Ришел Мийд
Целуната от сянката (23)

Глава 23

Останалите в столовата се спряха и се втренчиха в мен. Имах чувството, че току-що ме бяха ударили през лицето. Беше лицето на Лиса. Проникнах в съзнанието й и мигновено разбрах къде е и какво се случва с нея — както и преди малко, камъни летяха от земята и я удариха в лицето. Хвърляше ги един първокурсник. Не знаех нищо, освен че името му е Дроздов. Камъните удряха и двете ни, но този път възпрях виковете си, стиснах зъби и се върнах обратно в столовата при приятелите си.

— В северозападната част на кампуса, между онова езеро със странна форма и оградата — казах им.

След тези думи се затичах към вратата. Хукнах с все сили към онази част на кампуса, където държаха Лиса. Не можах да видя през очите й всички хора, които се бяха събрали там, но разпознах няколко. Джеси и Ралф бяха там. Брандън. Брет. Онзи тип Дроздов. Още някои други. Камъните я удряха, нараняваха лицето й. Тя не викаше, нито плачеше, но продължаваше да призовава събралите се да спрат, докато други две момчета я държаха помежду си.

Междувременно Джеси не спираше да й повтаря, че тя трябва да ги накара да спрат. Слушах го само наполовина през нейното съзнание. Причините за ставащото нямаха значение, а и аз вече се бях досетила какви са. Щяха да я измъчват, докато не се съгласи да се присъедини към групата им. Сигурно по този начин бяха насилили Брандън и останалите.

Внезапно започнах да се задушавам и се препънах, неспособна да дишам, когато вода заля лицето ми. Борейки се със задуха, излязох от съзнанието на Лиса. Това се случваше на нея, не на мен. Сега някой я измъчваше с вода, като по този начин я лишаваше от въздух. Който и да беше, обгърна лицето й с вода, после я отдръпна и така отново. Тя пое с усилие глътка въздух и изплю вода, като не спираше да ги моли да спрат.

Джеси продължаваше да я наблюдава с присвити очи.

— Не ги моли. Накарай ги.

Опитах се да тичам по-бързо. Намираха се в една от отдалечените части, край границите на кампуса. Имаше доста път дотам, а с всяка агонизираща крачка, усещах все по-силно болката на Лиса и гневът в мен нарастваше. Отнемаха й въздуха, оставяйки я задъхана и задушаваща се, после го запращаха обратно към нея, а въздушната струя шибаше болезнено лицето й. Беше истинско мъчение и това възкреси спомените за отвличането й, ужасът и болката, които тя се опитваше да забрави. Този, който владееше елемента въздух, спря, но беше твърде късно. Нещо в нея се бе прекършило.

Когато Ралф пристъпи напред, за да използва огъня, бях толкова близо, че видях как пламъкът лумна в ръката му. Но той не ме видя.

Никой от тях не обръщаше внимание на околната обстановка, а заниманията им бяха прекалено шумни, за да ме чуят. Нахвърлих се върху Ралф, преди пламъкът да напусне ръката му, съборих го на земята и го ударих в лицето със сръчността на трениран боец. Неколцина от останалите — включително и Джеси — се втурнаха да му помогнат и да се опитат да ме откъснат от него. Или поне се опитаха, докато не видяха, че съм аз.

Тези, които видяха лицето ми, мигновено се отдръпнаха. Онези, които не успяха, разбраха с кого си имат работа по трудния начин — след като насочих юмруците си към тях. По-рано през деня бях надвила трима опитни пазители. Група хилави морои едва ли щяха да ме затруднят особено. Макар че беше истинска ирония — и знак за това колко не желаеха някои морои да вдигнат ръка в своя защита, — че докато тази група използваше толкова ревностно магията, за да измъчва Лиса, на никой от тях не му хрумна да я използва срещу мен.

Повечето се разпръснаха още преди да ги докосна с пръст, но нямах намерение да ги преследвам. Просто исках да ги махна от Лиса. Естествено, наградих Ралф с няколко допълнителни юмрука, въпреки че вече лежеше проснат на земята, защото го държах отговорен за цялата бъркотия. Най-после го оставих да лежи и пъшка, изправих се и се огледах за Джеси. Бързо го открих. Беше останал само той.

Хукнах към него, но рязко спрях. Бях объркана. Той просто стоеше там и се взираше в пространството със зяпнала уста. Погледнах го, отместих поглед към мястото, в което се бе вторачил, после отново погледнах към него.

— Паяци — промълви Лиса. Гласът й ме накара да подскоча. Тя стоеше до мен с мокра коса, наранена и насинена, но иначе беше добре. На лунната светлина с бледите си черти приличаше на призрак също като Мейсън. Докато говореше, очите й не се откъсваха от Джеси. — Той си мисли, че вижда паяци. Че лазят по него. Какво мислиш? Дали да продължа със змии?

Погледнах отново към Джеси. От изражението на лицето му ме побиха тръпки. Все едно беше заключен в собствения си кошмар. Ала още по-плашещо бе това, което усещах през нашата връзка. Обикновено когато Лиса използваше магията, усещах топлина, златно сияние, неземна радост. Този път беше различно. Беше черно, лепкаво и гъсто.

— Мисля, че трябва да спреш — казах й. Чух в далечината, че и другите тичат към нас. — Всичко свърши.

— Това беше ритуал за посвещаване — рече тя. — Е, нещо подобно. Преди няколко дни ме помолиха да се присъединя към групата им и аз отказах. Но днес отново дойдоха да ми досаждат, като не спираха да твърдят, че знаят нещо важно за Кристиан и Ейдриън. Започна да ми писва, така че… накрая им казах, че ще дойда на една от сбирките им, но че не зная нищо за внушението. Преструвах се. Просто исках да разбера какво знаят. — Тя наклони леко глава, но нещо се случваше с Джеси. Очите му се разшириха още повече и той продължи да издава безмълвни викове. — Макар че технически още не се бях съгласила, те ме подложиха на ритуала си на посвещаване. Искаха да разберат на какво съм способна. Това е начин да те тестват доколко силно владееш внушението. Измъчват те, докато повече не можеш да търпиш на болката и страданията, за да те принудят да използваш силите си, за да накараш мъчителите ти да престанат. Ако жертвата покаже, че поне донякъде владее внушението, става член на групата. — Тя огледа внимателно Джеси. Той сякаш бе потънал в свой собствен свят, при това явно много, много лош свят. — Предполагам, че това е достатъчно, за да ме изберат за свой водач, не мислиш ли?

— Спри — рекох аз. От усещането на тази извратена магия ми се догади. Двамата с Ейдриън бяха споменали нещо подобно преди — да бъде накаран някой да вижда неща, които всъщност не са там. На шега го нарекоха супер внушение — и беше ужасно. — Духът не бива да се използва по този начин. Това не си ти. Грешно е.

Лиса дишаше тежко, по веждите й блестяха капчици пот.

— Не мога да се освободя от това — промълви.

— Можеш. — Докоснах ръката й. — Дай го на мен.

Тя се извърна за кратко от Джеси и ме погледна смаяно, преди отново да фокусира поглед върху него.

— Какво? Ти не можеш да използваш магията.

Аз се концентрирах с все сила върху връзката ни, върху съзнанието й. Не можех да взема магията, но можех да отнема мрака, който бе довела. Осъзнах, че от известно време насам правех тъкмо това. Всеки път, когато се разтревожех и исках тя да се успокои и да се бори с тъмните си чувства, тя го правеше — защото аз ги вземах от нея. Аз ги поглъщах в себе си, също както Анна бе правила за св. Владимир. Това беше видял Ейдриън, когато мракът бе прескочил от нейната аура в моята. А това — тази злоупотреба с духа, използването му съвсем злонамерено, за да навредиш на друг, при това не за самоотбрана, бе причината върху нея да се проявят най-лошите странични ефекти. Това беше порочно и грешно и аз не можех да й позволя да продължава. В този миг всички страхове за собствената ми лудост или гняв отстъпиха на заден план.

— Не — съгласих се. — Не мога. Но ти можеш да ме използваш, за да я изхвърлиш. Фокусирай се върху мен. Освободи се от нея. Ти не я искаш.

Тя се втренчи отново в мен, очите й бяха разширени и пълни с отчаяние. Дори без директен зрителен контакт все още можеше да измъчва Джеси. Едновременно видях и почувствах битката, която водеше. Той я бе наранил толкова много, тя искаше да го накара да си плати. Трябваше. Но в същото време осъзнаваше, че съм права. Но беше трудно. Толкова трудно за нея да я пусне…

Внезапно пламъкът на тази черна магия изчезна от връзката ни заедно с противното усещане. Нещо ме удари, все едно силен порив на вятъра шибна лицето ми, и аз се олюлях назад. Потреперих, когато стомахът ми се присви от странно усещане. Беше като искри, сякаш кълбо електричество изгаряше в мен. После и то изчезна. Джеси се свлече на колене, освободен от кошмара.

Лиса се отпусна с видимо облекчение. Все още бе изплашена и наранена от случилото се, но онзи ужасен, разрушителен гняв, който я изгаряше и я бе накарал да накаже Джеси, вече го нямаше. Грозното желание за мъст бе изчезнало.

Единственият проблем беше, че сега се намираше в мен.

Обърнах се към Джеси. Изведнъж почувствах сякаш във вселената не съществуваше нищо друго, освен той. В миналото се бе опитал да ме съсипе. Бе измъчвал Лиса и бе наранил още много други. Хвърлих се към него. Очите му разполагаха само със секунда, за да се разширят от ужас, преди юмрукът ми да се забие в лицето му. Главата му отхвръкна назад и от носа му шурна кръв. Чух Лиса да ми крещи да спра, но аз не можех. Той трябваше да си плати за това, което й бе сторил. Сграбчих го за раменете и го хвърлих грубо върху земята. Сега той също се разкрещя — молеше да спра. Млъкна, когато отново го ударих.

Усетих как ръцете на Лиса се вкопчиха в мен, опитвайки се да ме издърпат, но тя не беше достатъчно силна. Продължих да го удрям. Нямаше и следа от стратегия, от премерените движения, които използвах преди малко срещу него и приятелите му или дори срещу Дмитрий. Удрях безразборно и животинско. Бях под влияние на лудостта, която бях отнела от Лиса.

След това други ръце ме откъснаха. Тези ръце бяха по-силни, дампирски ръце, с мускули, изваяни с години тренировки.

Беше Еди. Извих се, опитвайки се да се освободя от хватката му. Двамата бяхме почти равностойни, но той беше по-тежък.

— Пусни ме! — изкрещях аз.

За мой още по-голям и пълен ужас, сега Лиса бе коленичила до Джеси и го оглеждаше загрижено. Това нямаше смисъл. Как можеше да прави това? След всичко, което той бе сторил? Видях върху лицето й състрадание, а миг по-късно лумналата лечебна магия заискри по връзката ни и някои от най-лошите му рани изчезнаха.

— Не! — изкрещях и отново се извих в ръцете на Еди. — Не можеш!

В този миг се появиха и другите пазители начело с Дмитрий и Селесте. Кристиан и Ейдриън не се виждаха никъде, вероятно бяха изостанали.

Последва организиран хаос. Онези от обществото, които бяха останали, бяха подбрани и отведени на разпит. Лиса също бе отведена, за да се погрижат за раните й. Част от мен, която бе погребана под цялата тази кръвожадна емоция, искаше да отиде с нея, но нещо друго привлече вниманието ми: отнасяха и Джеси, за да му окажат медицинска помощ. Еди все още ме държеше и въпреки опитите ми да се отскубна и молбите ми не отпускаше хватката си. Повечето от възрастните бяха заети с останалите, за да ми обърнат внимание, но ме забелязаха, когато отново се разкрещях:

— Не можете да го оставите да се измъкне! Не можете да го оставите да се измъкне!

— Роуз, успокой се — обади се Албърта с кротък глас. Как не разбираше какво става? — Всичко свърши.

— Не е свършило! Не и докато ръцете ми не го стиснат за гърлото и не го удушат!

Албърта и някои от останалите явно осъзнаха, че става нещо сериозно, но не мислеха, че има нещо общо с Джеси. Всички ме гледаха с онзи поглед Роуз-е-луда, до болка познат ми през последните дни.

— Отведете я оттук — нареди Албърта. — Почистете я и я успокойте. — Не даде повече инструкции, но някак си се подразбираше, че Дмитрий ще е този, който трябва да се оправи с мен.

Той дойде и ме взе от Еди. При кратката смяна на пазачите ми се опитах да се освободя, но Дмитрий беше прекалено бърз и силен. Сграбчи ме за ръката и ме поведе със себе си.

— Можем да го направим по лесния или по трудния начин — рече Дмитрий, докато вървяхме през гората. — Няма начин да ти позволя да се доближиш до Джеси. А и освен това той е в клиниката, така че няма как да го достигнеш. Ако се примириш с това, ще те пусна. Ако се противиш и хукнеш след него, отново ще те спра.

Претеглих възможностите си. Нуждата да накарам Джеси да страда все още бушуваше в кръвта ми, но Дмитрий беше прав. Засега.

— Добре — съгласих се. Той се поколеба за миг, навярно се чудеше дали съм искрена, сетне пусна ръката ми. Когато не побягнах, усетих как се отпуска, почти незабележимо.

— Албърта каза, че трябва да ме почистят — казах след малко. — Така че отиваме в клиниката, нали?

Дмитрий се подсмихна леко.

— Добър опит. Няма да те допусна близо до него. Ще получиш първа помощ някъде другаде.

Той ме водеше в посока, разположена косо от мястото на атаката, към район, който все още се намираше в покрайнините на кампуса. Бързо разбрах накъде сме се запътили. Към хижата. По времето, когато в кампуса е имало повече пазители, някои обитавали подобни предни постове, осигурявайки постоянна защита на границите на училището. Те отдавна бяха изоставени, но тази хижа беше почистена и пригодена за живеене, когато лелята на Кристиан беше дошла на посещение в Академията. Тя бе предпочела да се настани тук, отколкото в къщите, предназначени за гости, където останалите морои гледаха на нея като на потенциален стригой.

Той отвори вратата. Вътре беше тъмно, но не чак толкова, видях как намери кибрит и запали газовия фенер. Той не осигуряваше кой знае колко светлина, но все пак достатъчно за нашите очи. Огледах се и видях, че Таша наистина беше свършила добра работа с това място. Беше чисто и почти уютно — леглото бе покрито с пухкав юрган, а пред камината имаше два стола. В кухнята, разположена отстрани на стаята, имаше дори и храна — в консерви и пакети.

— Седни. — Дмитрий посочи към леглото. Послушах го и след минута той запали огън. След като се разгоря, грабна първата му попаднала медицинска аптечка и бутилка вода от кухненския плот, и придърпа един стол, за да седне срещу мен.

— Трябва да ме оставиш да отида — замолих го аз. — Нима не разбираш? Не разбираш ли, че Джеси трябва да си плати? Той я измъчваше! Причини й ужасни неща!

Дмитрий намокри парче марля и започна да почиства едната страна на челото ми. Засмъдя, така че явно имаше рана.

— Той ще бъде наказан, повярвай ми. Както и останалите.

— Как? — попитах с горчивина. — Като им дадат повече домашни? Това беше също толкова лошо, както когато Виктор Дашков я отвлече. Никой не прави нищо тук! Всеки може да извърши престъпление и да се измъкне ненаказан! Той трябва да изпита болка. Всички трябва да я изпитат.

Дмитрий спря да ме почиства и ме изгледа загрижено.

— Роуз, разбирам, че си разстроена, но ти знаеш, че тук не наказваме провинилите се по този начин. Това е… варварско.

— Нима? И какво лошо има в това? Обзалагам се, че след едно варварско наказание никога повече няма да повторят подобно нещо. — Едва се сдържах на мястото си. Всяка част от тялото ми трепереше от ярост. — Те трябва да страдат заради това, което са сторили! И аз искам да бъда тази, която ще ги накаже! Искам да нараня всички! — Понечих да се изправя. Внезапно се почувствах, сякаш всеки миг ще експлодирам. Ръцете му светкавично се отпуснаха върху раменете ми и ме натиснаха надолу. Първата помощ бе забравена. Изражението му бе смесица от тревога и непреклонност. Аз отново се опитах да се надигна, но пръстите му се забиха в плътта ми.

— Роуз! Осъзнай се! — Сега вече и той викаше. — Не мислиш сериозно нищо от това, което каза. Беше подложена на стрес и голям натиск — това още повече влошава нещата, прави ги по-ужасни.

— Престани! — изкрещях му на свой ред. — Все така правиш! Винаги си толкова разумен, без значение колко отвратително и ужасно е всичко. Какво стана с онзи Дмитрий, който заплашваше да убие Виктор в затвора? Защо онова да беше правилно, а това — не?

— Защото онова беше пресилено. И ти знаеш, че беше така. Но това… това е нещо различно. В момента с теб става нещо лошо.

— Не, нищо лошо не става с мен. — Стрелнах го преценяващо, надявайки се, че думите ми ще отвлекат вниманието му. Ако бях достатъчно бърза, може би — само може би — щях да се промуша покрай него. — Аз съм единствената, която иска да направи нещо тук, и ако това е грешно, съжалявам. Ти продължаваш да искаш от мен да бъда някаква добра личност, но това е невъзможно, защото не съм! Аз не съм светица като теб!

— Никой от нас не е светец — отвърна той сухо. — Повярвай ми, аз не…

Скочих и го бутнах. Освободих се от ръцете му, но не стигнах далеч. Едва бях направила две крачки от леглото, когато той отново ме сграбчи и ме притисна, този път с цялата си тежест, за да ме задържи неподвижна. Трябваше да се досетя, че няма да успея да избягам, но не можех да мисля разумно.

— Пусни ме! — разкрещях се за стотен път тази вечер, като се опитах да освободя ръцете си.

— Не. — Гласът му бе твърд, но в него се усещаше почти отчаяна нотка. — Не и докато не се опомниш. Това не си ти!

В очите ми запариха сълзи.

— Аз съм! Пусни ме!

— Не си. Не си ти! Това не си ти! — Сега в гласа му имаше болка.

— Ти грешиш. Това е…

Думите ми внезапно пресекнаха. Това не си ти. Същото бях казала на Лиса, докато наблюдавах ужасена, как тя използваше магията, за да изтезава Джеси. Бях стояла там, неспособна да повярвам какво прави. Тя не го осъзнаваше, беше изгубила контрол и беше на границата да се превърне в чудовище. И сега, когато погледнах в очите на Дмитрий и видях страха и любовта му, разбрах, че същото се случва и с мен. Бях същата като нея, толкова обсебена от гнева, толкова заслепена от безразсъдни емоции, че дори не осъзнавах какво правя. Беше все едно да те управлява някой друг.

Опитах се да се преборя, да се отърся от изгарящите ме чувства. Ала те бяха твърде силни. Не можех да го направя. Не можех да се освободя от тях. Те щяха да ме завладеят напълно, също както бяха направили с Анна и госпожа Карп.

— Роуз — промълви Дмитрий. Изрече само името ми, но в тази едничка дума се съдържаше толкова мощ, толкова чувства. Дмитрий имаше такава абсолютна вяра в мен, в моята сила и доброта. Той също притежаваше сила, която не се боеше да ми предаде, ако се нуждаех от нея. Може би имаше нещо вярно в теорията на Диърдри, че навярно изпитвам гняв към Лиса, но по отношение на Дмитрий изцяло грешеше. Това, което изпитвахме, се наричаше любов. Ние бяхме като две половини на едно цяло, всеки от нас бе готов във всеки един момент да подкрепи другия. Нито един от двама ни не беше съвършен, но това нямаше значение. С него можех да победя този гняв, който ме изпълваше. Той вярваше, че съм по-силна от него. И аз бях.

Бавно, много бавно оставих мрака да се разсее, да избледнее. Спрях да се боря с него. Тялото ми трепереше, но вече не от ярост. Беше страх. Дмитрий тутакси разпозна промяната и ме пусна.

— О, господи! — прошепнах с треперещ глас.

Ръката му докосна лицето ми, пръстите му погалиха бузата ми.

— Роуз — промълви. — Добре ли си?

Преглътнах напиращите сълзи.

— Аз… така мисля. Засега.

— Свърши — рече той. Все още ме докосваше, този път отмяташе кичур коса от лицето ми. — Свърши. Всичко е наред.

Поклатих глава.

— Не. Не е. Ти… ти не разбираш. Истина е — всичко, от което се боях. За Анна. Затова, че поемам в себе си лудостта на духа. Това се случва, Дмитрий. Лиса не бе на себе си с Джеси. Беше изгубила контрол, но аз я спрях, защото изсмуках гнева й и го погълнах в себе си. И това, това е ужасно. Все едно съм… не зная как да го опиша — кукла, марионетка. Не можех да се контролирам.

— Ти си силна — рече той. — Това няма да се случи отново.

— Не — поклатих глава. Усетих как гласът ми се задави, докато се мъчех да остана права. — Ще се случи отново. Този път беше кръвожадност и омраза. Исках да ги унищожа. Имах нужда да ги унищожа. А следващия път? Не зная. Може би просто ще полудея като госпожа Карп. Може би вече съм луда и затова виждам Мейсън. Може би ще изпадна в депресия, също както Лиса навремето. И ще продължа да пропадам и пропадам в тази бездна, а накрая ще стана като Анна и ще се самоу…

— Не — прекъсна ме Дмитрий нежно. Приближи лицето си към моето и челата ни почти се докоснаха. — Това няма да се случи с теб. Ти си прекалено силна. Ще се бориш с това, както го направи този път.

— Направих го само защото ти беше тук. — Той обви ръце около мен, а аз зарових лице на гърдите му. — Сама не мога да се справя — прошепнах.

— Можеш. — В гласа му се усети треперлива нотка. — Ти си силна, ти си толкова, толкова силна. Затова те обичам.

Стиснах здраво очи.

— А не бива. Аз ще се превърна в нещо ужасно. Може вече да съм се превърнала. — Припомних си как се държах напоследък, как се сопвах на всички. За начина, по който се опитах да сплаша Райън и Камила.

Дмитрий се отдръпна, за да ме погледне в очите. Обхвана лицето ми в шепи.

— Не си. И няма да се превърнеш. Аз няма да ти позволя. Без значение какво ще ми струва, няма да ти позволя.

Отново ме изпълниха емоции, но не бяха омраза, гняв или нещо подобно. Беше топло и прекрасно и сърцето ме заболя — по хубав начин. Обвих ръце около врата му и устните ни се срещнаха. Целувката беше чиста любов, сладка и блажена, без следа от отчаяние или мрак. Бавно, но неотклонно, интензивността й се увеличи. Все още бе изпълнена с любов, но имаше и много повече — нещо жадно и силно. Искрите, прехвърчали помежду ни, докато се бихме по-рано, сега се завърнаха и сякаш лумнаха в пламъци, които ни обгърнаха.

Припомних си нощта, когато бяхме омагьосани от Виктор, и двамата движени от сили, които не можехме да контролираме. Беше все едно да умираш от глад или да потъваш и само другия можеше да те спаси. Вкопчих се в него — едната ми ръка се обви около врата му, а другата се впи толкова силно в гърба му, че ноктите ми се забиха в кожата. Той ме положи върху леглото. Ръцете му обгърнаха кръста ми, после едната се плъзна надолу по бедрото ми и го дръпна толкова нагоре, че то почти се уви около него.

В същия миг и двамата се отдръпнахме за миг, но все още бяхме съвсем близо. Все едно целият свят застина.

— Не можем… — прошепна той.

— Зная — съгласих се.

Тогава устните му отново се впиха в моите и този път знаех, че няма да има връщане назад. Този път нямаше бариери. Телата ни се преплетоха, докато той се опиташе да свали палтото ми, сетне ризата си, сетне моята риза… Приличаше на схватката ни от по-рано във вътрешния двор на училището — същата страст и жар. Помислих си, че в крайна сметка инстинктите, които движат битката и секса, не са кой знае колко различни. Всички извираха от животинското в нас.

Въпреки това, колкото повече дрехи се сваляха, случващото се помежду ни вече не беше само животинска страст. Беше едновременно сладко и прекрасно. Когато погледнах в очите му, видях без никакво съмнение, че той ме обича повече от всичко на света, че аз бях неговото спасение, както и той моето. Никога не си бях представяла, че първият ми път ще бъде в хижа в гората, но осъзнах, че мястото няма значение. А този, с когото си. С някого, когото обичаш, можеш да си навсякъде и пак ще бъде невероятно. И най-разкошното легло на света няма да има значение, ако си с някого, когото не обичаш.

И, о, аз го обичах! Обичах го толкова много, че чак болеше. Накрая всичките ни дрехи образуваха купчина на пода, но кожата му ме топлеше. Вече не знаех къде свършва моето тяло и започва неговото, но реших, че точно така искам да бъде винаги. Не исках двамата да се разделяме.

Иска ми се да имам думи, с които да опиша това, което последва, но нищо, което ще кажа, не би могло да се сравни с неговата изумителност. Чувствах се едновременно нервна, възбудена и милион други неща. Дмитрий беше проницателен и умел и безкрайно търпелив — също както при бойните тренировки. Да го следвам изглеждаше най-естественото нещо, но в същото време той искаше и аз да участвам активно. Най-после бяхме равни, от всяко докосване бликаше сила, дори от най-леката милувка на пръстите му.

Когато всичко свърши, останах да лежа до него. Тялото ме болеше… но в същото време се чувствах прекрасно, изпълнена с блажено задоволство. Искаше ми се отдавна да бях направила това, но в същото време знаех, че точно сега бе правилният момент.

Отпуснах глава върху гърдите на Дмитрий, намирайки покой в топлината му. Той ме целуна по челото и прокара пръсти през косата ми.

— Обичам те, Роза. — Целуна ме отново. — Винаги ще бъда с теб. Няма да позволя да ти се случи нещо.

Думите бяха прекрасни и опасни. Не биваше да ми казва подобно нещо. Не биваше да обещава, че ще защитава мен, не и след като се предполага, че трябва да посвети живота си на зашитата на мороите, в случая Лиса. Аз не биваше да бъда на първо място в сърцето му, както и той в моето. Затова не биваше да произнасям следващите думи, но ги изрекох.

— И аз няма да позволя нищо да ти се случи — обещах. — Обичам те. — Той впи устни в моите и целувката му погълна следващите думи, които може би щях да добавя.

След това останахме да лежим прегърнати. Не говорехме много. Можех да остана така завинаги, но знаехме, че трябва да вървим. Останалите щяха да ни търсят, за да докладвам, а ако ни завареха в това положение, нещата определено щяха да загрубеят.

И така, ние се облякохме, което не се оказа никак лесно, защото постоянно спирахме, за да се целуваме. Накрая, неохотно, напуснахме хижата. Държахме се за ръце, но знаехме, че можем да си позволим тази радост само още малко. Щом наближахме същинската част на кампуса, отново трябваше, както обикновено, да се държим делово. Но в този миг всичко в света беше златно вълшебство. Всяка моя стъпка бе изпълнена с радост, а във въздуха сякаш се носеха нежни звуци.

Разбира се, в главата ми не спираха да кръжат въпроси. Какво се бе случило преди малко? Къде остана прословутият ни самоконтрол? Но в момента не ми пукаше. Тялото ми още беше топло и още го желаеше и… внезапно спрях. Друго чувство — много неприятно — се промъкна изведнъж в мен. Беше странно, все едно ми се догади и в същото време кожата ми настръхна. Дмитрий също спря и ме изгледа озадачено.

Блед, леко сияещ силует, се материализира пред нас. Мейсън. Изглеждаше същият, както винаги — или може би не съвсем? Обичайната тъга беше там, но виждах още нещо, нещо, което не можех напълно да разбера. Паника? Объркване? Почти можех да се закълна, че беше страх, но честно, от какво би могъл да се бои един призрак?

— Какво има? — попита Дмитрий.

— Виждаш ли го? — прошепнах. Дмитрий проследи погледа ми.

— Да виждам кого?

— Мейсън.

Тревожното изражение на Мейсън потъмня. Макар и да не успявах да го определя точно, знаех, че не означава нищо добро. Отново ми се повдигна, но някак си бях сигурна, че това усещане няма нищо общо с него.

— Роуз… трябва да се връщаме… — рече Дмитрий предпазливо. Той все още не можеше да приеме, че виждам духове.

Но аз не помръднах. Лицето на Мейсън ми казваше още нещо — или поне се опитваше. Тук имаше нещо, нещо много важно, което трябваше да знам. Но той не можеше да го изрече.

— Какво? — попитах го. — Какво има?

По лицето му премина сянка на объркване. Той посочи зад мен, сетне отпусна ръка.

— Кажи ми. — Безпокойството ми бе отражение на неговото. Дмитрий местеше поглед от мен към Мейсън, макар че за него Мейсън навярно беше само едно празно място.

Бях прекалено концентрирана върху Мейсън, за да се тревожа какво може да си помисли Дмитрий. Тук имаше нещо. Нещо голямо. Мейсън отвори уста, искаше да заговори, както предишните пъти, но не можеше да изрече думите. Само че този път, след няколко мъчителни секунди, най-сетне успя. Думите бяха едва доловими.

— Те… идват…