Джуд Деверо
Черния отмъстител (5)

5

Потта се стичаше изобилно изпод перуката на Алекс и се превръщаше заедно с пудрата в каша, причиняваща невъобразим сърбеж. Така искаше да смъкне това чудо от главата си и да се почеше, но не помръдна, привидно удобно разположен на коравото канапе в гостната на Абигейл Уентуърт.

— Той е висок и много красив — изреждаше Абигейл, вперила замечтано през прозореца големите си кафяви очи.

— Мислех, че носи маска. — Алекс си играеше с перото на шапката. Вчера сутринта, докато Питмън закусваше, използва възможността да претърси кантората. Намери писмо от някакъв адмирал от флотата на негово величество, който благодареше на Питмън за конфискуването на кораба на Джошуа Грийн „Весело момиче“ и съобщаваше, че делът на Питмън от продажбата ще пристигне скоро в Уорбрук на борда на „Златната сърна“. Сутринта Алекс чу, че от брега вече са зърнали „Златната сърна“ и тя щяла да акостира до вечерта.

— Разбира се, че носеше маска — каза Абигейл. — Но една жена ги разбира тези неща. Беше невероятно красив.

— И никой мъж в Уорбрук не може да се сравни с него? — попита Алекс и я изгледа над перото. Сега трябва да измисли как да се скрие на пристигналия кораб, да вземе парите от представителя на краля и да изчезне, при това, без да пролива кръв, най-малко собствената си.

— Разбира се, че в Уорбрук няма мъж, който да може да се мери с Черния отмъстител. Прекарала съм тук целия си живот и не познавам друг толкова пъргав, толкова висок и толкова смел като Черния отмъстител. Той е и най-хубавият…

Алекс вече не я слушаше. През седмицата след нападението на маскирания над войниците, Абигейл се издигна до ранга на авторитет на тема Черния отмъстител. Безотговорното й дрънкане сега затрудняваше Александър да се появи отново с маската. На Питмън никак не му хареса, че загуби битката с този нахален маскиран мъж и никой в града не се осмеляваше да му напомня за поражението, с изключение на Абигейл, разбира се, за която вече нямаше друга тема. След нападението на Черния отмъстител тя беше цели два дена в центъра на вниманието на целия град, защото всеки искаше да чуе от нея какво впечатление й е направил маскираният конник. Но не по-късно от четвъртия ден хората се върнаха към грижите си за топла храна и дрехи за семейството. Всички го разбраха, с изключение на Абигейл, разбира се. Тя продължи да говори само за Черния отмъстител.

Алекс реши да последва съвета на Ник и да посвети част от времето си на хубавичката малка Абигейл. Но установи, че Аби изобщо не го забелязва. Единственият мъж, който съществуваше за нея, беше Черния отмъстител.

— Повярвайте ми, зная как изглежда.

— Джесика Тагърт твърди, че устата му вдъхвала ужас.

Абигейл стана. Разкошният й бюст се олюля от гняв.

— Какво ли разбира тази Тагърт от външността на мъж! Нали видяхте как се отнесе към нея Черния отмъстител? То и аз отдавна си мислех, че тя има належаща нужда от баня.

Алекс отвори уста да й каже, че Черния отмъстител може само да се е ядосал на Джесика, защото много е искал да я целуне, а тя му се е опряла. Но отговорът на Абигейл всъщност изобщо не го интересуваше и той се отказа да й възразява. Мечтаеше само да стигне до Острова на призраците, да смъкне там прекалено топлите си дрехи и да се изкъпе в студената морска вода. После трябва да измисли начин да върне парите, които Питмън незаконно беше отнел.

Помоли учтиво Абигейл да го извини и излезе на оживената главна улица на Уорбрук. Стана му приятно да усети хладния бриз, повяващ се откъм океана. Неколцина души, явно чужденци в града, спряха и го зяпнаха. Този ден носеше костюм от коприна в царско синьо, жилетката беше на избродирани зелени и жълти цветя. Ник беше пратил слуги до Ню Съсекс да му донесат още от дрехите на дебелия му племенник. Тъй че сега Алекс разполагаше не само с голям брой яркоцветни костюми, но можеше и да избира между четири от толкова омразните му перуки.

Първото, което видя, беше вехтата гемия на Джесика, „Мери Катрин“, закотвена на кея. По целия бряг на Америка нямаше по-дълбоко пристанище от това на Уорбрук, тук и големи кораби можеха да хвърлят котва до вълнолома.

— Хей, Алекс! — викна му Джесика от мостика. Беше се покатерила на вантите на гротмачтата и се опитваше да позакърпи, доколкото беше възможно, прогнилия такелаж. — Ти на сгледа ли беше?

Няколко моряка, които стояха зад Алекс и го оглеждаха от глава до пети, избухнаха в силен смях.

— А ти кого ухажва? — извика на свой ред Алекс, намеквайки за мъжките й дрехи. Сега се зарадва на смеха на моряците, които се изкикотиха още по-силно след отговора му, а после си продължиха по пътя.

Джесика се ухили и се спусна по вантите.

— Качи се на борда — викна му тя, — но внимавай за хубавите си дрехи, че тук е пълно със стърчащи пирони и телове.

Отблизо гемията на Джесика изглеждаше още по-зле, отколкото отдалеч. Беше същинска орехова черупка, само с две весла, но въпреки това човек можеше само да се чуди как се справя тя без ничия помощ. Само котвата трябва да тежеше поне сто кила.

Докато слизаше по тясната стълба и прекосяваше коридора към единствената каюта, имаше чувството, че усеща миризмата на всяка риба, натоварвана някога в гемията. За пръв път се наложи да използва носната си кърпа не само за пред хора.

— За теб вонята е непоносима, нали? — ухили се Джесика.

Той опита здравината на двата налични стола, преди да се отпусне на единия.

— Как издържаш в тази съборетина?

Пламъчетата в очите й угаснаха.

— Забравяш, изглежда, че съм от семейство Тагърт.

— Не, но това означава навярно, че изобщо си изгубила обоняние.

— Миризмата тук сигурно трудно се понася — разсмя се Джесика. — Но ми се намира малко ром. Искаш ли една чашка?

— Следобедът с госпожица Абигейл ми е отворил глътка за цяла бъчонка ром.

— Бил си при най-хубавото момиче в града? При мечтата на Черния отмъстител?

— Аби ми разказа толкова много за него, че не мога да му слушам повече името — простена Алекс.

Джесика наля до половината две дървени чашки с ром.

— Това не бива да го повтаряш пред Елеонор — засмя се тя.

Алекс отпи глътка и потрепери.

— Сега разбирам защо смрадта тук не ти прави впечатление. След една чашка от тоя ром носът ти направо окапва.

Джесика подви един крак под стола, а другия опря в дръжката на вратичка на скрина. Типично мъжка поза, но на Джесика изобщо не й пукаше. Гърдите й се очертаваха ясно под блузата, а крачолите се бяха усукали край бедрата — точно както Александър го правеше във въображението си с ръце. Той се отметна на облегалката на стола.

— Какво ще предприеме сега Питмън? — попита Джес, стиснала чашката ром в преплетени длани. Миг почивка и човек, с когото да сподели скъпоценния си ром, бяха за нея огромно удоволствие. В този град жените не желаеха да общуват с нея, а мъжете или бягаха като от заразна болест, или смятаха, че й липсват добродетели и се опитваха да й налитат. Възможността да си седи така с Алекс, който не проявяваше към нея плътски желания, беше наистина чудесна, сякаш бе намерила в негово лице истински приятел.

— Джес, какъв начин би измислила, за да се свържеш с Черния отмъстител?

— Защо питаш?

— Имам сведения, които могат да го заинтересуват. — Алекс й разказа за парите, които Питмън трябва да получи. Ако Черния отмъстител се появи втори път, сега със сведение, което може да има само ако е преровил кореспонденцията на Питмън, тогава, боеше се Алекс, Джесика можеше да се досети кой се крие зад маската на Отмъстителя.

— Мисля, че ще е достатъчно да го разкажеш на Абигейл — усмихна се злобно Джесика. — Сигурна съм, че Черния отмъстител се прекачва нощем в спалнята й.

— Да не би да ревнуваш? — вдигна вежди Алекс.

— Този крадец? Черния отмъстител си е същински пладнешки разбойник. Ако беше смел, щеше да предизвика Питмън пред целия град.

И в резултат да увисне на въжето, добави мислено Алекс.

— Значи нямаш представа, как Черния отмъстител е разбрал, че Бен Сампсън е внесъл нелегално чай в Уорбрук?

— Всички в града знаеха за Бен и за чая. Даже Абигейл беше чула за него. — Джес остави чашката си на масата и се наведе напред. Очите й святкаха, бузите й силно пламтяха.

Алекс взе отново да се поти.

— Ами ако чисто и просто пръснем новината между хората? Ако разкажем на неколцина мъже на ухо, че „Златната сърна“ носи за Питмън пари от продажбата на кораба на Джошуа? Ако слухът плъзне оттук, от кея, Питмън може да реши, че го е пуснал някой моряк от флотата на негово величество.

Алекс отпи от рома и призна, че може би не само един член на семейство Тагърт има ум в главата.

 

Джесика остана на палубата, въпреки че моряците от „Златната сърна“ вече й подхвърляха мръсни закачки. Бяха прекарали дълги месеци в открито море и тази хубавица в малката вехта гемия, хвърлила котва до тях, разпали почти болезнено фантазията им. Джес се държеше обикновено на благоразумно разстояние от новопристигналите кораби, но предишната вечер направи всичко възможно, за да пусне котва плътно до „Златната сърна“. Сега корабът се извисяваше до нея като дебела стара лейди, а сластолюбивите погледи на моряците й приличаха на плъхове, захапали колана й. Джес се мъчеше просто да не ги забелязва.

Вчера, след като Алекс я посети на гемията, двамата поеха от кея в различни посоки и се заловиха да разпространяват сред хората слуха за парите на Питмън, пристигнали със „Златната сърна“. Оказа се достатъчно да го каже на шепа хора, и възмущението се разпространи с невероятна бързина из целия град. Парите идваха от продажбата на кораб, доскоро собственост на техен съгражданин, и гневът на всички се насочи срещу новопристигналите английски моряци. Вече бяха станали четири сбивания и трима мъже бяха приковани към позорния стълб на пазарния площад.

След като пръсна слуха, Джесика излезе навътре в морето на лов за скариди. Предпочете северния бряг, където „Сърната“ трябваше да мине край нея и хвърля там целия следобед мрежите, вадеше ги и чакаше. Не знаеше какво да предприеме, но ако Черния отмъстител се появеше отново и му потрябваше помощ, готова беше да му помогне.

На няколко пъти гордостта й се възпротиви на намерението да помогне на човек, който я унизи публично, но желанието да си отмъсти на Питмън надделя над личната обида. Ако американците не почнат да се бранят срещу произвола на англичаните, тази тирания нямаше да има край.

Трюмът й вече гъмжеше, пълен до половината, от скариди, когато „Златната сърна“ изникна на хоризонта. Джесика положи големи усилия да изглежда непринудено, когато гемията й хвърли котва до огромния стар кораб. Тъкмо изтегли греблата, и Натаниел вече се появи на кея, хвана въжето, което Джесика му хвърли, и го нави около кнехта успоредно с реята на големия платноход.

После Нат се качи по въжената стълба, която му спусна Джес.

— Много окъсня днес. Елеонор ми нареди да те чакам тук.

Джес не му отговори, заета да наблюдава, доколкото й беше възможно от нейната много по-ниска палуба, какво става на английския кораб.

— Леле божке! — възкликна Нат, като видя огромното количество стриди в трюма.

— Събери цялото семейство да ти помага при опаковането. После ще обиколите града да продадете всичко — изсумтя Джес.

Натаниел я изгледа лукаво. Момчето беше прекалено хитро за възрастта си.

— Хайде, тръгвай! Не ми се мотай тук! — извика Джесика, ядосана, че не може да вижда какво става горе на „Златната сърна“.

Тя остана цялата вечер на борда на смрадливата си гемия. Когато Елеонор се появи на кея и я попита защо не се прибира, отвърна й уклончиво. Дремна само за малко, не си позволи да слезе в каютата и да легне в хамака, ами се изтегна върху коравите дъски на палубата с цепеница до нея, за в случай, че някой моряк се осмели да изпълни онова, с което непрекъснато й се заканваха.

Вече на зазоряване стана със схванат гръб и чу наблизо тихото пръхтеше на кон. Наведе се над перилата на борда и видя на кея оседлан кон.

Веднага се събуди. Конят беше със сиви ивици по козината, но расата и формите на животното издаваха, че може да е само конят на Черния отмъстител.

Нечия глава се подаде над левия борд на „Мери Катрин“. Беше Джордж Грийн, първородният син на Джошуа, гневен двайсет и шестгодишен мъж, комуто бяха отнели наследството.

Джесика се обърна към него.

— Значи и ти го видя — прошепна й тихичко Джордж, после добави по-високо: — Госпожице Джесика, чух, че имате стриди за продан. — Погледът му я предупреди, че ги наблюдават.

— Здравейте, Джордж, да, имам. Почакайте, ще ви напълня една торба. — Джес избърза по стълбата, грабна чувал от юта, натъпка в него някакво гнило въже и се върна на палубата. — Толкова стигат ли? — попита тя, приближи се към Джордж и прошепна: — Знаеш ли нещо?

— Нищичко. Баща ми се бои да се надява. А на Питмън му пожелава дано пукне.

— С удоволствие бих поплувал под теб, миличка — извика над тях нечий глас.

— Сега ще е по-добре да си вървиш — прошепна Джесика. — Надявам се стридите да ви се усладят — каза после толкова високо, че английският моряк да може да ги чуе.

— Ще остана при коня — успя да й каже тихичко Джордж. — Може да му потрябвам. — Джесика кимна мълчаливо и се извърна.

Изведнъж над нея изкънтя вик, последван от ужасен шум.

— Ето го! — каза Джордж, а кого имаше предвид, можеше да се отгатне по приятелския тон на гласа му.

— Върви при коня — заповяда Джес. — Ще му трябва помощта ти. — Тя се изкатери бързо по късата стълба към горната палуба и сложи крак на вантите, за да се изкачи на гротмачтата. Но не успя да го направи.

В същия миг на първите лъчи на изгряващото слънце над издигащия се високо борд на съседния кораб се появи мъж и бързо се спусна по въжето, вързано високо за гротмачтата. Под лявата мишница държеше овързано с канапи сандъче, а черното му, но сякаш обляно в червено от утринната светлина трико, накара всичко наоколо да се вцепени.

Сякаш целият град затаи дъх, когато тънката, гъвкава фигура на Черния отмъстител се спусна пъргаво на палубата на „Мери Катрин“ и се озова точно пред краката на Джесика.

Погледът му срещна нейния.

— Взел сте парите — прошепна тя с радостна възбуда.

Той я привлече със силна ръка към себе си и я целуна по полуотворените устни.

Джесика така се смая, че не оказа съпротива, застанала неподвижно, докато той я целуваше. Но когато мъжът се отдръпна пак така бързо, както беше налетял, тя престана да мисли за това, какво го е довело тук, вече завладяна от възмущението, че се е осмелил да я целуне. Вдигна ръка да го удари, но той хвана китката й, целуна й почтително ръка.

— Добро утро, госпожице Джесика — каза той с многозначителна усмивка.

В следващия миг беше вече до дебелото въже, което Джесика бе вързала за перилата на левия борд.

Не биваше да дава сега воля на възмущението си и да губи ценно време. Трябваше да помогне на Черния отмъстител да избяга. Ако моряците от „Златната сърна“ стояха като вцепенени от изненада, това не важеше за техния капитан. Джес можеше да чуе как над нея кънтят командите му и да види как четирима моряци се канят да вземат гемията й на абордаж.

Не беше толкова глупава, че да се опита да задържи моряците на негово величество, но щеше да успее може би да позабави устрема им.

Грабна навито въже, дебело почти колкото ръката й, хвърли единия му край на Джордж, който използва суматохата на английския кораб, за да се качи пак на борда на „Мери Катрин“. В същия миг главата на Черния отмъстител изчезна зад перилата на левия борд.

Четирима моряци изтичаха по палубата на гемията към мястото, от което току-що изчезна маскираният.

Джордж затегли яко въжето откъм своя край, Джесика върза здраво своя за парапета. Четиримата моряци се спънаха и се проснаха на палубата, а в това време долу на кея се чу звънтенето на подкови.

— Хванете я! — чу Джес над себе си гласа на капитана и в следващия миг мазолести ръце посегнаха към тялото й. Мъжете се ухилиха, заопипваха й гърдите и задника.

Смъкнаха я от гемията на кея, после я завлякоха по трапа на „Златната сърна“, а там накараха нея и Джордж да коленичат пред английския капитан.

Капитанът, възнисък, набит мъж към петдесетте, ги гледаше надменно отвисоко.

— Значи така се обличат дамите в колониите? — изсумтя подигравателно. — Отведете ги в трюма.

Разделиха Джес и Джордж, нея заключиха в тесен, мръсен карцер в трюма. Слузеста вода се издигаше на пет сантиметра от пода и тя беше сигурна, че това трябва да е било отходното място за свинете.

Само след пет минути имаше чувството, че е от години в този смрадлив карцер, където беше и тъмно като в рог. Не можеше да помръдне, без да затъне още повече в мръсотията. Нямаше и пейка, на която да седне и да вдигне крака от изпражненията, които разплискваше.

Стоеше в тъмното, водата проникваше през кожата на ботушите й, а тя чакаше. Не съжаляваше, че помогна на Черния отмъстител, но сега трябваше да се замисли върху последиците от постъпката си.

Часове по-късно, когато вратата на карцера се отвори, беше готова да посрещне палача.

Вместо това на палубата я посрещна Александър, лъснал на слънцето с жълтата си копринена дреха и кръглия си корем като огромна топка. Заслепена от този блясък, тя вдигна длан над челото.

Не виждаше много добре Александър, но ясно долавяше колко е ядосан.

— Тръгвай! — беше всичко, което й каза тихо, но гневно.

— Ама аз… — опита се да се оправдае Джес, но той я хвана за рамото и я блъсна по коридора.

Докато минаваше през тълпата, която се бе събрала на кея, Джес се опитваше да върви с високо вирната глава.

Без да я удостои с поглед, Алекс се покатери на капрата на кабриолет с два коня. Когато тя седна безмълвно до него, подкара с плющящи юзди конете и препусна бързо надолу по улицата.

— Защо си ми толкова сърдит? — извика тя, за да надвика шума на колелата.

Той не й отговори.

Двамата поеха по черен път през гората, после изкачиха един хълм. Тя знаеше, че там наблизо има извор.

— Слез — заповяда й той, след като спря кабриолета.

— Няма, докато не ми кажеш какво се е случило — заинати се Джесика.

Алекс, който с мъка смъкна от капрата дебелия си корем, заобиколи кабриолета и спря откъм нейната страна.

— Наложи се да подкупя капитана, за да не те обеси — това се случи. Противопоставила си се на английската флота, като си помогнала на Черния отмъстител да избяга. Капитанът искаше да даде с теб и Джордж пример и да ви обеси и двамата. Надяваше се по този начин да сломи Черния отмъстител.

— О! — възкликна Джесика и скочи от капрата. — Боях се от нещо подобно, но защо дойдохме именно тук?

— Елеонор ми даде чисти дрехи за теб — отговори вече по-спокойно Алекс. — Ето ти и сапун и пешкири. След пребиваването на английския кораб смърдиш още повече от преди. — И той си запуши с кърпа носа. — Освен това Елеонор смята, че ще е по-добре няколко дена хората да не те виждат.

— Тя защо не дойде с теб? — Джес свали вързопа с дрехите от колата.

— Както разбрах, сблъскала се е не много нежно с пълна кофа вода за пране. Предполагам, че е заявила на Ник да не се прави на толкова деликатен и да изпере, и той веднъж прането. Ник трябва да е бил на съвсем друго мнение.

Джесика го изгледа зяпнала.

— Значи този безсрамен тип е залял сестра ми с кофа мръсна вода?

— Мисля, че да.

— Ще го науча аз него — извика тя и понечи да се качи пак в кабриолета.

Алекс я дръпна яко за ръката.

— Елеонор вече му каза какво мисли за него и съм уверен, че не би искал да го чуе втори път. Сега проблемът си ти. Имаш наложителна нужда от баня.

Тя го последва неохотно нагоре по хълма към извора.

Алекс се обърна с гръб към езерцето, образувано от извора, а тя се засъблича. Не видя как изпод перуката му се стича пот, нито колко потни са дланите му.

— Разкажи ми всичко, което се случи — каза той, овладявайки с мъка гласа си.

Като се опитваше, доколкото й беше възможно, да не влага емоция, Джесика почна да му разказва как е ловила миналия ден скариди край брега, за да дебне пристигането на „Златната сърна“. Мислите й бяха другаде, защото тайничко се чудеше, че Елеонор е пратила този мъж при нея с нареждането тя да се изкъпе. При други обстоятелства щеше да е немислимо да се съблича в близостта на мъж, но за нея Александър Монтгомъри беше толкова далеч от представата за мъж, че присъствието му не я смущаваше. Виж, ако вместо него се беше появил онзи ужасен Черен отмъстител, тогава…

— Продължавай — каза Алекс и избърза ръце в що-годе сухо храстче. — Какво стана след появата на Черния отмъстител?

Джесика си насапуниса пръстите на краката.

— Мразя този мъж, мразя го! Стоях там, рискувах живота си заради него, а той пак ме направи за смях пред хората.

— Както чух, целунал те е.

— Ако може да се каже така. Всеки случай опита се да ме целуне. Въпреки че направих толкова много за него! Ръцете ми бяха целите в рани от лова на стриди, а той ме направи за смях. Трябваше да му смъкна маската и да покажа на всичко живо кой е — това заслужаваше.

— Но не си го направила — възрази й спокойно Алекс. — Вместо това си опънала въже, та моряците на краля, които са го преследвали, да се спънат в него. Без тебе той нямаше да им избяга.

— Да, а сега помисли само как ми се отплати. Не го направих заради него, уверявам те. Постъпих така заради Джошуа Грийн.

— Чу ли, че Черния отмъстител е дал заловените пари на Джошуа? Той пък побързал веднага след това да напусне града.

— Заедно с Джордж?

— Не — забави се с отговора Алекс. — Утре Джордж ще трябва да изтърпи двайсет удара с камшик с девет котешки опашки, с навързани по тях оловни топчета.

За миг Джесика сякаш онемя.

— Това ще го убие — прошепна тя най-после. После заизмива бързо сапуна от косата си. — Алекс, трябва да направим нещо, за да ги спрем.

— Не, не „ние“, и всеки случай не ти. Вече си в черния списък. Каквото и да сториш, Джес, на Черния отмъстител ти вече не можеш да помогнеш.

— Не бери грижа. Единствената помощ, която той може да очаква занапред от мен, са благопожеланията ми, когато палачът му метне примката около врата.

— Както разбирам, ужасно си му ядосана, нали? Да ти е минало през ума, че може да е искал с целувката да ти благодари за помощта?

— Не — отсече Джес, като говореше сякаш на себе си, докато си закопчаваше роклята. Беше зелена, избеляла, закърпена на много места памучна рокля с изгнили по шевовете конци. Преди да стане нейна, роклята беше принадлежала на майка й, после на Елеонор. — Той явно си въобразява, че е мъж, желан от всяка жена.

Тя седна на тревата пред него и взе да маха с донесения от Александър дървен гребен тръните от косата си.

— Не е ли мъж, какъвто би си пожелала? Хайде, обърни се и остави на мен. Ако продължиш така, ще си изскубеш сума коса. — Алекс се залови да я реши внимателно.

— В никакъв случай. — Тя се отметна леко назад и се наслади на приятното чувство, което ресането разливаше по цялото й тяло.

— Не искаш ли да имаш дом и свои деца, Джес?

— Та кой ще се ожени за една Тагърт? Всички мъже се боят, че ще трябва да отгледат Натаниел. Знаеш ли какво му трябва на този град? — Тя се обърна и го погледна в очите. — Трябва му Адам. Или Кит. Да, Кит би успял.

— Моите братя, така ли? — попита уязвен Алекс. — А какво биха могли да сторят братята ми, според теб?

— Да ни отърват. Искам да кажа, да спасят града. Те не биха допуснали Питмън да се разпорежда в дома на семейство Монтгомъри. Щяха да го изхвърлят.

— Като си навлекат гнева на краля? — попита Алекс, като я гледаше смаян.

— Все щяха да намерят начин да го избегнат. Щяха да освободят сестра ти и да запратят Питмън чак в пъкъла. Нали има и други митничари, освен него.

Алекс се изпъна на тревата, откъсна една паричка и я вдигна към носа си.

— Вярваш, значи, че братята ми биха могли да свършат всичко това? — Държеше цветето така, че тя да не види как е стиснал устни.

— Да, Адам или Кит биха могли, повече от сигурна съм. Още като бях малко момиченце, аз…

— Какво? — попита сънено Алекс.

Джес се усмихна замечтано.

— Представях си, че съм омъжена за Адам. Беше толкова хубав мъж, толкова горд, толкова интелигентен, а очите му — като на орел. Да знаеш къде е сега?

— По дяволите! — изруга Алекс, но побърза да добави: — Извинявай! Убодох си пръста. Последните ми новини за двамата бяха, че Адам е на път за Китай, а Кит е участвал някъде в морско сражение.

— Което значи, че писмата, с които Мариана ги моли за помощ, едва ли ще стигнат до тях?

— Не, само аз се озовах на зова й за помощ.

— О! — възкликна Джес, осъзнала изведнъж как се чувства той. В телесното състояние, в което се намира, трудно може да помогне на града. — Алекс, да си се замислял, че ще е добре повечко да се движиш? Ако дойдеш няколко дена да ми помагаш да ловим стриди, сигурно ще смъкнеш няколко фунта.

Александър поклати ядосано глава.

— Не, покорно благодаря. Готова ли си да вървим? Стана ми малко хладно.

— Още не сме помислили как да помогнем на Джордж.

— Не можем да направим нищо за него. Гърбът му ще зарасне. Трябваше да пъхна в ръката на капитана цяла кесия жълтици, за да не обеси Джордж на някоя рея. По-добре да изгуби малко кожа, отколкото цялата си глава. Докато го шибат, ти ще си стоиш вкъщи. Той я погледна крадешком. — Току виж Черния отмъстител го спасил.

— А кой ще спаси после Черния отмъстител? — изсумтя тя. — Какъвто е високомерен, току-виж убил още някого.

Може би мен, помисли си Алекс.