Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (5)

V

Нещата бяха съвсем на ръба.

„Едва не изпортих всичко — мислеше си Старк на следващата вечер. — Притежавам удивителен талант да съсипвам личния си живот.“

Седеше в затъмнения кабинет и наблюдаваше елегантната, пъстроцветна, напълно произволна фигура, която бе създал на компютърния екран.

Безспорният хаос бе нещо красиво в неговите очи. Преливаше безкрайно от една очарователна форма в друга. Тласкан от някакъв скрит математически императив, той се разгъваше, променяше и реорганизираше, докато изходната фигура се разтвори в нищото.

Но Старк знаеше как да възстанови изходната фигура и това бе тайната, която щеше да превърне „АРКЕЙН“ в най-перфектния софтуер за кодиране и декодиране в света. Поне за известно време.

Като се имаше предвид скоростта на развитие на софтуерния дизайн, нито една програма не можеше да се надява, да се задържи вечно на върха. Щеше да се наложи „АРКЕЙН“ непрекъснато да бъде подобрявана и актуализирана. Но Старк бе готов да се обзаложи, че щеше да мине доста време, преди някой да успее да надмине „АРКЕЙН“.

„Старк Секюрити Системс“ се надяваше да спечели големи пари от тази програма за защита. Най-сериозният клиент щеше да бъде правителството на Съединените щати, което искаше да защити някои от най-чувствителните си компютърни системи и тези в научнотехническите центрове от най-висок ранг.

Старк възнамеряваше да използва печалбите от „АРКЕЙН“ за развитието на някои други системи за защита, които на свой ред щяха да бъдат внедрени в частния сектор.

Всичко бе така прекрасно сложно и все пак смайващо просто. Съвършеният пример за динамиката на комплексните структури.

На Старк му се искаше да приложи същия математически подход към Дездемона.

Тя бе напълно различна от всички други жени, които някога бе държал в ръцете си. Не че бяха чак толкова много. Дълги периоди на отшелничество, прекъсвани от няколко случайни връзки, бяха белязали зрелия му живот досега. Нестабилността на този модел никога не го бе радвала. Той искаше предсказуема връзка, също както искаше предсказуемост на своя софтуерен дизайн.

И затова бракът изглеждаше най-естественото решение. Само дето той не успя да го осъществи.

Не че не си бе направил труда да си избере подходяща партньорка. Използвал бе цялата сила на логиката и разума си, за да намери точно, каквото му трябва. Но кой знае защо, нещо винаги се объркваше.

Дездемона бе права в предположението си, че щеше да е нещо като експеримент за него. Тя определено не отговаряше на представата му за подходяща жена. Но той я искаше с някаква дълбока, тревожна настойчивост, която бе стряскащо нова и съкрушително силна.

Старк си обеща, че няма да се впуска в тази връзка, с натрапчивата мисъл да я прави постоянна. Това бе пътят към нещастието. За пръв път в живота си щеше да позволи на капризите на щастието и съдбата да го отнесат там, където пожелаят.

Бе смущаваща, но странно вълнуваща мисъл.

Старк гледаше съсредоточено в искрящия екран, усещайки как цялото му тяло вече се напряга в очакване на четвъртък вечерта.

Мина му през ума, че опитът да намери оправдание за аферата си с Дездемона, може да е просто страничният ефект на поредния продължителен период на отшелничество. Истина бе, че от много време не бе бил с жена.

Памела бе твърде заета за секс през последните два месеца преди сватбата. А и преди, в това отношение нещата помежду им не бяха кой знае колко оживени.

Припомняйки си всевъзможните извинения, които бе слушал през последните седмици преди венчавката, Старк мрачно си каза, че би трябвало доста по-рано да долови, че нещо не е наред. Но, както обикновено, той не разбра, че нещо се е объркало в отношенията им, докато не се озова сам пред олтара.

В четвъртък сутринта Дездемона се бе привела над компютъра в офиса си, когато Хенри и Кирстен влетяха през вратата.

— Ей сега ще се освободя. — Дездемона нервно прехапа долната си устна, докато натискаше въвеждащия бутон, за да запамети последната версия на менюто за следващия тържествен обяд. — О, по дяволите!

— Какво има? — запита Кирстен.

— Май съм изгубила предишната версия на това меню. Исках да запазя и нея в случай, че променя решението си. — Дездемона сърдито се загледа в екрана. — Ще ми се, Тони да беше тук. Той е единственият, който се оправя с тази глупава машина.

— Остави компютрите — каза весело Кирстен. — Имам изненада за теб.

Вниманието на Дездемона все още бе съсредоточено върху менюто. Не обичаше особено компютрите. Единствената причина, поради която имаше такъв в офиса си, беше настояването на Тони. Той се възторгваше от всяка техническа измишльотина. И винаги, когато беше наоколо, се ровеше из програмата й.

— Доколкото си спомням, рожденият ми ден не е тези дни.

— Не става дума за подарък за рожден ден — осведоми я величествено Хенри. — А за благодарствен подарък.

Дездемона вдигна очи и видя, че Кирстен държи голяма кутия.

И Кирстен, и Хенри се бяха ухилили до уши. Това не беше нещо ново. Изражението им почти не се бе променило, откак Дездемона се съгласи да подпише документите за заема за „Екзотика Еротика“ преди две седмици.

— Подарък? За мен? — най-сетне разбрала, за какво става дума, Дездемона заразглежда кутията с интерес. — Колко мило от ваша страна. Но наистина нямаше нужда. Би трябвало да влагате всичките си пари в „Екзотика Еротика“.

— Тези неща не са много скъпи — увери я Кирстен.

— Повечето от тях са безплатни мостри — обясни Хенри, докато отваряше кутията.

— Безплатни мостри на какво? — запита Дездемона.

— На изделия, които смятам да предлагам в „Екзотика Еротика“. — Кирстен бръкна в кутията и извади черен кожен колан с жартиери, обрамчен с метални капси. — Някъде тук имаше и такъв сутиен. Както и една страхотна маска и ризница в червено и черно.

Дездемона гледаше смаяно колана с жартиерите.

— О, Боже!

— Два различни размера от сексуални вибратори на батерии. — Хенри измъкна със замах малките, анатомично съвършени приспособления. — И набор от балсами и масла за масаж.

Дездемона усети, че става много розова.

— Не знам какво да кажа.

— Сложих вътре няколко пера, няколко малки кадифени камшика и едно от тези неща. — Кирстен измъкна нещо, което се състоеше от две малки топки, свързани с влакно. На него висеше и някакво картонче. — Инструкцията е приложена, както виждаш. Има също набор от кондоми в подбрани цветове и някакъв мехлем с аромат на ягоди някъде тук.

Дездемона онемя напълно. Гледаше безпомощно нещата в кутията.

— Ох…

— Не казвай нищо — рече сърдечно Кирстен. — Просто искам да имаш тези неща.

Дездемона се изкашля и най-сетне успя да проговори.

— Няма ли да ти трябват, като мостри в магазина?

— Кирстен държи да ги подари на теб — намеси се решително Хенри. — И е напълно права. Време е да помислиш и за някакви забавления в живота си, Дездемона. Живееш като монахиня. Практически си се омъжила за „Райт Тъч“.

— Много съм си добре и така — рече припряно Дездемона. — Честно ви казвам.

— Невъзможно — заяви Хенри. — Ти си Уейнрайт. И си родена за страст.

— Страстите са опасни в наше време. Той вдигна кутийката с кондомите.

— И затова ще бъдеш внимателна.

— За танго трябват двама — произнесе безсилно Дездемона.

— Жулиета и леля Бес са открили някого, с когото можеш да се срещнеш — намеси се Кирстен. — Един актьор от театър в Ийстсайд, който сега поставя „Камелот“.

Дездемона зарови глава в ръцете си.

— Повече няма да отида на такава среща за нищо на света.

— Добре де, но това е старинен мюзикъл и той е именно в главната роля — каза Хенри, не без съчувствие. — Човек не може да има всичко.

— Знам.

— Жулиета твърди, че човекът е свестен, неженен и на работа — допълни Кирстен. — Бес познава семейството му. Те също са хора от театъра. Какво повече можеш да искаш?

— Това започва да става твърде смущаващо — рече Дездемона. — Никога нищо не се получава с мъжете, които намират Жулиета и Бес. А и не смятам, че имам нужда от помощ в любовния си живот.

Жулиета влезе през вратата на офиса по типичния за Уейнрайт начин, сякаш излизаше на сцена.

— Веднага щом започнеш любовния си живот, ние всички ще се оттеглим незабавно.

— За Бога — промълви Дездемона.

Преди някой да успее да продължи спора, лелята на Дездемона, Бес, влетя в препълнения офис. Висока, внушителна жена в началото на шестдесетте, тя имаше блестящи черни очи и разкошна сребърна коса.

По време на дългата си кариера Бес Уейнрайт бе играла всичко — от лейди Макбет до кралица Марго. Тя и съпругът й, Август, официално се бяха оттеглили, но все още намираха време за някой спектакъл през лятото или в кафе — театрите, също като родителите на Дездемона.

Във фамилията Уейнрайт съществуваше една стара поговорка: „Можеш да извадиш Уейнрайт от театъра, но не можеш да извадиш театъра от Уейнрайт“.

— Дездемона, скъпа — рече твърдо Бес. — Ти най-сетне трябва да преодолееш страха си от сцената!

— Страха си от сцената? — Дездемона изгледа смаяно леля си. — Това е абсурдно. Не се страхувам от сцената. А и никога не съм се качвала на сцената, освен когато вземах уроци по актьорско изкуство.

— Мога да разпозная сценичната треска, когато я видя — каза Бес. — Моят скъп Август и аз имахме дълъг разговор. И стигнахме до заключението, че ти влагаш цялата си енергия и страст на една Уейнрайт в „Райт Тъч“, а не в личния си живот. Там именно е проблемът ти. И сигурно има причина.

Търпението на Дездемона беше към края си.

— Причината е, че е нужна доста енергия и страст, за да водиш един бизнес. И аз поне се опитвам да го правя.

— Но това не е нормално — настояваше Бес. — Не и за една Уейнрайт.

— Не съм забелязала, някой от семейството да се оплаква — възрази невъздържано Дездемона.

Бес въздъхна.

— Ние всички признаваме, че е полезно, някой да има постоянна дневна работа, особено бизнес, който може да ангажира и останалите членове на фамилията. Но това не прави нещата нормални.

— За Бога, лельо Бес…

— Ти пропускаш най-хубавите години от живота си, заради бизнеса — обяви Бес със звънтяща интонация.

Жулиета се настани на ъгъла на бюрото.

— Ти или наистина избираш прекалено много, или леля Бес е права, че имаш страх от сцената. Трябва да излезеш иззад кулисите и да застанеш в светлините на рампата, Дездемона. Та ти си Уейнрайт.

На Дездемона й писна. Тя скочи от мястото си и се изправи решително срещу „доброжелателните“ си роднини.

— Може би на всички вас ще ви е интересно да научите, че довечера имам среща.

Те я изгледаха поразени. Жулиета се опомни първа.

— С кого?

Дездемона се изчерви.

— Сам Старк.

Хенри зяпна от изненада.

— Старк от „Старк Секюрити Системс“?

— Да.

— С тоя смотаняк? — Очите на Жулиета се разшириха от ужас.

Дездемона кипна.

— Предупредих, да не чувам обидни думи по негов адрес!

— Моля за извинение — промълви Жулиета. — Ще се опитам да се изразя по друг начин. Да не би да става дума за Суперклиента?

— Става дума за Старк — сряза я Дездемона. — Просто за Сам Старк.

Хенри простена.

— Старк — човекът — компютър. — Дездемона се извърна към него.

— Той не е компютър.

Хенри вдигна ръка. — Извинявай.

— Сигурна съм, че той е добър човек, мила — рече успокояващо леля Бес. — И високоценен клиент. Но ти си Уейнрайт. Уейнрайт нямат връзки с хора, които не са от театъра. Не е естествено.

— Не мога да повярвам — каза Жулиета. — Какво би могла да намериш в него?

Дездемона вирна брадичка.

— Той е честен. Той е искрен. Той е достоен за доверие.

— Откъде знаеш? — парира я леля Бес.

— Интуицията на Уейнрайт — отвърна гордо Дездемона.

На това като че ли нямаше какво да се възрази.

— Честен, искрен и достоен за доверие. — Хенри направи гримаса. — Звучи като свети Бернар.

— Звучи тъпо — вметна Жулиета. — Но предполагам, че все трябва да започнеш отнякъде. Само внимавай, окей? Не хлътвай прекалено, защото едва ли можеш да имаш някакво бъдеще с него.

— Точно така — намеси се бързо леля Бес. — Той не е твой тип, скъпа.

Кирстен побутна кутията с мострите.

— Вземи тези неща със себе си и ги дръж под ръка. Кой знае? Може пък след експеримента с андроид да се решиш да минеш на истински мъже от плът и кръв.

Малко преди полунощ Дездемона седеше на предната седалка в колата на Старк и гледаше как се отваря заключената врата на гаража в сградата, където живееше. Изпитваше същото чувство на очакване, което я обхващаше винаги при вдигането на завесата на някоя нова пиеса.

Но за първи път й се струваше, че действително е на сцената, че е истинско действащо лице в драма, актьор, а не част от публиката. Вероятно именно така би трябвало да се чувства винаги един Уейнрайт.

Прониза я вълнуваща тръпка на ужас. „Сценична треска?“ — зачуди се тя.

Надяваше се, че не направи грешка, като покани Старк на кафе.

— Можеш да паркираш ей там. — Дездемона посочи празното място с надпис „Посетител“.

— Добре.

Възцари се мълчание, докато Старк вкарваше колата в клетката. Имало бе доста мълчание помежду им по обратния път от коктейла. Приличаха на двойка смутени юноши на връщане от първата си среща.

— Колата ти ще е на сигурно място тук — увери го Дездемона.

Старк кимна и изключи мотора. Слезе и заобиколи отзад, за да отвори и нейната врата. Дездемона се усмихна предпазливо.

— Мисля, че вечерта мина добре.

— Да.

Старк я хвана под ръка и я поведе към асансьора.

Отново потънаха в мълчание. Асансьорът пристигна. Вратите се отвориха. Дездемона се качи и автоматично започна своето упражнение по дълбоко дишане. Старк я последва и застана тихо в ъгъла на кабината, докато тя натисна бутона за петия етаж.

Вратите се затвориха. Дездемона загледа съсредоточено светлинките на индикаторите.

Старк се намръщи.

— Добре ли си?

— Да. Имам малък проблем с асансьорите, това е всичко — рече сковано Дездемона.

— Клаустрофобия?

— Да.

— Открай време ли? — запита Старк.

— От петгодишна възраст. Все пак издържам в асансьорите, защото броя етажите и знам, че съм вътре съвсем за малко. Имам абсолютно ирационален страх да бъда затворена в такова малко пространство.

Старк обгърна раменете й. Дездемона за миг се вцепени, после с облекчение се облегна на него. Топлината на тялото му и тежестта на ръката му бяха странно успокояващи.

Заедно загледаха светлинките на индикаторите. Вратите се отвориха на петия етаж. Дездемона въздъхна облекчено и припряно изскочи от асансьора.

Старк я последва.

— Накъде?

— Наляво. Номер 506.

Той протегна ръка за ключа й. Дездемона се поколеба, но после се подчини. Изненада се от интимността на жеста му.

Той взе ключа, мина по коридора до номер 506 и отвори вратата.

Дездемона пристъпи в тъмния апартамент и потърси бутона за осветлението. Преди да го намери обаче, нещо се раздвижи в тъмнината.

Тя запали лампата и изпищя, когато едно маскирано видение изплува от вътрешността на апартамента.

— Добре дошла у дома, миличка — изсъска видението. Дездемона инстинктивно отскочи назад и се сблъска със стената от мускули на Старк.

Маскираната фигура пристъпи към нея с протегнати ръце. Облечена бе в окичена с габъри кожена ризница в червено и черно, черни джинси и ботуши. Очите проблясваха зад кожената маска. Ръката в кожена ръкавица стискаше малък камшик.

— Какво по дяволите…

Старк дори не трепна, когато Дездемона се блъсна в него. Той я отмести настрана с бързина, която шокира вече смаяната Дездемона. С ловко движение я избута навън и застана на пътя на маскираното страшилище.

Ритникът му бе силен и бърз и улучи странното създание право в гръдния кош.

— Мамка му. — Видението се сгърчи, борейки се за въздух.

Камшикът се търкулна по пода. Дездемона се вкопчи в ръба на вратата.

— Старк, добре ли си?

— Да. — Старк не погледна към нея, а се приближи до жертвата си. — Обади се на 911.

— За Бога! — простена дрезгаво маскираният. — Да не сте полудели? Дездемона, това съм аз. Направи нещо, преди този идиот да повика полиция.

— Какво по дяволите… — Дездемона отново влезе в антрето и се втренчи във фигурата на пода. — Тони, ти ли си?

— Разбира се, че съм аз. Кой друг би могъл да е? — Тони свирепо изгледа Старк през отворите на маската си. — Прибери този бик от арената, моля те.

Старк се обърна към Дездемона.

— Познаваш ли този тип?

— Да. Това е завареният ми брат. Надявам се, че не си го наранил.

— Може да ми е счупил някое ребро — изпъшка Тони.

— О, не!

Дездемона се спусна към него. Спря, когато чу няколко врати да се отварят в коридора зад нея.

Хвърли поглед през рамо и видя двама от съседите си.

Мириам Акърби, затиснала реверите на избелелия си пеньоар, със сива коса, навита на розови ролки, надничаше през пролуката на вратата си. Гледаше втренчено в Тони.

— Какво става тук? Да извикам ли полиция?

— Не, не, всичко е наред — усмихна се извинително Дездемона. — Подготвили ми бяха малка изненада. Но аз не реагирах както трябва.

— А мен вече никой не ме изненадва — промърмори Мириам. — Не съм преживявала истинска изненада, откак съпругът ми, Клив, умря. Той също нямаше нищо против малко кожени неща от време на време. — Тя с трясък захлопна вратата си.

Кристофър Питърс, собственик на художествена галерия, намираща се недалеч от фирмата на Дездемона, се появи на прага на 508. Халатът му беше от щампована черна коприна. Пръстените по ръцете му проблясваха на светлината на лампите в коридора.

— Добре ли си, скъпа? — запита той със своя изкуствен британски акцент.

— Добре съм, наистина — отвърна бързо Дездемона. — Това е брат ми. Не го очаквах. Извинете за безпокойството.

Тя затръшна вратата.

— Тони, какви ги вършиш, за Бога?

— Това беше само малка шега. — Тони се надигна предпазливо, трепна и притисна ръката си в кожена ръкавица към гърдите си.

— Защо си облякъл тези неща? — настояваше тя.

— Намерих ги в спалнята ти. — Тони с усилие си пое дъх и се изправи, олюлявайки се. — Откъде ги имаш, все пак? Не се обиждай, но просто не са твой стил.

— Дълга история. О, Тони, толкова се радвам, че те виждам. — Дездемона се спусна към него и го прегърна. — Но трябваше да се обадиш. Не те очаквах.

— О-ох! По-полека. Още обмислям, дали да не дам под съд тоя рогат бивол.

— Името му е Старк — рече Дездемона, отстъпи назад и се усмихна. — Старк, това е завареният ми брат, Антъни Уейнрайт.

Старк не каза нищо. Тони също не обърна внимание на представянето. Никой от двамата мъже не подаде ръка.

Тони свали маската и разкри класическите черти на Уейнрайт. Демонстративно обърна гръб на Старк и погледна Дездемона.

— Току-що пристигнах от Лос Анжелис.

— Мислех, че си зает с продукцията на онази сапунена опера. — Дездемона тревожно се взря в лицето му. — О, Тони, да не би нещо да се е объркало?

— По-късно ще ти разкажа.

Тони огледа замислено Старк, сякаш го преценяваше. После отново се извърна към Дездемона с фамилиарна усмивка.

— Имаш ли нещо против, да остана да преспя тук? Освободих апартамента си, когато напуснах града, помниш ли?

Дездемона си даде сметка, че Старк я наблюдава в стоическо мълчание, очаквайки тя да реши, кой от двамата да си тръгне, и кой да остане.

— Ами…

— Виж, ако това е проблем, — изрече саркастично Тони — ще намеря друго място, където да спя. Не бих искал да преча тук.

Дездемона пламна.

— Съжалявам, Тони. Не можеш ли все пак да отидеш в апартамента на мама и татко? Те все още са в Аризона.

Той се намръщи, очевидно неприятно изненадан от решението й.

— О, значи между теб и този бивол все пак има нещо, така ли? Смаян съм. Не изглежда твой тип.

— Старк е клиент на „Райт Тъч“ — каза бързо Дездемона.

— И откога водиш клиентите у дома си? — запита Тони.

Старк скръсти ръце на гърдите си и се подпря на стената. Наблюдаваше Тони със студени, немигащи очи.

— Откакто разбра, че жена, която живее сама, никога не може да е напълно в безопасност.

— И си мислиш, че е твоя работа да я защитаваш? — Тони дърпаше закопчалките на ризницата в червено и черно. — Помисли си пак. Аз съм, този, който я спаси, когато беше на пет години. И се грижа за нея оттогава до сега. Тя не се нуждае от рицар в блестяща броня. Защото има мен.

— Моля те, Тони, не прави сцени — промълви Дездемона. — Достатъчно неловко е за всички ни.

— Да, виждам. Големият ти брат пречи тази вечер, а?

— Тони…

— Променила си се през изминалите няколко месеца, малката. — Тони с отвращение захвърли кожените „доспехи“. — Кажи ми, този ли бивол тук те научи да използваш тези модерни сексиграчки?

— Стига, Тони — сряза го Дездемона.

— И кой от двамата използва камшика? — изрече провлечено Тони.

— Редуваме се — каза Старк.