Джуд Деверо
Черния отмъстител (22)

22

Джесика дебна тайно Питмън два дена и две нощи, преди да успее да се промъкне подире му. Старателно избегна да спомене на Алекс, какво е намислила, за да не се почувства задължен „да я спасява“.

Тя се изкачи през прозореца, готова да следва Питмън. Държеше се на достатъчно разстояние, защото знаеше къде ще ходи.

При вехтата къща на Тагъртови Питмън поспря, озърна се, после измъкна изпод дрехата си лека мрежа и близо до падинката я метна в морето.

— Лови нощем риба — каза си Джес. Но защо ли? Следващия миг огромна тежест се стовари на гърба й и нечия ръка й запуши устата.

— Тихо! — чу в ухото си гласа на Александър.

Опита слаба съпротива и тихичко изстена, когато той я пусна.

— За малко да ме удушиш. Ти пък какво търсиш тук?

Той легна до нея на земята. Носеше най-малката си перука и скромен кафяв костюм.

— Чух те как се промъкваш през тревата зад къщата и реших да разбера какво си намислила.

— А ти защо не спеше? — Лицето му беше съвсем близо до нейното и той й хвърли толкова пламенен поглед, че Джес направо се стопи. — Напоследък страдам от безсъние.

Джес се опита да прикрие колко е объркана.

— Алекс, влажният въздух ще навреди на здравето ти. Настоявам да си…

— Тихо, ти казах! — изсъска той, както наблюдаваше Питмън между две дървета. — Кажи какво става тук и не ме лъжи, Джесика.

Тя се усмихна в тъмното. Просто не проумяваше как е могла да вярва, че Александър и Черния отмъстител са две различни лица.

— Питмън ми предложи цяла кесия злато за земята ми.

— За това късче земя? — повтори недоверчиво Алекс.

Джес го изгледа ядосано.

— Какво прави той, според теб, в момента? — Джес се понадигна, за да вижда по-добре. — Тъкмо извади пълна мрежа миди, сега ги отваря и ги захвърля.

Алекс също се надигна и погледна към брега.

— Тази мида не я ли пъхна в джоба?

Джес се ухили.

— Миди в ленен сос.

Алекс направи гримаса.

Джес седна в тревата, Алекс се наведе над нея и тя го загледа. Памучните бинтове в панталона му бяха дебели и покриваха мускулестите бедра, но яките му хълбоци се очертаваха ясно под крачолите — мъже, прекарали години наред върху люлеещите се палуби на корабите, имаха такива стоманени хълбоци.

— Де да беше Черния отмъстител тук — каза замислено Джес. — Той щеше да знае какво да направи.

Алекс седна до нея в тревата, без да изпуска Питмън от очи.

— Доколкото си спомням, ти каза, че той имал мускули, но нямал акъл.

— Да, но когато смелостта го подтиква да действа, разбира инстинктивно като животно какво трябва да се направи.

Александър сведе клепачи.

— Джес, ще се срещаш ли пак с него?

— Не както си го мислиш. Той се опита да ме придума да спя с него, но аз отказах. Аз съм вярна съпруга.

— Ти си една малка лъжкиня!

— Виж, тръгва си — прекъсна го Джес, отърколи се под тялото на Александър и се притисна към топлата му кожа. Ако наистина владееше нещо, то беше изкуството да накара Александър да млъкне.

Той сякаш забрави за Питмън, легна в тревата и почна да я целува.

Джес усети как я обзема слабост.

— Алекс — прошепна тя, — не мислиш ли, че трябва да проверим какво правеше тук Питмън?

— Ей сега — измърмори той и потърси отново устните й със своите.

— Алекс! — Тя го отблъсна с все сила. — Отначало не можех да те придумам да ме целунеш, а сега не спираш. Хайде да се махаме от тук. Страх ме е да не настина — излъга тя. Усещаше наистина, че кръстът й е силно изпотен. Трябва да сложа час по-скоро край на цялата тази история, каза си тя, инак направо ще се разтопя.

Успя да се измъкне изпод тялото на Александър и се изправи с пламнало лице, задъхани гърди и тяло, лудо зажадняло за неговото. Вдигна поли, обърна се бързо и изтича към водата.

Алекс вече не беше до нея и разсъждаваше ясно. Знаеше, че зад колибата има още няколко стари мрежи, избра най-добрата. Когато се върна в падинката, Александър стоеше на брега.

Не се решаваше да го погледне. Ако срещне още няколко страстни, изпълнени с копнеж погледи, ще се свлече пред него върху мокрия пясък.

— Джеси.

— Иди оттатък, Алекс, и намери няколко остри камъка. Ще наловя миди, а ти ще ги отвориш. И да не си посмял да ме докосваш! Хайде, върви!

Алекс се подсмихна, но я остави на мира, а тя му хвърли първите миди.

— Джес, да ти кажа правичката, съвсем не съм толкова болен, колкото си мислиш. Като те гледам толкова прекрасна на лунната светлина, мисля, че всъщност бих могъл да те…

— Да ме какво?… — попита тя припряно. Дали пък не го е наказала достатъчно? Дали не е наказала достатъчно и себе си? Може би сега трябва да му каже, че знае.

Алекс се приближи към нея.

— Я виж. — Той вдигна ръка и тя зърна на лунната светлина между палеца и показалеца му едра, съвършено оформена перла.

— Перли? — прошепна смаяна. — В тия води? Нищо чудно, че Питмън иска да купи моето късче бряг. Алекс, той ще натрупа тук цяло състояние.

Алекс продължаваше да разглежда перлата, без да се обръща.

— Питам се какво й се е случило?

— Какво да се е случило на кого? Хайде да отворим и следващата мида.

— С перленото колие на майка ми.

— С перленото колие на твоята… Алекс, нима искаш да кажеш, че тези перли са били присадени в мидите?

— Мислиш ли, че Питмън ще открие дупчиците, пробити в перлите? На тази светлина не ги виждам, но ми се струва, че дупчицата е била запушена с восък.

— Запушена? Присадени? — повтори Джес: — Натаниел! Това е негова работа. Чакай само да те докопам!

Алекс пусна перлата в джоба си.

— Моят зет е злоупотребил с пари на семейство Монтгомъри, сега иска с откраднатите пари да купи земята ти. Следователно парите ще си останат в семейството.

— Баща ти — каза Джес.

— Точно така. Баща ми. Тоя хитър дърт дявол. През ум нямаше да ми мине, че е наясно какви ги върши зет му с имотите ни.

— Сигурно е готов да си отскубне и осакатените крака, само и само да защити децата си — каза Джес, но Алекс, изглежда, не я слушаше. — Може би е искал да пощади сестра ти.

Алекс се запъти към колибата.

— Хайде да си вървим.

— Да, трябва да си отспиш.

Алекс продължи мълчаливо по пътя и Джес трябваше да се напрегне, за да върви в крак с него. Вече у дома, той я остави в стаята й със заповедта да не мърда от там. Джес се накани да изнесе поредната си лекция за здравето му, но погледът, който й хвърли, я накара да млъкне.

— Кълна се да не излизам от стаята — обеща тя и седна на ръба на леглото. Наистина имаше намерение да си удържи на думата.

Алекс кимна и излезе. Мина по коридора до стаята на момчетата, вдигна заспалия Натаниел от леглото и го занесе при баща си. Пусна Нат върху пухената завивка на стария.

— Какво, по дяволите, става тук! — изрева Сойер.

Алекс запали фенер.

Нат седеше в леглото, а Сойер се въртеше наляво и надясно в усилията си да седне.

— Хей, господин Алекс — каза Нат. — Случило ли се е нещо? Алекс извади перлата от джоба и я хвърли на баща си.

— Да ти се вижда позната?

Сойер погледна Нат, после сина си.

— Може би.

— Колко парчета си натъпкал в мидите, Нат?

Нат направи гримаса, подсказваща, че се кани да избяга. Не искаше да си навлича гнева на нито един от тези мъже.

— Мисля, че е открил тайната ни — каза Сойер. — Ама бая време ти трябваше — добави, поглеждайки Алекс.

Мина известно време, преди Алекс да проумее какво иска да каже баща му.

— Какво по-точно знаеш? — попита тихо.

Сойер издържа погледа на сина си.

— Не съм отгледал страхливци.

Алекс не знаеше да се смее ли или да се възмути. От дълги седмици мразеше баща си, а баща му е знаел от самото начало тайната му.

— Не отричам, добре си опази тайната.

— Същото мога да кажа и за теб. Но ако неколцина в този дом не бяха те прикривали и бранили, отдавна да си мъртъв.

— Джес ми помогна няколко пъти, но тя помагаше на друг мъж, не на съпруга си. Изобщо не подозира, че аз съм Черния отмъстител.

— Нищо подобно, много добре знае! — възкликна Нат и веднага млъкна под строгия поглед на Сойер.

— Какво? — извика слисан Алекс. — Нат, ако не ми кажеш на часа истината, ще ти шибам задника, докато стане син и зелен. Джесика знае ли, че аз съм Черния отмъстител?

Сойер протегна ръка към сина си.

— Разбира се, че знае. Знае го, откакто я целуна в стаята ми. Реших, че достатъчно дълго си я измъчвал и сложих край на това изтезание. Джес е добро момиче и не заслужаваше онова, което й причини.

— Но тя твърдеше, че моите целувки не били… и косата ми не била… — Млъкна и поклати глава. — Ще ми плати за това.

— Платила си е предварително — изсумтя Сойер. — Не можеш ли да забравиш за миг жена си и да се съсредоточиш върху перлите? Значи Питмън вярва, че ладийката край брега е претъпкана с перлени миди?

Алекс му разказа как са проследили Питмън.

— Той е поискал да купи земята й, предложил й четворното на реалната цена.

— Купува я с мои пари — измърмори Сойер. — Кажи на Джес да го разтакава. Ще си върна парите на семейство Монтгомъри до последното пени.

— Представа нямах, че знаеш за мошеничествата му.

Сойер хвърли на сина си леден поглед.

— Какво можех да сторя? Да обвиня собствения си зет? Да го завлека пред съда? Все още се съобразявам със семейството, ако разбираш какво значи това.

Алекс само се усмихна. Толкова се радваше, че баща му не го е смятал за немощен страхливец, че вече нищо не можеше да го ядоса. Взе да си играе с дантелената маншета.

— Колко перли успя да насадиш в мидите и колко от тях е открил Питмън?

— Ако приспадна перлите, които е намерил днес, мисля, че са останали три. Сигурен съм, че Питмън ще вдигне цената, ако Джес го баламосва още известно време.

— Ами ако открие, че сме го минали?

— Прекалено е алчен. Както е известно, алчността заслепява. Е, хайде, засега стига. Вие двамата сте млади и можете да се лишите от сън, но аз не. Нат, марш в леглото. А ти, момче — обърна се той към Алекс, — ще идеш при жена си и ще сложиш край на тази игра на криеница. Можеш да й имаш доверие.

— Да, предполагам — каза разсеяно Алекс. — Хайде в леглото, Нат! — заповяда той и заведе момчето до вратата. После, покорен на някакъв импулс, се върна при баща си, прегърна го и го целуна по бузата. — Благодаря ти, че си вярвал в мен.

— Хм — избърса си носа баща му. — Когато правя момче, то си остава момче и нищо не може да го промени.

Алекс се засмя.

— Но мога ли да се меря с Адам и Кит?

Сойер погледна Алекс, сякаш пред него стоеше човек, който не е с ума си.

— Като ги видя пак, ще им кажа какво мисля за тях и за това, че не се върнаха да ни помогнат, когато имахме нужда. Ще им кажа и какво мисля по въпроса, че ти се наложи да спасяваш сам целия град. — Сойер хвана ръката на Александър. — Ще им кажа колко добра работа свърши, докато го спасяваше. Успя, освен това да си спечелиш за съпруга хубавица като Джесика — поусмихна се Сойер, — и то без да си сваляш перуката. Ти си истински Монтгомъри, моето момче, и то от най-добрите.

Алекс излезе от стаята на баща си с чувството, че е пораснал там с поне двайсет сантиметра.

 

Елеонор се разсмя, когато видя сестра си, помъкнала; две кофи с гореща вода.

Джес изгледа сърдито Елеонор.

— Ти си виновна — изсъска Елеонор. — Нали ти реши да продължиш да си играеш на криеница. Кажи на Александър истината, признай — знаеш, че той не е болен.

Джес стисна здраво дръжките на кофите.

— Той вярва, че съм сигурна в близката му смърт. Докато смята, че не може да ми има доверие, и да ми се изповяда, аз също не мога да се издам какво зная.

Елеонор вдигна ужасена ръце.

— Ти докара нещата дотам, че му е толкова трудно да ти признае истината. Добре де, робувай си на ината. Обслужвай го, докато ти окапят пръстите. Все ми е едно.

— Много благодаря — отговори Джес и изчезна с двете кофи в коридора.

— Та той знае — каза Софи. — Александър знае, че е разпознала в него Черния отмъстител.

— Разбира се, че знае — каза Елеонор, — но хайде да ги оставим да си продължат любовната игра.

— Щом стана дума за любовни игри, да ви попитам къде бяхте вчера вечерта вие и онзи хубавец, руснака?

Елеонор се изчерви.

— Хм — каза Софи. — Мисля, че ще отложа пътуването с още един ден. Не мога да понеса мисълта, че няма да присъствам на края на тази заплетена история.

 

— Ето ти банята за краката — каза нежно Джес и сложи легена с топла вода на пода пред него. Минаха два дена, откакто проследиха Питмън до падинката край къщата на Тагъртови и тя вече сериозно се съмняваше дали Алекс наистина е Черния отмъстител. Изглеждаше болен, прекалено слаб, за да става от леглото, не искаше да се храни, лежеше с полуотворени очи и Джесика вече мислеше, че се е излъгала. Възможно ли е този болен мъж да е Черния отмъстител?

Малко преди залез-слънце Алекс най-сетне заспа и Джесика излезе. Отиде на двора, пое дълбоко студения въздух, после хукна към гората. Преди да осъзнае какво прави, вече беше стигнала до падинката край брега.

Стоеше, загледана в залеза, а по бузите й се стичаха сълзи. Знаеше, че се самосъжалява, но беше безсилна срещу това чувство. Изглежда нямаше да притежава нито един от мъжете, които обичаше.

— Джеси.

Обърна се и видя на гаснещата вечерна светлина Черния отмъстител застанал до падинката. Пристъпи към него, но той се дръпна.

— Два дена те чаках тук. Имам да ти казвам нещо важно.

Джес си избърса сълзите. Ето, сега той ще й признае, че Александър и Черния отмъстител са един и същи човек. Ще я освободи от страха, че може и да не е вярно. Ще я увери, че напразно се бои, защото Александър не е болен. Най-сетне ще докаже, че има доверие в нея.

— Размислих над думите ти при последната ни среща. Стигнах до заключението, че си права.

— Да — усмихна се Джес. Значи е права. Значи заслужава доверие и не е толкова глупава, колкото си е мислил, значи достойна е да научи истината.

— Никак не ми е лесно да го кажа, но разбрах най-сетне, че трябва да уважавам мнението ти. — Той вдигна рязко глава. — Ти си омъжена жена и трябва да се съобразя с това. Синтия Кофин поръчала да ми предадат, че за нея ще е удоволствие да й отделям от времето си. Отсега нататък ще се срещам с нея и ще те оставя на твоя съпруг. — И той й обърна гръб.

Гневът се разля като разтопено желязо по жилите й. Метна се със силен скок върху гърба му, вкопчи се с една ръка здраво в него и силно го удари с другата.

— Ще те убия, Александър Монтгомъри. Ако докоснеш друга жена, ще забия жива мида в оная ти работа и…

Той я завъртя от гърба на гърдите си и я целуна. Тя смъкна маската от лицето му.

— Значи си ти — прошепна.

— Мъжът със зловещите устни. Безгръбначното животно, за което се омъжи.

Той я вдигна с две ръце във въздуха, а тя го заудря с крак.

— Ти ме направи нещастна. Нашата брачна нощ! Плаках до сутринта. Изкачи се като крадец през прозореца ми.

— А каква беше онази история с Итън Ледбетър? Не ми ли каза, че никоя жена нямало да ме вземе? Не твърдеше ли, че някоя можела да се омъжи за мен само заради парите и че добрите Монтгомъри не са се озовали на призива да се приберат? Не ме ли направи за посмешище на всичко живо, а? Бях с простреляно рамо и кървях, а ти ме обвини, че съм пиян.

Тя го целуна по лицето и прокара ръце през косата му.

— А какво ще кажеш за случая, когато те спасих от избухващите сандъци с барут? Кръвта ти лепнеше по ръцете ми, а ти седеше до мен, жив и здрав, но не продумваше дума, въпреки че бях полумъртва от тревога за него… тоест… за теб?

— А помниш ли, че като се срещнахме после, ти плака на гърба ми?

Тя го прегърна силно.

— О, господи, как можеш да си толкова различен? Алекс е толкова чувствителен и внимателен, а Черния отмъстител толкова… — Млъкна и го погледна. — За щастие маската прикриваше големия ти нос, иначе всеки в графството веднага щеше да разбере, че си ти.

— Моят голям нос? — повтори той заканително. — Я да видим сега къде мога да завра големия си нос.

Джесика писукаше от удоволствие, докато той й сваляше роклята, после лицето му последва пръстите и я загали по гърдите. Сложи я да седне като малко дете в скута му и продължи едновременно да я съблича и целува.

— Не съжаляваш ли, че не ти се падна Адам? — попита, докато устните му се плъзгаха към гърдите й.

— Алекс, ти си единственият мъж, когото обичам. Няма значение колко души въплътяваш едновременно — все едно си единственият, когото обичам.

Той я сложи на земята, а устните му прокарваха бавно горещи кръгове около пъпките на гърдите й, по пъпа и бедрата. Ръцете й го търсеха и тя въздъхна нетърпеливо, когато усети плат под пръстите си.

Алекс смъкна бързо трикото и легна до нея.

Джес го побутна от тялото си.

— Искам да те виждам целия. Искам наистина да се уверя, че си Алекс.

Алекс се засмя тихичко и лежа неподвижно, докато тя го оглеждаше внимателно на гаснещата светлина на деня.

Джесика виждаше за пръв път и лицето, и тялото му. Познаваше доста подробно и едното, и другото, но лицето на Александър бе увенчавало всякога едно гротескно тяло. Сега докосваше с ръце плоския му, стегнат корем и го гледаше в лицето — наистина чертите на Александър.

— Доволна ли си? — попита той.

— Все още не — отговори тя и заопипва все по-надолу, докато усети члена му под пръстите си.

Александър престана да се смее, когато тя го привлече към себе си.

— Ужасно много време мина, Джес.

— Да — беше всичко, което тя успя да промълви, когато той се наведе над нея.

Галеше бедрата й отвътре, после отвън, докато тя нетърпеливо го пожела.

— Алекс — прошепна, а той проникна в нея леко като във вода, която се плиска пред носа на кораба.

Той се движеше съвсем бавно и внимателно, докато и двамата усетиха, че страстта им е стигнала върха. Джес го обърна бързо настрани, накара го да легне по гръб и се качи върху него. Отвори за миг очи и се засмя на слисването му. Единственият мъж, на когото се бе отдавала, носеше маска, Александър познаваше досега само като безформен инвалид.

Не мислеше вече за нищо, когато Александър я привлече към себе си и загали задничето й, докато тя се движеше ритмично над него.

Най-сетне, когато вече едва понасяше мъчението на страстта, Алекс я сложи отново под себе си, а тя обгърна кръста му с крака. Така двамата стигнаха едновременно до оргазъм.

Джес лежа още дълго вкопчена в него, не искаше да го пусне, сякаш се боеше, че може пак да изчезне.

Явно разбираше чувствата й, затова се освободи със смях от прегръдката.

— Е, кой съм сега за теб, Черния отмъстител или Алекс?

Тя стана изведнъж сериозна.

— За града трябва да си останеш Александър. Ако се промениш, хората веднага ще се сетят, че ти си Черния отмъстител.

— Имаш ли нещо против да се превръщам нощем в Черния отмъстител? — попита, докато я целуваше по врата.

— Твое право е да нападаш всекиго, когото свариш в леглото си.

— Така значи! — разсмя се Александър. — Мислиш ли, че ще можеш да спиш с мен?

— Винаги съм мечтала да спя с теб — протестира тя и също се засмя. — О, Алекс, сега разбирам защо не искаше да лягам до теб. Знаел си — веднага ще забележа, че ти…

Той я целуна.

— Мислех, че ще се сетиш. Но когато те целунах в стаята на баща си, ти разбра, нали?

— Хм, може би.

Той почна да я гъделичка.

— Откровено казано, Александър, мразя те — взе да я имитира с висок фалцет. — Как ме нарече? Лъжлив, коварен нехранимайко? А косата ми, още ли е доста редичка?

— Самата истина, Алекс.

Той потри коса и лице в гърдите й.

— Предстои ти да се реваншираш за куп неща.

— Ще ми трябва може би целият ми живот.

— Поне толкова — каза той със сияещ поглед. — Е, хайде да се прибираме. Трябва да се появя на вечеря като Александър, а през нощта ще те нападна като Черния отмъстител.

Джесика се изкикоти.

Двамата още се смееха, когато адът ги застигна. Бяха така погълнати един от друг, че не забелязаха шестимата мъже, които се бяха промъкнали в пещерата с фенери, покрити с черни кърпи.

По изревана от някого команда всички смъкнаха кърпите, вдигнаха високо фенерите и Алекс се озова легнал в кръг от ярка светлина, заобиколен от шестима мъже, които си облизваха устните.

Алекс се опита, доколкото му беше възможно, да закрие с тялото си Джесика от погледите на мъжете, докато тя си събираше бързо дрехите и ги навличаше презглава. Пред тях се изправи адмиралът, а през рамото му надничаше Питмън.

— Александър Монтгомъри, арестувам ви в името на краля за държавна измяна — изкънтя гласът на адмирала.

Питмън пристъпи напред, грабна маската на Черния отмъстител, която Алекс беше захвърлил небрежно на една скала, и му хвърли унищожителен поглед.

— Ще те науча как да си играеш с мен. Наистина ли си въобразяваше, че няма да забележа какво става с перлите?

— Но, Алекс… — подхвана Джес, но той я накара с движение на ръката да млъкне.

— Махнете тези фенери, за да може тя да се облече — каза Алекс. — Ще дойда с вас.

— Алекс, не! — извика Джес.

Адмиралът кимна на хората си да обърнат фенерите. Алекс вече стоеше изправен пред него — не по-малко горд в голотата си, отколкото преди с маска и кинжал.

Джесика се облече в тъмното, поглеждаше към Алекс, който навличаше на светлината на фенерите черното си трико. Черната коприна, стойката му, широките рамене, плоският корем, който вече не беше покрит с възглавници, издаваха недвусмислено кой е.

Не се озърна нито веднъж, когато войниците го изведоха от пещерата.

— Намерих го и го загубих само за една нощ — простена Джес, а после хукна да тича.