Джесика Сен Клер
Бялата роза (9)

Глава 9

— Шшт, Бри, виж! — Дейн посочи с ръка към кристалночистия поток, придошъл от разтопилите се снегове.

Сабрина се извърна в седлото и вдигна ръка над очите си, за да ги предпази от отражението на яркото слънце във водата. Сега можеше да го види — воден дърдавец. Дейн й бе разказал по-рано за странната птица. Тя плуваше под водата, стрелкайки се след малките риби и други водни животинки в търсене на храна.

— Изглежда смешна — усмихна се Сабрина, докато гледаше стремителните движения на птицата. Малкото й, тъмно тяло изглеждаше разкривено от водата и напомняше на движенията на кукла на конни, направлявана от безумец. Най-накрая Сабрина свали ръката си и поклати учудено глава.

— Тази страна не престава да ме удивлява, Дейн. Толкова е красива и… толкова различна.

— Хм — той се усмихна бавно наслаждавайки се на добилата слънчев загар красота на лицето й. — Ти също си красива.

— Не започвай отново — подразни го Сабрина, която не можеше да се нарече недоволна. Погледът й дяволито срещна очите на Дейн. — Иначе ще поискаш да спрем и да си направим бивак.

— Бивакът не е точно това, което искам да правя — усмихна се широко той. — Той е само едно необходимо зло, така че да мога да правя други неща.

Сабрина се разсмя. Гласът й прозвуча чист и ясен в спокойния планински въздух.

— Така никога няма да стигнем до Санта Фе, Дейн Морган. За последните три дни не сме изминали и двайсет мили!

— Да не би да се оплакваш? — той повдигна тъмните си вежди, а очите му вече бяха започнали да потъмняват в буреносно сив цвят.

Всеки момент ще гръмне мълнията, помисли си доволно Сабрина, а миг по-късно…

— Определено не. Не бързам да отида в Санта Фе.

— Нито пък аз — той хвана по-здраво момичето, за да го спусне на земята. — Доколкото знам, до прохода Рейтън можем да стигнем за един месец. Дори за два. Може да ни отнеме доста време, преди да…

— Преди да сметнеш, че меденият месец е свършил? — тя се разсмя и вдигна ръце, за да го прегърне през шията. Дейн скочи на земята и се наведе да я целуне. Устата му, топла и сладка, бавно докосна устните й, които все още имаха вкуса на кафето от сутрешната закуска.

— Щом наближим Санта Фе, ще те сложа върху денка на гърба на товарната кобила и ще те завия с одеяло презглава — Дейн поклати глава, а очите му проблеснаха от удивление пред собствения му ненаситен апетит към девойката. — Ще ми е нужно малко внимание, а като пътуваме двамата, не мога да се съсредоточа.

Сабрина само се разсмя и стисна пръстите му, докато Дейн отстъпваше от нея към товарната кобила.

— Аз все още не се оплаквам, нали?

Дейн само се засмя през рамо и смъкна денка на земята. След това отново се изправи и посегна към поводите на кобилата.

— Мисля, че след Санта Фе може би ще те заведа в Сан Франциско. Оттам ще идем в Сакраменто Вали. А след това, ако искаш, можем да направим едно малко пътуване из Европа…

— Европа ли? — Сабрина изненадано повдигна вежди. — Нямах представа, че можеш да си позволиш подобно нещо, Дейн! Как един трапер от Запада може да събере пари за пътуване из Европа?

— О, има все още много тайни, които не знаеш. Не съм ти разказвал много за живота си, Бри, но това — суровият живот, тези планини и чейените — е само една малка част от него. Значително по-голямата част остава в…

Сабрина не го слушаше. Долови с крайчеца на окото си някакво движение по хълма отсреща. Намръщи се и присви очи, за да вижда по-добре на силната слънчева светлина. Животно ли беше? Или някой миньор? Или индианец? Напрегна се изведнъж, зелените й очи се разшириха от уплаха и тя отвори уста, за да викне в предупреждение.

Дейн забеляза неочакваната й неподвижност и се озадачи. Почти веднага обърна глава, за да проследи погледа й. Едновременно с вика й се разнесе единичен, силен изстрел, който разби света на Сабрина в хиляди късчета, които вече не можеха да се съберат, подобно на кристален съд, разпръснал се във водопад от блестящи в цветовете на дъгата отломки. По-късно Сабрина не беше сигурна какво точно се бе случило, нито можа да възстанови реда на събитията. Дейн започна да пада и тя се втурна към него. Пищеше, но не чуваше звук. Знаеше само, че крещи, тъй като ехото на гласа й отекваше в ума й примесено със заглъхващия пукот на пушката. След това събитията последваха като в сън. Кристалната яснота на майското слънце вече не даваше топлина, краката й не чувстваха земята под тях, докато бягаше. И макар по-късно да знаеше, че втурването й към Дейн бе продължило само няколко секунди, защото той още не беше паднал съвсем, когато стигна до него, в този миг й се струваше, че тича вече цяла вечност. Краката й се движеха, дърветата отминаваха, но сякаш минаха векове, докато стигне до Дейн. Успя само да промуши едната си ръка под гърба му, преди той да падне на земята. Ударът беше силен и я върна към реалността.

Сабрина се хвърли върху него с писък, сега вече в състояние да чуе гласа си, който отекваше отново и отново в ушите й. Кръвта беше започнала да избива през ризата му от еленова кожа и се разширяваше в тъмно, зловещо петно точно под лявата му лопатка. Сабрина се опита да я избърше с пръсти, сякаш така можеше да махне раната и Дейн щеше да седне на тревата и да се разсмее, защото бе успял толкова силно да я изплаши. Но той не помръдваше, дори не пъшкаше. Лежеше сред ливадата, с лице бяло като тебешир, със спуснати клепачи и полуотворена уста. Кръвта продължаваше да се просмуква и да напоява ризата му. Сабрина го прегърна и изпищя отново — безумен, мъчителен писък на смъртно ранено животно. Гласът й отекна в планинския въздух. Сабрина притисна лице към изчезващата топлина на тялото му, без да обръща внимание на кръвта, която цапаше лицето и косата й.

Нечии груби ръце я хванаха отзад и със сила я дръпнаха от Дейн. Тя се помъчи да се отскубне и да се върне при него, след това се обърна към мъжа зад нея, заслепена от сълзите, които до този миг не бе почувствала, че се стичат по лицето й. Изпищя от мъка, от ярост и отчаяние и заби нокти в лицето му, нахвърляйки се срещу него като пума. Последва един-единствен зашеметяващ удар по лицето й и след това нищо, само мрак като в бездънен каньон. Сабрина доброволно се хвърли в него, надявайки се, че там я чака смъртта. Ако сърцето на Дейн беше пробито от куршум, то същият този куршум бе разбил нейното на хиляди късчета. По-добре, отколкото да се мъчи да живее без Дейн.

 

 

Гарвис Треймор се отпусна назад в огромния, люлеещ се стол, тапициран с фина кожа, поставен до широкия прозорец. На лицето му се оформи лека усмивка, докато четеше писмото. Клейтън Лоуъл бе проследил момичето до Денвър. За съжаление, тя не беше отвлечена от индианците, които бяха нападнали дилижанса, но поне отново я бяха открили. Сега живееше под закрилата на един мъж на име Морган, който, ако се съдеше по слуховете, не беше човек, с когото можеха да си играят. Лоуъл беше наредил на Бригс и Сампсън да не поемат никакви рискове с Морган и да върнат момичето на всяка цена, независимо от средствата. Доколкото познаваше Лоуъл, сигурно вече го беше направил, предположи Гарвис Треймор. Пощата от Запада закъсняваше с около три седмици и при все че писмото беше с клеймо от тридесети април, сега вече беше двадесет и седми май.

Треймор остави писмото върху полираното орехово бюро, вдигна кристалната чаша и отпи още една глътка коняк, след това поднесе към устните си хаванска пура, всмука дълбоко и бавно изпусна дима. За първи път от месец насам се чувстваше отново спокоен от развоя на събитията. Утринният вестник тръбеше за свадата между Севера и Юга, но за Треймор нещата вече бяха ясни. Не се безпокоеше особено дали щеше да избухне война. Беше твърде стар, за да очакват от него да отиде да се бие и във всички случаи имаше достатъчно пари, за да се откупи, ако се опитаха да го мобилизират. Мелниците и фабриките на тръста на Уелсови щяха да донесат големи печалби от войната. Щеше да има нужда от униформи, от муниции и различни принадлежности. А по време на война нямаше да има големи възможности да проверяват качествата на продукцията. Всичко щеше да се доставя директно на фронта. Ако някоя пратка дрехи имаше дефекти, или в барута имаше примесен малко талк, кой щеше да разбере? Само бедният кучи син, чиято дреха щеше да се скъса или чиято пушка нямаше да гръмне. И той едва ли щеше да се върне, за да съобщи оплакванията си.

Треймор се засмя и прекара пръсти по дългата си, гъста брада, която покриваше по-голямата част от лицето му. Да, реши той, като взе писмото на Клейтън, сгъна го и го постави грижливо в чекмеджето на бюрото, 1859 година се очертаваше да бъде просто прекрасна.

 

 

Светът изглеждаше неестествено в здрача — мрачен и безжизнен, изпълнен с гротескни сенки и свръхестествена неподвижност. Не твърде различен от сърцето й, мълчаливо си помисли Сабрина, като погледна надолу към боба и прегорялото месо в чинията си. Бяха изминали шест дни, откакто Дейн беше паднал в ръцете й, а кръвта му беше обагрила тревата на онази поляна в Саут Парк. Стръмният, скалист път на прохода Рейтън отново беше отстъпил място на равнините — плоски и сухи, като онези, през които достигнаха до Денвър. За разлика от тях, сега тук-там се виждаха дребни борчета и разкривени от вятъра хвойнови храсти.

През първите няколко дни Сабрина беше останала вцепенена от шока. Сякаш сърцето й се беше превърнало в камък, когато видя кръвта на Дейн и на ужасната му неподвижност. След това ледът се беше разтопил в мрачно, болезнено осъзнаване на истината, а болката се засилваше, вместо да започне да отминава. Самотното пробуждане всяка сутрин остро й напомняше какво се беше случило и какво бе изгубила. Така ли щеше да продължава, чудеше се безмълвно тя? Щеше да става все по-зле и по-зле? Това ли означаваше сърцето ти да бъде разбито? Винаги бе считала този израз за твърде поетичен, но сега го чувстваше физически — този ужасяващ, непоносим студ, който се надигаше в сърцето й, болка, която никога не секваше, а вместо това ставаше по-остра и бе невъзможно да бъде пренебрегната.

— Изяж си вечерята — мъжът, наречен Бригс, посочи надменно към чинията. — Не ни плащат, за да закараме скелет в Санта Фе.

Сабрина повдигна очи към него и го изгледа за миг, след това вдигна чинията и я хвърли по него. Тя се удари в гърдите му с глухо тупване. Бобът се размаза по предницата на ризата му. Бригс изруга и пристъпи към нея с разкривено от гняв лице.

— Това е последният път, когато ще търпя нещо…

— Стой!

Сабрина видя как гневът на лицето на Бригс бавно отстъпва място на намусено подчинение. Следотърсачът Джошуа Карвър се беше намесил по този твърд начин, който така болезнено й напомни за Дейн. След това той се изправи и се приближи към нея. Не беше нито млад, нито красив, но изглеждаше достатъчно почтен. Присъствието му сред другите двама мъже изглеждаше странно.

Карвър поклати глава и се приближи към девойката. Не за първи път той се намесваше в нейна полза, но при всеки подобен случай се заклеваше това да е последното му обаждане. Сабрина изглеждаше твърдо решена да предизвика Бригс или Сампсън да я убият.

— Госпожице Уелс, никога ли няма да се научите? — той въздъхна тихо и й подаде своята порция, след което се наведе и напълни отново чинията, която Сабрина беше хвърлила.

— А защо трябва да се уча?

— Защото, ако не го направите, ще ги накарате да ви убият — той седна с кръстосани крака до нея, без да изпуска от предпазливия си поглед другите двама мъже. Заради начина, по който бяха застреляли Морган в гърба, нямаше никакво намерение безгрижно да им предоставя своя като мишена. — Нали нямате причина да го правите?

— Нямам ли? — Сабрина го изгледа със студена омраза, а ръцете й изведнъж се разтрепериха. — След като те убиха Дейн? Може би си мислите, че трябва да им се поклоня и да поблагодаря и на трима ви.

Карвър свъси вежди и отново въздъхна. Досега момичето не беше обелило нито дума. Сега поне говореше.

— Госпожице Уелс, нямам никакво участие в това. Дори не бях видял пушката на Бригс, а след това беше твърде късно. И след като повдигнахме този въпрос, трябва да ви кажа, че проявихте странно състрадание към мъжа, който ви беше отвлякъл и…

— Отвлякъл ли? — за миг Сабрина го погледна недоверчиво, след това се разсмя — грозен, горчив звук. — Кой ви каза това или няма нужда да питам? — тя извърна очи от следотърсача и отново заби поглед в недокоснатата храна. — Дейн не ме беше отвлякъл, мистър Карвър. Той ми спаси живота. На няколко пъти — гласът й затихна до едва доловим шепот. — Той ми беше съпруг и аз го обичах повече от живота си.

Последва кратко мълчание, докато ловецът се опитваше да проумее казаното. Очите му погледнаха за миг към пръстите й, но там нямаше венчална халка. Не че това доказваше нещо. Църковните церемонии трудно се осъществяваха по тези места дори сега, когато времената бяха толкова по-цивилизовани в сравнение с преди няколко години.

— Наеха ме да намеря едно момиче, което е било отвлечено.

— Тогава някой ви е излъгал. И все още искам да ви убия, мистър Карвър, както и Бригс и Сампсън, стига само да ми се отдаде възможност.

Карвър остана на мястото си и запълни мълчанието си с храната. След това избърса устата си с ръкава на ризата си от еленова кожа. Цялата история започваше да става подозрителна. А и начинът, по който момичето бе изпищяло… беше се втурнало към мъжа и бе извикало името му…

— Много съжалявам, госпожо — каза той най-накрая. — Бих искал да бъда приятел, а не враг. Подведоха ме.

— Като сте приятел, ще върнете ли Дейн? Искате ли да се върнем в Саут Парк, мистър Карвър, и да видим какво можем все още да направим за него? — тя изгреба с рязко движение боба от чинията си в неочакван пристъп на гняв. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи, първите сълзи от онзи ужасен ден. — Проклет да сте! Махайте се и ме оставете на мира. Вие сте същият негодник като тях! Тръгнахте, без дори да проверите дали е мъртъв! — сълзите вече се стичаха по бузите й и я изгаряха. Беше дочула безгрижната забележка на Бригс към Карвър в деня, когато бяха убили Дейн. Беше му подхвърлил, че вълците щели да се погрижат за Морган, ако все още е жив. Представата за Дейн, лежащ там безпомощно, беше повече, отколкото можеше да понесе. Дори да беше мъртъв, можеха поне да го погребат.

Карвър се намръщи, като си спомни колко бяха бързали да се махнат от мястото. Девойката беше толкова вцепенена, че явно не беше забелязала индианците, които бяха изскочили от гората. Слава Богу, че не бяха с коне. Дори при това положение бяха яздили безспирно цял ден и цяла нощ, за да се отдалечат достатъчно от диваците. Ако мъжът на момичето не е бил мъртъв от куршума, индианците със сигурност са го довършили. Но му се стори, че ще е по-добре да не й го казва.

— Не се измъчвайте с тези мисли, госпожо — каза най-сетне той, като дочу приглушените нещастни звуци, които издаваше Сабрина. — Той беше мъртъв, разберете го. Куршумът мина право през сърце го му. Виждаше се от пръв поглед. Нямаше какво да проверяваме. Ако това ще ви утеши, умрял е бързо. Никога няма да узнае какво го е сполетяло.

Разговорът остави неприятен вкус в устата му. Без да чака отговора на момичето, Карвър се надигна и я остави да плаче. Нямаше смисъл да се разстройва, това нямаше да помогне с нищо. Но поне можеше да я пази от другите двама и да я отведе здрава и читава в Санта Фе. След това щеше да поговори малко с Клейтън Лоуъл. Джошуа Карвър не обичаше да го правят на глупак.

 

Лицето на Бягащия вълк беше непроницаемо, докато коленичеше до приятеля си. Само черните му очи издаваха колко дълбоко е загрижен. Повече от три дни бяха изминали откакто Черната мечка се беше върнал в селото и бе докарал ранения бледолик. Бяха излезли на лов сред планините, из почините на юг, където в изобилие имаше лосове и антилопи, и се бяха върнали с повече от достатъчно месо за сватбеното тържество на дъщеря му. Чейенът обърна глава към жена си и изръмжа няколко думи. Сладката череша поклати глава и отново се надвеси, за да избърше лицето и гърдите на Белия орел. И днес не се беше събудил. Нещо по-лошо — треската му се засилваше.

Бягащия вълк безпомощно сви рамене и се отдръпна, за да си сипе сам вечеря. Лекарствата на Белия орел бяха силни и добри, но Бягащия вълк започваше да се съмнява, че този път щяха да помогнат. Куршумът на другия бледолик беше пронизал тялото му само на косъм от сърцето. Беше го спасило това, че куршумът се беше ударил в едно ребро, което го беше отклонило. Черната мечка не бе успял да достигне мъжът, който откраднал Бялата роза, защото оставил коня си, за да дебне пеша една антилопа. Поне беше успял да докара до селото Белия орел, макар и полужив, ако се съдеше по напоеното с кръв одеяло върху носилката.

Сладката череша промърмори нещо до ухото му и Бягащия вълк се обърна към нея, замисли се за миг, след което поклати отрицателно глава. Не, нямаше нужда все още да викат отново шамана. Той вече беше тук два пъти, но искаше много висока такса за лечителските си услуги. Утре, ако Белия орел все още беше жив, можеше да приеме, че услугите му си струват цената. Шаманът беше прогонил с танци злите духове, които горяха приятеля му като с пламъци и го държаха безмълвен като мъртвец. До утре Сладката череша щеше да използва богатия си опит в лечението на рани. Щеше да слага в раната му примесената с билки пилешка кръв, а също и топлата, силна кръв на един голям хубав елен с много рога, която да замести изгубената от Белия орел. Ако той оживееше, щеше да бъде бърз като елен в преследването на мъжете, които бяха откраднали жена му.

 

Сабрина измерваше пътуването по два начина. Първо, отминаваха различни забележителности, които Джошуа Карвър й показваше. В Моура минаха покрай каменните сгради на военния комплекс Форт Юниън. В него имаше квартири за офицерите, бараки, болница, складове, работилници и дори, за нейна изненада, пералня. Пак в Моура, в съседство със стените на форта, бяха разположени няколко къщи, ковачница и магазин, наречен „магазинът на Кесиди“, в който продаваха най-различни неща. След това последва един хълм от черен базалт, наречен Уигън Маунтин, който отбелязваше сливането на прохода Рейтън през Испанските върхове с началото на прехода Симарон през безводните, пустинни земи. Оттам до Санта Фе, както й каза Карвър, имаше само един път — широк, добре отъпкан и плосък като лист хартия, който водеше към планината, наречена от Карвър Отшелнически връх. Оттам до Санта Фе нямало повече от няколко дни път.

Другият начин, по който измерваше пътуването, бе посредством степента на възстановяването си от шока след смъртта на Дейн. Сега вече можеше отново да мисли ясно, рационално и логично. Омразата й към Бригс и Сампсън не беше отслабнала, дори може би се бе засилила. Сабрина беше започнала да крои конкретни планове как да отмъсти за смъртта на Дейн. Първо, трябваше да напише писмо на Тревис Брюстър. Той щеше да дойде в Санта Фе и да й помогне да се справи с Клейтън Лоуъл, дори да й помогне да избяга, ако се налагаше. Второ, Тревис можеше да й помогне да отмъсти за убийството на Дейн. Джошуа Карвър през цялото пътуване се бе държал като почтен неин защитник и се бе съгласил да изпрати писмото й до Тревис, но повече от това Сабрина не желаеше да му се доверява. Колкото и невинен да беше, ако той не ги беше водил, пазачите й никога нямаше да стигнат толкова далеч от Денвър.

Що се отнася до Дейн, спомените й не бяха по-малко болезнени. Всъщност Сабрина се съмняваше, че някога биха могли да станат. Но освен това в тях откриваше скрита радост, спомняйки си съвършенството на кратките мигове, които бяха прекарали заедно — удоволствието от сливането на телата им, усмивките му, дори отделни изражения на лицето му. Дейн не си беше отишъл съвсем, защото можеше да си го представя.

Освен това през онази вечер, когато Джошуа Карвър й беше казал, че Дейн Морган със сигурност е бил мъртъв, нещо дълбоко в душата й сякаш си беше отишло. Може би думите му бяха убили тайната надежда, която Сабрина хранеше, при все че не беше я признавала дори пред себе си. Сега емоциите й бяха само повърхностни: гняв, нетърпение, неудобство, слънчева светлина, нощна тъма, студ или жега — реакции към един свят, който повече не можеше да докосне душата й. Може би беше станало точно това. Може би душата й бе загинала заедно с Дейн в онази красива долина на запад от връх Пайк! Може би заради това бе в състояние толкова хладнокръвно да мисли как да убие Бригс и Сампсън. Това беше единственото нещо, което имаше значение за нея. След като приключеше с тях, може би отново щеше да обърне внимание на живота и да се опита да потърси причина, поради която да го направи.

 

Бягащия вълк се завъртя неспокойно върху бизонските кожи и се намръщи в мрака на типито. Все още имаше време до зазоряване и не беше сигурен какво го бе събудило. Остана да лежи неподвижен, ослушвайки се, но единствените звуци бяха тези, които се чуваха обикновено: вятърът, конете, кучетата, далечният вой на койотите и звукът от дишането на спящото му семейство. Въздъхна тихо и се изправи, като се стараеше да не събуди Сладката череша, която лежеше до него. Сребърния гълъб бе заспала до Белия орел. Момичето беше изтощено, отбеляза той с бащина загриженост — колкото от безпомощна загриженост, от тревогите и грижите за ранения.

Бяха изминали осем дни откакто приятелят му беше ранен в планините — осем дни, през които той беше кървил, измъчван от треска, и беше станал блед и мършав като брезова кора. Шаманът беше идвал отново предишния ден и си беше тръгнал отново, но все още нямаше промяна. След като Белия орел умреше, трябваше да изоставят типито. Иначе духът на мъртвия воин щеше да пътува със семейството и макар Белия орел да беше добър приятел и смел воин, все пак беше невъзможно да оставят един дух да живее с тях. Все още не беше решил дали да убие красивия кафяв жребец на приятеля си, за да може Белия орел да има кон в отвъдния свят. Може би един от най-добрите му бойни коне щеше да свърши същата работа, а жребецът можеше да остане, за да наплоди хубави кончета за цялото племе.

Изведнъж сред шума на вятъра се чу тих, приглушен стон. Бягащия вълк потрепери суеверно и припряно зашепна молитва към бога вълк, който беше негов личен закрилник. В такъв случай щеше да принесе в жертва кафявия жребец, бързо промени решението си той. Не искаше да обижда нито един от духовете защитници на приятеля му като…

— Татко!

Гласът на момичето го накара да се обърне. Мислеше, че Сребърния гълъб спи.

— Татко, мисля, че се събужда…

Бягащия вълк за миг я изгледа недоверчиво, объркан от недоспиването и внезапно прекъснатите му мисли. В себе си вече беше приел Белия орел за мъртъв. А сега дъщеря му казваше нещо съвсем друго.

— Събужда ли се, или умира? — лицето на Сребърния гълъб в миг помръкна и Бягащия вълк бързо пристъпи към нея, съжалявайки за думите си. — Събуди майка си — нареди той по-нежно и докосна рамото й. Каквото и да ставаше, щеше да му е нужна помощта на Сладката череша. Би могла да се погрижи за Белия орел или да утеши най-голямата им дъщеря.

Дейн се опита да преглътне. Гърлото му беше ужасно пресъхнало, а освен това чу някакъв стенещ звук, който го бе събудил. Нещо студено и мокро докосна лицето му и той въздъхна доволно, опитвайки се да обърне глава към него. Оказа се невъзможно. Главата му сякаш беше пълна с олово, а мускулите го боляха и бяха схванати. Мокрото нещо докосна устните му и няколко капки се процедиха през разтворените му устни. Вода е, реши той. Студена и вкусна. Опита се да преглътне твърде бързо и се закашля. Гърдите му се разтресоха от толкова силен спазъм, че болката го опари като огън. Нещо притисна здраво раменете му. Дейн трескаво отвори очи и инстинктивно се опита да се измъкне от хватката.

— Стой спокойно! — рече лаконично Бягащия вълк, който се опасяваше, че с усилията си приятелят му може отново да отвори ужасната, зейнала рана.

Дейн се подчини механично, чувствайки как болката бързо стихва. Свъси вежди на слабата светлина, като се помъчи да разпознае формите, които се движеха край него, без да може да фокусира погледа си върху тях. Тежестта се вдигна от раменете му и Дейн отново въздъхна, а очите му се затвориха.

Сладката череша направи знак на мъжа си да отстъпи, приведе се отново над бледото лице на белия воин и докосна устните му с напоеното във вода парче плат. Този път той преглътна по-лесно и тя повтори действието няколко пъти, мърморейки същевременно тихи нареждания към Сребърния гълъб. Момичето донесе една паница с хладка супа от костен мозък и помогна на майка си да я наклони и да я опре до устните на Белия орел. Една малка глътка. След това още една. Сладката череша предупреди момичето, когато то отново поднесе към устните на Дейн купата със супа. Не по много наведнъж. По-добре да оставят болния воин недохранен, отколкото стомахът му да изхвърли всичко. След четвъртата глътка тя побутна Сребърния гълъб да се отдръпне, след това внимателно отпусна главата на Дейн върху бизонската постелка. Засега стига толкова — нека да поспи. Когато слънцето се вдигне на небето, ако Белия орел не се е събудил още, Сребърния гълъб можеше да го събуди и отново да го нахрани, да измие лицето и гърдите му и да смени компреса от дървесен мъх, който покриваше заздравяващата рана.

Бягащия вълк изрази задоволството си с едно-единствено изръмжаване. Искаше му се да няма никой, за да може да прегърне Сладката череша и да затанцува от радост. Значи приятелят му щеше да живее! Жена му току-що го бе споменала на момичето, а беше толкова песимистично настроена преди. Сладката череша е най-добрият доктор, възхитен реши той и излезе от типито на въздух. Сега нямаше да им се налага да изоставят типито или да убиват кафявия жребец. Всъщност, замислено реши той, вместо да убива жребеца, още днес щеше да го заведе при някоя кобила, на която й беше време за заплождане. Още няколко седмици Белия орел щеше да бъде твърде слаб за лов, така че тази сделка щеше да бъде честна. Приятелят му нямаше да се притеснява, че е в тежест на семейството на Бягащия вълк. В замяна кобилите му щяха да родят хубави жребчета от коня, който можеше да надбяга самия вятър. Чейенът се усмихна и измърмори някакво заклинание. Докато вървеше, направи няколко стъпки, сякаш танцуваше, обхванат от искрена радост. Това беше един добър, наистина добър ден.

 

Това беше най-лошият ден в живота й, горчиво реши Сабрина, с изключение само на един — деня, в който Дейн бе умрял, дванадесети май. Е, ако се разменяха цифрите, мрачно отбеляза тя, щеше да съвпадне с днешната дата — двадесет и първи май. Всичко съвпадаше.

Санта Фе лежеше под тях в центъра на огромна, открита равнина, която на северозапад преминаваше в разлята долина. Преди няколко мили бяха загърбили последната от планините. Спуснаха се по високия рид с плоско било към равнината и сега бяха в покрайнините на разпрострелия се град. Изобщо не приличаше на Денвър. Не приличаше ни най-малко, на което и да е друго място. Под чистата, странно дълбока синева на безоблачното небе Санта Фе бе особено съчетание на град от испанска приказка и бедняшки квартал от Изтока. Разпръснати сред дървета, царевични и житни ниви и прахоляка на широкия път, се виждаха едноетажни квадратни къщи — някои измазани с кал, други боядисани в бяло — изправени като тухлени комини на фабрика.

Малката група, навлизаща в града, привлече любопитните погледи на хората, които мълчаливо седяха на праговете на отворените врати на домовете си. Беше вечер и както белите, така и мексиканците имаха свободно време, за да зяпат и да любопитстват. Малките квадратни колиби отстъпиха място на по-големи сгради, някои от тях вече двуетажни, с врати от ковано желязо и метални решетки пред сякаш непрозрачните стъкла на прозорците. Карвър спря коня си пред една от най-големите къщи и останалите последваха примера му, без да кажат дума.

— Това е къщата на Клейтън Лоуъл — Карвър не им даде друго обяснение, въпреки че Сабрина забеляза отвратения поглед, който хвърли към къщата и начина, по който изплю сдъвкания тютюн. — Да влезем вътре и след това си тръгвам.

Огромната дървена порта се отвори навътре със силен метален звън и разкри дълга алея, широка към десет фута. Първи тръгнаха Бригс и Сампсън. Сабрина си помисли, че прилича на вход на затвор, а скърцащият звук, с който вратите се затръшнаха зад тях, не я успокои ни най-малко. Помисли си за Дейн и за това, какво би казал, ако яздеше до нея. Тази мисъл й даде достатъчно смелост, за да вдигне гордо брадичка и да застане, с високомерно изражение, когато най-сетне спряха насред затворения отвсякъде двор.

— Сабрина?

Тя извърна глава при звука на непознатия мъжки глас. Употребата на името й от този непознат я накара да се намръщи. Който и да беше той, нямаше право да се държи толкова безочливо.

— Слава Богу, че са успели да ви намерят! — към малката група бързо се приближаваше висок мъж, чието лице твърде открито изразяваше облекчението, прозвучало в гласа му. — Боях се да не сте…

— Кой сте вие? — хладно го прекъсна тя, докато мислено правеше своите предположения. Клейтън Лоуъл? Висок, но леко пълен, с лице прекалено бяло, за да се приеме, че го е излагал дълго време на слънцето или вятъра.

— О, простете ми — мъжът спря до коня й и направи знак на другите да й помогнат да слезе. — Простете ми, не съобразих, че няма да си спомните за мен. Посетих ви веднъж във Филаделфия. Сигурно е било преди десет години. Бях приятел на баща ви.

Въпреки желанието си, Сабрина трепна и след това се намръщи.

— Искате да кажете на пастрока ми и в такъв случай не е могло да бъде преди десет години, защото…

— Не, не… на баща ви — Джонатан. А също и на майка ви, разбира се, както и на Гарвис Треймор, след като влезе в семейството ви.

Сабрина свъси вежди, смутена и изненадана. Ако наистина е бил приятел на баща й, тогава той не е враг. Но все пак…

— Бригс и Сампсън са ваши хора. Освен това сте наели Карвър, за да ме открие.

Лоуъл замълча и се начумери, сякаш объркан от враждебността в очите й и от студенината на гласа й. Сценичното му обучение още веднъж щеше да влезе в работа, сухо реши той, като предложи на момичето изражение на наранено удивление.

— Ами да, разбира се. Бригс и Сампсън ми съобщиха, че по грешка сте се качили на друг дилижанс, така че аз, естествено, веднага предприех издирване. Когато научих, че дилижансът е тръгнал за Денвър, наех мистър Карвър да отведе тези господа дотам.

— Не ги наричайте господа! — Сабрина стисна юмруци, докато говореше, а в зелените й очи проблесна заплашителен пламък.

Лоуъл отново замълча, демонстрирайки удивлението си, след което поклати глава с недоумение.

— Но да, разбира се, скъпо дете, щом изразът ви дразни… Нали не са показали някаква неучтивост към вас по време на пътуването? — той обърна укорителен поглед към тях. Сякаш по даден знак Бригс и Сампсън се спогледаха нервно и забиха погледи в краката си.

— Ако считате убийството на съпруга ми за неучтивост — горчиво отвърна тя.

— Какво? — изненадата на Лоуъл беше неподправена. Той пребледня, извърна се към момичето и го зяпна с отворена уста. Съпруг ли? Но това е невъзможно, за Бога! Та тя се бе изплъзнала само за няколко седмици от ръцете му! Един съпруг би провалил всичко.

Изведнъж очите на Сабрина плувнаха в сълзи и тя вдигна разтреперана ръка към лицето си. Нямаше намерение да вярва на Клейтън Лоуъл, независимо какво щеше да й каже, но не можеше да има никакво съмнение в искреността на изненадата му. Значи той не беше наредил да убият Дейн Морган? Може би той наистина беше този, за когото се представяше, и щеше да й помогне да си отмъсти.

— Да, мистър Лоуъл. Един мъж, когото силно обичах. Той ме спаси от нападението на команчите и ме придружи до Денвър. Вашите хора го застреляха в гръб и го оставиха да лежи в прахоляка. Тази неучтивост стига ли ви? — гласът й изневери и по лицето й потекоха сълзи.

Клейтън Лоуъл бе успял да възвърне самообладанието си достатъчно, за да може да мисли ясно. Пристъпи по-близо до коня и вдигна ръце, за да помогне на хлипащото момиче да слезе на земята. Който и да е бил този Морган, той очевидно й бе разказал достатъчно убедителна история, за да я накара да повярва, че са женени, но официално не би могъл да се ожени за нея Сабрина беше непълнолетна и нямаше съгласието на настойника си.

— Елате, скъпа… колко ужасно! Какъв ужас за вас. — Той сложи ръка на рамото на Сабрина и я поведе към къщата. Джошуа Карвър му препречи пътя.

— Казахте ми, че Морган е отвлякъл момичето.

Лоуъл гневно присви очи, а умът му бързо заработи. Този недодялан трапер щеше да провали целия му план.

— Какво друго можех да предположа? — отвърна той, защитавайки се. Карвър обаче не помръдна. Лоуъл погледна към Бригс и Сампсън, чудейки се дали щяха да проявят достатъчно интелигентност и инициативност, за да застрелят Карвър, ако се наложеше. За щастие момичето все още се тресеше в почти истеричен плач. Може би така щеше да се измъкне.

— Разбрахме от един пътуващ миньор, че някакъв човек, на име Морган, е принудил Сабрина насила да пътува с него. Видял ги в Денвър и… ами аз предположих, че казва истината. Защо трябваше да ни лъже?

Сендлър! Умът на Сабрина веднага й подсказа името на човека и тя вдигна глава с недоумяващ вик.

— Миньор от Денвър ли казахте?

Лоуъл само кимна, истински озадачен.

— Един едър мъж, с тъмна, зле поддържана брада?

Лоуъл почти се разсмя от облекчение. Късметът му работеше.

— Да, да… нека да си помисля… името му беше…

— Сендлър! — ужасена прошепна Сабрина. Изведнъж всичко си дойде на мястото — едно ужасно, разкъсващо сърцето й прозрение. Дейн бе унижил Сендлър в онази нощ, когато се бяха противопоставили един на друг заради нея. Сабрина се зачуди дали той знае колко пълно е отмъщението му сега. — О, Боже мой!

— Да, Сендлър — побърза да потвърди Лоуъл. — Един не много спретнат мъж — това предположение беше безопасно. Нито един от миньорите не беше спретнат.

Момичето кимна, чувствайки как сърцето й почти се вцепенява от ужасяващата ирония — една нейна глупава грешка, че не бе изчакала Дейн, а бе слязла сама на вечеря. Колко скъпо й струвай — всъщност струваше на двама им!

— Все пак едва ли може да се нарече основателна причина да го застрелят — Лоуъл усети възможността и се възползва от нея, като стегна хватката си около Сабрина. — Имате думата ми, че въпросът ще бъде подробно проучен. Ако те наистина са направили това, което казвате вие, значи те чисто и просто са убийци и ще бъдат третирани като такива.

Сабрина вцепенено кимна. Изведнъж почувства, че всеки миг ще припадне. Увереността в гласа на Клейтън Лоуъл не й донесе радост, нито дори част от задоволството, което си мислеше, че ще изпита, след като отмъсти за убития си любим. Отмъщението нямаше да върне обратно Дейн. Нищо не би могло да го върне. А освен тази истина нямаше нищо друго важно.

— Ще ви трябва ли нещо друго, госпожо Морган? Употребеното от Карвър име привлече вниманието й.

Сабрина вдигна глава и бавно да я поклати отрицателно. Знаеше какво има предвид Карвър. Питаше я дали все още иска да изпрати писмо до Тревис. Сега от това, изглежда, че нямаше да има голяма полза. Клейтън Лоуъл щеше да направи това, което самата тя искаше.

— Не, нищо, благодаря ви, мистър Карвър. И… приемете извиненията ми… за погрешните предположения, които направих за вас. Сега разбирам, че не е ваша грешката.

Карвър кимна, макар че още миг остана загледан в Клейтън Лоуъл. След това отстъпи и ги пусна да минат. Нещо в цялата тази история му прозвуча фалшиво. Беше живял твърде дълго, доверявайки се на инстинктите, които си бе изградил, за да оцелее в една враждебна страна. Щеше да изпрати писмото, а Лоуъл и другите двама да вървят по дяволите. Може би грешеше, но нещо в историята не му харесваше. И беше готов да се обзаложи на десет цента срещу къс злато, че никога няма да види пред съда Бригс или Сампсън за това, че бяха убили в гръб Морган.

Клейтън Лоуъл шокира Сабрина с това, че се влюби в нея. Достатъчно възрастен, за да й бъде баща, или почти толкова, той се отнасяше към нея със странната смесица от грижливостта на любовник и състраданието на баща. Сега искаше да се ожени за нея и щеше да го направи, ако тя пожелаеше, защото имаше документ, с който Гарвис Треймор го правеше неин настойник в негово отсъствие. Беше му отказала, отначало буйно, тъй като беше смаяна, а всъщност дори отвратена. Но с отминаването на дните тя бе започнала да се замисля отново над предложението му. Защо не? Вече му беше казала, че сърцето й принадлежи на един мъртъв мъж. Изглежда, че мъртвият Дейн Морган имаше над нея същата власт, както и когато беше жив. Клейтън го разбираше. Щеше да се задоволи с малкото обич, която останеше за него.

А сега имаше още една много основателна причина да се омъжи за него и тя ставаше все по-важна от ден на ден, помисли си Сабрина с иронична усмивка. Последният й цикъл беше дошъл в Индипендънс, щата Мисури, на шестнадесети април. Сега беше петнадесети юни и все още нямаше никакви признаци, че ще идва пак. Ако в корема й растеше бебето на Дейн, щеше да й е нужен съпруг — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Сеньорита Уелс? — Черната като въглен глава на Кармелита надникна в стаята през открехнатата врата.

— Un hombre иска да ви види. Млад. И много хубав — тъмните й очи проблеснаха.

Сабрина се усмихна и бързо стана на крака.

— Много ли е хубав? — подразни я тя в отговор, добре разбираща с какви очи Кармелита гледа на мъжете.

— Как се казва?

— Синьор Брюстър.

От изненада Сабрина ококори очи за миг, а сърцето й болезнено се сви. Тревис беше прекалено близко свързан с Дейн. Видът на живия Тревис само щеше да подчертае отсъствието на Дейн.

— Сега идвам. — Значи Джошуа Карвър все пак бе изпратил писмото, въпреки волята й. Е, може би така беше по-добре. Тревис имаше правото да знае какво се беше случило. Само дето щеше да й бъде трудно да му преразкаже историята. Сабрина бавно тръгна през стаята, съпротивлявайки се на сълзите, които заплашително пареха в очите й.

— Сабрина! Колко се радвам да те видя! — Тревис изглеждаше по-стар, отколкото го помнеше, и вече беше по-скоро мъж, отколкото момче. Той пристъпи към нея и я целуна по бузата, като хвана раменете й. Сабрина се напрегна, тъй като знаеше какъв ще бъде следващият въпрос. — Къде е Дейн?

Тя почувства как сълзите отново бликват и поклати глава.

— Мъртъв е, Тревис. — Изведнъж цялата история отново се стовари върху нея и Сабрина проплака като малко дете в ръцете му. Едно беше съчувствието на Клейтън — той дори не познаваше този човек — а съвсем друго това на Тревис.

— Ти… си се омъжила за него? — гърлото на Тревис също беше свито и той се изкашля, докато слушаше края на разказа й. — Трябва да призная, мила, че не съм съвсем изненадан. Започнах да си мисля, че Дейн е влюбен в теб още преди да тръгнете от Денвър — той въздъхна тежко и нежно вдигна ръка към лицето й. Докосването му предизвика нови сълзи, които Тревис избърса с опакото на ръката си. — Значи Лоуъл е обещал да се погрижи за хората, които са го застреляли?

— Те са вече арестувани и Клейтън ми обеща, че ще бъдат осъдени и наказани. А Клейтън иска да се ожени за мен. Започвам да си мисля, че може би ще се съглася.

— Да се омъжиш за Клейтън Лоуъл? — Тревис неволно показа изненадата си. Беше го срещнал за кратко на влизане, но този мъж беше далеч от Дейн Морган. Влюбена ли си в него?

— Не, разбира се, че не съм, Тревис — Сабрина се засмя насила, без да усети горчивината в гласа си. — Но… аз… имам един проблем. Всъщност няколко проблема. И чрез брака си с Клейтън ще ги разреша всичките.

— Проблеми ли? Какво искаш да кажеш?

— Знам, че ще ти прозвучи налудничаво, Тревис. Всъщност на всеки ще му прозвучи така, но Дейн и аз се оженихме в планините. Неофициално, разбира се, но все пак… направихме това, което правят женените хора — разкри тайната тя, като се изчерви. — А сега имам причини да смятам, че може би съм… като семейна жена.

Последва един конфузен миг мълчание.

— Тогава омъжи се за мен, Сабрина. Аз ще се грижа за теб. И ще отгледам детето като свое.

— Никога не бих могла да те обикна, Тревис.

— Но също така не обичаш Лоуъл, Сабрина.

— Не мога да ти сторя това, Тревис, не мога. Все пак ти благодаря за предложението. Все още си млад и имаш време да си намериш момиче, в което да се влюбиш.

— Никога, Сабрина, само с…

— Ще имаш жена, която ще обичаш, и свое собствено семейство — продължи тя, стискайки нежно ръцете му. — Докато Клейтън… аз няма да му причиня никаква неприятност, като се омъжа за него. Дори донякъде ще му бъде от полза — тя спря и се извърна, като продължи да говори сякаш на себе си. — Никога няма да обичам някой друг, освен Дейн. Знам го. Когато той умря… трябваше да умра и аз. В този смисъл животът ми е приключен, докато твоят едва започва. Клейтън го разбира. Той няма да очаква да му предложа нещо повече от това, което мога. Всъщност нищо друго, освен моето… приятелство. Но не и сърцето си.

Тревис замълча, опитвайки се да осмисли казаното от девойката.

— Аз също ще бъда щастлив, Сабрина, с всичко, което би могла да ми дадеш.

— Не, няма да бъдеш. О, да, отначало ще си мислиш, че си щастлив. Но години наред ще се опитваш да ме накараш да отвърна на любовта ти и когато това не стане… тази мисъл ще те преследва ден и нощ, Тревис. Ще знаеш, че всеки път, когато ме докосваш, всеки път, когато ми говориш, аз ще мисля за Дейн.

— А ти… а ти сигурна ли си?

Сабрина се поколеба, след това кимна. Каква друга причина би могло да има? Беше твърде изискано възпитана, за да предположи, че причината за закъснението биха могли да бъдат шоковете, които бе преживяла през последните месеци, промените в надморската височина, дори любовните преживявания с Дейн. Всяка една от тези причини можеше да й е повлияла.

— Да, сигурна съм — промърмори тя най-накрая — и се надявам да имам син от него.

Последва дълго мълчание.

— В такъв случай, ще остана в Санта Фе до венчавката ти, Сабрина. В случай че промениш решението си.

 

Дейн се смъкна от коня. Движението предизвика остра болка в гърба му. Беше от счупената от куршума кост. Мускулите заздравяваха по-бързо от костите, а острите краищата на счупеното ребро бодяха като копие. Облегна се на коня, докато болката отмине. Поне беше преминал Симарон, със заплахите на враждебната природа и още по-враждебните команчи. Беше стигнал до Моура, където се срещаха пътищата през Рейтън и Симарон, за да продължат заедно към Санта Фе. Сигурно му оставаше не повече от един ден път. А след това ще трябва да намери Сабрина и онзи мъж, Клейтън Лоуъл. Това сигурно нямаше да бъде трудно, ако Сабрина все още беше в Санта Фе, напомни си той, и ако все още не беше отведена някъде другаде, където щеше да е по-трудно да я проследи.

 

Тревис спря на няколко стъпки от вратата на „Магазинът на Кесиди“ и позволи на очите си да се приспособят от яркия блясък на юлското слънце навън към сумрака вътре. Сабрина беше омъжена — ако не щастливо, поне сигурно. А за него щеше да бъде прекалено болезнено да остава повече в къщата на съпруга й. Клейтън Лоуъл се държеше достатъчно почтено с момичето, въпреки че беше много жалко, че надеждите на Сабрина да има дете се бяха провалили. Не би могло да бъде по-лошо, помисли си той. Толкова скоро след брака се бе разбрало, че не чака дете, и Тревис не можеше да не си зададе въпроса дали изобщо щеше да поиска да се омъжи, ако знаеше, че не е бременна. Едва ли.

Изведнъж спря като ударен от гръм и зяпна към мъжа, който се беше облегнал на един кафяв кон. Дейн? Но, за Бога, това беше невъзможно!

— Дейн? Дейн Морган!? — Тревис измина няколкото крачки, които го деляха от човека бегом, вдигайки облак прах по улицата зад себе си. — Мили Боже, Дейн…

 

Сабрина се претърколи в леглото при странния, слаб звук, който долови в тихата нощ на Санта Фе. Беше късно, вероятно доста след полунощ, предположи тя. Стана с въздишка и навлече тънкия копринен пеньоар над копринената си нощница.

Празненството за четвърти юли беше свършило преди няколко дни и градът се беше отпуснал в обичайното мързеливо, горещо спокойствие. Тесните улици вече не бяха изпълнени с тълпите празнуващи, а по прозорците липсваха пъстроцветните светлини. Тревис си бе тръгнал след празника, без да е сигурен накъде ще се отправи. Новините от изток бяха натъжили този Ден на независимостта. Няколко други младежи от Южна Каролина на неговата възраст бяха решили да се преместят в университета във Вирджиния или в други южни училища, вместо да се връщат в Харвард, Йейл или Принстън. Чертата беше теглена. И Тревис започваше неспокойно да гледа назад, към родните краища, към красивата плантация край Чарлстън, където беше израснал, към дома си, където може би щеше да бъде необходим, ако започнеше война срещу Севера. Реши, че ще се върне за малко в Денвър, но след това, в зависимост от новините през лятото, може би ще напусне Западните територии и ще тръгне… един Бог знае накъде.

— Война! — тихо прошепна в мрака Сабрина, наблюдавайки сънливото спокойствие на испанския град. Колко далеч изглеждаше всичко сега: янките и южняците, съюзът и разцеплението, аболиционизмът и робството. Ако казаното от Дейн се окажеше вярно и Линкълн бъдеше избран за президент и ако южните щати реагираха така, както мислеше той, и напуснеха останалите щати, бурята на войната щеше да избухне някъде през следващата година, в края на 1860 или началото на 86. Въпреки това, както стоеше в Санта Фе, щата Ню Мексико, през нощта на десети юли 1859 година и виждаше как всичко се струпва, без да може да му попречи, Сабрина внезапно реши, че прилича на налудничав сън.

Тръсна глава, за да се освободи от мислите си. Тревис беше единственият жив човек, който я интересуваше. Сабрина потрепери, чудейки се дали щяха да й го отнемат, както беше станало с всички останали. Вероятно, реши тя с въздишка. Изглежда, че животът се движеше точно по този път.

Звукът отново долетя и прекъсна мислите й. Сабрина любопитно се обърна в посоката откъдето идваше и наклони глава, за да чува по-добре. Идваше някъде от вътрешността на къщата, вероятно от хола на долния етаж или откъм спалнята на Клейтън. Беше слаб, писклив звук, като мяукането на гладно коте или като на изплашено животно. Сабрина подхвана в една ръка полите на дрехата си, спря при газената лампа и я запали. Напоследък си лягаше все по-късно и по-късно. Отегчението от ленивите дни бе довело безсънието. Сабрина нагласи пламъка и отвори вратата. Веднага осъзна, че звукът е по-силен, отколкото бе предполагала. И наистина идваше от спалнята на съпруга й. Не положи усилия да върви тихо надолу по дългото стълбище от полирано дърво. Просто се бе научила от Дейн да бъде безшумна в сравнение с другите хора. Посегна към вратата на Клейтън, но се поколеба. Сега вече звукът беше по-силен и приличаше на човешко хленчене, а не на животински звуци. Може би Клейтън сънуваше кошмар или беше нещастен заради нещо. Ако не изпитваше обич към него, можеше поне да прояви състрадание. Той се държеше почтително с нея, без дори да прояви настойчивост да консумира брака им.

Сабрина отвори вратата и ахна. Едва не изпусна лампата при вида на сцената, която я очакваше. Стомахът й се обърна, а викът й заседна в гърлото.

Клейтън Лоуъл вдигна глава и застина в също тъй силен шок, неспособен да помръдне. Остана на мястото си гол, вдигнал ръка, с тънък кожен камшик в нея, а под него лежеше младо мексиканско момиче. Той едновременно го биеше по раменете и пронизваше детинската му плът.

— О, Боже мой! — Сабрина изведнъж се стресна и отскочи назад. Стомахът й отново се сви в болезнен спазъм. Тя се обърна и със залитане се отправи към стаята си в другия край на коридора, като вдигна ръка към устата си, докато тичаше. Клейтън извика след нея, изоставил хленчещото дете, но Сабрина затръшна вратата и я заключи, опасявайки се съпругът й да не нахлуе след нея, след което изтича до легена и повърна. За Бога, ужасено си помисли тя, Клейтън е едно отвратително… мръсно животно! Да се гаври с едно дете на не повече от тринайсет — четиринайсет години!

— Сабрина!

Тя подскочи, когато чу гласа му, сви се и потрепери, но след това яростта й набра сила.

— Махай се от мен, Клейтън Лоуъл, ти… ти, покварена свиня такава! Или… или ще… — „Какво бих могла да сторя?“, безпомощно се зачуди тя. Да го застреля? Или да застреля себе си?

— Трябва да ме разбереш, Сабрина. Дълги години бях без жена и не исках да те безпокоя, скъпа, като имах предвид колко преуморена беше през последните седмици — отчаяно се молеше Клейтън, чудейки се в паниката си дали би могъл да убие Сабрина, без някой друг да разбере. Ако Сабрина решеше да се разведе с него, това щеше да развали всичко, всичко! Гарвис сигурно щеше да го убие в яда си! Да не говорим колко пари щеше да изгуби.

— Махай се оттук, Клейтън Лоуъл, и се закълни на своя мръсен бог, на който се молиш, никога да не ме докосваш с ръка! — Сабрина отново потрепери, докато викаше. Трябваше да го напусне. Трябваше да напише писмо на Тревис и да му каже да дойде и да я вземе. — Дори с пръст! Дори не ми подавай ръка, когато слизаме от каретата, Клейтън! Закълни се или, Бог ми е свидетел…

— Кълна се! Кълна се, Сабрина! Само не ме напускай!

Искреното отчаяние на Клейтън проби бронята на отвращението на девойката. Сабрина пое дълбоко дъх и затвори очи. О, Боже! Омъжена е за това чудовище. Дейн е мъртъв, а Тревис тръгна за Денвър и може би ще отиде да воюва. Какво по-добро бъдеще можеше да избере? Да се върне при пастрока си? При онзи злодей? В една страна, застанала на ръба на войната?

— Няма да те напусна, Клейтън — обеща тя, а лицето и потекоха горчиви сълзи. — Обещавам ти, че няма да те напусна. Само си върви. Върви си и никога не идвай при мен отново. Никога.

Клейтън облекчено измърмори, че е съгласен, и Сабрина чу отдалечаващия се звук на босите му ходила, които шляпаха силно в нощната тишина. Тя потръпна отново и остана свита до легена, като си мислеше, че животът й нямаше как да се обърка повече. Но, изглежда, че всичко отиваше към все по-лошо и по-лошо, отвъд всичко, което можеше да си представи.

Навън нощта на Санта Фе гордо отстъпи на зората и дебелите, белосани кирпичени стени на къщата на Лоуъл скриха отчаянието на девойката от ленивите, любопитни очи на минувачите по улицата. За Санта Фе това беше началото на един нормален летен ден. Улиците се оживиха, високите порти се отвориха за ежедневния пазар на слугите и посещенията на гостите. Слънцето напече по-силно, по улиците се вдигна прах и животът потече по обичайното си русло.

 

В Моура сутринта премина в следобед. Улиците бяха почти напълно безлюдни заради непоносимата лятна жега. Скупчените дървени и кирпичени постройки лежаха покрити с прах под безмилостните лъчи на слънцето. В „Кесиди“ Дейн отпи още една глътка от подлютената бира, която му бяха налели в голяма и тежка стъклена халба, и се учуди на спокойствието на ръката си. Сабрина омъжена — и то точно за Клейтън Лоуъл! — защото мислела, че чака дете от него.

— Тревис, за Бога… — гласът на Дейн беше тих и неравен, но не физическата болка бе причината. — Как можа да й позволиш да стори това? Не се ли сети да я попиташ защо е решила, че е…?

— Аз я попитах, Дейн — Тревис отбранително сви рамене и заби намусен поглед в бирата си. Самият той се беше наругал заради това в деня след венчавката, когато разбра, че Сабрина е неразположена. — Каза ми, че е сигурна — спря и тежко въздъхна, докато безцелно въртеше халбата с една ръка. — Предположих, че знае достатъчно, за да прецени. Очевидно сбърках.

Последва дълго мълчание. Дейн пое дълбоко дъх и вдигна глава, за да погледне през прашния прозорец към още по-прашната улица. Само името на момичето беше достатъчно, за да се подлюти раната му. Но беше закъснял с повече от две седмици. Поне не можеше да се укори, че е закъснял само с ден или два. Ако беше само толкова, цял живот щеше да се укорява за сутринта, когато беше почивал, вместо да тръгне на път, за следобеда, който бе прекарал в сенчестия, дълбок каньон на лов…

— Не исках думите да прозвучат така, сякаш те обвинявам, Тревис. Направил си каквото си могъл. Оценявам това — Дейн поклати цялото си тяло, сякаш искаше да се отърси от нещо материално. — Значи казваш, че е доволна? И Клейтън Лоуъл е почтен човек?

— Така изглежда. Чух някои неща из града, но те са незначителни — имал някакви проблеми със слугите, които трудно се задържали на работа при него. За съжаление не говоря испански, а повечето слуги са мексиканци и не разбират английски. Във всеки случай останах още две седмици, Дейн, и Сабрина беше… беше дотолкова добре, доколкото можеше да бъде при нейното положение — гласът на Тревис спадна до шепот. — Тя те обича, Дейн. И преживяла много тежко това, че си… Искам да кажа, че мисли, че си убит. Исусе, съжалявам, Дейн! Просто не знам какво да кажа.

Дейн се усмихна бегло и отново пое дълбоко дъх. Болката от тези вдишвания му помагаше да забрави по-лошата болка в сърцето си. Така не я премахваше, но я облекчаваше донякъде, правеше я физическа и достъпна за лечение.

— Какви са плановете ти сега?

Тревис сви рамене, без да посмее да срещне очите на приятеля си. Дейн добре прикриваше чувствата си без съмнение в резултат на чейенските тренировки — но все пак можеше да се види болката в тъмните му очи.

— Мисля, че ще се върна вкъщи. Положението там е лошо, Дейн, и става още по-зле. Властите в Южна Каролина вече си острят рогата. Ако изобщо някой от южните щати напусне съюза, Южна Каролина ще бъде първият, помни ми думата.

— Знам. Казаха ми, че един мой братовчед от Алабама вече е организирал взвод от снайперисти, които са се нарекли „Лексингтънските пушки“.

— Джон Хънт Морган ли?

Дейн кимна и се усмихна отново, но този път усмивката му беше леко иронична. Гласът на Тревис изведнъж се бе променил, а кръвта се бе дръпнала от лицето му.

— Искаш ли да ти дам препоръчително писмо? — попита Дейн.

За миг сините очи на младия мъж проблеснаха от ентусиазъм, но той побърза да поклати отрицателно глава.

— Не, няма нужда… За Бога, и без това на главата ти се струпа достатъчно.

Дейн сви рамене, понечи да възрази, но след това сам се възпря. Тревис беше още много млад и достатъчно романтично настроен. Ако избухнеше война, той щеше да се хвърли в първите редици, мислейки за почести и слава, и уверен, че всички божи ангели са на негова страна заради божественото право на щата му на суверенитет. Едно писмо до Джон Хънт Морган само би ускорило смъртта му. „О, Сабрина!“, проплака душата му, смесвайки в едно отчаянието му за това, че я бе изгубил, за войната, за Тревис, за „Лексингтънските пушки“. „О, моя, красива, Бри!“

— А ти какво ще правиш, Дейн?

Въпросът на Тревис го стресна и Дейн рязко обърна глава към него. Беше забравил, че момчето още седи до него.

— Ами, не съм съвсем сигурен. Може би ще си отида у дома. Но първо трябва да ида в Калифорния. Оставих доста неща недовършени, когато… — Дейн спря изведнъж. Дали не би могъл по някакъв начин да спаси Тревис от кървавата гибел, към която го тласкаше мечтата за славата на Конфедерацията? След загубата на Сабрина неговият собствен живот струваше по-малко отколкото този на младока, който се взираше така объркано в бирата си и не искаше да погледне в очите скръбта и иронията на живота.

Изведнъж Тревис вдигна очи към Дейн. Все още изпитваше болезнено съчувствие към него.

— Мога ли да направя нещо за теб, Дейн? — неловко попита той, като знаеше, че въпросът му е глупав, но не се сещаше какво друго би могъл да попита. — Искам да кажа… за…

Дейн поклати глава почти незабавно.

— Не, но… но би могъл да направиш нещо друго, Тревис, ако наистина предложението ти за помощ е сериозно.

В очите на Дейн се таеше любопитство изражение — напрегнато, но прикрито — сякаш под повърхността се криеше някаква тайна. Тревис свъси вежди за миг, но все пак кимна. Негова беше вината, че всичко се бе объркало толкова много. Той позволи на Сабрина да се омъжи. Дори не му хрумна мисълта да провери дали Дейн Морган наистина е мъртъв.

— Всичко, което е по силите ми. Кълна се.

Дейн се поколеба още миг, обмисляйки идеята си. Донякъде предложението му щеше да бъде непочтено — да се възползва от предложената му от момчето помощ. Но това нямаше да бъде завинаги. Просто достатъчно дълго, за да изминат година-две, така че Тревис да възмъжее достатъчно, за да разбере за какво би си струвало да даде живота си.

— Би ли завел Сънденс в Калифорния заради мен? Аз имам… известна собственост в Сан Франциско и едно ранчо в Сакраменто Вали, на север от града. Исках да използвам тази пролет Сънденс за разплод, а освен това имам няколко делови начинания в града, които трябва да се нагледат.

Тревис се сви вътрешно, но кимна утвърдително. Това беше най-малкото, което можеше да стори, каза си той. Все пак щеше да приключи, преди да е започнала войната.

— Само ми кажи какво трябва да направя.

— Ще ти напиша всичко, Тревис. При всички случаи ще ти е нужен подписът ми — заради банковото пълномощно и т.н. Ще останеш да преспиш в Моура, нали?

— Да, разбира се, щом искаш.

Дейн кимна, прикривайки мрачното си задоволство с една глътка бира. Може би двамата със Сабрина бяха объркали необратимо живота си. Тревис поне имаше някаква възможност.

— А ти в Санта Фе ли отиваш, Дейн? За да я видиш?

— Искаш да кажеш… Сабрина? — Дейн застави езика си да каже името. Мъката, която го прониза, беше по-силна, отколкото бе очаквал и бе подготвен да понесе. Ударът премина през него като меч и Дейн замълча за миг, за да се съвземе. — Не, едва ли. Бракът е официален и консумиран, както сам каза, и с това всичко свършва. Тя мисли, че съм мъртъв. Може би е по-добре да продължи да го мисли, след като е омъжена и всичко останало. Защо трябва да й причинявам повече болка?

Гласът му изневери и Дейн побърза да се изкашля, удивен от нестихващата болка. Исусе, нима никога нямаше да се почувства по друг начин — само хлад в душата му, странно вцепенение и болка навсякъде, където не беше изтръпнал? Дейн тръсна глава в едно последно усилие да я прочисти, да сведе болката до такова ниво, при което би могъл да живее с нея.

— Отивам си направо вкъщи, във Вирджиния. Първо ще видя какво става там. След това може би ще отида при банкерите ни във Вашингтон и в Ню Йорк. По-добре е Юга да изтегли депозитите си от северните банки, ако ще започва война.

— А след това в Калифорния ли се връщаш?

— Ако имам време — Дейн целенасочено му отговори неясно. Ако можеше, нямаше да се върне. Нека Тревис да стои там, омотан в отговорностите за състоянието на Морганови, далеч от Юга и далеч от войната. Щеше сам да заеме мястото на Тревис в редиците на Юга. Ако умреше, със сигурност щеше да сложи край на тази душевна мъка, на тези неспирни вълни от вцепеняващо терзание.

Тревис кимна и насочи вниманието си към бирата, явно доволен от решението на по-възрастния мъж. Дейн погледна за миг към улицата, след което се извини и отиде да нагледа Сънденс в конюшнята и да си почине няколко минути, преди да е станало време за вечеря.

Но щом затвори вратата на стаята си и се отпусна на неравната постелка на тясното легло, от гърдите му се откъсна въздишка, която криеше нещо повече от умора. Сабрина! Душата му тръпнеше от печал. Ръцете му неволно се свиха в юмруци. Най-сетне пусната на свобода, скръбта го заля като приливна вълна и запрати ума и сърцето му към скалите, които бяха по-скоро горчиви, отколкото остри. „Сабрина! Моя, Бри… моя любов…“ Можеше да си представи всяко нейно докосване, усмивките й, нежния й смях, начина, по който вирваше брадичката си, когато я беше страх, но искаше да се престори на смела. Тя беше едновременно дете и жена, богиня и простосмъртна, сладка, а сега — жлъчна като отрова. Само за две седмици бе изгубил всичко.

Най-накрая Дейн отвори очи и се опита да спре вихрушката от спомени, картините, които проблясваха една след друга в мрака на ума му. Този път водеше към лудостта. Надяваше се, че като пусне мислите си на воля, ще почисти раната, ще я направи не толкова смъртоносна, но не беше така. Сетивата му все още пазеха прекалено ясния спомен за нея. Загубата все още беше прекалено скорошна. Може би след няколко седмици можеше да опита пак. Да позволи на една-единствена мисъл за нея да докосне ума му и да види дали ще може да я понесе. Дейн тръсна глава и се застави да стане от леглото. Почувства се замаян от слабостта, която неочаквано бе станала физическа.

Братята Морган не случиха с жените си, вцепенено си помисли той. Искаше му се да има достатъчно дух, за да се усмихне на тази шега, която излезе по-горчива, отколкото мислеше. Да, изобщо не случиха.