Джейн Ан Кренц
Клада от страсти (2)

2

Ножовете бяха най-страшни. Хората правеха наистина невероятни неща с тях, всеки по свой собствен начин.

— Не обичам остри предмети — каза Зак Джоунс.

Вниманието му оставаше концентрирано върху церемониалната кама в стъклената витрина. Илейн Браунли, директор на музея, се наведе, за да огледа артефакта отблизо.

— Вероятно поради безкрайните предупреждения в детството, че е опасно да се тича с ножица в ръка — предположи тя. — Оставя отпечатък за цял живот.

— Да, сигурно е така — съгласи се Зак.

Не за пръв път му се случваше да стои редом с Илейн и да съзерцава неприятни предмети зад стъклена витрина. Това беше едната от двете му професии. Консултирането на кураторите от мрежата на обществото „Аркейн“ бе сред постоянните му ангажименти.

Илейн свали очилата си и го загледа в очакване. Тя беше към петдесет и пет годишна. С късата си сребрееща коса, кръгли очила, интелигентни очи и леко измачкан тъмносин костюм тя имаше вид на университетски преподавател. Зак знаеше, че тя има няколко научни степени по археология, антропология и изящни изкуства. Освен това говореше перфектно няколко езика, включително латински и старогръцки.

В различни моменти от живота на Илейн нейните преподаватели и колеги я бяха определяли като „изключително надарена“. Повечето от тях навярно и не подозираха колко са прави, помисли си Зак. Всъщност тя притежаваше паранормална способност да открива и идентифицира оригинални антики от всякакъв вид. Никой не можеше да й пробута фалшификат, независимо дали се отнасяше за ренесансова картина или стъкло от римско време.

Повечето й колеги от университета очакваха, че след дипломирането си Илейн ще започне работа в някой от най-прочутите музеи в света, които се надпреварваха да й отправят предложения.

Вместо това тя стана директор на музея на обществото „Аркейн“ на Западния бряг, един от четирите музея, които Обществото поддържаше. Първият музей на „Аркейн“ бе създаден в Англия, останалите три се намираха в Съединените щати.

Музеите на Обществото бяха малко известни и като цяло оставаха извън полезрението на археолозите и изследователите. Обществото предпочиташе да не се афишира. Неговите високоспециализирани музеи събираха и изучаваха артефакти и реликви, които имаха връзка с паранормалното. Те не бяха достъпни за широката публика.

Илейн го погледна подканващо.

— Е?

— Стара е. — Зак отново се съсредоточи върху камата. — Усеща се дори от разстояние.

— Знам, че е стара — каза нетърпеливо тя. — Не съм я купила от супера вчера. Струваше ми доста сериозно перо от годишния бюджет на музея. Повярвай ми, не бих одобрила покупката, ако не бях сигурна, че е от втори век от новата ера. Не това те питам.

— Ще трябва да я докосна, за да узная нещо със сигурност. Без ръкавици.

Илейн нацупи устни. Не позволяваше да пипат предмети от нейните колекции без ръкавици. Но знаеше неговите изисквания. Ако искаше да получи потвърждение на теорията си за камата, трябваше да му позволи директен физически контакт с предмета.

Без да каже и дума, Илейн набра кода, с който се отваряше стъклената витрина.

Зак се подготви за шока, който знаеше, че го очаква, и съзнателно изостри паранормалните си сетива. Протегна ръка и обви пръстите си около богато инкрустираната дръжка на камата.

Потокът психична енергия, който обгръщаше острието, бе намалял през вековете, но бе обагрен с кръв и достатъчно силен, за да прониже сетивата му. Той стисна зъби и затвори очи. Но спуснатите клепачи не бяха преграда за призрачните образи, които изплуваха в съзнанието му.

Сцените се наслагваха една върху друга, защото камата бе използвана многократно с една и съща цел, и се явяваха пред него в ярки цветове като среднощен кошмар. Той нямаше обяснение за интензивните цветове на паранормалните си видения. Те нямаха еквивалент в нормалния свят.

… Той се опиянява от движението, с което замахва с камата, предвкусва досега с човешката плът, изпълва се с примитивна похот и възбуда, породена от убийството, усеща ужаса на жертвата.

Зак бързо затвори сетивата си и пусна камата на мястото й.

— Хей — извика възмутено Илейн. — Внимавай с това.

— Извинявай. — Той тръсна ръката, с която бе докоснал камата, сякаш този незначителен жест можеше да го освободи от бремето на мрачните видения. Знаеше, че това няма да помогне. За щастие камата беше много, много стара.

Илейн повдигна въпросително вежди.

— Е?

— С нея са били убивани хора, а не животни — каза той. Благодарение на дългогодишния си опит и силна воля успя да потисне виденията. За съжаление това бе временно. Те щяха да се върнат, навярно още в сънищата му довечера. — Жертвоприношения на хора.

— Сигурен ли си, че става въпрос за жертвоприношения, а не за избиване на неприятели или обикновени убийства?

Зак я погледна.

— Обикновени убийства?

Илейн направи гримаса.

— Знаеш за какво говоря.

— В енергията на дръжката се долавя характерният прилив на свещена мощ, който съпътства жертвоприношенията. На копелето му е харесвало това, което прави, възбуждал се е от кръвта. Така се е появила думата кръвожаден, Илейн.

Тя остана скептично настроена, но в очите й проблесна искра.

Такива са археолозите, помисли си Зак. Ненаситни.

— Може би са били екзекуции? — предположи тя.

— Не. Ритуални жертвоприношения. Имало е олтар и убиецът е бил сигурен в правото си да убива.

Илейн се отпусна и усмихна изключително доволно.

— Оказах се права — каза тя и потри ръце. — Тази кама е била използвана от жреците на култа към Бракън.

— Какво толкова й е специалното?

Илейн се засмя.

— Директорът на клона в Седона я издирва от години. Нуждае се от нея, за да допълни колекцията си от артефакти, свързани с култа към Бракън.

— Нещо като приятелска конкуренция между куратори?

— Не толкова приятелска. — Илейн затвори стъкления капак и го заключи. — Майло притежава един египетски пръстен, за който отдавна мечтая. От години го умолявам да се съгласи на размяна. Той винаги отказва. Но сега имам с какво да го изкуша. Ще му се наложи да приеме моите условия.

— Ясно. — Зак огледа витрините в галерията. — Превърнала си този музей в забележително постижение, Илейн. Не съм археолог, но съм давал достатъчно консултации и в четирите музея на „Аркейн“, за да знам, че това е колекция от световна класа.

Тя се засмя.

— Аз съм живо доказателство, че склонността към вманиачаване и жаждата за професионална конкуренция трябва да бъдат основни черти в характера на всеки куратор на музей.

— Тези качества ми се струват полезни във всяка професия. — Зак също бе фанатично и всеотдайно отдаден на нещата, които го интересуваха от професионална гледна точка, поне докато съдбата не го срещна с Джена.

Илейн го изгледа замислено. Зак знаеше накъде води това и подготви стратегията си за отстъпление. Харесваше Илейн и се възхищаваше на професионалните й умения. Но тя бе и приятел на семейството, а семейството упражняваше доста сериозен натиск върху него напоследък.

Привидно поканата бе съвсем непринудена.

— Имаш ли време за чаша кафе, преди да потеглиш за летището? — попита тя.

— Смятах да прекарам час-два в библиотеката на музея — опита да се измъкне той.

— Така каза и предишния път.

Зак обмисли вариантите и не хареса нито един от тях. Илейн беше добър клиент и умна жена. Ако тя се придържаше към деловия разговор, той не би имал нищо против да изпие едно кафе с нея. Нямаше причина да бърза да се прибере в Северна Калифорния. Там не го чакаше никой.

Всъщност той нямаше нищо против новия си живот като работохолик с две професии. Проблемът бе, че роднините и приятелите ставаха все по-агресивни в настояванията си да продължи с кариерата, за която смятаха, че е предопределен. Той си даваше сметка, че те не настояват единствено защото се тревожат за него, макар и това да бе вярно. Истината бе, че имаха по-голяма цел, а той вече не възприемаше тази цел като своя собствена. Погледна часовника си.

— Полетът ми е в пет и трийсет. Имам малко време.

— Ентусиазмът ти е покъртителен.

Зак усети, че се изчервява.

— Напоследък се поразсеях малко.

— С какво?

— С работа.

— А, да, обичайното извинение. — Илейн го потупа леко по ръката. — Няма спор, че това е отлична терапия, когато човек преживее подобна загуба. Но вече мина повече от година, Зак. Време е да продължиш напред.

Той не каза нищо.

Двамата поеха обратно през галерията. Преминаването между стъклените витрини беше истинско изпитание за него. Комбинираната психична енергия на музейните експонати атакуваше сетивата му. Знаеше, че Илейн също усеща нещо, но на нея това сякаш й бе приятно.

Налагаше се да впрегне цялата си воля, за да изключи паранормалните си сетива. Да го постигне буквално бе практически невъзможно, никой човек със способности от десета степен не би могъл да изключи сетивата си напълно. Със същия успех обикновен човек би могъл да реши да изключи едното си ухо или да игнорира вкусовите си усещания. Но паранормалната чувствителност все пак можеше да бъде регулирана в известни граници.

— Върху какво работиш сега? — попита Илейн.

— Довършвам една статия за списанието.

За кураторите и консултантите от мрежата на музеите „Аркейн“ съществуваше само едно печатно издание — „Списание за паранормални и психични изследвания“. Също както и в музеите, широката публика нямаше достъп нито до печатното издание, нито до интернет версията му.

— Чувствам се като детектив, който се опитва да разпита заподозрян в отсъствието на адвоката му — отбеляза Илейн сухо. — Но нямам намерение да се отказвам. Каква е темата на статията?

— Камерата на Тарасов.

Тя наклони глава, за да го погледне.

— Никога не съм чувала за това.

— Според документите е придобита през 50-те години на миналия век по време на Студената война. Била открита в руска лаборатория, но впоследствие била откупена и донесена в Щатите от член на Обществото.

— Открита? — попита Илейн развеселена.

Зак също се подсмихна.

— Евфемизъм за открадната. Събитията датират от периода, когато бившият СССР провеждал многобройни паранормални изследвания и експерименти. Някой в ЦРУ доста се притеснил и поискал да научи какво точно става. „Джоунс и Джоунс“ били помолени за съдействие и внедрили свой агент в една от руските лаборатории.

Нямаше нужда от повече обяснения. Всички членове на Обществото знаеха за „Джоунс и Джоунс“ — собствената фирма за разследвания на „Аркейн“, която вършеше работата си, без да се набива на очи.

— Да разбирам ли, че „Джоунс и Джоунс“ са успели? — попита Илейн.

— Агентът действително успял да измъкне камерата от страната. Донесъл я тук и я предал на ЦРУ. Техните специалисти я огледали и заключили, че е имитация. Не могли да я накарат да работи.

— Защо?

— Защото е необходим оператор, който притежава уникален екстрасензорен талант. След като ЦРУ решили, че камерата е фалшива, тя се озовала в Обществото. Нашите техници също не успели да я накарат да работи, така че я прибрали в един склад. И тя си стояла там през всичките тези години.

— Какво необикновено има в тази камера? — попита Илейн.

— Смятало се е, че камерата на Тарасов може да фотографира човешката аура.

— Глупости — възкликна Илейн. — Не е извършен нито един успешен опит да се заснеме човешка аура, дори в лабораториите на Обществото. Мисля, че беше свързано с разполагането на енергията на аурата в спектъра. Аурата може да бъде измерена и анализирана, някои хора дори могат да виждат аурата на другите, но никой не е успял да я фотографира. Още не разполагаме с такава технология.

— Нещата се развиват — обясни Зак. — Според бележките на агента, донесъл камерата зад Желязната завеса, руските изследователи смятали, че оператор с уникален тип парапсихични способности може не само да заснеме аурата на човека, но и да използва камерата по такъв начин, че да причини тежки психични травми или смърт.

Илейн се намръщи.

— С други думи, смятали са да я използват като оръжие?

— Да.

— Но експертите твърдят, че никоя съвременна технология не може да въздейства успешно на човешката психическа енергия. Затова никой не е успял да създаде оръжие, което да се активира с паранормална енергия, и никой не може да произведе такава енергия.

— Вярно е.

— С други думи, камерата наистина е фалшива? — Тя въздъхна. — Това е голямо облекчение. Светът и бездруго е въоръжен до зъби. Последното, което искаме, е да се появи някаква нова технология за убиване на хора.

— Аха.

Тя смръщи вежди и го изгледа изпитателно.

— Какво би трябвало да означава това?

— Успях да установя, че камерата на Тарасов е била използвана поне веднъж, може би и два пъти. Но вибрациите от първото убийство са доста силни.

Илейн ококори очи.

— С други думи, руснаците са разполагали с поне един човек, който е можел да си служи с камерата.

— Така изглежда.

Продължаваше да го гледа изумено.

— Но как е възможно това?

— Агентът на „Джоунс и Джоунс“ е предположил в личните си записки, че руснакът, използвал камерата, е бил с уникален и екзотичен талант. Някой от необичайните таланти с десета степен, които така и не са класифицирани от Обществото.

„Екзотичен“ в езика на Обществото означаваше човек, надарен с рядко срещани екстрасензорни способности от изключително висока степен. Най-общо казано, определението не звучеше като комплимент. Истината беше, че хората с изключително силни паранормални способности често караха останалите членове на „Аркейн“ да се чувстват неловко. Всъщност не беше нещо необичайно и хора извън Обществото — хора, които не вярваха в съществуването на паранормални феномени — да се чувстват изключително нервни или стресирани в присъствието на човек, надарен с мощни паранормални способности.

Всяка сила, включително и психичната, е форма на енергия. Повечето хора, независимо дали го осъзнават или не — независимо дали го признават или не, — реагират спонтанно, когато са изложени на мощно енергийно въздействие.

— Какво се е случило с оператора на камерата? — попита Илейн.

— Била е жена. Мъртва е.

— Убил я е агентът на „Джоунс и Джоунс“, за да вземе камерата?

— Да. Висял е на косъм. За малко да убие нашия човек с проклетото нещо.

— Впечатляваща история. И кой от музеите на Обществото е получил камерата?

— Не е в музей. Пази се в трезора на семейство Джоунс.

Илейн се навъси.

— Трябваше да се досетя. Не се засягай, Зак, но манията на семейството ти да пази тайни е изключително дразнеща за тези от нас, които се занимаваме с насърчаване на изследванията. Тази камера, ако изобщо има някакво историческо значение, би трябвало да е в колекцията на някой от музеите на „Аркейн“.

— Е, отдай ми дължимото все пак. Аз убедих дядо си да ми позволи да проуча камерата и да опиша резултатите в статия, нали? Това не е малко постижение. Знаеш какъв е дядо, когато става дума за тайните на семейството и Обществото.

— Ако питаш мен, Банкрофт Джоунс е прекарал прекалено много време в света на разузнаването, преди да приеме върховния пост в Обществото — каза Илейн с видимо неодобрение. — Ако зависеше от него, щеше да засекрети и списъка с гостите на годишния Зимен бал. Щеше да настоява да остане достъпен единствено за членовете на Съвета.

Зак се подсмихна.

Илейн се закова на място и се обърна към него.

— Мили боже! Не ми казвай, че наистина е опитал да го направи!

— Баба ми каза, че споделил с нея идеята на закуска преди няколко месеца. Не се тревожи, тя го разубедила.

Илейн подсвирна.

— Това си е старата школа. Още един пример защо се нуждаем от свежа кръв на върха. Всъщност, ако питаш мен, цялата вътрешна организационна структура на Обществото се нуждае от сериозни реформи и модернизация.

— Не е толкова зле. Промените, които Гейбриъл Джоунс е направил в края на деветнайсети век, са служили достатъчно добре на Обществото през двайсети век.

— Но вече сме в двайсет и първи век! Понякога си мисля, че някои членове на Съвета не са го забелязали.

— Аха. — Зак се подготви да изслуша лекцията й. Беше я чувал неведнъж.

— Мога да предскажа, че в следващите двайсет-трийсет години изследванията и проучванията на паранормалното ще излязат на светло — продължи разпалено Илейн. — Те постепенно ще преминат в сферата на традиционната наука. Когато това се случи, е напълно възможно да възникнат някои рискове за хората с екстрасензорни таланти и чувствителност. Трябва да започнем да се подготвяме за това.

— Аха.

— В крайна сметка една от най-важните цели на Обществото е да помогне изучаването на паранормалното да стане част от утвърдената наука и академичните среди да го възприемат сериозно. Последното нещо, от което имаме нужда, е още един лов на вещици.

— Мисля, че е малко вероятно да се случи — възрази той. Решението да пие кафе с Илейн се оказа грешка. Погледна крадешком към часовника си. Може би имаше шанс да хване по-ранен полет. — Днес хората, които твърдят, че притежават паранормални способности, не отиват на кладата. Вместо това гостуват в телевизионни токшоута.

— Да те третират като панаирджийско чудо не е точно пример за приобщаване към науката, а тези глупави шоупрограми правят точно това, ако питаш мен.

— Така е.

— А какво да кажем за хората, които свършват в психиатрични болници или на улицата, защото не успяват да приемат паранормалната страна на личността си, или защото някой е решил, че са луди.

— Аха.

— Да вземем мен за пример. Ако кажа на някой колега извън Обществото, че мога да определя възрастта и автентичността на всеки предмет благодарение на екстрасензорните си способности, ще стана за посмешище в тези среди.

— Така е. — Крайно време беше да се престори, че си е спомнил за някаква уговорка.

Но Илейн вече нямаше спиране.

— Ще трябват десетилетия да се подготвят научните среди и останалият свят за реалността на паранормалното — каза тя. — Работа на Съвета е да насочва обществото „Аркейн“ и членовете му в този преходен период.

— Знаеш, че Съветът много държи на традициите, Илейн.

— Няма нищо лошо в традициите, но оцеляването е най-важният приоритет. Казвам ти, Зак, остарялото мислене в Обществото много ще ни пречи в следващите няколко десетилетия. Хората се страхуват от тайни общества. И човек не може да им се сърди.

— Съгласен съм с теб — каза той.

И после, сякаш Зак наистина притежаваше паранормална дарба за избягване на неловки ситуации, телефонът му иззвъня.

Той го откачи от колана си и погледна кодирания номер. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Зак не вярваше в предсказанията. Никой не можеше да предвиди бъдещето. Най-доброто, което човек би могъл да направи, бе анализ на вероятностите. Но нямаше нужда от специален талант, за да отгатне, че щом се обажда Фалън Джоунс, предстоеше да се случи нещо интересно.

— Извинявай, Илейн — каза той. — Ще трябва да отговоря на това обаждане. От „Джоунс и Джоунс“ е.

Тя му посочи една празна конферентна зала.

— Никой няма да те безпокои там. Ще те чакам в кафенето.

— Благодаря. — Зак влезе в залата, затвори вратата и натисна бутона, за да отговори на обаждането. — Здравей, Фалън.

— Къде си, по дяволите? — попита Фалън.

Шефът на „Джоунс и Джоунс“ обикновено звучеше така мрачно, сякаш се готви да съобщи новината, че небето се срива, но днес Фалън изглеждаше по-мрачен и нервен от обичайното.

Той притежаваше силна дарба, както и всеки от семейството на „Джоунс и Джоунс“, но талантът му беше наистина необикновен. Фалън можеше да види модели и връзки там, където всички останали виждаха хаотично разхвърляни точки и несвързани линии. Той бе роден теоретик на хаоса.

Беше наследник на Кейлъб Джоунс, който заедно със съпругата си бе основал „Джоунс и Джоунс“ в края на викторианската епоха. Фирмата все още имаше офис в Англия. В момента притежаваше и четири регионални офиса в Щатите. Фалън ръководеше клона на организацията за Западния бряг и Югозападните щати.

Фалън се намираше в малък офис в градчето Скаргил на северния калифорнийски бряг. Рутинните ангажименти на неговите агенти бяха свързани с охраната и сигурността на членовете на Обществото. За всички обаче бе ясно, че основният клиент на „Джоунс и Джоунс“ бе Управителният съвет на обществото „Аркейн“.

В редки случаи хора извън Обществото, които бяха научили за съществуването на „Джоунс и Джоунс“, търсеха услугите на детективската агенция за парапсихологични разследвания. В още по-редки случаи някои от тези клиенти биваха обслужени от агенцията. Сред тях бяха неколцина доверени хора, занимаващи се с разследвания в едно полицейско управление и строго секретна държавна агенция за сигурност.

— В Ел Ей съм — обясни Зак.

— В музея ли?

— Да.

— Трябваше да си вече вкъщи. — Фалън изглеждаше изключително недоволен.

— Сигурно ще бъдеш изненадан да го чуеш, но аз не седя вкъщи по двайсет и четири часа в денонощието в очакване телефонът да позвъни и ти да ми възложиш някаква работа. Имам си и друг бизнес, ако не си забравил.

— Имам нужда от теб във Вашингтон. Спешно е — съобщи Фалън.

— В града или щата? — Понякога се налагаше човек да бъде търпелив с Фалън Джоунс. Той винаги бе с няколко хода напред върху имагинерната шахматна дъска, която никой друг не можеше да види. По непонятни причини той очакваше от агентите да следват неговата непредвидима логика.

— В щата — сопна се Фалън. — В град, наречен Ориана. Намира се на около трийсет и два километра източно и малко на север от Сиатъл. Знаеш ли го?

— Не, но сигурно мога да го намеря.

— Кога можеш да пристигнеш?

— Зависи от много неща. Кога е най-ранният полет от Ел Ей, колко време ще ми трябва да се придвижа от летището до дома в претоварения трафик, колко бързо мога да си приготвя багажа и какъв полет мога да хвана през Оукланд или Сан Франциско за Сиатъл.

— Забрави редовните линии. Тръгни веднага към летището. Ще уредя един от фирмените самолети да те чака там. След като си вземеш нужното от къщи, същият самолет ще те откара в Сиатъл.

Фирмен самолет означаваше частен необозначен реактивен самолет на „Аркейн“. Фалън изпращаше самолет в изключително редки случаи, когато ситуацията наистина бе много напечена.

— Веднага тръгвам — обеща Зак.

— Трябва да ти напомня нещо по отношение на багажа…

— Да?

— Носи хардуер.

Значи според Фалън можеше да му се наложи да използва оръжие. Задачата ставаше все по-интересна.

— Разбрах. — Зак се отправи към вратата.

— Защо, по дяволите, изглеждаш толкова радостен? — попита Фалън, който веднага заподозря, че премълчава нещо. — Не си бил в толкова добро настроение от цяла година. Да не си пушил нещо, Джоунс?

— Не. Нека просто да кажем, че не можеше да уцелиш по-подходящ момент с обаждането си. — Зак понижи глас: — Спаси ме от една много дълга и досадна лекция за бъдещето на Обществото.

— Хм. — С обичайната си проницателност Фалън веднага отгатна каква е ситуацията. — За Илейн Браунли ли става дума?

— По дяволите, Фалън, да не си ясновидец?

Фалън не обърна внимание на думите му.

— Току-що ти пратих имейл с информация за случая в Ориана. Данните са оскъдни, съжалявам. Ще разбереш защо, когато прочетеш всичко. Между другото файлът е криптиран трета степен.

Зак усети прилив на адреналин. Криптиране трета степен обясняваше използването на фирмения самолет и настойчивостта в гласа на Фалън. Напоследък той действаше толкова решително само в случаите, когато беше замесена организацията „Нощни сенки“.

До случая в Стоун Кениън Фалън наричаше тайната групировка на хора с паранормални способности просто „Заговора“. Но Стоун Кениън беше променил всичко. В края на аферата беше станало ясно, че групата не се състои от малък брой тясно свързани помежду си хора. Всъщност тя бе строго йерархизирана структура от мафиотски тип, управлявана от безскрупулен елит. „Нощни сенки“ бяха доказали, че са готови да минат през трупове, за да постигнат целите си.

— Компютърът ми е с мен — обясни Зак. — Ще прочета файла по време на полета.

— Ще ми се да не звучеше толкова радостно, по дяволите — измърмори Фалън. — Това ме изнервя.