Джесика Сен Клер
Бялата роза (19)

Глава 19

Сабрина стоеше във ваната вече цял час. През цялото време размишляваше, докато водата бавно започна да изстива. Това беше любимата й привичка, макар че не се беше възползвала от нея от доста време. Когато водата стана по-хладна, съзнанието й се отпусна и проясни и парченцата от мозайката започнаха да намират съответните си места.

Дейн й беше говорил преди за брат си и Тара, но само веднъж, по време на виелицата в онзи далечен ден в Скалистите планини, когато й беше подарил любовта си, името си и я беше посветил в удоволствията на любовта.

Тук, в Денвър, Тревис Брюстър беше споменал нещо за скандала, който засягаше фамилията Морган от Вирджиния. И сега, след като видя Тара, след като видя реакцията на Дейн преди малко, Сабрина мислеше, че можеше да отгатне останалото.

Преди година и половина в лагера на чейените Бягащия вълк беше казал нещо за втората си жена: „Лице на ангел, но душа на дявол.“ Независимо дали бяха представители на бялата раса, или на индианците, хората си бяха хора и жената от племето на чейените и Тара си приличаха като две капки вода.

Защо ли беше дошла тук Тара? И какво искаше? Сабрина се намръщи разтревожена от собствения си въпрос и се потопи по-дълбоко в хладката вода.

Дейн. Това, което искаше Тара, беше Дейн Морган. И тъй като тя и Дейн се бяха отчуждили един от друг, Сабрина й предоставяше чудесна възможност за това. Още по-лошо, ако тя заминеше утре с дилижанса за Сейнт Луис, а Дейн вземеше този за Сан Франциско…

— Мисис Морган?

Едно почукване на вратата прекъсна мислите на Сабрина. И толкова по-добре, призна си тя, тъй като последното й откритие не я правеше особено щастлива.

— На ваше име има изпратени пакети, мадам. Бихте ли се разписали, че сте ги получили, моля?

— Да, аз… един момент — разбърза се Сабрина. Тя направи гримаса към купчината мръсни дрехи, които лежаха на пода, но се пресегна и ги взе, за да ги облече. Беше ги носила прекалено дълго, за да бъде сега толкова придирчива. Освен това нямаше друг избор. Едва ли можеше да отвори вратата чисто гола. — Да?

Беше се научила да взима някои предпазни мерки през изтеклата година и затова не свали желязната верига, когато открехна вратата.

— Съпругът ви нареди да донеса тези неща за вас. Надявам се, че ще ви стоят добре, мадам. Той не беше съвсем сигурен какво точно ще искате или от какво имате нужда.

Половин дузина кутии лежаха на пода в мрачния коридор, а имаше и още един голям пътнически сандък с кожени ремъци, боядисан в светлосиньо.

— Ето, мадам. Подпишете се тук.

Сабрина повдигна жълтеникавия лист по-високо, за да може да вижда в слабата светлина. Улисана в мислите си, тя не беше чула първите думи на младия човек. Мисис Дейн Морган беше името написано на бележката, която й предлагаха да подпише. Това я учуди и развълнува по един неописуем начин. Известно време тя остана неподвижна, като само се взираше в хартията, после много бавно написа името си.

— Благодаря — каза тихо тя, намерила най-после гласа си. — Аз… аз трябва да ви дам нещо за…

— Няма нужда, мадам — каза той и на лицето му се появи усмивка. — Вашият съпруг вече имаше грижата за това — той е един много щедър човек.

— Да, той… — спря се Сабрина и сви рамене, изразявайки съгласието си. — Дейн се грижи за всичко… освен за себе си.

Младият човек я изгледа озадачено и после кимна малко стеснително с глава. Сабрина се помъчи да се усмихне, за да прикрие затруднението си, и после отново благодари. Забеляза, че зад нейните кутии лежаха още половин дузина други, които не беше видяла преди. За Дейн може би?

Очите й най-после свикнаха с оскъдната светлина в коридора. Да, сега тя видя жълтата бележка, която беше залепена на капака на горната кутия: Мистър Дейн Морган, стая 38.

Това, което видя, й беше достатъчно. Сабрина взе бързо решението си. Нямаше да замине за Сейнт Луис утре сутринта. Не и след като Дейн щеше да отпътува за Сан Франциско. Тя не знаеше как и къде, но беше напълно сигурна, че те двамата трябваше да бъдат заедно…

— Мистър Морган? Пакетите ви, сър.

Никога, мислеше си сковано Дейн, почукването на вратата не беше идвало в по-подходящ момент. За разлика от Дейн, погледът на Тара стана леден и усмивката й помръкна. Той се опита да скрие удоволствието си, както и факта, че потръпна леко, когато минаваше покрай Тара, която беше седнала на леглото му.

За разлика от Сабрина, той не беше взел предпазни мерки, не беше поставил веригата на вратата и Тара се беше вмъкнала вътре, преди той да успее да реагира навреме и да не я пусне да влезе. Когато я беше помолил да си отиде, тя само се беше изсмяла тихо, беше повдигнала едната си вежда и беше седнала небрежно на края на леглото.

Сабрина беше написала името си за пръв, а може би и за последен път като негова жена. Беше едно внезапно хрумване от негова страна, което той не можеше да си обясни. Беше я регистрирал в хотела като мисис Дейн Морган — някакво последно поддаване на любовта, от която като че ли не можеше да се отрече дори сега, когато тя му носеше само болка.

— Твоята съпруга?

Не беше разбрал кога Тара беше станала от леглото и го беше последвала до вратата. Тя стоеше на сантиметри зад него и четеше бележката, която младият човек държеше в ръка. Той трепна и се обърна намръщен към нея. Това не засягаше Тара и не беше нейна работа да се бърка в неговите неща. Нямаше намерение да й обяснява тази объркана ситуация.

— Да — каза той. — Моята съпруга.

Удивена, Тара само разтвори широко сините си очи и погледна така, като че ли всеки момент щеше да прихне.

— Две отделни спални? — тя повдигна недоумяващо разголените си снежнобели рамене. Всичко, което правеше, всяко нейно движение беше поразително, красиво и женствено. Въпреки изминалите години, Тара не беше изгубила нищо от своя чар.

Дейн сви устните си, протегна мълчаливо ръка, за да подпише бележката на момчето и като смънка благодарности, го изпрати да си върви. Той дори не си направи труда да внесе пакетите в стаята. Остави ги там с намерението да ги прибере по-късно.

— Какво точно искаш от мен, Тара? — попита той, като се обърна бавно с лице към нея.

— Какво точно искаш да ми дадеш? — прошепна Тара, като пристъпи към него. Тя не повдигна порцелановите си сини очи, защото шокът и сътресението от факта, че той вече имаше съпруга, изискваха малко повече време, за да бъдат прикрити. Нима онова трогателно малко парцаливо нещо, което Тара беше видяла да виси на ръката му във фоайето, наистина беше негова съпруга? Онова отвратително мръсно същество? С разбъркана, невчесана коса? С почерняла от слънцето и вятъра кожа? Невъзможно! Никой от фамилията Морган не можеше да вземе това нещо за съпруга! Тя повдигна ръката си и докосна рамото му, като му се усмихна леко, усещайки как той трепна под пръстите й. Не, тя не беше изгубила въздействието си върху него — поне не напълно. Беше очаквала да се съпротивлява малко в началото.

Тара остави ръката си да лежи на рамото му една дълга минута, после я спусна бавно надолу по стегнатите мускули на гърдите му. Отделни спални, мислеше си тя. Каква наивна глупачка трябва да е това момиче! Никой мъж толкова привлекателен и страстен, като Дейн, не можеше да бъде задържан от една безразлична жена.

— Прости ми грубата откровеност, Тара, но аз те познавам твърде добре. Съществува една цена, която трябва да бъде платена. Винаги я е имало. Но аз нямам намерение да плащам за това, което брат ми направи.

— Майкъл — намръщи се леко тя — не разбра…

— Не. Той разбра, и то твърде добре. Както и аз.

— Добре… — въздъхна тя, съзнавайки ясно, че млечнобелите й гърди, които се показваха от дълбоко изрязаното й деколте, се издигаха и спускаха съблазнително в унисон с въздишката й. За миг те опънаха атлазената й рокля, затъмнявайки малката падинка, която лежеше между тях. Дори това леко движение привличаше инстинктивно очите на мъжете. Тя знаеше, че Дейн беше забелязал прелестите й, въпреки че не го показа нито с думи, нито с жест. — Животът ми не беше лесен, след като Майкъл… след като Майкъл…

— … се обеси? — завърши мрачно вместо нея Дейн.

Тара имаше благоприличието да се изчерви леко, но не се помръдна.

— Едва ли аз съм виновна за това — възрази тя.

— Боя се, че по този въпрос няма да постигнем съгласие.

— Както и отвратителният начин, по който твоето семейство се отнесе към мен, Дейн. Заминах без пукната пара в джоба си. Репутацията ми беше съсипана и аз нямах друг избор, освен да изкарвам прехраната си като актриса.

— Каквато винаги си била, доколкото си спомням.

Дейн можеше да приказва каквото си иска, помисли си Тара. Ръката й продължаваше да гали раменете му и усещаше как той потръпваше под милувката й. Винаги я беше желал. И все още я желаеше. Усети как мускулите му внезапно се напрегнаха и след миг той се дръпна настрани. Направи една крачка и се обърна намръщен с лице към нея.

— Като че ли се отклонихме от темата на нашия първоначален разговор, Тара. Питах те какво точно искаш от мен.

— Научих от… клюките, които съпътстват всяка театрална трупа, че си създал нещо като империя в Сан Франциско. Двамата с теб можем да я… споделим, нали? Заедно с… другите работи?

— Дейн? Скъпи, облече ли се за вечеря?

Сабрина беше намерила вратата открехната и беше чула достатъчно от разговора, преди да я отвори широко и да влезе вътре.

Тара се обърна, погледна я и на красивото й лице се изписа изненада. Дриплата беше станала принцеса! Златистата й коса блестеше, а сапфиреносинята й атлазена рокля подчертаваше стройното й тяло.

Сабрина се опитваше отчаяно да прикрие ледения страх, който караше кръвта й да замръзне, сърцето й да бие като лудо, а стомахът й да се свива от болка. Тя протегна неволно ръката си, за да хване ръката на Дейн, молейки се мълчаливо той да не я отблъсне.

Дейн не се отдръпна, Тара беше тази, която свали ръката си от рамото му.

— Няма значение — каза тя, като се усмихна, мина покрай Сабрина и тръгна към отворената врата. Усмивката — Сабрина го знаеше много добре — беше предназначена за Дейн, а не за нея. Беше усмивка на жена, готова да чака търпеливо да настъпи нейният час. — Наистина не мога да остана повече. Трябва да се явя на сцената в осем часа. Приятна вечер.

Едва когато тя излезе, Сабрина разбра, че беше притаила дъх. Тя го изпусна рязко и после си пое въздух, усещайки тежкия парфюм на Тара като отровни изпарения, които изсушаваха дробовете й. Тя все още държеше ръката на Дейн и се тресеше толкова силно, че даже не разбра в началото, че той също трепереше.

Трябваше да го пусне, но не можеше. А и той не правеше опит да се освободи.

— Дейн, аз… — Сабрина погледна към него. Той стоеше неподвижен и я гледаше. Лицето му беше бледо като платно, почти толкова бледо, каквото беше в планините на Ню Мексико, когато се беше чудила дали той ще оживее. Не можеше да види добре очите му, тъй като светлината в стаята беше слаба. Усещаше само, че се бяха впили в нея. — Аз… аз трябва да те попитам… — Беше стегнала корсета си прекалено много, помисли си тя. Точно сега, когато трябваше да си поеме дълбоко въздух, за да може да продължи, й се струваше, че ще припадне. — Трябва да те попитам…

— Недей. Не е нещо, за което искам да говоря. Малко са хората, които приказват само за да задоволят нечие празно любопитство, Сабрина.

— Не това е причината, поради която съм тук.

Парфюмът на Тара още се стелеше наоколо. Уханието му беше толкова тежко, че беше непоносимо, също като сладникавия, лепкав аромат на нещо развалено.

— Дейн, разкажи ми за нея. Трябва да знам.

— Защо? За да подсигуриш интересни клюки на пътниците, с които ще пътуваш в дилижанса за Сейнт Луис? — Той беше дръпнал ръката си от нейната. — За Бога…

— Няма да замина утре за Сейнт Луис — изтърси Сабрина.

Докато се беше къпала в стаята си, беше намислила десетина начина, по които да му го каже, но нито един не отговаряше на горното изявление. Дейн я изгледа рязко и се намръщи. Сабрина усети как губи кураж и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. След миг тя сви рамене и повдигна по-високо брадичката си. — Ще замина с теб за Сан Франциско.

— Никой ли не се е сетил да каже на една млада дама като теб, обградена с нежни грижи, че тя трябва да почака първо да бъде поканена?

— Получавала съм само заповеди. Получавала съм предложения за сделки. Трябва ли да чакам и за покана?

Каквато и реакция да беше очаквала Сабрина, не беше това, което последва. Можеше да приеме Дейн да се разгорещи и ядоса или да посрещне думите й с ледена студенина, или с груб сарказъм, но това, което получи, беше едно мъчително мълчание. Той се взираше в нея невярващ на ушите си. Лицето му беше по-бледо отвсякога. Накрая поклати главата си.

— За Бога… нямаш ли милост, Бри? Имаш вече сърцето ми. Остави ми душата и разума. Не мога да понеса дори един ден всичко това да продължи, а ти молиш за седмици.

Сабрина беше доволна, че в стаята не беше светло. Ако имаше повече светлина, той щеше да види ясно мъката и отчаянието й, изписани на лицето й. Мили Боже! — мислеше си с болка тя. Какво му беше причинила?

Но не тя беше причината. Тя го разбра сега. Беше онова парченце от мозайката, което липсваше през целия път от Мексико дотук. Тара беше липсващото късче. Бог беше добър към нея този път, като й даде отговора навреме, преди двамата да тръгнат по различни пътища.

— Не съм дете. Не съм онова дете, което бях, Дейн. През цялото това време мислех, че беше Менгас… и сигурно и той беше причина, но сега разбирам… или поне започвам да разбирам, че главната причина е тази жена…

— Не. Ти нищо не разбираш.

Сабрина почувства студенина, но поклати упорито главата си.

— Но…

— Тя беше съпруга на брат ми, Сабрина. Негова СЪПРУГА. Каза му, че сме били любовници. Майкъл ме предизвика на дуел.

Сабрина усети, че й беше трудно да диша и започна отново да трепери.

— Ти не си… — не можеше да произнася думите тя. — Искам да кажа… ти ми каза, че брат ти се е обесил, така че ти не може да си…

— Да съм го застрелял? — довърши вместо нея той със смях, който беше напълно лишен от топлота и веселие. — Не. Не. Аз избягах. Отидох на Запад. Но ти наистина ли мислиш, че съм спал с Тара?

Сабрина нямаше думи. Искаше да се обърне и да избяга, тъй като не желаеше да слуша повече.

— Не, Дейн… — каза тя, а гласът й звучеше така, сякаш не беше нейният. — О, Дейн…

— Истината е, че не съм спал с жената на моя брат, Сабрина. Но исках. За нещастие, си мисля, че Майкъл не може да е бил толкова сляп, че да не види истината в очите ми. А това му беше достатъчно. Не мога да отрека това.

— Не вярвам…

— Защо не? Никой друг няма…

— Стига! Не причинявай това на мен! Не причинявай това на себе си! Брат ти е грешил! Да искаш нещо, но да не го направиш, не е едно и също. Имаше моменти, когато стоях в стаята с пастрока ми и изпитвах желание да го убия — но не го направих! Това, че съм искала да убия Гарвис, не ме направи убиец, за Бога! Исках да убия Клейтън Лоуъл също, когато разбрах, че той ме е измамил. Исках да убия Бригс, защото той уби теб! Но не го направих, Дейн. Там е разликата, не виждаш ли? Голямата разлика между тях и нас! Ти можеше… можеше да ме оставиш да умра там, в Мексико. Или след това, при реката, но не го направи. Дейн, не се интересувам какво мислят другите. Единственото нещо, което ме интересува, е какво мисля аз… и какво мислиш ти… Интересува ме само любовта, която изпитвам към теб, без значение, че напоследък нещата между нас не вървят добре. Аз те обичам, без да се интересувам какви са били отношенията ти с нея през всичките изминали години. Не те обичам по-малко заради Менгас. Не те обичам по-малко заради Тара. Сега дори те обичам повече отвсякога. Аз никога… никога не съм мислила, че ти си нещо друго, освен един обикновен земен човек.

Нямаше какво повече да му каже, а и не смееше да се опитва. Бяха казани твърде много думи между тях двамата, думи, които само ги разделяха, които правеха болката по-силна. А и нещо ужасно стисна гърлото й, като че ли тялото й беше решило, че тя не трябваше да говори повече.

Нищо друго нямаше значение, освен факта, че тя го обичаше. А нямаше съмнение, че и той я обичаше. Сабрина протегна ръката си към него. Очите й се замъглиха от напиращите сълзи, но можа да види, че той тръгна към нея в изпълнената със сенки стая, протегна ръце и я притегли към себе си, като я повдигна от пода в отчаяната сила на прегръдката си.

— О, Бри… Господ да ми е на помощ, но аз те обичам толкова много.

Това беше шепот, в който се долавяше толкова много съмнение и болка, че тя трябваше да затвори очите си, за да спре пороя от сълзи. Обгърна с ръце треперещото му тяло. Той я повдигна нагоре, зарови лицето си в гъстата благоуханна маса на нейните медени коси и прошепна задъхано името й, отново и отново, като молитва, като заклинание, което да унищожи демоните на вината и ужаса, които толкова дълго го бяха преследвали.

Беше както много, много отдавна… имаше дори нещо повече, разбра Сабрина още в първия миг. За тях беше по-добре, че тогава се бяха изгубили в Саут Парк. Бяха станали толкова близки поради вината, гордостта и объркаността, които ги бяха завладели, но те успяха да ги прогонят от живота си — този път завинаги.

Това беше един урок, ужасен урок, които тя никога нямаше да забрави.

Сабрина повдигна лицето си към неговото. Целувките й намокриха тъмните, разрошени вълни на косите му, докато шепнеше името му, отново и отново, без да може да спре. Тя го държеше толкова здраво, че ръцете й трепереха. И не мислеше да го пусне. Не сега… а може би никога. Ръцете на Дейн също трепереха. Устните му бяха невероятно нежни, проникваха в косата й, спускаха се надолу по шията й, след това много бавно се плъзгаха нагоре към лицето й, а после отново се спуснаха надолу, като този път се спряха на устните й и не се отделиха оттам. Беше целувка изпълнена с копнеж, целувка, която изразяваше минала и настояща болка, а после внезапно се промени и стана изискваща, страстна и гореща. Сабрина разтвори устните си, позволявайки на езика му да се потопи вътре, споделяйки загадъчния, сладък вкус на любовта, която дълго време беше отхвърляна, но не и забравена.

Дейн трепереше в ръцете й, изпитвайки неудържимия, буен огън на желанието. Като изстена, той откъсна устните си от нейните и отпусна глава върху нежната й шия, а сърцето му биеше силно до гърдите й.

Сега в прегръдката му нямаше почти никаква нежност. Преди това би я изплашило, но не и сега. Тя шепнеше името му и го обгръщаше още по-силно с ръце, обсипвайки го с целувки.

Дейн се наведе, плъзна ръката си по тялото й и я повдигна. Обърна се към леглото, което ги очакваше гладко и притихнало в мъжделивата светлина на стаята. Атлазената покривка беше мека и хладна, когато я сложи да легне. Той все още трепереше, а пръстите му потръпваха, когато се опитваше да съблече роклята й и да свали фибите, които придържаха златистата й коса. Сабрина се повдигна в ръцете му, за да му помогне, като зарови едната си ръка в тъмните вълни на косите му, а другата плъзна по широките му мускулести рамене.

След като смъкна донякъде роклята й, Дейн потърси гърдите й и като обхвана меката плът със загорялата си ръка, отпусна глава, заравяйки лицето си в примамливите, канещи го сенки. И тогава устните му обхванаха зърната на гърдите й, галейки малките им връхчета с език. Това я накара да изпита неописуема наслада, а той покри голата й плът с горещи целувки.

Сабрина не си задаваше повече никакви въпроси, тялото й отговаряше всеотдайно на докосването на Дейн. Тя се извиваше нагоре към него, притискайки се до неговото твърдо, мускулесто тяло. Искаше да се слее отново с него и по този начин да изтрие всички болки и копнежи от изминалите дни, да почувства неговия живот, силата му, пулсиращата топлина вътре в себе си, дъхът му, смесен с нейния, сърцето му, биещо до нейното.

Лампата светеше съвсем слабо. Все повече стаята се изпълваше със сенки, тъй като тъмновиолетовия здрач, предхождащ есенната планинска нощ, изпращаше малко светлина през единствения прозорец. Но тя не се нуждаеше от светлина, за да вижда лицето на Дейн. Тялото й го усещаше — всеки задъхан шепот, всяко докосване, всяка целувка. Сърцето й го чувстваше. То биеше до неговото в бурен танц. Душата й го усещаше, както винаги го бе усещала… дори и през онази първа, удивителна нощ в селището на чейените.

Те се движеха заедно в трепкащите сенки. Дейн беше успял да се справи с роклята и ризата й. Беше се борил малко по-дълго с панделките и ширитите на дантеления й корсаж, но накрая взе ножа си и просто го отряза. Беше толкова неочаквано решение, но така типично за характера на Дейн, че Сабрина не можа да се въздържи и тихо се разсмя. Дори смехът й изразяваше нейното желание и готовност да приеме Дейн. Той се отпусна върху нея, устните му се впиха в нейните, тялото му се притисна до нейното с ярост, каквато не очакваше от него. Тя изстена от удоволствие, докато телата им се носеха в онзи древен, безмълвен танц на отчаяната страст. Притисна го към себе си, цялата устремена към него в онзи последен миг на пълна радост, която тя знаеше, че трябваше да дойде, онзи пламенен екстаз на пълното сливане. И когато този миг настъпи, като че ли цялото й същество се беше извисило нагоре, понесено от някакъв приказен вихър в звездното пространство, заключено между ръцете на Дейн.

 

 

Тя дишаше тежко, когато дойде на себе си и осъзна, че Дейн се беше отпускал върху нея. Беше притихнал, опрял лицето си до врата й, а сърцето му биеше лудо. Сабрина отвори очи и видя сенките, които нощта хвърляше в стаята. Атлазената, с цвят на бургундско вино покривка на леглото под тях беше изгубила цвета си. За миг всичко това я стресна, сякаш очакваше да види убежището им в планината — леглото от благоуханни борови клонки и вилнеещата отвън снежна буря.

Не, помисли си тя. Дори силата на страстта, която изживяха преди малко, не можеше да върне времето. Но тя разбра мигновено, че и не го искаше. Бъдещето, а не миналото трябваше да изяснят помежду си те.

Дейн не се помръдваше. Тя го държеше в нежната си прегръдка, усещаше дъха му върху кожата си, там, където неговите целувки я изгаряха с любовния си пламък. Зарови лицето си в косите му и го целуна нежно, после погали тъмните му влажни къдрици и тихо се засмя.

— Приличаш на един от бандитите на Гарвис. Имаш нужда от бръснене и подстригване. И от баня. А както се вижда, аз имам нужда от нов корсет, любов моя.

Дейн си пое дълбоко въздух и целуна гърдите й. Устните му останаха дълго там, преди да отговори.

— Кажи го отново. Сто пъти. Не можеш да си представиш каква необходимост имам да чувам това, което казваш…

— Какво? — подразни го много внимателно тя. — Че те обичам, Дейн Морган… или че… приличаш на бандит?

Този път тя беше възнаградена — на устните му се беше появила лека усмивка. Чувстваше я с кожата си и също се усмихна, докато галеше косите му с ръка.

— Сабрина… държах се като… жалък негодник, знам го.

Усмивката й помръкна за миг. После бързо и решително тя си наложи да се усмихне отново, като го притисна още по-силно. Това принадлежеше към миналото — един кошмар, който беше започнал в Саут Парк. Но сега всичко това бе свършило.

— Всичко е наред, Дейн. Просто остави…

— Не — той се отдръпна рязко от прегръдката й, облегна се на единия си лакът и се намръщи. После, като че ли за да я успокои, се усмихна леко, повдигна ръка и погали много нежно лицето й. — Проблемът е там, че оставяме много неизказани неща между нас. Всичко започна още когато те открих в Сиера Мадрес, до Алтамура, когато беше в безсъзнание и полужива. Викаше името ми, Бри… както й очаквах, признавам си — сви рамене той, като че ли се извиняваше. — Но когато извика неговото… аз се опитвах да си кажа, че това няма значение, че може би дори трябва да му бъда благодарен, защото аз не бях там, когато ти си имала нужда от мен, а той е бил до теб. Но — намръщи се той и поклати главата си — аз не съм му благодарен, Сабрина. Да си мисля, че ти си била с друг мъж, е като нож забит в корема ми и ако някога го срещна, ще го убия.

Думите му я стреснаха, тя замълча за миг, а после кимна с глава.

— Тогава аз трябва да положа всички усилия, за да ви държа далеч един от друг — каза спокойно тя.

Дейн не отговори и за миг Сабрина остана замислена, загледана мълчаливо в него. Изкушаваше се да остави всичко така, както си беше, тъй като беше достатъчно доволна от начина, по който завършиха всичко. Но нямаше да бъде разумно, както биха казали апахите, да остави един такъв призрак да ги преследва за в бъдеще.

— Дейн, за мен е важно да разбереш истината и да ми повярваш, дори ако никой друг не би ми повярвал. Менгас и аз не бяхме любовници. Никога, нито веднъж. Ние станахме… един вид приятели. Аз му спасих живота, когато той беше смъртно ранен по време на лов. Така че, ако някога се срещнете, ти нямаш никакво основание да постъпиш с него по друг начин, освен да му стиснеш ръката. Знаеш ли, той наистина спаси живота ми. Сам белият лос нямаше да издържи дълго, за да може да ме спаси.

— Бял лос? — погледна учуден той.

— Да. Един огромен екземпляр. Целият бял. Казах ти за него, мисля. Когато конят ми си счупи крака и падна, лосът изскочи…

— Не ми каза, че е бил бял, Бри. Белите животни са свещени за индианците. Те вярват, че самият Велик Дух и разни други могъщи духове приемат такива форми от време на време — каза той и остана загледан в нея за известно време. После въздъхна дълбоко. — Това обяснява всичко. Не е за чудене, че апахите не са посмели да те пипнат с пръст. Би ги сполетяло много лошо наказание. Знаеш ли — на края на устните му се появи една много печална усмивка и той сви рамене, — мисля, че аз не те заслужавам, Бри. Бях толкова полудял от ревност заради това, което си мислех, че дори не можах да проследя нещата от началото до края. Не ми е приятно, че трябва да си го призная, но се страхувам, че това е самата истина. Отсега нататък ще се опитам да бъда съвсем честен за такива неща, които засягат теб, дори когато не ми харесва това, което трябва да кажа.

— Достатъчно честен, че… че да ми разкажеш за Тара? — попита стеснително Сабрина.

Дейн не очакваше този въпрос. В стаята беше станало по-тъмно, тъй като навън беше вече нощ, а лампата едва мъждукаше. Дори и на тази слаба светлина Сабрина можа да види мигновената промяна, изписала се на лицето му. Усмивката му помръкна, а очите му гледаха втренчено и студено.

— Недей! Моля те… просто не сега. Позволи ми…

Той беше седнал на ръба на леглото. Тя седна до него, протегна ръце и обгърна гърба му. Никаква прегръдка не би го спряла, ако Дейн беше решил да си тръгне. Но той не го направи. Когато почувства ръцете й, той спря.

Тя се наведе и го целуна нежно по голото рамо, само на няколко сантиметра от синкавия белег, който беше останал от куршума на Бригс в Саут Парк.

— Казах ти почти всичко, Бри. С изключение на това… че същата нощ, през която Майкъл ме извика на дуел заради това, че съм опозорил името му, аз бях в градината с нея. Имаше парти… голямо… през целия ден… прекалено много коняк, може би. Тара дойде точно когато падна здрачът и преди да разбера какво става, видях, че я държа в ръцете си и я целувам. Беше красива жена и тя го съзнаваше много добре. Бях чул вече няколко истории за нея, разбира се — пътуванията, които правила, за да пазарува, как твърде често каретата се счупвала, което налагало да преспи в Ричмънд или някъде другаде. За развод и дума не можеше да става. Бяхме станали за резил и без това. Фамилията Морган трябваше да поддържа реномето си в обществото, а и… Майкъл никога не би се съгласил да се разведе с нея, Сабрина. Това беше най-лошото. Той все още я обичаше. Повече отвсякога. Каквото и да направеше тя, нищо не можеше да промени това, нищо не можеше да намали влиянието, което тя имаше над него. Можеше да направи каквото си иска и Тара го знаеше. А когато Майкъл се опитваше да й каже нещо по този въпрос, тя се смееше… с онзи магически смях, който тя притежаваше. Ти сама го чу, когато бяхме долу. През онези топли летни вечери можеше да чуеш ехото му от километри. Опитах се да кажа на Майкъл каквото бях чул да говорят всички надлъж и шир в областта, но това не помогна. Стана дори по-лошо. Стана по-ревнив и това го подлуди.

Сабрина започна да разбира. Дейн, който също се бореше с ревността си, причина, за която беше Менгас, предполагаше, че беше направил същата катастрофална грешка, която беше извършил и брат му. Беше изпълнен със съмнения към себе си и към нея. Сабрина го притисна в прегръдката си и го целуна отново. Въпреки че Дейн разказа историята без много подробности и с глас напълно лишен от чувства, тя усети, как мускулите на тялото му потръпваха.

— И така — въздъхна внезапно Дейн и поклати глава, — кулминацията настъпи една нощ — онази нощ на партито. Майкъл беше пил много, също и аз. Не мога да си представя какви зли духове я бяха завладели, но тя каза на Майкъл, че ние сме били любовници. Аз го отрекох, разбира се… но не достатъчно добре, за да може обяснението ми да го задоволи. И това стана, след като бяха изминали само няколко часа, откакто я бях държал в ръцете си и я бях целувал. Бих направил и нещо повече, предполагам, ако имах тази възможност и ако наоколо нямаше стотици хора.

— Не. Нямаше да го направиш — нежно каза тя.

— Ти не знаеш, Сабрина. Ти не беше там тогава.

— Не е необходимо да съм била там. Аз те познавам, Дейн. Може би в това отношение, като жена, аз те познавам по-добре, отколкото се познаваш ти самият. Прекалено суров си към себе си. Винаги си бил такъв, любов моя. Ти се упрекваш за нещо, за което нямаш никаква вина. — Беше трудно в мрачната стая, застанала зад него, да познае какво изражение се изписа на лицето му. — Ти си много добър мъж, Дейн. Каквото и да си мислиш, каквато и вина да си носил върху плещите си през всичките тези години, ти не би отишъл до края, дори ако имаше и най-малката… възможност. Защото, ако наистина си я желаел и си решил да я имаш, тогава щеше да избереш удобен момент и да я имаш. Както направи с мен, доколкото си спомням. Или може би на Юг, във Вирджиния, не вилнеят снежни бури?

Сабрина беше рискувала и спечели. Усети как мускулите на гърба му се отпуснаха под ръката й.

Достатъчно, каза си тя. Тази тъмна рана беше дълбока и не можеше да бъде излекувана за един час. Най-лошото от всичко бе, че тя беше разклатила доверието му както в себе си, така и в жените, но постепенно с любовта си тя щеше да възстанови и двете — час след час, ден след ден.

Сабрина го притисна по-силно до себе си и започна да го целува нежно по врата.

— Като говорим за снежна буря… — започна тя.

— Мистър Морган? — На вратата се почука, а гласът приличаше на този на служителя от рецепцията на долния етаж. — Мистър Морган? Тук ли сте?

Поставена в затруднено положение, Сабрина не помръдна, тъй като не можеше да измисли какво да направи. Роклята, ризата, корсетът и всичко останало лежеше разпръснато по пода и щеше да й отнеме поне половин час, за да ги събере и да се облече.

Дейн се обърна и тихо се засмя, като видя изражението на лицето й. Хвърли й ризата си, а после се пресегна и взе панталона си.

— Ето. Стой мирно. Мушни се под завивките, ако искаш. Щом е дошъл, ще му поръчам да ни донесе вечерята в стаята и да ни приготви още една вана. Така няма отново да бъда сбъркан с бандитите.

Ключът щракна в ключалката и вратата започна да се отваря. Дейн побърза да я хване, преди да се е отворила цялата и кимна с глава към мъжа от рецепцията.

— Вън! — кратко каза той.

Сабрина остана сама в изпълнената с тъмни сенки стая и се заслуша в гласовете, които идваха от коридора. Разговорът беше прекалено дълъг, за да се отнася само до менюто им за вечеря, мислеше си тя. Внезапно, предупредена от някакъв вътрешен женски инстинкт, тя надяна ризата на Дейн през главата си и забърза боса, за да надникне и види какво става в коридора.

Натрапчивият аромат на силен парфюм се носеше в тъмния коридор. Лицето на Дейн беше мрачно като буреносен облак, а сивите му очи отново изразяваха безпокойство. Служителят от хотела му подаваше някакъв бял лист хартия. Сгъната бележка, помисли си тя. Дейн, поклащайки притеснено глава, протегна бавно ръката си, за да я вземе.

— Дайте я на мен — каза бързо Сабрина.

И двамата се обърнаха рязко към нея. Мъжът от рецепцията изглеждаше смутен. Лицето му се беше изчервило и гледаше втренчено към пода, но послушно й подаде бележката.

— Покана за теб, Дейн… за театрално представление довечера. С вечеря след това — Сабрина гледаше намръщено към хартията. Беше обезпокоена повече, отколкото искаше да позволи на Дейн да разбере. Тара беше една невероятно красива жена. Тя нямаше да направи грешка, като я подцени. Погледна рязко към Дейн и остана доволна, когато видя, че той се беше намръщил. Тя му подаде бележката, но той само поклати глава.

— Кажете й, че отговорът ми е „не“ — Дейн взе накрая хартията, смачка я и я върна на смутения служител. — Кажете й да извини неучтивостта ми, че не й изпращам писмен отговор, но… напомнете й, че и тя показва невъзпитание, като изпраща такава покана на един женен мъж. Кажете й още, че двамата със съпругата ми имаме други планове за вечерта. И за Бога, човече, да не излезеш толкова глупав, че да вземеш да й кажеш какви са те. Разбрано ли е?

— Да, сър. Ще направя така, както казвате, сър.

Служителят побърза да се отдалечи и нарочно не се обърна да погледне назад. Но на другия край на коридора една врата внезапно се отвори широко и Тара се появи в отвора й. Тя погледна надолу по коридора, усмихна се, после зърна Дейн, застанал гол до кръста пред вратата на стаята си, и златистата, разрошена коса на Сабрина, която проблесна на слабата светлина, когато тя се наведе пред вратата, облечена, както се виждаше, само с ризата на Дейн.

Един вледеняващ миг и тримата стояха мълчаливи и неподвижни. Първо изненада, после недоверчивост, а накрая и чиста злоба се появиха на гримираното лице на Тара. Въпреки че не го искаше, Сабрина усети как се изчервява и започва да трепери, когато погледите им се срещнаха. Очите на Дейн бяха вледеняващи. Той потрепери от желание да постави ръцете си на красивия врат на Тара и да я удуши.

— Влизай вътре, Бри — промълви той нежно на Сабрина, като се помъчи да се усмихне, надявайки се, че последните му мисли няма да се изпишат толкова ясно в очите му.

Сабрина беше пребледняла, но кимна с глава и се подчини. Без да се бави нито миг, Дейн я последва и заключи вратата на стаята.

Щом се озоваха вътре в стаята, Сабрина рязко се обърна към него и като нададе кратък вик, обви ръцете си около него. Дейн я притегли към себе си. Навън се чуха тихи стъпки, които не спряха пред тяхната стая. Последва леко почукване по вратата.

— Приятни забавления — каза мило Тара. — Ще отложа поканата за някоя друга вечер.

Така, мислеше си Тара, докато вървеше по коридора, малката дрипава съпруга беше по-голяма заплаха, отколкото тя смяташе, че ще бъде. Трябваше на всяка цена да се отърве от нея, ако все още искаше Дейн. А тя наистина го желаеше, и то много.