Джесика Сен Клер
Бялата роза (10)

Глава 10

Горещото лято в Ню Мексико отмина бавно, но и през септември бе все още горещо, особено в следобедните часове. Благодаря ти Боже, мислеше си Сабрина, като си почиваше в сянката на едно от дърветата, които растяха в двора, че нощите и утрините бяха станали по-прохладни. Около нея слугите работеха и си бъбреха на испански.

„Защо не направих опит да науча езика?“ чудеше се Сабрина. Не беше присъщо за нея да бъде толкова отпусната и бездейна. Тя сви коленете си и седна върху грубо тъканата черга, докато наблюдаваше как една от жените водеше едно магаренце след себе си. Малкото животно чакаше търпеливо, навело покритата си с кафява козина глава, докато жената повдигна големите празни плетени кошове и ги постави от двете страни на товарния хамут.

Мария отиваше на пазар, придружена от няколко слуги от домакинството. Дори след като дните на индианските набези и неприятелските нападения бяха отминали, Санта Фе все още не беше напълно цивилизован град. Къщата на Клейтън, — къщата на нейния съпруг, поправи се иронично тя — беше оцеляла през онези жестоки дни. Кирпичените стени, направени от печена кал, смесена със слама, бяха дебели две стъпки — твърде здрави, за да могат индианските стрели да преминат през тях. Прозорците, направени от тънки листа слюда — все още рядкост тук — бяха здраво закрепени в дебелите стени и осигурени с железни решетки. Единственият вход в къщата беше портата, която водеше към вътрешния двор, в който се намираше тя в момента. Тя по правило беше винаги затворена и прашната улица оставаше невидима зад грамадната, висока дървена врата, подсигурена с железни пречки.

Тук, в затворения квадратен двор, къщата оставаше впечатлението по-скоро за средновековна крепост, отколкото за дом; нещо направено, за да устои на обсадите и нападенията. Сабрина се усмихна иронично при тази мисъл. Отвъд високите стени вероятно се съдържаше далеч по-малко зло, отколкото вътре, в тази мрачна къща. През изминалите месеци, откакто Тревис беше заминал и тя беше открила противната поквара на Клейтън, бе усетила злонамереността, която цареше тук. Беше забелязала, че когато слугите мъже произнасяха името на Клейтън, в смолисточерните им очи се появяваше една странна смесица от страх и презрение. А когато мексиканките минаваха покрай него и памучните им поли и блузи с дълбоко изрязани деколтета се издуваха от полъхващия ветрец, беше съвсем ясно, че те се мъчеха да избегнат погледа му, стараейки се да изпълнят задълженията си с огромна бързина, като че ли колкото по-скоро се отдалечаха от него, толкова по-добре. А тази припряност, със сигурност не беше нормалното им състояние. В двора около нея, половин дузина жени работеха с обичайното им лениво, невероятно спокойствие. Една жена лъскаше ценен сребърен сервиз за хранене, други няколко шиеха, а една двойка мелеше ръчно зърното на брашно, като първо омекотяваха зърното, държейки го в пепелява вода, после оформяха тънки питки, които наричаха тортилас. Но всичко това се правеше с вбесяваща мудност и липса, на каквато и да е енергичност. За момиче, отгледано и възпитано в суетнята и оживлението, което цареше във всеки град на Източна Америка, атмосферата на леност и мързел, която цареше в Санта Фе, дразнеше ужасно, а понякога караше човек направо да побеснее.

Днес, изглежда, беше точно такъв ден и момичето въздъхна неспокойно, изправи се и отиде да потърси прохладния мрак на къщата. Единствената утеха в Санта Фе бяха удобните, хубави дрехи и различните други вносни стоки и Сабрина се ползваше от този разкош. Дневната й рокля от басма беше удобна, а новите й кожени обувки бяха стилни и подхождаха на роклята й. Не можеше да се оплаче от липса на материален комфорт в живота си. Търговците в Санта Фе доставяха красиви сребърни сервизи, внесени предимно от Мексико, както и тежки, богато украсени предмети от Испания. Имаше и други вносни стоки: вина от Калифорния и Европа; прекрасни черни шалове от кашмирена вълна, украсени с тежки ресни, които предпазваха чудесно от студения нощен вятър; картини и красиви тапети за стена. Дори храната беше разнообразна и вкусна. Овнешко, говеждо и пилешко месо допълваха обичайното меню от месо от елен и пъдпъдъци, което беше придружено от царевица, боб, жито, ориз и дори от зеленчуци и плодове — както пресни, така и сушени. Но всичко това имаше твърде малко значение за Сабрина. Нямаше ден, през който да не пожелае да отстъпи всичко това само за един-единствен час, прекаран в снежната виелица в Скалистите планини, в палатка, направена от кожата на бизон, в легло от преплетени благоуханни борови клонки, със здравото, мускулесто тяло на Дейн, чиято тежест й беше толкова приятно да усеща върху себе си.

Сабрина се спря пред блестящия дървен бюфет, излъскан така, че можеше да види отражението си в него като в тъмно огледало. Косата й с цвят на пчелен мед, беше хваната назад, нещо много модно сега — Санта Фе беше твърде чувствителен към последната мода, макар че обикновено минаваха месеци, преди тя да дойде при тях. Модата изискваше косата да бъде събрана високо горе върху главата, а после да се пусне да пада като „водопад“. Горещото слънце беше докоснало бузите й, които бяха порозовели и тя осъзна без високомерие, че никога не е била по-красива. Това също беше без значение за нея. Съществуваше само един мъж, който тя желаеше да се любува и да се възхищава на прелестта й, един-единствен мъж, за когото тя пазеше красотата си, предлагайки му я като дар за своята безпределна любов.

Този мъж не беше нейният съпруг Клейтън Лоуъл. Последният й беше осигурил най-удобно физическо съществуване. А тъй като Дейн беше мъртъв, какво значение имаше всичко останало? Клейтън не й отказваше нищо. Нито рокли, нито блестящи бижута. Той се държеше извънредно сърдечно с нея, като изглеждаше искрено обезпокоен да не би тя да промени отношението си към него и да го напусне. Това ново поведение будеше съжаление, но беше и много трогателно. Тъй като по-голямата част от живота беше вече зад гърба му, Клейтън не притежаваше много, което можеше да й предостави. Дори сега, когато вече имаше съпруга, той нямаше да може да има деца. Тя можеше да го придружава вечер на някоя забава или когато отиваше да играе комар в някое от най-добрите заведения в града, но само толкова. Беше шокирана да види там жени, които пушеха, и то не нещо друго, а пури! Но тези разходки бяха рядкост. Дните понякога минаваха, без да разговарят помежду си. Тя яздеше, шиеше, опитваше се да организира домакинството или четеше. А прочетеното я убеждаваше, че Тревис нямаше да се бави дълго в Денвър. Той щеше да се върне вкъщи, в плантацията на семейството си, която се намираше недалеч от Чарлстън. Гневните ветрове, които разпалваха пламъка на нетърпимостта между хората, бяха ветровете на приближаващата война.

— Сабрина, скъпа моя.

Тя трепна и се обърна стресната, тъй като беше прекалено много погълната от мислите си, за да го чуе, когато той влезе в стаята.

— О, Клейтън… добър ден.

— Отивам в града, до пощата. Би ли желала да дойдеш с мен? — дебелите му устни скриха усмивката му.

Отиваше да провери дали беше пристигнало писмо от Гарвис Треймор. Веднага след сватбата беше писал на пастрока на Сабрина, който би трябвало да е получил писмото му до средата или най-много до края на юли. Очакваше отговора от три седмици, заедно с поздравленията, придружени от порядъчно голяма банкова сметка.

Сабрина поклати глава. Денят беше твърде горещ, а компанията — непривлекателна.

— Благодаря ти, Клейтън, но не днес. Ще се видим за вечеря — кимна приветливо с глава и тръгна към стълбището.

Мексиканците наричаха „сиеста“ следобедната дрямка, която всички взимаха, докато слънцето печеше безжалостно и не можеше да се излиза. Тази дума й звучеше много привлекателно днес.

Тя се заизкачва бавно по стълбите. Ръката й се плъзгаше нагоре по извития дървен парапет. Кристалният, позлатен полилей висеше от дясната й страна. Изрязаните му стъкла разлагаха светлината в цветовете на дъгата, които си играеха по белите гипсови стени и тавана. Тази гледка не беше толкова красива за нея, колкото живата кристална чистота на потоците, бълбукащи високо горе в планината, там, където, размишляваше тъжно тя, планинската пъстърва се мяташе в огряната от слънцето вода, а после се изгубваше някъде в сенките, там, където Дейн се беше смял на глас, докато тя се мъчеше да се научи да лови риба така, както я ловяха индианците, опитвайки се да забие върха на копието в тялото на движещата се бързо пъстърва.

— Сеньора?

Сабрина извърна рязко главата си по посока на потайния шепот на Кармелита. Миг по-късно момичето тръгна бързо към нея.

— Сеньора? Отнася се за онези мъже гринго, за които вие ме помолихте да проверя в затвора… — Черните очи на Кармелита гледаха неспокойно и Сабрина й направи знак да я последва в стаята й.

Когато влязоха вътре, тя се обърна и затвори тежката врата, преди да поднови разговора.

— Да, Кармелита. Бригс и Сампсън. Намери ли ги?

— Не, сеньора. Вече не са в затвора, но се страхувах да попитам шерифа за тях. Той е приятел на съпруга ви.

Сабрина трепна ужасена. Бригс и Сампсън не бяха в затвора? Но Клейтън я беше уверил…

— Един мой приятел живее близо до затвора, сеньора. Той ми каза, че тези мъже не били задържани там. Маршалът на Съединените щати дошъл миналия месеци си отишъл, без да вземе затворници със себе си.

Сабрина зяпна момичето.

— Но… но, Кармелита, те трябва да бъдат… те бяха… — истината изплува постепенно в съзнанието й и едновременно с това я завладя гневът и отчаянието. Тя беше станала подозрителна не към Клейтън, а към правосъдието в Санта Фе, когато не беше обявено, че двамата мъже са в списъка на престъпниците, обявени за съдебно дирене. Но може би за това не беше виновно правосъдието в Санта Фе. Може би всичко това беше работа на Клейтън. А ако я беше излъгал за това, не можеше ли също да я излъже и за други неща? — Никога не са били в затвора?

— Не са били, сеньора. Поне така казва моят приятел.

Студена ярост разтърси Сабрина и тя си пое дълбоко дъх, като се пресегна и се хвана за рамката на леглото, за да запази равновесие. Кармелита бе пребледняла и докосна сковано младото момиче. Тя харесваше добрата, любезна сеньора и я съжаляваше, когато я виждаше да седи самотна в мрака през дългите нощи.

— Сеньора, добре ли сте?

— Да… и не — тихият смях на Сабрина бе изпълнен с горчивина и болка и тя си пое отново дъх, мъчейки се да се съсредоточи върху вестите, които й беше донесла Кармелита. — Изглежда, Дейн ме е научил да имам доверие в мъжете… той, а след това и Тревис… и аз им се доверявах твърде често, както стана и сега.

Мексиканката слушаше мълчаливо, очите й гледаха смутено, но със съчувствие и разбиране.

— Дейн, сеньора? Това е мъжът, когото обичате?

Кармелита произнесе името му по странен начин, но не това беше причината Сабрина да се втренчи удивена в момичето. Тя никога не беше продумвала и една-единствена дума за Дейн пред нея. В целия град само Клейтън знаеше тази история.

Кармелита се изчерви под погледа на Сабрина и се извърна настрани, като сви извинително рамене.

— Простете ми, сеньора. Аз не любопитствам.

Тя понечи да си тръгне, но Сабрина се пресегна бързо и я хвана за ръката.

— Не, не е това, но как разбра за него, Кармелита? Аз никога не съм говорила…

— Очите ви ми казаха много неща — Кармелита сложи мургавата си ръка върху ръката на господарката си. — Аз съм млада жена. А още, вие не се усмихвахте и не се шегувахте с muy hermoso hombre, Тревис, а вместо това се омъжихте за един стар мъж и сега плачете нощем, когато мислите, че другите няма да ви чуят. Каква може да е причината за това, освен съществуването на друг мъж, сеньора? Мъж, на когото ръката ви не може да бъде дадена…

Сабрина поклати бавно златистата си глава, а гласът й беше станал нежен от нахлулите спомени.

— Този мъж взе не само ръката ми, Кармелита, но и сърцето ми. Онези двамата мъже, за които те питах преди малко… те го застреляха в гърба, когато ме отвлякоха от него. Ох, Дейн… — гласът й заглъхна и тя се отпусна тежко върху копринената покривка на леглото си, повдигна ръце и покри с тях лицето си. — Дейн, какво да правя сега? Как да разбера дали ме е лъгал Клейтън и ако ме е излъгал, какво да правя?

Кармелита потрепери и се прекръсти. Жителите на Санта Фе бяха много суеверни. Испанското наследство на болезнен страх от греха, стреса и лошите предзнаменования бяха трудно преодолими, а Американският флаг беше издигнат на пилона на площада преди малко повече от десетилетие. А тук нейната млада господарка викаше един дух да дойде и да разговаря с нея.

Сабрина повдигна бавно главата си, опитвайки се да мисли разумно. Изглежда, че злата съдба я преследваше. През изминалите две години, без значение какво опитваше, в каква посока поемаше, какво решение вземаше, всичко се оказваше погрешно, всяко прекрасно нещо се превръщаше при съприкосновението си с нея в злина. Всичко, освен едно нещо… когато тя отвори ръцете си за Дейн Морган. Да, а не беше ли повален от куршум седмица по-късно, не умря ли в същите тези ръце?

— Трябва да знам, Кармелита — прошепна тихо тя. — Това беше условието, което аз поставих при брака си със сеньор Лоуъл — той трябваше да има грижата тези двама престъпници да бъдат убити. Ако не е направил това, то тогава не е изпълнил условието в нашата сделка и аз няма да стоя повече тук като негова съпруга.

— Но свещеникът, който ви венча…

— Аз не съм католичка, Кармелита и мога да се разведа, ако трябва.

Как щеше да стане това, питаше се тя, когато една жена дори не можеше да даде свидетелски показания в съда?

— Аз мога да ви помогна, сеньора — предложението на Кармелита бе един изплашен шепот, но Сабрина докосна ръката й с надеждата на отчаян човек. — Мъжете гринго в този град пият, играят заедно комар и говорят високо, като мислят, че прислужниците мексиканци не разбират английски. Но повечето от нас схващат разговорите им и разбират това, за което се говори. Ще кажа на братята ми да помолят приятелите си да слушат внимателно.

— Бог да те благослови, Кармелита — очите на Сабрина се изпълниха със сълзи и тя премигна, за да ги прогони. — Но им кажи да бъдат внимателни. Ти също бъди внимателна. Изглежда, че аз… не нося щастие на тези, които се опитат да ми помогнат — премигна отново тя и изтри с ръката си единствената сълза, която се плъзгаше по бузата й. — Нека да слушат за двама мъже гринго, на име Бригс и Сампсън. А също така — добави бързо тя, тъй като една нова дори по-смразяваща мисъл я порази — питай прислугата в домакинството дали съпругът ми някога е говорил, или писал на мъж на име Гарвис Треймор. Можеш ли да направиш това?

Кармелита кимна с глава. Помощта, която искаха от нея, не криеше никаква опасност. Слугите клюкарстваха непрекъснато за това, което ставаше в къщата, за сеньор и съпругата му, за грингото. А към сеньор никой не показваше никаква обич или привързаност.

— Да, разбира се. Веднага ще се заема с това, сеньора — тя отиде до леглото и отметна завивката. — Трябва да си почивате, сеньора Лоуъл. Много сте бледа.

Сабрина кимна с глава, подчинявайки се на съвета на жената. Не че усещаше нужда от почивка, но все още не смееше да се изправи срещу Клейтън Лоуъл. Наистина, щеше да използва като претекст неразположението си тази вечер и нямаше да слезе за вечеря.

— Благодаря ти, Кармелита. Всъщност „благодаря“ изглежда твърде малко за това, което искам да изкажа. Бог да те благослови може би ще е по-добре.

В какво странно положение се намираше, размишляваше мълчаливо тя, когато легна между хладните ленени чаршафи, а Кармелита затвори вратата зад себе си. Да зависи от помощта на младата мексиканска прислужничка, да се чувства така, сякаш целият й живот зависеше от това. Колко месеца бяха изминали, откакто Сабрина Уелс бе твърде горделива дори да разговаря с едно толкова по-нискостоящо същество, камо ли да си позволи да му се доверява и да го моли за помощта му?

Помощта идваше от странни места наистина, реши тя, чудейки се дали Господ не възнамеряваше да й даде урок, като й изпращаше цялото това нещастие и мъка. Как беше презирала дори Дейн в началото, как беше негодувала срещу насилствените изпитания, на които беше подложена по време на пътуването през равнините. Ами селището на чейените? Сега, когато споменът за онова скъпо за нея време изплува, тя си спомни за индианците, за Бягащия вълк и Сладката череша, които бяха далеч по-прекрасни отколкото много от богатите хора тук, в Санта Фе. А освен това, съществуваше и Тревис, който беше олицетворение на южняка американец и беше готов винаги да й помогне, ако Клейтън Лоуъл се окажеше — както щеше да каже Дейн със своя провлачен говор — змия в тревата. А сега Кармелита… Сабрина въздъхна и затвори очи, макар че нямаше намерение да спи. Нямаше да се предава нито сега, нито после, закле се в себе си тя. Нямаше да позволи на съдбата да възнагради мъжете, които… които бяха убили Дейн и я използваха за своите користни цели. Щеше да стигне до дъното на всичко това и после щеше да стори това, което трябваше да се направи. Но първо трябваше да почака за сведенията, които Кармелита щеше да й даде…

Измина повече от седмица, без каквото и да е доказателство, което да оправдае или да разобличи Клейтън Лоуъл. Сабрина стана по-неспокойна и унила от напрежението и от неведението, в което се намираше. Същевременно трябваше да се преструва, че всичко беше наред, страхувайки се до смърт, че и най-безобидната дума, изплъзнала се случайно от устата й, или неволна гримаса на лицето й ще го сигнализира за подозренията, които тя изпитваше към него. Само да можеше да повярва, че той беше наистина това, за което се представяше — един стар приятел на баща й, един застаряващ мъж, безпомощно привлечен от обаянието на една млада жена. Тогава тя нямаше да се страхува и да внимава как се държи пред него. Но съществуваше и друга възможност, която я плашеше — че Клейтън Лоуъл не беше приятел на Джонатан Уелс, а на Гарвис Треймор, и че се беше оженил за нея с помощта на нейния пастрок, за да си подсигури богатството на Уелс. В такъв случай Сабрина знаеше добре, че една грешка можеше да струва животът й.

Клейтън нямаше да й позволи да напусне, не и когато залогът бе един милион долара. По-удобно беше да бъде женен за нея, а ако тя му създава неприятности, да остане вдовец. Щеше да наследи тлъстия дял от богатството й. Какво приятно време ги очакваше тогава двамата — Клейтън Лоуъл и Гарвис Треймор — благодарение на бащините й пари и на нейната смърт.

— Сеньора?

Кармелита се вмъкна безшумно в стаята, като държеше в ръка голям сгънат лист хартия. Безпокойството, което личеше в святкащите й черни очи, показваше, че писмото съдържаше нещо, което я караше да се страхува, да не бъде хваната с него. Сабрина тръгна бързо към нея и като сниши гласа си, попита:

— От Тревис ли е, Кармелита?

Тя се пресегна с надежда към листа, но прислужничката поклати глава. Лицето на Сабрина отново помръкна, а сърцето й натежа от мъка и безнадеждност. Беше писала на Тревис на шести септември, а сега вече беше шестнадесети. Имаше достатъчно време писмото да стигне до Денвър и да се върне, но тя все още хранеше надежда.

— Анджелина ми го даде — мургавото лице на Кармелита беше пребледняло странно, когато подаде листа. Тя не можеше да чете на английски, но писмото излъчваше едно неприятно усещане. Не вярваше, че като го прочете, настроението на младата господарка ще се подобри. — Каза, че е пристигнало днес с пощенската кола и сеньор Лоуъл специално е отишъл да го вземе. Когато го прочел, той изругал и го хвърлил в огъня. Тя била много изплашена, но когато той излязъл от стаята, успяла да го извади от огъня.

Сабрина преглътна с мъка, като се взираше в писмото, обгорелите краища, на което се сипеха на пода при досега с пръстите й. Тя го разгърна внимателно. Сърцето й подскочи при вида на познатия й светлобежов тънък пергаментов лист, същия, който нейният пастрок използваше.

Печатът на хартията потвърди най-лошите й страхове. Тя се вгледа за миг в инициалите, замаяна от яростта на спомените, които те предизвикаха; спомените за онази първа шокираща сцена в нощта на смъртта на майка й и двете години на порочна игра, в която бе принудена да участва, за съня, който й се беше присънил — онзи сън, който я беше събудил в снежната буря недалеч от планината Лукаут, когато беше видяла пастрока си да се смее, застанал до безжизненото тяло на Дейн, с димящ пистолет в ръката си. Ръцете й потрепериха леко, когато разгърна останалата част от хартията и си наложи да чете:

Поздравления, скъпи Клейтън, за добре свършената работа! Очаквам, че ще бъдеш образец на съпруг и малкото моме ще бъде щастливо в брачното си гнезденце. Разбира се, ние ще постигнем такова споразумение, което да задоволи и двама ни, като се има предвид богатството, което тя трябва да наследи на 8 април 1986 година. Сигурно ще се съгласиш с мен, че на мен се пада правото на лъвския пай, но тези парични подробности можем да обсъдим по-късно. За съжаление, относно твоята молба да изпратя веднага доста голям банков чек, трябва да те информирам, че обстоятелствата и чувствата, които Севера питае към Юга, правят невъзможно изпращането на такава голяма сума. Наистина, телеграфирал съм на нашия банков съдружник в Сан Франциско, за да потвърдя изпращането на пет хиляди долара до теб. Разбирам, че това представлява само една незначителна част от това, за което молиш, но то трябва да те удовлетвори засега, докато Сабрина стане пълнолетна.

Пожелавам още веднъж и на двама ви безоблачно щастие в съвместния ви живот!

 

Искрено твой:

Гарвис Б. Треймор

Ръцете на Сабрина трепереха толкова силно, докато четеше писмото, че когато свърши, го изпусна на пода. Беше го сторила, беше паднала в капана на пастрока си… Беше едно да оправдава себе си, че го е извършила в състояние на шок от смъртта на Дейн, обхваната от едновременна надежда и страх, че носи неговото дете; беше се надявала Бригс и Сампсън да бъдат убити за постъпката си. Но грубата реалност, в която бе попаднала, беше съвсем друго нещо. Каквато и да беше причината, резултатът беше същият. Беше се омъжила за доверен на пастрока си човек. И сега, след като Гарвис Треймор беше разрешил този непристоен въпрос, Клейтън Лоуъл душеше за богатството на фамилията Уелс.

О, да, поздравяваше се тя с присмех, браво, Сабрина! Наистина, браво! Затвори очи и дълбоко пое дъх, без да забележи кога Кармелита се наведе, взе писмото и го хвърли в слабия огън, който гореше в ъгъла на стаята. Трябваше да избяга и да се опита да намери Тревис. Молеше се да бъде все още в Денвър и да не е поел пътя към Сейнт Луис, а оттам за дома си в Южна Каролина. Не можеше да си представи, че ще трябва сама, без да има кой да й помогне, да го последва надолу към Чарлстън. Въпреки че ако се наложеше, щеше да го направи.

— Сеньора Лоуъл?

Сабрина отвори очи, а гласът й прозвуча като злобно съскане във вечерния здрач.

— Не ме наричай така, Кармелита! Никога повече не ме наричай така! — тя повдигна ръката си и я притисна до очите си, мъчейки се да си възвърне самообладанието. — Съжалявам, Кармелита. Не исках да бъда груба с теб, но… разбира се, че трябва да ме наричаш така, нали? Тъй като е точно това, което съм! — потрепери тя, обгърнала раменете си с ръце, като че ли да се предпази от неочакван хлад.

— Писмото не беше това, на което сте се надявали?

Сабрина успя да се усмихне и поклати глава.

— Боя се, че не е това, което чаках, макар и да мисля, че трябваше да го очаквам. Трябва да избягам оттук, Кармелита, и да се опитам да намеря твоя hombre muy hermoso, Тревис, въпреки че само един Господ знае как ще стане това.

Трудностите за едно такова начинание изглеждаха непреодолими и храбростта на Сабрина за миг й изневери.

Да тръгне сама за Денвър? През планините, пълни с гърмящи змии, скорпиони, планински лъвове, мечки и индианци? Как можеше да избегне възможността да се изгуби в тази непреодолима пустош? Е, пътят беше лек и добре маркиран до Моура и Форт Юниън, после минаваше през Испанските върхове, прохода Рейтън — нямаше начин да се загуби. Понякога оттам минаваха и товарни каруци, особено ако пустинята Симарон се окажеше суха или пък беше пълна с ярко оцветените индианци от племето команчи. А след прохода Рейтън накъде щеше да тръгне? Можеше ли да си спомни достатъчно, за да възстанови пътя, по който беше минала? Щеше ли да намери Саут Парк, където Дейн беше убит? Щеше ли да го види да лежи там неподвижен, а костите му да се белеят, огрени от есенното слънце? Внезапно потрепери и промени решението си. Не можеше да рискува. Здравият разум й подсказваше, че никога нямаше да може да преживее тази гледка.

— Кармелита, къде мога да отида? Има ли някое друго село, или град близо до Санта Фе? Някое място, от което мога да взема дилижанс например? Или влак?

Прислужничката се втренчи шокирана в нея за миг, после каза:

— Искате да пътувате сама? Но това е много опасно. По-добре да почакате за hombre muy hermoso, който сигурно ще дойде.

— Не мога да чакам, Кармелита. Тревис може вече да не е в Денвър. Може да е тръгнал на Изток.

Младата мексиканка поклати глава. Всичко това тук отиваше на зле.

— Дилижанси минават и оттук, сеньора. Но ако е пристигнал днес, ще дойде отново чак след седмица, а може и след две. Не знам точно.

Сабрина се намръщи и отиде до прозореца, взирайки се надолу във вече тъмния двор. Как можеше да се махне оттук час по-скоро? Тя остана мълчалива няколко минути, а после лека усмивка се появи на устните й. Джошуа Карвър! Той й беше предложил приятелството си. А той й дължеше нещичко. О, със сигурност, той й дължеше нещо!

— Нека братята ти разберат дали един gringo, на име Джошуа Карвър, се намира все още в Санта Фе. Разбери къде живее, ако можеш. Той може да ми помогне да се махна от града.

— Искате да напуснете Санта Фе, сеньора? Сигурна ли сте, че това е, което желаете? — попита Кармелита.

Сабрина се замисли само за миг и кимна с глава. Тя бавно се обърна и като пристъпи напред, постави ръката си върху треперещата ръка на момичето, за да го успокои:

— Нямам друг избор, Кармелита. Трябва да замина. Животът ми може да се окаже в опасност, ако остана тук. Ще замина и никога вече няма да се върна. А след като аз замина, ти също никога не трябва да се връщаш тук. Имам маса пари, останали от това, което сеньор Лоуъл ми е давал, за да пазарувам. Ще се опитам да ти уредя място в някое друго семейство, а ако времето не ми стигне, ще ти дам достатъчно пари, за да съм сигурна, че няма да се тревожиш за това — Сабрина се опита да се усмихне, преди да пусне ръката на момичето. — Приеми само още един урок от твоята нещастна господарка. Когато се омъжваш за своя млад възлюбен, гледай да си сигурна, че той проявява по-голям интерес към теб самата, отколкото към парите ти. Върви си сега, преди сеньор Лоуъл да се чуди къде си била. Има да обмислям много неща.

 

Дейн се настани на един от удобните кожени столове, които бяха наредени около камината, с желанието да почувства къщата в плантацията във Вирджиния повече като дом. Тази вечер беше студено, нещо необичайно за Вирджиния и слабият огън блещукаше пред него. Неговата топлина се отразяваше добре на обутите му в меки кожени ботуши за езда крака, а светлината, която излъчваше, придаваше блясък на тъмния, с цвят на янтар коняк в чашата, която Дейн държеше. Той остана загледан в огъня известно време, а после повдигна инкрустираната кристална чаша и пое глътка от питието.

Хубав коняк, реши той, като се усмихна леко. Разбира се. Хубав коняк, хубави цигари и хубави коне — тройната гордост на дядо му. Земята беше служила дълго, докато накрая се бе изтощила, и сега повече от плодородните памукови и тютюневи полета в плантациите на Вирджиния се превърнаха в пасища. Лъскави породисти животни пасяха там, където само преди сто и петдесет години първите представители на фамилията Морган бяха изсекли горите по тези места — сто и петдесет години на богатство, могъщество и приятен живот, които можеха толкова лесно да бъдат заличени от войната, която се готвеше да избухне. Конете щяха да бъдат конфискувани за кавалерията, домашните запаси щяха да бъдат прибрани за войската, земята вероятно щеше да бъде стъпкана и напоена с кръв, елегантната стара къща в имението щеше да бъде опожарена или превърната в офицерски щаб. Нямаше ли след година ботушите на някой майор янки да оставят калта от полетата на Вирджиния върху блестящия дървен под в къщата, унищожавайки брюкселския килим, постлан във фоайето? Нямаше да бъде изненадан от това.

— Дейн?

Той извърна глава в посоката, от която идваше гласът на майка му, като се помъчи да се усмихне, въпреки безнадеждността, която чувстваше.

— Стоиш до късно, сине.

Дейн стана, когато тя влезе, взе ръката й и се наведе да я целуне по бузата.

— Току-що се прибрах. Мислех, че си заспала.

Тя махна с ръка към него, правейки му знак да седне и пристъпи към другия стол.

— Може ли да седна при теб?

— Разбира се.

Дейн почака, докато тя седна, после се пресегна, за да загаси тънката пура, която бе запалил.

— О, не я гаси — усмихна се тя. — Продължавай да пушиш това миризливо нещо. Вече си твърде голям, за да те поучавам.

Дейн се усмихна на подчертано южняшкия акцент, който майка му беше запазила през годините. Тя беше родена в Джорджия и никога не беше позволила на жителите на Вирджиния да забравят това. Но баща му я беше обожавал и дори дядо му я беше приел, — а старият джентълмен приемаше много малко хора до себе си.

— Не си се променила много, мамо. Във всеки случай съм радостен от това.

Тя разгледа внимателно лицето на сина си. Може би тя не се беше променила, но той не беше същият. Беше все още красив, помисли си тя, силата на вътрешното му „аз“ се излъчваше от всяка черта на лицето му — сила, която притежаваше дядо му; не приличаше на баща си и на брат си. Чудесен син! Гордост за всяка майка! Но нямаше ли някаква дълбока, скрита мъка в сивите му очи? Все още Тара ли беше причината? Или имаше още нещо? Нещо ново? Нямаше да пита, реши тя. Ако той евентуално пожелаеше да говори за това, тя щеше да го изслуша. Нека оближе раната си на спокойствие. Или, поправи се тя уморено, на такова спокойствие, каквото Вирджиния може да предложи. През септември спокойствието беше рядка стока в кипящия Юг.

— Какво казаха хората на Джонстън тази вечер, Дейн?

— Обичайните приказки — че няма да оставят някакви жалки северняци да им казват как да живеят живота си; че един южняк джентълмен струва колкото петдесет проклети янки.

— Е, тогава ти би трябвало да струваш колкото неколкостотин янки, Дейн, като знам как яздиш и стреляш, и с това, което научи от Запада.

— Мамо — въздъхна неспокойно Дейн, — мога да се видя, яздейки като фурия срещу цял ескадрон янки, един срещу двеста, а южняците ще са сигурни, че аз ще победя.

Тя се намръщи на сарказма му и докосна почернялата от слънцето ръка на сина си.

— Защо не се върнеш в Сан Франциско, сине? Тази война не е за теб. Това вече дори не е твоят истински дом.

Дейн сви рамене и за известно време остана мълчалив.

— Ще замина, ако това е твоето желание, майко. Ела с мен на запад.

Той се обърна, за да посрещне погледа й. Сивите му очи гледаха въпросително.

Майка му се поколеба за миг и поклати глава, като се усмихна решително, но същевременно и тъжно.

— Не, аз няма да замина, Дейн. Баща ти и брат ти са погребани тук, а освен това съм вече една стара жена. Не искам да ги оставям. За теб е друго. Изминаха повече от десет години, откакто — тя се спря смутена, — откакто ти замина с клипера за Сан Франциско. През всичките тези години ти си бил у дома само веднъж, когато трябваше да погребем брат ти.

В стаята внезапно полъхна хлад от спомена, който изплува в един миг с абсолютна яснота — студен и призрачен. И само за миг очите на майка му зададоха стария въпрос, докато гледаше, без да вижда красивото лице на сина си. Беше ли се любил той с жената на брат си? Имаше ли някаква доза истина в обичайната жестока подигравка на Тара, отправена към нейния отчаян съпруг, и имаха ли те връзка с неговата смърт?

— За Бога, Дейн, защо стоиш тук и се забъркваш в една война, в която не е необходимо да участваш. Върни се на запад. Намери някое хубаво младо момиче и се ожени за него.

Не го каза предумишлено. Дори не очакваше някаква реакция от негова страна, но болката, която за миг премина по лицето на сина й, не можеше да остане незабелязана. Шокирана, тя спря да говори, взирайки се мълчаливо в него. Както бързо се беше появила болката на лицето му, така бързо и бе изчезнала, но тя не можеше да бъде заблудена от това, което бе видяла. Това не беше само Тара, този стар призрак, който отказваше да умре. Мили Боже, не. Тя отрече мълчаливо тази несправедливост. Не и за двамата й синове, които бяха толкова прекрасни и добри. Това не беше честно!

— Коя е тя, Дейн?

Той остана мълчалив известно време, обмисляйки дали да отговори. Взираше се в пламъците на горящия огън, като че ли той можеше да му помогне.

— Едно момиче на име Сабрина — отговори накрая той и въздъхна. — Открих я в един дилижанс, който команчите нападнаха.

— И?

— И тя се омъжи за друг — той остави настрана чашата си с коняк с неспокоен жест. — Остави, Мома. За Бога, нека не говорим за това.

Тя го изгледа продължително. Болка сграбчи сърцето й. После кимна с глава. Повече от неговите очи й говореше фактът, че той се обърна към нея с галеното име, което използваше като дете… Мили Боже, колко ли години бяха изминали, откакто я беше наричал Мома? Тя преглътна, за да прикрие страданието, което изпита, и се пресегна, за да докосне за миг ръката му, преди да стане.

— Мисля, че съм изморена, скъпи. Ти също трябва да си легнеш. Утре ще ходиш на лов с братята Марш, помниш ли?

Дейн кимна с глава, като успя да се усмихне и се изправи на крака. После я целуна за лека нощ, доволен, че тя не се опита да срещне очите му точно в този момент.

— Да, знам. Ще си легна след малко — това беше лъжа и той го знаеше — дори повече, той знаеше, че и майка му го знаеше. Но тя не каза нищо и той й беше благодарен от цялата си душа. — Приятни сънища, мамо.

Той я наблюдаваше, докато излезе от стаята и затвори плътно махагоновата двойна врата зад нея. После отново седна и като отпи от коняка си, запали пурата. Предстоеше му още една дълга, безсънна нощ. Беше разбрал, че спомените за Сабрина не можеха да избледнеят лесно, когато се събудеше. Горчиво-сладката радост от тях — болката и удоволствието, щяха да го държат в плен, докато накрая пълното изтощение и твърде многото изпит коняк щяха да извадят острието на ножа на страданието от тялото и душата му.

 

Сабрина облече костюма си за езда — дълга черна пола, която падаше свободно над хубавите черни ботуши, бяла копринена блуза с дълга като шалче връзка и плоска, черна испанска шапка, също като тези, които носеха caballeros. Тя харесваше тоалета си, харесваше неговата простота и удобство. Беше решила да го облече при бягството си от къщата на Клейтън Лоуъл, когато братята на Кармелита откриеха местонахождението на Джошуа Карвър. Странно, усмивката й беше истинска, докато слизаше по широкото, вито стълбище, което водеше към фоайето. Настроението й се беше подобрило, след като миналата нощ взе решение да избяга и се усмихна, когато си представи врявата и бъркотията, причина, за които щеше да бъде нейна милост, само ден или два, след като Клейтън се събудеше и разбереше, че тя си беше заминала.

— Здравей, Клейтън — усмихна се тя, поздравявайки го по-топло от обикновено. — Отивам на пазар. Може ли да…

— Не, никъде няма да ходиш.

Сабрина го зяпна с отворена уста, а усмивката й помръкна. Клейтън само погледна навъсено закуската пред себе си — яйца и наденица, кейк и плодове.

— Откакто сме се оженили, единственото, което правиш, е да харчиш пари — малките му като на прасенце очички се повдигнаха и се насочиха с укор към нейните очи, в които се четеше възмущение и ужас. Той се усмихна, явно наслаждавайки се на реакцията на Сабрина. — Ако продължаваш така, ще стигна до просешка тояга.

Сабрина си помисли моментално за петте хиляди долара, които в действителност бяха нейни пари — пари, които той беше получил вчера от Гарвис Треймор.

— Преди да се оженим, ти ми каза, че си бил много богат човек, Клейтън — смарагдовозелените й очи блестяха предупредително, докато говореше. — Каза ми, че мога да харча, за каквото си искам.

— Промених решението си, Сабрина. Няколко… ъ… инвестиции, на които разчитах, не се оказаха толкова печеливши, колкото предвиждах.

Сабрина хапеше устните си, за да не каже това, което й се искаше. Щеше да бъде фатално, ако той разбереше колко много знаеше тя в действителност.

— Но Клейтън, скъпи — отговори ласкаво тя, — трябва да си набавя само някои дребни неща.

Тя наистина се нуждаеше от тях. Имаше нужда от някои неща, които щяха да улеснят бягството й — консерви, говеждо месо, куфарче с кухненски прибори и револвер, макар че тя никога в живота си не се беше опитвала да използва мъжко оръжие и не беше сигурна дали ще може да си служи с него при необходимост. Тя все пак трябваше да притежава такова оръжие, а също и да се научи да го използва.

— Казах, не! Върви се преоблечи и се заеми с нещо полезно — добави Клейтън.

— Няма! — отказът на Сабрина изразяваше отчасти гнева й, отчасти отчаянието й и тя тръгна към вратата, повдигнала предизвикателно брадичката си.

— Върни се тук, жено!

Заповедта на Клейтън изсвистя като изстрел и противно на себе си, Сабрина се спря мигновено, обзета от внезапен страх. Сърцето й биеше панически в гърдите. Никога не го беше чувала да говори с такъв тон. От него лъхаше студенина и ясно доловила заплаха. Ако тя все още не подозираше, че неговата доброта и любезност бяха фалшиви, то тази единствена заповед трябваше да й го покаже.

— Достатъчно дълго си се разпореждала сама със свободното си време, Сабрина. Великодушно ти дадох повече от достатъчно време, за да забравиш своя покоен любим. Сега ще започнем да живеем така, както аз искам — каза той. — Това означава, че ще правиш само това, което аз ти позволя. Това означава също, че ти ще започнеш отново да изпълняваш съпружеските си задължения към мене.

Той облиза устните си, когато каза последното изречение и очите на Сабрина светнаха ядовито.

— Никога! — изсъска тя. — Никога! Не и след това, което видях в спалнята ти онази нощ.

— Ще го забравиш, Сабрина, ще го забравиш заради собственото си спокойствие. Ти си омъжена за мен. Харчиш щедро моите пари. Ти също ще…

— Преди това ще умра — обърна се тя и се затича към двора, а Клейтън хукна след нея. Ръката му я сграбчи, преди да успее да излезе и като я завъртя, тя се озова с лице към него. — Ще пиша на Тревис! Той знае условията, при които се съгласих да се омъжа за теб и…

— Твоят покровител си отиде, Сабрина. Изпратих писмо на адреса му в Денвър преди повече от месец и тази седмица то се върна неразпечатано — той се спря и ненадейно се усмихна, повдигайки веждата си. — Може би ще се обърнеш към пастрока си, Сабрина, но ми се струва, че вие двамата не се обичате много, нали?

Тя отвърна на погледа му трепереща под напора и силата на яростта си. В никакъв случай не можеше да спи с него. Сега, след като знаеше, че той беше виновен за пролятата кръв на Дейн…

— Не се ли страхуваш вече, че мога да те напусна, Клейтън?

Изражението му незабавно се промени, тъй като думите й засегнаха чувствителната струна — парите. Беше немислимо тя действително да може да го направи, разбира се — някак си да разтрогне или да анулира този брак. Но все пак…

— Къде ще отидеш?

Сабрина си наложи да се засмее, чувствайки как той леко отпусна ръката й. Да, тази заплаха още вършеше работа, поне засега, но докога?

— Едва ли очакваш да ти кажа, нали, Клейтън?

Той я изгледа, търсейки в пребледнялото й лице отговора на въпроса си. Беше разпитвал тук-там за кончината на Дейн Морган, страхувайки се, че някой може да го последва, за да отмъсти за смъртта на мъжа. На Бригс и Сампсън едва ли можеше да се разчита да запазят в тайна неговото участие в тази работа до безкрайност — малко повече уиски и кой знае какво щяха да направят или кажат тези идиоти. Той беше шокиран и ужасен, когато откри, че Дейн Морган владееше и управляваше на дело цяла една империя в Сан Франциско. И още, ако момичето знаеше за това, никога нямаше да се омъжи за него, Клейтън Лоуъл, нали?

Сабрина се заслуша в тишината с нарастващо облекчение. Поради някаква причина, Клейтън, изглежда, вярваше, че тя наистина имаше къде да отиде, ако избягаше от него! Тя се възползва от преимуществото си и надменно дръпна ръката си, за да се освободи от пръстите му.

— А сега ме остави, Клейтън! Ще отида до града и ще се върна за обяд.

Тя се обърна, преди той да възрази и излезе бързо в огрения от септемврийското слънце двор, като направи знак на Жуан да доведе коня й.

Усещаше как очите на Клейтън пробождат гърба й, но после това чувство отмина. Тя се сдържа да не погледне назад, докато й помагаха да се качи на червено-кафявият скопен кон. Къде ли според Клейтън тя можеше да отиде? Въпросът я озадачаваше, интригуваше я и тя се намръщи замислено, докато яздеше по прашните, нагрети от слънцето улици на Санта Фе. Може би Тревис бе казал нещо на Клейтън. Може би Клейтън мислеше, че тя щеше да последва Тревис в Чарлстън. Кой знае? Но тя имаше мрачното предчувствие, че това бе най-важният въпрос, въпрос, за отговора, на който тя би дала много, ако можеше да го разбере. После пазарът отвлече вниманието й и тя махна с ръка на слугите да спрат пред малката сергия, където се продаваше оръжие.

Когато се върна вкъщи, тя скри покупките си в сламата в обора на конете, молейки се слугите да не ги намерят. Не мислеше, че те щяха да я издадат от привързаност към Клейтън, а по-скоро от страх — страх, който тя бе започнала да разбира добре. Изтри нервно длани в черната си пола и тръгна към къщата, като походката й излъчваше толкова много надменност, колкото можа да събере. Долният етаж беше пуст и това я изненада. Беше станало почти време за вечеря. Къде ли бяха всички? Тя потърси Мария и като не чу отговор, тръгна към кухнята.

— Да, сеньора?

Мария се появи на вратата на библиотеката и Сабрина въздъхна с облекчение, като махна с ръка към трапезарията:

— Защо вечерята не е сервирана, Мария? Масата трябваше да бъде сложена.

Мексиканката поклати бързо глава.

— Сеньор Лоуъл каза, че ще вечеря навън. Каза още да не слагам масата само за вас.

Сабрина едва не се разсмя. Нима Клейтън мислеше, че тя се интересуваше дали той отива да се забавлява в игралния дом, или я наказваше, също както се наказва дете, като я изпраща да яде сама в спалнята си?

— Чудесно, Мария. Изпрати вечерята ми горе в стаята тогава. А също и ваната.

Ваната пристигна заедно с вечерята.

Тъй като предпочиташе студено ядене пред изстинала вода, Сабрина избра ваната пред трапезата, но преди това старателно заключи вратата. Като седна удобно в сапунената вода, над която се издигаше лека пара, Сабрина потъна в мисли и не обърна внимание на стъпките от ботушите на Клейтън, който излезе от стаята си, намираща се в дъното на коридора. Той приближи стаята й и се спря пред вратата, но след това се отдалечи. На Сабрина й се стори, че чу леко щракване на кръглата дръжка на вратата, преди Клейтън да тръгне надолу по стълбите и да излезе от къщата. Тя въздъхна облекчено, когато той излезе, тъй като не беше предразположена да разговаря с него, освен ако наистина й се налагаше, а най-лесно беше да се преструва, че не го беше чула да се спира пред вратата.

След като свърши с банята и се облече, тя започна да се храни, необезпокоявана от никого. Единствено дългото отсъствие на Кармелита я тревожеше, докато накрая тя стана и отиде да отключи вратата, за да я потърси. Не трябваше да натиска много силно дръжката, тъй като вратата се отваряше лесно, но този път ръката й се изплъзна от кръглата дръжка, без вратата да се помръдне. Тя остана неподвижна за миг, после отново натисна дръжката, а от гърлото й излезе гневен вик:

— Клейтън! Клейтън Лоуъл! Веднага ме пусни да изляза оттук! Чуваш ли ме!

Отговори й само тишината и слабото ехо на собствения й глас. Тя яростно ритна вратата с върха на обувката си, после отново се втренчи в нея с безмълвен гняв. Той я беше заключил, дяволите да го вземат, преди да излезе от къщата. Това беше изщракването, което беше чула.

Тя изруга безпомощно и започна да блъска вратата, макар да знаеше, че тя нямаше да се отвори. Дяволите да го вземат! Дяволите да го вземат този човек! Накрая тя възмутено пусна дръжката, ядосана от това положение. Ядосана и на себе си. Да се остави да загине кротко като агне, което водят в кланицата! А от другата страна на вратата бяха слугите, които явно бяха прекалено изплашени, за да й помогнат. Но кой ли в Санта Фе щеше да забележи липсата й, ако беше оставена заключена в стаята си за една седмица? Или за две? Никой. Нито един-единствен човек!

Тя ритна вратата за последен път, един яростен удар, който облекчи малко убийствения й гняв. Как щеше да разговаря сега с братята на Кармелита? Как щеше да намери Джошуа Карвър и да го убеди да я изведе от Санта Фе?

— Сеньора?

Потайният шепот едва се долавяше сред обичайните шумове на нощта, които идваха от слугите и от животните в обора, но Сабрина го чу и изтича до прозореца.

— Кармелита! — тя се наведе над отворения прозорец, като напрягаше очите си, за да може да вижда в нощния мрак. — Кармелита, ти ли си?

— Да, сеньора. Господарят ме уволни днес, когато вие бяхте излязла. Струва ми се, че той не ми се доверява, защото мисли, че ви помагам.

— Ох, благодаря на Бога… — пое си дълбоко дъх Сабрина. Успокоена, тя постави ръката си върху дървената рамка на прозореца. — Можеш ли да отключиш вратата? Той ме заключи.

Последва кратко мълчание и Сабрина едва можа да види как младата мексиканка поклати отрицателно глава.

— Само той има ключ. Мисля, че смени ключалката с нова.

Спокойствието на Сабрина се изпари и тя тропна с крак, обзета от безсилен гняв. Дявол да го вземе този мъж! Тя щеше да се измъкне някак си все пак.

— Намери ли адреса на Джошуа Карвър?

— Да, но го нямаше вкъщи, сеньора. Очакват да се върне след няколко дни или седмица. Аз отидох да го потърся сама, когато, без да искам чух, че сеньор Лоуъл говори с ключаря.

— По дяволите! — изруга тихо Сабрина, като затвори очи при внезапно обзелото я чувство за безнадеждност. Нищо, нищо не работеше за нейната кауза. Навън улицата внезапно се изпълни с шум и тя се дръпна рязко назад, като наостри уши, за да разбере чии бяха гласовете. Клейтън! И… Бригс? Той не би се осмелил… Не, не беше Бригс. Беше някой непознат. — Кармелита, по-добре е да си тръгваш!

— Какво ще стане с вас, сеньора?

Сабрина изпита гореща благодарност към младото момиче, което явно беше ужасено и надничаше през рамото си, докато говореше. То беше храбро момиче и добра приятелка.

— Не се тревожи за мен — в шепота на Сабрина липсваше увереност и тя се насили гласът й да прозвучи храбро и сигурно. — Двама могат да играят тази игра! Аз ще заключа вратата от вътрешната страна, така че Клейтън да не може да влезе. Опитай се да дойдеш пак след няколко вечери. Ще те чакам! Имах няколко неща, заровени в сламата в обора, които ще са необходими при бягството ми. Иди, вземи ги и ги занеси в твоята къща.

Тя се спря за момент. Мозъкът й работеше трескаво. Говорът отвън стана по-ясен и силен. Портата започна да се отваря. Беше ли забравила нещо?

— Върви сега, Кармелита, бързо, преди да те е видял.

Момичето я послуша и изчезна бързо като светкавица в тъмните сенки на двора. Сабрина се отдръпна в същия миг от прозореца и го затвори. Не искаше Клейтън да го види отворен и да реши да го залости или да го закове. Това беше единственият й сигурен начин да се свърже с Кармелита сега. А и прозорецът можеше да се окаже най-доброто й средство за бягство. За да избяга от Клейтън Лоуъл и Санта Фе, тя се нуждаеше и от двете неща, а вероятно и от някакво чудо.

Сабрина стоеше в сенките на стаята и трепереше — закъсняла реакция на хладния вечерен въздух. Не беше купила днес одеяла от пазара, страхувайки се, че бяха твърде обемисти и можеха да издадат намерението й. Добре, мислеше си тя, борейки се да запази куража си, можеше да вземе едно от леглото си, когато тръгне да бяга.

Кога щеше да стане това? Щеше да бъде много трудно да избяга от къщата и да замине сама, оставяйки Санта Фе зад гърба си! За пръв път от много месеци Сабрина почувства, че я завладява силно вълнение, което премахна последните признаци на апатията, в която тя беше изпаднала след смъртта на Дейн. Само че това не беше този вид вълнение, което някога тя се бе надявала да изпита отново. Тя се отпусна на покритото с копринена покривка легло и плака, докато накрая не останаха сълзи в очите й.