Джесика Сен Клер
Бялата роза (7)

Глава 7

Щом навлязоха в подножията на Скалистите планини въздухът стана определено по-студен и Сабрина незабавно прости настояването на Дейн да облече по време на пътуването под фустата си дълги мъжки долни гащи. Тези гащи, колкото и неприлично да се чувстваше в тях, щяха да предпазват краката й както срещу студа, така и срещу ожулванията от грубата кожа на седлото, когато яздеше по мъжки. Горната половина на тялото й беше дори още по-добре предпазена, тъй като Сабрина се беше облегнала удобно на широките гърди на Дейн. Само върхът на носа й мръзнеше. Потри го с опакото на ръката си, опитвайки се да го стопли. Не беше толкова измръзнал, че да започне да я боли, но проявяваше неприятната тенденция да се зачервява от студеното, а Сабрина не изпитваше особено желание точно сега да страда от такива последици.

Дейн се засмя до ухото й, явно развеселен от действието й. Сабрина също се усмихна. Дейн изглеждаше в рядко добро настроение. През целия ден беше необичайно закачлив и търпелив. Сабрина се зачуди с известна надежда каква беше причината за настроението му — беше доволен от компанията й или се радваше, че са напуснали миньорското градче. Може би по малко от двете, заключи логично тя, което не беше толкова зле като начало.

— Колко дълго възнамеряваш да яздим днес? — Сабрина се обърна и хвърли един последен поглед към Денвър, който вече беше останал на неколкостотин ярда под тях в резултат на бавния ход на Сънденс по стръмните хълмове. Отдалече градът изглеждаше по-различен, но Сабрина не съжаляваше, че го напуска. Тревис бе станал сутринта, за да ги изпрати. Сигурно щеше да й липсва мъничко.

— Не много дълго.

Сабрина се усмихна и кимна, без да се засяга от лаконичността на отговора на Дейн. Беше отговорил на въпроса й. Просто рядко проявяваше желание да говори за нещо, за което не го беше питала.

— Искаш ли да ме запознаеш с природата из тези места в движение? — тя се обърна към Дейн и му се усмихна, като повдигна въпросително медените си вежди, за да го подкани да говори. — Като онези пътеводители за прериите, които продават във Филаделфия. Страница двайсет и първа: „Флора и фауна в района край река Саут Плейт“?

Дейн се засмя отново и Сабрина почувства как мекият, тътнещ звук преминава от гърдите му към тялото й, притиснато до неговото.

— Откъде този интерес у тебе?

Момичето само повдигна рамене с лукаво изражение в очите. Да, обичаше го и щеше да се опита да разбере тази пустош, към която той беше привързан. Но не можеше да го каже.

— Предполагам, защото по природа съм любопитна. И защото искам час по-скоро да се отърва от непросветеността си на новак.

Дейн сви рамене, изненадан, но не и недоволен. Ако говореше, дните щяха да минават по-бързо и… щеше по-лесно да забрави за възбуждащата близост на Сабрина.

— Добре тогава. Откъде искаш да започна?

Сабрина се огледа, чудейки се за какво да попита първо. Имаше усещането, че ако задава глупави въпроси, Дейн скоро ще се измори от играта, за разлика от мъжете във Филаделфия, които биха били оскърбени, ако жената проявеше някаква природна интелигентност.

— Ами, например… ето онова дърво там, със сребристата кора, с малките листенца.

Дейн проследи посоката на погледа й.

— Това е трепетлика, Сабрина. Дърво с мека дървесина, подобно на тополата. Не е много полезно, но е красиво през есента. Листата му стават наситено златисти — той се усмихна леко на съсредоточеността, която се бе изписала на лицето на девойката. Очевидно тя се отнасяше сериозно към разясненията му. — По-нагоре в планината ще срещаме все повече борове. Не е като пиниите, които виждахме в по-ниските части. Нали помниш онези дървета с къси иглички и криви стволове? Това са пинии — дървета, подобни на боровете. На върховете на клоните им растат плодове. Не са лоши на вкус, ако успееш да се добереш до тях, преди да са ги обрали катериците или индианците. Тук и по-нагоре в планината ще видиш предимно огромни борове — бели, жълти и дори сини смърчове. А също и други дървета. Но преобладават големите борове.

— Добре. И без това пиниите не ми направиха голямо впечатление — каза тя, като мислено ги сравни със спомените си за кичестите ели, които растяха на изток.

— Те са дяволски здрави — засмя се Дейн. — При това растат там, където никое друго дърво не би могло. Някои от тях, на височина не по-големи от теб, са вероятно на по две-три хиляди години. Кората им е дебела няколко инча, за да запази малкото влага, която е успяло да събере дървото, а дървесината им е като метал — толкова е здрава и тежка.

— Е, извинявай. Нямах представа, че за теб те са нещо като приятели, Дейн — подразни го тя. — Изкривени, чворести създания. Не исках да ги обиждам.

Дейн се засмя и прекъсна думите, като посочи с глава към близката трепетлика, чиито бледозелени млади листа трептяха на полъха на вятъра.

— Погледни натам, Сабрина — той дръпна юздите на Сънденс. — Виждаш ли онази кафява птичка?

Сабрина напрегна очите си, опитвайки се да я различи сред мозайката от листа и клони. Изведнъж кимна и се засмя тихо.

— Тя е увиснала надолу с главата, Дейн! Погледни я! Ходи по ствола на дървото с главата надолу!

Дейн кимна и подкани Сънденс да тръгне отново.

— Казва се кафява горска зидарка.

Сабрина се извърна в седлото, за да може да погледа към птицата още малко.

— Планините ми допадат повече от равнините. Вече мога да го кажа със сигурност. Има истинска трева и вода, повече дървета, животни и птици. Равнините изглеждат малко… малко…

— Пусти? — усмихна се Дейн. Сабрина кимна, но се съгласи само наполовина с него. — Да, но щом привикнеш с тях, откриваш, че те имат своя собствена красота. Все пак си привикнала с природата на изтока, както бях и аз отначало. Схващанията ти за природата ще се променят и ще се научиш да я харесваш такава, каквато е.

Сабрина само сви рамене, понеже не желаеше да му възразява. Едва ли голите кафяви равнини някога щяха да й станат любимо място.

— В планините има ли бизони?

— Понякога има в подножията, но не и в самите планини. Но има елени и лосове, а също и антилопи и едни животни, които приличат на големи овце — виждал съм големи почти колкото кон — с гъсти, извити рога и малки бели опашки. По-подвижни от всяка друга жива твар, която съм виждал. Бягат на свобода сред скалите.

— За бигхорните ли говориш? — Сабрина се намръщи, опитвайки се да си спомни нещо, което беше чела в „Харпърс“. — Блъскат ли си главите една в друга? Мисля, че си спомням…

— През любовния период — замислено отвърна Дейн и погледна назад, за да провери дали оглавникът на кобилата е добре привързан към седлото му. — Само мъжките. Заради женските.

— Хм — беше единственото, което каза Сабрина, усещайки как се изчервява.

— Освен това има бобри — малкото, които траперите са оставили живи, — а също и катерици. Има и едно малко забавно животинче, приличащо на котка с навита на колело опашка. То има тяло на катерица, опашка на миеща мечка, предни крака на котка и глава на лисица. Звуците, които издават, също приличат на лая на лисицата. Може би ще видиш някое от тях, особено привечер. Живеят предимно по склонове като този.

Сабрина се намръщи и забрави за смущението си. Тази история за опашатата котка подозрително приличаше на животното, за което й бе разказал един неин по-голям братовчед, когато Сабрина беше на единайсет години. Въоръжена с калъф от възглавница и бухалка за крокет, тя бе излязла една нощ да дебне животинчето в градината. Ясно си спомняше описанието на братовчед си, според което то приличало отчасти на миеща мечка, отчасти на опосум и може би малко на язовец, и се нарича бекас. Всъщност то се оказа напълно измислено и Сабрина се бе обидила за месеци на братовчед си.

— Да не би да има някаква връзка с бекасите? — попита сухо тя и изгледа подозрително Дейн. Неочакваната усмивка, смекчила суровите черти на обветреното му лице, й подсказа, че Дейн е разбрал въпроса й. Той поклати глава и погледна за миг към нея с блеснали очи.

— Тези котки са истински. Трябва да призная, че самият аз в началото имах някои подозрения. Само не ми казвай, че и във Филаделфия ходят на лов за бекаси. Мислех, че това е спорт, характерен за Вирджиния.

Сабрина се разсмя и се отпусна достатъчно, за да заеме отново нормалната си поза, подпряла глава на дясното му рамо.

— Значи искаш да кажеш, че не само ние, янките, се хващаме на тази въдица? Поне това ме радва.

Дейн се засмя и двамата продължиха да яздят мълчаливо. Почти бе привикнал с присъствието на Сабрина пред него на седлото и вече не се чувстваше неудобно от това, че ръката му стоеше на кръста й.

Това, че тя не бе възразила, когато сутринта й бе обяснил, че в Денвър няма странични седла и едва ли ще се намерят преди Санта Фе или Индипендънс, го бе успокоило. Бяха взели с тях кобилата, която й бе избрал в селото на чейените. Сега вече тя беше оседлана с най-добрите такъми, които бе успял да й намери. При нужда Сабрина можеше да язди кобилата, за да може Сънденс да си отдъхва от двойния товар, или за да избягат по-лесно, ако им се наложеше. Но страничното яздене и язденето по мъжки бяха съвсем различни неща и Дейн възнамеряваше да я обучи постепенно. Беше решил да я кара всеки ден да язди по мъжки малко по-дълго от предния, за да могат мускулите на краката й постепенно да добият силата, която й бе необходима, за да се крепи на седлото. Преди да достигнат тежките проходи в планината, Сабрина вече трябваше да се е научила.

Нямаше смисъл обаче да превръща обучението й в мъчение, като я кара да язди по този начин прекалено дълго още от самото начало. Донякъде бе привикнал с присъствието й пред него на седлото и макар че в това имаше известни неудобства, то криеше също известно удоволствие. Разбира се, денят едва бе започнал, а разговорът бе помогнал да държи мислите си настрана от несъмнено женственото тяло на Сабрина, притиснато към него, напомни си сухо той. Освен това трябваше да признае, че последните няколко дни, прекарани в компанията на ненаситната Керълайна, вероятно му бяха помогнали в това отношение. Можеше само да се надява, че преди този ефект да бе отминал, Сабрина щеше да прекарва повече време на гърба на кобилата, на безопасно разстояние от седлото му.

— Спомена, че има вълци — неспокойно отбеляза Сабрина.

— Да, но немного. По-скоро може да си имаме неприятности с черните мечки и планинските лъвове.

— Лъвове ли? — Сабрина трепна. — Мислех, че лъвовете…

— Планински лъвове. Пуми. Големи котки, скъпа моя новачко, а не африкански лъвове — той се засмя тихо, насочвайки Сънденс покрай купчина канари. — Но не е лесно да се опитомят. Някои от тях достигат до двеста фунта и са много силни. Понякога може да ги чуеш как реват. Звучат като улични котки, само че гласът им е по-плътен и по-силен. Вероятно няма да видиш нито една от тях. Поне така се надявам.

— А какви други очарователни създания има по тези места, Дейн? — намръщи се Сабрина. — Като изключим вълците, мечките и лъвовете.

— Гърмящи змии и койоти, росомахи, а по на юг и скорпиони.

— Напомни ми да стоя близо до пушката ти — тя потрепери при мисълта за змиите и особено за скорпионите. Големите космати хищници изглеждаха по-малко отблъскващи от дребните гадини. — Скорпиони… уф!

Дейн се усмихна въпреки, че в бързия поглед, който й бе отправил се криеше доза изненада. Ето я отново, тази първична женственост, която си пробиваше път през иначе интелигентния разговор.

— Пумите са четири пъти по-опасни от скорпионите. Ако искаш да се боиш от нещо, по-добре си избери пума. Дори мечка, но не скорпион.

— Благодаря, ще си избера каквото си харесам. Скорпионите ми напомнят за паяците, а аз не мога да ги понасям. Предпочитам да ме изяде пума, отколкото да ме лазят скорпиони.

Дейн се намръщи, но не каза нищо. За него тази гледна точка беше безсмислена, но несъмнено за Сабрина не беше такава. Гласът й имаше този тънък оттенък, характерен за човек, убеден в логиката си.

Сабрина се наслаждаваше на тишината. Беше й приятно да наблюдава бавно променящия се пейзаж край тях. С изкачването им в планината въздухът постепенно захладняваше, но слънчевата топлина компенсираше студа. Както бе казал Дейн, растителността ставаше все по-тучна, а дърветата — по-големи и не толкова чворести на вид. Широколистните дървета се примесваха със стройни борове. Не беше много запозната с ботаниката и освен дъба тя не познаваше други дървета, но въпреки това тук се чувстваше по-добре, отколкото сред сухите равнини. Нищо чудно, че повечето от животните живееха тук. Въпреки пумите и другите противни създания, Сабрина също би предпочела да живее тук.

Дейн нарушаваше мълчанието от време на време, за да й посочи някоя забележителност в местността, за да й каже името на някой скалист масив или висок връх. Предупреди я да не навлиза сред скалите или по сенчестите места, без да е проверила за гърмящи змии. Също така й показваше различни птици: розова чинка, белоопашата яребица, чучулига, синя птица, голямата крякаща сойка, а веднъж дори видяха белокрила овесарка — една типично прерийна птица. Сабрина кимаше тържествено всеки път, запазвайки информацията в паметта си.

Реши, че й допада да упражнява ума си по този начин. Баща й би го одобрил. Тъй като нямаше син, той се бе отдал на дъщеря си и не бе пожелал да я остави в традиционната женска роля, изискваща да си стои вкъщи с гувернантката и да пълни ума си само с игри, рокли и бродерии. В резултат тя не само се бе научила да чете и пише на английски и френски, а също бе овладяла счетоводството и принципите на ръководенето на бизнеса. Освен това бе научила нещо много по-радикално и опасно — че не желае да се задоволява с подчинената й роля като жена, както диктуваше обществото. Пастрокът й го бе узнал на собствен гръб, за свое най-голямо неудоволствие.

Следобедът преваляше, когато Дейн най-сетне спря конете край едно малко езерце, разположено насред една планинска ливада. Мястото беше великолепно, особено в сравнение с равнините. Сабрина се усмихна доволно на избора, който Дейн бе направил. Под кристалночистата синева на почти безоблачното небе, сред блестящата белота на покритите със сняг върхове, сред бледозелените листа на широколистните дървета и изумрудената зеленина на боровете, сред яркото изобилие от червени, розови и жълти диви цветя, тя се чувстваше така, сякаш бе попаднала в една оживяла дъга. Остана неподвижна за миг сред избуялата до колене трева. Огледа с възхищение красотата край себе си, като вдишваше дълбоко ароматния, сух и хладен въздух. Дори не се чувстваше схваната от ездата. Може би това се дължеше на факта, че днес беше спокойна и не се напрягаше заради интимността, с която я държеше Дейн. Дори се бе наслаждавала на допира до стегнатото му тяло, на усещането за задрямалата сила на мускулите на ръката му, с която той я държеше през кръста. Това беше една друга част от съзнанието й, с която се бе научила да живее в мир. Противно на всичко, което така упорито бяха насаждали в главата й, тя харесваше физическия контакт с Дейн. Харесваше й стегнатото му тяло, уханието му, плътният му глас, мъжествеността му. Веднъж Дейн й бе казал да се връща във Филаделфия, защото мястото й не е тук. Но междувременно бе започнала да се чуди дали мястото й е във Филаделфия. Приятелките й биха се ужасили, ако се осмелеше да им признае само част от забранените чувства, на които се бе научила да се наслаждава.

— Сигурно ще ти е приятно да научиш, че успях да ти намеря одеяло, Сабрина — Дейн беше слязъл от коня и сваляше обвития с кожа денк от гърба на индианската кобила. Развърза го и подреди нещата в него на купчини. След това взе лъка си и колчана със стрелите. Промуши ремъка му през главата си и го провеси през рамо. — Имаш ли някакви специални предпочитания за вечеря?

Сабрина се разсмя и направи шеговит реверанс, който отначало стресна Дейн, но след това предизвика слаба усмивка на лицето му, която разсея обичайното му мрачно изражение.

— Дали ще бъде твърде трудна задача фазан с глазура, о, ти, велик ловецо и мой водач?

Дейн повдигна вежди и се засмя.

— Боя се, че е малко повече от това, което мога да осигуря, освен ако не отидем до Сан Франциско.

Сабрина се разсмя и се завъртя сред израсналите до колене диви цветя, сякаш танцуваше валс. Дейн я наблюдаваше с неподправено удоволствие, а сивите му очи следваха игривите, грациозни движения на девойката с озадачен, но и възхитен поглед.

— А след това мисля, че ще бъдат подходящи броколи огретен…

— Ще желаете ли фламбирани череши, скъпа моя? — Дейн се подпря с рамо на Сънденс. — А за мъжете чаша коняк и по една хубава пура.

Сабрина кимна с престорено високомерие, след това изведнъж спря и погледна замислено към Дейн.

— Сан Франциско ли каза? Значи си бил и в Сан Франциско?

Усмивката му помръкна и отстъпи място на смръщено изражение. Дейн се обърна и обтегна тетивата, изработена от яко сухожилие.

— В известен смисъл, да. Познавам добре Сан Франциско.

Сабрина остана озадачена, докато наблюдаваше как Дейн довършва поставянето на тетивата и проверява здравината й, като я изпъва. Думите му я бяха смутили, но гласът му криеше нюанс, който се бе научила да разпознава — нотка, означаваща, че не трябва да упорства по този въпрос.

— Сериозно, Сабрина, имаш ли някакви претенции?

— Не, Дейн. Всъщност нямам представа какво би могъл да хванеш тук. Така че оставям на теб да решиш — тя погледна към малкото езерце и внезапно я осени една идея. — Има ли някаква риба в това езеро?

Дейн я погледна през рамо и повдигна рамене.

— Сигурно има костур. Искаш ли риба за разнообразие?

Сабрина кимна и се приближи към него, докосвайки с рамо ръката му.

— Ако нямаш нищо против — не беше сигурна как да се държи с него, когато Дейн изпадаше в това резервирано настроение, защото се боеше да не го раздразни или да не поиска нещо прекалено.

— Няма проблеми. Обичаш ли пъстърва?

Тя кимна повторно. Дейн свали тетивата на лъка, подаде й го, без да каже нищо, след това подбра няколко стрели и й даде остатъка заедно с колчана. Сабрина замълча, като реши, че Дейн сам ще пожелае да й обясни какво прави, ако е в подходящо настроение.

— Искаш ли да вземеш един урок по чейенски риболов?

Сабрина вдигна изненадано очи към него и видя в тях скрито предизвикателство. Наклони глава настрани и се усмихна колебливо.

— Това част от запознанството със страната ли е?

На устните му пак се появи бледа усмивка.

— Не — поклати глава той. — Ако искаш да си починеш, остани — изглежда, че Дейн взе мълчанието й за отговор, тъй като се обърна и тръгна към езерото.

Сабрина го хвана за ръката, без повече да намира нещо нередно в това, че го докосваше. Дейн се обърна към нея. Тя поклати глава отрицателно и посегна да прихване в една ръка полите на роклята си. Видяха се глезенът и част от прасеца й, но иначе избуялата трева щеше да й пречи да върви. Дейн й подаде ръка и Сабрина му се усмихна благодарно. Тръсна глава, за да отметне медените кичури коса, които вятърът бе обърнал към лицето й.

— Не исках да кажа, че не ми се идва — обясни тя. — „По-полека Макдаф.“

Дейн се усмихна на думите й и забави обичайно широките си крачки, за да може Сабрина да върви с него.

— Цитираш Шекспир?

Тя го погледна, изненадана, че Дейн бе познал цитата.

— Баща ми ми даде превъзходно образование, Дейн. Доста скандално, разбира се, тъй като отиде по-далеч от обичайните бродерии и тям подобни, но то се оказа моето спасение след смъртта на майка ми, когато ми се наложи да се боря с пастрока си. Юридическите документи изискват по-дълбоко познаване на езика, отколкото притежават повечето жени.

Дейн не каза нищо, а девойката беше твърде заета с ходенето през неравната местност с обувките си с високи токове, за да забележи замисления израз на очите му. Неочаквано Дейн свъси леко вежди и извърна глава към дърветата, които прикриваха малкия поток, наблизо пред тях. През цялото време Сабрина му поднасяше нови изненади — красотата й, интелигентността й, а преди малко игривостта й — една страна от характера й, за която дори не беше подозирал. А днес, докато яздеха, тя бе проявила искрен интерес към природата и му бе задала доста смислени въпроси. Започваше да признава, че Сабрина е една необикновена жена, която заслужава повече уважение, отколкото бе предполагал. Досега се бе държал с нея доста презрително. Започваше да се чуди дали това отношение не беше незаслужено.

— Аз… мм, не се държа умишлено грубо, Сабрина, като показвам нетърпение, когато пътуваме. Просто не съм свикнал да се движа с компания.

Сабрина не се обърна с лице към него, за да скрие удоволствието си. Позволи си само леко да стисне с пръсти ръката му.

— Всичко е наред. Сигурна съм, че съм задала доста въпроси, които са ти се сторили глупави или невероятно невежи — тя го погледна за миг, забеляза озадаченото му замислено изражение и го дари с нежна усмивка, преди отново да сведе очи. — Ценя високо помощта ти, Дейн. Не бих казала, че ще е уместно да те критикувам след всичко, което направи за мен.

Гласът на девойката криеше необичайна мекота, а в очите й, когато срещнаха за миг погледа му, имаше скрита нежност. Значи можеше да бъде както твърда, така и нежна. Беше видял достатъчно от смелия й дух, заслужаващ уважение, от гнева й, от студената й надменност. Един-два кратки погледа под повърхността го бяха накарали да се чуди какво се крие там. Неочаквано Дейн спря, тъй като забеляза, че почти бяха излезли от сянката на дърветата на открито. Колкото и интригуваща да беше красивата млада дама, с която вървеше, по-добре бе да внимава какво правеха или щеше да изложи и двама им на опасност заради небрежността си.

Спирането на Дейн беше толкова рязко, че Сабрина изгуби равновесие. Спъна се болезнено и удари глезена си в един стърчащ дървесен корен.

— Ох! По дяволите! Тези глупави боти…

— Защо не опиташ да ходиш с мокасините, които ти подари Сребърния гълъб? Повярвай ми, с тях ще се чувстваш много по-удобно и ще ти бъде по-лесно да ходиш — Дейн коленичи и й направи знак да седне на земята. — Дай да видя — каза той и протегна ръка към крака й.

Сабрина го изгледа изненадано и инстинктивно отдръпна крака си.

— Дай да видя — изръмжа той и нетърпеливо протегна ръка към крака й.

Сабрина понечи да го ритне, недостатъчно силно, за да го боли, но достатъчно ясно, за да покаже намерението си. Вдигна глава към Дейн и му отправи гневен поглед. Дейн срещна очите й за миг и се намръщи в отговор. Накрая сви рамене и махна с ръка.

— Както искаш, Сабрина. Щом желаеш, върви си със счупен глезен. — Той понечи да се изправи. Сабрина го изгледа недоверчиво, стресната от думите му.

— Дейн, не беше… нали не мислиш, че наистина е счупен? — попита тя най-накрая. Ядът й започна да се изпарява, отстъпвайки място на смътно съжаление за прибързаната проява на гняв. Но не беше възможно само за няколко дни да забрави това, което й бе втълпявано години наред.

Дейн повдигна рамене, без да се обръща към нея, загледан към чистите места по брега на потока.

— Как бих могъл да знам?

— Дейн, аз… — тя преглътна гордостта си и се насили да му се усмихне извинително. — Съжалявам, че те ритнах, но ме изплаши, като посегна така изведнъж към крака ми.

Дейн се обърна към нея. Сивите му очи бяха по-скоро озадачени, отколкото гневни и Сабрина млъкна смутено. След това заговори отново с мек и тих глас, стараейки се думите й да прозвучат като молба, а не като заповед.

— Сигурна съм, че не е счупен. Би ли ми подал ръка, за да се изправя?

Дейн остана неподвижен още минута, загледан намръщено в нея. Най-накрая въздъхна и протегна ръка.

— Трудно ми е да си спомня добрите обноски, Сабрина. Боя се, че вече не знам как да се държа в компанията на една дама.

Сабрина се усмихна и му кимна, като остави очите си на воля да показват облекчението й от това, че Дейн вече не й се сърдеше.

— След годините, прекарани с пастрока ми, съм малко подозрително настроена към джентълмените. Съжалявам, че те ритнах.

Дейн кимна, като задържа ръката й, докато Сабрина опитваше с цялата си тежест дали глезена й е наред. Не усети болка. Дейн й кимна и двамата тръгнаха към потока, без той да пуска ръката й. Изведнъж се разсмя и погледна настрани към изненаданото момиче.

— Сабрина, правилно ли чух, че преди малко ме нарече джентълмен? Или ушите ми не ми служат добре заради планинския въздух?

Сабрина примигна, но след това му се усмихна и кимна печално.

— Върнах ти честта, която ми оказа, като ме нарече дама, Дейн. Реших, че си употребил думата неточно. Определено не може да се каже, че през последните няколко седмици се държа както подобава на една дама.

Дейн спря за миг и я погледна с необичайно сериозни очи.

— Не, Сабрина. Ни най-малко не мисля, че употребих термина неточно. Ти си дама от главата до петите. Струва ми се, че доста хора си мислят, че да си дама означава да не си жена. Ти обединяваш и двете… понякога по доста необичаен начин, но… — Дейн сви рязко рамене и тръгна към водата, съвършено учуден от самия себе си. Какво правеше, по дяволите? — Но ако скоро не хванем някоя пъстърва, ще стане твърде късно. Трябва ми малко слънце за тази работа…

Изненадващо доброто настроение на Дейн продължи през цялата вечер и през по-голямата част от другия ден, но с приближаването на вечерта започна да помръква. По-рядко се усмихваше на забележките й, а по-често се сопваше. И за разлика от пътуването им към Денвър, когато не обръщаше внимание на тези неща, този път й се струваше, че знае причината. Тя се криеше във физическата им близост. Всеки път щом се размърдаше, тя чувстваше как Дейн незабавно се напряга до нея и с ъгълчето на окото си можеше да забележи гримасата, която се изписваше за миг на хубавото му лице. Сивите му очи потъмняваха, а след това, сякаш с усилие, отново възвръщаха почти нормалния си цвят. Сабрина се замисли над идеята си, стараейки се да не се изчервява. Последната нощ в Денвър бе наблюдавала поведението на Керълайна към Дейн. Беше забелязала как го докосва, как задържа пръстите си върху ръката му или ги прокарва по стегнатите мускули на бедрото му, как коляното й се докосва до неговото под масата. Несъмнено допирът до един мъж по определен начин и на определени места предизвикваше определена реакция.

Червенината изби върху бузите, въпреки всичките й усилия да я сдържи. Заедно с нея дойде и напрежението в корема й и бързото биене на сърцето й. Това беше една част от любовта й към Дейн, върху която не бе мислила много. И дали тя показваше, че Дейн проявява някакви специални чувства към нея, или — несъмнено, за разлика от нея — един мъж би реагирал по този начин на всяка жена — тя не знаеше.

Сабрина се извърна малко в седлото и посочи към едно особено красиво синьо цвете, което се увиваше край една лоза в хладната сянка на гъстите дървета.

— Казва се кошничка.

Гласът на Дейн беше достатъчно спокоен и Сабрина реши да направи един опит, като постави ръката си с престорена небрежност върху покритото му с еленова кожа бедро. Миг по-късно почувства напрягането на мускулите му под допира й. Дейн се дръпна достатъчно рязко, за да изплаши Сънденс, който изцвили и раздразнено тръсна глава.

— Мисля, че е време да спираме за днес — гласът на Дейн беше мрачен, а мускулите на челюстите му напрегнато потрепваха под загорялата му кожа. — Ще те оставя тук и ще отида да хвана нещо. Ти събери дърва. По въздуха усещам, че нощес ще бъде студено. Мисля, че сме достатъчно далеч от отъпканите пътища и можем да рискуваме да запалим огън.

Сабрина едва успя да промърмори съгласието си, преди Дейн да я свали от коня. След това той извади пушката от калъфа, прикрепен към седлото, и й я подаде.

— Ще се забавя около час. Стой тук и не се опитвай да използваш това нещо, освен ако не знаеш как и само ако наистина се налага.

Тя кимна и отстъпи безмълвно, правейки на Сънденс място да мине. Протегна ръка, за да хване въжето на товарната кобила, което Дейн й подхвърли при преминаването си. След това пришпори коня в лек галоп. Сабрина остана загледана в коня и ездача му, докато двамата се скриха от погледа й зад един огромен бор. Известно време остана обърната в тази посока с намръщено изражение, хванала пушката и въжето на кобилата в безпомощно объркване.

Предишния ден, докато се наслаждаваше на Скалистите планини — на дърветата, на цветята, на кристалночистите безбройни ручеи и на сърните, които следяха преминаването им с големите си очи — тя бе започнала да се надява, че загадъчният жител на Западните територии отвръща поне на част от онова, което тя изпитваше към него. В сивите му очи ясно се забелязваха искриците на вниманието към нея. В сухите му усмивки се появи определена нежност и тя започна да си мисли, че Дейн иска да й достави удоволствие. И преди я бяха ухажвали, така че можеше да забележи издайническите признаци.

Но днес беше невъзможен. А ако причината беше това, за което си мислеше, положението нямаше да се промени нито с отминаването на този ден, нито на утрешния, нито на следващите. Сабрина не можеше по никакъв начин да промени факта, че е жена. Нито можеше да промени факта, че той е мъж. И ако Дейн намираше физическия контакт между тях достатъчно вълнуващ, за да се възбуди, Сабрина не можеше да стори нищичко, за да промени това положение. Дори ако можеше, не би искала да го променя. Всеки ден прекарваше все по-дълго време на гърба на кобилата си, яздейки я по мъжки, но щяха да са необходими още няколко дни, преди да свикне да я язди от зори до мрак, без да й се налага да прекарва онези няколко благословени часа почивка на седлото на Дейн.

Дали тези няколко дни щяха да отминат, преди да са стигнали… Всъщност къде? — запита се изведнъж тя. Беше й се сторило донякъде безсмислено да го разпитва за целта им, когато знаеше толкова малко за тази дива страна и за географията й. Природните забележителности я бяха погълнали напълно. А също и Дейн Морган, призна си честно тя. Така че не се бе чудила много над предполагаемата цел на пътуването им.

Целия предишен ден и по-голямата част от днешния бяха яздили на запад, замислено реши тя, след като си спомни положението на слънцето върху небето и ъгъла на сенките, които хвърляха скалите. Но все пак късно следобед не бяха ли тръгнали постепенно на юг? Кой град се намираше на юг от Денвър? Не беше сигурна. Санта Фе и Солт Лейк Сити бяха единствените две селища, за които изобщо бе чувала в този район. Солт Лейк Сити оставаше на север и доста по на запад. Дейн не би могъл да я води в Санта Фе… Но Сабрина стана неспокойна, тъй като си спомни как Дейн бе отбягвал предишните й въпроси. Кой знае какво смяташе да направи Дейн Морган?

Когато той се върна, вече се беше смрачило. Сабрина го очакваше с нетърпение, заобиколена от непознатите звуци на потайни животни — от елените в храсталака, воя на койотите и тихата, странна песен на далечна птица. Слънцето се бе спуснало към планините и бе потънало между виолетовите зъбери на далечните върхове. Дейн се приближи, водейки коня си за юздата. Сабрина извика тихо от уплаха и се втурна към него.

— Дейн, какво става? Да не е случило нещо със Сънденс?

Дейн я видя, че тича към него, и спря. След това поклати глава отрицателно и побърза да я успокои:

— Не, не, просто исках да го оставя малко да си почине и затова слязох от него. Съжалявам, че се забавих толкова дълго. Накрая успях да стигна една малка сърна, но може би не трябваше да губя толкова време. Можех да хвана нещо по-малко — Дейн видя изненадано как девойката вдига ръка и погалва жребеца. Сънденс наклони глава при докосването й и я остави да погали мекото кадифе на муцуната му.

Изведнъж Сабрина се върна към предишните си мисли и като дръпна ръката си, се обърна към Дейн и го изгледа внимателно в сумрака. Очите, с които тя срещна погледа му, бяха напрегнати. Сабрина си пое дълбоко дъх, за да събере смелост.

— Дейн, накъде отиваме?

Той замълча за миг, преди да отговори, защото забеляза, че в изражението й се примесват страх с решителност.

— Казах ти, Сабрина. Отиваме на запад, далеч от равнините, сред ниските планини.

— Но днес следобед завихме на юг — очите на Сабрина се задържаха върху неговите, а сърцето й започна да бие бързо от страх. Не, той не би могъл да стори това. Не и мъжът, когото обичаше. Не би я отвел при враговете й, нали?

— Наистина отиваме на юг — в гласа му отекна някакво неопределено чувство. — Утре ще продължим в същата посока, по западните склонове на Лукаут Маунтин.

— А каква е крайната ни цел? — сърцето на Сабрина се сви, ръцете й се разтрепериха, но тя вдигна гордата си брадичка, въпреки засилващата се слабост.

— Санта Фе, Сабрина. — Едва успя да го разбере, толкова тих беше гласът му, а очите му я погледнаха така, сякаш желаеха да я успокоят за нещо.

— Не! — викът на Сабрина прозвуча като писък на ранено животно. Не каза нищо друго, само го загледа с няма мъка. Отдавна беше привикнала към битките и горчивините. Но към предателството?! И защо от всички хора на света трябваше да го стори точно този мъж? — Не! Не можеш да го направиш!

— Нямаме друг избор — Дейн пусна юздите на Сънденс и пристъпи към нея. — Знам в какво положение се намираш, Сабрина, но няма друг избор. И не се заблуждавай, че решението ми е необмислено. Тук не е Изтока, където на едно разстояние от неколкостотин мили можем да избираме от половин дузина градове. Сама видя какво представлява Денвър. А спрямо другите миньорски лагери Денвър изглежда като Вашингтон. Ще минем покрай Боулдър и Феърплей. Сама ще видиш как изглеждат. Онова, което ти трябва, е или Санта Фе, или Солт Лейк Сити, който не е много по-добър от Денвър и е много по-опасен заради бунта на индианците, който е избухнал там. Няма други…

— Не! — на Сабрина й бе необходимо известно време, за да осъзнае напълно, че Дейн наистина възнамерява да го направи, че той наистина ще я предаде. — Няма да отида в Санта Фе! Няма, казвам ти, няма! — гласът й се извиси от обхващащата я истерия, предизвикана както от нараненото й сърце, така и от мисълта отново да попадне във властта на пастрока си. — Тогава по-добре да ме беше оставил в Денвър, щом това е всичко, което можеш да предложиш!

Дейн поклати глава и пристъпи бързо към Сабрина. Хвана слабите рамене на девойката и я погледна със сивите си очи, в които се съдържаше почти толкова болка, колкото и в нейните. Из цялото му тяло бушуваше бурята на някакво ужасно, неразбираемо безпокойство, което объркваше мислите му.

— Сабрина, мислех, че вече си започнала да ми вярваш достатъчно, за да разбереш, че ще направя това, което е най-добро за теб. По дяволите, момиче, та аз се опитвам само…

Сабрина се измъкна рязко от ръцете му, подхвана дългата си рокля и тръгна към кобилата, която стоеше полузаспала на десетина ярда от тях.

— Щом искаш, върви в Санта Фе, проклет да си! Аз се връщам в Денвър!

— Не можеш да се върнеш в Денвър! Сама видя, че в Денвър няма какво да правиш, нито скоро ще има. Там няма други жени, които…

— О, да, има други жени, Дейн Морган! — изплющя гласът на Сабрина, докато развързваше поводите на неподвижната кобила от клона. — Спомни си твоята… твоята изписана Керълайна! Тя съвсем очевидно беше жена.

— Но ти не си Керълайна, Сабрина!

— Тогава ще стана! — тя изстреля думите си срещу него като стрела, сякаш намери някаква горчива утеха в шока, от който лицето му пребледня и го накара да спре на място. — Ще направя каквото е нужно за това!

— Върви по дяволите — промърмори най-накрая Дейн, като се отърси от вцепенението, което го беше обхванало, и отново тръгна към нея. — Ще правиш любов срещу пари? Точно ти ли, Сабрина? Та нали след първия въшлив златотърсач с протекъл по брадата тютюнев сок ти ще се обесиш от ужас!

Сабрина промуши крака си в стремето и се опита да се качи на седлото. По-скоро почувства, отколкото видя приближаването на Дейн. Впи отчаяно ръце в кожата и отново се опита да възседне кобилата. Дългата й рокля й пречеше и тя яростно дръпна нагоре полата си, за да са по-свободни краката й.

— Няма да отида в Санта Фе! Проклет да си, Дейн Морган! — Сабрина успя да постави едното си коляно върху седлото и се наклони напред, за да се задържи. Кобилата най-сетне се пробуди и направи крачка встрани под напъните на увисналия от едната й страна, гърчещ се товар.

— Слизай от коня! — гласът на Дейн прозвуча дрезгаво от ярост. Той се втурна напред, най-сетне проумял намеренията на девойката. Би било безумие да тръгне сама и да се опита да извърви обратния път. Нямаше да преживее достатъчно дълго, за да успее да стане една от денвърските проститутки. — Казах, слизай долу! — Дейн вдигна ръце, сграбчи я и понечи да я дръпне към себе си. Сабрина замахна с крак към него и доволна почувства как ритникът й го уцелва. За миг хватката му отслабна. Коляното й най-сетне успя да се прехвърли от другата страна на седлото, но миг по-късно хватката на Дейн отново се стегна и Сабрина изпищя. Отчаяно впи пръсти в седлото, заби дори ноктите си в кожата му, за да се задържи, без да престава да рита във всички посоки. Дейн ругаеше зад нея и пъхтеше при всеки точен удар на ботите й, но този път не отпусна желязната си хватка и бавно и неумолимо я издърпа от гърба на коня.

Най-накрая успя да я свали на земята. Сабрина се завъртя към него, както я беше стиснал, и започна да съска от ярост, да го дере отчаяно, да го рита и да удря с юмруци, но това не попречи на Дейн да я отдалечи от кобилата.

— Пусни ме, проклет да си! Нямаш право да вземаш решения вместо мен! — гласът й й изневери и се накъса от ридания. Сълзи намокриха лицето й. — Ако искам да стана проститутка, това си е моя работа. Махни се от мен! — коляното й го уцели в слабините. Дейн изпъшка от болка и я пусна за миг. Сабрина незабавно се обърна и се втурна към кобилата. По лицето й се стичаха сълзи, които замъгляваха погледа й. Препъна се веднъж в роклята си, но продължи напред. Настъпи я отново в мига, в който ръцете на Дейн отново я достигнаха, и двамата се строполиха заедно и се претърколиха няколко пъти по неравния килим от планински треви. Сабрина вече не можеше да говори от умора. Поемаше дъх на дълбоки, накъсани вдишвания, но продължаваше да се дърпа в ръцете му, досущ изплашено животно.

Едва бе успяла да го накара да разтвори поне едната си ръка и Дейн вече я бе сграбчил някъде другаде. Най-накрая той стисна китките й и ги вдигна над главата й. Стовари тежестта на цялото си тяло върху нея, като по този начин я обездвижи и спря ритането на краката й.

Сабрина можа само да извърне глава настрана от него. Стисна очи, за да спре потока от сълзи, които изгаряше изпръхналите й от вятъра бузи. Мразеше Дейн. Мразеше всички мъже, които толкова нечестно използваха физическото си преимущество.

— Сабрина, изслушай ме, по дяволите! — гласът на Дейн беше също тъй дрезгав, а гърдите му се повдигаха тежко заради усилията, които полагаше да задържи девойката неподвижна. Яростта й бе дала невероятна сила и ръцете му трепереха от усилията, които полагаше да задържи ръцете й, без да счупи с хватката си крехките й кости.

— Нямах намерение просто да те заведа в Санта Фе, Сабрина! Щях да те оставя сама да прецениш. Мислех да тръгна напред и да огледам града, да се опитам да науча нещо за човека, който ще бъде твой пазач. След това, ако той се окажеше почтен човек и ако ти щеше да си в безопасност при него…

— Нито един почтен човек не може да бъде приятел на пастрока ми — в дрезгавия й шепот прозвуча такава силна горчивина, че Дейн се спря за миг и се намръщи. Не можеше да повярва, че Гарвис Треймор е такова чудовище.

— Тогава няма да оставаш с него, Сабрина. Ако той се окаже такъв, какъвто казваш ти, ще можеш безпрепятствено да се върнеш в Денвър и… и да правиш каквото пожелаеш.

Изглежда, че думите му най-сетне успяха да успокоят момичето и опитите й да се освободи постепенно отслабнаха. Дейн внимателно отмести коляното си встрани, за да поеме с него част от тежестта си. Погледна внимателно към мокрото й от сълзи лице, чиято пепелява бледост се открояваше на фона на клонките и оскъдните треви на горския под. Ново ридание притисна гърдите й към него и Дейн почувства странно напрягане в цялото си тяло, един внезапен порив на почти заслепяващо желание. И в отговор на този копнеж, без да мисли, той наведе тъмнокосата си глава към Сабрина и докосна мокрото й от сълзи гърло. Погали с тях меката й, бледа кожа и вкуси солта на сълзите й, а след това потърси устата й.

За миг Сабрина остана да лежи покорно под него, чувствайки как устата на Дейн се впива в устните й с някаква вцепеняваща изненада. Но сладката топлина на допира му докосна една струна дълбоко в нея, отне малко от отчаянието, което беше стиснало сърцето й. Дълго, много дълго устните им останаха впити, а Сабрина чувстваше как докосването до Дейн влива в нея нови надежди и сили. Усещаше нежния натиск на устните му, сладки и топли, но и силни с увереността, която й даваха. Това не можеше да бъде докосване на враг, който търси разрушение.

Най-сетне Дейн вдигна глава с приглушен стон само за да зарови отново лице в шията й и да потърси през преплетените медени вълни на мократа й от сълзи коса топлината на нежната й кожа. Сабрина почувства как силата, с която държеше китките й, постепенно отслабва. Насочи надолу ръцете си и плъзна едната по широките му рамене, а другата впи в гъстите вълни на тъмнокестенявата му коса. Остана така за миг, чувствайки как цялото му едро тяло започва да трепери. Дъхът му стана накъсан и неравен, докато устните му обхождаха гърлото й, като спряха за малко при трапчинката в основата му — там, където пулсът й беше най-силен. Дейн отново повдигна глава и потърси устата й. Сабрина пусна косата му, извърна глава и прикри с ръка лицето си.

— Недей, Дейн… — тихо промърмори тя, но пръстите й продължиха да галят лицето му, въпреки задъхания й отказ.

Нежната подкана го спря така рязко, както не би могъл да го спре силен удар. Дейн вдигна глава и с усилие отвори очи. Кръвта препускаше по вените му. Цялото му тяло копнееше за допир с това красиво, подлудяващо същество. Дейн разтърси леко глава, опитвайки се да освободи мислите си от напора на тялото си.

— Сабрина, аз…

— Не прави нищо повече, Дейн, моля те — Сабрина отново обърна глава към него и потърси с поглед очите му. Видя, че жарта на надигналата се страст е разпалила пламъци в тях, но имаше и нещо друго — нещо, което сдържаше тази сила.

— Щом си толкова сигурна, че искаш да станеш проститутка, когато се върнеш в Денвър, тогава аз ще съм първият ти клиент. Ще ти предложа една сделка — тихо промърмори той, като разкъсваше с очи красотата на лицето й, а тялото му потрепваше от настойчивия плам на възбудата. — Срещу услугите ти аз ще те заведа в Санта Фе. Ако там не ти хареса, ще те върна обратно в Денвър. Обещавам ти, че Клейтън Лоуъл дори няма да разбере, че си се приближавала до Санта Фе. Не би могла да направиш по-добра сделка, дори още сега да се върнеш в Денвър.

Сабрина поклати глава, а изражението й остана непроменено.

— Защо трябва да ти плащам за нещо, което ще ми дадеш безплатно, Дейн? — попита тя, продължавайки да го изучава с поглед.

Той свъси леко вежди, сдържайки с усилие глада на тялото си.

— А защо трябва да се пазаря за нещо, което мога да взема по всяко време, Сабрина? Не би могла да ме спреш. Какво би могло да ми попречи да го взема още сега, точно тук?

Сабрина почувства неочаквания огън, който се разпали в корема й, когато Дейн отново легна с цялата си тежест върху нея. Тялото му й предлагаше нямо доказателство за пълната му възбуда. Но тя продължи да го гледа в очите, отказвайки както на страха си, така и на желанията си достъп до лицето й.

— Но ти няма да го направиш, Дейн. Поне дотолкова те познавам. Знаех го преди още да бяхме напуснали Денвър.

Бръчките по челото му се задълбочиха и умът му се проясни, докато се опитваше да проумее думите й.

— Откъде го знаеше, Сабрина? Кое те накара да мислиш, че няма да направя точно това, което…

— Не знам — меко го прекъсна тя. — Сама се чудя. Мислех, че може би ти ще ми кажеш — не би могла да му каже, че си мислеше, не, надяваше се, молеше се, — че е защото той я обича така, както тя него и че той не може да й причини болка, както и тя на него. Дори сега, ако предположението й се окажеше погрешно и той й се присмееше и я вземеше със сила и похот, не би могла да се защити от него, като му причини болка. Без това й беше трудно да му противостои. Коремът й пареше от усещането за издутината, която се опираше в нея. — Защо, Дейн? Защо съм толкова сигурна, че не би го направил?

Той я изгледа продължително, а сивите му очи объркано обходиха лицето й. След това изведнъж Дейн поклати глава и с мрачно лице се претърколи настрани. Изправи се със същото плавно движение.

— Проклет да съм, ако знам… — чу го тя да си мърмори, докато се отдалечаваше от нея към купчината дърва, която Сабрина беше събрала. Вече беше почти тъмно. Скоро нямаше да се вижда нищо, ако не запалеха огън.

Сабрина предпазливо се надигна и изтръска полепналите листа и вейки от роклята си. След това оправи малко преплетената си коса. Остана седнала няколко минути, наблюдавайки недоверчиво Дейн, който се беше навел и се опитваше да запали огън с искрите от огнивото. Не можеше да види лицето му, но напрегнатият начин, по който държеше раменете си, й подсказа, че нито гневът, нито страстта му са отминали напълно. Осмели се да погледне към кобилата, но тя беше на десетина ярда от нея и несъмнено се намираше в полезрението на Дейн. Ако все още възнамеряваше да се върне в Денвър, трябваше да отиде дотам пеша, което практически беше невъзможно.

Сабрина изчака още една минута. Напрежението в стойката на Дейн постепенно отслабна. Огънят пламна и се разгоря. Дейн насочи вниманието си към уловената от него сърна. Одра я и наряза на ивици най-нежното филе. Сабрина най-сетне се изправи и предпазливо се приближи до огъня. Спря се и боязливо погледна Дейн. Той одобри идването й с едно изсумтяване и я погледна за миг с все още буреносните си очи. Сабрина седна до огъня, признателна за топлината в бързо захлаждащия вечерен въздух. Двамата продължиха да стоят безмълвно още доста време, докато накрая Сабрина се престраши и наруши мълчанието.

— Какво ти е на ръката? — тя посочи към нея и сконфузено се изкашля. Гласът й прозвуча странно след дългото мълчание. — Да не си се порязал?

Дейн поклати глава, спря за миг е погледна намръщено към двете успоредни драскотини върху ръката си.

— Не, Сабрина — погледна за миг към нея със студени очи. — Имах малка неприятност с една дива котка преди около половин час.

— О! — смутено възкликна Сабрина, без да показва изненада или съжаление при вида на това, което беше направила. Само кимна с глава и Дейн се върна към работата си. Но вътрешно тя беше удивена. Беше го издрала достатъчно силно, за да потече кръв. Спомни си също и за ритниците, които бе стоварила върху него. Сигурно някои от тях са били доста болезнени. Но въпреки това той бе приел ударите й, без да им отвърне. Сабрина наклони глава настрани и погледна към Дейн изпод гъстите си мигли. Един-единствен път бе проявила глупостта да вдигне ръка срещу пастрока си, но той с охота бе отвърнал на удара й. Беше я ударил и то неведнъж. В резултат на това по нежната й бледа кожа бяха останали синини, които личаха почти цяла седмица. Скоро след това той бе решил да я изпрати на запад.

— Дейн, аз… — Сабрина отново прочисти гърлото си и се застави да погледне Дейн в очите. — Благодаря ти, че… че не ме удари.

Той погледна към нея така, сякаш думите й го бяха изненадали. По лицето му премина сянка, преди да свие рамене с безразличие.

— Мъжете не удрят жени, Сабрина. Дори тук. Дори диваците спазват някои елементарни правила.

— Аз… нямах предвид това… — заекна Сабрина от бързане, опитвайки се да обясни, че не е мислила, че ще я удари. — Пастрокът ми ме биеше, Дейн. И това беше в цивилизованата Филаделфия — тя замълча за миг и наведе очи към земята. След това се насили да продължи: — Исках само да кажа… Мисля, че разликата е не в мястото, а в мъжете. Това имах предвид.

Дейн й хвърли намръщен поглед, по-изненадан, отколкото бе склонен да признае. За него беше удивително как един мъж можеше да удари Сабрина, независимо каква беше причината.

— Всичко мина — успокои я той. Поколеба се дали да не я разпита по-подробно за Гарвис Треймор, но след това се отказа. — Все пак, Сабрина, следващия път се опитай да не удряш толкова силно — сухо отбеляза той, приключвайки с тези думи темата. — Постъпи нечестно, като се възползва от предимството си, че няма да отвърна на ударите ти.

Сабрина го погледна стреснато. Мили Боже… следващия път ли каза той…? Сърцето й се отпусна малко. А тя се чудеше дали няма да я изостави тук, да я зареже отвратен. Изведнъж й се мярна мисълта, че той не беше много изненадан от яростта, с която му отвърна. Може би точно затова я бе отбягвал, докато имаше тази възможност.

— Дейн — гласът на Сабрина беше тих като шепот, — наистина ли… наистина ли имаше предвид онова, което ми казва… че… че няма да ме принудиш да остана в Санта Фе, освен ако Клейтън Лоуъл не е почтен човек?

— Разбира се, че имах предвид точно това — Дейн въздъхна раздразнено. Остави настрани ловджийския си нож и погледна към момичето. — А ти какво си помисли, по дяволите? Че ще те оставя в ръцете на някой жесток човек?

Сабрина се изчерви, по-скоро от тона на гласа му, отколкото от думите му. Той повтаряше със сарказъм онова, което тя си бе помислила сериозно. И сега със срам трябваше да си го признае. Сабрина преглътна мъчително и извърна очи от напрегнатия поглед на Дейн.

Дейн остана загледан в нея със смръщено чело. Все пак част от гнева му се изпари, докато я наблюдаваше.

— Значи наистина си мислила, че ще направя точно това, нали, Сабрина?

Тонът му направи въпроса да прозвучи риторично. Девойката само повдигна рамене, тъй като се боеше, че гласът й може да й изневери, ако се опита да отговори. Очите й започнаха да парят, а устните й се разтрепериха.

— Исусе Христе! Сабрина, какво съм ти сторил, та да мислиш такива неща за мен?

Очите й плувнаха в сълзи и тя само поклати глава, неспособна да говори. Разбира се, че вината не беше в Дейн. Той не беше сторил нищо, което да накара Сабрина да се отнася към него с такова болезнено недоверие, че да прави лекомислени предположения за намеренията му да й навреди. Гарвис Треймор, нейният пастрок, й бе изнесъл този урок за мъжете. Той бе пречупил нещо толкова дълбоко в душата й, че сега Сабрина не можеше да се довери дори на мъжа, в когото се беше влюбила. С нищо не й помагаше осъзнаването на факта, че невинаги е била такава. Поне като дете тя беше дори прекалено доверчива. Беше живяла в такава сигурност, заобиколена от толкова любов, че не можеше да си представи как биха могли да съществуват други условия. Беше толкова невинна, че дори не знаеше как да се държи предпазливо и как да отвръща на ударите, когато неочаквано й се бе наложило. Но през последните две години Гарвис я бе научил, и то явно прекалено добре.

— Сабрина — Дейн се взря в момичето над пламъците и заговори с бавен и твърд глас, — аз не съм твой враг — той погледна пребледнялото й лице с неочакван прилив на такова състрадание, че му се прииска да отиде при нея, да я прегърне и да я утеши. — Не съм ти враг, Сабрина — остана загледан в нея още миг, след това извърна поглед настрани. Вече нищо не можеше да разбере — нито реакциите на момичето, нито своите собствени действия. Защо не я бе взел по начина, по който я бе заплашил, че ще го направи? Защо не бе направил това, което така отчаяно му се искаше да направи? А тя, така или иначе, бе решила да се върне в Денвър и да стане проститутка. Той поне щеше да бъде много по-нежен от повечето й бъдещи клиенти.

— Знам — успя да прошепне тя най-накрая, все още забила поглед в краката си. — Но… понякога… продължавам да се чудя… защо…

Дейн въздъхна и сви рамене.

— Сабрина, зададе ми същия въпрос и в селото на чейените. Отговорът не се е променил. Нито пък аз. А явно ти също не си се променила. Така че предполагам, че ще продължим да повтаряме същата сцена, докато накрая не те заведа някъде, където ще се чувстваш в безопасност. И както вече веднъж ти казах, моля те, опитай се да се отнасяш малко по-внимателно към мен. Аз съм същество от плът и кръв, а не боксова круша — докато говореше, Дейн стана и започна да нарежда ивиците месо върху няколко зелени пръчки, поставени над огъня. Вместо да хвърля месото, по-добре бе да го опуши. Така можеше да го запазят още известно време.

Сухият, тих звук на плача й привлече вниманието му. Дейн се обърна намръщено към нея. Сабрина не каза нищо, а продължи да гледа тревистата земя. Раменете й потрепваха при всяко ридание. Последните остатъци от гнева му се изпариха. Дейн въздъхна бавно и тръгна към нея. Коленичи до нея, прегърна я и притисна треперещото й тяло към себе си. — Шшт, не плачи, мила. Вече не съм ядосан. Няма да те ударя, нито да те изнасиля, нито нещо друго. А сега се успокой — Дейн опря лицето си в разрошената й коса и започна да гали главата й, усещайки как в него се надига странна, болезнена тъга, сякаш ехо от нейната мъка. Остана така още миг. Реши, че никога преди не се бе чувствал така с жена — сълзите й да достигат до собственото му сърце, нито пък бе чувствал, че е толкова важно да утеши мъката й.

— Никога… никога не съм имала намерението да те удрям — думите на Сабрина излизаха накъсано, примесени с хлипанията й. — Мисля, че ти вярвам, но… през цялото време… в мен имаше един глас, който ми казваше… който ми казваше…

— Замълчи, Сабрина, просто замълчи. Няма да позволя нищо да ти се случи, обещавам ти. Няма да позволя повече нищо лошо да ти се случи.

— Искам да повярвам, че мога да ти се доверя, но се боя… че ако го направя…

— Не казвай нищо — прекъсна я твърдо той. Вдигна глава и стисна здраво раменете й. В душата му се примесваха удивлението и желанието да й вдъхне увереност. Това ли се криеше под привидната сила, под тази твърда, но крехка студена обвивка, която Сабрина носеше като броня? Този ужасен страх? — Всичко вече е минало. Каквото и да е направил пастрокът ти, каквото и да мислиш за него, то вече няма значение, Сабрина. Сега си на хиляди мили от него. Тук той не може да те докосне, а аз ще бъда с теб в Санта Фе. А сега остави всичко това зад себе си и се научи отново да вярваш на хората. Поне се научи да отличаваш приятеля от врага. Иначе можеш да намразиш всички мъже само защото един от тях те е наранил.

Сабрина се опита да си поеме дъх, за да се успокои и кимна на Дейн. От всичко, което й беше казал, едно нещо я порази повече от всичко останало. Той ще бъде с нея в Санта Фе. А щом е готов да направи това за нея, тогава значи я обича, независимо дали го осъзнава, или не. Сабрина успя да кимне още веднъж и вдигна ръка да избърше сълзите си. Дейн се оказа по-бърз и нежно избърса мокрото й лице с опакото на ръката си. Изведнъж той трепна и изруга. Дръпна ръката си и започна да я тръска бързо. Беше забравил за драскотините, които му бе направила Сабрина, но солта на сълзите й отново му бе напомнила за тях.

Девойката бързо забрави мислите си от смущение и посегна към ръката му. Грабна края на широката си пола с намерението да избърше ръката му, но изведнъж спря и вдигна глава. Подуши въздуха. Нещо миришеше на изгоряло.

Дейн скочи на крака и грабна пръчките, върху които бе наредил еленовото месо. Бяха се нагрели силно и опариха пръстите му. Дейн ги хвърли на земята и изруга. Сабрина се изкикоти, но бързо прикри устата си с две ръце, за да заглуши звука. Дейн я погледна стреснато. Понечи да се намръщи, но вместо това на лицето му се появи усмивка. Въздъхна и посочи на момичето остатъка от месото.

— Мисля, че днес просто не е най-добрият ми ден, Сабрина. Така че мисля да оставя готвенето на теб, преди да съм се наранил сериозно.

— За мен ще е удоволствие, Дейн. Така или иначе, обикновено прегаряш едната страна — Сабрина не каза нищо повече и се наведе към падналото на земята месо, за да види какво можеше да се направи. Усмивката остана на все още мокрото й от сълзи лице.

Дейн спря за миг и погледна към нея, изненадан от внезапната промяна в настроението й. Проклет да е, ако Сабрина не флиртуваше поне малко. Беше израснал сред южняшките хубавици, най-опитните кокетки на света. И можеше да познае флирта винаги. Но какъв беше смисълът от него тук? Вече й беше предложил защитата си. За нещастие беше убеден, че не физическата наслада е това, което целеше Сабрина. Тогава какво? Какво друго би могло да бъде?

Най-накрая сви рамене и реши да отиде до близкия поток и да налее малко вода. Проклет да е, ако разбираше какво става. В един миг тя беше като дива котка, а в следващия — млада жена, по-нежна от кадифе… Докато отиваше към потока, Дейн се наруга заради абсурдността на мислите си. Не беше влюбен в това момиче. Просто прекарваше няколкото свободни седмици, които имаше, като я придружаваше насам-натам по нейна прищявка. Беше зарязал отговорностите си към банката, към ранчото и към казината, които притежаваше в Сан Франциско — всички те се нуждаеха от вниманието и от присъствието му, при това възможно най-скоро — само защото нейните сълзи го бяха прорязали като нож, а тялото му гореше от желание по нея, както не бе горяло за никоя друга жена… Дали беше влюбен в нея?

Дейн седна с кръстосани крака на брега на потока и се загледа в сребърната повърхност, която проблясваше леко на слабата лунна светлина. Ако наистина беше така, тогава ситуацията щеше да се окаже адски трудна. Беше научил този урок отдавна, докато наблюдаваше последиците от брака на брат му с Тара. Беше се убедил, че на жените, особено на красивите, не може да се вярва, че ще държат погледите и чувствата си настрана на другите мъже. Беше си обещал никога да не се жени. Беше изградил в Сан Франциско една многолика империя, която изискваше много работа. Тази работа го ангажираше до такава степен, че липсата на жена, която да отнема от времето му, бе започнала да му се струва истинска благословия.

Така или иначе, пастрокът на Сабрина, чиято единствена мисъл беше състоянието й, никога нямаше да й позволи да се омъжи. Въпреки това бе опознал Сабрина достатъчно, за да разбере, че тя не е някаква лека жена, въпреки всичко, което бе изрекла преди малко в гнева си. Сабрина беше дама до върха на малките си ботушки и Дейн предполагаше, че по-скоро би умряла от глад, отколкото да се продаде на някой мърляв миньор. По дяволите, та тя едва успя да издържи един танц с един от миньорите!

Беше казал на Коул, че ще е в Сан Франциско преди средата на май. Коул вече знаеше, че продължителността на тези ловни пътувания през Скалистите планини до полетата на чейените не можеше да се предскаже точно. Но каквото и да решеше в Санта Фе, щеше да се наложи да телеграфира в Сан Франциско, за да съобщи къде е и може би да ги предупреди, че ще отложи завръщането си.

Дали не се влюбваше в Сабрина? Този въпрос отново се появи в мислите му. Дейн тръсна глава, скочи на крака и тръгна обратно към огъня. Сабрина Уелс се бе превърнала в най-сложния му проблем. И честно казано, Санта Фе едва ли беше решението му.