Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (14)

XIV

Тя бе затворена с един мъртвец в помещение по-малко от асансьор.

Клаустрофобичният страх почти парализира Дездемона. В продължение на един миг тя бе абсолютно сигурна, че ще полудее.

Това бе по-лошо от всеки асансьор. Бе също толкова лошо, като да е затворена в багажника на колата на Джордж Нортстрийт, когато бе на пет години.

Ужасът от детството я връхлетя и я превърна в треперещо създание, което не може да се държи на краката си. Мисълта, че се е случило нещо фатално, бе съкрушаваща.

Дездемона притисна гръб към леденостудената стоманена врата. Коленете й не издържаха. Без да може да откъсне очи от тялото на Върнън Тейт, тя бавно се свлече надолу.

Тони нямаше да я спаси този път. Щяха да минат часове, преди някой да дойде на работа. Дори и да оцелееше в студа, Дездемона не бе сигурна, че ще преодолее ужасната клаустрофобия и присъствието на тялото на Тейт. Тя се запита, дали е възможно човек да умре от пристъп на паника.

Пристъп на паника. Това беше всичко. Учестеното дишане, усещането за ужас, сърцебиенето. Пристъп на паника. Дездемона обгърна раменете си, както отчаяно се бе свила на пода.

Тя бе оцеляла, след като бе била затворена в багажника на една кола преди толкова много години, и щеше да оцелее и сега. Бедният Върнън не бе заплаха за нея. Единствената заплаха беше студът.

Студът, а не стените сякаш се затваряха около нея.

„Студът“. Дездемона се опита да се съсредоточи върху този елемент на ситуацията.

Тя носеше джинси, един жълт пуловер и червено яке. Якето бе без подплата, все пак бе в началото на лятото, а не посред зима. За известно време дрехите й щяха да свършат работа. Нямаше моментално да замръзне до смърт.

Ако се наложеше, можеше да вземе и дрехите на Върнън. На него вече не му трябваха.

При тази мисъл на Дездемона й стана толкова зле, че се изплаши да не изгуби съзнание.

Чувството за прилошаване изчезна, когато тя си обеща, че няма да докосва тялото на Върнън, освен в краен случай. Засега не се налагаше.

Време беше да мисли. Време да действа.

Най-важното бе, да не забравя, че вече не е на пет години. И че не е безпомощно дете, попаднало в ръцете на луд човек.

И че не бе по-близо до тялото на Върнън Тейт, отколкото бе преди пет минути. Стените не се затваряха над нея.

Тя се замисли върху възможността да чука по стоманените стени с някоя от металните тави на фризера. Може би щеше да вдигне достатъчно шум и да успее да привлече нечие внимание.

Проблемът бе, че едва ли някой от собствениците на съседните магазини бе дошъл на работа толкова рано.

Трябваше да измисли друг начин за комуникация.

Тя се смъкна още по-надолу и седна на пода. Обгърна коленете си и се опита да отмести очи от тялото на Върнън Тейт.

При движението червеното й яке се разтвори. Нещо, което се намираше в джоба му, се чукна в стоманената стена.

Дездемона със закъснение си спомни за своя красив ЛДС. Сложила го бе в джоба на якето си тази сутрин, както правеше винаги, преди да тръгне на работа.

Някои мъже подаряваха на жените цветя. Други парфюми. Но малцина бяха тези, които притежаваха инстинкта да дадат на една жена най-съвършения подарък.

Старк получи съобщението на Дездемона веднага щом включи компютъра си:

За: Старк@ССС.ком

От: Дездемона@райттъч.ком

Затворена съм във фризера. Мъртво тяло. Моля те побързай.

Той прочете съобщението два пъти. Мина му през ума, че Дездемона си прави някаква шега с него. Вдигна телефона и набра номера на апартамента й.

Нямаше отговор.

Набра номера на „Райт Тъч“. Отново никакъв отговор. Обзе го неприятно чувство. Дездемона не беше още дотолкова на „ти“ с компютрите, че да си играе с тях. Отне му няколко секунди, за да напише отговора:

До: Дездемона@райттъч.ком

От: Старк@ССС.ком

Идвам.

Скочи на крака и тръгна към вратата. Мод го погледна разтревожено, когато мина покрай бюрото й.

— Господин Старк, нещо не е ли наред?

— Възникна проблем. Кажи на Дейн, че ще трябва сам да се оправи с хората от „Конъли Манифекчъринг“. Ако не им хареса фактът, че няма да съм на срещата, насрочете я за друг път. Можете да се свържете с мен чрез моя ЛДС.

— Да, господин Старк. — Мод изпъна раменете си. — Доверете ми се, сър. Ще се справя с всичко тук. Гъвкавостта е най-важното нещо за една добра секретарка. Трябва да се научим да се адаптираме към постоянно променящите се ветрове. Клон, който не може да се огъва, бързо се чупи.

Старк нямаше време да измисли подходящ отговор.

Той взе асансьора до фоайето на входа и почти пробяга разстоянието покрай шестте сгради, които го отделяха от „Пайъниър скуеър“. Така беше по-бързо, отколкото да изкарва колата от гаража или да се опитва да хване такси.

След няколко минути стигна до „Райт Тъч“. Спусна се по алеята и намери задната врата отключена. Когато влезе вътре, веднага видя тежкия стоманен шкаф, който блокираше вратата на фризера.

Не му отне много време да го отмести.

Дръпна вратата на фризера.

— Старк! — Дездемона се хвърли в прегръдките му.

В едната си ръка стискаше своя ЛДС. Тя зарови лице в гърдите му и се вкопчи в него.

— Получих съобщението ти. Получих го. Вече имах чувството, че полудявам, и тогава получих съобщението ти. Знаех, че ще дойдеш!

— Какво е станало тук, по дяволите? — Старк яростно я прегърна.

После видя тялото на Върнън Тейт в ъгъла на фризера.

Часове по-късно, когато полицаите най-сетне си отидоха, кафене „Муза“ бе превзето от членовете на фамилията Уейнрайт. Те бяха навсякъде и всички изпълняваха ролите на Шока и Ужаса. Старк реши, че никога досега не е виждал шок и ужас, докато не стана свидетел на колективното изпълнение на тези роли от цяло едно театрално семейство.

Хенри и Кирстен се свлякоха елегантно на високите столчета до барплота с чаши еспресо в ръка. Бес и Август се бяха отпуснали безжизнено до една малка масичка. Разбъркваха капучиното си с бавни, отсъстващи движения. Жулиета, все още малко бледа, седеше на друга една маса и въртеше чашата си. Дори Макбет беше тук. Джейсън и Кайл бяха с него.

Старк забеляза, че Тони бе единственият, който липсваше. Вероятно новината още не бе стигнала до ушите му.

Дездемона бе в центъра на „сцената“, настанена на една малка масичка. Пред нея имаше чаша чай. Старк седеше отсреща й.

— Още не мога да повярвам, че бедният Върнън е мъртъв — каза за стотен път тя. — Толкова приятен човек беше. Толкова тих. Толкова услужлив. Художник без всякакво его.

— Много особен човек — промълви Август. — Много мил, но особен.

— Разкажи ми пак цялата история — помоли Старк. — От самото начало.

— Направих го вече хиляда пъти за полицията.

— Направи го още веднъж за мен.

Дездемона въздъхна, смачка кърпичката си и я натъпка в джоба на джинсите си.

— Отидох в „Райт Тъч“, след като ти си тръгна тази сутрин. Задната врата беше отворена. Видях, че вратата на фризера също е отворена и предположих, че някой е дошъл рано на работа. И вероятно точно това се е случило. Бедният Върнън сигурно е объркал дневния си график. Влязъл е и е изненадал крадеца.

— Който го застрелял и натъпкал тялото му във фризера — добави измъчено Хенри. — И после тоя кучи син се е опитал да убие Дездемона.

— О, Господи! — простена Бес. — Още не мога да повярвам. Дездемона е могла да бъде убита!

— Стига, стига, скъпа. — Август я потупа по рамото. — Тя вече е в безопасност. Всичко свърши.

Старк си даде сметка, че е стиснал ръба на малката масичка толкова силно, че пластмасата можеше да се спука между пръстите му.

„Дездемона е могла да бъде убита!“

Хаосът изпълни вътрешностите му. Той се помъчи да натъпче кошмарното чувство обратно във водовъртежа, където му беше мястото.

— Сигурна ли си, че не го познаваш? — успя да запита. Тя поклати глава.

— Не. Чертите му бяха някак изкривени. Полицията каза, че навярно е носил найлонов чорап върху лицето си. Беше висок и слаб. Косата му беше мръсна, както и дрехите.

— Някой скитник, отчаяно търсещ пари, за да си купи дрога — прошепна Кирстен.

— Така мислят и ченгетата — рече Макбет.

— Но защо да влиза в „Райт Тъч“? — запита Кирстен. — Дездемона не държи пари там.

Дездемона попи очите си със салфетка.

— Полицията каза, че сигурно се е надявал да намери нещо, което да продаде.

— Той е бил в офиса ти, когато си пристигнала? — запита Старк.

— Да. Излезе оттам с пистолет в ръка. Хвърлих тенджерата по него. Той стреля, но куршумът се удари в нея. Не можа да ме улучи. Както и втория път.

— Исусе! — прошепна Хенри. — Два изстрела. Добре че си успяла да стигнеш до фризера.

— Върнън Тейт не е имал тоя късмет — рече тъжно Дездемона. — Убиецът сигурно го е изненадал, точно когато е прибирал ледения си лебед.

— Убиецът може да го е застрелял и после да го е замъкнал във фризера, за да затрудни следствието — каза замислено Август. — Спомням си подобна ситуация от една пиеса, в която участвах преди години. Продукция на един вечерен театър в Калифорния. Мистерията се казваше „Ледена пустота“. Бях в главната роля. Помниш ли, Бес?

— Помня — отвърна Бес. — Беше чудесен, скъпи.

— Благодаря ти. Ролята беше на полицейския инспектор — продължи Август. — Тялото бе замръзнало в снега. Трябваше да отгатна истинското време, когато е настъпила смъртта, с някакъв много хитър номер. Не беше лесно, можеш да ми вярваш.

— Сигурен съм, че модерните полицейски техники са напреднали доста от времето, когато си играл в тази пиеса, татко — каза Макбет.

— Обадих се на клиентите си и отмених всичко за края на седмицата — вметна Дездемона. — За щастие, планирани бяха само сбирката на един университетски дамски клуб и няколко обяда. Прехвърлих ги на една друга фирма за доставки.

— Кога ще можеш да се върнеш в „Райт Тъч“? — запита Старк.

— Полицаите казаха, че ще приключат утре по някое време. Но ще ни трябват няколко дни, за да почистим.

Старк огледа помещението.

— Къде е Тони?

Бес вдигна очи от чашата си.

— Не знаете ли? Тони оставил съобщение на моя телефонен секретар някъде през нощта. Щял да вземе ранния полет за Холивуд. Явно са му се обадили оттам. В края на краищата, щели да заснемат сапунената опера.

— Онези от Холивуд му купили билета — обясни Август. — И му казали, че ще го чакат на летището.

— Наистина ли? — запита тихо Старк.

— Бих искал това момче да спре да мечтае само за сапунени опери — промърмори Август. — Холивуд не е място за един Уейнрайт.

Рано следобед на следващия ден Дездемона седеше на бюрото в офиса си и обезкуражено гледаше хаоса, който я заобикаляше.

Полицията най-после бе приключила работата си. Единият от инспекторите бе споменал, че не са намерили нищо, което да промени първоначалното им заключение. Върнън вероятно бе убит, защото бе имал лошия късмет да попадне на пътя на един въоръжен крадец.

Такива неща се случваха открай време.

Дездемона ровеше из книжата на бюрото си и мислеше за Старк.

Нещо, което видя вчера в очите му, когато бе споменато името на Тони, я разтревожи. Нямаше представа какво се мъти в острия като бръснач ум на Старк, но това я караше да бъде много неспокойна.

Телефонът изписука. Дездемона бе дотолкова погълната от мрачните си мисли, че звукът я накара да подскочи. Сърцето й заби ускорено без никаква причина. Тя дълбоко си пое дъх и посегна към слушалката.

— „Райт Тъч“. Дездемона е на телефона.

— Вие ли сте дамата, която купува ледените скулптури от Върнън Тейт? — Гласът беше мъжки и звучеше тревожно.

Дездемона стисна слушалката толкова здраво, че се учуди, че не се счупи.

— Да. Да, аз съм. А вие кой сте?

— Чух по радиото, че той е мъртъв. Вярно ли е?

— Да, за съжаление, да. Познавахте ли го?

— Да, по дяволите. Аз съм този, който правеше ледените фигури за него. Той ми дължи петдесет долара за лебеда.

— Вие сте правил фигурите?

— Да. И наистина трябва да ми се плати, госпожо. Той обеща да ми даде парите в понеделник.

— Не разбирам. Мислех, че самият Върнън е скулптор.

— Тейт не беше скулптор. Но твърдеше, че на всяка цена трябва да работи във вашата фирма и затова излъга. Сключихме сделка. Аз му правех фигурите, а той ми плащаше онова, което му давахте за тях.

— Разбирам.

„Това обяснява, защо Върнън винаги настояваше да работи сам“ — помисли си Дездемона.

— Кой сте вие?

— Лари Ийзънли. Ще бъдете ли така добра да платите петдесетте долара?

— Да, разбира се. Дайте ми адреса си, господин Ийзънли.

Лари й издиктува някакъв адрес на „Кепитъл хил“.

— Но мога да намина и да си взема чека още днес.

— Тук е пълна бъркотия, господин Ийзънли. Използвам компютъра си, за да пиша чековете, а още дори не съм имала възможност да го включа. Можете да наминете в понеделник сутринта, ако желаете, или аз ще пусна чека по пощата в понеделник, за да го получите във вторник.

— Като че ли така ще е най-добре — поколеба се Лари. — Благодаря ви, госпожице. Знам, че уговорката ми беше с Тейт, а не с вас.

— Няма защо — рече уморено Дездемона. — Вие свършихте добра работа. Ледените фигури, които продавахте на Върнън, бяха прекрасни.

Лари се изкашля.

— Смятате ли, че ще имате нужда от още някои?

— Може би. Ще ви се обадя, когато се оправя с всичко тук.

— Можете да разчитате на мен — произнесе обнадеждено Лари. — Доскоро.

Дездемона затвори телефона и се замисли върху онова, което току-що бе научила.

Върнън Тейт бе излъгал, за да получи работа в „Райт Тъч“. Тя се запита за какво ли още беше излъгал.

Час по-късно, Дездемона караше бавно по една тиха уличка, северно от Вашингтонския университет. Следеше номерата на позастарелите къщи, докато стигна до онази, която търсеше.

Приближи колата до бордюра и изключи мотора. Няколко мига остана подпряна на волана, вперила поглед в неугледната двуетажна къща, където бе живял Върнън.

Извадила бе адреса от папките си за полицията предния ден. Полицаите вероятно вече бяха идвали тук, за да търсят близките му.

Дворът не беше в по-добър вид от къщата. Целият бе задушен от плевели, които обвиваха дори няколко пликчета от бонбони и празни бирени бутилки. От някога зелената боя на входната врата сега бяха останали само малки олющени ивици. В средата на някогашната цветна леха се бе търкулнала стара автомобилна гума.

Дездемона не знаеше, дали Върнън има роднини, приятелка или дори съквартирант. Веднъж или два пъти бе споменал за хазайката си, но това беше всичко. Дори не бе дал телефонен номер с адреса си, така че Дездемона не бе имала възможност да се обади предварително. Още веднъж й мина през ума, че знаеше съвсем малко за Върнън Тейт.

Не знаеше и какъв ще бъде следващият й ход, ако никой не отвореше вратата на запустялата къща.

Мина по напуканата бетонна пътека и почука на олющената зелена врата. Звуци от следобедно телевизионно предаване проникваха през тънките дървени стени. Дездемона почука още веднъж, по-силно.

Стържещ звук й подсказа, че нещо се раздвижи вътре. Вратата леко се отвори. Една жена с неопределима възраст надникна подозрително. Облечена бе в избелял пеньоар и домашни пантофи. Гъстата й сива коса стърчеше на главата й в причудливи форми.

— Какво искате?

Жената имаше дрезгавия глас на отдавнашен пушач. Усещаше се и силна миризма на алкохол.

— Вчера вече говорих с достатъчно хора. И вие ли сте от полицията?

— Аз съм Дездемона Уейнрайт. Върнън Тейт работеше при мен.

— Върнън е мъртъв.

— Да, знам.

— Цял час се разправях с ченгетата вчера. А после те час или два ровиха нещата му горе.

— Вие ли сте хазайката му?

— Бях. Казвам се Надин Хокс. Не че е ваша работа. Имам да върша и други неща, освен да отговарям на тъпи въпроси.

— Не искам да ви задавам никакви въпроси, госпожо Хокс.

— Тогава какво искате?

Дездемона вдигна ръка в неопределен жест.

— Просто исках да поднеса съболезнованията си.

— На кого? Върнън нямаше нито роднини, нито приятели. Поне доколкото аз знам.

— Никакви ли?

— Никакви. — Надин почеса металносивата си коса. — Прекарваше цялото си време с оня свой проклет компютър.

Дездемона я изгледа поразена.

— Така ли?

— Да. Честно казано, няма да ми липсва много. Само наемът, който ми дължеше, остана неплатен. — Надин й намигна хитро. — Но се погрижих и за този проблем.

— Погрижихте ли се?

— Точно така. Давам стаи под наем вече повече от тридесет години. Човек научава някои неща. Винаги съм информирана. Телевизорът ми е включен по всяко време. Радиото също. Когато чух, че някакъв тип е убит в някаква компания за доставки вчера сутринта, реших да не поемам никакъв риск.

— И какво направихте?

— Качих се право горе и прибрах компютъра му. И добре че го сторих. След малко полицията вече хлопаше на вратата ми. Те сигурно щяха да го вземат, макар и да няма на кого да го дадат. Не можеш на никого да имаш вяра вече.

— Не знаех, че Върнън се е занимавал с компютри — рече предпазливо Дездемона.

— Шегувате ли се? Компютрите бяха единственото, което го интересуваше. Нямаше приятели, нямаше семейство, нямаше момиче. — Надин тихичко захихика. — Нямаше и момче, ако разбирате какво искам да кажа. Мисля, че имам право да продам компютъра му, за да си взема парите за наема.

— Смятате да го продадете?

— Аха. Много народ се интересува от компютри в наши дни. Може да дам обява във вестника. Сигурно ще получа сто и петдесет или дори двеста за него.

Дездемона се чудеше какво да прави. Нуждаеше се от съвет на специалист.

— Знаете ли, имам един приятел, който се занимава с компютри. Може и да се заинтересува от този на Върнън.

В очите на Надин проблесна алчно пламъче.

— Така ли мислите?

— Мога да му се обадя веднага, ако решите. Да видим какво ще каже.

Надин я погледна със съмнение.

— Той има ли достатъчно пари за компютър?

— Мисля, че може и да събере двеста долара.

— Не приемам никакви чекове — предупреди я Надин.

— Разбирам.

— Наистина ли не сте от полицията?

— Наистина, госпожо Хокс.

— Е, добре тогава. — Надин отстъпи назад. — Елате и се обадете на вашия приятел.

— Благодаря ви. — Дездемона пристъпи в тъмната, задушна стая.

Миризмата на цигари и алкохол едва се издържаше. Тя сякаш бе пропила избелелите пердета и се надигаше право от изтъркания килим. Дездемона се помъчи да диша съвсем леко.

Високите гласове, идващи от телевизора, бяха неприятни и дразнещи, но Надин явно изобщо не забелязваше шума. Дездемона погледна към екрана. Водещата на следобедното шоу интервюираше трима мъже с колосани домакински престилки. Те превъзнасяха някакъв препарат за почистване на фаянс.

— Телефонът е ей там, на стената. — Надин извиси гласа си над водещата. — Кажете на приятеля си, че няма да го продам за по-малко от сто и петдесет долара. И то в брой.

— Ще му кажа.

Дездемона се молеше, Старк да е в офиса си. Взе слушалката и набра номера.

— „Старк Секюрити Системс“ — прозвуча слънчевият глас на Мод.

— Обажда се Дездемона Уейнрайт. Трябва да говоря със Старк.

— Разбира се, госпожице Уейнрайт — рече весело Мод. — Ще ви свържа.

— Благодаря.

— Всичко хубаво. Приятен ден.

Старк се обади. Стори й се много зает.

— Старк на телефона.

— Аз съм, Дездемона. Имам нужда от съвет.

— Съвет? Какво има? Какъв е този шум?

— Не питай, докато не ти се наложи някой път да си изтъркаш тоалетната. — Дездемона изчака телевизионната публика за момент да притихне. — Слушай, аз съм в Норт енд, в къщата, където е живял Върнън. Старк, той е бил компютърен маниак. Може би е хакер.

— Дездемона…

— Вярно е. Хазайката му казва, че е давал всичките си пари за компютърно оборудване. Твърди, че се е занимавал само с това.

— Сигурна ли си?

Сега вече Дездемона бе уверена, че има цялото му внимание. Винаги бе в състояние да разпознае този момент. Концентрираната енергия, която идваше по линията, бе достатъчна, за да сгрее пластмасовата слушалка.

— Да. Когато научила за смъртта му, тя се разтревожила, че няма да получи последната вноска на наема си, отишла в стаята му и взела компютъра. Смята да го продаде.

— Хм.

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че възникват някои интересни въпроси.

— Е? — запита напрегнато Дездемона. — Да го купим ли?

— Ние?

Дездемона се вбеси.

— Предполага се, че ти си моят компютърен консултант, забрави ли? Нуждая се от професионално мнение. Смяташ ли, че компютърът на Върнън може да съдържа някаква полезна информация?

— Не знам.

— Трябва ли да го купим и да видим?

— Добре. Купи го.

Дездемона се обърна към стената и понижи глас.

— Хазайката иска сто и петдесет.

— Какъв е компютърът?

— Нямам представа. Това не е чак толкова важно, нали?

— Не. Възможно е да струва някъде между петдесет и петстотин, в зависимост от марката, годината на производство и какво има вътре.

— Старк, сега не е време за подробности. Не купуваме компютъра на Върнън, за да работим с него. Търсим следи.

— Ние ли?

Тя не обърна внимание на подмятането му.

— В портмонето си имам само петдесет долара, а госпожа Хокс не желае чек. Не искам да си тръгвам оттук без компютъра. Тя може да намери и друг купувач, докато ме няма.

— Дай ми адреса. Ще дойда колкото мога по-бързо.

— Побързай. Защото, докато те чакам, ще трябва да гледам най-откачената програма по телевизията.

Половин час по-късно Старк почука на вратата на Надин. Дездемона скочи от стола си, зави й се свят от облекчение.

— Това сигурно е приятелят ми, Надин.

— Дано да е донесъл парите. — Надин закрачи по протрития килим и отвори вратата.

Старк стоеше на прага.

— Аз съм Старк.

— Чакахме ви. — Надин го въведе в стаята. — Донесохте ли сумата?

— Да. Но първо трябва да видя компютъра. Надин сякаш се разтревожи.

— Тя каза, че ще го купите, без да задавате въпроси.

— Никога не купувам нещо, без да го видя. Дездемона посочи компютъра на Върнън, сложен в един кашон до кухнята.

— Ето го там.

Старк хвърли поглед към телевизора и прекоси стаята. Намръщи се леко, когато водещият попита един мъж защо обича да снима жена си в леглото с други мъже. После погледна към компютъра.

— Е? — запита Надин. — Какво ще кажете?

Старк съсредоточено разглежда компютъра в продължение на няколко мига, после бръкна в джоба си и извади портфейла.

— Ще го взема. Дездемона си отдъхна.

Последва Старк навън и го изчака, докато той товареше компютъра в багажника на колата си.

— Какво мислиш? — запита го.

— Още не знам какво да мисля. — Старк я хвана за ръка и я поведе по тротоара към колата й.

— Почти забравих — каза Дездемона. — Днес научих още нещо за Върнън. Той не е бил скулптор на ледени фигури. Кой знае защо ме е излъгал за това. Купувал е фигурите от един човек, на име Лари Ийзънли.

— Как го разбра?

— Ийзънли се обади. Иска да му се плати за последния лебед. Каза, че Върнън е сключил сделка с него, за да получи работата в „Райт Тъч“.

Старк спря по средата на тротоара. Загледа се някъде в далечината.

— А това означава, че Тейт е знаел, че ти се нуждаеш от леден скулптор, още преди да прекрачи прага ти и да попита за работа.

— Да.

— Откъде би могъл да узнае?

Дездемона се замисли.

— Е, то не беше някаква тайна. Рафаел тъкмо беше напуснал заради някаква работа в Ийст сайд. Би могъл да каже на много хора, че търся скулптор. Всички, които работят при мен, също знаеха.

— Доста хора. — Да.

Старк продължи пътя си.

— Довечера ще преровя компютъра на Тейт и ще видя, дали има нещо интересно в него. Но не затаявай дъх, Дездемона. Възможно е Върнън да е бил обикновен компютърен запалянко. Напълно възможно е да не намеря нищо друго, освен куп игри.

Спряха до колата на Дездемона. Тя отвори вратата и се плъзна зад волана. Поколеба се, после реши да хване бика за рогата.

— Не казваш нищо за Тони, но знам, че си го мислиш — обяви тя.

— Така ли?

— Да.

— Но, Старк, повярвай ми, не е възможно той да е замесен. Сигурна съм, че наистина са му са се обадили от Холивуд. Затова е напуснал града вчера сутринта.

— Не знам нищо за обаждането от Холивуд, — каза Старк — но проверих нещо. Наистина е имал резервация за полет до Лос Анжелис вчера сутринта. Но самолетът не е излетял преди девет и половина. И той го е хванал в последната минута. Едва не го е изпуснал.

Дездемона бе смаяна.

— Проверил си полета? Но как? Старк сви рамене.

— Използвах компютъра си, за да проверя записите на аеролиниите.

— Велики Боже! Нима можеш да правиш такива неща? Старк се усмихна.

— Аз съм експерт по компютърна сигурност, забрави ли?

— Наистина ли провери записите на аеролиниите? — повтори изумено Дездемона. — Ти не приемаш нищо на вяра, нали Старк?

— Да.

— Законно ли е да се правят такива неща? — запита подозрително тя.

— Да не навлизаме в подробности. Проверката на записите на аеролиниите попада в същата здрачна зона, в която е и купуването на компютъра на Върнън, вместо да се съобщи на полицията за него. Карай внимателно, Дездемона. — Старк затвори вратата на колата.

Дездемона проследи в огледалото как той се отдалечи. Бе твърд и непреклонен като планината Рейнър. И някъде вътре в себе си бе също така студен като глетчерите по върховете й.