Лора Джо Роуланд
Якешину (32)

Глава 31

Пази се от властелини и началници,

които защитават неистината.

Из сутрата „Черният лотос“

Рейко се събуди и седна в леглото си. От нападението в Нихонбаши бяха изминали цяла вечер и цяла нощ, но в ушите й още кънтяха виковете и звънът на оръжията. Тя отново се разтресе от ужас, като си спомни какво се бе случило и какво последва, когато се прибраха у дома.

Тъй като носачите на паланкина й до един бяха загинали в битката, Рейко пристигна в замъка Едо на кон. Сано държеше юздите и яздеше до нея. Тя си мислеше, че нападението не й се е отразило особено, но когато седна със Сано в гостната, усети, че целият й свят рухва, и се разплака.

— Вероятно вече не се съмняваш колко опасна е сектата „Черният лотос“ — каза през сълзи тя.

— Да — отвърна Сано. — А също и Хару. Убеден съм, че палежът и убийствата са били нейният принос към плана на „Черният лотос“, какъвто и да е той. Но нека сега не говорим за това. Разстроена си.

После той внимателно я сложи да си легне и остана до нея, докато тя се унесе в неспокоен сън. Сега Рейко пое дълбоко въздух, прогонвайки тягостното чувство. Не се ли овладееше, нямаше да успее да предаде „Черният лотос“ в ръцете на правосъдието. Опита се да забрави съня си за Хару и всичко, за което той загатваше. Изми се, облече се и се насили да глътне малко чай и оризова каша. Нахрани Масахиро и после отиде в двореца. Намери Кейшо в покоите й във вътрешното крило. Майката на шогуна точно закусваше.

— Дойдох да видя Мидори — каза Рейко.

— Няма я — сърбайки рибен бульон, Кейшо я погледна изненадана. — Мислех, че е у вас.

— Този път не е — отвърна Рейко. — Не съм я виждала от онзи ден вечерта.

— Но тя ми каза, че имала някаква важна работа, и аз й дадох почивка — отвърна Кейшо. — Тръгна рано сутринта преди няколко дни — Кейшо се обърна към прислужничките си. — Мидори сан не се е върнала, нали? — жените поклатиха глава. Кейшо продължи със заядливо неодобрение: — Не ми е приятно, че отсъства толкоз, а и на една порядъчна млада жена не й е работа да остава навън цяла нощ. Кой я знае къде се шляе… Ако я откриеш, кажи й веднага да се връща тук.

— Непременно — обеща Рейко, усещайки, че я обзема тревога. Мидори не беше момиче, което би се запиляло само из града. Продължителното й отсъствие не вещаеше нищо добро.

След като се сбогува с Кейшо, се прибра вкъщи и нареди на един слуга да разпита на всички възможни места за Мидори. Прати и друг до яшики — имението на даймио Ниу, за да провери дали не се е отбила там да види семейството си. След час Рейко получи вест, че стражите при портите на двореца помнят, че Мидори е излязла, но са сигурни, че не се е връщала. Не беше и в семейното яшики, а нямаше къде другаде да отиде. В главата на Рейко започна да се оформя ужасно подозрение.

После, докато крачеше из стаята си, без да забелязва Масахиро, зърна на пода късче хартия. Вероятно течението го бе съборило от писалището й. Рейко разсеяно го вдигна и думите, които прочете, превърнаха подозренията й в ужасяваща реалност.

Мидори бе нарушила обещанието си и бе отишла в храма на „Черният лотос“!

След всичко, което сектата стори с Хару, след убийството на съпрузите Фугатами и след пладнешкото нападение на свещениците Рейко беше сигурна, че „Черният лотос“ не знае пощада. Ами ако хванеха Мидори да шпионира в храма? Щяха да я убият, в това нямаше никакво съмнение. Рейко се боеше да каже на Сано за случилото се, но нямаше избор. Влезе припряно в кабинета му, прекъсвайки съвещание с Хирата и още няколко детективи.

— Моля да ме извините, но е спешно — каза тя с поклон към Сано.

Сано освободи детективите, но помоли Хирата да остане.

— Какво се е случило? — попита той бързо. Рейко коленичи и разказа цялата история за плана на Мидори да се промъкне тайно в храма, както и за бележката, която беше намерила току-що. По лицето на Сано първо се изписа изумление и после — негодувание. — Ти си замесила Мидори в разследването? — възкликна той. — Това вече минава всякакви граници! — Хирата гледаше с нарастващ в очите ужас, а Сано поклати глава и стовари отворени длани върху писалището: — Всички проблеми напоследък са по твоя вина!

— Опитах се да разубедя Мидори… — осмели се да се защити Рейко.

— Но не успя — прекъсна я Сано и стана, без да откъсва от нея гневен поглед. — Или може би дори не си се старала особено. Може да си искала да се възползваш от наивната си, безпомощна и безрезервно вярна приятелка, за да продължиш да защитаваш Хару…

Думите му я зашеметиха като тежки удари. Съсипана, вдигна поглед към Сано:

— Съжалявам за всичките си грешки… — едва сдържаше сълзите си. — Но сега те моля, помогни ми да спасим Мидори, преди да е станало твърде късно!

Хирата седеше и привидно слушаше как Сано и Рейко се карат, но всъщност не бе чул нищо след съобщението на Рейко, че Мидори е отишла в храма на „Черният лотос“ и не се е върнала. Водопад от емоции бе насочил мислите му към неща, които бе забравил или пренебрегвал. Спомни си как Мидори се бе държала към него като истински верен приятел, как светът винаги му бе изглеждал по-светъл и мил, когато бяха заедно. Припомни си една дъждовна вечер, когато си бе помислил колко щастлив би бил, ако можеше да я направи своя съпруга. Усети мощен прилив на нежност към Мидори. След това си спомни как се бе държал с нея напоследък. Поласкан от вниманието, което му оказваше висшето общество, той й бе отделял твърде малко време. Спомни си как я бе пренебрегвал, как я бе изтласкал в периферията на живота си, и усети, че го обзема срам. Сега разбра защо тя се бе променила — сигурно отчаяно се опитваше отново да привлече вниманието му. Обзе го ужас, когато се запита дали не бе решила да се прави на детектив заради него — за да я погледне той с други очи? Възможно ли бе той самият да е виновен за бедите, които си бе навлякла Мидори? В главата му като ехо зазвучаха историите, които бе научил в полицейското управление — съпрузи, жени и деца, погълнати завинаги от „Черният лотос“. Не разбираше защо бе тъй разстроен от изчезването на Мидори, но знаеше, че трябва да стори нещо. Внезапно го връхлетя паника и той скочи.

— Моля да ме извините — каза той, като се поклони припряно на Сано. — Трябва да отида в храма „Черният лотос“ и да спася Мидори!

На лицето на Сано се изписа тревога; в него се бореха противоречиви чувства.

— Шогунът ми заповяда да стоя далеч от „Черният лотос“, а неговата заповед се отнася и за васалите ми.

Рейко избухна възмутено:

— Не можем просто да я оставим там!

Хирата изпита неистово желание да върне времето назад и да промени отношението си към Мидори, за да я предпази от неразумната й постъпка. Внезапно си спомни предупреждението, отправено му от Учида — началника на канцеларията в полицейското управление: „Колкото повече се издига човек, толкова от по-високо има да пада. Ако се отдаде на гордостта и амбициите си, накрая може да загуби всичко, което наистина има смисъл!“ Твърде късно си даде сметка, че новите му повърхностни приятелства не значеха нищо за него. Какъв суетен и сляп глупак е бил! Единствено Мидори бе важна за него. Той беше влюбен в нея и сега щеше да я загуби. Хирата искаше да вдигне цяла армия, да атакува високите зидове на храма и да преобърне всички постройки до последната, докато не открие Мидори, а после да посече всеки, който бе дръзнал да й стори зло. Но въпреки това самурайският му дух не можеше да допусне неподчинение към господаря, нито да изложи на опасност Сано, който би споделил вината за неподчинението му. Разкъсван между любовта и честта, смазан от собствената си безпомощност, той падна на колене пред Сано.

— Моля ви — изрече той с глас, който за момент премина в ридание, — помогнете ми да спасим Мидори!

Сано реши, че изчезването на Мидори е достатъчно основание за евентуално претърсване на храма „Черният лотос“, но така или иначе му бе необходимо специалното разрешение на шогуна. Двамата с Хирата забързаха към покоите на Токугава Цунайоши.

— А-а, сосакан Сано и Хирата сан — възкликна шогунът и се усмихна унило. — Дано сте дошли да ме разведрите с някоя интересна новина.

Сано и Хирата коленичиха пред подиума и се поклониха.

— Господарю — заговори Сано. — Ниу Мидори, една от придворните дами на вашата почитаема майка и дъщеря на даймио на провинциите Сацума и Осуми, е отишла в храма „Черният лотос“ преди два дни. Оттогава никой не я е виждал, нито е получавал някаква вест от нея…

— Много странно — отбеляза Цунайоши и сбърчи чело, очевидно полагайки усилие да проумее по какъв начин това може да го засяга.

— Напоследък имаше някои сериозни прояви на насилие, свързани със сектата — продължи внимателно Сано. — Министър Фугатами и съпругата му бяха убити, а децата им — отвлечени от убийците, които бяха изрисували с кръв върху стените символа на „Черният лотос“. Аз и моят ескорт бяхме нападнати от въоръжени свещеници на сектата и част от хората ми бяха убити. Изглежда, Ниу Мидори е задържана насила в храма и най-вероятно се намира в смъртна опасност. Зная, че ми заповядахте да стоя далеч от сектата „Черният лотос“, но трябва да ви помоля да ни разрешите достъп до храма, за да спасим едно невинно и безпомощно момиче…

Шогунът се навъси, изразявайки явно недоволство.

— Ниу Мидори е добро, мило и почтено момиче — намеси се в този миг Хирата. — Тя… аз… тя…

Когато гласът му секна в неуспешно усилие да обясни колко много означаваше за него Мидори, изражението на шогуна се смекчи.

— А-а, виждам, че има нещо между теб и младата жена, за която става дума… — каза Цунайоши, чувствителен по въпросите на любовта. — Значи трябва да направим нещо за спасението й — тревога помрачи лицето му. — Само че не мога да позволя някой да се меси в дейността на „Черният лотос“, чиито последователи са някои от най-приближените ми съветници… — сърцето на Сано се сви, а Хирата му хвърли отчаян поглед. — Пък и не мисля, че е редно да… ъ-ъ… отменям собствените си заповеди — шогунът се замисли за момент и после каза колебливо: — Но може би само тази…? — Сано бе обзет от надежда; чу как Хирата до него си пое дълбоко въздух. После един панел от пейзажа, изрисуван върху стената, се отмести. От съседното помещение при тях влезе главният старейшина Макино. Появата му изненада неприятно Сано, защото явно Макино бе подслушал целия разговор и пристигаше да осуети готовността на шогуна да съдейства на сосакан. — А-а, Макино сан, колко навреме идваш! — възкликна Цунайоши с радостна усмивка. — Може би ще ми помогнеш да разреша една дилема, която възникна току-що… Мисля, че трябва да позволя на сосакан Сано да отиде в храма и да доведе Ниу Мидори… — и се обърна към и Макино с боязлив и умолителен глас: — А?

— Съветвам ви да не удовлетворявате желанието на сосакан — отвърна Макино точно както бе очаквал Сано. — Младата жена може да е в храма, но може и да не е; във всеки случай неговото предположение за „Черният лотос“ не означава, че тя има нужда да бъде спасявана, нито че вие трябва да отменяте заповедта си! — Цунайоши отправи към Сано смутен и благосклонен поглед, а Макино добави: — Съществуват обаче доказателства, че сосакан иска да се опълчи срещу вашите заповеди по причина, която няма нищо общо с изчезналото момиче. Всъщност позволявам си дързостта да отбележа, че това момиче изобщо не е изчезнало, а сосакан Сано е изфабрикувал тази история, за да подпомогне постигането на собственият си зъл умисъл… — докато Сано се чудеше за какво изобщо говори Макино, главният старейшина мушна костеливи пръсти в пояса си и измъкна от там сгънат лист хартия. — Този документ разкрива същинските основания на сосакан Сано — със замах Макино разгърна листа и го подаде на шогуна. Сано видя собствения си почерк и разпозна едно писмо, което бе писал наскоро. Застина в ужасно предчувствие. — Това е писмо, изпратено от сосакан до уважаемия дворцов управител Янагисава — обяви Макино. Той хвърли на Сано лукав поглед и добави: — Понякога обичайните проверки при пропускателните пунктове на междуградските пътища водят до изключително интересни находки… Позволете ми да прочета най-съществения пасаж от писмото — и без да дочака съгласието на шогуна, прочете: „Почитаеми дворцов управителю, трябва да доведа до знанието ви един въпрос, който представлява сериозна заплаха за режима на нашия дълбоко уважаван господар Токугава Цунайоши. Докато разследвах един случай в храма «Черният лотос», установих, че сектата си е спечелила привърженици сред висшия ешелон на бакуфу и има значително влияние над шогуна. Смятам, че сектата е отговорна за извършените наскоро убийства на министъра на храмовете и параклисите, които и се противопостави. Гражданите обвиняват «Черният лотос» в отвличане на хора, изнудване и нападения и тези обвинения са твърде многобройни, за да бъдат отминати с лека ръка. Но шогунът ми забрани да продължа разследването в храма на «Черният лотос», защото е бил принуден да прикрива тайните му дейности. По тази причина Ви умолявам да се върнете в Едо, за да обединим усилията си и да осуетим домогванията на сектата «Черният лотос» до властта.“

Зловещата тишина, която последва, остана да трепти като ехо от току-що избухнала бомба. Сано осъзна, че главният старейшина е прибрал писмото, за да го използва при подходящ случай.

Шогунът възкликна озадачен:

— Но какво означава това?

— Уведомих дворцовия управител Янагисава за положението около „Черният лотос“ — каза Сано, като се стараеше да запази спокойствие. — Надявах се, че той ще съумее да ви убеди, че сектата е твърде опасна и че сме длъжни да защитим хората от нея…

— Всъщност вие сте призовали почитаемия дворцов управител да ви подкрепи в гоненията срещу един клон на семейния храм на Токугава — възрази му Макино. — Искате той да ви помогне да унищожите „Черният лотос“ и така да спечелите контрол над бакуфу — Макино се обърна към шогуна: — Господарю, това писмо е категорично доказателство, че сосакан организира заговор срещу вас!

Притиснал фината си ръка до гърдите, шогунът впери поглед в Сано.

— Истина ли е?

— Не! — избухна Хирата в необуздано възмущение. — Моят господар е ваш предан и всеотдаен слуга!

— Разбира се, че той ще отрича истината, господарю — възрази невъзмутимо Макино.

Сано не можеше да повярва, че бе пристигнал тук, за да получи разрешение да спаси Мидори, а накрая се бе оказал обвинен в престъпление, за което наказанието бе екзекуция.

— Станало е някакво недоразумение — каза той. — Почитаемият главен старейшина е разчел в писмото ми смисъл, който никога не съм влагал. Това грешка, продиктувана от почтеност, и предлагам всички да забравим обвиненията му и да се върнем и към обсъждането на въпроса, как да спасим Ниу Мидори…

— Държавната измяна не може да се забрави! — развика се гневно Макино. — Предателят трябва да бъде наказан.

— Не смейте да обиждате моя господар! — възкликна Хирата, отправил гневен поглед към Макино.

Главният старейшина продължи да хули Сано, а Хирата му възразяваше гневно на висок глас и Сано трябваше да го успокоява. Свадата продължи, докато накрая шогунът вдигна ръце и изкрещя:

— Престанете! Не мога повече да понасям този шум! — настъпи внезапно мълчание. Шогунът притисна длани до слепоочията си, лицето му се сгърчи. — Причинихте ми ужасно главоболие. Не мога да повярвам, че моят… ъ-ъ… сосакан би заговорничил срещу мен, но пък и не допускам главният старейшина да сипе хули… ъ-ъ… срещу съмишленик. Вече не знам какво да мисля! — той размаха ръце срещу присъстващите. — Махайте се! Всички до един! Оставете ме на мира! Ти, Макино, ако… ъ-ъ… наистина вярваш, че Сано е предател, трябва да ми представиш някакви… ъ-ъ… доказателства — заяви Токугава Цунайоши с необичайна за него решителност, продиктувана от засегнатото му честолюбие. После се обърна към Сано: — А ти, сосакан, ако искаш позволение да доведеш момичето от храма, ми дай доказателства, че тя има нужда да бъде спасявана. На този етап отказвам да разсъждавам повече, по който и да е от двата въпроса!