Лора Джо Роуланд
Якешину (18)

Глава 17

Виж Бодхисатва на безпределната мощ!

Тялото му е изваяно и даже луната

не може да съперничи на съвършения му лик.

Очите му сияят като милион слънца.

Из сутрата „Черният лотос“

Ранният утринен поток на движението се спускаше надолу по булеварда, който минаваше в южна посока от замъка Едо през жилищния район на даймио. Между укрепените имения пешеходци и самураи на коне правеха път на войниците, съпровождащи паланкина с герба на Токугава. Седнали една срещу друга, в него се возеха Рейко и Кейшо. Времето бе хладно и мъгливо и жените деляха обща завивка, покриваща краката им.

— Изглеждаш така, сякаш мислиш за нещо неприятно — каза Кейшо. Пълното й тяло и бузите й се тресяха при движението на паланкина. — Какво се е случило?

Рейко точно се бе отдала на скръбен размисъл за скандала със Сано предишния ден и за безсънната нощ, която бе прекарала сама, тъй като съпругът й бе останал в кабинета си.

— Не, няма нищо — каза тя с престорена лъчезарност. Бе наясно със задължението си да забавлява майката на шогуна, затова посочи навън през прозореца: — Вижте какви хубави мебели има в онази работилница!

— Прекрасни са! — възкликна Кейшо.

Рейко успяваше да поддържа разговора, докато и прекосяваха града, но когато поеха по пътя през гората, наближавайки областта на храма Зоджо, тя усети, че я обзема все по-силна тревога. Знаеше, че рано или късно Сано щеше да научи, че е пренебрегнала заповедите му. Боеше се да не загуби любовта му. Бъбреше с Кейшо, но през цялото време си мислеше, че ако не намери нови доказателства за невинността на Хару, момичето ще бъде осъдено и „Черният лотос“ ще се измъкне безнаказано.

Под завивката кракът на Кейшо побутна този на Рейко.

— Сумимасен, извинете — каза Рейко, учтиво поемайки вината. Отмести се, за да предостави на Кейшо повече място, но скоро краката им се докоснаха отново. Кейшо се изкиска. Рейко потръпна, когато възрастната жена погъделичка бедрото й с палец.

— Знам един хубавичък начин времето ни да мине неусетно — каза с престорена свенливост майката на шогуна.

Нямаше съмнение, какви бяха намеренията й. Рейко се отдръпна отвратена. Възрастната жена недвусмислено я желаеше. Сега какво щеше да прави? Кейшо се примъкна още по-близо до нея.

Осеяната със старчески петна ръка погали страната на Рейко.

— О-ох, колко си прекрасна — каза тя с въздишка.

Рейко се извърна, за да избегне тежкия дъх на Кейшо, и с мъка потисна вик на неприязън.

— Не мога… да го направя… — думите просто се изплъзнаха от устата й, макар че тя прекрасно си даваше сметка, какво означаваше да отблъснеш майката на шогуна.

— Но защо? — попита Кейшо. — Имаме достатъчно време, докато стигнем до храма — после се отдръпна и впи в Рейко изпитателен поглед. — Искаш да кажеш, че не ме желаеш? Защото съм стара и грозна, нали? — обида и гняв изпълниха сълзящите й очи. — Виждам го изписано на лицето ти. Ти ме подведе, за да ти помогна, а сега ме отблъскваш — тя подаде глава през прозореца и се провикна навън към своите придружители: — Спрете, за да мога да изхвърля от тук тази коварна малка уличница. И после ме карайте обратно у дома.

Шествието спря.

— Чакайте. Моля ви! — възкликна умоляващо Рейко. Да бъде изоставена на пътя, бе едно съвсем незначително неудобство в сравнение с печалните последствия, които я очакваха, ако не усмиреше и гнева на Кейшо. — Простете ми, уважаема Кейшо. Не съм искала да ви отблъсна… — заговори бързо тя, докато пред очите й се изреждаха картини от екзекуцията на Сано и разжалването на съдията Уеда. Кейшо все още изглеждаше ядосана, но затвори вратата, готова да я изслуша. — Съжалявам, наистина, просто никога… никога досега не съм била с жена — заяви Рейко искрено, съобразявайки трескаво. — Прекалено съм срамежлива, нали ме разбирате… Не мога да ви се отдам тук… защото… хората могат да ни видят или чуят. Ще ми е и ужасно трудно да ви се харесам и да ви доставя удоволствие в такова положение…

— Мда. Май че си права — доброто й настроение се възвърна и Кейшо нареди на ескорта си да продължи към храма. Когато паланкинът отново пое напред, Кейшо се облегна на възглавниците си. — Ще изчакаме по-удобен момент.

Рейко безмълвно благодари на боговете за отсрочката, надявайки се въпросният „по-удобен“ момент никога да не настъпи.

Шествието приближаваше храма Зоджо и шумът отвън все повече нарастваше; откъм тържището се носеше оживена глъч. Скоро носачите оставиха паланкина на земята, отвориха вратата и помогнаха на майката на шогуна да се измъкне навън. Рейко я последва. Съпровождани от неколцина войници, двете влязоха в двора на храма и тутакси към тях се отправиха да ги посрещнат група свещеници.

— Добре дошла, уважаема Кейшо! — каза един свещеник в средата на групата. Беше Кумаширо. Той се навъси, когато видя Рейко, и белегът с форма на гущер върху главата му стана морав от приток на кръв.

— Искаме да се видим с висшия свещеник Анраку — заяви Кейшо.

Рейко видя как в погледа на Кумаширо проблесна неприязън, че не може да откаже на майката на шогуна.

— Разбира се, моля, последвайте ме — каза той. Поведе ги към една градина, изпълнена с гъсти извити борове. През клоните Рейко мярна сламен покрив и както вървяха натам по една сенчеста алея, изведнъж чуха благ мъжки глас.

— Хиляди благодарности, че ни удостоихте с присъствието си, уважаема майко на негово превъзходителство шогуна. Добре дошли и вие, госпожо Рейко.

Кейшо възкликна изненадана:

— Откъде знае кои сме, след като не ни вижда?

— Но аз ви виждам — прозвуча отново гласът. — Виждам ви с мисълта си, а не чрез обикновените сетива…

Вероятно висшият свещеник вече бе осведомен за пристигането им, помисли си Рейко.

Хладният влажен въздух в гората бе наситен с мирис на борова смола. Пред тях изникна беседка.

Подиумът бе застлан с татами, а дървени колове поддържаха покрива. В средата с кръстосани крака седеше мъж с бръснато теме, отпуснал върху бедрата си ръце с обърнати нагоре длани. Бе облечен в бяла роба и сякаш излъчваше сияние в мъгливото утро. Мъжът ги покани с жест да седнат до него.

Кейшо се заклатушка нагоре по стъпалата на беседката, остави сандалите си до ръба на подиума и коленичи върху една възглавничка. Рейко я последва, като в същото време забеляза, че Кумаширо се отдалечава сред дърветата. Докато Анраку изпълняваше обичайния ритуал по посрещане на гости, предлагайки сладки и напитки, Рейко го огледа внимателно.

Беше малко над трийсетте, широкоплещест и мускулест и в същото време слаб. Със своята смугла златиста кожа, квадратна челюст, високи скули и фино изваян нос и устни Анраку бе изключително красив мъж. Лявото му око, тъмно и блестящо, се спря върху Рейко със стаен смях, сякаш бе доловил възхищението й. Другото му око бе закрито с парче черен плат.

Красивата му външност не остави безразлична и Кейшо. Тя суетно пооправи косите си, като се усмихваше превзето. Анраку заговори на Кейшо, но гледаше в Рейко:

— Вчера имах видение, в което всички ние бяхме тук… — Анраку изви устни в едва доловима усмивка. — Значи вие, госпожо Сано, искате да разговаряте с мен за Хару и пожара?

— Да, така е — отвърна Рейко, докато се чудеше дали Кейшо е споменала на слугите целта на посещението им.

Майката на шогуна направи гримаса, която подсказваше недвусмислено, че изисква цялото с внимание на Анраку само за себе си.

— Кажи ми — обърна се тя към него — защо носиш тази превръзка на окото си?

Той хвърли кос поглед към Рейко и после се обърна да угоди на майката на шогуна.

— Дясното ми око е сляпо — отвърна той.

— О, колко жалко — възкликна Кейшо.

— Нищо подобно — възрази й Анраку. — Частичната ми слепота ми помага да виждам неща, които остават невидими за обикновените хора. Тя е прозорецът към бъдещето, преход към многобройните други светове в рамките на безкрайния космос…

Кейшо изглеждаше впечатлена.

— И как се случи?

Искрящото здраво око на Анраку помръкна:

— Преди много години завистливи хора ме прокудиха заради прегрешения, които не бях извършил. Скитах се из страната хулен и гонен. Изкачих се на връх Хией — каза Анраку, имайки предвид свещения връх близо до имперската столица. — Бях решил да търся напътствия в храма Енриаку. — Рейко знаеше, че в древни времена храмът Енриаку е служил за убежище на престъпници, защото там не се допускаше полиция; бегълците вероятно и досега го смятаха за добро скривалище. — Тогава над планината се спусна гъста мъгла. Светът около мен побеля и загуби очертанията си. Докато се катерех с мъка нагоре, изведнъж пътеката под краката ми изчезна. Бях премръзнал, мокър, грохнал и не знаех накъде да вървя — приглушените думи на Анраку възпроизведоха огромен ефект върху Кейшо. Тя го слушаше в безмълвен захлас. — Изведнъж се озовах насред гориста долчинка до самия връх. Над мен небето бе забулено с облаци, земята под мен също. Озърнах се и видях малка къщурка. Отвътре излезе един старец, целият в дрипи, и каза: „Ще те подслоня за тази нощ, ако си платиш с труд.“

И аз нацепих дърва, накладох огън в колибата и легнах на пода да спя. При изгрев-слънце се събудих и видях, че старецът е застанал до мен. Изведнъж той вече не изглеждаше стар и от него се излъчваше сияние. Той бе земно въплъщение на Буда…

— Невероятно! — измърмори Кейшо.

— После този Буда отново се превърна в старец — продължи Анраку. — Умолявах го да ме приеме за свой ученик и той накрая се съгласи. Всеки ден в продължение на осем години вършех всякаква къщна работа, но той не ме научи на нищо. Накрая не можех повече да крия разочарованието си и казах на стареца: „Аз ти служих добре и сега искам възнаграждение.“ Но той само се засмя, все едно ми беше погодил някаква шега. Разнесе се мощен гръмотевичен трясък. През една пукнатина в небето заструи бяла светлина и превърна стареца в Буда. Той вдигна ръка и каза: „Ето ти познанието, което желаеш да добиеш.“ — Анраку също вдигна десница. — От дланта на Буда изхвръкна светкавица и уцели окото ми. Аз изкрещях и се строполих на земята. Когато парещата болка проникна дълбоко в мен, Буда каза: „Обявявам те за Бодхисатва на безпределната мощ. Ти ще разпространяваш моето учение по земята и ще донесеш на човечеството блаженството, с което те дарявам аз.“ После издекламира някакъв текст и гласът му запечатваше думите му в съзнанието ми. Това бе сутрата „Черният лотос“. Тайната пътека към просветлението сияеше пред мен като река от звезди. Когато болката престана, Буда си беше отишъл. Колибата и облаците бяха изчезнали. Виждах, но само с лявото око. Дясното бе изгорено и затворено, но можеше да се взира в безкрайните измерения през пространството и времето. Започнах да виждам неща, които се бяха случили по далечни места преди много години, както и събития, които предстояха да се случат в далечно бъдеще — гласът на Анраку потрепери от вълнение. — Яви ми се храмът, който щях да построя тук. Станах и се спуснах надолу по склона към съдбата си.

— И каква е тайната на сутрата „Черният лотос“? — попита Кейшо, изгаряща от любопитство.

Анраку отправи към нея извинителна усмивка.

— Уви, тя не може да бъде обяснена, а само изпитана от поклонниците на сектата…

— Ами тогава и аз ще вляза в нея — заяви Кейшо и с типичната си импулсивност.

Рейко изстина.

— Може би трябва първо да обмислите този въпрос… — предпазливо каза тя.

— Мисълта е просто илюзия, която замъглява съдбата — каза Анраку с усмивка, съдържаща едва доловим укор към нея. — Ако съдбата на господарката Кейшо е да стане една от нас, това ще се случи и без да го обмисля и обсъжда… — а после добави, вече към Кейшо: — Нека огледам живота ви, за да разбера каква е истината — Кейшо се приведе с готовност напред. Анраку се втренчи в нея и Рейко доби странното усещане, че той съсредоточава енергията си и я излъчва към майката на шогуна през черната превръзка на окото си. — Вие сте жена със скромен произход — заговори висшият свещеник, — но хубостта ви е запленила велик господар. Синът ви управлява с помощта на вашите мъдри съвети. Вие сте благочестива и милосърдна, уважавана и обичана. Във вас се крие необикновена сила…

— Ах! — възкликна Кейшо. — Точно такава съм!

Той не каза нищо по-различно от онова, което се знаеше за нея, а и никак не беше трудно да се досети, че Кейшо се смята за специална, отбеляза мислено Рейко. Сега Анраку насочи своя свръхестествен взор на сляпото си око към Рейко и заяви сериозно:

— Във вас има болезнено раздвояване. Едната страна принадлежи на мъж, а другата е насочена към младо момиче, което не ви е роднина. Разкъсвате се между любовта и честта. Изборът на едната страна означава да се пожертва другата. Обладана сте от ужас да не сгрешите в избора си. Страхувате се, че вече сте направили компромис със себе си и последствията са необратими… — Рейко се втренчи в Анраку в безмълвно изумление. Подчинените му сигурно му бяха докладвали, че тя се опитва да помогне на Хару, но как успя така точно да опише чувствата й? Хладната шумоляща гора сякаш изведнъж се изпълни със зловещи сили и беседката се превърна в клетка. Дали Анраку наистина притежаваше свръхестествени способности, или я наблюдаваха шпиони? И двете възможности будеха тревога. — Духът ви е сериозно застрашен, защото не можете да постигнете помирение между отделните страни на своята раздвоеност — продължи Анраку. — Сутрата „Черният лотос“ сочи пътя към духовна цялост. Уважаема госпожо, както вие, така и господарката Кейшо трябва да се присъедините към нас…

— О, да, хайде! Още днес… — възкликна Кейшо възторжено.

— Тук съм не за да обсъждам собствената си личност — заяви рязко Рейко в опит да скрие страха си зад внезапна безцеремонност. Фактът, че Анраку умееше да преценява хората толкова добре, го правеше опасен противник. — Искам да разговаряме за пожара и за убийствата. Какво знаете за тях?

Анраку остана все така спокоен и невъзмутим.

— Зная, че нещата не са били такива, каквито изглеждат — отвърна той.

— Къде бяхте в нощта на пожара? — попита Рейко.

— На един храмов фестивал в Осака… — този град се намираше на много дни път от Едо. Преди Рейко да успее да попита дали някой би могъл да потвърди присъствието му там, Анраку добави: — Освен това бях и в Китай… — Рейко се чудеше как би могло това да е вярно, щом законът забраняваше напускането на Япония под страх от смъртно наказание. Изражението на Анраку издаваше презрение към нейната примитивна логика. — Аз не съм възпиран нито от човешки, нито от природни закони. Със силата, дадена ми от Буда, духът ми може да пътува към много места едновременно…

— Прекрасно! — възхити се Кейшо. — Трябва и мен да ме научиш да го правя.

— А къде беше тялото ви, докато духът ви пътуваше? — попита Рейко.

— В собствената ми стая, пазено от верните ми ученици и последователи…

Рейко все повече губеше увереност в присъствието на Анраку и започваше да се страхува от него. Според Хирата и министър Фугатами гражданите го бяха обвинявали в изнудване, измама, отвличане и насилие.

— Какви бяха отношенията ви с оябун Ояма? — попита тя, стаила опасенията си.

— Той беше щедър покровител и ценен ученик…

— Със своите способности вие би трябвало да знаете, че е завещал двайсет хиляди кобана на сектата ви — Рейко се надяваше да му постави капан, за да го принуди да признае, че е имал причина да убие Ояма.

— Простосмъртните никога не могат да знаят, каквото знам аз — каза Анраку.

Възприемайки самодоволната му усмивка като подигравка, че тя не разполага с никакво действително доказателство, Рейко каза:

— А какво знаете за медицинската сестра Чие, която е изгоряла в къщата?

— Тя имаше истински талант на лечител и призвание да върши добро — отвърна Анраку с внезапна тъга.

— А имате ли някаква представа, кое е убитото дете? — попита Рейко.

— Не — отвърна Анраку. Сянка от неясно вълнение за миг забули лицето му и после отмина, преди Рейко да бъде в състояние да проумее смисъла й. Беше сигурна, че той излъга.

— Искам да установя дали Хару е извършила тези престъпления — поясни тя. — Кажете ми нещо повече за характера й?

До този момент Анраку бе седял неестествено неподвижен, но сега размърда гъвкавото си тяло.

— Каквито и неприятности да е причинявала в миналото, моите напътствия я излекуваха от лошото й поведение…

Думите му не представляваха точно доказателство за невинността на Хару, но може би мнението му щеше да повлияе на Сано, помисли с надежда Рейко.

Кейшо се размърда неспокойно.

— Хайде стига вече с този противен разговор за с убийства — каза тя. — Кога мога да започна подготовката си за влизане в „Черният лотос“?

— Незабавно, стига да желаете… — алчен блясък просветна в единственото око на Анраку.

Макар че искаше да го разпита за Благочестива Истина и обвиненията му към сектата, Рейко осъзнаваше, че трябва час по-скоро да отведе майката на шогуна от храма. Затова каза:

— Уважаема госпожо, защо не се посъветвате първо със свещеника Рюко?

При споменаването на нейния духовен съветник и любовник Кейшо се поколеба и каза:

— Май така ще е по-добре.

— Тогава да се връщаме в замъка Едо! — Рейко се надяваше, че свещеникът ще сметне Анраку за съперник и ще разубеди Кейшо.

— Междувременно ще пратя дарение на сектата като залог за добрата си воля — обеща Кейшо на Анраку.

— Искрени благодарности — поклони се Анраку. — Очаквам с нетърпение завръщането ви — и докато се сбогуваха, хвърли към Рейко присмехулен поглед.

Когато двете с Кейшо стигнаха до паланкина, Рейко каза:

— Ще ме извините ли, ако не се прибера с вас? Имам да свърша още някои неща…

— Добре — с безразличие отвърна майката на шогуна. Анраку я бе отклонил поне от желанието й за секс с жени!

Докато поръчваше на стражите си да й наемат паланкин, с който да я отведат до Шинагава, тя си мислеше със страх как ли би реагирал Сано, когато разбере, че е пренебрегнала заповедта му да стои далеч от разследването на Фугатами.