Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (18)

XVIII

Дездемона паркира между стария буик и очукания форд и огледа невзрачния мотел, който Тони си бе избрал за убежище. Мястото явно някога бе било прилично и бе приютявало млади семейства и търговски пътници. Но в някакъв момент в миналото то, кой знае защо, бе започнало да запада, а съответно и клиентелата му се беше променила.

Лошо осветеният мотел изглеждаше точно мястото, което някой, принуден да се крие, би избрал, за да се регистрира под чуждо име. „Тони със сигурност е човек с усет за атмосферата на момента“ — реши Дездемона, докато отваряше вратата на колата и слизаше. Един Уейнрайт винаги държеше сметка за декора, на фона, на който щеше да се разиграе сцената.

Паркингът бе полупразен. Когато тръгна към стая номер шест, някакъв автомобил спря на другия му край.

Внушителен мъж, облечен в светли панталони, бели обувки и спортен пуловер, се измъкна иззад волана. Изглеждаше сякаш току-що излязъл от някой голф клуб или яхта. Бледата светлина проблесна по оплешивяващото му теме. Той нервно огледа занемареното място.

Невероятно кльощава жена с неестествено руса коса слезе след него. Тя носеше миниатюрна, подобна на комбинезон рокля, която едва покриваше гърдите и горната част на бедрата й. Дванадесетсантиметрови токове и черни чорапи допълваха картината. В едната си ръка държеше цигара. Изражението върху слабото й лице бе нещо средно между стоическо примирение и неизразима скука.

— Седми номер — каза тя на мъжа с груб глас на пушач, изпълнен с мирова скръб. — Плащаш предварително и използваш презерватив. Ясно ли е?

— Окей, окей, не може ли малко по-тихо, а? — Оплешивяващият мъж се намръщи, съзрял Дездемона, и бързо отмести поглед.

— Какво има? — запита кльощавата. — Страх те е, жена ти да не дебне в храстите ли?

— Просто говори по-тихо — промърмори мъжът. Дездемона тръгна рязко към номер шест. Когато стигна там, почука на вратата.

— Кой е? — попита Тони отвътре.

— Аз, съм, Дездемона. Кого друг очакваш? Тони предпазливо отвори и надникна навън.

— Сама ли си?

— Разбира се, че съм сама.

— Влизай. Господи, колко се радвам, че те виждам. Каза ли на някого къде съм?

Дездемона пристъпи през прага, обгърна с поглед безвкусно обзаведеното помещение и потръпна.

— Не. Казах ти, че няма да издавам къде си засега. Но, Тони, трябва да поговорим. Това е лудост. Не може вечно да се криеш.

— Нямам достатъчно пари, за да напусна града. — Тони понечи да затвори вратата. — Онова копеле, твоят приятел, наистина се е заел с мен. И иска да ме натопи за убийството.

— Не го наричай копеле. — Дездемона рязко се извърна към него. — Отказвам да повярвам, че Старк би направил такова нещо.

— Е, направи го! — Ярост се изписа върху красивото лице на Тони. — Това е единственото обяснение.

— Но погрешно — заяви Старк от прага. — Има и друго обяснение. Че ти си виновен!

— Мамка му! — Тони се хвърли върху вратата с цялата си тежест.

Но бе прекалено късно. Дездемона видя, че Старк бе пъхнал единия си крак в отвора и определена имаше надмощие.

— Пусни го да влезе, Тони.

— Да не си полудяла! Този тип иска да ме убие. — Тони скърцаше със зъби, докато затискаше вратата.

Старк се подпря от другата й страна и натисна по-силно.

— За Бога, пусни го, Тони! — Дездемона се вбеси. — Това е безсмислено. Той вече знае, че си тук.

Тони рязко се завъртя и се подпря с гръб на вратата. Дишаше тежко. Жилите на врата му се бяха изопнали от напрежение.

— Тоя кучи син иска да ме пипне. Не разбираш ли? Помогни ми, по дяволите!

— Това е абсурдно! Пусни го.

— Ти на чия страна си?

Петите на ботушите на Тони драскаха по изтъркания килим. Миг по-късно вратата се разтвори. Тони изгуби равновесие и политна към стената.

Старк влезе в стаята и затвори след себе си.

Тони с вик се хвърли върху него. Старк отстъпи встрани, направи някакво небрежно движение и запрати Тони към отсрещната стена.

Той се приземи с трясък. — Престанете! — извика побесняла Дездемона. — Престанете веднага. Няма да търпя това, чувате ли!

Двамата мъже не й обърнаха внимание. Тони скочи и още веднъж се хвърли към Старк, който го наблюдаваше невъзмутимо до последния миг. После се отмести, извърна се и го ритна под стомаха. Тони вдигна ръце, за да се защити.

Вкопчиха се един в друг и се затъркаляха по пода.

Дездемона пусна чантичката си и изтича до леглото. Грабна дрипавата плюшена кувертюра и я хвърли върху тях. Тя се усука около търкалящите им се тела, приглуши ударите и свирепото им ръмжене.

— Престанете! — Дездемона сграбчи мърлявите чаршафи и тънкото одеяло и ги стовари върху кувертюрата. — Престанете, ви казвам! — Цялата трепереше.

Купчината завивки и тела се претърколи още веднъж и най-сетне притихна.

Докато Дездемона я гледаше, смаяна от насилието, голямата ръка на Старк се появи изотдолу и отхвърли купа спално бельо. Той го разбута настрана и стана. Хвърли на Дездемона един-единствен, неразгадаем поглед. После погледна към Тони.

Стенейки, Тони успя да се освободи от усукалия се чаршаф и се изправи на едно коляно. Челюстта му бе натъртена, очите му — полузатворени.

— Кучи син! — задъха се той. — Гаден кучи син. Знам много добре, какво се опитваш да направиш.

— Така ли? — запита Старк. Дездемона забеляза, че още трепереше.

— Моля ви — прошепна тя. — Стига вече. Трябва да поговорим.

Тони се извърна към нея.

— Защо го доведе тук, Дездемона? Казах ти, че той се опитва да ме натопи. Как можа да ми причиниш това? Аз съм ти брат. И ти се доверих.

— Не съм го довела тук.

Дездемона несигурно се отпусна върху най-близкия стол. Стисна длани, за да успокои треперенето на пръстите си.

— Нямам представа как е… — тя изведнъж се досети и погледна към Старк. — Ти си ме проследил, нали?

— Да. — Старк срещна погледа й.

— Знаех си — изръмжа Тони. — Ти сигурно непрекъснато следиш Дездемона. Просто си изчакал, да те доведе при мен. Това също е част от замисъла ти, нали?

Дездемона отчаяно вдигна ръце.

— За Бога, Тони, успокой се и ме чуй. Старк е тук, защото се е тревожил за мен, нали Старк?

Старк стоеше като гранитен монумент насред противната мотелска стаичка.

— Може и така да се каже. — Дездемона се усмихна накриво.

— Знаех, че ти усети, че нещо не е наред, още когато си казахме „лека нощ“.

— Усетил е, че нещо не е наред? — гласът на Тони се извиси, натежал от недоверие. — За какво изобщо говориш? Той съзнателно те е проследил тази вечер. Използвал те е, за да стигне до мен.

— Не, не, не! Ти объркваш всичко, Тони. Ти ме помоли, да не казвам на никого къде си, и аз не казах. Но Старк и аз станахме толкова близки, че усещаме, кога нещо безпокои другия. Така ли е, Старк?

— Сигурно — рече подигравателно Старк. — Душевна телепатия.

— В известен смисъл — усмихна се Дездемона. Тони изгледа с ненавист Старк.

— Телепатия? Пощадете ме за малко.

— Вярно е — увери го Дездемона. — Нямаше нужда да казвам нищо тази вечер. Старк веднага усети, че имам проблем, и че не мога да говоря за него. И сигурно се е разтревожил много, нали, Старк?

— Да речем, че нямаше да мога да заспя, докато не разбера какво става — промърмори Старк.

— Ето, виждаш ли, Тони? — каза Дездемона. — Съвсем естествено е било, Старк да ме проследи дотук. Аз бих направила същото в подобна ситуация. Нали знаеш, какво е да си влюбен.

Старк я гледаше с немигащи очи. Не каза нищо. Тони беснееше от безсилие и гняв.

— Влюбен? Дездемона, да не си полудяла? Тоя тип не е влюбен в теб. Той иска да те използва. По дяволите, та той те използва от самото начало.

— Тони, знам, че си разстроен — рече успокояващо Дездемона. — Но няма защо да ставаш параноичен.

— Свършен съм, а не разстроен. — Ръцете на Тони се свиха в юмруци. — И да, сигурно ставам малко параноичен. Можеш ли да ме упрекнеш, че се тревожа, след като сестра ми смята, че е влюбена в един студенокръвен компютър, който минава за човек?

Дездемона изгуби търпение. Скочи на крака и се изправи срещу Тони.

— Стига! Чуваш ли, стига! Знам, че си уплашен, знам, че се чувстваш като хванат в капан, но това не е причина да обиждаш човека, когото обичам.

— Той не те обича — рече сковано Тони. — Той преследва съвсем други цели с идването си тук и е решил да те използва, за да ги постигне.

— Какви цели? — възропта Дездемона.

— Кой знае? — Тони хвърли бесен поглед към Старк.

— Цялата тази история започва да прилича на някаква конспирация. Може би Старк участва в някакви технически игри с неподходящи хора. А може би продава неща, които не би трябвало да продава на чужди интереси. И може би му трябва някой, който да опере пешкира.

— Интересна теория — каза Старк. — Аз самият работих върху подобна версия.

— Така ли? — присви очи Тони.

— Да, с теб в главната роля.

— Престанете и двамата — заяви високо Дездемона. — Нито едното не е вярно.

Тони я изгледа намръщено.

— Откъде знаеш? Виж само как те е проследил тази вечер. Явно има доста опит. Човек, който наистина те обича, едва ли би те следил къде ходиш. Дори не би му хрумнало, че ще излизаш някъде. Той би ти вярвал.

Дездемона вирна брадичка.

— Старк ми вярва. Казах ти, че тази нощ ме е проследил, защото се е тревожил за мен, а не защото не ми вярва. А сега най-сетне ще млъкнеш ли и ще седнеш ли, Тони? Трябва да обсъдим разумно всичко това.

Тони се хвърли на един стол.

— Добре. Искаш да говорим? Да говорим тогава. Да чуем какво твоят любовник — андроид може да каже за себе си.

Дездемона дълбоко си пое дъх и се обърна към Старк.

— Съжалявам. Споровете в семейство Уейнрайт винаги са доста разгорещени.

— Забелязах — каза Старк.

— Съжалявам, и че не можах да ти кажа какво става още по-рано тази вечер. Тони ме помоли да не казвам на никого. — Дездемона се усмихна разтреперана. — Много вярно си предположил, че имам някакъв проблем.

Старк погледна Тони.

— И каква точно е същността на този проблем?

— Някой е подхвърлил пистолет в апартамента на Тони, докато той е бил извън града — обясни му Дездемона.

— Предполагаме, че това е тридесет и осемкалибровият, с който е бил убит Върнън Тейт.

— Не думай — промърмори Старк. Устните на Тони изтъняха от гняв.

— Какво направи с пистолета? — запита го Старк.

— Преди няколко часа отидох с ферибота до Бейнбридж — отвърна тихо Тони. — По средата на залива Елиът хвърлих пистолета зад борда.

— Отърва ли се и от другите възможни доказателства, докато се возеше с него? — залита учтиво Старк.

— Копеле!

Дездемона не обърна внимание на репликите им.

— Смятам, че Тони е прав за едно нещо. Някой изглежда наистина се опитва да го натопи за убийството на Върнън. Първо е примамен извън града, тъй че да изглежда, сякаш бяга от местопрестъплението. Отсъствието му е дало възможност на убиеца да скрие оръжието в апартамента му. А после, тази изнудваческа бележка върху компютъра ми.

Тони я погледна.

— Каква изнудваческа бележка?

— Помниш ли оня път, когато ми помогна да възстановя изгубения файл?

— Да. И какво?

— Мислех, че са просто някакви драсканици. Но се оказа шифровано съобщение за изнудване.

— Кой каза това? — запита Тони.

— Старк. Той го разшифрова.

— Вярно ли е? — Тони изгледа враждебно Старк. — Той може да е измислил всичко, като част от плана си. Ако на екрана са излезли само драсканици, откъде можеш да си сигурна, че това е била изнудваческа бележка?

Дездемона завъртя очи към тавана.

— Да не почваме пак с оскърбленията. Имаме да обсъждаме важни неща. А сега, внимавайте и двамата. Старк, много се радвам, че ме проследи тази вечер. Това ще ни спести време.

Старк вдигна вежди.

— Така ли?

— Разбира се. — Дездемона седна отново. — И без това смятах да ти разкажа всичко, веднага след като поговоря с Тони.

— Така ли? — запита Старк с опасно равен глас.

— Не й говори с такъв тон — изръмжа Тони. Дездемона се намръщи.

— Зная, че и двамата сте все още претоварени с тестостерон, поради неотдавнашното физическо насилие, но ще съм ви благодарна, ако овладеете хормоните си за известно време. Опитвам се да предвижа напред тази среща.

— Наричаш това среща? — осведоми се Старк.

— По липса на по-подходяща дума. — Дездемона кръстоса крака и изгледа двамата мъже. — Да видим сега. Ситуацията е доста странна. Някой очевидно е наел Върнън Тейт, за да открадне „АРКЕЙН“ от Старк. Върнън е направил опит в нощта на приема. Но не е успял. Следващото нещо, което знаем, е че бедният Върнън е мъртъв, и че на компютъра ми е оставена изнудваческа бележка, адресирана до така наречения „клиент“.

Тони свъси вежди.

— Защо бележката е била оставена на твоя компютър?

— Не е ли очевидно? — отвърна Дездемона. — Човекът, който я е оставил, е искал да изглежда, че ти си клиентът на Върнън. Онзи, който му е платил, за да открадне „АРКЕЙН“.

— Мамка му — измърмори Тони. — А сега и проклетият патлак в апартамента ми. Знаех си. Пълна инсценировка.

— Съществува едно просто обяснение. — Старк отиде до отсрещната стена и облегна рамо на нея. — Че всичко това е истина.

— Копеле — каза Тони. Дездемона ги изгледа сърдито.

— Не желая да слушам повече неприлични думи. Ясно ли е?

Тони и Старк се взряха в нея. Никой не каза нищо.

— Така е по-добре. — Дездемона се помъчи да събере мислите си. — Както казах, преди да бъда прекъсната така грубо, очевидно е, че някой е убил Върнън, и след това си е поставил за цел да накара Тони да изглежда виновен. Убиецът по всяка вероятност е бил тайнственият „клиент“ на Върнън. Дотук съгласни ли сте?

— Това е една хипотеза — рече неохотно Тони. — Но ако я приемем, трябва да се запитаме, защо така нареченият „клиент“ си е направил труда да убие Тейт. Старк сви рамене в пренебрежителен жест.

— Възможно е, Тейт действително да го е идентифицирал и да го е заплашвал с изнудване.

— На моя компютър ли? — запита бързо Дездемона.

Старк явно нямаше желание да продължи в тази посока. Дездемона остана с впечатлението, че би предпочел да си е мълчал.

— Може би истинската изнудваческа бележка да не е била изпратена чрез твоя компютър — рече той неохотно. — Възможно е, клиентът да е получил такава от Върнън, но по начина, по който обикновено се е свързвал с него. Чрез електронната поща.

Очите на Дездемона се разшириха, когато намекът му достигна до съзнанието й.

— Това означава, че изнудваческата бележка е оставена на компютъра след убийството, за да постави Тони под подозрение — заключи тя. — За да осигури едно фалшиво доказателство срещу него.

— Казах, че това е една възможност. — Старк погледна раздразнено Тони. — Макар и доста далечна.

— Да. Наистина доста далечна — съгласи се саркастично Тони. — Но ако пренапишем сценария тъй, че ти да си лошият човек, логиката става още по-убедителна.

— Никой от вас не е лошият човек — заяви властно Дездемона. — А сега да продължим. В тази пиеса наистина има лош човек. Някой, когото още не сме идентифицирали. Трябва да го открием.

— Ние ли? — вдигна вежди Старк. — Тогава за какво плащат на полицаите?

Дездемона направи гримаса.

— Не ставай идиот, Старк. На този етап не можем да отидем в полицията. Тя може да стигне до погрешни заключения.

— Искаш да кажеш, че могат да решат, че Тони е виновен? — Старк кимна тържествено. — Вярно. Така е. Не бях помислил за това.

— Не си, дявол да те вземе — вметна Тони.

— Както казвах, — продължи решително Дездемона — засега няма да ходим в полицията. Първо трябва да намерим истинския клиент на Върнън. — Тя погледна Старк в очакване.

Той съсредоточено отвърна на погледа й.

— Е? — настоя Дездемона.

— Е, какво? — запита Старк.

— Как смяташ да намериш истинския клиент на Върнън? — запита търпеливо Дездемона. — Човекът, който го е убил.

— Защо гледаш към мен?

— Защото ти си експерт по сигурността.

— По дяволите!

Дездемона се усмихна облекчено.

— Знаех, че ще се съгласиш да помогнеш.

„Аз съм експерт по сигурността, да.“ Старк все още се ругаеше, че е идиот, докато следваше Дездемона в гаража на блока й. „Как, по дяволите й позволих да ме манипулира, за да помагам на този неин пропаднал брат?!“ — питаше се той може би за хиляден път.

Дездемона го бе накарала да наруши най-скъпоценното си правило. Той бе престанал да мисли и да действа с рационалната страна на мозъка си. Позволил бе да го погълне хаосът на чувствата. Тук, в котела на вещицата, нещата нямаха нищо общо с логиката. И всеки ход бе коварен и непредсказуем.

Кръвта му изстина, като си спомни как Тони се опита да убеди Дездемона, че той е престъпният мозък, скрит зад цялата тази сложна конспирация. Досега Старк не се бе замислял сериозно, че ако някой наистина се опиташе да хвърли светлина върху проблема, бе напълно възможно, той самият да изглежда също толкова виновен, колкото и Тони Уейнрайт.

Дори повече.

„В края на краищата, — каза си с огорчение Старк — един безпристрастен наблюдател би могъл да реши, че именно аз съм човекът, който познава игрите в нелегалния международен бизнес с технологии.“

А и бе далеч по-запознат с компютрите, отколкото Тони Уейнрайт. Тони беше добър, но бе аматьор в сравнение с него. Имаше и още нещо, което можеше да се обърне срещу Старк. Той бе този, който бе наел Дездемона за доставчик, после я бе прелъстил и бе влязъл в цялата тази пъклена игра.

Принуден бе да признае, че Уейнрайт имаше известно право. Нямаше къде да се избяга от факта, че опитът за кражба на „АРКЕЙН“ и убийството на Върнън Тейт бяха станали след началото на връзката му с Дездемона. Погледнато от този ъгъл, Старк бе отличен кандидат за ролята на лошия тип.

Ревността се смяташе за един от класическите мотиви за насилие. Старк си каза, че не е ревнивец, но се съмняваше, дали някой ще му повярва.

Слава Богу, Дездемона не се бе заинтересувала от този сценарий повече, отколкото когато той обрисуваше Тони като злосторника.

Паркира и изключи мотора. Остана още миг зад волана, наблюдавайки как Дездемона слиза от тойотата си. Тя му махна над покрива над колата си. Обхвана го странно чувство, докато я гледаше. Цялото му тяло се напрегна, като пред битка с невидима заплаха.

„По дяволите. Напълно съм способен да изпитвам ревност!“

Тази мисъл го разтърси. Най-сетне отвори вратата и слезе.

— Имаш ли време за едно кафе? — запита Дездемона, докато той се приближаваше към нея в тихия гараж.

Старк погледна часовника си.

— Мисля, че да. Макбет е с Кайл и Джейсън. Тя спря пред асансьора.

— Наистина мисля онова, което казах преди малко. Радвам се, че ме последва тази вечер. Спести ми необходимостта, да уговарям Тони, да те молим за помощ. Понякога той е ужасно упорит.

Старк натисна бутона на асансьорната кабина.

— Той смята, че виновният съм аз. Че искам да го натопя, защото ревнувам.

— Не се безпокой за това. Тони просто говореше напосоки, както обикновено. Прекалено е развълнуван в момента. Не го обвинявам, че е в това състояние. Та някой се опитва да го натопи за убийство, представяш ли си?

— Може би.

— Слава Богу, че е намерил пистолета преди полицията. Обзалагам се, че това е трябвало да бъде решаващото доказателство срещу него.

— Възможно е.

Дездемона замръзна. В очите й проблесна уплаха.

— Полицията вече може би търси Тони!

— Ще научиш, ако наистина го търсят — каза Старк. — Първото нещо, което ще направят, е да попитат теб или някой друг от семейството, къде е.

— Вярно. Е, щом като още никого не са питали, значи можем да предположим, че така нареченият клиент на Върнън за известно време се е потопил.

Старк не знаеше какво да й отговори. Обгърна раменете й. Този път тя се отпусна на гърдите му. Той също си отдъхна малко. И двамата мълчаха, докато асансьорът стигна петия етаж. Дездемона тръгна напред по коридора и отвори вратата на апартамента си.

— Ще направя кафето.

Старк затвори много внимателно. „Трябва да й кажа истината — мислеше си той. — Трябва да хвърля картите върху масата.“

— Дездемона?

— Да? — Тя му се усмихна през рамо.

— Тази нощ не те последвах, защото се тревожех за теб, или заради някаква телепатична връзка. Тръгнах след теб, защото разбрах, че излъга, когато каза, че Тони още не се е върнал в града. — Старк мушна ръце в джобовете на сакото си. — Помислих си, че искаш да го прикриваш.

— Така беше — тя заобиколи стъкления плот и се зае с лъскавата машина за еспресо. — И след като си разбрал, че лъжа, значи си бил на същата вълна като мен, защото никой друг от семейството не го усети. Това само показва колко близки сме наистина.

— По дяволите, Дездемона, опитвам се да ти обясня нещо тук.

Тя го погледна изпитателно.

— И какво е то?

Старк прокара ръка през косата си, обзет от безсилие, да й обясни по-ясно.

— Не знам. — Дездемона се ухили.

— Бедният Старк. Прекалено интелектуализираш проблема, знаеш ли?

— Така ли?

— Успокой се. Напоследък нещата около нас станаха доста емоционални. Опитай се да се съсредоточиш върху проблема с клиента на Върнън.

Той премигна.

— Ти казваш на мен да се опитам да се съсредоточа?

— Да.

От машината започна да излиза пара.

— Ето, изпий едно хубаво еспресо. Малко кофеин сигурно ще успокои нервите ти.

— Изобщо не съм нервен. Никога в живота си не съм бил нервен.

— Както и да е. — Дездемона седна до плота.

Старк също възседна едната от табуретките и дланта му обгърна малката чашка.

— Ами ако Тони се окаже истинският убиец, Дездемона?

— Няма да се окаже.

— По дяволите, ами ако наистина е и аз го докажа? Тя притихна, очите й изведнъж станаха тревожни.

— Не знам.

— Ще ме намразиш ли, задето съм открил истината? — насили се да запита Старк.

— Да те намразя? — тя се намръщи. — Защо да те мразя? Нашата връзка не се основава на това, дали Тони е виновен или не.

— Наистина ли?

— Старк, това няма никакъв смисъл. Тони не е виновен. Но ако приемем дори хипотетично, че е, това не би променило чувствата ми към теб.

— Носителите на лоши вести обикновено ги убиват — рече уморено Старк. — Така е било във всички времена.

Дездемона отпи от еспресото си.

— Трябва да ми се довериш, Старк. Пръстите му стиснаха крехката чаша.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Няколко капчици кафе се изплискаха от чашата й. Дездемона сякаш не забеляза. Погледна го втренчено.

— Защо?

— Защо? Как може да питаш? — Старк изведнъж се ядоса. — На такъв въпрос се отговаря с „да“ или „не“, а не с пространно есе. Всичко, което искам, е един откровен отговор.

— Окей.

— Окей, какво? Да или не? Ще се омъжиш ли за мен?

— Успокой се. Казах окей, нали? Той я гледаше с присвити очи.

— Ще го направиш ли?

Дездемона му се усмихна някак унесено.

— Ако си сигурен, че искаш да се ожениш за мен, аз ще се омъжа за теб.

Заля го огромно облекчение. Старк се опита да овладее чувството на световъртеж, уплашен, че ако му се поддаде, може да се блъсне в стените или в тавана.

Трябваше да запази самообладание.

Дездемона току-що бе казала, че ще се омъжи за него, но тя лесно би могла да промени решението си. Бог бе свидетел, че неведнъж му се беше случвало. Чашката за еспресо в ръката му издрънча върху чинийката. Той бързо я пусна.

— Сигурен съм.

Старк се постара да говори спокойно. Грабна отново малката чашка и глътна еспресото на един дъх. После погледна часовника си.

— Става късно. Трябва да тръгвам.

— Чакай малко — изгледа го свирепо Дездемона. — Само това ли имаш да кажеш?

Той направи недоумяваща гримаса.

— Какво?

— Току-що се съгласих да се омъжа за теб — напомни му тя малко прекалено сладко. — Поправи ме, ако греша, но това не предполага ли няколко развълнувани думи? Радостни възклицания? Може би един малък сонет?

Старк усети, че става тъмночервен.

— Съжалявам — рече сковано. — Не пиша сонети.

— Няма да променя решението си, да знаеш.

Той се усмихна невесело, докато слизаше от табуретката.

— Няма ли?

— Няма. Виж какво, знам, че си свикнал с предложения, сватби и неща от този род, но за мен това е ново. За пръв път приемам предложение за женитба. Знам, че начинаещите винаги имат звезди в очите, но наистина очаквах повече от този момент.

— Разбирам — каза предпазливо Старк. — И какво точно очакваше?

— Ами като начало, представях си някак по-внушителна сцена. — Дездемона махна с ръка. — Може би рози и шампанско. Ти би трябвало да коленичиш, естествено. Лунна светлина и поне малко вълнение от твоя страна.

— Може и да имам опит, но не съм много добър в тези неща — каза Старк.

— Ха! Уплашен си, нали? Мислиш за твоите два минали провала и си притеснен като актьор във вечерта на премиерата. Признай си.

Той заобиколи плота и пое лицето й в дланите си. Вгледа се в прекрасните й очи.

— Предполагам, бих могъл да осигуря появяването ти при олтара, като те наема да подготвиш сватбения прием.

— Няма да обслужвам собствената си сватба.

— От това се и боях. Значи трябва да разчитам на думата ти, че ще дойдеш, така ли?

— Имай ми поне малко доверие, Старк. Вярвай ми. — Тя отново му се усмихна унесено. — Както аз ти вярвам.

Той не успя да измисли какво да каже и затова я целуна.

Дездемона остави чашата с еспресо и отвърна на целувката му. Старк усети как ръцете й обвиват кръста му. Уханието на тялото й изпълни съзнанието му.

Отдъхна си, когато чу тихата й въздишка. Тя се разтапяше до него — топла, сладка и всеотдайна. Можеше и да не знае винаги какво да каже на Дездемона, но когато я имаше в ръцете си, умееше чудесно да общува с нея.