Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture’s Fury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джесика Сен Клер. Бялата роза

Редактор: Анелия Христова

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава 16

Дейн се отпусна тежко върху тапицирания в тъмночервено кадифе стол и отпи глътка от френския коняк. Довечера беше очакваната среща. Трябваше да бъде! Беше петнадесети юли, последната нощ на търга. Сабрина щеше да бъде доведена заедно с още четири жени, които се смятаха за най-хубавото от тазгодишната „реколта“.

Минимумът за наддаването тази нощ започваше с двадесет и пет хиляди щатски долара в злато. Бяха останали само шепа хора, които желаеха да дадат тези пари за една жена, без значение колко красива беше тя. Търговците си бяха заминали преди няколко дни, доволни от направените инвестиции от двеста до пет хиляди долара, които бяха вложили в жените, купени за публичните домове. Над четиридесет жени бяха продадени досега на търга. Едно наистина прекрасно момиче — метис, беше продадено снощи за петнадесет хиляди долара. Само Господ знаеше колко пари щяха да дадат мъжете, които бяха останали, за да си купят една нова играчка, с която да се забавляват известно време?

— Сеньор Морган?

Дейн се обърна в посоката, откъдето идваше гласът на Фернандес. Той беше негов домакин тази седмица, благодарение на петте хиляди долара, които Дейн старателно беше загубил от Пристън онази нощ, когато игра комар в салона на „Главата на бика“ и също така старателно беше подчертал, че беше позволил това да стане, защото търсеше нова жена.

— Ще наддавате ли довечера?

— Може би — усмихна се Дейн и сви небрежно рамене, като взе кубинската пура, която Фернандес му предложи. Дяволите да го вземат този отвратителен негодник. Как може да продава жени по този начин?! — Ако видя нещо интересно.

Фернандес кимна с глава и седна на близкия стол.

— И петте жени са интересни, сеньор, вярвайте ми. Има една чистокръвна кастилянка… ох, толкова е прекрасна. Очите й са като черен кехлибар, а устата й е като малка розова пъпка, току-що започнала да разцъфва.

— Предпочитам блондинките всъщност — прекъсна го Дейн и огледа стаята.

Фитилите на лампите, които горяха с китова мас, бяха подрязани така, че стаята да остане в полумрак. През първите пет нощи жените бяха довеждани в тази стая, за да бъдат огледани внимателно физическите им дадености, ако участниците в наддаването желаеха това, а те обикновено го искаха. Той се разболяваше само като си представеше, че Бри можеше да бъде третирана по този начин. Но последната нощ кадифените завеси, които бяха спуснати над стената в другия край на стаята, бяха събрани и се откри друга малка стая, която беше ярко осветена, и само еднопосочно огледало разделяше двете стаи. Участниците в наддаването можеха да наблюдават момичетата, докато те изобщо нямаха възможност да ги видят. Това го подсигуряваше по няколко причини. Сабрина нямаше да може да го види и да разбере, че той беше тук — че беше жив в действителност. Ако тя го видеше сега в тази стая, нейната реакция щеше да го издаде. И въпреки цялата външна проява на сърдечност, която Фернандес беше показал през тази седмица, Дейн знаеше, че той нямаше да се поколебае да убие човека, заподозрян като заплаха за малката доходна империя, която заедно с Пристън бяха организирали тук, а вероятно щеше да убие и Сабрина, опасявайки се, че и някой друг можеше да дойде да я търси.

— Вие, американците, предпочитате все един и същ тип жени — сви рамене Фернандес и се усмихна леко.

— Онзи там също ще наддава за русокосата красавица.

Погледът на Дейн стана остър и лицето му придоби намръщено изражение.

— Кой?

— А… без имена, сеньор Морган. Вие знаете нашите правила тук, спомняте ли си? Единствено аз знам имената ви. За всички е по-удобно така.

По-сигурно също, добави мрачно Дейн. Изведнъж му се стори, че Фернандес криеше нещо — нещо, което го забавляваше и което проблясваше в черните му очи. Какво? Той повдигна чашата си и отпи още една глътка коняк, обмисляйки думите си внимателно, преди да отговори. Не можеше да си позволи никаква грешка.

— О… значи има блондинка?

— Разбира се. За всекиго по нещо, сеньор. Това е тайната на нашия успех тук, нали? — подсмихна се той и направи знак на чакащия слуга да спусне завесите.

— Само ви предупреждавам, че може наддаването за блондинката да се вдигне до много висока цена. Американецът ми обясни причините, поради които желае да купи момичето. Те са… да кажем, необичайни, но отчаяни — отново се подсмихна Фернандес, като видя намръщеното лице на Дейн. — Много странни… Но сега това момиче ще…

Дейн слушаше с половин ухо. Беше се стегнал целият, но после се отпусна, когато завесата се дръпна и се показа една млада мексиканска красавица, която гордо и дръзко показваше своя мургав чар, като се перчеше пред огледалото. Участниците в наддаването се оживиха, когато момичето се засмя към невидимата публика и после бавно повдигна края на своята тънка копринена рокля, като поклащаше съблазнително добре оформените си бедра. Един от богатите мексикански креоли я купи за тридесет и две хиляди долара, а мургавото му лице беше пламнало, когато се изправи и тръгна към вратата. Очевидно нямаше търпение да заведе момичето в стаята си. Фернандес се усмихна доволен, тъй като търгът имаше установено правило, че продажбата не беше осъществена, докато не се консумира на горния етаж. Но веднъж консумирана, продажбата беше окончателна и безвъзвратна като смъртта.

Дейн се отпусна на стола, когато Фернандес започна следващото представяне. Една чернокоса красавица. Следователно не беше Сабрина. Но когато завесите се разтвориха, пръстите му конвулсивно стиснаха чашата и дъхът му секна. Той премигна веднъж и видението си отиде, но само за миг, преди тя да се обърне с лице към публиката. Момичето приличаше на Тара, неговата снаха… Мили Боже, не вярваше на очите си той, опитвайки се да си поеме дълбоко въздух, за да може сърцето му да си възвърне нормалния ритъм. След всички изминали години той си мислеше, че най-после беше погребал този призрак.

Запали изгасналата си пура и бързо отпи глътка от коняка си, чувствайки как течността пари гърлото му. Той не обърна внимание на това и отпи още една глътка. Искаше му се Фернандес да спре да се взира и да мести погледа си между него и по-възрастния американец, когато завесата се спусна и после започна да се вдига отново. Инстинктивно ръката му стисна страничните облегалки на стола и всяка мисъл за Тара се изпари. Едно особено, почти болезнено чувство започна да се надига от дълбините на стомаха му. Може би сега беше ред на кастилянката, успокояваше се той. Може би още не беше ред на Сабрина.

— Джентълмени, както си му е редът, трябва да ви предупредя за следващата жена — изправи се бавно Фернандес, като се усмихваше и правеше знак с ръка към бавно вдигащите се завеси. — Препоръчвам я само на тези от вас, които харесват страстните жени, защото тя има темперамент на дива котка и може да се наложи първо да се опитоми, преди да започне да мърка в прегръдките ви. Ах, но какво удоволствие очаква укротителя? Какви гърди, какви прекрасни, бели като алабастър извивки!

Смях изпълни стаята и Дейн стисна челюсти, за да потисне завладялото го желание да убие Фернандес. Дори само да слуша такива неприлични думи за жената, която обичаше, беше цяло изтезание. После завесата се вдигна напълно. Той забрави за всичките си мисли, които го вълнуваха преди малко, и заедно с останалите мъже в стаята се изправи на крака.

Но този път в стаята нямаше никаква жена, нито Сабрина, нито която и да било. Само един от пазачите — един от хората на Фернандес, лежеше проснат на земята като мъртъв или бе в безсъзнание. Вратата на малката стая бе леко открехната.

Фернандес се вцепени, сякаш го бе ударил гръм. Взираше се в празната стая, невярващ на очите си. През всичките тези години той беше ръководил този търг, беше имал работа с много хванати в плен жени. Доста от тях бяха отчаяни до крайност, но нито една не беше правила опит да избяга — поне досега! И от толкова много други жени, трябваше да се случи точно с тази, точно с тази, която щеше да му донесе цяло състояние, тази, която искаха и двамата американци и за която щяха да наддават помежду си, и само един Бог знаеше докъде щяха да стигнат!

В началото в стаята настъпи тишина, после се разнесе шепот, а след това тук-там се чу смях. Беше лудост, знаеше го, но той също се усмихваше, като се бореше с един вътрешен импулс да се разсмее високо, замаян от изненадата, че Сабрина беше избягала от мъчението на това гнусно излагане на показ и беше духнала под носа на тези, които я бяха хванали в плен. Само Сабрина можеше да го направи! Само неговата Бри!

— Къде е тя?

Другият американец, един по-възрастен мъж, облечен в скъп черен костюм, с посивяла коса и дълги бакенбарди, не се забавляваше от това, което ставаше. Той се беше изправил и сега стоеше до стъклото. Беше пребледнял от ярост и гледаше Фернандес също като гърмяща змия, готвеща се да нападне.

— Да те вземат дяволите! Ти… ти, некадърен глупако! Къде е тя?

— Ще я намеря, сеньор. Повярвайте ми, ще я намеря — завъртя се на петите си Фернандес. Смуглото му лице също беше пребледняло от гняв и унижение. Той отиде до една друга врата и извика на хората си.

Замайването беше преминало, първите лудешки бушуващи чувства на гордост и радост бяха изчезнали. В един миг Дейн изтрезня, усмивката му се изгуби и той се намръщи. Миг по-късно и той пребледня като останалите. Сивите му очи гледаха твърдо, когато дузина въоръжени мъже влязоха в стаята и като си подвикваха един на друг, започнаха да претърсват навсякъде, като че ли тя можеше да бъде все още там.

Не беше по-различно от онова време, когато я беше открил за пръв път, помисли си внезапно Дейн, когато тя беше избягала от своите пазачи и беше скочила в онзи дилижанс, а оттам бе попаднала право във войната забава на команчите. Къде ли беше отишла сега? Какво ли беше избрала за себе си този път? Ако този път беше останала, всичко щеше да е свършило досега. Той щеше да спечели в наддаването за нея, без значение колко щеше да му струва. Щеше да бъде толкова лесно, толкова по-безопасно за нея. Досега щеше да бъде вече в прегръдките му.

— Дяволите да я вземат тази кучка!

По-възрастният мъж стоеше все още до стъклото и се взираше в празната стая. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Слисан от явната злост, която пролича и от проклятието му по адрес на Сабрина, Дейн се намръщи и го изгледа. Защо? — питаше се Дейн. Кой беше този американец и защо искаше Сабрина толкова много, колкото и самият той я искаше? Не, отговори си разтревожено той, причината не беше обич.

— Това ти е за последен път, Сабрина — мърмореше на себе си по-възрастният мъж, твърде високо, за да може Дейн или който и да било да го чуе. — За последен път бягаш от мен, за последен път се измъкваш от капана, който ти поставих. Този път, когато те намеря, няма да ти дам повече шансове за това. Няма да има повече рискове. Този път, Сабрина, ти ще умреш!

По-възрастният мъж се обърна рязко с гръб към стъклото и излезе като буреносен облак от стаята. Когато мина покрай Дейн, почувства, че всяка фибра от тялото му започна да бие тревожно. Той се обърна, без да каже нищо, само наблюдаваше мъжа, докато последният се скри от погледа му. Гледаше го така, сякаш животът му зависеше от това. Неговият живот? Или животът на Сабрина?

Фернандес вече беше организирал преследването. Дейн разбра, че и по-възрастният американец също имаше намерение да се включи и реши, че вече беше загубил достатъчно време тук. Тръгна бързо към вратата, като почти тичешком изкачи стълбите до апартамента си. Където и да беше избягала Сабрина, то Дейн трябваше да я последва. Там щеше да бъде също и Фернандес, а вероятно и оня другият — ако не той самият, то негови наемници. Дейн трябваше да бъде една крачка пред двамата. Трябваше да я намери пръв — да я намери, а после… какво? Откритият океан лежеше от едната страна, а високото плато на Мексико — от другата. Все още не можеше да даде отговор на въпроса си, нито пък се нуждаеше от такъв в момента. Ако не я намереше първи, всички други въпроси биха били ненужни.

 

Нощите бяха студени на тази височина в планината и Сабрина придърпа в съня си одеялото към брадичката си. Беше заспала със сълзи на очи, както ставаше през последните четири нощи, откакто беше избягала от остров Алтамура с една малка рибарска лодка. Четири дни беше вървяла, беше се катерила и пълзяла, опитвайки се да премине през тесните проходи на планината Сиера Мадре. И все още не ги беше преодоляла. Високото Мексиканско плато, което се простираше навътре в страната, все още изглеждаше далечно и очертанията му бяха неясни и замъглени от върховете, от които тя го гледаше.

Събуди се бавно, със свъсено чело, неподвижно свита под одеялото. Нямаше чувството, че беше спала. Цялото тяло я болеше, вратът й се беше схванал, тъй като за възглавница й служеше студената, твърда земя. Но не това беше причината, поради която не смееше да помръдне. Усещаше, че нещо пълзи по одеялото над бедрото й. Беше много малко, за да бъде змия, и много леко за гущер. Тя обърна предпазливо главата си, отвори очи и замръзна на мястото си.

Скорпион! Тя видя как той направи още една от своите странни, превзети стъпки, като се бореше с импулсивното си желание да го захвърли, заедно с одеялото далече от себе си. Животното се колебаеше, а опашката му беше извита нагоре и трептеше. Сабрина прехапа устни, мъчейки се да остане неподвижна. Всяко движение щеше да го изплаши и той щеше да я ужили. Можеше достатъчно ясно да види петната му отблизо, за да разбере, че беше силно отровен. Можеше само да се надява, че скорпионът ще се откаже от своето разследване и ще се махне доброволно, търсейки по-подходяща плячка. Почувства пипалата му през одеялото, когато скорпионът започна да се придвижва нагоре по тялото й. Разтреперана, Сабрина затвори очи от надигащото се в нея отвращение. „О, Боже, моля ти се! Не мърдай, заповяда на себе си тя. Дори не си поемай прекалено дълбоко въздух.“

Това беше правилното поведение. И Дейн, и Менгас й го бяха казвали неведнъж. В този миг вятърът духна и отметна края на одеялото. Самоотбранявайки се, скорпионът я ужили. Преди дори да успее да преодолее ужаса и отвращението си, тя започна да се тресе от въздействието на смъртоносната му отрова. Чувстваше се ужасно зле. Когато настъпи утрото и слънцето на изток проясни високите върхове на Сиера Мадре, Сабрина вече беше в безсъзнание, пламнала от треска.

Мислеше, че беше умряла, защото беше с Дейн. Той изплува съвсем близо до нея, след това както есенните листа, подхванати от вятъра скитник летяха далече-далече, така и той беше отнесен и тя не можеше да го стигне. После тя плачеше и се опитваше да извика името му, но беше невъзможно да произнесе каквато и да е дума, а не можеше да повдигне и ръцете си, за да го сграбчи.

После като че ли Менгас беше дошъл. Беше й сърдит, че искаше да умре, без да го е грижа, че тогава тя можеше да остане с Дейн. Той й крещеше нещо на езика на апахите, нещо на английски, изисквайки от нея това, което преди тя беше искала от него — да живее. Не ме оставяй, Сабрина, умоляваше я той, после я проклинаше, като я държеше здраво, изтръгвайки я от прегръдката на смъртта и на Дейн, връщайки я обратно към живота. В изгарящата я треска и непоносимото страдание тя предпочиташе да умре, но той я вземаше в ръцете си и я повдигаше, отказвайки да й позволи да си отиде. Той я тласкаше напред, винаги напред, като че ли имаше някаква цел, която беше решил да постигне, и не искаше да й позволи да умре именно заради нея.

И накрая на свечеряване на третия ден, откакто скорпионът я беше ужилил, както лежеше увита в одеялото си, усещайки хлад, причинен от дългите сенки, които падаха върху лицето й, Сабрина разбра, че Менгас беше победил. Сълзи потекоха от очите й, но беше прекалено слаба, за да се бори повече с него. Въпреки че я отне от Дейн, тя щеше да продължи да живее.

Сабрина си пое въздух, за да облекчи болката, която изпитваше, и отвори очи. Падащият здрач омекотяваше ослепително ярката светлина на мексиканското слънце. Дълго време тя лежеше притихнала и се взираше, чудейки се дали сумракът замъгляваше очите й, или отровата на скорпиона въздействаше върху съзнанието й.

Но не Менгас, а Дейн Морган стоеше до нея. Нямаше съмнение, че това беше лицето на Дейн. Дейн, седнал на една крачка разстояние от нея в сенките на мексиканската планина. Като че ли знаеше, че тя ще се събуди скоро и погледът му не се отделяше от лицето й. Имаше много изморен вид, беше пепеляво блед под кафеникавия загар, под очите си имаше тъмни кръгове, дължащи се на болест или на безсъние, или и на двете. Дори и сега той хвърляше от време на време неспокоен поглед наоколо. Пушката му беше заредена и лежеше напреко на бедрата му.

Но не това я впечатли, а очите му… имаше нещо в очите му, когато те срещнаха нейните… някаква тъмнина, по-дълбока и мрачна от всички вечерни сенки… някакво страдание, така непоносимо като ужилването на скорпиона.

— Кой е Менгас?

Въпреки изминалата година, въпреки всички други опасности, които задържаха погледа му върху околните планини и караха ръката му да стиска здраво пушката, това бяха първите му думи към нея.

Все още отчайващо слаба, болна, току-що дошла в съзнание, Сабрина се опита подробно да му разкаже за Менгас. Но каквото и да му беше казала, едва ли щеше да го удовлетвори. След като първото полусвързано обяснение се провали, Сабрина беше опитала второ, после трето и четвърто. Нито едно от тях не проясни сивите му очи, които бяха станали мрачни като буреносни облаци, и не разсея болката, която видя в тях още в онзи първи миг.

Дните течаха бавно, а още по-бавно отминаваха километрите, докато те се придвижваха напред, без да настъпи каквато и да било промяна в безизходното положение, което беше възникнало помежду им. Менгас беше застанал някак си между тях. За нея беше цяло чудо, че Дейн беше жив, както и това, че беше отново с него, дори и по този начин, с всички трудности, които им предлагаше дивата мексиканска природа, и с непрекъснатите опасности, които ги преследваха на всяка крачка. Но всичко това й носеше колкото радост, толкова и горчивина.

Докато вървяха напред през горещината, праха, опасните планински склонове и примамливите хладни сенки, където смъртоносни змии, скорпиони и тарантули[1] дебнеха притаени, сянката на далечния вожд на апахите продължаваше да ги преследва. Менгас беше във всеки поглед на Дейн и колкото и да му обясняваше Сабрина, той като че ли не можеше да я разбере.

Отново и отново тя правеше опити да му обясни, отказвайки да се предаде така лесно. Вече не се изненадваше от внезапните му въпроси, както не се учудваше, че отговорите й не успяваха да го задоволят.

Високата планина вече беше зад тях, а напред се простираха обширните равнини. След едно внезапно настъпило мълчание, тя очакваше Дейн да й заговори отново, макар да знаеше, че ако го направеше, то щеше да бъде пак за Менгас, защото той рядко й говореше за друго, освен за него.

— Обичаше ли го?

— Не, не съм… — тялото все още я болеше. Макар че бяха изминали няколко дни, все още усещаше болката от треската и отровата. Тя сви рамене още веднъж, поклати глава и погледна към Дейн. Беше безполезно. Той никога нямаше да я погледне. А това не беше нещо, което можеше да му обясни само с думи. — Дейн, защо ме питаш, а след това отказваш да чуеш моя отговор? Мислех, че си мъртъв, Дейн. Клейтън и другите имаха намерение да ме убият. Менгас спаси живота ми. Той беше… добър с мен. По свой начин. Държеше се с мен по-добре, от който и да е друг мъж, освен теб. Знам, че звучи много налудничаво, но направих тази… тази сделка с Клейтън. За да убие мъжете, които мислех, че бяха убили…

— Няма значение.

Лицето на Дейн отново беше пребледняло от болка. Сабрина посегна да хване ръката му, но не я намери.

— Дейн!

— Няма значение — каза отново той. — Забрави, че съм те питал.

Беше стъпил върху малък заоблен каменен блок, с гръб към нея, а погледът му беше зареян в заобикалящите ги възвишения. Тук планината започваше да се снишава и преминаваше в малки възвишения, голи и мрачни. Може би на хиляда стъпки по-надолу хълмовете се сливаха с високото плато. Земята беше покрита с прах и осеяна с ручеи, а наоколо бяха разпръснати съвсем малки колиби, направени от кирпич. Тореон лежеше някъде в тази посока, но не се виждаше, защото до него имаше още много километри път. А целта им беше да стигнат до мексиканския град, преди другите. Фернандес заедно с друга група мъже бяха тръгнали след тях. Дейн я беше открил пръв, само няколко часа след като скорпионът я беше ухапал. Той беше разрязал кожата над ухапаното място и беше изсмукал колкото можеше от отровата, като пусна да изтече и малко кръв, за да почисти раната. Но дори и малкото количество отрова, което беше погълнал, го караше да не се чувства добре.

Бяха напредвали съвсем бавно през първите три дни, защото той я носеше, тъй като тя не можеше да се движи, а и той самият беше твърде слаб, за да върви по-бързо. Беше направил каквото можеше — беше поставил фалшиви следи, за да обърка другите, беше я накарал да живее, когато тя искаше да умре, беше намерил достатъчно храна, за да поддържат живота си, ако не да напълнят стомасите си. Беше преодолял хиляди препятствия, които Фернандес и другите нямаше да имат.

Опитваше се да накара Сабрина да върви, дори да излъже и себе си, така че да не се предадат. Движеше се като побъркан, безжалостен и ужасно опасен, тъй като всичко това го разсейваше, изсмукваше вътрешната му воля и твърдост — и поради това беше по-опасен от скорпионите и гърмящите змии, които дебнеха от всяка хладна сянка, зад всяка скала или дърво. Понякога всичко това го правеше гневен, понякога изпитваше болка, а друг път усещаше странна студенина. Дейн беше напълно сигурен, че вече я беше загубил. Не неговото име викаше тя, когато беше в плен на треската. Беше говорила толкова нежно, толкова тъжно, мислейки, че Дейн беше Менгас.

Никога не беше очаквал такова нещо от нея. Би го предположил за всяка друга жена, но не и за Сабрина. Не и за неговата Бри. Той почувства как болката го пронизва още по-дълбоко.

Не можеше да я изостави, въпреки че имаше такива моменти, когато наистина възнамеряваше да го направи — да я остави на Фернандес и да продължи сам. Шансът му за оцеляване тогава щеше да е голям.

Но не можеше да го направи. Би трябвало да я обича по-малко, но не можеше. Обичаше я безумно много. А това го плашеше дори повече, отколкото го плашеше Фернандес, скорпионите и още многото километри, които оставаха до Тореон. В края на краищата не беше по-различен от брат си Майкъл… хванат в същия смъртоносен капан… влюбен в неподходяща жена, незаслужаваща любовта му, но въпреки това я обичаше прекалено много. Начинът, по който Сабрина беше викала вожда на апахите, когато бе изпаднала в безсъзнание, начинът, по който беше произнасяла името му, беше едно твърде убедително доказателство. По-лошо от всичко беше, че това бе последното нещо, което бе очаквал от Сабрина. Да му измени?! Това бе нещо, което той мислеше, че никога няма да направи неговата любима Бри. Страдащ от любов глупак, ето какво беше той. Беше избрал нея, единствено нея измежду толкова много други жени, които познаваше, и й беше имал пълно доверие.

Странно, но бракът на Сабрина с Клейтън Лоуъл изобщо не го обезпокои, не беше намалила, а даже беше засилила вярата му в съвсем преданата любов на момичето към него. Считайки го за умрял, Сабрина не беше направила опит да замести Дейн с някой друг в сърцето си, а се беше омъжила по съвсем практични съображения, приемайки, че тя никога няма да обича друг мъж, освен този, когото считаше за безвъзвратно загубен. Но вождът на апахите, който я беше взел в плен, значеше нещо за нея. Този факт разби всички негови глупави заблуди, че Сабрина беше едно изключение на женския род, че беше неспособна да извърши подлост или предателство, и му напомни, но твърде късно за уроците, които беше научил от Тара през онези отминали, пълни с горчивина години.

Не само че беше способна да обича и друг мъж, но тя вече беше обикнала един апах, на име Менгас. Колко ли от това, което Дейн беше вярвал, че е негово и само негово, Сабрина беше дала с готовност на вожда на апахите? Може би, казваше си той с презрение и болка, Сабрина в действителност предпочиташе Менгас пред него. Може би, ако й дадеше възможност да избира, тя щеше да се върне при него.

Но дори и да беше така, без да се двоуми, той би умрял за нея. И това, че се проклинаше и се мислеше за глупак, не можеше да му помогне.

— Дейн — Сабрина се опита да накара изтръпналото си от болка тяло да се изправи отново и да отиде до мястото, където бе застанал той, с гръб към нея, загледан във възвишенията. Тя се протегна и докосна ръката му. Усети как той трепна, като че ли докосването му беше причинило болка. — За Бога, Дейн… Трябва да ме изслушаш! Дължиш ми това! Ти ме нарече твоя съпруга веднъж. Аз си го спомням, независимо дали ти го помниш, или не. Всичко си спомням, всяка усмивка, всяко докосване! Моля те, Дейн, само ако се постараеш да чуеш това, което…

— Побързай да си събереш нещата, Сабрина — отдръпна се настрани той. — Забравяш, че не съм единственият, който тръгна от Алтамура да те търси. Фернандес и хората му трябва да са на една миля или най-много на две след нас. Един Бог знае пък къде е другата група преследвачи. Не съм ги виждал откакто слязохме от планината. Ти върви напред, а аз ще се опитам да залича следите.

— Дейн, дай ми само една минута. Моля те за нещо толкова малко. Само една…

— Не и сега, Сабрина. Нямаме нито минута време за губене. Не тук.

— Тогава къде? — попита тя.

— Не знам.

Докато говореше, Дейн мина покрай нея. После се наведе и взе малкото дрехи, които носеха със себе си, сложи ги накуп върху единственото одеяло и го върза здраво на вързоп.

— Защо не искаш да ме изслушаш?

— Защото това няма да промени нищо! И защото, както току-що ти казах, нямаме нито минута за губене в приказки! — той махна с ръка, за да я накара да върви напред, после се обърна и огледа мястото зад тях. — Сега се размърдай, по дяволите! Тръгвай, преди да са ни настигнали и убили.

Сабрина остана на мястото си, като се поколеба още една секунда, а очите й се изпълниха със сълзи на отчаяние и безпомощност. Дейн беше твърде ядосан, за да я слуша сега, а и наистина нямаше време. Тя го погледна с умоляващ поглед, а после се подчини на заповедта му.

Не беше преувеличил опасността, която представляваше Фернандес. Познаваше го твърде добре. Виждаше напрежението в здраво стиснатите му челюсти и начина, по който поглеждаше през рамото си, докато вървяха.

— Дейн, обичам те. Дори когато мислех, че си умрял, нито за миг не престанах да те обичам.

Сякаш стреснат от нещо, той повдигна глава за момент. Може би за част от секундата сивите му очи срещнаха нейния изумруден поглед и съмнението, което се четеше в тях, незабавно се смеси с гневни искри. Но той поклати глава и се извърна настрани. Дръпна рязко нагоре одеялото с едната си ръка, а с другата й направи знак да върви.

— Оттук. Бързай! Трябва да стигнем на всяка цена до река Навас.

Сабрина остана неподвижна и мълчалива за миг, като само се взираше безпомощно в него. Какво още можеше да му каже, което вече не му беше казала?

Тя поклати глава и се обърна в посоката, която той й показваше. И отново целият дълъг, горещ, проточил се с километри път между възвишенията и река Навас премина в мълчание, нарушавано единствено от тежкото им дишане, дължащо се на пълното изтощение, и промърморването от време на време на някое проклятие, произтичащо от страха и вечното бързане или от тихото пропълзяване на някое опасно животно в тъмните сенки, когато минаваха покрай тях.

Най-после зърнаха реката. Тя се простираше изнемощяла сред напечените от слънцето песъчливо каменисти земи на мексиканските възвишения.

— Дейн, не мога да вървя по-нататък — Сабрина се отпусна върху купчината камъни и сложи главата си на грапавата скала, като окъпа горещата гранитна повърхност със сълзите си.

— Трябва да вървиш. Хайде, ставай — отвърна незабавно Дейн, а очите му продължиха да се взират в дрипавите върхове, които бяха останали зад тях. Не бяха напреднали кой знае колко много. Жените просто не можеха да пътуват като мъжете по такъв труден терен. Крачката й беше по-малка. Липсваше й силата да се изкачи по неравната скала. — Сабрина, вече изгубихме твърде много време.

— Тогава ти продължавай самичък, Дейн — Каза тя, без да повдига главата си. Не можеше да продължи. Краката я боляха и усещаше пулсиращите вълни на слабостта. Меките подметки на обувките й, купени специално за Алтамура, бяха напълно износени. Дори ако от това зависеше животът й, тя не можеше да направи нито една стъпка повече. — Продължавай, Дейн — повтори нежно тя, като искрено желаеше това, което му беше предложила и преди, въпреки че той беше отказал да го стори. — Ти върви. Няма смисъл да бъдем хванати и убити и двамата.

Той се намръщи и тръгна към нея. Щеше отново да я носи. Трябваше. Тя не можеше да избере по-подходящо място, за да спре. Той се пресегна, хвана я и започна да я повдига, но един изстрел го прекъсна. Дръпна Сабрина зад себе си, изрече едно проклятие и я бутна към прикритието на високата скала. Реката бълбукаше тихо зад тях — толкова близо и същевременно толкова далеч. За миг това беше единственият звук, който чуваше, освен задъханото и уморено дишане на Сабрина.

— Сеньор Морган?

Ехото отекна от околните скали и достигна до него.

— По дяволите! — изруга високо той и се отправи към прикритието на скалите.

— Сеньор Морган, това, което правите е неразумно! Ние искаме само момичето! Дайте ни я! Ще запазим вашия живот!

— Вървете по дяволите! — извика Дейн, като хвана Сабрина през кръста, когато тя залитна към скалата, напълно изтощена. После се обърна отново, този път по посока на реката, намръщи се и вдигна поглед към върховете.

— Не се и съмнявам, че ще отида там, сеньор… все някога смехът на Фернандес беше зловещ, но не сега. Ние сме дванадесет мъжаги. Познаваме местността, докато ти не я познаваш. Не можете да ни избягате. Трябва да го разбереш.

Дейн изсумтя мрачно и се обърна още веднъж, за да разгледа бреговете на Навас. Реката тук беше по-широка и малко по-дълбока, отколкото беше в началото при изворите си, само на няколко мили оттук. Може би по-надолу, в равнината, тя пресъхваше. Тъй като наближаваше август, нивото на водата би трябвало да бъде на най-ниското си равнище. Но тук, ако можеше да намери нещо, те можеха да се измъкнат по течението.

— Обзалагам се, че пастрокът ми е платил на Фернандес да тръгне след мене — прошепна Сабрина, без да повдига главата си от скалата. — Нека да се предадем. Дейн. Не мога да бягам повече.

— Твоят пастрок? Искаш да кажеш Треймор?

Сабрина кимна с глава, без да отваря очите си.

— Опитвах се да ти кажа това днес сутринта. Или може би беше вчера сутринта. Не мога да си спомня сега. Но аз го видях в Алтамура, преди да избягам, седеше на балкона в сградата.

— Сеньор Морган! Чакаме вашия отговор!

— Знаете го вече! — извика гневно Дейн. — Казах ви, вървете по дяволите!

Пастрокът на Сабрина, Треймор… Значи онзи възрастен мъж, другият американец, който щеше да наддава за Сабрина, бе той. Да, сега разбираше. Тъй като не можа да я купи, сега искаше да я хване. Но не това беше причината, поради която Фернандес беше тръгнал след тях. Той ги преследваше, за да отмъсти за наранената си гордост, а един унизен кастилианец беше опасен човек. Треймор също ги преследваше, но не поради същата причина. Те имаха двама независими един от друг неприятели. Но той не възнамеряваше да каже това на Сабрина.

— Сабрина — хвана и разтърси ръката й той. — Можеш ли да плуваш?

— Да плувам? Аз не мога дори и да вървя вече.

— По дяволите, момиче! Искаш да умреш ли?

Шокът, който предизвика въпросът му, или може би по-скоро силата на гнева, който личеше в гласа му, проясниха скования й мозък. Тя се помъчи да отвори очите си и да изправи главата си.

— Не — отговори тя. — Не, Дейн, не мога. Не и сега. Не и с теб, когато си жив отново, не мога.

— Тогава ми отговори. Можеш ли да плуваш?

— Да.

— Добре, защото ми се стори, че видях нещо, което прилича на лодка на около стотина метра надолу по течението. Сигурно са индианци, които ловят риба в реката. Последвай ме! И за Бога, движи се!

— Фернандес ще ни застреля веднага, щом излезем от прикритието на скалите.

— Може би. Но не мисля, че щеше да разговаря с нас, ако имаше добра позиция за стрелба. Но както и да е. Нямаме друг изход. Не можем да стоим вечно тук. Хайде, давай! Сега!

Дейн беше сграбчил ръката й и я теглеше след себе си. Прокънтяха изстрели, вдигайки напразна пукотевица и сипейки куршуми всеки път, когато те се осмеляваха да се покажат на открито. Но нито един от куршумите не можа да ги улучи. Сабрина за пръв път почувства една почти болезнена, но и ободряваща надежда. Не можеше да си позволи да бъде толкова мудна и тромава и да се остави Дейн да я влачи като чувал с картофи. Нямаше да позволи да бъде разстрелян отново заради нея.

— Добре съм, Дейн. Пусни ме и се грижи за себе си — каза тя, като се мъчеше гласът й да звучи колкото се може по-убедително.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да.

Той се обърна назад, сякаш се съмняваше в думите й, но като зърна лицето на Сабрина, кимна с глава. Стори й се, че призракът на една стара и позната усмивка докосна мрачната линия на устните му. Но както се появи, така бързо и изчезна. Само кимна в отговор с глава и отново се обърна.

— Стой тук. Ще се опитам да стигна до лодката и да я докарам по-близо. Няма смисъл и двамата да ставаме мишена на тези убийци, а няма съмнение, че Фернандес ще се прицели първо в теб — каза той.

— Но, Дейн…

— Недей да спориш. Когато видиш, че плувам с лодката към теб, бягай към реката с всички сили. Когато стигнеш до лодката, легни по корем на дъното й.

Като в Саут Парк, спомни си неволно Сабрина. Делени тръпки на ужас полазиха по гърба й. Тя замръзна на мястото си, като си припомни как стоеше тогава и го гледаше да се свлича на земята. „Господи, не, молеше се тя, няма да мога да го преживея. Ако се случи втори път, не мога да изтърпя отново същия кошмар.“ Не и сега, когато не беше намерила време да му обясни за Менгас и за всички тези отминали месеци…

— Хайде, давай!

Тя се затича към него с вик, объркала минало и настояще, тичаше, както тогава беше тичала в Саут Парк. Скалата беше грапава и разраняваше почти босите й крака, но тя не го забелязваше. Пушката изгърмя няколко пъти, един куршум мина близо до нея, друг още по-близо, посипвайки малки отломъци от скалата около нея. Те цопваха във водата и вдигаха малки бели пръски нагоре. Дейн се пресегна и я хвана през кръста, когато тя стигна до лодката. Издърпа я нагоре и я постави в малкия скиф, който се поклащаше в унисон с течението.

— Долу! Залегни долу!

Около тях започнаха да свистят куршуми, така че нямаше нужда да й се каже втори път. Искаше й се да повдигне главата си, за да се увери, че не бяха улучили Дейн, че планът им действаше, но отказваше да си позволи тази глупост. Притиснала лицето си до грубия дървен под на малкото кану, тя можеше да чуе припряното, напрегнато дишане на Дейн близо до себе си. Можеше да почувства как стържещият едър пясък от плитчините отстъпваше място на леките пляскащи вълнички на по-дълбоките води на течението. Малкият скиф се люлееше и подскачаше, но плаваше по повърхността на реката и най-голямата опасност като че ли беше преминала.

Гневни гласове отекнаха от скалите зад тях, но изстрелите оредяха, тъй като не можеха да стигнат до лодката.

— Следващия път няма да ви предложа такава възможност, сеньор Морган!

Чак сега Сабрина се осмели да повдигне главата си от пода. Дейн беше коленичил до нея, за да я предпазва от куршумите. Държеше пушката в ръката си, но за цевта, а не за приклада, тъй като я беше използвал като гребло.

Той не погледна към нея, очите му все още бяха мрачни, отправени напред, по течението на реката. По загорялата от слънцето му ръка течеше струйка алена кръв и тя се наведе рязко напред, за да почисти раната с вода от реката.

— Улучили са те? — попита тя.

— Не, одрасках се на един камък — отговори той, като все още не сваляше погледа си от реката пред тях. Намръщеното му лице я плашеше и тревожеше.

Мили Боже, какво още имаше?

— Минавала ли си някога през бързеи, Сабрина?

— Бързеи? Не. Аз… Ох, Боже мой, нима това бучене идва от тях? — Сабрина седна и впери поглед надолу по реката. Не можеше да ги види още, само ги чуваше. Шумът приличаше точно на… — Водопад? Дейн, не! Не можем да рискуваме…

— Нямаме кой знае какъв избор. Фернандес е точно зад нас. Ако лодката се преобърне, дръж се за мен. Ще останем във водата възможно най-дълго.

Имаше такъв период в живота й, когато тя само щеше да се паникьоса, в най-добрия случай би разсеяла Дейн, когато той най-малко можеше да си го позволи; в най-лошия — щеше да направи така, че и двамата да бъдат убити. Какъвто и да беше Дейн Морган, той не беше самоубиец. Тя си пое дълбоко въздух и напрегна очите си, следейки внимателно водата пред себе си. Вслуша се във все по-ясния грохот, който идваше отнякъде немного далеч пред тях. Реката все още не разкриваше тайната си. Може би течението беше станало малко по-бързо, но реката беше все още широка и тъмна. Недалеч, под надвисналите скали на последното възвишение, тя правеше рязък завой.

Сабрина погледна към Дейн и здраво стисна борда на малката лодка, когато видя съсредоточеното изражение на лицето му. Когато приближиха завоя, той хвърли поглед към пушката си, която използваше за гребло, и раздалечи ръцете си на няколко инча. Поне този път, помисли си тя, ако им беше писано да умрат, то те щяха да бъдат заедно.

Малката лодка беше набрала скорост и сега се стрелна бързо покрай скалата, като носът й се потапяше и изплуваше на повърхността, разпръсквайки водни капчици около тях. Грохотът стана оглушителен. Заобиколена от мъглата на водните пръски, Сабрина не можеше нищо да види. Тонове вода връхлитаха голата скала. Пред тях реката беше побеляла от лудешки движещата се водна маса, осеяна с огромни камъни, някои от които се издигаха високо над водната повърхност, а други потъваха в нея, като зловещо кафявите им издатини се виждаха от време на време над кипящата сребриста вода. Течението на реката беше тъмно и бързо, когато минаваше покрай такива коварни врагове.

— Дръж се здраво!

Сабрина не се нуждаеше от предупреждението, което Дейн изрева, за да бъде чут. Тя стискаше здраво дървената лодка. Малкият скиф беше подхванат от течението и запратен силно напред. Носът му се потопи за кратко, но в същия миг Сабрина натисна с все сила задната му част. Носът се показа и лодката отново беше запратена напред, докато накрая набра отново скорост.

Скоростта беше най-лошото нещо в тази работа — по-лошо от неприятния звук от падането на водата, от внезапния студен душ или от ужасяващата неустойчивост на дървения скиф, който заобикаляше камъните. По после съвсем неочаквано целият този ад свърши. Нямаше повече огромни гранитни скали, върху които водата да връхлита със страшна скорост, нито пък бурни пропадания като в бездна. Нямаше дори повече пръски. Лодката отново се носеше лениво по широката, тъмна река, а жаркото мексиканско слънце бе започнало вече да суши дрехите и косата й.

Тя остана притихнала и стъписана за известно време, като продължаваше все така отчаяно да стиска борда на лодката. След това се изправи, обърна се и погледна назад. Течението на реката като че ли беше дори по-бързо, отколкото го усещаше. Това им позволяваше да спечелят известна преднина пред своите преследвачи.

— Дейн — прошепна задъхано тя, като докосна коляното му.

Сякаш докосването й го изтръгна от вцепененото му състояние, той извади пушката от водата и я сложи в лодката. Кръвта се стичаше по пръстите му и покри бързо дланта му. Без да мисли много, Сабрина скъса парче плат от фустата си, потопи го в студената вода на реката и превърза здраво ръката му.

— Сега накъде? — попита тихо тя, след като свърши с превръзката.

— Отиваме в Тореон — отговори той, без да обяснява повече.

— По суша, или ще плаваме по реката?

— Продължаваме с лодката. Колкото по-далече стигнем, толкова по-добре. Това е най-добрата възможност да поддържаме преднината, която имаме пред Фернандес.

Значи им предстоеше да изживеят още такива моменти: още опасни скали, ревящи води, бурни преходи, пропадания и завъртания. Сабрина не каза нищо, само стисна по-здраво устните си и кимна с глава.

Остана мълчалива известно време, после се обърна и се загледа в Дейн с такава настойчивост, че погледът на сивите му очи стана твърд като гранит. Тя се колебаеше. Чакаше той да заговори, но напразно. Дейн се взираше напред, по течението на реката.

— Ние като че ли направихме един пълен кръг, Дейн започна накрая тя, като се помъчи да се усмихне. — И ето, че сега се намираме там, откъдето започнахме. Ти отново рискуваш живота си, опитвайки се да спасиш моя — зелените й очи се взираха в лицето му. Искаше й се да вдигне ръката си и да го докосне нежно, да изглади бръчките по намръщеното му чело, които бяха станали постоянни спътници на изражението му. Но вътрешният й инстинкт й казваше да не го прави. Вместо това тя се усмихна. — Може би — завърши тихо тя — започва да ти се иска никога да не си ме срещал. Или да ме беше оставил на команчите. Или на Ястреба в бивака на чейените.

Той не каза нищо, което беше достатъчно ясен отговор. Сабрина се извърна и се загледа в носа на лодката. Премигна, за да прогони сълзите, които замъгляваха изумрудените й очи и правеха реката да изглежда като някакво странно движещо се изображение.

Едва, след като тя се обърна, Дейн погледна към нея. Болка и недоумение смекчиха погледа му за малко. Наистина ли той искаше никога да не я беше срещал? Отговорът на въпроса би трябвало да бъде ясен, но… го затрудни. Може би, докато стигнеха до Тореон, щеше да го намери. Ако изобщо стигнеха дотам…

Преди да се мръкне Сабрина вече се беше научила да разпознава реката по-добре. Започна да забелязва тъмните, извити линии във водата, които означаваха дълбоки, бързи течения, или че под гладката, огледална повърхност има подводни скали. Само веднъж лодката им се беше преобърнала, попадайки в един водовъртеж, за щастие немного силен, за да ги повлече надолу. Дейн беше сграбчил здраво пушката и Сабрина, така че водовъртежът не можа да им причини непоправими вреди.

По-голяма част от дрехите им, за щастие, бяха попаднали в един страничен вир и така бяха спасени. Най-важното беше, че не изгубиха пушката. Сабрина успя да намери някои от нещата си. Беше разменила покрития си със скъпоценни камъни златен гребен, който нейната duenna беше втъкнала красиво в косата й специално за търга в Алтамура, за едно одеяло, един мех с вода, парче сушено месо и изсушени на слънцето пшеничени питки — всичко това тя можа да намери и въпреки че беше прогизнало от вода, можеше да се използва. Но Дейн, който в бързината си да настигне Сабрина и да я отведе възможно най-далеч от Фернандес и от другия американец — пастрока й Гарвис Треймор — беше грабнал само пушката си и одеялото, с което беше застлано леглото му. Одеялото беше изчезнало във водата и не можаха да го намерят. За щастие, високата студена планина беше вече зад гърба им, а пред тях се простираше горещата равнина, така че едно одеяло щеше да им бъде достатъчно.

Беше станало късно, когато си позволиха да спрат и да си починат. Сабрина седеше, загледана в настъпващия здрач, спускащ се над мексиканското небе, на чиито фон се открояваше профилът на Дейн, който се мъчеше да загаси малкия огън, който бяха запалили, за да си приготвят вечерята. След минута той беше готов. Отиде до одеялото и седна до нея, като кръстоса краката си. Тя си помисли, че отбягваше погледа й.

— Ако може да стигнем в Тореон преди Фернандес, ще имаме чудесния шанс да стигнем здрави и читави до Денвър или до Санта Фе — каза той.

Сабрина кимна с глава, след това, без да каже дума, тя се пресегна и взе ръката му в своята. Почувства моментен трепет в силните му мускули, но той не издърпа ръката си.

— И какъв е нашият шанс да стигнем в Тореон преди него?

— Доста добър, ако пътуваме през по-голямата част от пътя по реката, стига лодката да не се разбие в някой от бързеите или реката да стане много плитка. Можем да си купим коне и провизии в града и дори да намерим други хора, които също да пътуват на север. Ще видим.

Сабрина отново кимна с глава, докато разглеждаше внимателно чертите на красивото му лице. Настъпи дълго мълчание. Той не каза нищо повече, не се опита и да я прегърне. Въпреки че беше оставил ръцете си в нейните, той все още не поглеждаше към нея.

Тя отново извърна погледа си към залязващото слънце, към блестящите цветове, с които беше нашарено притъмнялото небе, като че ли там щеше да намери отговора на въпросите си. Но то не можеше да й го даде. Накрая тя си пое дълбоко въздух.

— Бих искала да ти обясня за… за Менгас, Дейн. Но не съм напълно сигурна…

Първото предупреждение беше мигновеното напрежение, което почувства в ръката му. Второто — рязкото свиване на раменете му.

— Не са нужни никакви обяснения — каза той.

Не! Сабрина отново се вгледа в лицето на Дейн. Някои от познатите, красиви, любими черти вече не се виждаха, изгубени във все по-плътния мексикански здрач. Това, което все още можеше да се види, изглеждаше тъжно, мрачно и далечно. Имаше чувството, че отново бяха станали двама напълно чужди един на друг хора.

— Кажи ми какво има, Дейн? Кажи ми поне какво лошо съм казала или какво съм направила, че се измъчваш? — тя не искаше нещата между тях да останат така и без да обръща внимание на думите му, продължи: — Знам, че всичко това е заради Менгас, Дейн. Но…

— По-добре е да се наспим, докато можем, Сабрина — прекъсна я той. — Ще трябва да пътуваме неуморно още доста време, а утре трябва да ставаме рано.

— Не, Дейн! Изслушай ме! За теб е важно да разбереш какво се случи!

— Наистина разбирам. Просто не искам да говорим за това!

— Но Менгас…

— По дяволите, Сабрина. Не ме ли чу? — той издърпа грубо ръката си от нейната и се отдръпна, а тя инстинктивно се опита да го хване отново. — Нека бъде така! Разбирам, ти си влюбена в него…

— Да съм влюбена в него? Не, Дейн. Не и по начина, по който бях влюбена в теб! Аз му бях… благодарна, предполагам. Той спаси живота ми. Закриляше ме от другите. Ловеше дивеч и ме снабдяваше с храна, а също ми правеше компания, тъй като никой от племето не идваше близо…

— И те похити, дяволите да го вземат! Снизходително ти позволи да прекарваш дните си в събиране на корени и плодове, а нощите си в проклетото му легло! Това ли е, за което си му благодарна? Исусе Христе, всичко, което съм те молил да направиш в Колорадо, беше да събереш няколко съчки дърва за огъня! И за това малко безпокойство ти ме намрази до смърт! Спомняш ли си?

— Това е едно нелепо сравнение, Дейн, и ти го знаеш! — в очите на Сабрина проблясваха искри, но тя държеше решително брадичката си повдигната нагоре и продължи да го убеждава. — Двете ситуации бяха напълно различни! От онова време в Колорадо измина една цяла година и сега аз съм много по-различна! Когато бях пленена от апахите, аз нямах избор и трябваше да свикна с техния начин на живот, а колкото до Менгас и дали ме е изнасилил, то той не го направи!

— Не? И затова ли си му толкова благодарна, Сабрина? Или може би начинът, по който апахите правят любов, ти харесва повече, отколкото това, което аз ти дадох…

— Не съм спала с него! Нито веднъж през всичките тези месеци…

— Не? — изсмя се високо Дейн и я погледна бързо, а в сивите му очи заедно с болката и гнева се четеше и явно презрение. — Колко удивително! Бих казал невероятно! Обикновено апахите не са толкова… платонични в чувствата си… към своите пленнички, както знаеш!

— Знам това, за Бога! Очаквах да бъда…

— Разочарована може би, Сабрина? Може би Менгас беше едно предизвикателство за теб в края на краищата? Жените като че ли винаги изпитват едно перверзно удоволствие в преследването на всеки мъж, който не показва желание да се възползва от тяхната компания в леглото.

— Да съм разочарована, че не ме изнасили? — поклати гневно главата си Сабрина. Усети, че цялата се тресе от яд, желаейки да му върне за насмешката, подигравката и жестокото забавление, с което Дейн й говореше. — Не те разбирам! Не разбирам нищо от това, което казваш, Дейн? Дори вече не съм сигурна дали ще ми повярваш някога, независимо от това, какво ти казвам и колко пъти ти го повтарям. Сърдиш ми се, защото мислиш, че Менгас ме е изнасилил, а също така ми се сърдиш, защото смяташ, че може би не го е направил! Не знам защо Менгас не ме насили да спя с него, а не смятам, че идеята да го попитам за причините е много умна! Това, което знам със сигурност, е, че той беше извънредно добър към мен, докато живеех между хората от племето му. — Тя се мъчеше да се противопостави на внезапното си желание да го нарани на свой ред, да му каже нещо — без значение дали беше истина, или не — което щеше да го нарани дълбоко, както неговият гняв и сарказъм й причиняваше неизлечими душевни рани. Но ако все още съществуваше някаква надежда да се спаси известна част от чудото, че го намери жив, не беше това начинът да го постигне. Може би преди една година тя щеше да постъпи именно по този начин, като позволи гневът да се издигне над всичко друго, но не и сега. Тя се беше променила през изминалата година. Беше пораснала малко. Нямаше да позволи на моментното си настроение да разруши малкото надежда, която все още й беше останала.

— Дейн, защо… Какво е това, което съм казала? Какво е това, което съм правила с Менгас? А дали само Менгас е причината, или има и нещо друго? Наистина най-лошото от всичко е, че всеки път, когато спорим по този начин, имам чувството, че съм пропуснала нещо, че липсва някаква съществена част от мозайката. Това, за което спорим, не е истинската същност на нещата.

Сабрина седеше и се взираше в него. Въпреки упорития му и непонятен гняв тя го обичаше все така силно. Въпреки ответния гняв, който предизвикваше в нея, тя би дала всичко, за да почувства допира на ръцете му, да чуе нежния му глас, шепнещ думи за любов и вярност, каквито беше чувала веднъж да й казва. Внезапно тя разбра, че дори да победеше в този спор, това нямаше да има значение.

— Дейн, не искам да споря с теб за Менгас до края на живота ни! Каквото и да се е случило или да не се е случило през изминалата година, аз обичам…

Но той незабавно се отдръпна от ръцете й, които тя инстинктивно беше протегнала към него. Въпреки тъмните сенки на настъпващата нощ, Сабрина успя да види студения блясък в очите му и стиснатата права линия на устните му. Чувстваше, че ядът му беше достигнал до връхната си точка. А веднъж в „ход“, Дейн нямаше да може да се спре. Той беше скочил на крака, преди тя да успее да измисли какво още да каже, какво друго да направи. Беше се обърнал с гръб към нея и беше тръгнал към стелещия се около тях мрак, без да се обърне нито веднъж назад. Тя стоеше безпомощна. Не знаеше какво да направи, за да го спре, да не му позволи да си отиде.

Ушите му можеха да чуят думите й, но сърцето му нямаше да я слуша. Нито пък щеше да се върне, каквото и да беше направила. Така че нямаше да има възможност да го прегърне, да го люби, да позволи на тялото си да опита да му каже това, което думите не успяха. Имаше чувството, че Дейн Морган й беше затворил вратата и упорито отказваше да й позволи да я отвори. Но защо? Защо?

Тя все още можеше да почувства гнева му. По-лошо, можеше да почувства неговото вътрешно страдание, агонията, която, че ли го беше наранила някъде дълбоко в душата му. Да го намери… Боже! Какво чудо беше това! Да го намери, за да го изгуби отново… Тази нощ, вместо да се притискат в прегръдките си и да се любят, вместо да споделят заедно невероятната си радост и страст и да почувстват, че си е струвало да понесат всички страхове, опасности и мъки, за да имат дори и само една такава нощ, те се държаха като съвсем чужди хора.

Дай му време, Сабрина, каза си тя накрая. След време Дейн непременно щеше да дойде при нея или поне щеше да й каже какво не беше в ред, какво беше казала в бълнуването си, какво толкова беше сторила. Дай му време, Сабрина, повтори си тя.

Беше се научила да не подценява Дейн Морган. Но в този случай го беше подценила. Времето нямаше да промени нещата. И това беше свързано не толкова с Менгас, колкото с един друг призрак, който Сабрина не познаваше — призрака на Тара Морган, жената, която беше обичала и беше изменила. А Сабрина не можеше да се бори с един невидим и непознат призрак.

Бележки

[1] Тарантула — вид смъртоносен паяк. — Б.пр.