Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (10)

X

Оглушителни аплодисменти ознаменуваха финала на „Чудовища под леглото“. Викове и ентусиазирани аплаузи изпълниха малката зала. Актьорите се поклониха.

От последния ред Дездемона разглеждаше тълпата млади любители на театъра. Несвойствените за възрастта им изражения на умора, цинизъм и несигурност бяха изчезнали, или поне за момента. Магията на театъра ги бе обгърнала и им бе дала, макар и кратък отдих от постоянния стрес, който представляваше животът им.

— Май разбрах тази пиеса по-добре от последната, която гледах — каза Старк. — Тук нямаше палки за мухи.

Дездемона се засмя.

— Моите поздравления. На път си да станеш истински театроман.

— Искаш ли да идем зад кулисите? Аз имам… ммм, пропуск.

— Смаяна съм. Сигурно имаш връзки.

— Познавам някои хора. — Старк й протегна ръка.

Те изчакаха, докато тълпата хлапета се изниза по централния проход към малкото фоайе. Дездемона се възползва от възможността да се притисне до Старк. Наслаждаваше се на силата, която струеше от тялото му. Помисли си, че в него има нещо много солидно и сигурно. Вярно, че понякога се държеше доста сковано или пък проявяваше магарешки инат, но една жена можеше да се опре на мъж като него. Ако той създадеше връзка, щеше наистина да държи на нея.

Пръстите на Дездемона докоснаха износеното памучно кадифе на сакото му. Тя вдъхна дълбоко. Уханието на Старк събуди спомените й. Още не бе дошла на себе си, откак се любиха. Все още й се виеше свят.

— Разбрах, че вече си се запознала с Джейсън и Кайл — рече Старк.

— Наистина се запознах. Макбет ги води два пъти тази седмица в „Райт Тъч“, когато имахме нужда от помощници при товаренето на фургона. Страхотни са.

— Боя се, че и двамата имат сценична треска.

— Симптомите са ми добре познати.

Джейсън надникна иззад завесата. Замаха като луд, за да привлече вниманието на Старк.

— Насам, Сам. Трябва да прибера тези дървета в стаята с реквизита. Ще свърша след минутка. Здрасти, Дездемона!

— Здравей, Джейсън. Страхотно шоу. Дърветата бяха забележителни.

Джейсън засия.

— Благодаря. — Той отново изчезна зад кулисите.

— Здрасти, Сам. Дездемона. — Кайл им махна откъм страничното крило — как смятате, че се справих със завесата?

— Не виждам как биха могли да започнат и да свършат представлението без теб — каза Старк.

— Аха. — Кайл се ухили широко. — Хлапетата от публиката наистина харесаха пиесата, нали?

— Беше истински хит — кимна Старк. — Аз седях на последния ред и видях как всички аплодираха като луди.

Макбет се появи в полумрака.

— Здравей, Дездемона. Старк. Радвам се, че дойдохте. Хареса ли ви?

— Страхотно беше. — Дездемона пусна ръката на Старк, за да прегърне Макбет.

— О, ето те и теб, Дездемона, скъпа!

Бес се понесе по сцената, стиснала под мишница рогата от гротескния си костюм на чудовище. Но още не бе успяла да свали грима си.

— Кой е с теб?

— Лельо Бес, бих искала да се запознаеш със Сам Старк. Старк, това е Бес Уейнрайт.

Старк изискано сведе глава.

— Госпожо Уейнрайт.

— Наричайте ме Бес. — Бес спря и го изгледа от главата до петите. — Значи това сте вие.

— Аз ли?

— Не сте точно онова, което очаквах — осведоми го Бес.

— Това добре ли е?

— Движите се както трябва. — Бес го измерваше с неохотно одобрение. — Като че ли сте минал през добра школа.

— Така е, — каза Дездемона — но не школа по актьорско майсторство. Лельо Бес, абсолютно ти забранявам да правиш лични забележки. Вече почти успя да ме притесниш.

— Глупости. Никой Уейнрайт никога не се е притеснявал от нещо друго, освен от някой забравен стих или въвеждаща реплика.

— Сега всичко става за пръв път — контрира Дездемона.

Джейсън и Кайл се появиха отново. Просто преливаха от възторга на признанието и успеха.

— Искаш ли да видиш кулисите? — запита Джейсън Старк.

— Да, с удоволствие — каза Старк.

— Можеш да видиш и кабинката на осветителя — рече Кайл. — Тук имат страхотни машинарии.

Дездемона се усмихна на Старк.

— Ще чакам тук.

Той кимна и позволи да го отведат в лявата част на сцената.

Дездемона изчака докато тримата се отдалечиха дотолкова, че да не я чуват, и се обърна към Макбет.

— Изглежда възпитателската ти работа напредва.

— Да. — Макбет се усмихна леко. — Наистина се зарадвах да видя Старк сред публиката днес. Джейсън и Кайл разчитаха, че ще бъде тук. Той им беше обещал, че ще дойде, но човек никога не знае.

— Корпоративните босове като него винаги измислят някакво извинение в последната минута, щом става дума за деца — каза ядосано Бес.

Дездемона поклати глава.

— Ако Старк каже, че ще направи нещо, можеш да се обзаложиш, че ще стане.

— Мисля, че Джейсън и Кайл започват да вярват в това — забеляза тихо Макбет.

Двадесет минути по-късно Старк се появи отново. Кайл и Джейсън подскачаха покрай него като весели паленца.

— Ще ходим на пица — каза Джейсън, като забеляза Дездемона. — Някъде, където има и видеоигри.

— Можеш и ти да дойдеш, ако искаш — рече великодушно Кайл.

— Благодаря. — Дездемона се усмихна на Старк. — С удоволствие.

Старк си отдъхна, сякаш не бе вярвал, че ще се съгласи да отиде с него и братята му на пица и видеоигри.

Когато излязоха от театъра, ентусиазмът на Джейсън някак се помрачи. Изражението му стана замислено.

— Сам, знаеш ли, че много от децата от публиката всъщност си нямат истински дом. Макбет каза, че живеят в приюти, евтини мотели и други такива.

— А някои дори живеят във фургони, защото това е единственото, което родителите им могат да си позволят — добави Кайл.

— Домът е ценно нещо — каза Старк. — Не всеки го има.

 

Старк се прицели в отвратителното зелено чудовище и изстреля последния патрон.

— Уцелих го!

— Съществото се срина и изчезна сред облак дим.

— Успя! — възкликна благоговейно Кайл. — Ти унищожи Уайвърн и намери съкровището. Ти спечели играта. Почти никой не успява да спечели тази игра.

Проблеснаха светлини и на видеоекрана се появиха редица цифри.

Джейсън се взираше в цифрите като в някакъв транс.

— Оу! Гледай колко точки е спечелил. Дездемона надникна към екрана.

— Не мислех, че възрастните са много добри в тези игри.

— Специално на тази й имам зъб — призна Старк, отстъпвайки назад от апарата.

— Как така? — запита Дездемона.

— Аз съм я измислил.

Кайл и Джейсън зяпнаха от изумление. Кайл пръв се съвзе.

— Вярно ли е?

— Да. — Старк извади няколко монети от джоба си. — Искаш ли да опиташ?

— Разбира се. — Кайл зае позиция. — Какъв е номерът?

— Номерът е да не ставаш алчен, когато най-сетне откриеш местоположението на съкровището на Уайвърн. Остави златото там, където е, докато не отстраниш лошите типове от пещерите. И тогава се върни за съкровището.

Кайл се намръщи.

— Така ли?

— Играчите, които се опитват да вземат съкровището и да избягат с него, винаги губят — каза Старк. — Така съм го направил.

Кайл се ухили.

— Ясно. — Той натисна контролните клавиши.

— Програмирана е така, за да внуши идеята за отложеното удоволствие — каза сухо Старк, като гледаше към Дездемона. — Аз съм нещо като експерт по въпроса.

— Дай да опитам, дай да опитам — викна Джейсън.

— Аз съм пръв. — Кайл пъхна монетата в отвора. Джейсън се обърна към Старк.

— Кога си изобретил „Съкровището на Уайвърн“?

— Преди около четири години. Продадох софтуера на компанията, която сега го произвежда. Други програмисти го актуализират периодично, но те не са пипали основната структура на играта, така че все още винаги мога да спечеля.

— Страхотно! — задъха се Джейсън. — Наистина страхотно. Чакай само да кажа на моя приятел, Кевин. Той е добър в тази игра. Винаги стига до нивото на ловците на Уайвърн, но никога не е получавал резултат като твоя. Дездемона погледна Старк.

— Мислех, че твоята специалност е компютърната защита и кодирането на програми, основаващи се на теорията на хаоса?

— Основаващи се на теории, изведени от науката за комплексните структури — поправи я търпеливо Старк. — Казах ти, че не обичам думата „хаос“. Тя не дефинира точно тази област.

— Както и да е. Само за удоволствие ли създаде „Съкровището на Уайвърн“?

— Не. — Старк я хвана под ръка и я заведе обратно в сепарето, тапицирано с червена изкуствена кожа.

Ароматът на прясно изпечена пица изпълваше пъстрия ресторант. Старк бе открил, че Кайл и Джейсън считаха пицата за най-хубавото ядене на света. Откак бяха дошли, бе ял повече пици, отколкото през цялата изминала година.

Дездемона отпиваше от чашата с газирана вода.

— Защо тогава я създаде?

— Написах програмата за играта, защото ми трябваха пари, за да започна „Старк Секюрити Системс“.

Той я изучаваше съсредоточено, учудвайки се колко приятно бе да седи така срещу нея.

Яркото осветление в ресторанта превръщаше бухналите й червени къдрици в навити медени стружки. В тюркоазните й очи грееха топлина и смях. Спомни си за сряда вечерта и пламна.

— Благодаря, че ме покани този следобед — каза Дездемона. — Обичам пиците.

— Наистина ли? Аз лично напоследък определено прекалявам с тях. — Старк хвърли поглед към другия край на помещението, където Кайл и Джейсън все още висяха до видеомонитора. — Искам да ти благодаря, че ми изпрати Макбет. Идеята да ангажира Кайл и Джейсън със „Скитащите артисти“ беше много добра.

— Радвам се, че им доставя удоволствие.

— Кара ги да забравят собствените си проблеми или нещо от този род. — Старк не знаеше как точно да го изрази. — Кара ги да се чувстват участници в нещо важно.

— Винаги е голямо прозрение да откриеш, че има хора, които са в далеч по-лошо положение от твоето — каза Дездемона. — И че можеш да направиш нещо, за да им помогнеш.

Старк премести погледа си отново към нея.

— Може би следващия път, когато излезем, ще бъдем сами.

— На мен също ще ми е приятно.

— И след това бихме могли да си легнем заедно — предложи Старк, настроен оптимистично към живота изобщо.

— Май разсъждаваш доста едностранчиво напоследък.

— Съзнавам, че мисленето ми е донякъде линейно, но се мъча по всякакъв начин да не бъда натрапчив.

Дездемона отпи изискано от чашата си. Очите й искряха.

— За твой късмет си прекалено секси, за да бъдеш наречен натрапчив.

 

Въпреки отговорностите на по-голям брат, задълженията към бизнеса и проекта „АРКЕЙН“, на Старк му бе изключително трудно да запази коректност в мисленето си.

Трудно беше например да не мисли натрапчиво за Дездемона.

В понеделник сутринта единственото, върху което наистина искаше да се съсредоточи, бе как да остане насаме с нея. Това бе щекотлив проблем, но той бе повече от склонен да посвети голяма част от енергията си на разрешаването му. В края на краищата, винаги бе успявал да действа изключително резултатно.

Мод Пичкот вдигна глава, когато той влезе в офиса си.

— Добро утро, господин Старк. Прекрасен ден. Изпълнен със слънчева светлина и нови обещания, не мислите ли?

— Но навън вали.

— Априлските дъждове донасят майските цветя.

— Но сега сме средата на юни.

— Не бихме могли да оценим слънчевата светлина, ако първо не сме преживели дъжда — заяви Мод, едва скривайки триумфа си.

— Предавам се. Вие спечелихте. — Старк се запъти покрай бюрото й към кабинета си.

— О, господин Старк, почти забравих. Едно пакетче пристигна за вас. — Мод му подаде голяма кутия, опакована в кафява хартия. — Виждате ли? Една изненада, която да разведри дъждовния ден.

Старк взе пакета. Хвърли поглед на адреса на получателя.

— От майка ми е.

— Колко мило.

— Вероятно сватбен подарък. Сигурно не е получила бележката ми, че булката е избягала.

Лицето на Мод за миг помръкна, но тя веднага се окопити.

— Не забравяйте, господин Старк, че нищо не става без причина, макар и в най-тъмните часове преди зазоряване, тази причина да изглежда неясна. Всеки облак има по една светла ивица. Между другото, господин Маккалъм искаше да ви види, веднага щом пристигнете.

— Кажете му да дойде.

Старк влезе във вътрешното си светилище, остави пакета на бюрото, окачи сакото на закачалката и седна. Звънецът за вътрешна връзка пропя тихо.

— Какво има, Мод?

— Търсят ви по втория телефон. Госпожа Алисън Старк. — Тонът на Мод съдържаше твърде явен въпрос.

— По дяволите…

Старк се поколеба. Не беше в настроение да говори с Алисън, но не виждаше как да го избегне.

— Прехвърлете ми я. И кажете на Маккалъм да почака. — Той вдигна слушалката. — Старк на телефона.

— Сам? Аз съм Алисън. Обаждам се да, разбера как са момчетата.

— Добре са.

Старк разглеждаше екрана на електронния си календар и прехвърляше през ума си задачите за деня. Запита се, дали Дездемона би била свободна за обяд.

— Сигурен ли си?

Особеният начин, по който го произнесе, успя да ангажира цялото му внимание.

— Разбира се, че съм сигурен. Току-що ги отпратих с възпитателя им.

— Ти си им наел възпитател? — Алисън изглеждаше поразена.

— Една приятелка ми го препоръча. Той успя да ги привлече към някакъв детски театър. Първото им представление беше в събота и беше абсолютен хит.

— Велики Боже! Никога не съм подозирала, че Кайл и Джейсън се интересуват от театър.

— Има ли някакъв проблем, Алисън? Защото днес съм много натоварен.

Старк намери ножица в чекмеджето и се зае да разопакова подаръка от майка си.

— Не, няма никакъв проблем. — Алисън направи пауза. — Ако трябва да бъда искрена, обадих ти се, защото бях сигурна, че вече ти е писнало и нямаш търпение да изпратиш Кайл и Джейсън обратно в Портланд.

— Както ти казах, те са добре.

— Не се обиждай, но съм смаяна да го чуя. Може би терапевтът им все пак беше прав.

— За какво?

— Че Джейсън и Кайл могат да видят в теб заместител на Хъдзън — гласът й стана поверителен. — Знаеш, че просто не бях на себе си в нощта, когато те избягаха в Сиатъл.

— Забрави го. — Старк развърза панделката и вдигна капака на кутията.

— Провеждах интензивни сеанси за намаляване на стреса с моя собствен психотерапевт. И сега се чувствам много по-спокойна.

— Това е хубаво.

Старк взе картичката, сложена върху хартията за опаковка. Тя гласеше:

Скъпи Сам,

Съжалявам, че пропускам сватбата ти. Ще бъдем в Европа, когато получиш това. Напоследък нещата доста се сгъстиха. Ричард завърши Юридическия факултет тази пролет. Четвърти е по успех. Кати съвсем наскоро се сгоди за един сърдечен хирург. Много се радваме. Той е от отлично семейство. Брайън и аз утре заминаваме за Англия. Ще отсъстваме два месеца. Ще съчетаем бизнеса с екскурзията. Ще ти се обадя, когато се върнем. Дотогава предай моите поздрави на съпругата си.

С обич: Мама

Старк отстрани няколко пласта луксозна хартия за опаковка. В кутията проблесна кристална купа за пунш.

— Сам? Сам? Чуваш ли ме?

— Слушам те, Алисън. — Той премести кристалната купа на една друга маса.

— Имам нужда от малко свободно пространство. Все още имам.

— Аха. — Старк включи компютъра си.

— Моят терапевт казва, че стресът, в който се намирам, просто ме е съсипал. Момчетата го усещат и това ги кара да се чувстват несигурни.

— Да. — Старк преглеждаше съобщенията на електронната си поща. Спря, когато видя познато име и адрес.

СЕЛИНДЖЪР@ИНСТИТУТ „РОЗЕТА“

— За всички ни беше много трудно — заяви предизвикателно Алисън.

— Да. — Старк не бе чувал от месеци Селинджър. Учуди се, защо директорът на Института „Розета“ го търси точно днес. Съобщението бе кратко и делово:

Моля те, обади се. Спешно е.

— Много съм ти благодарна, задето взе Джейсън и Кайл за известно време. Ние всички имахме нужда да си починем един от друг.

— Да.

— Отначало момчетата обвиниха мен, задето Хъдзън ме напусна, знаеш ли? Техният терапевт казва, че това е нормално, и аз се опитах да проявя разбиране, но държанието им определено повиши равнището на стреса ми.

— Да.

— Доктор Тайтъс, това е терапевтът на момчетата, работи продължително време с тях. Опита се да ги накара да разберат, че прекъсването на брака ни няма нищо общо с тях.

— Да.

— Но те бяха изключително неотзивчиви. Груби и нацупени.

— Да.

— Сигурен ли си, че не ти създават проблеми?

— Сигурен съм. — Старк натисна един клавиш и на екрана излезе личният му списък с телефони, които пазеше в компютъра.

— В такъв случай, — тонът на Алисън стана някак предпазлив — терапевтът на момчетата ми препоръча да отида на почивка.

— С него?

Настъпи кратко, крехко мълчание.

— Момчетата споменавали ли са ти за доктор Тайтъс?

— Казаха ми, че имаш връзка с него.

— Те знаят за отношенията ми с Клиф? — запита глухо Алисън.

— Да-а. — Старк намери номера на Селинджър.

— Е, добре — каза бързо Алисън. — Няма абсолютно нищо нередно в това, че се срещам с доктор Тайтъс. Той е техен терапевт, а не мой.

— Да.

— Аз си имам свой терапевт, доктор Лачлън, и той казва, че за мен е добре, да имам някаква връзка точно в този момент от живота си.

— Да.

— Казва, че това ми е нужно, за да възстановя разрушената увереност в себе си.

— Сигурно.

— Казва, че трябва да преодолея чувството на вина и гняв.

— Уху-у. Виж, Алисън, всички тези психодрънканици винаги са ме обърквали. Кайл и Джейсън са добре. Казах ти, че могат да останат при мен през останалата част от лятото. Тъй че заминавай на почивка с твоя психотерапевт.

— Доктор Тайтъс не е мой терапевт. Казах ти вече. Той е терапевтът на момчетата. Моят е доктор Лачлън.

— По дяволите, ако искаш, вземи ги и двамата със себе си. Изобщо не ме интересува.

— Няма нужда да бъдеш саркастичен — рече сковано Алисън.

— Аз не се опитвам да бъда саркастичен, а се опитвам да освободя телефона си и да свърша някаква работа.

— Ще се обадя на момчетата довечера, за да се сбогувам с тях.

Старк си свали очилата и потърка носа си.

— Искаш ли един съвет?

— Какъв съвет? — попита неспокойно тя.

— Не казвай на Джейсън и Кайл, че отиваш на почивка с техния терапевт.

— Във връзката ми с доктор Тайтъс няма нищо нередно — рече рязко Алисън.

— Не съм казал, че има. Просто ти предложих много-много да не ги занимаваш с въпроса. И без това им е трудно да се ориентират, кой с кого спи в момента.

— Те трябва да приемат реалностите — каза Алисън. — По дяволите, та аз съм зряла жена. И отказвам да се преструвам, че нямам нуждите на възрастните хора. Джейсън и Кайл трябва да разберат, че не бива да бъда лишена от обич и внимание, само защото баща им си е отишъл.

На Старк му се прииска да си беше мълчал.

— Сигурно. Съжалявам, че въобще го споменах.

— Баща им се чука като луд с онази своя нафукана секретарка, ако искаш да знаеш.

— Знам, Алисън, просто те посъветвах да бъдеш малко по-дискретна.

— Дискретна? Да не мислиш, че онова копеле Хъдзън проявява дискретност? Та той и оная русата заминаха за Хаваите, Боже мой! И аз съм тази, която остана да гледа двете деца. Аз съм тази, която трябва да се грижи да имат покрив над главите си. Аз съм тази, която трябва да им купува обувки, да слага ядене на масата и да плаща таксите в училище.

— Не.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Каквото и да се случи, на теб няма да ти се наложи да се грижиш за храната и подслона на Джейсън и Кайл, както и за образованието им — каза тихо Старк.

— Имам една новина за теб, Сам. Хъдзън убеди съдията, че е достатъчно да плаща минимална издръжка на децата, защото аз съм имала кариера. Но мога да те уверя, че с работата си на дизайнер по интериора съвсем не изкарвам толкова, че да поддържам стандарта, на който момчетата и аз бяхме свикнали преди развода. И дребната помощ от Хъдзън, в случай че той изобщо си направи труда да я внася, изобщо няма да промени картината.

— Ще се погрижа ти, Джейсън и Кайл да не сте лишени от нищо.

В другия край на линията настана сепнато мълчание.

— И защо би направил това? — запита Алисън поразена.

— Защото… — Старк замълча, несигурен какво иска да каже. — Остави. Просто не се тревожи за парите. Всичко ще е наред. А сега наистина трябва да свършвам, Алисън.

— Добре — изрече бавно Алисън. — Сам, аз…

— Довиждане, Алисън.

— Довиждане.

Веднага след като линията се освободи, Старк набра номера на Селинджър в Института „Розета“. Свързаха го веднага.

— Старк, благодаря, че ми се обади.

Бодрият глас на Селинджър събуди спомени. Старк изпита моментен пристъп на носталгия по дните в института. Отишъл бе в този институт веднага, след като бе завършил университета. Вярно, че пребиваването му в него бе доста епизодично, но все пак той бе част от живота му.

Старк винаги бе уважавал Селинджър, като човек с много таланти. Старецът беше страхотен ум, не само в областта на политиката, но и на точните науки. Тази комбинация го превръщаше в идеалния директор на института. Задържал се бе на този пост петнадесет години.

— Приятно ми е да ви чуя, сър — каза Старк.

— За съжаление, обаждам ти се по работа, а не само защото имам желание да те чуя — произнесе извинително Селинджър. — Исках да ти съобщя, че Килбърн отново е изплувал. Някъде в Европа, ако не се лъжем. Ти ме беше помолил да те държа в течение.

Старк се облегна на стола си, спомняйки си за Ленърд Килбърн. Той беше шеф на отдел в Института „Розета“. Работата му бе повече в управленческия сектор, отколкото в техническия. Изчезнал бе от института преди две години и половина. Селинджър бе уведомил Старк, че една изключително ценна програма за кодиране е изчезнала заедно с него. Програмата бе създадена от Старк в дните, когато работеше в института.

Както повечето програми, върху които Старк бе работил в Института „Розета“, софтуерът за кодиране бе засекретен от правителството на Съединените щати.

Килбърн бе продал суперпрограмата на Старк на някакво чуждо правителство. Той твърде вероятно бе спечелил цяло състояние от сделката, защото в сумрачния свят на контрабандата на засекретени технологии наистина се печелеха състояния. Тази област не бе чак толкова доходна, колкото международната търговия с оръжия, но бързо я догонваше. Всъщност, двата бизнеса често се застъпваха. Повечето от високотехнологичните въоръжения бяха свързани по един или друг начин с компютърното програмиране и военното разузнаване в голяма степен зависеше от него.

За щастие, Старк бе вградил един скрит, саморазрушителен елемент в кодиращия софтуер, който Килбърн бе откраднал. И той се бе задействал в същия момент, в който чуждестранният купувач се бе опитал да инсталира програмата. Не бе станал никакъв провал, но всички знаеха, че нещата бяха почти на ръба.

Килбърн обаче беше изчезнал.

— Интересно — каза Старк. — Как го открихте?

— По всяка вероятност, той се е опитал да посредничи при продажбата на някакъв засекретен софтуер, който бил откраднат от една оръжейна лаборатория във Вирджиния. Подочухме за тази работа. Опитахме да го проследим по компютърната връзка, която използва. Но за нещастие, го изплашихме, преди да успеем да установим местонахождението му. Нямам представа, какво замисля оттук нататък, но реших да ти кажа, че не е изчезнал за добро.

— Не съм и предполагал друго. — Селинджър гърлено се разсмя.

— Съмнявам се, че ще посмее да припари до „Старк Секюрити Системс“. Достатъчно умен е, за да знае, че ти прие кражбата на онази кодираща програма преди две години твърде лично.

— Та той открадна мой софтуер.

— Да, знам. Но за наш и на нашите приятели във Вашингтон късмет, ти го бе защитил добре. Е, просто исках да знаеш как се развиват нещата.

— Благодаря ти.

— Знам, че още оттогава ти се ще да пипнеш Килбърн — каза Селинджър. — На мен също. Ако попаднеш на някаква следа, обади ми се.

— Ще се обадя.

— На добър час. О, между другото, съжалявам, че не успях да дойда на сватбата ти.

— Не си пропуснал нищо — каза Старк.

— Да не искаш да кажеш…

— Боя се, че да. — Селинджър въздъхна.

— Съжалявам, да го чуя.

— Когато животът ти сервира лимони, направи си лимонада.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Всеки облак има по една светла ивица. — Старк се усмихна на себе си. — Сега се срещам със собственичката на фирмата доставчик.

— Велики Боже!

Чукането на вратата попречи на Старк да разкаже на Селинджър цялата история. Дейн влезе в офиса и учудено вдигна вежди, когато видя, че Старк все още е на телефона. Старк му махна да седне.

— Дейн се появи току-що — каза той на Селинджър.

— Поздрави го от мен. Изглежда вие двамата чудесно се справяте и сами. Моите поздравления. Довиждане, Старк.

Старк затвори телефона.

— Селинджър беше. Праща ти много поздрави. Дейн изглеждаше леко изненадан.

— Какво искаше?

— Съобщи ми последните новини за Килбърн. Копелето явно е изплувало неотдавна.

Дейн леко подсвирна.

— Имаш ли представа къде е?

— Не. Не са успели да го засекат. И отново е потънал. Дейн се ухили.

— Успокой се. Той вече не е твой проблем. Рано или късно някой от института ще го пипне.

— Сигурно. — Старк се отърси от безпокойството си. — Достатъчно стари новини. Кажи ми някоя нова и добра.

— Сделката Хамъркоум. — Дейн хвърли купчина листи на бюрото. — Имаме я. Това е подписът на Хамъркоум върху договора. „Старк Секюрити Системс“ току-що бе наета да направи пълен анализ на сигурността на тяхната компютърна система и да препоръча мерки и стратегии за защитата й.

— Хубаво. — Старк дръпна листите към себе си. — Много хубаво. Това наистина е нещо голямо.

— И води към други големи неща. — Да.

— Добри сме — каза тихо Дейн. — И когато приключиш работата си по „АРКЕЙН“, ще бъдем още по-добри.

Старк вдигна поглед от договора.

— Предполагам, това означава, че няма да ни се наложи, да се молим да ни вземат обратно в института?

— Шегуваш ли се? Институтът сам ще дойде при нас някой ден. Само чакай и ще видиш. — Дейн се протегна на стола си и погледна загрижено Старк. — Като става дума за клиенти, всичко готово ли е за приема в къщата ти в края на седмицата?

— Доколкото знам, да. Оставил съм всичко на Дездемона.

Дейн сви устни.

— Всичко?

— Всичко.

— Това е сериозно, нали?

— Кое? Приемът ли? Разбира се, че е сериозно. Мразя тези неща, но щом е добре за бизнеса…

— Не говоря за приема. Говоря за теб и за твоя личен доставчик. Ставаш все по-близък с нея, а?

— Така изглежда.

— Внимавай, приятел. Последното нещо, от което се нуждаеш сега, е още една годеница.

Старк се намръщи.

— Не съм сгоден за нея. По дяволите, още изобщо не мисля за брак.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. — Старк усети странно напрежение в тялото си. — Този път не мисля за по-напред от следващата среща.

— Но имаш връзка с нея — повтори спокойно Дейн.

— Да. — Старк си спомни думите на Алисън. — Зряла връзка между възрастни хора.

— Последният път, когато опита нещо подобно, се озова сам пред олтара. Не мислиш ли, че е твърде скоро?

— Какво трябва да означава това?

— Работата е там, че те познавам, Старк. Ти си човек, който следва твърди модели на поведение. Но този път не си в обичайната си роля.

— И каква е обичайната ми роля?

— По правило ти изпадаш в дълги периоди на усамотение след всяка връзка.

— Взех си поука. Този път всичко ще бъде просто и без усложнения.

— Я стига! Аз съм старият ти приятел, Дейн, забрави ли? Защо не се опитаме да бъдем малко по-честни? Преди три години ти си постави за цел да се ожениш. Знаеш как действаш, когато се заемеш с някой проект. Преследваш целта, докато я постигнеш.

— Не и този път. Официално се отказах от тази цел. — Дейн разглеждаше добре поддържаните си нокти.

— Е, толкова по-добре, защото тя и без това не е твой тип.

Забележката подразни Старк.

— Знам го много добре. Но не виждам защо трябва да се безпокоя. Този път възнамерявам да се оставя на течението.

Дейн се усмихна.

— Ти? Да се оставиш на хаотичните сили на любовта и страстта? И да видя, няма да повярвам.

— Няма да се оставям на нищо. Имам обикновена, неусложнена връзка и това е всичко.

— Ти винаги съумяваш да усложниш нещата — каза Дейн. — Повярвай ми, това е в природата ти.

Сам в полумрака на кабинета си същата вечер, Старк седеше до компютъра и умуваше върху ефекта на вечерното обаждане на Алисън върху Джейсън и Кайл.

На пръв поглед нещата минаха добре. Момчетата приеха новината за ваканцията на майка си с Тайтъс без някаква особена реакция, също както бяха приели пътуването на баща си до Хаваите.

— Сам?

Старк погледна към вратата. Там бе застанал Джейсън. Беше по пижама.

— Мислех, че си в леглото — каза Старк.

— Бях. Но не можах да заспя.

— Сигурно пицата е виновна. Казах ти да не поръчваш толкова голяма.

— Не е от това. — Джейсън влезе по-навътре в стаята. — Какво правиш?

— Работя върху една програма, предназначена за защита на компютърните системи.

Джейсън се взря в екрана.

— Това тук изглежда ужасно объркано.

— Така е.

Старк натисна няколко клавиша.

Произволните знаци, обсипали екрана, започнаха да се трансформират, но под привидната разбърканост съществува определена закономерност. И мога да я възстановя със съответния код.

— Така ли? — Джейсън наблюдаваше съсредоточено как безсмисленото множество букви и знаци се подрежда в два спретнати параграфа. — Сега мога да го прочета.

— Там е цялата работа.

— Страхотно. Къде си се научил да правиш всичко това?

Старк сви рамене.

— Повечето неща съм учил сам.

— Ще ме научиш ли и мен?

— Ако имаме достатъчно време.

— Мама каза, че можем да останем цялото лято. Това време достатъчно ли е?

— Достатъчно е за началото.

Някакъв звук до вратата привлече вниманието на Старк. Той погледна натам и видя Кайл.

— Какво правите вие двамата? — запита Кайл.

— Тъкмо показвах на Джейсън, как действа моята нова защитна програма — отвърна Старк.

— Онази, която наричаш „АРКЕЙН“ ли? И аз искам да видя.

— Окей. — Старк натисна един клавиш и данните на екрана се върнаха в разбърканото си състояние — „АРКЕЙН“ има няколко основни черти. Едната от тях е кодирането. Мога да кодирам информацията, която искам да защитя, сред постоянно променящи се „маймунки“.

— Това ли наричаш „хаос“?

— Комплексност. Е, тайната на комплексните структури е, че те не са наистина хаотични. Само изглеждат такива на пръв поглед. Променливите величини, които ги контролират, са много, много трудно уловими. Но след като веднъж съм ги открил, вече мога да манипулирам данните.

— Това нещо на екрана сега изглежда, точно като пицата, която ядохме за вечеря — каза Джейсън.

— Точно така. То крие данните, които искаме да защитим зад облак от смущения. — Старк натисна още няколко клавиша. — Като променя още някои променливи величини, мога да възстановя информацията, скрита зад смущенията.

— Страхотно е. — Кайл погледна Старк. — Тези неща ли продаваш?

— Да.

— Ако бях толкова добър с компютрите, колкото теб, щях да изобретявам игри — каза Кайл. — А не неща, свързани с бизнеса.

Старк се усмихна.

— Работата с „АРКЕЙН“ наподобява твърде много сложна видеоигра.

— Така ли? — попита Джейсън.

— Да. — Старк натисна още няколко клавиша. — Казах ви, че „АРКЕЙН“ има няколко основни характеристики. Освен кодирането и разкодирането, тя може да действа и като октопод.

— Като октопод? — Джейсън изглеждаше заинтригуван.

— Тя има пипала, които могат да проникват в други компютри, и да проучва мрежите им.

— Сам? — Кайл не откъсваше поглед от екрана.

— Да.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Давай.

— Мама каза, че си бил на нашата възраст, когато татко е оставил теб и майка ти.

Старк продължаваше да гледа в компютъра.

— Права е.

— Той никога вече не се върна, нали? Искам да кажа, за постоянно.

— Не — отвърна Старк. — Той никога не се върна за постоянно.

— И той няма да се върне при мен и Джейсън, нали?

— Не — каза Старк. — Той няма да се върне. Но всичко ще бъде наред.

— Така ли?

— Вярвай ми — кимна Старк.