Джейн Ан Кренц
Клада от страсти (43)

43.

Безмилостното бумтене на хевиметъл музиката проникваше и през стените на тоалетната. Рейна усещаше как подът под краката й вибрира.

Тя излезе от изрисуваната с графити кабинка и отиде до умивалника да си измие ръцете. Беше почти два часът, а Зак още го нямаше. Успокояваше се с това, че не бе изпитала нови пристъпи на паника, както преди, когато Зак бе в опасност. Лошото беше това, че нямаше представа доколко може да разчита на предчувствията си.

Намести тапите в ушите си и си пое дълбоко дъх, за да се подготви за рева на музиката, когато отвори вратата.

В тоалетната беше мрачно, но в коридора беше още по-тъмно. За да се върне в залата, трябваше да мине по тесен коридор с черни драперии по стените. Единственото осветление идваше от редица странни сини лампички, вградени под стъклото на пода. Рейна гледаше надолу, за да вижда къде стъпва.

Един човек мина покрай нея и влезе в мъжката тоалетна. В мрака различи само тъмна сянка. Тъй като гледаше към пода, Рейна видя само краката му, обути в тежки черни ботуши.

Около нея се разнесе мирис на дим, смесен с някакъв силен, тръпчиво — сладък билков аромат. Някой беше запалил тамян в мъжката тоалетна или пушеше нещо странно. Интуицията й подсказваше, че е второто. Тя сбърчи нос, опитвайки да не си поема дълбоко дъх.

Но димът стана по-силен, вместо да се разсее. С ъгълчето на окото си Рейна забеляза някакво движение зад черната завеса вляво. Тя се люлееше, сякаш силен поток от въздух минаваше над плата.

Не, не над завесата, а зад нея. Движението беше предизвикано от нещо или някой, който стоеше между стената и завесата. Някой посетител на клуба се беше скрил там, за да изпуши набързо нещо непозволено.

Изневиделица в главата й се надигнаха множество гласове. Рейна различи писъци от ужас, болка и маниакална еуфория.

… Трябва да плува в кръв. Трябва да се изкъпе в нея…

… Умри, умри, умри. Искам да усетя как тя ще спре да диша. Нуждая се от това. Искам да усетя, не имам власт да прекъсна живота й…

Стари гласове от един случай, по който беше работила с Брадли, осъзна Рейна. Смесваха се със статичната енергия, която витаеше в коридора.

… Трябва ми още един удар. Трябва ми сега, сега, сега. Няма значение какво ще направя. Това ми трябва. Нищо друго няма значение. Нищо…

… Глупава кучка. Просеше си го. Заслужава да страда. Накарай я да си плати…

… Този път ще го убие…

Паниката се надигна, лишавайки я от ориентация в морето от призрачни гласове. Зак беше сгрешил, когато й обеща, че няма да полудее като леля си. Тя полудяваше. Губеше контрол. Вътрешните й защити рухваха. Всичко прииждаше от някакво тайно тресавище.

Изведнъж друг глас надделя над вълната от писъци. Зак, който й обяснява спокойно нещо, което всеки член на обществото „Аркейн“ би трябвало да знае.

… всеки екстрасенс, който решава да експериментира с незаконни вещества, сам си търси кошмарите.

Добре, може би не полудява. Може би е резултат от вдишването на странния дим. Нещо ставаше със сетивата й. Трябваше да се отърве от дима.

Побърза да се махне от коридора, но загуби равновесие. Когато погледна надолу, видя, че краката й се губят в синята светлина, идваща изпод стъклото. Вече не можеше да разбере къде стъпва. Наркотикът бе предизвикал хаос във всичките й сетива.

Токът на невидимата й обувка се хлъзна по стъклото.

Тя политна и щеше да падне. Инстинктивно се хвана за завесата на стената. Тя не издържа тежестта й и се откъсна от кукичките.

Рейна падна тежко на пода, като продължаваше да стиска завесата. Метри тежък плат се стовариха отгоре й, заплашвайки да я задушат.

Прилив на адреналин се изстреля в тялото й. Това беше абсурдно. Нямаше да умре на пода пред тоалетните на някакъв готически клуб. Рейна се опита да прогони ужасните гласове в главата си, опря длани на пода и се надигна на четири крака.

Промяната в позата й помогна да вдиша малко въздух под завесата. Все още долавяше странно миришещия дим. Пушекът се разнася, помисли си тя. Въздухът над пода не беше толкова пропит с него. Но прахът, набит в завесите, беше друг проблем. Тя кихна.

Чуха се гласове. За щастие не бяха в главата й. Говореха двама младежи, току-що излезли от тоалетната.

— Ей, мъжки, подът не ти ли се струва нещо странен?

— Казах ти, че тая нова гадост ще има някои последици.

— Не, бе, пич, виж завесата, дето беше на стената, какво прави на пода? Не виждам лампичките.

Рейна си пое внимателно дъх.

— Помощ!

— Май има някой под нея.

— Сигурен ли си, че не е от дрогата?

— Не е.

Някой рязко дръпна завесата от Рейна. Тя се изправи на колене и видя, че двама души се взират в нея. Не виждаше лицата им ясно в тъмнината, но лампите в пода осветяваха тежките им кожени ботуши.

— Благодаря — успя да каже, докато кихаше.

Единият от младежите стоеше наведен над нея и я гледаше загрижено. Рейна различи обици на носа, веждата и устната му.

— Добре ли сте? — попита той.

— Да, благодаря. — Странният дим беше почти изчезнал. Сега въздухът беше относително чист. — Бихте ли ми подали ръка да стана? Май си счупих тока на обувката.

— Разбира се. Младежът я хвана здраво за лакътя и я издърпа да стане. — Ей, вие сте шефката на Пандора, нали? Виждал съм ви тук и преди.

— Точно така. — Вече изправена, Рейна огледа спасителите си. Двамата носеха кожени елечета на голо, за да демонстрират татуировките си. Този с обиците по лицето имаше остър, стърчащ гребен от коса на върха на иначе обръснатата глава. Другият носеше косата си вързана на конска опашка.

— Нямате представа колко съм ви благодарна — усмихна им се тя. — Тази завеса тежи цял тон. Мислех, че ще се задуша под нея.

— Няма проблем — отвърна младежът с обиците, доволен да се почувства герой.

— Да, така си е — кимна ентусиазирано и другият. — Сега добре ли сте?

— Мисля, че да. — Рейна се огледа, опитвайки се да разбере защо шумът внезапно стана толкова силен. — Вие двамата не бяхте зад завесата, нали?

— А? — погледна я объркан единият. — Не. Ей сега излязохме от тоалетната.

— И аз така си помислих. Но преди малко имаше човек зад завесата. Видяхте ли някой да излиза?

— Не. Ама тук е такава тъмница, че нищо не се вижда.

— Знам. Е, благодаря още веднъж.

Рейна опита да направи една крачка и осъзна, че ходенето ще бъде проблем. Глезенът й пулсираше. Подпря се на стената с една ръка и бавно закуцука към заведението. Чу гласовете на своите спасители зад себе си.

— Не ходи ли странно? — попита единият.

— Заради дрогата е. Казах ти, че е силна.

Тя се върна в сепарето, където Пандора я чакаше притеснена.

— Ето те най-после — надвика гърмящата музика Пандора. — Какво стана? Удари си крака ли?

— Паднах, докато излизах от тоалетната. — Тя се намести в сепарето, нетърпелива да облекчи крака си. — Счупих си тока. И си навехнах глезена.

— Зле ли е?

Рейна размърда крака си предпазливо.

— Не, ще му сложа лед, когато се прибера.

Осъзна, че музиката отново гърми в ушите й, защото бе загубила тапите си за уши. Тъкмо посегна към чантата си, за да потърси нов чифт, когато усети вълна от паранормална енергия. Тя разтърси всичко в нея. Зак. Осъзна, че би познала невидимата му аура навсякъде. Освен това усещаше, че аурата му е много гореща. Нещо не беше наред.

Обърна се да го потърси с поглед. Не беше трудно да го забележи. За момент силуетът му се очерта на фона на един прожектор. Рейна зърна лицето му и якето, което носеше върху черната тениска. Изглеждаше хиляда пъти по-опасен от всички останали наоколо.

Той си проправи път през тълпата с лекотата на вълк, който минава през стадо овце. Вървеше право към сепарето, в което седяха двете с Пандора. Хората му правеха път, без да осъзнават защо. Действаха инстинктивно, реагирайки на силните вибрации, които се излъчваха около Зак. Експертите на „Аркейн“ бяха прави, помисли си тя. Повечето хора наистина имаха някакви зачатъчни паранормални способности. Те просто предпочитаха да ги наричат интуиция или може би дори здрав разум.

Зак стигна до масата им и спря. Гледаше право към нея. При следващото завъртане на прожектора Рейна видя, че лицето му е мрачно и страховито.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя машинално, стресната от дивата настойчивост на въпроса.

— Тя си навехна глезена — обади се Пандора.

— Зле ли е?

— Не, не особено — отвърна Рейна бързо. Странното му настроение я караше да се чувства притеснена. Женският инстинкт й подсказваше, че трябва да го успокои, за да не реагира като куче пазач, готово да захапе.

Той се отпусна леко и кимна на Пандора.

— Благодаря, че я наглеждаше.

— Моля — отвърна Пандора. — Пак заповядай. При теб как мина?

— Интересно — отвърна Зак. — Ние с Рейна ще си тръгваме. Да те закараме ли до вас?

— Не, благодаря — махна с ръка Пандора. — Тази вечер музиката е страхотна. Имам куп приятели тук. Ще се прибера с някой от тях. Не се тревожете за мен.

Рейна взе чантата си и се измъкна от сепарето. Без да каже нищо, Зак я хвана за ръката, за да я поведе през тълпата.

Болка прониза глезена й. Тя ахна и се олюля леко, вкопчвайки се в Зак.

— Положението не е добро — каза той. — По дяволите, знаех, че е станало нещо.

— Просто си счупих тока.

— Проклетите високи токове.

— Ти обичаш високи токове.

— Обичам те и с ниски, стабилни обувки.

Рейна се запита дали той осъзнава какво е казал току-що.

— Изобщо не ти вярвам — успя да каже небрежно тя. — Мъжете направо оглупяват при вида на високи токове.

— Е, има нещо такова — съгласи се Зак.

Ясно, никой нямаше да спомене и дума повече за изплъзналото се „обичам те“. Просто грешка на езика, нищо повече.

Преди Рейна да отгатне намеренията му, Зак я вдигна на ръце. Морето от татуирани посетители на клуба се раздели като по чудо и им направи път до преддверието на клуба.

— Често ли идваш тук? — попита Зак развеселен.

— Само в най-тежките вечери, когато билковата отвара и пасиансите не могат да прогонят гласовете.

— Сега разбирам защо това място ти помага. Тук е трудно да чуеш каквото и да е.

— Говориш като старец.

Спряха за миг, за да приберат шлифера на Рейна, после Зак я изнесе навън.

— Напомни ми да те взема следващия път, когато отивам по магазините за януарските разпродажби. Ще ми свършиш добра работа в тълпите.

— Нали знаеш какво казват — всеки си има някакъв талант.

Зак я занесе до колата и я пусна внимателно на крака, за да отвори вратата. Тя се намести на мястото на пътника и го изчака да заобиколи и седне зад кормилото.

Усещаше присъствието му с всичките си сетива, но вече не долавяше онази изгаряща енергия.

— Как разбра, че нещо се е случило? — попита Рейна любопитно.

— Просто някакво предчувствие. — Той включи на скорост и се обърна назад, за да изкара колата от паркинга.

— Като моето предчувствие предната вечер, когато беше нападнат?

— Може би. — Зак насочи колата към изхода. — Но трябва да ти кажа, че според експертите няма такова нещо като телепатия.

— Тези твои експерти… Те изобщо знаят ли нещо?

— Не, нищо. — Поеха по улицата. — Всъщност те са първите, които твърдят, че научното изучаване на паранормалното е още в зародиша си. Обществото е отбелязало значителен прогрес през последните няколко десетилетия, но има някои сериозни бариери.

— Например?

— Например развитието на технологиите. — Той спря на един светофар. — Трудно се създават разумни теории, които да обяснят природата на паранормалните явления. А още по-трудно е да се открият методи и средства за тяхното идентифициране и измерване, тъй като съвременните технологии не са пригодени за изучаване на паранормалното.

— Хм. Не бях се замисляла за този проблем.

— Как е глезенът ти?

— Малко боли — призна тя.

Зак не каза нищо, а се съсредоточи върху шофирането.

— Открил си нещо в „Сейнт Деймиънс“, нали?

— Вела Талънтайър е била убита.

Рейна преглътна трудно. Въпреки че бе допускала тази възможност, съзнанието й отказваше да приеме факта.

— Как? — прошепна.

— Мисля, че Куин й е направил някаква смъртоносна инжекция.

Усети как я обзема ужас, последван от пареща вина.

— При аутопсията не откриха нищо — напомни му тя, опитвайки да възпре цунамито от чувства.

— Някои вещества могат да предизвикат сърдечен удар, без да оставят следи в организма. Не забравяй, че Лорънс Куин е бил експерт в тази област. Знаел е как влияят определени медикаменти на хората със силни паранормални способности.

— Сигурен ли си, че й е дал нещо?

— Видях ръката му — каза тихо Зак. — Усетих спринцовката в нея. Почувствах как предвкусва убийството. Беше… възбуден.

От очите й рукнаха сълзи.

— Мили боже. Харесало му е, че я убива?

— Не. Имах предвид паранормалните му сетива. Но е бил и много, много нервен. Сигурно се е страхувал, че някой ще го залови. В същото време е бил въодушевен, защото е смятал, че е измъкнал от Вела това, за което е дошъл. Комбинацията от емоции е била толкова силна, че е оставила следи по таблата на леглото.

— Но какво може да е искал от нея?

— Не знам, но останах с впечатлението, че я е убил, за да запази някаква тайна. По този начин е елиминирал риска някой друг да узнае това, което е разказала на него.

Рейна примигна, за да прогони сълзите от очите си.

— Добре ли си? — попита Зак.

— Не особено. — Пое си дълбоко дъх и опита да се съсредоточи. — Но това, което й е дал, не е подействало веднага. Според дежурната сестра тя е била много спокойна, когато Куин си е тръгнал.

— Според мен това не е вярно. Аз долових нейната съпротива. Вела не се е борила с Куин. Всъщност е приела инжекцията доброволно. Куин трябва да я е заблудил, убедил я е, че това, което й дава, ще й помогне.

— Тя не е могла да долови предупредителните сигнали, защото бе загубила паранормалните си способности — каза Рейна. Тъгата се смеси с вина и изпълни цялото й същество. — Дори нормалните й сетива бяха притъпени от лекарствата. Нямаше никаква естествена защита.

Нощта изведнъж й се стори още по-тъмна.

— Има още нещо — каза Зак. — Нещо, което може да се окаже много, много важно.

— Какво?

— Открих една химикалка в стаята. Все едно докоснах оголен електрически кабел. Женска енергия.

— Леля Вела?

— Мисля, че да. Жената усещаше, че умира. Отчаяно се опитваше да остави бележка на някого, когото обичаше.

Поразена, Рейна се завъртя на седалката си.

— Сигурен ли си?

— Доколкото е възможно. — Зак махна раздразнено с ръка. — Знаеш как е при тези неща.

— Не знам колкото теб — напомни му тя. — Не съм имала шанса да израсна в обществото „Аркейн“.

— Обяснявал съм ти, че допълнителните ни сетива са свързани с интуицията. На някакво несъзнателно ниво интерпретираме енергията, която долавяме, и я преобразуваме в образи, както е при мен, или в човешка реч, както е при теб. Но както и при всяка друга интерпретация, има вероятност за нюансиране или погрешно разбиране.

— Нюансиране — повтори тя.

Пръстите му се вкопчиха в кормилото, но колата се засили плавно през кръстовището.

— Винаги има място за погрешно интерпретиране или различно тълкуване на нюансите.

Рейна знаеше за какво мисли Зак. Мислеше за това как бе допуснал да бъде измамен от собствената му годеница.

— Възможно ли е да си изтълкувал неправилно нюансите в този случай?

— Не. Мисля, че леля ти е получила кратък прилив на енергия известно време след инжекцията, която Куин й е направил. Доктор Огилви ни каза, че тя изпила лекарствата си към десет вечерта и е починала два часа по-късно. Лекарствата й са противодействали на ефекта от инжекцията. Или може би предчувствието за надвиснала смърт е довело до прилива на адреналин. Понякога се случва. Каквато и да е била причината, тя е успяла да стане и да вземе химикалката.

— Написала ли ми е нещо наистина?

— Не съм сигурен в това, долових само твърдата й решимост да напише някаква бележка. — Зак се поколеба, замислен. — Но имаше и следи от някакво облекчение. Тя вярваше, че е успяла. Толкова мога да ти кажа.

— Но ние не намерихме бележка. Гордън и Андрю щяха да я забележат, докато са събирали нещата й.

— Не би било трудно да пропуснат някое малко листче хартия по бюрото.

Рейна сплете пръсти в скута си.

— Или бележката е била някакви безсмислени драсканици, които само обърканият й мозък е можел да разчете.

— И в такъв случай листът се е озовал на боклука.

— Да.

И двамата замълчаха.

— Какво са направили Гордън и Андрю с нещата, които са прибрали от стаята й? — попита Зак накрая.

— Те бяха отделили нещата със сантиментална стойност за мен. Всичко друго бяха изхвърлили.

— А къде са нещата, които са запазили?

Рейна се напрегна, припомнила си задачата, която отлагаше от седмици.

— В един кашон в къщата на Гордън и Андрю. Честно казано, още не съм намерила сили да ги прегледам. Достатъчно проблеми ми създават документите и юридическите въпроси.

— Разбирам. — Зак превключи скоростите. — Предполагам, че имаш ключ от къщата на Гордън и Андрю?

— Разбира се.

— Знаеш ли къде стои този кашон?

Рейна се подготви за това, което предстоеше.

— Искаш да го вземем още тази вечер, нали?

— Надпреварваме се с времето, Рейна.

— Знам. — Тя отпусна глава на облегалката и затвори очи. — Ключовете са на ключодържателя ми.

 

Зак я носеше на ръце. Рейна отключи входната врата на къщата. После Зак я внесе в антрето, за да изключи алармената система.

— Не е нужно да ме разнасяш — каза тя, като се пресегна да светне лампите.

— Приятно ми е да те нося. — Той я настани в един стол. — Стой тук, докато донеса нещо студено за глезена ти.

Той изчезна в кухнята и се върна след малко с голям пакет замразен спанак, който постави върху глезена й. Доволен от свършеното, извади телефона от джоба си.

— Ще се обаждаш на Фалън Джоунс сега?

— Има няколко неща, които трябва да му кажа. — Зак набра номера.

— Два и петнайсет през нощта е.

— И какво? — Той допря телефона до ухото си. — Щом аз съм буден, и той ще будува. Освен това Фалън почти не спи, докато работи по случай, свързан с „Нощни сенки“.

— Той не е единственият, който не може да спи напоследък.

Зак не обърна внимание на забележката й и заговори по телефона:

— Добро утро, Фалън. Имам някои новини за теб, но първото, което искам да ти кажа, е, че се запознах с едно седемнайсетгодишно момче, надарено с талант да вижда човешката аура. Доколкото мога да преценя, талантът му е от много високо ниво. В момента момчето е настанено в психиатрична болница. — Той говореше бързо и енергично, както обикновено, почти без да проявява емоции, но Рейна долови настойчивостта под повърхността на спокойствието му. Гласът му, тих и авторитетен, загатваше за овладяна сила. — Няма да бъде лесно заради мащехата, която се страхува, че момчето е лудо и може да травмира другите деца — завърши той. — Но директорът на болницата е добър човек. Освен това има силно развита интуиция. Просто не знае или не иска да признае съществуването й. Нашият екип би трябвало да успее да се разбере с него. — Последва пауза, докато Фалън казваше нещо. — Знам, че звучи така, сякаш раздавам заповеди — каза спокойно Зак. — Защото точно това правя. А сега да те информирам за новините в Ориана. Случиха се някои неща. — Когато завърши разговора, той се обърна към Рейна. Тя го гледаше с въпросително изражение. — Какво? — попита Зак.

— Защо всеки път, когато говориш с Фалън Джоунс, звучиш така, сякаш ти даваш заповедите?

Зак се усмихна.

— Така се получава по-добре.

— Защо?

— Сигурно защото ме бива да раздавам заповеди. Но, никога не съм можел да ги изпълнявам.