Ришел Мийд
Целуната от сянката (2)

Глава 2

Или поне приличаше на Мейсън. Той — или каквото там беше — едва се виждаше. Очертанията му бяха неясни и трябваше силно да напрегна зрението си, за да го уловя на фокус. Формата му беше нереална — почти прозрачна — и ту се появяваше, ту чезнеше от полезрението ми.

Но да, поне доколкото успявах да видя, той определено приличаше на Мейсън. Вярно, чертите му бяха размити, а кожата — по-бледа, отколкото я помнех. Червеникавата му коса сега ми се струваше избледняла, воднисто оранжева. Едва различавах луничките му. Беше облечен точно така, както го бях видяла за последен път: с джинсите и жълтеникавото яке от овча кожа. Отдолу се подаваше краят на зеления му пуловер. Но и тези цветове бяха изсветлели. Приличаше на фотография, оставена да избледнее на слънце. Около лицето му сякаш се мержелееше едва доловимо сияние.

Ала това, което най-силно ме порази — като оставим настрани фактът, че се предполагаше да е мъртъв, — бе изражението на лицето му. Беше тъжно… толкова отчайващо тъжно. Когато вперих поглед в очите му, сърцето ми се сви. Като порой ме връхлетяха всички спомени за онова, което се случи само преди няколко седмици. Пред очите ми отново се заредиха ужасните сцени: как Мейсън рухна, изписаната по лицата на стригоите жестокост… В гърлото ми заседна буца. Вцепених се, не можех да помръдна.

Той също ме гледаше, само че изражението му не се промени. Остана си тъжно. Мрачно. Сериозно. Отвори уста, сякаш понечи да заговори, но после я затвори. Между нас надвиснаха тягостни мигове, след което той повдигна ръка и я протегна към мен. Нещо в този жест ме сепна и извади от вцепенението. Не, това не можеше да е истина. Не виждах това. Мейсън беше мъртъв. Видях го как умря. Държах тялото му в ръцете си.

Пръстите му леко помръднаха, сякаш ме викаше. Съвсем се паникьосах. Отстъпих с няколко крачки назад и от това разстояние зачаках да видя какво ще се случи. Ала Мейсън не ме последва. Той просто стоеше там, все още с ръка, протегната неподвижно във въздуха. Сърцето ми сви, обърнах се и побягнах. Почти бях стигнала до вратата, когато спрях и погледнах назад, докато изчаквах забързаното ми дишане да се поуспокои. Поляната, където преди малко стоеше Мейсън, беше абсолютно пуста.

Стигнах до стаята си и затръшнах яростно вратата зад гърба си. Ръцете ми трепереха. Отпуснах се върху леглото и възпроизведох мислено току-що случилото се.

Какво беше това, по дяволите? Не можеше да е истина. Нямаше начин. Невъзможно. Мейсън беше мъртъв, а всички знаеха, че мъртвите не се завръщат. Е, аз се бях върнала… но онова беше съвсем различна ситуация.

Ясно си представях видяното преди малко. Да, това беше. Това трябваше да е. Бях преуморена и все още замаяна и объркана от интимните преживявания на Лиса и Кристиан, да не говорим за последните новини по случая с Виктор Дашков. Вероятно студът беше вцепенил част от мозъка ми. М-да, колкото повече мислех за това, толкова по-силно се убеждавах, че могат да се измислят стотици обяснения за това, което току-що се беше случило.

Ала независимо колко често си го повтарях, така и не успях да заспя. Останах да лежа в леглото, придърпала завивките към брадичката си, докато се мъчех да прогоня от съзнанието си онзи натрапчив образ. Не успях. Продължавах да виждам онези негови тъжни очи, които сякаш ме питаха: „Роуз, защо позволи това да се случи с мен?“

Стисках очите си плътно затворени, опитвайки се да не мисля за него. След погребението на Мейсън упорито се стараех да преодолея кризата и да действам като силна личност. Ала истината бе съвсем друга: след смъртта му просто не бях на себе си. Ден след ден се измъчвах от въпросите, започващи с „Какво би станало, ако…?“ Какво би станало, ако бях по-бърза и по-силна по време на битката със стригоите? Какво би станало, ако преди всичко не бях казала на Мейсън къде се укриват проклетите стригои? Или ако просто бях отвърнала на любовта му? Всяко едно от тези неща биха могли да го запазят жив, ала никое от тях не се случи. И вината бе изцяло моя.

„Привидяло ми се е“, шепнех на глас в мрака на стаята. Така ми се е сторило. Мейсън вече бе обсебил сънищата ми. Но не бе нужно да ми се привижда и когато съм в будно състояние. „Онова там просто не беше той.“

Не можеше да е бил той, защото единственият начин да е бил… Е, това беше нещо, за което не желаех да мисля. Защото макар да вярвах във вампири, магии и психически сили, със сигурност не вярвах в призраци.

 

 

Очевидно не вярвах много и в съня, защото през онази нощ не спах много. Въртях се и се обръщах в леглото, неспособна да намеря покой за трескаво мислещия ми мозък. Накрая все пак се унесох в дрямка, но когато алармата се включи, имах чувството, че съм спала не повече от пет минути.

При хората дневната светлина прогонваше страховете и кошмарите на нощта. За мен обаче нямаше такава спасителна дневна светлина, събудих се сред сгъстяващ се мрак. Но да си край реални и живи хора имаше почти същия ефект. Затова се запътих първо към столовата за закуска, а оттам към залата за сутрешната тренировка. По пътя установих, че това, което бях видяла снощи — или си мислех, че съм видяла, — все повече избледнява и заглъхва в паметта ми.

Мисълта за странната среща бе изместена и от нещо друго: от вълнението. Да, така беше. Защото днес беше великият ден. Началото на практиката преди дипломирането.

През следващите шест седмици нямаше да имам учебни занятия. През цялото време щях да съм неотлъчно до Лиса и най-многото, което трябваше да върша, бе да попълвам отчет за деня, всичко на всичко половин страница. Лесна работа. И, да, разбира се, трябваше да изпълнявам задълженията си като неин пазител, но това въобще не ме притесняваше. За мен беше като втора природа. Двете с нея живяхме сред хората почти две години и през цялото време аз я пазех. Преди това, още докато бях в първи курс, се запознах с различните видове изпитания, на които пазителите подлагаха дипломантите през практиката в края на образователния курс. Разиграваха им страхотно коварни номера. Новакът винаги трябваше да е нащрек, нито за миг да не се разсейва, за да бъде готов да се отбранява, а ако се наложи и да напада. Но нищо от това не ме плашеше. Двете с Лиса бяхме извън Академията през първата и после през втората ни година, затова изостанах от съвипускниците си. Но благодарение на извънредните упражнения с Дмитрий наваксах бързо и сега бях една от най-добрите в моя клас.

— Здравей, Роуз.

Еди Кастъл ме настигна, докато влизах в гимнастическия салон, където щяха да ни разпределят за практиката. Сърцето ми замря за миг, като погледнах към Еди. Сякаш отново се озовах на моравата с Мейсън и се взирах в изпитото му, тъжно лице.

Еди — заедно с приятеля на Лиса, Кристиан, и Мия, едно момиче от мороите — беше в нашата група, когато ни заловиха стригоите. Разбира се, Еди не умря, но беше на косъм от смъртта. Стригоите, които ни плениха, го използваха като източник за захранване и през цялото време на пленничеството ни пиеха кръвта му, за да дразнят мороите и да плашат нас, дампирите. И се получи. Лично аз бях ужасена. Бедният Еди през повечето време беше в безсъзнание заради загубата на кръв и ендорфините от вампирските ухапвания. Той беше най-добрият приятел на Мейсън и почти също толкова забавен и безгрижен.

Но след онзи случай Еди се промени, също както и аз. Все още се усмихваше и разсмиваше лесно, но в същото време у него се долавяше някаква мрачност, а очите му бяха сериозни и винаги нащрек, сякаш очакваше да се случи нещо лошо. Това, разбира се, беше напълно разбираемо. Прекалено много лоши неща бе преживял. Също както и за смъртта на Мейсън, аз се чувствах отговорна и за тази промяна в Еди, особено заради страданията, причинени му от стригоите. Може би не беше честно към самата мен, но не можех да го превъзмогна. Затова сега се чувствах задължена към него — да го пазя или някак си да направя нещата по-леки за него.

Което донякъде беше забавно, защото в същото време имах чувството, че Еди се опитваше да пази мен. Не че ме дебнеше или нещо подобно, но ми правеше впечатление, че постоянно ме държи под око. Предполагах, че след трагедията, която преживяхме, той се чувстваше задължен заради паметта на Мейсън да бди над неговата приятелка. Никога не си направих труда да обясня на Еди, че не съм приятелка на Мейсън или поне не в истинския смисъл на думата, както и никога не го скастрих заради ролята му на загрижения по-голям брат. Когато го чувах да предупреждава другите момчета да стоят настрана от мен, защото още не съм била готова да излизам на срещи, не му противоречах. Действително не бях готова да излизам на срещи.

Еди ми се усмихна с малко крива усмивка, която придаде нещо момчешко на издълженото му лице.

— Развълнувана ли си?

— По дяволите, да — отвърнах. Съучениците ни вече се бяха подредили край едната стена на гимнастическия салон и ние едва намерихме свободно място в средата. — Ще бъде нещо като ваканция. Аз и Лиса, заедно за шест седмици. — Колкото и смущаваща да беше понякога нашата връзка, тя ме правеше идеален пазител. Винаги знаех къде се намира Лиса и какво се случва с нея. А след като се дипломираме, щях да бъда официално прикрепена към нея.

Лицето му доби замислено изражение.

— Да, мисля, че ти няма за какво да се безпокоиш. Знаеш какво ще бъде разпределението ти още преди дипломирането. Повечето от нас нямат твоя късмет.

— Да не би да ти се иска някоя кралска особа? — подразних го аз.

— Е, да, но сега това няма значение. Така или иначе, накрая повечето пазители ги прикрепват все към кралски особи.

Това бе истина. Дампирите — полувампирите като мен — все не достигаха и кралските особи обикновено бяха първите, които получаваха пазители от новите поколения дампири. В миналото повече морои, както от кралски, така и от по-скромен произход, са получавали пазители и новите попълнения като нас яростно са се съревновавали, за да се доберат до някоя по-важна личност. Но сега беше почти сигурно, че всеки пазител ще работи като охрана на някоя кралска фамилия. Ние, пазителите, все не достигахме и за не толкова влиятелните фамилии оставаше незавидната участ да се справят със собствени сили.

— Все пак — заговорих, — според мен има значение към коя точно кралска особа ще те прикрепят, нали? Искам да кажа, че някои от тях са пълни сноби, но се срещат и умни. Ако си хванеш някой наистина богат и могъщ, ще можеш да живееш в кралския двор или да пътуваш до екзотични места. — Последното най-много ме блазнеше, защото често си бях фантазирала как двете с Лиса обикаляме света.

— Да — съгласи се Еди, преди да кимне на няколко момчета от предната редица. — Няма да повярваш как онези там тримата се подмазват на някои морои от родовете Ивашков и Шелски. Това, разбира се, няма да повлияе на тяхното разпределение за практиката, но те май вече отсега опитват да уредят къде да попаднат след дипломирането си.

— Да, но практиката може да повлияе на това. В оценките ни ще отбележат как сме се представили.

Еди отново ми кимна и тъкмо се канеше да отговори, когато силен и ясен женски глас прекъсна разговорите на съучениците ми. И двамата се огледахме. Докато си бъбрехме, инструкторите ни се бяха скупчили пред нашата групичка и сега оформяха пред нас непрекъсната и внушителна редица. Дмитрий също бе сред тях, тъмнокос, внушителен и неустоим. Албърта се опитваше да привлече вниманието ни. Тълпата скоро се укроти и замълча.

— Добре — започна тя. Албърта вече беше прехвърлила петдесетте, но си оставаше гъвкава, жилава и стегната. Като я гледах, си спомних за разговора между нея и Дмитрий снощи, но реших да оставя тези грижи за после. Виктор Дашков нямаше да съсипе този миг. — Всички знаете защо сте тук. — Още повече се смълчахме, напрегнати и развълнувани, така че гласът й отекваше съвсем ясно в гимнастическия салон. — Днес е най-важният ден в обучението ви преди зрелостните ви изпити. Днес ще узнаете към кой морой ще бъде прикрепен всеки от вас. Миналата седмица ви бяха раздадени брошури с пълни подробности за това, което ще трябва да вършите през следващите шест седмици. Вярвам, че вече всички са ги прочели. — Аз наистина бях прочела моята брошура. Вероятно през целия си живот нищо друго не бях изчитала така внимателно. — А сега, само за обобщение, пазител Алто ще ви припомни най-важните правила за практиката ви.

Тя подаде бележника на пазителя Стан Алто. Той беше един от най-омразните ми инструктори, но след смъртта на Мейсън част от напрежението между нас се бе стопило. Вече се разбирахме по-добре един с друг.

— Да започваме — заговори Стан е обичайния си грубоват маниер. — Ще дежурите по шест дни седмично. Това наистина е лека задача за вас, момчета и момичета. В реалния свят обикновено ще работите всеки ден. Ще придружавате вашите морои навсякъде — в часовете, в техните спални помещения, при техните захранващи. При всяка тяхна дейност. Ще ви се наложи да измислите как да се приспособите към техния начин на живот. Някои морои се държат със своите пазители като към приятели, докато други предпочитат да бъдете едва ли не невидими призраци, с които не бива да се разговаря. — Наистина ли използва думата „призраци“? — Всяка ситуация е различна и всяка двойка морой и пазител трябва да намери начин как най-добре да осигури безопасността си. По всяко време може да има атаки, на всяко място, като ние ще бъдем облечени в черно. Винаги трябва да сте нащрек. Не забравяйте, че макар да знаете, че ще ви атакуваме ние, а не стригои, трябва да реагирате така, все едно животът ви е застрашен, като при истинска опасност. Не се бойте, че ще ни нараните. Сигурен съм, че някои от вас ще се възползват от удобните поводи да си го върнат на учителите си заради обиди в миналото. — От групата на новаците се чу дружен смях. — Но някои от вас могат да предпочетат да се сдържат, за да не ги сполети някаква неприятност. Не го правете. Повече неприятности ще си навлечете, ако се сдържате. А дали ние ще пострадаме, или не… за това не се притеснявайте. Ние ще се справим.

Обърна следващата страница от бележките.

— Ще дежурите по двайсет и четири часа на денонощие при шестдневен цикъл, но ще можете да спите през деня, когато и мороите спят. Само не забравяйте, че макар стригоите рядко да нападат през деня, не е невъзможно и това да се случи, така че не си въобразявайте, че през тези часове ще бъдете в пълна безопасност.

Стан ни прочете още няколко от правилата, само че аз вече не го слушах, защото много добре ги знаех. Всички ние ги знаехме. Като се огледах, видях, че не само аз изгарях от нетърпение. Цялата ни група едва се сдържаше заради възбудата и напрегнатото очакване. Пръстите ни бяха стегнати в юмруци, очите — разширени докрай. Всички бяхме нетърпеливи да научим разпределенията си. Всички искахме стажът ни да започне час по-скоро.

Щом Стан най-после свърши, той подаде бележките обратно на Албърта.

— Добре — рече тя. — Сега ще ви извиквам един по един, като ще обявявам и името на този, към когото ще бъдете разпределени. Който си чуе името, трябва да излезе отпред, а пазител Чейс ще му връчи плик, съдържащ сведения за учебното разписание на поверения ви морой, данни за миналото му и друга лична информация.

Всички се изправихме, когато тя започна да прелиства списъка. Чу се напрегнат шепот. До мен Еди задиша тежко.

— О, господи. Надявам се да ми се падне някой добър — промърмори Еди. — Не искам да съм нещастен през следващите шест седмици.

Стиснах му ръката окуражаващо.

— Ще се уредиш — прошепнах му — Искам да кажа, че ще улучиш някой добър човек. И няма да си нещастен.

— Райън Ейлсуърт — обяви високо Албърта първото име. Еди трепна и аз тутакси се досетих защо. Преди, при всяко четене на списъка, винаги започваха с името Мейсън Ашфорд. Само че това вече никога няма да се повтори. — Ти си разпределен към Камила Конта.

— По дяволите — промърмори някой зад нас, който очевидно се бе надявал да му излезе късмета с Камила.

Райън беше един от натегачите, изтъпанчили се от много престараване в най-предната редица. Като чу името си, се ухили до уши и излезе напред, за да си получи плика. Конта бе една от най-влиятелните и най-знатни кралски фамилии. Носеха се слухове, че ако евентуално на мороите някога се наложи да избират наследник на кралица Татяна, ще бъде предпочетен представител именно на фамилията Конта. А освен това Камила беше много готина във всяко отношение. За никой пазител нямаше да е неприятно да я следва по петите. Райън пристъпи наперено, видимо безкрайно горд от себе си.

— Дийн Барне — обяви Албърта следващото име от списъка. — Получаваш Джеси Зеклос.

— Уф! — Двамата с Еди едновременно въздъхнахме облекчено. Ако мен ме бяха прикрепили към Джеси, той щеше да се нуждае от допълнителен бодигард, за да го пази. От мен.

Албърта продължи да чете имената и аз забелязах, че Еди вече се бе изпотил.

— О, боже. Моля те, моля те да ми се падне някой добър — промърмори той.

— Ще ти се падне — прошепнах. — Ще ти се падне.

— Едисън Кастъл — обяви Албърта. Той преглътна мъчително. — Василиса Драгомир.

И Еди, и аз се вцепенихме, колкото за един удар на сърцето, след което той послушно изправи глава и излезе напред. Докато се отдалечаваше от нашите редици, се извърна за миг, за да ми отправи един бърз, паникьосан поглед през рамо, сякаш искаше да ми каже: „Не знаех! Не знаех!“

И двамата бяхме смаяни. Светът около мен бавно се завъртя. Албърта продължаваше да извиква имената на следващите наши съученици от списъка, но аз не чух нито едно. Какво ставаше тук? Явно някой е допуснал грешка. Лиса беше запазена за мен. Трябваше да ме причислят към нея. Подготвях се за неин личен пазител след дипломирането си. Това беше някаква безсмислица. С разтуптяно сърце гледах как Еди пристъпи към пазител Чейс, за да си получи плика със сведенията и сребърния кол. Погледна надолу към документите и аз подозирах, че той прочете два пъти името, защото се съмняваше, че нещо е объркано. Но изражението на лицето му, след като вдигна глава, ми подсказа, че е открил там името на Лиса.

Поех дълбоко въздух. Добре. Не бива още отсега да изпадам в паника. Някой от канцеларията е допуснал досадна чиновническа грешка, която лесно може да се поправи. Всъщност съвсем скоро ще трябва да уредят това недоразумение. Нали като стигнат до моето име и срещу него прочетат отново името на Лиса, ще осъзнаят, че са дублирали един представител на мороите. Веднага ще коригират списъка и ще дадат на Еди някой друг. В края на краищата мороите са в изобилие. В Академията те винаги са превъзхождали числено нас, дампирите.

— Роузмари Хатауей. — Цялата настръхнах. — Кристиан Озера.

Само зяпнах нямо към Албърта, неспособна нито да помръдна, нито да реагирам. Не. Тя просто не каза това, което бях чула. Неколцина от присъстващите най-близо до мен забелязаха, че не помръдвам, и ме изгледаха озадачено. Но аз бях напълно вцепенена. Това не се случваше наистина. По-реална ми изглеждаше халюцинацията с Мейсън от снощи. След няколко мига Албърта също осъзна, че не тръгвам към нея. Вдигна очи от списъка и огледа сърдито нашите редици, за да ме намери.

— Роуз Хатауей?

Някой ме сръга с лакът, все едно не знаех собственото си име. Преглътнах, изправих рамене и излязох напред, но скована и неспособна да разсъждавам, като робот. Имаше някаква грешка. Трябваше да е грешка. Насочих се към пазител Чейс с усещането, че съм кукла на конци, управлявана от някакъв невидим кукловод, който дърпа конците зад гърба ми. Той ми подаде плика и сребърния кол за практиката, с който бях длъжна да „убивам“ възрастните пазители. Отдръпнах се, за да дам път на следващия от списъка новак.

Невярваща на очите си, прочетох три пъти написаното върху плика. Кристиан Озера. Отворих го и видях описанието на живота му. Видях и снимката му. Учебното разписание на часовете, които посещаваше. Родословието му. Биографията му. Дори не бяха спестени подробностите за трагедията, сполетяла родителите му — как те избрали да станат стригои, как убили няколко души, преди да бъдат проследени и ликвидирани.

Бяхме получили указания да прочетем сведенията в пликовете си, да си опаковаме багажа и по обяд да се срещнем с мороите, към които бяхме зачислени. С напредването на прочитането на имената от списъка много от съучениците ми се разпръснаха из гимнастическия салон, за да разговарят с приятелите си и да си показват един на друг пликовете си. Присламчих се към една от групичките, докато дискретно изчаквах кога ще мога да се оплача на Албърта и Дмитрий. Това свидетелстваше, че напоследък се бях научила на търпение, след като не се втурнах веднага към тях, за да им искам обяснение. Повярвайте ми, точно за това копнеех. Ала вместо това ги изчаках да стигнат до края на списъка, но имах чувството, че минаха векове. Честно, толкова ли много време е нужно, за да се прочетат няколко имена?

След като и последният новак бе разпределен към съответния морой, Стан повиши глас, за да надвика врявата и да ни подкани да минем към следващия етап, като се опита да подбере и изведе навън съучениците ми. Пробих си път сред тълпата и се промъкнах близо до Дмитрий и Албърта, които за щастие бяха застанали близо един до друг. Разговаряха по някакви административни въпроси и не ме забелязаха веднага.

Когато най-после погледнаха към мен, вдигнах своя пакет и посочих с очи към него.

— Какво е това?

Лицето на Албърта изглеждаше озадачено и леко смутено.

— Това е разпределението ви, госпожице Хатауей — обясни ми Албърта.

— Не — процедих през здраво стиснатите си зъби. — Не е. Това е разпределението на някой друг.

— Никой от вас не може да избира към кого да бъде разпределен — скастри ме тя. — Това се отнася и до разпределението след дипломирането. Нямаш правото да подбираш кого ще охраняваш единствено според прищевките и настроенията си. Нито сега по време на практиката, нито след дипломирането.

— Но нали след дипломирането си трябва да бъда пазител на Лиса! — възкликнах. — Всички го знаят. Очакваше се и сега, през практиката, да бъда с нея.

— Зная, че се обмисля да бъдете заедно след дипломирането, но не ми е известно да съществуват задължителни предписания, които да гарантират, че ще бъдеш прикрепена към нея или към когото и да било друг в Академията. Затова ще поемеш този, към когото си разпределена.

— Кристиан? — Захвърлих плика си на пода. — Трябва да сте се смахнали, ако смятате, че ще го охранявам!

— Роуз! — изрече строго Дмитрий, който най-после се включи в разговора. Гласът му бе толкова остър и рязък, че потрепнах и за секунда забравих какво исках да кажа. — Нарушаваш реда. Нямаш право да говориш така на инструкторите си.

Мразех да ме мъмрят. Особено Дмитрий. Но най-вече мразех да ме мъмри, когато имаше право. Ала нищо не можех да сторя. Бях прекалено разгневена, пък и недоспиването ми се отразяваше. Нервите ми бяха опънати докрай и внезапно се оказа, че ме дразнят дори най-дребните неща. А важни проблеми като този? Направо бяха непоносими.

— Извинете — промърморих крайно неохотно. — Но това е глупаво. Почти толкова глупаво, колкото и да не ни допускате до съдебния процес срещу Виктор Дашков.

Албърта примигна от изненада.

— Откъде знаеш… не, няма значение. Ще говорим за това по-късно. Това е разпределението ти и трябва да се примириш.

Внезапно заговори Еди, неусетно приближил се към мен, с тон, преливащ от разбиране:

— Вижте… аз няма да възразя… можем да се разменим.

Албърта бавно отмести студения си поглед от мен към него.

— Не, със сигурност не можете. Василиса Драгомир остава твоето разпределение. — Отново извърна очи към мен. — А Кристиан Озера ще е твоето. Край на споровете.

— Глупаво е! — повторих. — Защо да си губя времето с Кристиан? Лиса е тази, с която ще бъда, след като се дипломирам. Ако искате да си върша добре работата, трябва да практикувам, като пазя именно нея.

— Няма да имаш проблем да се справиш добре като неин пазител — каза Дмитрий. — Защото я познаваш. И заради връзката ви. Но един ден може да ти се наложи да пазиш друг морой. Трябва да се научиш как се охранява личност, с която нямаш абсолютно никакъв опит.

— Имам опит с Кристиан — промърморих. — И точно това е проблемът. Мразя го. — Е, всъщност доста преувеличих. Истина бе, че Кристиан ме дразнеше, ала всъщност не го мразех. Както вече споменах, много неща се промениха, откакто заедно с него се борихме със стригоите. Отново имах чувството, че липсата на сън и всеобщото ми раздразнение напоследък ме подтикват да преувеличавам всичко.

— Толкова по-добре — заключи Албърта. — Не може всеки, когото защитаваш, да бъде твой приятел или приятелка. Трябва да научиш този урок.

— Трябва да се науча как да се сражавам със стригоите — възразих. — Нали точно на това ни учите в часовете. — Изгледах я сърдито, готова да извадя главния си коз. — И освен това вече съм го правила.

— В нашата професия не всичко се свежда само до техническите умения, госпожице Хатауей. Съществува и личният аспект — или подход към поверените ни личности, ако предпочитате така да го наречем, — на който не се набляга достатъчно в учебните часове. Учим ви как да се справяте със стригоите. А сега е време да се научите как да се справяте с мороите. И на теб, особено на теб, ти е необходимо да се научиш да охраняваш някой, който не е най-добрата ти приятелка, и то от доста години насам.

— Освен това трябва да се научиш да работиш с някого, за когото не можеш веднага да предусетиш, че го грози опасност — додаде Дмитрий.

— Именно — съгласи се Албърта. — Тъкмо това е най-трудното. Ако искаш да бъдеш добър пазител — по-точно ако искаш да бъде отличен пазител, — трябва да направиш това, което ти нареждаме.

Тъкмо отворих уста, за да оспоря и това, да изтъкна, че като съм толкова близка с някого, ще се усъвършенствам по-бързо и ще мога да го пазя по-добре, отколкото всеки друг морой, когато Дмитрий заговори:

— Ако се научиш да пазиш който и да е морой, това също ще помогне Лиса да бъде опазена — рече той.

Това беше единственият аргумент, който не можех да оборя, и по дяволите, той го знаеше.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Лиса също е поставена в неудобно положение… и то заради теб. Ако никога не разполага с шанс да се научи какво е да бъде защитавана от някой, с когото няма телепатична връзка, тя ще бъде подложена на по-голям риск, ако я нападнат. Опазването на една личност се основава на отношението между двама души. Това твое разпределение за практиката е по-полезно за нея, отколкото за теб.

Останах безмълвна, докато се опитвах да проумея думите му. Май имаше смисъл в тях.

— И това е единственото разпределение, което ще получиш — додаде Албърта. — Ако го откажеш, означава да се откажеш от практиката.

Да се откажа? Да не е полудяла? Това не беше като да пропусна някой час. Без практиката нямаше да се дипломирам. Идеше ми да се пръсна заради тази несправедливост, но Дмитрий ме спря, без дори да отрони дума. Увереният, успокояващ поглед на тъмнокафявите му очи ме накара да се сдържа, дори ме насърчи да приема всичко това с изискано примирение — или поне доколкото можех да изобразя подобно нещо.

Наведох се неохотно, за да вдигна плика.

— Чудесно — процедих с леден тон. — Ще го приема. Но искам да се отбележи, че го върша против волята си.

— Мисля, че вече всички го разбрахме, госпожице Хатауей — отбеляза сухо Албърта.

— Все едно, но продължавам да си мисля, че идеята е ужасна, и накрая и вие ще се съгласите с мен.

Обърнах се и изхвърчах от гимнастическия салон, преди някой от тях да успее да реагира. Чак тогава започнах да осъзнавам, че се държа като малко разглезено дете. Но ако и на тях им се налагаше да търпят ролята на свидетел на сексуалния живот на най-добрата им приятелка, да им се привиждат призраци и по цели нощи да не могат да мигнат, и те биха се държали не по-малко гадно. Освен това ме очакваха цели шест седмици с Кристиан Озера. Той беше саркастичен, труден за понасяне и се подиграваше с всичко.

Всъщност май доста си приличахме.

Очертаваха се шест доста дълги седмици.