Ришел Мийд
Целуната от сянката (24)

Глава 24

Целият свят застина. По това време на нощта обикновено нямаше птици или други източници на шумове, но сега ми се струваше още по-тихо от обичайното. Дори вятърът бе стихнал. Мейсън ме гледаше умолително. Повдигаше ми се и цялата бях настръхнала. Тогава разбрах.

— Дмитрий — извиках тревожно, — има стриго…

Прекалено късно. Двамата с Дмитрий го видяхме едновременно, но Дмитрий беше по-близо. Бледо лице. Червени очи. Стригоят се спусна върху нас, но ми се стори, че летеше, също както се говореше в легендите за вампирите. Но Дмитрий бе също толкова бърз и силен. Измъкна сребърния си кол — истинския, а не притъпен като моя за практиката — и с него пресрещна атаката на стригоя. Предполагам, че стригоят се беше надявал да ни изненада. Те се вкопчиха един в друг и за миг сякаш замряха във времето, без някой да има надмощие. Сетне ръката на Дмитрий се стрелна напред и сребърният кол се заби в сърцето на стригоя. Червените му очи се разшириха от изненадата и тялото му се сгърчи на земята.

Дмитрий се обърна към мен, за да се увери, че съм добре. Разменихме си хиляди безмълвни съобщения. Пак се извърна назад и огледа горите, синеещи в далечината. Още по-силно ми се догади. Не можех да си обясня, но някак успявах да почувствам стригоите около нас. Тъкмо от това ми прилошаваше. Дмитрий пак се обърна с поглед, какъвто досега не бях виждала в очите му.

— Роуз. Слушай ме. Бягай. Бягай колкото можеш по-бързо, без да спираш, докато не стигнеш до общежитието. Кажи на пазителите.

Кимнах. Въпросите бяха излишни.

Той се пресегна и хвана ръката ми над лакътя, вторачен в мен, за да е сигурен, че ще разбера следващите му думи.

— Не спирай — изрече. — Няма значение какво ще чуеш, няма значение какво ще видиш, не спирай. Не и докато не предупредиш другите. Не спирай, освен ако си пряко заплашена. Разбра ли?

Отново кимнах. Той пусна ръката ми.

— Кажи им буря.

Отново кимнах.

— Бягай.

Побягнах. Не се озърнах назад. Нито попитах какво ще прави, защото вече знаех. Възнамеряваше да спре колкото може повече стригои, докато успея да доведа подкрепление. След броени секунди чух ръмжене и шум от удари, което ми подсказа, че Дмитрий беше открил друг стригой. За един удар на сърцето си позволих да се разтревожа за него. Ако той умре, аз също щях да умра. Но после пропъдих тази тревога. Не можех да мисля само за един човек, не и когато животът на стотици бе изложен на смъртна опасност. Стригои в Академията „Св. Владимир“. Невъзможно. Не можеше да е истина.

Краката ми се удряха силно в земята, разпръсвайки кишата и калта. Стори ми се, че някъде наоколо чувах гласове и виждах силуети — но не на духове както на летището, а на чудовищата, от които толкова дълго се бях страхувала. Но нищо не можеше да ме спре. Когато Дмитрий и аз започнахме да тренираме заедно, той ме караше всеки ден да пробягвам обиколка след обиколка. Аз все се оплаквах, но той настояваше отново и отново, че бягането било от съществено значение. Щяло да ме направи по-силна, повтаряше ми той. И, добавяше, може да дойде ден, когато няма да мога да се бия и ще трябва да побягна. Този ден бе дошъл.

Пред мен се появи общежитието на дампирите. Около половината от прозорците му светеха. Наближаваше вечерният час и всички се готвеха да си лягат. Връхлетях през вратите. Сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение. Първият, когото видях, беше Стан. Едва не се бутнах в него. Той ме улови за китките, за да ме удържи да не падна.

— Роуз, ка…

— Стригои — задъхано изрекох. — Има стригои в кампуса.

Той се втренчи удивено в мен и за пръв път го видях със зяпнала уста. Но бързо се съвзе и аз тутакси се досетих какво си помисли. Пак си измислям истории за духове.

— Роуз, не зная какво си намис…

— Не съм луда! — изкрещях. Всички в коридора на общежитието насочиха погледите си към нас. — Те са там навън! Те са там навън и Дмитрий се бие с тях сам. Трябва да му помогнеш. — Какво, по дяволите, ми беше казал Дмитрий? — Той ми каза да ти предам думата буря.

И сякаш с магическа пръчка Стан изчезна.

Никога не бях присъствала на упражненията на пазителите срещу евентуални атаки на стригоите, но те със сигурност са ги провеждали. Всичко се задвижи прекалено бързо, което бе възможно само ако го бяха тренирали предварително. Всички пазители в общежитието, независимо дали бяха будни, или не, за няколко минути се събраха в коридора. Зазвъняха по телефоните. Аз стоях сред другите ученици, които гледаха как по-възрастните се организираха с удивителна ефективност. Като се озърнах наоколо, осъзнах нещо. Край мен нямаше други ученици от горните класове. Понеже беше неделя през нощта, всички мои съученици се бяха върнали към практиката си, за да охраняват поверените им морои. Странно, но това ми подейства успокояващо. Така общежитията на мороите бяха допълнително защитени.

Или поне по-големите морои, защото в капмуса на началните курсове нямаше такава защита. Там обикновено дежуреха само пазители, както и в нашето общежитие, но поне имаха решетки по прозорците на партера. Подобни прегради не можеха да спрат стригоите, но все пак щяха да забавят проникването им. Не бяха взети допълнителни мерки, за да се подсили охраната, защото не бе необходимо при наличието на солидните защитни пръстени около цялата Академия.

Албърта се присъедини към групата и разпрати отделните групи из целия кампус. Някои се отправиха да охраняват централните сгради. Други тръгнаха на лов за стригои. След като повечето пазители напуснаха общежитието пристъпих напред.

— Какво да правим ние? — попитах аз.

Албърта се обърна към нас. Огледа първо мен, после и останалите наоколо, от четиринайсетгодишни до момчета и момичета почти на моята възраст. Нещо пробягна по лицето й. Тъга, помислих си.

— Ти остани тук в общежитието — каза ми тя. — Никой да не излиза навън. Целият кампус е блокиран. Качете се по етажите, където са вашите стаи. Има пазители, които ще ви разпределят на групи. По-малко вероятно е стригоите да нахлуят тук отвън. Но ако стигнат до този етаж… — Тя се огледа. Покрай всички прозорци и врати бяха поставени постове. Поклати глава. — Ние ще се справим с това.

— Мога да помогна — казах й. — Знаеш, че мога.

Можех да се закълна, че се канеше да ми възрази, но внезапно промени решението си. За моя изненада кимна и ми каза:

— Заведи ги горе. Наблюдавай ги.

Тъкмо се наканих да протестирам, че не искам да бъда бавачка на малки деца, когато тя направи нещо наистина удивително. Бръкна под дрехата си и ми даде един сребърен кол. Истински.

— Върви — тихо ми каза тя. — По-малките ученици трябва да бъдат отведени оттук.

Обърнах се, за да тръгна, но внезапно се спрях.

— Какво означава буря!

— Това е руската дума за буря — отвърна тя тихо. Поведох по-малките ученици нагоре по стъпалата, като ги разпределях по етажите им. Повечето бяха ужасени, което беше лесноразбираемо. Само неколцина — по-големите сред тях — изглеждаха готови да се сражават, също като мен. Искаха да направят нещо, искаха да помогнат. Знаех, че макар да оставаше цяла година до дипломирането им, те вече умееха да нанасят смъртоносни удари. Привиках двама от тях настрани.

— Следете ги да не изпаднат в паника — тихо им наредих аз. — И бъдете нащрек. Ако нещо се случи с по-старите пазители, ще стане много трудно за вас.

Лицата им останаха сериозни. Изслушаха указанията ми мълчаливо, само понякога кимаха. Много добре ме разбраха. Имаше някои новаци, като Дийн например, които не осъзнаваха сериозността на заплахата. Но повечето разбраха. Ние, дампирите, бързо порастваме.

Отидох на първия етаж, защото си мислех, че тук ще бъда по-полезна. Ако някой стригой успее да проникне през партера, най-логично бе да се устреми нагоре към следващия етаж. Показах сребърния си кол на дежурещите тук пазители и им предадох разпорежданията на Албърта. Те уважиха желанията й, но можех да се закълна, че не искаха да се бъркам прекалено в тяхната защита. Затова ме пратиха към съседното крило, където имаше само един малък прозорец. През него би могъл да се промъкне само някой с дребна фигура, като мен например. Освен това знаех, че беше почти невъзможно за стригоите да се покатерят до този прозорец отвън заради стръмната фасада на сградата.

Оставаше ми само да патрулирам тук, но отчаяно ми се искаше да разбера какво се случва навън. Колко стригои бяха проникнали? И къде се спотайваха? Внезапно ми хрумна, че разполагам с лесен начин да разбера. Без да изпускам от поглед прозореца, който трябваше да пазя, аз прочистих съзнанието си от всичко останало, за да вляза в главата на Лиса.

Открих я сред група морои на горния етаж в нейното общежитие. Процедурата по блокирането на всички входове несъмнено вече бе приключила в целия кампус. В нейната група се долавяше по-голямо напрежение, отколкото в моята, вероятно поради факта, че макар и още неопитни, по-малките ученици около мен имаха известна представа как да се бият със стригоите. Докато при мороите това знание липсваше, въпреки настоятелните политически групи сред тях, които искаха да преминат курс по бойна техника. Но все още нямаха никакъв опит в организацията на бойните действия.

Еди беше близо до Лиса. Изглеждаше толкова свиреп и силен — сякаш можеше само с едната си ръка да прогони всеки стригой от кампуса. Много се зарадвах, че от всичките ми съученици именно той беше прикрепен към Лиса.

И понеже вече бях проникнала изцяло в съзнанието й, имах пълна представа за чувствата й. Изтезанията, на които я бе подложил Джеси, изглеждаха като детска игра в сравнение с атаката на стригоите. Така че никак не бе изненадващо, че Лиса бе ужасена. Но по-голямата част от страха й не беше заради самата нея. Много повече се тревожеше за мен и за Кристиан.

— Роуз е добре — чух един глас до нея. Лиса се извърна и видя Ейдриън. Той очевидно се бе намирал в нейното общежитие, вместо в сградата за гости на Академията. Пак си бе надянал обичайното непукистко изражение, но аз долових издайнически признаци на страх в зелените му очи. — Тя ще се справи с всеки стригой. Освен това Кристиан ми каза, че тя е с Беликов, така че вероятно е на по-сигурно място от нас в момента.

Лиса кимна. Отчаяно й се искаше да повярва на това.

— Но Кристиан…

Ейдриън, въпреки склонността си към перчене, неуверено отклони поглед. Не посмя да я погледне в очите, нито успя да измисли някакви утешителни думи. Не ми бе необходимо да изслушам обясненията, понеже ги чух през съзнанието на Лиса. Двамата с Кристиан решили да се срещнат насаме и да си поговорят за това, което се бе случило с нея в гората. Възнамерявали да се промъкнат тайно и да се срещнат в тяхното убежище на тавана на църквата. Но Лиса се забавила и я заварил вечерният час, точно преди ненадейната атака на стригоите, заради което тя бе останала вътре в общежитието, докато Кристиан се намираше някъде навън.

Еди бе този, който я утеши:

— Ако той е в параклиса, всичко е наред. Дори всъщност е в по-голяма безопасност от нас.

Стригоите не можеха да стъпват на свята земя.

— Освен ако не подпалят църквата — каза Лиса. — Неведнъж са го правили.

— Да, но преди четиристотин години — уточни Ейдриън. — Мисля, че ще си намерят по-лесни жертви наоколо, така че няма да си направят труда да прибягват до средновековните си обичаи.

Лиса трепна при думите по-лесни жертви. Знаеше, че Еди има право за параклиса, но не можеше да се отърси от мисълта, че Кристиан може да се е връщал в общежитието си и да е бил заловен насред двора. Тревогата я изяждаше отвътре и се чувстваше безпомощна, че не може да направи нищо в негова защита.

Върнах се в собственото си тяло и се спрях насред коридора на първия етаж. Едва сега осъзнах напълно какво ме бе учил Дмитрий за значението да пазиш някого, с когото нямаш телепатична връзка. Не ме разбирайте погрешно: аз още се тревожех за Лиса. Всъщност се тревожех за всеки морой в кампуса. Не бих се безпокояла за Лиса само при условие, че тя се намираше на много километри оттук, заобиколена от защитни пръстени и много пазители. Но поне бях донякъде спокойна, че в момента е на сигурно място, доколкото това въобще бе възможно. Все пак беше нещо.

Но Кристиан… За него нямах представа. Нямах връзка с него, която да ми подскаже къде се намира, дори не знаех дали още е жив. Точно това имаше Дмитрий предвид. Това беше изцяло различна игра, когато не си облагодетелстван от телепатична връзка — и беше ужасно плашещо.

Вгледах се в прозореца, без всъщност да го виждам. Кристиан беше някъде там навън. А той ми беше поверен. И макар практиката да беше само учебна… е, това не променяше нещата. Той беше морой. Можеше да е в опасност. Аз бях тази, за която се предполагаше, че ще го пази от всякакви опасности. Те винаги бяха на първо място.

Поех дълбоко дъх и се опитах да се преборя с единственото решение, което ми оставаше. Бях получила заповед, а пазителите винаги следват заповедите. Когато се изправяхме пред опасност, именно спазването на заповедите ни поддържа добре организирани и ефективни. Ако си играеш на бунтар, това понякога може да причини смъртта на хората около теб. Мейсън бе доказал това, като се втурна да преследва стригоите в Споукан.

Но сега аз не бях единствената, изложена на смъртна опасност. Всички тук рискуваха живота си. Никъде нямаше сигурност, не и докато всички стригои не бъдат прогонени от кампуса, а аз нямах никаква представа колко бяха те. Да се охранява този прозорец беше все някакво занимание, но ме задържаше настрани от битката на живот и смърт, която се вихреше там долу. Наистина някой можеше да нахлуе на първия етаж и тогава щеше да има полза от мен. Действително стригоите можеха да пробват да се промъкнат тъкмо през този прозорец, ала беше малко вероятно. Щеше да е доста трудно, а както Ейдриън беше изтъкнал, те разполагаха с по-лесни начини да се сдобият с плячка.

Но аз можех да се измъкна през прозореца.

Знаех, че не трябва да го правя, дори докато го отварях. Надвесих се отвън, но се разкъсвах от противоречиви инстинкти. Да се подчиня на заповедите. Или да защитя един от мороите.

Трябваше да се уверя, че Кристиан е в безопасност.

Отвън ме лъхна студеният нощен въздух. Никакви звуци не подсказваха какво се случва. Толкова много пъти се бях измъквала тайно през прозореца на моята стая, че притежавах известен опит в тази насока. Проблемът бе в това, че каменната стена под прозореца беше съвсем гладка. Нямаше за какво да се хвана. Не, не беше точно така — долу над партера се виждаше малък корниз, но разстоянието до него беше по-дълго от моята височина, така че не можех просто да се плъзна надолу. Ако успеех да се закрепя на този корниз, щях да мога да стигна до ъгъла на сградата, където все ще се намери някаква издатина, която да ми помогне лесно да се спусна на земята.

Загледах се надолу към корниза. Реших да скоча върху него. Ако не успея да се задържа, можех да си счупя врата. И да се превърна в лесна плячка за стригоите, точно както бе казал Ейдриън. Измъкнах се през прозореца, задържах се с двете си ръце и оставих тялото ми да се провисне надолу към корниза, колкото можеше повече. Между обувките ми и корниза оставаха около седемдесет сантиметра. Преброих до три и отпуснах ръце, като се опитах да притисна длани по грапавата стена, докато падах надолу. Краката ми се удариха в корниза и се олюлях опасно, но за щастие точно тогава дампирските ми рефлекси сработиха мълниеносно. Успях да възстановя равновесието си и да се задържа там, притисната о стената. Оттук вече можех лесно да се добера до ъгъла и да скоча на земята.

Паднах на камъните, без да обръщам много внимание на одраните си длани. Дворът наоколо беше притихнал, макар че ми се стори, че чувам писъци в далечината. Ако бях стригой, нямаше да се опитвам да нападам това общежитие. Тук нападателите можеха да се натъкнат на яростна съпротива и макар че повечето стригои сигурно щяха да се справят с групата ученици от долните класове, все пак можеха да намерят по-лесни обекти. По-малко вероятно бе мороите да се съпротивляват, а освен това стригоите винаги предпочитаха тяхната кръв пред нашата.

Но все пак напредвах предпазливо в посока към църквата. Възползвах се от прикритието на мрака, но стригоите виждаха в тъмното по-добре дори и от мен. Използвах дърветата като прикритие, като се оглеждах на всяка крачка. Искаше ми се да имам очи и на тила си. Нищо не се чуваше, с изключение на отчаяните викове някъде в далечината. Тогава се досетих, че в момента не ми прилошава, както се бе случило преди. По някакъв загадъчен начин това отвратително усещане ми подсказваше, че наблизо се спотайва стригой. Все още не му се доверявах напълно, за да си позволя да напредвам на сляпо, но донякъде бе успокояващо, че мога да се осланям на нещо като алармена система за ранно предупреждение.

Някъде по средата на пътя до църквата видях някой да се подава иззад едно дърво. Завъртях се със сребърния кол в ръка и едва не пронизах Кристиан в сърцето.

— Господи, какво правиш тук? — прошепнах задъхано.

— Опитвам се да се прибера в общежитието — обясни ми той. — Какво става тук? Чух някакви писъци.

— В кампуса има стригои — съобщих му аз.

— Какво? Как?

— Не зная. Трябва да се върнеш в параклиса. Там е безопасно. — Оттук вече го виждах, лесно можехме да се промъкнем до там.

Понякога Кристиан беше не по-малко безразсъден от мен и почти очаквах да ми се противопостави. Обаче не познах.

— Добре. Ти ще дойдеш ли с мен?

Тъкмо се наканих да му отговоря, че ще го съпроводя, когато в мен отново пропълзя онова гадно усещане за повдигане.

— Залегни! — изкрещях му. Той се просна на земята без никакво колебание.

Върху нас връхлетяха двама стригои. И двамата първо се насочиха към мен, очаквайки да се окажа по-лесна мишена за комбинираната им атака, след което щяха да се заемат и с Кристиан. Единият от тях — всъщност жена от стригоите — ме блъсна в дървото. За половин секунда зрението ми се замъгли, но скоро се окопитих. Отвърнах на удара и със задоволство видях, че тя се олюля. В това време обаче другият стригой, мъж, се втурна към мен и аз светкавично се наведох, за да избегна удара му.

Тези двамата ми напомниха за Исая и Елена от Споукан, но пропъдих решително спомените. И двамата бяха по-високи от мен, но жената беше с по-близък до моя ръст. Престорих се, че ще нападна мъжа и в последния миг рязко се извъртях колкото можах по-бързо към нея. Сребърният ми кол се заби в сърцето й. Това изненада и двама ни. Първият ми пронизан стригой.

Едва успях да измъкна кола от нея, когато другият стригой ме издебна в гръб и ми се нахвърли, грозно озъбен. Олюлях се, но запазих равновесие, докато се мъчех да го отблъсна. По-висок от мен. И по-силен от мен. Също както когато се борех с Дмитрий. Може би беше и по-бърз от мен. Въртяхме се в кръг и се дебнехме, когато изведнъж скочих и го изритах с все сина. Ала стригоят едва се помръдна. Той се протегна към мен, но аз се изплъзнах, като трескаво търсех пролука между дългите му ръце, където да забия сребърния кол. Но половинчатият ми опит за защита не сполучи и той отново ме атакува. Повали ме на земята и разпери ръцете ми. Направо ме прикова към земята, толкова беше силен. Опитах се да го отблъсна от себе си, но той дори не помръдна. От кучешките му зъби започна да се стича слюнка, когато сведе лицето си към моето. Този стригой явно не беше като Исая да си губи времето в глупави словоизлияния. Този гад очевидно бе решил да ме убие, като изпие кръвта ми, преди да се заеме и с Кристиан. Усетих как кучешките му зъби се докоснаха до врата ми. Знаех, че в следващите мигове ще умра. Ужасно беше, неописуемо. Толкова ми се живееше, толкова силно ми се искаше да… но ето как щеше да свърши всичко. В последните мигове от живота си събрах сили и изкрещях на Кристиан да бяга, но в този миг стригоят, злокобно надвесен над мен, внезапно пламна като жива факла. Отскочи рязко назад, а аз се претърколих изпод него.

Гъсти пламъци обхванаха тялото му и напълно закриха чертите му. За броени секунди се превърна в жарка клада, но с очертанията на човешко тяло. Чух как от гърлото му се изтръгнаха няколко заглушени писъци, преди да замлъкне завинаги. От мястото, където рухна върху снега, се надигна пара, а пламъците скоро угаснаха. Под тях остана само пепел.

Вгледах се изумено в овъглените му останки. Само преди броени мигове очаквах да умра. А сега моят нападател бе мъртъв. Едва не ми се зави свят от това колко близо бях до смъртта. Животът и смъртта са наистина непредсказуеми. Толкова близо, толкова неотделими. Съществувахме само от миг до миг, без да знаем кой ще бъде следващият обречен да се раздели с този свят. Аз поне все още бях част от този свят и сега, като вдигнах изумения си поглед от пепелта, всичко наоколо ми се видя толкова прекрасно и красиво. Дърветата. Звездите. Луната. Бях жива — и безкрайно щастлива.

Обърнах се към Кристиан, който се бе присвил на земята.

— Беше невероятно! — възкликнах, докато му помагах да се изправи. Очевидно той бе този, който ми спаси живота.

— Не беше зле — кимна ми той. — Самият аз не подозирах, че притежавам такава сила. — Озърна се наоколо, целият напрегнат. — Има ли още от тях?

— Не — успокоих го аз.

— Много уверено го каза.

— Ами… може да ти прозвучи странно, но май ги усещам. Само не ме питай как — додадох, като видях как устата му зейна от учудване. — Просто така се получава. Мисля, че е нещо свързано с призраците. Или някакъв страничен ефект от това, че съм „целуната от сянката“. Както и да е. Нека сега да се върнем в параклиса.

Той обаче не помръдна. Странен и замислен поглед се появи на лицето му.

— Роуз… ти наистина ли искаш да се скрием в параклиса?

— Какво искаш да кажеш?

— Ние с теб току-що ликвидирахме двама стригои. — И той ми посочи двете тела, едното пронизано със сребърен кол, а другото обгорено до неузнаваемост.

Погледите ни се срещнаха и тогава проумях какво ми казва. Аз можех да надушвам стригоите. Той можеше да използва огъня срещу тях. А аз, разбира се, знаех как да ги пробождам със сребърния кол. При условие че не се натъкнем на група от десетина или горе-долу толкова нападатели, ние като екип бяхме способни да им нанесем сериозни поражения. И тогава суровата реалност ме попари.

— Не мога — отвърнах бавно. — Нямам право да рискувам живота ти…

— Роуз. Знаеш на какво сме способни. Виждам решителността, изписана по лицето ти. Струва си да се рискува животът на един морой — както и твоя, — за да се изтреби цяла банда стригои.

Да изложа един морой на опасност. Да го поведа на бой срещу стригоите. Тази идея определено противоречеше на всичко, на което ме бяха учили. И съвсем внезапно, си припомних огромната радост от това, че съм жива. Можех да спася живота на още много други като мен, като се бия с всички сили.

— Само не използвай цялата си мощ срещу тях — посъветвах го накрая. — Не е нужно да ги изпепеляваш за десет секунди като този тук. Достатъчно е да ги подпалиш, колкото да им отвлечеш вниманието, и тогава аз ще ги довършвам с един удар. Трябва да си пестиш силите.

Лицето му засия в усмивка.

— Тръгваме ли на лов?

О, господи. Забърквах се в нещо ужасно. Но идеята бе толкова предизвикателна, толкова възбуждаща. Исках да се бия. Исках да защитя тези, които обичах. Но това, което най-силно желаех, бе да се втурна към спалното помещение на Лиса и да я защитавам. Но в момента това не беше най-добрата идея, защото около Лиса бяха съучениците ми. Докато имаше много други, които нямаха такъв късмет. Замислих се за онези ученици, по-малките, като Джил.

— Хайде да тръгнем към кампуса на долните класове — предложих аз.

Затичахме се по маршрут, за който се надявахме да ни отдалечи от другите стригои. Все още нямах представа колко стригои са проникнали в Академията и това ме влудяваше. Почти бяхме стигнали до другия кампус, когато усетих как изведнъж отново ми прилоша. Обърнах се да предупредя Кристиан и точно в този миг един стригой се нахвърли върху него. Но Кристиан се оказа още по-бърз. Огнени езици се извисиха от главата на стригоя. Той изкрещя и пусна Кристиан, като с трескави движения се опита да угаси пламъците. Заради това не забеляза как се спуснах към него със сребърния кол в ръка. Цялата операция не отне повече от минута. Кристиан и аз си разменихме възхитени погледи.

Да. Страхотен екип бяхме.

Кампусът на началните класове се бе превърнал в център на оживена битка. Стригои и пазители се сражаваха ожесточено пред входовете на общежитието. Застинах за миг. Имаше почти двайсетина стригои и двойно по-малко пазители. Толкова много стригои заедно… Доскоро никой не беше чувал за тях да се събират в банди с толкова многочислен състав. Мислехме си, че сме разбили внушителна група стригои след убийството на Исая, но явно не беше така. Останах само за миг като вкаменена от шока, после двамата с Кристиан се втурнахме в разгара на битката.

Край един от страничните входове Емил се отбраняваше сам срещу трима стригои. Целият беше в рани, окървавен, а в краката му бе повален трупа на четвърти стригой. Хвърлих се срещу един от тримата му противници — жена от стригоите. Тя не ме забеляза и аз я прободох без никаква съпротива от нейна страна. Имах късмет. Междувременно Кристиан методично подпалваше другите. Върху лицето на Емил се изписа изненада, но това не му попречи да прониже още един от стригоите. Аз пък довърших другия.

— Не биваше да го водиш тук — промърмори Емил, докато се отдалечаваше да помогне на един пазител наблизо. — Не е редно да въвличаме мороите в това.

— Мороите много отдавна трябваше да бъдат въвлечени — процеди Кристиан през стиснати зъби.

След това не остана много време за разговори. Следващите моменти ми се губят като в мъгла. Схватките следваха една след друга. Двамата комбинирахме неговата магия и моя поразяващ сребърен кол. Не всички наши победи бяха постигани така лесно и бързо, както досегашните. Някои се проточваха по-дълго и се оказваха доста по-изтощителни. Емил се сражаваше редом с нас и аз, честно казано, накрая се обърках в бройката колко точно от враговете ни вече бяхме изтребили.

— Познавам те.

Тези думи ме сепнаха. Сред цялата тази касапница никой от нас и от нашите приятели, както и противници, не обелваше дума. Този, който изневиделица ме заговори, беше стригой и изглеждаше приблизително на моите години, но навярно беше поне десет пъти по-голям от мен. Имаше руса коса, дълга до раменете, и очи със странен цвят, който не можах да определя. Но бяха с червени пръстени около зениците и само това имаше значение.

Единственият ми отговор бе да го нападна със сребърния си кол. Той обаче избягна ловко удара. Кристиан в момента подпалваше други двама стригои, така че аз трябваше сама да се справя с този.

— Има нещо странно около теб сега, но те помня. Виждал съм те преди години, преди да бъда пробуден.

Добре, значи не беше десет пъти по-стар от мен, не и след като ме е виждал още докато е бил морой. Надявах се този разговор да отвлече вниманието му. За млад стригой наистина беше много бърз.

— Ти винаги движеше с онова момиче от рода Драгомир, онази русата. — Замахнах с крак и го улучих, а после веднага го дръпнах обратно, преди той да е успял да ме сграбчи за него. Той обаче едва се помръдна. — Родителите й искаха ти да си неин пазител, нали? Преди всички да загинат?

— Аз съм неин пазител — изръмжах гневно. Моят сребърен кол профуча опасно близко покрай лицето му.

— Значи още е жива… Плъзнаха слухове, че миналата година умряла… — Имаше нотка на удивление в гласа му, странно примесваща се със злобната му интонация. — Нямаш представа каква награда ще е за мен да се докопам до последната жива от рода Драго… Ах!

В последния миг той отново се извъртя и избегна сребърния ми кол, насочен към гърдите му, но аз съумях да нанеса втори удар, този път отгоре, така че острието на кола ми одра лицето му. Това попадение не можеше да го убие, но докосването до острието на сребърния кол, зареден с толкова силна жизнена енергия, винаги действа на стригоите както заливането на простосмъртните с киселина. Той изкрещя, но продължи да отбива с настървение атаките ми.

— Ще се върна за теб, след като свърша с нея — озъби ми се той.

— Никога няма дори да припариш до нея — изръмжах му аз вместо отговор.

Нещо се блъсна в мен, един стригой, с който Юри се биеше отчаяно. В първия миг залитнах, но все пак успях да забия сребърния си кол в сърцето на стригоя срещу Юри, преди той пак да атакува. Юри задъхано ми благодари и двамата се пренасочихме към другите сражаващи се. Само че русият стригой бе изчезнал. Друг зае мястото му и докато се насочвах към него, го обгърнаха буйни пламъци и той мигом се превърна в лесна мишена за моя сребърен кол. Кристиан се бе завърнал в нашия участък от бойното поле.

— Кристиан, този стригой…

— Чух — задъхано изрече той.

— Трябва да отидем при Лиса!

— Той само се опита да те заблуди и обърка. Тя е в кампуса, обкръжена от пазители и новаци. Тя е в безопасност.

— Но…

— Те се нуждаят от нас тук.

Знаех, че има право — но знаех и колко трудно му бе да изрече това. Също като на мен, и на него му се искаше да изтича при Лиса. Въпреки отличната работа, която вършеше тук, подозирах, че Кристиан би предпочел да впрегне цялата си магия, за да я защити, като издигне огнен пръстен около нея, така че никакъв стригой да не може да припари до любимата му. Нямах време да изследвам по-подробно през връзката ни каква ставаше с Лиса, но знаех най-важното: тя беше жива и не бе пострадала.

Затова останах, за да се сражавам редом с Кристиан и Юри. Образът на Лиса остана изтласкан някъде на заден план в съзнанието ми, но връзката ми казваше, че тя е добре. А и битката ме погълна. Имах една-единствена цел: да избивам стригоите. Не можех да им позволя да проникнат в това общежитие, нито да избягат оттук ненаказани, за да се втурнат вероятно към общежитието на Лиса. Сега имаше значение само поредният стригой, с когото се биех на живот и смърт. И веднага щом приключвах с поредния, се насочвах към следващия. Докато накрая не остана нито един.

Бях безкрайно измъчена и изтощена. Адреналинът пулсираше изгарящо из цялото ми тяло. Задъхан, до мен Кристиан едва се крепеше на краката си. Той не участваше в преки физически сблъсъци като мен, но тази нощ бе използвал толкова много от магията си, че това почти бе изцедило силите му. Озърнах се наоколо.

— Трябва да проверим дали няма още някой — казах.

— Няма повече — обади се познат глас зад нас.

Обърнах се и видях Дмитрий. Беше жив. Целият ми страх, който досега бях потискала, експлодира в мен. Исках да се хвърля към него и да го притисна, колкото може по-плътно. Беше оцелял — изподран и окървавен, да — но жив.

За миг той задържа погледа си върху мен, с което ми напомни какво се бе случило между нас в хижата. Имах чувството, че е било преди сто години, но в този кратък поглед видях любов и загриженост — и облекчение. Той също се е тревожил за мен. После Дмитрий се обърна и посочи към небето на изток. Проследих жеста му. Хоризонтът бе започнал да се обагря в розово и пурпурно. Наближаваше изгревът.

— Те или са мъртви, или са избягали — каза ми той. Огледа ни внимателно, Кристиан и мен. — Това, което вие двамата направихте…

— … е глупаво? — довърших изречението му.

Той поклати глава.

— Това е една от най-удивителните гледки, които някога съм виждал. И половината от това тук е ваше дело.

Обърнах се назад към общежитието и останах смаяна от камарата от проснати пред него трупове. Бяхме избили стригоите. Бяхме избили толкова много от тях. Смъртта и убийството са нещо ужасно… но останах доволна от това, което току-що бях постигнала. Бях унищожила чудовищата, които бяха нападнали мен и тези, които ми бяха поверени да пазя.

Тогава забелязах още нещо. Стомахът ми се сви, но усещането нямаше нищо общо с онова прилошаване, което ми помагаше да откривам спотайващи се наблизо стригои. То бе причинено от нещо съвсем друго. Обърнах се към Дмитрий.

— Там няма само тела на стригои — промълвих отпаднало.

— Зная — рече той. — Изгубихме доста хора, във всеки един смисъл на тази дума.

Кристиан се намръщи.

— Какво означава това?

Лицето на Дмитрий беше едновременно сковано и тъжно.

— Стригоите убиха няколко морои, както и дампири. А някои… някои отвлякоха.