Джуд Деверо
Черния отмъстител (7)

7

— Трябва да дойдете с мен — каза младият английски войник и погледна Джесика много строго.

— Но тя нищо лошо не е направила — протестира Елеонор, за чиято пола се бяха хванали три от по-малките. — Беше само невинен свидетел на нападенията.

— Това ще го реши пълномощникът на негово величество, господин Джон Питмън.

— Не се тревожи, Елеонор — каза Джесика и се опита да скрие, че гласът й трепери. Достатъчно е Питмън да я обвини, за да я осъдят. Хвърли на семейството си още един окуражаващ поглед и последва четиримата войници, които трябваше да я заведат при Питмън.

Натаниел вървеше до нея.

— Ще те браня, Джес — заяви Нат и детските му очи станаха изведнъж сякаш старчески.

Усмивката й беше жалка, но държеше главата си високо изправена. Войниците измаршируваха с нея към обширния чифлик на Монтгомърови, но не влязоха през главния вход, а през странична врата, която тя никога не беше използвала. Така се озоваха в бюрото, служило десетилетия на семейство Монтгомъри за кантора. Често беше виждала Адам да седи там до баща си и да слуша внимателно заръките му как да ръководи сложните търговски дела на семейството.

Сега Джон Питмън седеше зад бюрото, на което бяха работили много поколения Монтгомъровци.

Един от войниците натисна Джесика да седне на стола пред бюрото на Питмън.

— Госпожице Джесика — подхвана Питмън, след като отпрати с жест войниците от кантората, — съобщиха ми, че имате точни сведения за онзи престъпник, който се представя за Черния отмъстител.

— Не зная нищо за него. Нито кой е, нито къде живее, изобщо нищо.

— Но той ви е целунал.

Джесика се размърда притеснено на стола. Спомни си толкова живо нощта, когато се натъкна в гората на Питмън. Тогава й каза, че не спи с жена си и се опита да я целуне.

— Много мъже се опитват да ме целунат — каза тя тихо, но го гледаше право в очите. — Никога не ги насърчавам да го правят.

Той посведе клепачи, което й подсказа, че също помни онази нощ. Но сега погледът му беше вперен в нейното деколте.

Мина й през ума, че този мъж не й беше обръщал внимание, преди да го стори Черния отмъстител.

— Не зная нищо за Черния отмъстител — повтори малко по-високо.

Питмън стана и заобиколи писалището.

— Не зная дали мога да ви вярвам. При последната му лудория вие му спасихте живота.

— Аз тъкмо хвърлях въже на Джордж Грийн. Можех ли да зная, че английските войници са такива смотаняци?

Той я фиксира няколко секунди.

— Хм, подобен отговор вече съм получавал.

Джесика се запита дали Алекс не е подкупил и зет си, та английският капитан да я освободи.

Питмън се приближи още повече и сложи ръка на рамото й.

— Едва през последните седмици осъзнах ясно колко хубава сте всъщност, госпожице Джесика.

— Едва след като го забеляза Черния отмъстител?

Той свали ръка от рамото й.

— Имате остър език. Може би малко прекалено остър за моя вкус. Ако продължите да браните този бунтар…

— Ще постъпите как? Ще накажете мен, защото не можете да хванете него?

Питмън си пое шумно дъх и Джесика съжали за казаното току-що. Той отвори уста за рязък отговор, когато вратата бързо се отвори.

— Какво значи това? — попита Александър, а вратата се блъсна в стената. Напудрените къдрици се развяваха като знаме около главата му. — Казаха ми, че вече арестуваш и жени!

Питмън се отдръпна пак зад бюрото. С израз на досада отговори:

— Не съм я арестувал, наредих само да я доведат за разпит.

— Няма да го допусна — заяви Александър, а гласът му ставаше все по-гневен. — Няма да позволя! Ела с мен, Джесика. — Той й протегна ръка като на малко дете.

Джесика я хвана и излезе с Александър от стаята, без да удостои Питмън с още един поглед.

— С кого ли още е разговарял? — попита тя, но Алекс я повлече безмълвно подире си по коридорите.

— Къде отиваме, Алекс? Кого е разпитвал?

Алекс отвори най-сетне една врата, бутна я през прага и заключи след себе си. Облегна се с шумна въздишка на вратата.

— Алекс — подхвана тя пак. Намираха се в широка зала с мебели, покрити с много метри муселин, за да се запазят от праха. Алекс се отпусна в едно кресло и се видя целият обвит в облак пудра и прах. Вдигна зад себе си парче плат, отвори едно чекмедже и извади ветрило, което подхождаше чудесно на зелената му жилетка на цветя. — Сега ми кажи какво те пита.

— Нямам много за казване. Попита ме дали зная нещо за Черния отмъстител.

— Но ти естествено нищичко не знаеш.

Освен какъв е вкусът на целувките му, помисли си Джесика.

— Или все пак знаеш?

— Нищо, което да помогне на Питмън да закара Черния отмъстител под бесилото. Елеонор сигурно се тревожи за мен. Трябва да се прибера и да я успокоя.

— Елеонор вече знае всичко. Изпратих й Нат. Но какво знаеш в действителност за Черния отмъстител? И престани да се разхождаш из стаята, Джес. Седни!

Джесика вдигна муселина от един стол и седна върху розовата копринена възглавница.

— Не зная кой е иди как може да се свърже човек с него. Наистина не зная нищо за него. — Освен какви чувства будят в мен ръцете му, когато се плъзгат по тялото ми, мислеше си тя. Но това нямаше да го сподели, разбира се, нито с Алекс, нито с който и да било друг.

— Да си го срещала междувременно пак? — попита тихо Алекс, а обикновено толкова милият му поглед сякаш я пронизваше.

— Аз… Алекс, защо се опитваш и ти да ме разпитваш?

— Защото, както току-що ти заявих, се чувствам отговорен за теб. Не искам този Черен отмъстител да се приближава твърде много до моята приятелка. Нямам му доверие. Той е славолюбив самохвалко…

— Той си е в ред — изсумтя тя. — И поне се опитва да помага на хората. Когато измъкнаха кораба на Джошуа от ръцете му, никой в този град не се осмели да протестира.

— Защо ли си мислех, че смяташ Черния отмъстител за страхливец, който се крие зад маска, вместо да предизвика открито Питмън?

— Ако се беше изправил пред Питмън и беше протестирал открито, щяха да го застрелят на място. — Тя се опита да смени темата. — Онзи портрет на майка ти ли е?

Алекс имаше очевидно още въпроси. Но след като си вя известно време мълчаливо с ветрилото, стана и каза:

— Това беше стаята на майка ми. Исках да ти покажа нещо. — Той се приближи към голяма изрисувана ракла до стената и я отвори. Вътре бяха грижливо скътани много рокли.

— Бяха на майка ми. Но сега лежат ненужни и гният. Помислих, че ти и Елеонор можете да намерите за тях по-добра употреба.

Тя се дръпна инстинктивно от него.

— Милостиви дарове за семейство Тагърт? Не бива да вярваш, че ще ги приема, само защото успя онзи ден да ми пробуташ една рокля. Не ти искам милостинята, Александър Монтгомъри. За теб ние винаги сме били изметта на града.

— Не, Джес, намеренията ми бяха съвсем други.

— Какво става тук?

Двамата се обърнаха и видяха Мариана Монтгомъри, застанала на прага. Тази жена вдъхваше страх. Притежаваше типичните физически черти на семейство Монтгомъри — широки рамене и висок ръст — на мъжете стояха добре, но за жена бяха по-скоро недостатък. Мариана беше висока над един и осемдесет, широкоплещеста, с едри гърди, но тънка в кръста — с една дума, на фигурата й би завидял всеки мъж. Освен импозантната си физика притежаваше и променлив нрав, можеше да се развилнее като вихрушка, но и да хленчи като новородено бебе. Никой не можеше да предвиди дали Мариана ще изхвърли тиранина, или ще пожелае да се сгуши в скута му.

— Александър, попитах те нещо.

Мариана изживяваше очевидно един от бурните си дни. Явно смутен, Алекс сви глава в раменете си. Джес пристъпи пред него и каза:

— Доведоха ме, за да… за да може вашият съпруг да ме разпита. Александър бе така любезен да ме покани тук и да ми покаже чудесните дрехи на вашата майка. Тъкмо се канехме да излезем.

— О! — каза Мариана и се отпусна в едно кресло, сякаш вятърът в платната й утихна. — Моят съпруг. Наистина зле си постлах. Но когато се омъжвах за него, не подозирах, че е такъв. Не искам други да страдат заради мен. Помолих Адам и Кит за помощ, но те по всяка вероятност не са получили писмата ми. Иначе сигурно щяха да побързат да дойдат.

Джес я потупа успокоително по рамото. В присъствието на Мариана се усещаше толкова мъничка и лека като перце.

— Ще си дойдат при първа възможност. Дотогава ще ни помага Черния отмъстител.

— Да — съгласи се Мариана, — той ни е подкрепа, но Джон твърдо е решил да го убие.

— Мариана — каза Джес, — ако разберете нещо, което Черния отмъстител би искал да знае, кажете ми го. Може да намеря начин да се свържа с него. Бих могла…

Алекс, който почти я беше забравил, я сграбчи за лакътя и направо я избута през вратата.

— Ще го направя — извика Мариана подире й. — Ще ти се обадя, Джес.

— Как може човек да е толкова глупав! — нахока я Алекс, щом излязоха. — Та тя е омъжена за Питмън. Не ти ли е ясно? Ами ако му предаде думите ти? Ами ако Питмън й повярва? Освен това наистина ли можеш да се свържеш с Черния отмъстител? И защо не ми каза?

— Алекс, причиняваш ми болка. За мъж, който страда от атрофия на мускулите, стискаш доста яко. — Тя разтри рамото си, което вече я болеше. — Убедена съм, че Мариана мрази Питмън повече от когото и да било. Виж, що се отнася до възможността да се свържа с Черния отмъстител, не съм чак толкова сигурна. Но не е изключено все пак ние да… да ми се покаже пак. Ще ме изпратиш ли до реката, Алекс? Жадна съм.

Той я хвана пак, но вече не толкова здраво.

— Кога видя за последен път Черния отмъстител?

— Снощи. Не зная защо ти разказвам всичко това.

— Какво искаше от теб?

— Беше само посещение на учтивост.

— Посещение на учтивост! — възкликна недоверчиво Алекс, застанал на брега на реката. Джес зачерпи с шепа вода и пи. После събу обувките и си изми краката.

— Ами да, посещение на учтивост. Алекс, не ти ли е горещо с тия дебели дрехи? Сами сме. Можеш спокойно да си свалиш перуката. Видът на една плешива глава изобщо няма да ме смути.

— Но би предпочела все пак тъмната коса на Черния отмъстител, нали?

Джесика беше запретнала пола до коленете.

— Какво те прихваща днес, Алекс? Да не те е отблъснала още някоя жена? Първо ми съчувстваш, а сега ме навикваш.

— Я си оправи полата. На теб може и да не ти изглеждам като мъж, но въпреки това съм.

— А-а! — засмя се тя и смъкна полата до глезените. — Прекарал си твърде дълго време в морето. Трябва час по-скоро да те обулчим. Опита ли при Сали Бледмън? Живее на десетина мили южно от…

— Зная къде живее Сали Бледмън. Ако вече си си измила краката, ще те изпратя до вас. Човек не бива да те оставя един миг сама, веднага се забъркваш в нещо опасно.

Тя стана и тръгна до него, учудена от променливото му настроение. Като стигнаха улицата, видяха Итън Ледбетър да идва към тях, понесъл на всяко рамо чувал с петдесет фунта пшеница. Сърцето на Джес заби учестено. Дали този мъж не е Черния отмъстител? Този мъж ли я държа вчера в обятията си?

— Добро утро — каза тя, когато се изравниха с Итън.

Той забави крачка и й се усмихна, явно изненадан от необичайното внимание, което му оказа. За малко да изтърве един от чувалите.

— Добро утро, госпожице Джесика. — Той се опита да върви заднешком, за да е редом с нея, но се спъна в камък и с мъка запази равновесие. Спря и се загледа подире й, докато тя изчезна от погледа му.

Алекс пак я сграбчи яко за лакътя.

— Колко непристойно се държиш! Заслужаваш да те затворят някъде.

— Някой да те е упълномощавал да играеш ролята на мой баща? — изсумтя тя.

— На баща ли? — отвърна той обидено и отблъсна така рязко ръката й, че тя за малко не падна. — Върви си у дома, пък ако се окажеш отново в опасност, мога само да се надявам, че твоят Черен отмъстител ще те отърве.

— На това се надявам и аз! — извика тя, докато го гледаше как се отдалечава с клатеща се походка надолу по улицата. — И то много се надявам!

 

— Джесика! — каза Елеонор вече за четвърти път, — чуваш ли ме изобщо?

— Ослушва се дали навън нещо не шава — каза Натаниел.

Това извади Джесика от вцепенението й. Обърна се и изгледа унищожително Натаниел, който изобщо не се впечатли.

— Какво значи всичко това, Джесика? От два дена се държиш, сякаш с мислите си далеч оттук.

— Тъкмо се мъча да приключа годишния отчет на стария Клаймър, а също и да се измъкна от куп затруднения, както всички го очакват от мен — заяви тя и се обърна ядосано към Натаниел, който я гледаше многозначително, сякаш знаеше със сигурност какво става в главата й.

Минаха два дена, откакто беше за последен път в горичката до къщата. Днес пленничеството й беше доброволно. От сутринта, когато Питмън нареди да я доведат за разпит, усещаше, че Черния отмъстител е наблизо. Дори нощем в леглото й се случваше да е сигурна, че е край нея. Веднъж чу даже тихо свиркане и веднага разбра, че е той, но се поколеба да отиде при него.

Елеонор й разказа, че хората вече рядко споменавали Черния отмъстител, убедени били, че Питмън го е сплашил и той се е върнал, откъдето е дошъл. Според Елеонор хората в града били все по-склонни да мислят, че Черния отмъстител е моряк и е напуснал пристанището с кораба си.

Джесика премълча, защото знаеше със сигурност, че Черния отмъстител си е в Уорбрук. Не искаше да си признае, че този мъж я привлича. Затова не обръщаше внимание на сигналите му и на присъствието му в гората зад къщичката. Излизаше само придружена от братчета и сестричета, с надеждата, че Черния отмъстител няма да иска децата да го видят. Откъде знае Натаниел, че Черния отмъстител дебне пред вратата им, това не можеше да каже, пък и отдавна престана да се чуди на проницателността на Нат.

— Джесика, изхвърли, моля те, легена вместо мен — каза Елеонор. — Малко чист въздух ще ти дойде добре.

Джесика погледна през южния прозорец на къщичката и видя звездите, блеснали по тъмното небе.

— Не, покорно благодаря, прати по-добре някое от децата.

— Пишка ми се — каза Сара, — ама ме е страх да изляза в тъмното.

— Изведи я — заповяда Елеонор и хвърли на по-голямата си сестра изпитателен поглед. — Много искам да разбера какво те е прихванало.

— Абсолютно нищо. Ще дойда с теб, Сара — каза неохотно Джес. На другите не им се излизаше, защото Нат тъкмо рисуваше нещо ужасно интересно в пепелта на огнището. Джес хвана Сара за ръка и я отведе до клозетчето. Детето ужасно се забави и Джесика се озърташе нервно, но не видя маскиран мъж да дебне зад дърво или храст.

Когато се прибираха със Сара, усети, че й олеква на сърцето. Ех, нали, ако го зърне пак, ще е достатъчно само да му каже да се пръждосва. Не е длъжна да се оставя той да я опипва. Ако се появи, ще бъде силна и ще му каже най-категорично да се маха. Почти тичаше, когато стигна къщната врата. Сара изситни през прага, Джесика искаше да я последва, но когато посегна към дръжката, нещо, не, всъщност някой, я хвана за ръката. Веднага разбра кой е.

— Джесика, затвори вратата, че духа — извика Елеонор.

Джесика се опита да освободи с рязко движение ръката си от неговата, но той я държеше здраво, а после почна, о, господи, да целува дланта й, китката.

— Джесика, къде се бавиш? — извика доста ядосано Елеонор.

Черния отмъстител целуваше сега връхчетата на пръстите й.

— Мислех… исках само да изхвърля легена. Можеш ли да ми го подадеш.

Елеонор беше събрала в престилката куп скъсани чорапи за кърпене. Изгледа смаяно сестра си. Натаниел скочи чевръсто от пещта и донесе на Джесика легена с мръсна вода. Но когато се опита да подаде глава през вратата, Джесика му попречи с тялото си да види какво става.

В следния миг Черния отмъстител я дръпна към себе си, затръшна с крак вратата и прегърна Джесика с две ръце. Когато я привлече към себе си, за да я целуне, легенът се изтърколи на земята. Беше като прегладнял и сякаш животът му зависеше от тази целувка.

Въпреки добрите си намерения, Джесика отговори на целувката му със същата страст.

— А сега си върви — каза тя задъхано, когато устните им най-сетне се разделиха.

Той сложи пръст на устата й, за да я накара да млъкне и посочи с глава към вратата. После я хвана за ръка и двамата изтичаха нагоре по хълма и влязоха в гората. Когато спряха, тя беше останала без дъх. Но той почна веднага да целува шията и раменете й, да разтваря роклята й.

— Толкова ми липсваше, Джес — прошепна той. — Всяка нощ те виках, но ти не дойде. Защо?

Тя се опита да се откъсне от него, но не намери сили.

— Не искам да те виждам. Предпочитам никога да не те бях срещала. Всички в града са убедени, че си напуснал този край. Защо не се махнеш от Уорбрук? Нали помогна на Джошуа, това е достатъчно.

— Искаш да се махна? Наистина ли го желаеш?

— Да, искам го. Ти внесе невероятна тревога в моя живот. Първо ме хвърляш в каче с мръсна вода, после ме целуваш, после ме затварят заради теб, няколко дена по-късно отново ме арестуват и ме разпитват. О, Итън, моля те, махни се от тук.

Той спря да я целува.

— Итън?

— Не исках да кажа това. Не — прошепна тя, — и не ми казвай дали съм улучила или не. Не искам да зная кой си. Не зная защо изборът ти е паднал върху мен. — Тя вдигна поглед към него. — Може би ти знаеш? Колко жени посещаваш, освен мен и ги измъкваш нощем от домовете им? И свиркаш пред вратите им, докато те се опитват да заспят?

— Значи си ме чула все пак. Що се отнася до другите жени, просто нямах време да ги ухажвам. Ти изпълваш един мъж докрай. За съжаление, не си толкова вярна, колкото съм аз. Мечтаеш за Итън Ледбетър, прекарваш половин ден с Александър Монтгомъри, а насърчаваш и стария Клаймър.

Тя го отблъсна.

— Кой ти е дал правото да ме упрекваш за други мъже? Абигейл Уентуърт повтаря на всеки, който иска да чуе, че си се прекачил посред нощ през прозореца в спалнята й.

— Това пък кой ти го каза?

— Аха, признаваш, значи?

Той я привлече отново към себе си, но тя извърна глава и сякаш се вдърви.

— Тя лъже, Джеси. Преследва ме и току изскача иззад някое дърво. Фука се, без да има каквото и да било основание. Да не беше тя, приказките за мен щяха веднага да спрат. Тя излага живота ми на опасност.

Последните му думи отново я настроиха по-примирително. Когато той пак я привлече към себе си и взе да я целува по косата, тя обгърна кръста му с ръце.

— Моля те, махни се от Уорбрук. Питмън и войниците му рано или късно ще те хванат. Единственият ти шанс да се спасиш, е да напуснеш веднага града.

— Не мога. Пак се отвори работа за мен.

— Работа ли? — Ръцете й го прегърнаха по-силно. — Дано не се каниш пак някого да нападаш? Не бива да го правиш!

— О, Джесика, толкова се радвам, когато твърдиш, че те не бива да ме хванат. Много ли ще ти е мъчно, ако ме обесят?

— Защо трябва да ми става мъчно? — отвърна тя ядосано. — Какво може да означаваш ти за мен? Та аз дори не зная кой си. Никога не съм разговаряла с теб. Не сме правили друго, освен…

Той й вдигна брадичката и я накара да го погледне в очите.

— Не съм правил нищо друго, освен да те обичам. Досега друг мъж не е успявал да разбие коравата черупка на госпожица Джесика. Някои смятат, че на теб изобщо не ти трябва мъж. Но аз зная: трябва ти мъж, силен като теб.

— Мразя те — измърмори тя, скрила лице в коприненото трико на рамото му.

— Нали виждам колко ме мразиш. А сега ми дай още една целувка, защото трябва да тръгвам.

Тя пак го целуна страстно.

— Утре си остани у дома или излез с мрежите в морето. Надявам се вечерта да се видим.

— Надяваш се? Какво значи това?

— Шшт — прошепна той и я целуна нежно, за да я накара да замълчи. — Елеонор може да се появи всеки миг. — Той я целуна още веднъж по устата, целуна й ръцете и миг по-късно беше изчезнал.

Джес стоя известно време като изгубена под дърветата, потриваше зиморничаво ръце от студения нощен въздух, после се върна в къщичката. Елеонор не пророни нито дума, хвърли само остър поглед към разрешената й коса и раздърпаната рокля, но Джесика не й даде никакво обяснение.

Когато завиваше тази вечер децата с юргана, тя се наведе над Натаниел:

— Англичаните да са наумили нещо, което би заинтересувало Черния отмъстител?

— Барут — отговори веднага Нат, без да се учуди ни най-малко на въпроса на Джесика. — Две каруци с барут ще пристигнат утре от Ню Съсекс.

Джесика кимна и слезе по стълбичката от тавана. Черния отмъстител явно има намерение да отнеме на англичаните този барут. Какво ли ще прави с него? — питаше се тя. Ще го унищожи, отговори си сама, та англичаните да не могат да го използват срещу колонистите. Но и малка грешка ще е достатъчна, за да бъде хвърлен във въздуха заедно с барута.

Тази нощ с мъка успя да заспи.