.

— Да… ами, почти. Не съм разстроена, ако това те тревожи. Просто имам един въпрос. Или по-скоро теория.

Предадох му разговора с Алис и до какви заключения бях стигнала. Той ме изслуша търпеливо, със замислено изражение.

— Познавам Алис. Не съм сигурен, че може да й се вярва — рече, когато свърших. Беше подобно на това, което бе казал и за Виктор.

— Зная. И аз си помислих същото. Но голяма част от думите й имат смисъл.

— Не съвсем. Както сама изтъкна, защо виденията ти тук са от време на време? Това не пасва с теорията за защитните пръстени. Би трябвало да се чувстваш така, както на самолета.

— Ами ако защитните пръстени просто са отслабени? — попитах.

Той поклати глава.

— Невъзможно е. Нужни са месеци, за да се изхабят защитите. Освен това се изграждат нови на всеки две седмици.

— Толкова често? — Не успях да скрия разочарованието си. Знаех, че се проверяват и подновяват, но не смятах, че е толкова начесто. Теорията на Алис почти ми бе предоставила разумно обяснение, такова, което да докаже, че не съм откачила.

— Може би са пробити на места — предположих. — От хора или нещо такова, както видяхме, вече имаше такива случаи.

— Пазителите обхождат цялата територия по няколко пъти на ден. Ако има пробив в границите на кампуса, щяхме да забележим.

Въздъхнах.

Дмитрий постави ръката си върху моята и аз трепнах. Но той не я отмести, както обикновено. Следващите му думи показваха, че е отгатнал мислите ми.

— Ти мислиш, че ако тя е права, това би обяснило всичко.

Кимнах.

— Не искам да съм луда.

— Ти не си луда.

— Но ти не вярваш, че наистина виждам призраци.

Той отмести поглед и впери очи в проблясващите пламъци на свещите край олтара.

— Не зная. Опитвам се да се отърся от предубежденията си. А и да си стресирана не означава да си луда.

— Зная — отвърнах. Усещах колко е топла ръката му. Не би трябвало да мисля за подобни неща в църква. — Но… ами… има и нещо друго…

Разказах му за вероятността Анна да е „прихванала“ лудостта на Владимир. Освен това му споделих и за наблюденията на Ейдриън за аурата ми. Дмитрий извърна поглед към мен. Изражението му бе замислено.

— Казвала ли си на някого за това? На Лиса? На терапевтката?

— Не — изрекох с отпаднал глас, неспособна да срещна погледа му. — Страхувах се какво може да си помислят.

Той стисна ръката ми.

— Трябва да престанеш с това. Не се боиш да се хвърлиш в най-голямата опасност, а се боиш да допуснеш някого до себе си.

— Аз… не зная. — Погледнах го. — Предполагам, че си прав.

— Тогава защо казваш на мен?

Усмихнах се.

— Защото ти ми каза, че би трябвало да вярвам на хората. Аз ти вярвам.

— Не вярваш ли на Лиса?

Усмивката ми се стопи.

— Вярвам й, абсолютно. Но не искам да й казвам неща, които ще я разтревожат. Предполагам, че това също е начин да я защитя, както и да държа стригоите далеч от нея.

— Тя е по-силна, отколкото си мислиш — рече Дмитрий. — И би направила всичко, за да ти помогне.

— И какво от това? Искаш да споделям с нея, не с теб?

— Не. Искам да споделяш и с двама ни. Мисля, че ще е добре за теб. Притеснява ли те това, което се е случило с Анна?

— Не. — Отново извърнах поглед. — Ужасно ме плаши.

Мисля, че признанието ми изненада и двама ни. Определено нямах намерение да го правя. И двамата застинахме за миг, сетне Дмитрий обви ръце около мен и ме притегли към гърдите си. В гърлото ми се надигнаха ридания, когато облегнах лице върху коженото му яке и чух равномерното биене на сърцето му.

— Не искам да е така — промърморих. — Искам да съм като всички останали. Искам да съм… нормална. Искам да кажа, нормална според стандартите на Роуз. Не искам да губя контрол. Не искам да стана като Анна и да се самоубия. Обичам живота. Бих умряла, за да спася приятелите си, но се надявам да не се налага. Надявам се всички да живеем много дълго и щастливо. Както каза Лиса — като едно голямо щастливо семейство. Искам да направя толкова много, но съм толкова уплашена… уплашена, че ще стана като нея… страхувам се, че няма да мога да го предотвратя…

Той ме прегърна по-силно.

— Това няма да се случи — промълви. — Ти си непокорна и импулсивна, но в крайна сметка си една от най-силните личности, които познавам. Дори и да си същата като Анна — а аз не смятам, че си, — вие двете няма да имате еднаква съдба.

Странно. Често бях казвала на Лиса същото за нея и Владимир. На нея винаги й е било трудно да го повярва и сега я разбирах. Да последваш съвет е много по-трудно, отколкото да го дадеш.

— Освен това пропускаш нещо — продължи той, като погали с ръка косата ми. — Ако си в опасност от магията на Лиса, то поне си разбрала защо. Тя може да спре да я използва и това ще сложи край на всичко.

Отдръпнах се леко, за да го погледна. Прокарах припряно ръка през очите си, в случай че някоя сълза се е търкулнала.

— Но как бих могла да я помоля за това? Усещам как я кара да се чувства магията. Не зная дали мога да й отнема тази радост.

Той ме погледна изненадано.

— Дори това да струва собствения ти живот?

— Владимир е направил велики неща, тя също може. Освен това, те са на първо място, нали?

— Невинаги.

Зяпнах го смаяно. Това, че те са на първо място, ми бе внушавано още от дете. Това бе всичко, в което пазителите вярваха. Само тези дампири, които бягаха от отговорностите си, не се съобразяваха с това. Казаното току-що от Дмитрий бе равносилно на предателство.

— Понякога, Роуз, трябва да знаеш кога да сложиш себе си на първо място.

Поклатих глава.

— Не и с Лиса. — Все едно отново разговарях с Диърдри или Амброуз. Защо изведнъж всички подлагаха на съмнение нещо, което през целия си живот съм смятала за абсолютна истина?

— Тя е твоя приятелка. Ще те разбере. — За да подсили думите си, Дмитрий се протегна и подръпна четките, които се подаваха под ръкава ми. Пръстите му докоснаха китката ми.

— Има нещо повече от това — възразих и посочих към кръста. — Ако не друго, това го доказва. Аз съм свързана с нея, трябва да защитавам фамилията Драгомир с цената на всичко.

— Зная, но… — Той не довърши, а и честно, какво би могъл да каже? Стигнахме до древния спор, този, който нямаше решение.

— Трябва да се връщам — рекох рязко. — Вечерният час мина. Устните на Дмитрий се извиха в лека усмивка.

— И имаш нужда от мен да те вкарам в общежитието, за да нямаш неприятности.

— Да, надявах се…

При вратата на олтара се чу шумолене и отец Андрю влезе, което сложи край на разговора ни. Той се готвеше да затваря параклиса. Дмитрий му благодари и след това двамата се запътихме към общежитието на дампирите. По пътя никой от двамата не проговори, но имаше нещо успокоително в мълчанието ни. Странно, но след избухването му пред клиниката имах чувството, че нещо помежду ни се бе усилило и задълбочило, колкото и невъзможно да изглеждаше.

Дмитрий мина заедно с мен покрай жената на рецепцията и аз тъкмо се готвех да поема към моето крило, когато се появи един пазител на име Юри. Дмитрий го извика.

— Разпределен си към охраната, нали? Кога за последен път изграждаха нови защити?

Юри се замисли.

— Преди два дни. Защо?

Дмитрий ме стрелна многозначително.

— Просто питам.

Кимнах на Дмитрий, за да му покажа, че го разбирам, и се отправих към стаята си.

 

 

Следващата седмица протече по стандартния режим. Следвах Кристиан три дни в седмицата, имах сеанси с терапевтката и тренирах с Дмитрий. Докато бяхме заедно, виждах загрижеността по лицето му. Той винаги ме питаше как съм, но не ме насилваше да говоря, ако нямах желание. Тренировките бяха най-вече за физическа издръжливост, което ми харесваше, защото не се изискваше много мислене.

Но най-хубавото беше, че през цялото време нито веднъж не видях Мейсън.

Нямаше и други атаки — нито от членовете на Мана, нито от страна на пазителите.

Бяхме в разгара на практиката и всички останали новаци от класа ми имаха редовни схватки. Тестовете ставаха все по-сложни и по-трудни и всички постоянно бяха нащрек. Изглежда, на Еди му се налагаше през ден да защитава Лиса от някой пазител в ролята на стригой — но това никога не се случи, когато аз бях наблизо. След известно време схванах плана им. Те ме щадяха. Бояха се, че няма да мога да се справя.

— По-добре изобщо да ме бяха отрязали от практиката — измърморих недоволно една вечер пред Кристиан. — Аз не правя нищо.

— Да, но ако си вземеш изпита, защо да се тревожиш? Имам предвид, наистина ли всеки ден искаш да се биеш? — Завъртя очи. — Няма значение. Разбира се, че искаш.

— Ти не разбираш. Работата не е в това да търсиш най-лекия начин. Трябва да докажа какво мога — на тях, а и на себе си. Практиката никога не стига. Искам да кажа, че на карта е заложен животът на Лиса. — Както навярно и бъдещето ми с нея. И без това се притеснявах, че може да ме заменят, а това беше преди да си помислят, че съм започнала да се смахвам.

Почти наближаваше вечерният час и аз го придружавах до общежитието му. Кристиан поклати глава.

— Роуз, не зная дали си откачена, или не, но наистина започвам да вярвам, че тук ти си най-добрият пазител — или поне скоро ще бъдеш.

— Да не би сериозно да ми правиш комплимент? — изненадах се.

Той ми обърна гръб и влезе в сградата на общежитието.

— Лека нощ.

Животът ми все още беше истински хаос, но не можах да сдържа усмивката си, когато потеглих обратно към моето общежитие. Ходенето винаги ме изнервяше, след като от известно време живеех в постоянен страх, че ще видя Мейсън. Наоколо имаше и други, които бързаха да се приберат преди вечерния час, а той се появяваше най-вече, когато бях сама — или защото предпочиташе да сме насаме, или защото наистина беше част от въображението ми.

Като споменах Лиса преди малко, се сетих, че днес почти не я бях виждала. Спокойна и уверена, докато продължавах да вървя, оставих съзнанието ми да се слее с нейното.

Тя беше в библиотеката и бързаше да довърши някакви бележки. До нея стоеше Еди и се оглеждаше.

— По-добре побързай — подкачи я той. — Тя прави още една обиколка.

— Почти свърших — отвърна Лиса и надраска още нещо в тетрадката си.

Затвори я тъкмо когато библиотекарката приближи и им каза, че трябва да си тръгват. С въздишка на облекчение Лиса пъхна тетрадката в чантата си и последва Еди навън. Той я взе и преметна дръжката й през рамо.

— Не си длъжен да го правиш — рече тя. — Не си ми лакей.

— Можеш да си я вземеш, след като свършиш с това. — Имаше предвид, че тя се бе омотала в ръкавите на палтото си, а единият се бе обърнал. Беше го наметнала, докато бързаше да излезе от библиотеката. Лиса се засмя на собствената си непохватност и оправи ръкава си.

— Благодаря — кимна тя, когато той й подаде обратно чантата.

— Няма защо.

Лиса харесваше Еди, макар и не по романтичен начин. Просто мислеше, че е добър и мил. Непрекъснато правеше подобни неща — помагаше й, а едновременно с това изпълняваше отлично работата си на пазител. Мотивите му също не бяха от романтично естество. Той просто беше едно от рядко срещаните момчета, които можеха да бъдат и джентълмени и в същото време корави и неумолими. Тя имаше планове за него.

— Някога мислил ли си да поканиш Роуз на среща?

— Какво? — смая се той.

Какво? — помислих си и аз.

— Вие двамата имате толкова общи неща — продължи тя, опитвайки се да звучи непринудено. Но вътрешно беше развълнувана. Смяташе, че това е най-добрата идея на света. За мен това беше един от онези мигове, когато имах желание не да съм в съзнанието й, а до нея, за да й налея малко здрав разум в главата.

— Тя ми е приятелка — засмя се Еди и лицето му доби смутен вид, което го направи още по-хубав. — А и не мисля, че двамата наистина си подхождаме толкова много. Освен това… — Лицето му помръкна. — Никога не бих излизал с гаджето на Мейсън.

Лиса отвори уста, за да изрече това, което аз винаги й бях казвала — че всъщност никога не съм била наистина гадже на Мейсън. Ала вместо това предпочете да остави Еди в заблуда.

— Рано или късно всички трябва да продължат напред.

— Не е минало толкова много време. Само месец. А това не е нещо, което се преживява бързо. — Очите му бяха тъжни, с онова отчуждено изражение, което нарани и Лиса, и мен.

— Съжалявам — промълви тя. — Не исках да прозвучи лекомислено. Това, което си видял — зная, че е било ужасно.

— Знаеш ли кое е странното? Всъщност не си спомням много. И точно това е ужасно. Бях толкова дрогиран, че нямах представа какво става. Мразя това — да нямаш представа, да не си на себе си. Да си толкова безпомощен, че… това е най-лошото нещо на света.

И аз се чувствах по същия начин. Според мен се дължеше на психиката ни на пазители. Макар че двамата с Еди никога не бяхме разговаряли за това. Никога не говорехме много за Споукан.

— Вината не е била твоя — рече Лиса. — Ендорфините на стригоите са силни. Не можеш да се бориш срещу тях.

— Трябваше да се опитам по-упорито — възрази той, докато държеше отворена вратата на общежитието. — Ако бях поне малко повече на себе си… не зная. Мейсън можеше още да е жив.

Сега осъзнах, че и двамата с Еди е трябвало да се подложим на терапия веднага след завръщането ни в Академията. Най-сетне разбирах защо всички ми казваха, че е нелогично да се обвинявам за смъртта на Мейсън и че не бива да го правя. И Еди, и аз се чувствахме отговорни за неща, които бяха извън нашия контрол. Ние се измъчвахме с вина, която не заслужавахме.

— Хей, Лиса. Ела тук.

На сериозния им разговор бе сложен край, когато Джеси и Ралф й махнаха от другия край на фоайето. Защитните ми инстинкти тутакси се събудиха. Както и нейните. Също като мен и тя не ги харесваше.

— За какво е всичко това? — попита Еди предпазливо.

— Не зная — промърмори Лиса и се запъти към тях. — Надявам се да свърши по-бързо.

Джеси я дари с ослепителната си усмивка, която преди намирах за много секси. Сега ми се струваше отвратителна.

— Как си? — попита той.

— Уморена — отвърна тя, — искам да си легна. Какво искате?

Джеси погледна към Еди.

— Ще ни оставиш ли за малко насаме? — Еди погледна Лиса. Тя кимна и той се отдръпна, така че да не може да чува разговора им, но продължи да я наблюдава. — Имаме покана за теб — рече Джеси, когато Еди вече беше на достатъчно разстояние.

— За какво, за купон?

— Нещо такова. Има една група… — Ралф не го биваше много по приказките, затова Джеси отново взе думата.

— Повече от група. Това е само елитът. — Махна наоколо. — Ти, аз, Ралф… не сме като останалите морои. Дори не сме като повечето други кралски потомци. Имаме интереси и ни вълнуват проблеми, които трябва да решим. — Помислих си, че е странно, задето той включваше и Ралф. Благородната кръв на Ралф идваше от страна на майка му, която беше от рода Вода, така че той дори не носеше името на някоя от кралските фамилии, макар че технически във вените му течеше от тяхната кръв.

— Това ми звучи някак си… снобарско — каза Лиса. — Не се обиждайте. Все пак, благодаря за предложението. — Такава си беше Лиса. Винаги учтива, дори и с гадняри като тези двамата.

— Ти не разбираш. Ние не седим безучастно. Ние работим за осъществяването на целите си. Ние… — той се поколеба и заговори по-тихо — работим за това гласовете ни да се чуят тук, да накараме останалите да мислят като нас, при това без значение дали го искат, или не.

Лиса се засмя притеснено.

— Звучи ми като внушение.

— Е и?

Не виждах лицето й, но усещах, че с все сили се опитва да не издаде чувствата си.

— Да не сте полудели? Внушението е забранено. Грешно е.

— Само за някои хора. И очевидно не и за теб, след като си толкова добра в използването му.

Тя се скова.

— Защо мислиш така?

— Защото някой, всъщност двама души, го намекнаха. — Двама души? Опитах се да си припомня какво бяхме казали аз и Кристиан в стаята при захранващите. Не бяхме споменавали името й, макар че и двамата се перчехме, че сме виждани някой, който използва внушението много по-добре от тях. И явно Джеси бе забелязал и други неща в Лиса. — А и то си е очевидно. Хората те обичат. Ти се измъкна от толкова много неприятности и ние най-сетне открихме как. През цялото време въздействаш на хората. Онзи ден те наблюдавах в час, когато убеди господин Хил да позволи на Кристиан да работи заедно с теб по онзи проект. Никога не би го разрешил на някой друг.

Тогава бях заедно с тях в часа. Лиса наистина бе използвала внушението върху учителя, за да помогне на Кристиан. Толкова се бе увлякла в молбите си, че бе подчинила на волята си господин Хил, без дори да се усети. В сравнение с други неща, които съм я виждала да прави, това всъщност беше доста слаба демонстрация на внушение. Никой не бе забелязал. Е, почти никой.

— Виж — заговори Лиса притеснено. — Наистина нямам никаква представа за какво говориш. Трябва да си лягам.

Лицето на Джеси почервеня от възбуда.

— Не, всичко е наред. Смятаме, че това е страхотно. Искаме да ти помогнем — или по-точно ти да помогнеш на нас. Не мога да повярвам, че досега не съм го забелязан. Ти наистина си много добра в това и имаме нужда да ни покажеш как става. Освен това в нито един от останалите клонове на Мана няма представители на рода Драгомир. Ние ще сме първите, сред чиито членове са представителите на всички кралски фамилии.

Тя въздъхна.

— Ако можех да използвам внушението, сега, момчета, щях да ви накарам да си вървите. Казах ви, не се интересувам.

— Но ние се нуждаем от теб! — възкликна Ралф. Джеси му хвърли един остър поглед и отново се извърна с усмивка към Лиса. Имах странното усещане, че той може наистина да се опита да й въздейства, но нямаше абсолютно никакъв ефект върху нея — или мен, тъй като аз наблюдавах сцената през очите й.

— Не става дума само да помогнеш на нас — поде Джеси. — Във всяко училище има групи на Мана. — Беше се навел по-близо към нея и внезапно вече не изглеждаше толкова приятелски настроен. — Членовете му са пръснати из целия свят. Ако станеш част от това, ще имаш връзки да направиш всичко, което пожелаеш в живота си. А ако всички се научим да използваме внушението, можем да попречим на правителството на мороите да върши глупости — ще направим така, че кралицата и всички останали да вземат правилните решения. Всичко това е добре за теб!

— Справям се чудесно и сама, благодаря — рече тя, като отстъпи назад. — А и не съм сигурна, че вие знаете кое е най-добре за мороите.

— Чудесно? С гаджето си стригой и онази самозвана пазителка за приятелка, която иска да стане кървава курва? — възкликна Ралф. Говореше достатъчно високо, за да привлече вниманието на Еди, който не изглеждаше много щастлив.

— Тихо — изсъска му Джеси сърдито. Обърна се към Лиса. — Той не биваше да казва това… но донякъде е прав. Опазването на семейната репутация зависи единствено от теб, а така, както я караш, никой няма да те възприема на сериозно. Кралицата вече се опитва да те върне в правия път и да те отдалечи от Озера. Сама ще се доведеш до провал.

Лиса започваше да става все по-гневна.

— Нямаш представа за какво говориш. И… — намръщи се. — Какво искаше да кажеш с това, че кралицата се опитва да ме отдалечи от Кристиан?

— Тя иска да те омъ… — започна да казва Ралф, но Джеси мигновено го сряза.

— Точно за това говоря — заяви. — Знаем най-различни неща, които могат да те засегнат и да ти помогнат — на теб и на Кристиан.

Имах чувството, че Ралф щеше да изтърси плановете на кралицата да омъжи Лиса за Ейдриън. Бях озадачена откъде е узнал, докато не си спомних, че Ралф е в роднински връзки със семейство Вода. Присила Вода беше съветничка на кралицата и най-добрата й приятелка. Тя знаеше всички нейни планове и навярно бе казала на Ралф. Явно отношенията им бяха по-близки, отколкото смятах.

— Кажи ми — настоя Лиса. Мисълта да използва внушението върху него се мярна за мит в главата й, но я пропъди. Нямаме да падне толкова ниско. — Какво знаеш за Кристиан?

— Няма безплатна информация — отвърна Джеси. — Ела на срещата и ще ти кажем всичко.

— Все едно. Не се интересувам от елитните ви връзки и не зная нищо за внушението. — Но въпреки думите си, тя беше безумно любопитна да разбере какво знаеше той.

Обърна се, за да си тръгне, но Джеси я сграбчи за ръката.

— По дяволите! Ти трябва да…

— Лиса отива да си легне — заяви Еди. Беше се озовал до нея в мига, в който Джеси я докосна. — Пусни я или ще те заставя да го направиш.

Джеси му метна свиреп поглед. Двамата противници имаха различни преимущества. Джеси като морой беше висок, а Еди — мускулест. Разбира се, Джеси можеше да разчита и на помощта на Ралф, но това едва ли щеше да има значение. Всички присъстващи там знаеха кой ще спечели в този двубой, ако Еди ги нападне. А най-хубавото от всичко беше, че Еди дори нямаше да пострада, ако заяви, че се е сбил, за да защити Лиса.

Джеси и Ралф бавно отстъпиха.

— Ние се нуждаем от теб — каза Джеси. — Ти си единствената. Помисли за това.

— Добре ли си? — обърна се Еди към Лиса, когато двете момчета си отидоха.

— Да… благодаря. Господи, всичко беше толкова странно. — Отправиха се към стълбите.

— За какво ставаше дума?

— Те са обсебени от някакво тайно общество или нещо подобно. Искат да се присъединя, за да има в него представители на всички кралски фамилии. Нещо като фанатици са на тази тема. — Еди знаеше за духа, но тя се чувстваше неудобно да му признае колко е страхотна с внушението.

Той й отвори вратата.

— Е, може да ти досаждат колкото си искат, но не могат да те принудят да се присъединиш насила към нещо.

— Да, предполагам. — Част от нея все още искаше да разбере дали казаното за Кристиан е истина, или само блъф. — Просто се надявам да не настояват твърде много.

— Не се тревожи — увери я той. Гласът му бе твърд и решителен. — Ще се погрижа да не ти досаждат повече.

Върнах се обратно в тялото си и отворих вратата на стаята си. На половината път нагоре по стълбите се улових, че се усмихвам. Определено не желаех Джеси и Ралф да притесняват Лиса, но ако това ще накара Еди да е по-груб с тях? Да. Нямах нищо против да си получат заслуженото за това, което бяха сторили на останалите.