Джуд Деверо
Черния отмъстител (2)

2

— Не разбирам защо трябва да ходя на посрещането му — повтори Джесика Тагърт за хиляден път на сестра си Елеонор. — Александър никога не е означавал нещо за мен, най-малко нещо добро. — Елеонор стегна яко връзките на корсета на сестра си. Ако Елеонор можеше да бъде наречена хубава, сестра и несъмнено я превъзхождаше. Нея и всички жени в града.

— Трябва да си там, защото семейство Монтгомъри са били винаги много добри към нас. Сали, слез веднага от масата — викна тя на четиригодишната си сестричка.

Къщата на Тагъртови си беше всъщност колиба, малка и точно толкова чиста, колкото можеше да се изисква от две жени, които работеха по цял ден, а трябваше, освен това и да се грижат за седем по-малки братя и сестри. Къщата беше в края на града, малко навътре в горичката и без близки съседи, не защото семейството предпочиташе да живее изолирано, а защото преди осемнайсет години, когато петото кресливо и сополиво Тагъртовче видя светлината на деня и сигурно нямаше да е последното, хората престанаха да строят в съседство с тях.

— Натаниел! — викна Джесика на деветгодишното си братче, което олюляваше три тлъсти и вбесени паяка пред лицето на по-малката си сестричка. — Ако те докопам, лошо ти се пише!

— Няма защо да ходиш да го зяпаш тоя Александър — извика подигравателно Натаниел, хвърли паяците в косата на сестра си и изхвърча навън.

— Застани най-сетне мирно, Джес — каза Елеонор. — Как да стегна корсета, като непрекъснато мърдаш бедра.

— Изобщо не държа да ме стягаш. Наистина не проумявам защо трябва да посрещам този Монтгомъри. Нали не зависим от благодеянията на някой си Александър Монтгомъри.

Елеонор въздъхна дълбоко.

— Когато го видя за последен път, и двамата бяхте още деца. Може да се е променил.

— Хм! — изсумтя Джесика и се дръпна от сестра си, за да вдигне от пода малкия Самуел, който тъкмо се канеше да си напъха нещо трудно определимо в устата. Като се наведе, видя, че е един от тлъстите паяци, с които Натаниел плашеше допреди малко сестричката си. — Лош характер като този на Александър никога не се променя. Преди десет години беше хвалипръцко и всезнайко, сигурна съм, че и сега си е такъв. Ако Мариана има нужда от помощта на брат, за да се отърве от човека, за когото от глупост се омъжи, защо не се обърна към по-големите? Към някой от добрите Монтгомърови?

— Доколкото зная, писала е на всичките си братя, но изглежда Алекс пръв е получил писмото й. Стой мирна, за да ти махна репея от косата. — Елеонор хвана плитките на сестра си и не можа да преодолее известна завист. Други жени се грижеха с часове за косата си с надеждата да изглеждат добре, а Джесика я излагаше преспокойно на слънцето, на соления въздух, на морската вода и собствената си пот, а тя си оставаше по-хубава от косата на онези, които полагаха усърдни усилия.

Имаше гъста, мека руса коса, сияеща на слънчевите лъчи.

— О, Джес, само да кажеш, можеш да имаш, който мъж пожелаеш.

— Моля те, не започвай пак — прекъсна я сестра й. — Ти защо не си хванеш някой? Богаташ, който да помогне на нас двете и на цялото ни семейство?

— В този град? — изсумтя Елеонор. — Град, който позволява на един Питмън да го командари?

Джесика стана и отметна рязко косата от лицето си. Малко жени могат просто да приглаждат косата си назад и пак да изглеждат добре. Джесика беше от тях.

— И аз нямам никакво желание да вземам някой от тези пъзльовци за съпруг. — Тя върна малкия Самуел на пода. — Но не съм и толкова глупава, че да се надявам мъж или поне някой като Александър, да ни спаси. Мисля, че си представяме Монтгомърови само в група, но не и като отделни личности. Права си да твърдиш, че не познаваме по-великолепни мъже от Сойер и двамата му по-големи сина, аз плаках не по-малко от теб, когато те поеха на далечно плаване. Но не пролях нито сълза, когато Александър напусна града.

— Джесика, не мисля, че си права. Още ли не можеш да му простиш номерата от ученическите години? Ако хората им обръщаха внимание, Натаниел отдавна да е увиснал на въжето.

— Осъждам държането му. Винаги се е смятал за нещо по-горе от нас. Братята и баща му бяха всякога готови да работят с други хора, само Алекс смяташе, че е твърде различен, за да го прави. Семейството му е най-богатото в града, но само той си въобразяваше, че е над всички.

— Ти затова ли му захвърли в лицето омара, който искаше да ти подари? Никога не можах да те разбера, та нали целият град все ни носеше по нещо.

— Тогава да, но сега вече не! — измърмори ядосано Джесика. — Мразя да живея от подаянията на милозливи хора. Да нямаш никога достатъчно хляб в къщи, да не знаеш с какво ще нахраниш на другия ден братчетата и сестричетата си. А тате се прибираше на всеки девет месеца, колкото мама отново да забреме… — тя спря насред думата и си пое дълбоко дъх.

— Александър беше най-лошият от тях. Да можеше да зърнеш наглата му, високомерно ухилена физиономия, когато донасяше чувал царевично брашно. И как си бършеше ръцете в панталона, ако някое от нашите бебета се приближеше твърде много към него.

— Джес — засмя се Елеонор, — всеки трябваше да си избърше ръцете в панталона, в палтото или в косата, ако наше братче или сестриче се приближеше към него. Мисля, че не си справедлива. Александър не беше нито по-добър, нито по-лош от другите мъже в семейството му. Но заради малката разлика във възрастта той те привличаше по-силно от братята му…

— Не ме е привличал ни ей толкоз. Божичко, бях готова да се сприятеля по-скоро с някой кит.

Елеонор вдигна очи към небето.

— Но той помогна на нашия Патрик да стане стюард на кораба „Хубаво момиче“, нали?

— Направи го само за да се отърве от един Тагърт. А сега готова ли си най-сетне да тръгваме?

— От десет минути съм готова. Искаш ли да сключим договор. Ако Александър се окаже отново същия високомерен фукльо, за какъвто явно го смяташ, ще ти опека идната седмица цели три пая с ябълки.

— Ако ще е бас, все едно, че вече съм го спечелила. Сигурна съм, че очаква ти да му целунеш ръка. Нали е бил в Италия, там сигурно е посетил папата и се е научил от него на някои номера. Как мислиш, дали носи парфюмирано бельо?

Елеонор се направи, че не чу последната забележка на сестра си.

— Ако спечеля облога, ще носиш цялата седмица една и съща рокля и ще се държиш мило с господин Клаймър.

— С този тип, дето устата му смърди на риба? Както и да е. Сигурна съм, че ще спечеля. Този град ще разбере, че без баща си и братята си Александър е само един нафукан, мързелив и арогантен никаквец…

Беше готова да продължи преценката си, но Елеонор я изблъска през вратата и викна през рамо:

— Натаниел, ако не пазиш добре децата, ще ти смъкна гащите. Чу ли?

Като стигнаха кея, Елеонор с мъка задържа Джесика за ръката. Защото Джес вече изреждаше куп неща, които трябвало на всяка цена да свърши точно там. Да изкърпи мрежите, да оправи платната и такелажа.

— О, Джесика — извика им Абигейл Уентуърт, когато сестрите Тагърт се появиха на кея — сигурно изгаряш от нетърпение да видиш пак Александър, нали?

Джесика не знаеше дали да зашлеви младата дама, или да напусне тичешком кея. Абигейл се смяташе за втора по ред хубавица в града, затова й беше ужасно неприятно, че ще трябва да отстъпи на Джесика първенството. Не изпускаше удобен случай да напомни на Джес, че е вече на двайсет и две и като кисело вино в стари мехове, докато тя, Абигейл е само на шестнайсет и затова — току-що узрял и желан плод.

Джесика я удостои със сладникава усмивка и тъкмо се канеше да й заяви за каква я смята, но Елеонор я отведе за ръка по-далеч от момичето.

— Не искам днес да се карате. Денят трябва да е щастлив за семейство Монтгомъри, а ти ще го развалиш, ако се наложи Сойер да те откупува от позорния стълб. — Добро утро, госпожо Годи — извика тя сладко. — О, ето го и корабът, с който Алекс се завръща у дома.

Като зърна бригантината, Джесика остана с отворена уста.

— Да, ама корпусът е прекалено тесен! Сигурна съм, че този кораб е строен въпреки всички правила. Дали Питмън вече го е видял? Сигурно ще го конфискува и какво ще стане тогава със скъпоценния ти Александър?

— Преди всичко не е мой. Ако принадлежеше вече на някоя жена, Абигейл положително нямаше да дотича да го поздрави.

— Май че си права — въздъхна Джес. — Виж я само с какво удоволствие мери с крачки кея на Монтгомъри. И в какво ли се е зазяпала толкова?

Елеонор се обърна и зърна група граждани, втренчили с отворени уста погледи в същата посока.

Докато Джесика и Абигейл още стояха в очакване, някакъв мъж се заприближава към тях. Носеше яркожълт жакет с цвета на канарче, по реверите и яката бяха избродирани листа и пъпки. Жакетът сякаш щеше да се пръсне над изпъкналия кръгъл корем, а слънцето се отразяваше в пъстрата като дъга коприна на реверите. Панталонът, опнат върху дебелите крака, беше смарагдовозелен, човекът носеше и перука с дълги букли, които му стигаха до раменете. Крачеше по кея, но от време на време се препъваше, защото явно беше надничал доста дълбоко в чашката.

Гражданите решиха, изглежда, че е чиновник, пратен от английската корона. Но Джесика веднага го позна. Нито дебелият корем, нито дългата перука можеха да скрият напълно господарските черти на един Монтгомъри. Изпъкналата адамова ябълка, която Александър беше наследил от дядо си, й се хвърли в очи преди наднормените килограми, които влачеше.

Джесика хукна с развети поли насреща му. Отдавна знаеше, че Александър Монтгомъри е човек, покварен до мозъка на костите, а сега вече имаше и доказателството. Щом се е отскубнал от надзора на баща си, веднага се е отдал на порока.

— Добро утро, Александър — поздрави го тя високо и едва сдържа смеха си. — Добре дошъл у дома. Не си се променил ни най-малко.

Той спря и я зяпна недоумяващ. Очите му бяха силно зачервени и изведнъж така залитна, че тъмнокосият, як мъж зад него трябваше да го подкрепи.

Джесика отстъпи крачка назад, измери го с поглед от глава до пети, опря ръце в хълбоците и се разсмя. Секунда по-късно всички граждани се разсмяха подире й.

Не спряха и когато Мариана Монтгомъри дотича на кея. Щом зърна Алекс, тя сякаш се вцепени.

— Ало, Мери, миличка — поздрави я Алекс с крива усмивка и якият мъж с мръсна риза трябваше пак да го подкрепи.

Тълпата вече не се смееше, а Мариана гледаше брат си и не можеше да повярва на очите си.

Алекс продължаваше да се хили, а Мариана да го гледа зяпнала. После тя скри лице в престилката си и зарида. Така се затича надолу по кея, че петите й просветваха изпод полите на роклята, а вятърът понесе към тълпата високото й хълцане.

Гражданите стояха смутени. Хвърлиха към Алекс и ярката му дреха още няколко унищожителни погледа и се върнаха всеки към работата си. Чуха се само няколко измърморени забележки, пръснати от вятъра като ехо.

— Горкият Сойер! Пък братята му са толкова яки момчета!

След малко на кея бяха останали само четирима: Джесика, която се наслаждаваше на гледката, защото мнението й за Алекс се потвърди, Абигейл, застанала намръщена зад нея, смутеният Александър и набитият мъж с мръсната риза.

Джесика демонстрираше триумфираща усмивка, а погледът на Алекс постепенно се проясняваше.

— Вината е само твоя — прошепна той.

Джесика се усмихна още по-широко.

— О не, Александър, вината е единствено и само твоя, защото най-сетне блесна истинската ти същност. Години наред успяваше да мамиш всички, но не и мен. При случай трябва да ми кажеш при кой шивач си шиеш.

— Не би ли си пожелала бельо от такъв плат? — обърна се тя към сестра си.

Елеонор изгледа с присвити очи по-малката си сестра.

— Хайде, престани да дрънкаш, Джесика.

Джес й отвърна с невинен поглед на широко отворените си очи.

— Не разбирам защо се сърдиш. Само се възхитих от дрехите му и от перуката. В Уорбрук отдавна никой не носи перука. — После се обърна със сладка усмивка към Александър: — Май те задържам с брътвежа си, а ти сигурно вече умираш от глад. — Тя хвърли многозначителен поглед към огромния му търбух. — Това нещо сигурно иска грижи, нали?

На Александър му идеше да я стисне с две ръце за гърлото, но Ник го възпря.

— Ще ми платиш, Джесика Тагърт — изсъска Александър.

— С какво? Да ти опека ли тортички с крем?

Елеонор застана между двамата, преди Алекс да успее да отговори.

— Не й се връзвай, Алекс, ами хайде да си вървим у дома. — А ти — посочи тя Николай — да му вземеш багажа и да го донесеш. Вкъщи ще можеш да се погрижиш пак за господаря си.

— Трябва да приготвим нещо за обяд — обърна се тя към Джесика, — това е твое задължение.

— Добре, госпожо — отговори й Джес. — Радвам се, че не съм на работа у семейство Монтгомъри. Мога да храня дузина деца, но това тук… — и тя впери отново поглед в корема на Александър.

— Хайде, върви — заповяда Елеонор и Джесика си тръгна с подсвиркване, предоволна, от кея, измърморвайки от време на време нещо за спечелен бас. Елеонор хвана Александър под ръка и не пророни дума за това, че е очевидно толкова пиян, та не може да върви без чужда помощ. Мъжът, когото бе взела за слуга на Александър, не помръдваше от мястото си.

— Как се казва това момче? — попита Елеонор Александър.

— Николай — процеди Александър през зъби, а лицето му стана кръв червено.

Елеонор спря и както продължаваше да подкрепя Александър, каза рязко:

— Николай, не чу ли какво ти заповядах? Вземи багажа на господаря си и ни последвай. Веднага.

Ник все още не помръдваше и гледаше нахално Елеонор. После присви устни и се наведе да вдигне малката чанта с дрехи, които взе за Алекс от племенника си.

— Да, госпожо — каза тихо, вече понесъл чантата и ги последва, загледан в задника на Елеонор, който се движеше примамливо под полите й.

 

— Двеста и петдесет фунта, но може да са и с няколко грама повече — засмя се Джесика. Седеше в единия край на масата в дома на Тагъртови, Елеонор в другия й край, а между тях седем повече или по-малко мърляви деца на различна възраст, наредени като аптекарски шишета. Пред всяко имаше дървена паница с рибена яхния, която малчуганите сърбаха с дървени лъжици. Приборите за хранене са скъпи и ги пазеха грижливо, като да бяха от чисто сребро. Рибената яхния беше най-обикновена, без подправки, просто риба, лежала дълго време във вряла вода. Малкото зеленчуци, които събраха предишната година в градината, отдавна бяха изядени, а тазгодишните още не бяха станали.

— Сойер какво каза? — попита Джесика и продължи да се смее в престилката.

Елеонор изгледа гневно сестра си. Работеше от четири години при семейство Монтгомъри, а когато преди две години почина майката на Алекс, стана икономка. Мариана, първородната дъщеря на Монтгомърови, тогава беше още мома. Дали заради властния си характер, или защото беше много едра, още не си беше намерила мъж. Тя пое грижите за сакатия си баща, а трябваше да надзирава и многото имоти. Но когато Джон Питмън, новият бирник, се появи в града и почна да ухажва Мариана, тя забрави всичко останало. Целият град се опита, разбира се, да й обясни, че англичанинът се интересува единствено от парите на баща й, но самонадеяната Мариана не пожела да се вслуша в съветите на хората. За съжаление само две седмици след сватбата трябваше да се съгласи, че са били прави, а сега носеше товара и на съзнанието, че много от проблемите в Уорбрук възникнаха по нейна вина. Мариана повери домакинството на Елеонор и прекарваше повечето време в стаята си, а там бродираше ли, бродираше. Щом не можеше да поправи злото, което причини, искаше поне да не участва в него.

— Мисля, че не му е времето да изясняваме това сега — каза Елеонор и хвърли многозначителен поглед към децата. Те бяха втренчили погледи в паниците, но така бяха наострили уши, че връхчетата им видимо потреперваха.

— Господин Монтгомъри рече, че госпожа Монтгомъри ужасно разглезила изтърсака си от самото му раждане, той я предупреждавал, че някой ден все нещо подобно ще се случи — обясни Натаниел. — Изглежда, имаше предвид облеклото на господин Александър и дебелия му тумбак. — Госпожа Мариана ужасно плака. Ами кой е тоз Николай, а, Елеонор?

Елеонор изгледа ядосано младия Тагърт.

— Натаниел, колко пъти да ти повтарям, че не бива да подслушваш зад вратите? Нали ти заръчах да наглеждаш Сали?

— Ама и аз бях с него — обади се Сали. — Ние се шмугнахме в храстите…

Натаниел затвори с ръка устата на сестричката си.

— Наглеждах я, ама исках и да разбера. Та кой е този Николай?

— Слугата на Александър, предполагам — отговори Елеонор. — И не се опитвай да се измъкнеш. Сто пъти съм ти казвала…

— Не трябваше ли днес, освен рибата да има и ябълков пай? — прекъсна я Джесика. — Не желая да чувам повече името на Александър. Той е само един доплувал тлъст кит, решил да си прояви характера. Нат, искам утре да идеш с коша в пещерата и да наловиш омари.

— О, пак ли? — изпъшка той.

— А ти, Хенри — обърна се тя към дванайсетгодишното си братче, — ще идеш да видиш дали боровинките са вече узрели, ще заведеш в гората и Сам, а Филип и Израел ще дойдат утре с мен да товарим дърва.

— Дърва ли? — намеси се Елеонор. — Мислиш, че можеш да докараш дърва? „Мери Катрин“ няма да издържи толкова тежък товар.

Джесика вирна гордо глава, както правеше всеки път, когато някой отправяше критична забележка към кораба й. Думата кораб беше твърде пресилена и Ялил Симпсън навярно беше прав, казвайки, че „Мери Катрин“ може наистина да плува, но не го върши с удоволствие. И все пак беше нейният кораб, единственото, което наследи от баща си, и с него трябваше да изхранва многобройните си братя и сестри. Тя се гордееше с „Мери Катрин“.

— Корабът ми ще се справи, пък и парите ни трябват. Все някой трябва да плати ябълките, нали?

Елеонор погледна в паницата си, в която сега имаше парче ябълков пай. Тя вземаше от време на време по нещо „на заем“ от кухнята на Монтгомърови. Рядко и никога по много, но въпреки че редовно връщаше всичко, всеки път изпитваше отвратително чувство. Ако Сойер и Мариана не бяха с мислите си другаде, и двамата сигурно щяха да й кажат, че може да отнася вкъщи храната, която остава. Но Сойер беше прекалено зает да се самосъжалява, а Мариана хълцаше и се тръшкаше, че е докарала на града всички възможни напасти, като се е омъжила за бирника. Не можеше да мисли за друго.

Дванайсетгодишният Самуел реши да увие лепкавата си лъжица в косата на сестра си Моли, а после яко да я дръпне, и с това сложи край на разговора на възрастните.

На другата заран Александър се събуди с болки в челюстта, защото цялата нощ скърца със зъби. Дори на сън беше изпитвал гняв. Вчера, на кея, се боеше, че раната на рамото може всеки миг да се отвори, наблюдаваше през раменете на хората английските войници, спрели върху запенените си коне в края на тълпата — те явно търсеха някого — и в същото време трябваше да понася как тая мърла Джесика Тагърт го осмива пред всичко живо. Не, това наистина беше прекалено. А колко лековерно й повярваха съгражданите му, когато тя го обяви за страхливец. Колко бързо, оказа се, са забравили какъв е бил преди.

Когато се прибра в дома на баща си, там думите на Джесика вече го бяха изпреварили. Мариана беше сложила глава на леглото на баща им и хълцаше сърцераздирателно. Сойер само погледна най-малкия си син и го прогони с рязко движение на ръката от стаята си, толкова огорчен, че дори не го поздрави с добре дошъл.

Александър беше разярен от посрещането на кея и прекалено слаб от загубата на кръв, затова изобщо не се опита да се брани. Излезе с Николай от спалнята на баща си, а в своята стая веднага се строполи на леглото.

Дори гледката на руския велик княз Николай Иванович, понесъл след него багажа, не можа да го разведри. Изпадна в полудрямка и сънува как души с две ръце Джесика Тагърт. Само че във втората част на съня вече я държеше в обятията си и лудо я любеше. Как е могла толкова да се разхубави? Не му даваше мира и ужасът, че го направи за смях толкова красива жена.

Сега лежеше със силни болки в главата и туптящо рамо, втренчил очи в тавана. Част от мозъка му, по-малката, незасегната от гнева, отново заработи. Може пък това да му е от полза — нали всички повярваха тъкмо в онова, което искаше да внуши с облеклото си. В Ню Съсекс беше станал свидетел как английските войници тероризират града. Беше чувал за насилията им над американците, с които се отнасяха като с непрокопсани деца. Беше виждал и цени на стоки, които бяха в Англия два пъти по-евтини, но бяха стоки, докарани тук с американски кораби.

Дали и в Уорбрук е същото? Щом се събуди, първата му мисъл беше да викне Мариана, да й покаже раната си и да й довери, че той е Черния отмъстител. Знаеше, че сестра му ще го крие, докато оздравее и ще го защити от гнева на англичаните. С какво удоволствие би видял израза на лицето й, като разбере, че той не е дебелият пияница, за какъвто го взе. Но после си даде сметка, че ако й се довери, може да изложи живота й на опасност.

Обърна се на другата страна в мига, в който още съненият Ник влезе в стаята и се отпусна тежко на един стол.

— Онази жена ме вдигна още призори да сека дърва — каза той притеснено, но и малко учудено. — Само защото съм наблюдавал всякога с любопитство крепостните си селяни, знаех как се върти брадва. Но онази жена просто не понася човек от време на време да си поема дъх.

— Коя, Джесика ли? — попита язвително Александър. Както в първия си сън, изпитваше огромно желание да стисне с две ръце хубавата й бяла шия.

— Не, другата, Елеонор. — Ник скри лицето си в ръце. Алекс познаваше в толкова разновидности настроенията на Ник, че знаеше от опит колко е опасно да го оставя на самосъжаленията му. Успя да седне в леглото и завивката се свлече от широките му силни рамене, оголвайки превръзката.

— Смятам, че не бива да откривам никому, че не съм онзи, за когото се представям — подхвана той. — Мисля да продължа да нося ярките пъстри дрехи, докато раната заздравее, а интересът към Черния отмъстител попремине. Можеш ли да се лишиш от някой от слугите си? От мъж, който умее да пази тайна и няма да се скатае при първата опасност?

Ник вдигна глава.

— Всичките ми слуги са руснаци, а не познавам руснак, който да се бои от опасности. Искаш да се превърнеш после пак в Черния отмъстител?

— Може би. — В момента Алекс мислеше само как да си върне на Джесика за подигравките, с които го обсипа. Вече се виждаше как се прехвърля, целият в черно, през прозореца на спалнята й, как връзва белите й ръце за таблата на леглото и…

— Ти слушаш ли ме изобщо? — попита Ник. — По-нагъл народ от твоите американци през живота си не съм срещал. Би трябвало всъщност да отплувам обратно за родината си, преди да се сбия с някой от твоите съотечественици. Но Черния отмъстител ми допада. Ще пратя кораба си на юг да ти донесе още дрехи от моя племенник, както и нова перука.

— Но ще ми оставиш все пак някой от слугите, с които се държиш толкова грубо.

— Не, няма — отговори замислено Ник. — Тази игра ме забавлява. Ще остана тук и ще продължа да играя ролята на твой слуга. Ще запазя, естествено, тайната ти. — Ник присви очи. — И ще се погрижа тази Елеонор Тагърт да съжали за всичко, което успя вече да изкаканиже за мен.

— Значи решаваме да останем заедно — каза Алекс. — Аз ще се представям за образцов благонравен млад американец, а ти ще покажеш на съотечествениците ми какво значи работа.

Този път Ник намръщи чело.

— Ако ме пратят на работа в полето, ще откажа. Е да де, но ще мога да разкажа после на семейството си няколко чудесни историйки.

— Да се надяваме, че твоето семейство ще ти повярва повече, отколкото моето на мен. Не е ли време да ме облечеш? Ако си сложа проклетата перука, поне няма да се налага непрекъснато да я гледам.