Лора Джо Роуланд
Якешину (11)

Глава 10

Има само една истина.

Няма две, нито три, нито милион.

Всичко останало не е истина.

Из сутрата „Черният лотос“

— Е, сосакан Сано, докъде стигна с… ъ-ъ… разследването си? — шогунът седеше сред купчина възглавници върху подиума в голямата приемна зала на замъка, а точно пред подиума от дясната му страна един до друг бяха коленичили петимата членове на съвета на старейшините — върховното управително тяло на Япония. Сано коленичи близо до края на редицата. Срещу тях бе застанал игуменът на храма Зоджо. На по-ниското ниво седяха градските старейшини. При вратите пазеха стражи. Зад бюра, разположени покрай стената, бяха коленичили секретари. Личните помощници на шогуна очакваха с готовност всяка заповед, а слугите сипваха чай на събралите се и внасяха метални кошнички със запалени въглени за лулите с тютюн.

— Установих, че и трите жертви са били убити преди пожара — заяви Сано и описа раните им, без да споменава за доктор Ито. Самоличността на жената и детето още не е разкрита; разпитваме за тях из целия град. До този момент сирачето е единствената заподозряна. Имаме сведения, че Хару непрестанно е нарушавала разпоредбите в храма и е имала основание да мрази оябун Ояма — Сано разказа на държавниците за игуменката Джункецоин, за доктор Мива и за сина на Ояма. — Тя обаче твърди, че изобщо не си спомня какво е ставало от момента, в който си е легнала, докато е била намерена недалеч от мястото на пожара. Един от моите детективи работи с нея, за да се опита да възстанови паметта й… — при мисълта за Рейко той отново усети тревогата, която съзнателно се стараеше да потиска. Предишната нощ тя бе отклонила ласките му с извинението, че е изморена, но тази сутрин той я беше видял да практикува кенджуцу, самурайското изкуство за бой с меч. Всяко нейно движение сякаш заявяваше недвусмислено решимостта й да докаже, че е права по отношение на Хару. — Продължаваме диренето на свидетели и на други заподозрени — завърши Сано. — Скоро ще разполагам с повече информация, за която ще ви уведомя.

Реакцията на присъстващите потвърди опасенията му, че резултатите звучаха твърде неубедително. Свещениците и съветът на старейшините го гледаха със скрито неодобрение; шогунът, повлиян от нагласата на останалите, се навъси. Старейшините наблюдаваха с раболепно мълчание.

— Очаквах повече от вас, сосакан — отбеляза Макино Нарисада от съвета на старейшините. Бледата му кожа бе изопната като маска върху изпъкналите кости на лицето му. Откакто между Сано и дворцовия управител Янагисава бе настъпило примирие, той бе поел ролята на основен хулител на сосакан. — Без съмнение досега вече трябваше да сте разрешили тази загадка; а вие не сте напреднали особено… — другите членове на съвета замърмориха одобрително. Сано усети, че губи увереност. — Освен това с действията си сте разстроили напълно живота на обитаващите манастирите в района на храма — продължи Макино и погледна към игумена на Зоджо.

Благият старец кимна и рече:

— Да, отрядът детективи смущава всекидневните ни ритуали, но сосакан Сано може да разчита на пълното ни съдействие до разрешаването на проблема…

Макино подкани и градските старейшини да изразят тревогата си от проточването на разследването, което затруднявало разкриването на причините за другите пожари, зачестили през последните месеци в районите Суруга, Нихонбаши и Канда. Сано се поклони и отвърна, че ще се постарае да установи дали пожарът в „Черният лотос“ е свързан с хора или с места извън територията на храма. Шогунът подкрепи идеята му, но раздразнението в очите на Макино показа, че замисълът му не се е осъществил така, както се бе надявал.

— Проявявате удивително безразличие към тревогите на нашите граждани, сосакан — заговори отново той. — Ще ни обясните ли защо толкова протакате разследването си?

Шогунът се навъси объркан, но Сано усети, че одобрението на господаря му започва да клони към Макино.

— Едно щателно разследване изисква повече време — възрази той. — Едва ли бихте искали да претупам работата си…

— Самураят не бива да оневинява грешките си! — Макино излъчваше безмерен гняв. — А добрият детектив не бива да загърбва онова, което е пред очите му. Момичето от сиропиталището е явният виновник, но то и досега не е арестувано! — останалите членове на съвета закимаха. Игуменът на Зоджо погледна Сано със съчувствие. Нерешителност помрачи челото на шогуна. Макино се възползва от негласната подкрепа на останалите присъстващи и продължи: — Какви доказателства са ви нужни, щом самопризнанията й са напълно достатъчни? Или сте толкова некадърен, че не можете да изтръгнете истината от едно петнайсетгодишно селско девойче? Трябва ли да ви учим как да провеждате разпити?

Сано преглътна резкия отговор, който се въртеше из главата му, за да не обиди шогуна с недостойното си поведение. Запази самообладание и рече:

— Изтезанията ще принудят Хару да направи самопризнания, дори и да е невинна. Никой няма полза от това. Ако екзекутираме невинен човек, няма да допринесем кой знае колко за сигурността на обществото…

— Да, точно така, ти трябва да… ъ-ъ… се грижиш за сигурността на обществото… — шогунът повтори като ехо думите му със задъханото облекчение на човек, току-що пробягал голямо разстояние, за да настигне другарите си. Сано наблюдаваше как Макино скри огорчението си зад дима на лулата си. — Ето защо отдавна трябваше да си арестувал Хару — продължи шогунът, вперил укорителен поглед в Сано. — Твоето… ъ-ъ… бавене кара бакуфу да изглежда безсилно. Не бива гражданите да си мислят, че могат да се измъкнат безнаказано, след като са извършили… ъ-ъ… убийство. Ужасно съм разочарован от теб, сосакан Сано.

Сано бе обзет от тревога, съзирайки прикритото злорадство на Макино, и каза предпазливо:

— Съжалявам, господарю, но трябва да изтъкна, че бакуфу ще изглежда още по-безсилно, ако екзекутираме Хару, а след това има нови пожари и убийства само защото истинският виновник е избегнал закона.

— Аха! — Цунайоши схвана смисъла на казаното и лицето му се проясни. Грозните черти на Макино помрачняха. Всички останали бяха свели поглед. — Тогава действай по-бързо, сосакан Сано. Или докажи, че момичето е виновно, или намери действителния извършител. Иначе ще наредя на някой друг да поеме… ъ-ъ… разследването — шогунът се озърна и спря поглед върху Макино. Смиреният поклон на главния старейшина не скри задоволството му. — Не постигнеш ли резултати в най-скоро време — продължи шогунът към Сано, — ще бъда принуден да преразгледам твоето… ъ-ъ… положение… Свободни сте! — и шогунът махна с ветрило към присъстващите.

 

Щом се прибра вкъщи, Сано свика четирима детективи в личния си кабинет и заяви:

— Имам за вас ново поръчение: започвате тайно наблюдение на сектата „Черният лотос“… — беше подбрал тези мъже, защото до момента не бяха участвали в разследването на пожара и никой в храма не ги познаваше. Сега се обърна към Канрю и Хачия, малко по-възрастни от него бивши полицаи: — Вие двамата ще се предрешите като поклонници и ще се навъртате из района на храма… — и им разправи историята на младия монах. Докато говореше, Сано долови скептицизма им. — Зная, че звучи неубедително, но ако в храма има нещо съмнително, трябва да го открием — после се обърна към другите двама детективи: — А от вас искам да се внедрите в сектата — двамата самураи, Такео и Тадао, бяха братя. Още нямаха двайсет години и произхождаха от семейство, което бе сред потомствените васали на Токугава. Бяха от новопостъпилите в отряда на Сано. И двамата имаха красиви черти и неустрашим дух. Слушаха внимателно Сано, който продължи с инструкциите си: — Ще се представите за набожни младежи, които искат да постъпят в манастира на „Черният лотос“. Направете необходимото да ви приемат за послушници и разберете какво става там вътре.

— Да, господарю — произнесоха в хор Такео и Тадао и се поклониха.

— Канрю сан, ти отговаряш за наблюдението — каза Сано. — Ще ми докладваш как напредвате.

— Ще ходите ли днес в храма? — попита Канрю, когато детективите вече се канеха да тръгват.

След миг колебание Сано отвърна:

— Може би по-късно. Сега трябва да свърша една работа.

 

Районът Коджимачи заемаше централния хребет на Едо, недалеч от замъка в западна посока; беше разположен по протежение на пътя към Йоцуя, населяван от второстепенните клонове на клана Токугава. Тук, в тесен коридор между дворовете на даймио и васалите им, селяни и занаятчии продаваха стоката си. Намиращият се в близост храм Хиракава Тенджин привличаше много хора и в района процъфтяваха търговията и ресторантьорството.

Докато Сано яздеше покрай един магазин, от който лъхаше на кипнал соев крем, от сивото небе запръска лек дъжд; сред тълпите наоколо тутакси изникнаха чадъри. Сано се чувстваше неловко. Беше обещал на Рейко да разследва лично сектата „Черният лотос“ и фактът, че вместо да удържи на думата си, бе изпратил в храма свои детективи, му изглеждаше като предателство по отношение на доверието й. Освен това не й беше съобщил, че възнамерява да провери доколко верни са признанията на Хару за собственото й семейство. Сано бе убеден, че тази проверка е наистина необходима, но знаеше, че Рейко ще я изтълкува като акт на съмнение към преценката й.

Пътят свършваше при най-известното място в Коджимачи — дивечовия пазар. Многобройни сергии предлагаха глиганско, еленско, маймунско, мечешко и птиче месо от планините около Едо. Купувачи и продавачи се пазаряха; мухи бръмчаха около животинските трупове, закачени на куки или проснати на дъсчени плотове; въздухът вонеше на кръв и мърша. Оттатък пазара се виждаше известният ресторант Ямасакана — „Планинска риба“, в който се сервираха всякакви вкуснотии. Близо до Ямасакана Сано забеляза малка гостилница за ястия с фиде. Това вероятно бе заведението, което преди време бе притежавало семейството на Хару. Къси синьо-лилави завеси, които се спускаха от стрехите, отделяха повдигнат дървен подиум с места за клиентите. В този час — между закуската и обяда — заведението беше празно, но плъзгащите се дървени врати стояха отворени. Когато Сано скочи от седлото и завърза коня си за един стълб, откъм кухнята в задната част долетя дрънчене на съдове. Собственикът — мъж на средна възраст със синьо памучно кимоно и бяла кърпа на главата — се втурна да го посрещне. Сано се представи и каза:

— Нужни са ми сведения за семейството, което е притежавало тази гостилница преди вас. Познавахте ли ги?

Върху кръглото открито лице на собственика се изписа смущение.

— Да, господарю. Това бяха моите родители. Починаха преди единайсет години. Оттогава ние двамата със съпругата ми поддържаме заведението… — и той направи жест към кухнята, където една жена бъркаше димящи тенджери върху печката. Бе заобиколена с дъски, отрупани със ситно нарязани зеленчуци.

— Вероятно съм объркал мястото — каза Сано. — Хората, за които ви питам, са починали само преди две години. Имали са дъщеря на име Хару. Мъжът пребледня като смъртник, падна на колене и изстена измъчено:

— Хару чан…

Жената дотича от кухнята. Дребна и слаба, със сивеещи, събрани на висок кок коси, тя сгълча мъжа си:

— Разбрахме се повече никога да не я споменаваме! — след което го погледна повторно и гневът й стихна, заменен от загриженост. — Какво има? — тя отправи напрегнат поглед към Сано. — Кой сте вие?

— Сосакан Сано — отвърна собственикът задавено. — Сосакан сама пита за Хару…

— Значи вие я познавате? — възкликна Сано, озадачен от реакцията на двойката.

— Не — отвърна жената и хвърли към съпруга си предупредителен поглед.

Той вдигна скръбни очи към Сано.

— Тя беше наша дъщеря!

— Беше? Ваша дъщеря? Но аз разбрах, че Хару е сираче и че родителите й са починали от треска…

Раменете на собственика увиснаха от непосилния товар на скръбта.

— Който ви го е казал, е сбъркал. Живи сме. Не ние, а Хару е мъртва…

Опитвайки се да проумее думите му, Сано поклати глава:

— Хару е в манастира на храма Зоджо — и обясни за пожара и убийствата. Мъжът и жената слушаха безмълвни; очевидно двамата не бяха чули новината. — Но сигурно съм сбъркал — завърши Сано. — Явно не говорим за едно и също момиче…

Собственикът се разрида неутешимо, а жената притисна ръце до лицето си и измърмори:

— О, не, не… Не отново… — и избяга към вътрешността на заведението.

Мъжът остана на място и ръцете му затрепериха, докато изричаше:

— Няма недоразумение. Хару, за която говорите, е наша дъщеря. За нас тя е мъртва, но иначе си знаехме, че е някъде по белия свят.

Значи Хару беше излъгала, че е сираче! Дали изобщо бе казала истината за каквото и да било?

— Избягала е от дома си, така ли? — после му хрумна една друга възможност. — Или вие се отказахте от нея?

Жената се върна, лицето й сега изразяваше негодувание:

— Че какво друго ни оставаше след всичко, което стори?

— А какво е направила? — попита Сано.

— За да разберете, трябва да ви разкажа историята от самото начало — каза собственикът. — Преди две години имахме един редовен клиент — богат търговец на ориз от Шинджуку на име Йоичи. Пристигаше в Коджимачи два пъти седмично да купува дивеч и често се хранеше в нашата гостилница. Хару вече се превръщаше в красива млада жена. Йоичи сан беше вдовец и я хареса. Един ден й поиска ръката. Беше подходяща партия. Като съпруга на богат мъж тя щеше да живее в хубава къща и да бъде осигурена. Децата й щяха да си имат всичко. Затова приехме предложението на Йоичи сан.

— Само че Хару не искаше да се омъжи за него, защото бил стар и грозен. Такова непокорно и неблагодарно момиче! — сви възмутено устни жената. — Вместо да се чувства задължена, че сме й избрали осигурен мъж!

— Месец след брака посред нощ къщата на Йоичи сан се подпалила и изгоряла до основи. Огнеборците го намерили мъртъв сред останките заедно с всичките му слуги. Хару се върна вкъщи на следващата сутрин цялата в сажди и с рани от изгорено — разпервайки ръце в безпомощен жест, собственикът въздъхна: — Разбира се, пуснахме я вкъщи.

Сано потръпна. Пожарите бяха обичайно явление, но на Хару явно често й се случваше да попада в центъра им.

— Веднага разбрахме, че нещо не е наред — каза жената. — Тя толкова се радваше, че си е отново у дома, и изобщо не жалееше съпруга си. Когато я попитахме как е успяла да се спаси, ни каза, че се събудила и видяла, че спалнята им била изпълнена с дим. Каза, че хукнала навън през пламъците, като викала съпруга си, но той не отвърнал и тя не успяла да го намери.

— Скочила през задния балкон и когато се осъзнала, лежала на улицата. Но не можа да ни обясни как така е успяла да се събуди, за разлика от останалите. Попитахме я защо не се е наранила, след като е скочила от балкона, и тя ни обясни, че завързала на парапета една завивка и се спуснала по нея. Да, ама преди това каза, че е скочила. Пък и как е имала време да завързва завивки? И как се е оказала в безсъзнание? Изглеждаше напрегната и гузна; отвърна, че сигурно е припаднала…

— После разбрахме, че пожарът най-вероятно е започнал от спалнята на Йоичи сан — каза собственикът. — Един съсед видял някаква жена да тича навън от портата още преди идването на огнеборците. Не преставахме да разпитваме Хару какво точно се е случило, и всеки път тя ни разказваше различна история. Накрая ни заяви, че не можела да си спомни.

Очите на собственика се изпълниха с отчаяние. Двамата с жена му стояха на разстояние един от друг, но заедно в срама си, с наведена глава.

— Накрая взехме да мислим, че Хару сама е подпалила къщата…

— Ако съдията я признаеше за виновна, щяха да я изгорят на клада — поясни бащата.

— Нас също — добави майката.

В случаите на тежко престъпление семейството на извършителя споделяше наказанието му.

— Значи подозренията са си останали между вас — каза Сано. Двамата кимнаха. — А после какво стана?

— Първо се държахме така, все едно не се беше случило нищо нередно… Хару ни беше единствено дете. Обичахме я… — собственикът преглътна с мъка. — Но не можехме да понесем да я гледаме и да си мислим, че вероятно е убийца. Хару сигурно се беше досетила какво изпитваме, защото се промени. Беше много добро момиче, но после…

— Спря да ми помага в кухнята — поясни майката, — започна да се държи грубо с клиентите, започна да излиза нощем без позволение, прибираше се пияна, крадеше от кутията с парите. Съседи ни казаха, че я виждали по разни чайни в компанията на мъже. Карахме й се, бихме я, но не можахме да я обуздаем. Тя само ни ругаеше. Почнахме да се питаме дали не е проявявала същото непокорство и пред Йоичи сан, та той да я е наказвал, да я е озлобил и така да е станал причина за собствената си смърт. Опасявахме се, че и на нас може да стори нещо…

— Накрая й дадохме малко пари и я прогонихме… — собственикът впери поглед навън, където продължаваше да вали. — Месеци наред нямах покой и все си мислех какво ли ще стане с дъщеря ни. Обвинявах се за злините й и се питах как ли другояче е трябвало да постъпя. Оплаквах я и се молех за нея. Двамата с жена ми се опитахме да я забравим, но сега виждам, че сме сбъркали, като сме премълчали греховете й — собственикът говореше с угризения. — Трябваше да си дадем сметка, че рано или късно отново ще причини някакви неприятности — той отправи питащ поглед към Сано: — Тя е подпалила къщата край храма „Черният лотос“, нали?

— Опасявам се, че да — Сано изпитваше дълбоко съчувствие към родителите на Хару. Съжаляваше, че бе дошъл в Коджимачи, защото сега трябваше да каже на Рейко истината за момичето, а мисълта за това го ужасяваше.