Джейн Ан Кренц
Клада от страсти (39)

39.

Доктор Бакстър Огилви погледна Рейна над голямото си бюро, отрупано с папки, листове хартия и медицински списания. Той беше директор на психиатричната болница „Сейнт Деймиънс“. Рейна го познаваше и ценеше от времето, в което Вела бе пациент на болницата.

Той бе състрадателен мъж, който твърдо се придържаше към традиционните медицински и психиатрични методи на лечение. Рейна знаеше, че няма и най-малка представа за истинската природа на болестта на Вела.

За да разбере напълно нейната патология, той би трябвало да повярва, че тя притежава паранормални способности. Рейна знаеше, че за него това е невъзможно. До самия й край Огилви смяташе твърденията на Вела, че чува гласове, за един от симптомите на болестта й.

Въпреки това неговият подход към този необичаен случай, който представляваше предизвикателство за него, бе изненадващо широкообхватен и неконсервативен. Лечението включваше както витамини, така и силни психотропни медикаменти, традиционна психотерапия и — най-вече — осигуряване на спокойна среда. Рейна щеше да се чувства благодарна до края на живота си. Огилви бе направил това, което тя, Андрю и Гордън не бяха успели да постигнат. Той беше осигурил на Вела някакво относително умствено и емоционално спокойствие за пръв път от много години.

Той беше видимо изненадан от появата на Рейна и Зак в кабинета му, но отново изказа съболезнованията си на Рейна.

— Разбирам, че продължавате да скърбите — каза той на Рейна. Скръсти ръце на бюрото и я огледа през очилата си със златни рамки. — Понякога събитията ни карат да търсим отговори, които не могат да бъдат дадени, поне не от медицинска гледна точка. Може би не е зле да се обърнете към някой религиозен или духовен наставник.

— Не сме тук, за да задаваме такъв род въпроси — бързо го прекъсна Рейна. — Искаме да знаем какво се е случило вечерта преди смъртта на леля ми.

Огилви я погледна разтревожен.

— Доколкото си спомням, вие получихте копие от досието на леля ви.

Зак пое инициативата:

— Знаем, че сърцето на Вела Талънтайър е спряло малко преди полунощ. Знаем и това, че са направени опити за изкуствено дишане и други реанимационни процедури, но те са били неуспешни. Не поставяме под въпрос причината за смъртта или усилията на персонала.

Огилви повдигна вежди в недоумение.

— Тогава какво очаквате от мен?

— Искаме да говорим с хората от персонала. Тези, които са имали контакт с Вела през последните двайсет и четири часа преди смъртта й — каза Зак.

Гласът му звучеше строго. Рейна знаеше, че това не бе само защото беше влязъл в ролята на детектив. Сигурна бе, че подобно на самата нея Зак усеща вихрещия се хаос от психична енергия наоколо. Като всяка болница и „Сейнт Деймиънс“ беше попивала отчаянието, страха, тревогата, яростта, болката и обикновената лудост на пациентите и техните семейства години наред. Енергията буквално се беше просмукала в стените.

Огилви реагира остро, предизвикан от тона на Зак.

— Не може да очаквате да подложа персонала си на разпити от частен детектив. Ако подозирате престъпна небрежност, си има процедури, които трябва да се изпълнят.

— Не — прекъсна го Рейна, за да изпревари следващата реплика на Зак. — Изобщо не става въпрос за това. Разбираме, че е ваш дълг да защитите персонала си. Но както вероятно се досещате, през последния месец уреждах формалностите около наследството на леля си и изникнаха някои въпроси.

Сега Огилви я наблюдаваше с мрачна предпазливост. Тя знаеше, че той обмисля сериозно необходимостта да се обади на адвоката си. Ако нещата продължаваха да се развиват в тази посока, скоро щеше да помоли нея и Зак да напуснат сградата.

— Вероятно можете да отговорите на един-единствен, много важен въпрос — каза Зак. — Вела Талънтайър имала ли е някакви посетители в деня на смъртта си?

Огилви се поколеба. Не беше сигурен.

Рейна се наведе напред и го погледна умолително.

— Моля ви, доктор Огилви. Много е важно. Знам, че водите подробен дневник на посещенията. Доколкото знам, през годината, която леля ми прекара тук, единствените хора, които са идвали при нея, освен мен, са Гордън Салазар и Андрю Китридж. Винаги са ни молили да впишем имената си в дневника и да покажем документ за самоличност.

— Семейството има право да знае дали при пациента са идвали някакви посетители — изтъкна авторитетно Зак.

Огилви остана напрегнат, но кимна рязко.

— Да, мога да ви дам тази информация. — Той натисна бутона на интеркома на телефона си. — Госпожо Томас, направете, ако обичате, справка за посещенията на Вела Талънтайър на двайсети миналия месец.

— Веднага, доктор Огилви.

Малко по-късно секретарката влезе в офиса с компютърна разпечатка в ръка.

— Това ли искате, сър? — Тя му подаде листа.

Той го погледна бързо и веждите му се смръщиха леко.

— Да, благодаря.

Секретарката излезе и затвори вратата след себе си. Рейна осъзна, че Огилви се взира в разпечатката.

— Аз не бях в града на двайсети — каза Рейна. — Но знам, че Гордън се е отбил около обяд за няколко минути. Има ли някой друг в този списък?

— Да — отвърна Огилви, без да се опитва да прикрие изненадата си. — Има.

Зак не помръдна, но Рейна усети тежко пулсиране на аурата му. Той вероятно също усети нещо от нейната реакция, защото ръцете й стиснаха подлакътниците на стола с такава сила, че можеха да ги строшат.

— Кой е бил посетителят? — попита тя колкото е възможно по-спокойно.

— Никълъс Джей Паркър. Записал се е като приятел на пациентката.

Стомахът на Рейна се преобърна.

— Доколкото ми е известно, леля не познаваше никакъв Паркър.

Огилви повдигна вежди.

— Сигурна ли сте, че познавате всички познати на леля си?

Първата й реакция беше да каже да. После си спомни, че до неотдавна дори не беше подозирала, че Вела е имала любовна връзка с Уайлдър Джоунс.

— Не — призна тя. — Но мога да попитам Гордън и Андрю. Те трябва да помнят дали е имало някой Паркър в миналото й.

— Кога е пристигнал и кога си е тръгнал този Никълъс Джей Паркър? — попита Зак.

Огилви погледна разпечатката.

— Записал се е в дневника в три и половина следобед и си е тръгнал четирийсет минути по-късно.

— В стаята ли е посетил леля ми, или са говорили в някоя от общите зали? — попита Рейна напрегнато.

— Не мога да ви отговоря на този въпрос, съдейки по разпечатката. — Огилви остави листа на бюрото си с решителен жест. — Но някой от персонала сигурно помни, тъй като всеки посетител, различен от вас и господата Салазар и Китридж, трябва да е бил възприет като необичайно събитие.

— Ще ви бъдем благодарни, ако помолите човека, който си спомня за посещението, да ни опише този Паркър — обади се Зак.

Огилви кимна, набра някакъв номер на телефона и заговори делово с някого.

Рейна чакаше. Пулсът й се ускори тревожно. След кратък разговор, в който почти само слушаше, Огилви затвори телефона. Не изглеждаше доволен.

— Никълъс Джей Паркър е посетил Вела Талънтайър в стаята й.

— Номер триста и петнайсет. — Рейна сви пръсти върху облегалките на стола. — Беше самостоятелна стая. Вела я напускаше с нежелание. Трябваше да я убеждаваме да излезе. Казваше, че там се чувства в безопасност.

— Да — кимна Огилви. — Както и да е, двамата са били сами през повечето време от тези четирийсет минути. Но тъй като Паркър е бил непознат за персонала, една от дежурните е влязла на два пъти в стаята под различни предлози, за да се увери, че Вела не е разстроена или притеснена.

— Явно е познавала Паркър — каза Рейна, озадачена от тази загадка. — Иначе нямаше да му позволи да остане толкова дълго. Тя не понасяше непознати.

— Така беше — съгласи се Огилви. — Явно го е познавала. Когато дежурната е завела Паркър в стаята и е казала на Вела, че има посетител, тя отначало възразила срещу посещението му. Но Паркър я информирал, че е бил колега на брат й в някаква лаборатория. Затова Вела му позволила да остане.

Рейна усети стягане в гърдите.

— Паркър е познавал баща ми?

Зак я погледна с непроницаемо изражение.

— Така е казал на леля ви. Може да е излъгал, за да получи достъп до нея.

Рейна поклати глава, замаяна от разкритията.

— Все едно, въпросът си остава. Защо се е появил най-неочаквано, и то след толкова много години?

— Съжалявам, но не мога да отговоря на този въпрос — каза Огилви, вече сериозно загрижен. Той се обърна към Зак: — Опасявам се, че получих доста оскъдно описание. Сестрата го описа като среден на ръст, около четирийсет и пет годишен и плешив, освен това се държал така, сякаш има таралеж в гащите.

— Таралеж в гащите? — повтори Зак.

— Такова сравнение използва сестрата. Предполагам, че е бил нервен и постоянно се е движел.

— Нещо за дрехите му? — попита Зак.

— В облеклото му нямало нищо особено. Сестрата помни, че носел очила, но нищо повече. — Огилви направи кратка пауза и погледна Рейна. — В ретроспекция това посещение изглежда доста необичайно. Все пак мога да ви уверя, че Паркър е бил наблюдаван и от решението на леля ви е зависело колко време ще остане при нея.

— Благодаря — каза Рейна тихо.

— Мога да ви кажа и още нещо — допълни Огилви сериозно. — Нещо, което може да ви успокои. Сестрата ме увери, че след като Паркър си тръгнал, Вела изглеждала уморена, но спокойна. Дремала през останалото време от следобеда. Изпила предписаните й лекарства и заспала веднага.

 

Зак бе кръстосал ръце върху кормилото и оглеждаше сградата и двора, над които се сипеше кротък дъжд. Усещаше как нещата постепенно се наместват като парчета от пъзел. Имаше липсващи фрагменти, но и те щяха да се появят скоро. Знаеше го.

— Описанието на Паркър не е достатъчно пълно, но определено подхожда на Лорънс Куин, особено в частта за таралежа — каза той.

Рейна рязко обърна лице към него.

— Сигурен ли си?

— В досието му пишеше, че изглежда нервен.

Тя скръсти ръце под гърдите си и се загледа в болницата.

— Защо му е трябвало на Лорънс Куин да се среща с нея?

— Свързвало ги е само едно нещо и двамата знаем какво.

Рейна въздъхна тъжно.

— Вариантът на формулата на основателя, върху който е работил баща ми.

— Да. — Нямаше смисъл да смекчава истината. Тя можеше да я понесе. — Ти влиза ли в стаята на леля си след смъртта й?

— Не. Тялото й е било преместено незабавно в моргата. Гордън и Андрю са събрали нещата й същата вечер. Когато се върнах от Вегас и се заех с подробностите около погребението, вече нямаше причина да ходя в стаята й. Честно казано, нямах желание да отида.

— Разбирам те.

Тя го погледна.

— Какво мислиш?

— Че си имала право да се съмняваш в причините за смъртта на Вела Талънтайър.

— Чу Огилви. Той каза, че била добре, след като Паркър или който там е бил си е тръгнал. Била съвсем спокойна. Дори сънена.

— Може би неестествено сънена.

Рейна застина.

— Мислиш, че я е упоил?

— Куин е бил гениален химик. Надали някой е знаел повече от него за медикаментите. Има и още нещо.

— Какво?

— Бил е експерт по психотропни вещества и е знаел как влияят определени медикаменти на хора със силни паранормални способности. Това е било точно по неговата част.

— Но защо е трябвало да упоява леля Вела или, господи, да я убива след толкова години?

— Още не мога да отговоря на този въпрос. Знам само, че Фалън е прав. Има връзка.

И двамата се взираха в болницата още няколко минути.

— Тя как го понасяше? — попита той накрая.

— Че е затворена в психиатрична болница ли?

— Сигурно е било ад за нея. Ние бяхме вътре само трийсет минути и вече ми идеше да започна да се катеря по стените.

— Вела свикна сравнително бързо с живота в клиниката. Към края на живота й паранормалните й сетива бяха много отслабнали. Тя казваше, че е като да оглушееш или да загубиш зрението си. На практика през последната година от живота си тя не чуваше никакви гласове. Но вместо да намери покой, загубата на таланта я запрати в дълбока и продължителна депресия. Огилви започна да лекува депресията й, но леля Вела така и не възстанови способностите си.

Зак запали двигателя.

— Още нещо.

— Какво?

— „Сейнт Деймиънс“ е много скъпа частна клиника. Трябва да ти е струвало цяло състояние да я настаниш тук за година.

— Аха.

— Вегас?

— Оказва се, че съм много добра на карти.