Джуд Деверо
Изкусителката (5)

Четвърта глава

— Трябва да поговоря с вас — започна Крис в момента, в който Тайнън се настани край огъня и взе една риба.

Разправи му същото, което вече бе обяснила на Ашър относно вината на Ланиър за убийството на мисионерите. Той не я прекъсна нито веднъж, всъщност не каза и дума.

Когато тя млъкна, той си облиза пръстите и я погледна.

— Сега искам да чуя това, което премълчахте. В първия миг Крис се сепна, после се усмихна.

— Истината е, че мистър Ланиър беше много мил с мен, докато му гостувах. Жена му също е изключително симпатична, така че изпитвам угризения, дето го разобличавам по този начин. Разбира се, няма и съмнение, че всичко е абсолютно вярно, но когато излезе наяве, черно на бяло, страхувам се, че животът на мистър Ланиър ще бъде доста променен.

— Да му е яка гърбината — допълни Тайнън, като я гледаше втренчено.

— Така че аз оставих писмо, в което му разкрих намеренията си.

Настъпи продължителна пауза. Най-накрая Тайнън се обади:

— Значи щом си подадем носа от тази гора, там ще ни чакат хората на Ланиър със заредени пушки, готови на всичко, за да предотвратят статията да види бял свят.

Крис кимна.

— Налагаше се да постъпя така. Налагаше се да дам на Ланиър шанс да избяга, а трябва да направя всичко възможно статията да стигне до вестника. Разбирате ли ме?

Тайнън се изправи.

— Разбирам само, че един мъж трябва да изпълнява дълга си, а вие, мис Матисън, имате нужда от помощ, каквато аз нямам право да ви предоставя. Началник е Прескот, аз съм само водач. Следвам инструкциите и толкоз. Благодаря за обяда, а сега ще отида да проуча пътя пред нас. И не ви съветвам да тръгвате сама.

Той се обърна, взе един малък пън и го хвърли настрани. Почвата изглеждаше напълно устойчива, но дървото проникна през дебел слой изгнила шума, клони и трънаци и хлътна на няколко метра дълбочина. Нямаше нужда Тайнън да пояснява какво означава това. Една погрешна стъпка и меката зеленина те обгръща завинаги.

Крис остана сама, изпълнена с възмущение към мъжкото съсловие.

— Жените също са длъжни да правят някои неща, мистър Тайнън — сопна се тя на заобикалящите я дървета и почна да събира съчки за огъня.

Крис си стоеше в бивака, водеше безсмислени разговори с Ашър и повече не спомена за Хю Ланиър. Когато Тайнън се върна, тя го погледна, но той не й обърна внимание. От този момент нататък тя възкликваше очаровано при всяка дума на Ашър. Всъщност обмисляше как да се измъкне и от двамата. Редакцията на Джон Андерсън се намираше в подножието на мъгливата гора. Ако успее да намери кон и го пришпори с все сила към града, ще може да се върне преди залез-слънце. Ако има повече късмет, ще е в лагера дори преди да забележат, че я няма.

— Ще ида да се поразходя — съобщи по едно време на Ашър.

— Ще ви придружа.

— Не, благодаря — Крис го удостои с ослепителна усмивка. — Трябва да свърша някои неща — тя вдигна вежди. — Женски неща, нали разбирате?…

Женските тайни винаги вдъхват респект у хора като Прескот.

— Естествено.

Крис се отдалечи, скри се в храсталаците и зачака. Не след дълго и двамата напуснаха бивака.

Никой не би могъл да оседлае кон по-бързо от Крис Матисън. Горкото животно подскачаше уплашено и се изправяше на задните си крака.

— Бъди послушен — успокои го тя. — След малко хубавичко ще потичаме.

— И в каква посока, мис Матисън?

Крис се завъртя и впери непримиримия си поглед в Тайнън.

— Ще отида при Джон Андерсън и ако на вас ви се ще да ме спрете, ще се наложи да ме вържете и да ме пазите ден и нощ. Няма да можете да мигнете, няма да…

— Разбирам — прекъсна я той и Крис забеляза веселите искрици в очите му. — Къде се намира този Джон Андерсън?

— При благоприятно стечение на обстоятелствата ще се върна още по светло.

— А как възнамерявате да се справите с пушките на Ланиър?

— Ще яздя с всички сили и ще се моля да не ме улучат.

Тайнън постоя малко, без да откъсва очи от нея, след това извади пистолета от кобура и провери дали е зареден.

— Може пък да успея да помогна с нещо. Накъде сме?

Крис възседна коня си.

— На югоизток. Редакцията на Джон е третата сграда вдясно, като се излезе от гората, а сестра му е омъжена за доктора на градчето.

— По-безопасно ще е да се свържем с нея. Можете ли да яздите?

— Мога да ида където пожелая — тросна се Крис, но доста скоро се усъмни в думите си.

От скоростта на Тайнън изтръпваше. Конят й също.

Тя бе напрегнала цялото си тяло, за да го направлява.

Щом дърветата свършиха, Тай не намали ход, а продължи все тъй бясно по пътя. Крис очакваше да ги посрещнат пушечни изстрели, но всичко беше съвсем тихо. След като се увери, че е безопасно, той обърна коня и спря.

— Ще заобиколим и ще влезем в града от другата страна. Ти ще останеш при складовете и ще стоиш там, докато се появя. Конят ти ще е някъде отзад. Аз ще занеса статията на сестрата на Андерсън. Като ме видиш, че пристигам по улицата, хукваш, яхваш коня и дим да те няма. Аз ще съм зад тебе. Ще се справиш ли?

— Да — рече Крис, като стискаше коня с колена. — Но ако те хванат със…

— Не се тревожи за мен, а за това как ще изпълниш заповедите ми. Като се ядосам, съм по-лош и от куршумите.

— Да, сър — отговори с усмивка тя, а Тайнън й намигна, после отново обърна коня и продължи напред.

Когато пред очите им се появи новото градче с единствената си улица, набраздена от коловози и осеяна с кални локви, те спряха. Тайнън се втренчи напред, после каза:

— Тук са.

— Как разбра?

— Много хора се навъртат пред къщите. Не правят нищо, само се оглеждат с ръце на кобурите. Дай статията — той я пое, сложи я в пазвата си и погледна Крис. — Гогова ли си? Помниш ли какво се иска от теб?

— Не е кой знае колко сложно.

— Но е жизненоважно.

Той я поведе към другия край на града. Движеше се близо до къщите, като държеше Крис откъм вътрешната страна. Иззад един ъгъл изникна каруца и Тайнън на секундата метна Крис на своето седло и я прегърна грижовно.

— Още ли ти е толкова лошо, мила? — попита на висок глас. — Така е, нали знаеш, първо дете…

Щом каруцата се изгуби, Тайнън я върна на нейния кон.

— Чакай тук — рече, като наближиха складовете. Отпред имаше платформа за разтоварване. Крис чакаше пред нея и подскачаше при всеки шум. Без Тайнън смелостта й сякаш се бе изпарила.

— Ето я — чу го да казва след няколко минути. Той излезе с още един мъж и посочи към нея.

— Просто не издържа повече — Тайнън я вдигна във въздуха и я сложи да стъпи до него. — Първото е. Много й е зле. Нали нямате нищо против да ме изчака тук, докато ида за лекар?

— Иска ли питане? Ама аз имам осем и знам, че докторите нищо не могат да направят. Само чакане му е майката.

— Щом тя си мисли, че докторът ще й помогне, ще го извикам — Тайнън почти я смачка в прегръдката си.

— Разбира се. Хайде, моето момиче, ела да седнеш вътре. Ще може ли някъде до прозореца, че да ме вижда, кога ще дойда? Така ще й е по-добре.

— Разбира се, разбира се.

Тай я положи на стола пред прозореца към улицата.

— Не забравяй да изглеждаш нещастна.

Когато той излезе, Крис се отпусна назад и се постара да не й личи колко втренчено следи движението долу. Отсреща стояха двама мъже. И двамата имаха пушки, а ръцете им не се отделяха от прикладите, сякаш всеки момент ще стрелят на месо. Крис нямаше какво да се преструва. Цялата трепереше като лист. Невъзможно бе да не си даде сметка, че се страхува преди всичко за Тайнън. Той не беше замесен в тази история, нямаше причина да рискува живота си, но точно това правеше.

Времето минаваше и тревогата й растеше. Защо се бави толкова? Може би сестрата на Джон не си е вкъщи… Може би…

Мислите й бяха прекъснати от изстрели, идващи от посоката, в която бе изчезнал Тайнън. Крис се изправи.

— Не се тревожи — успокои я мъжът. — Тука все някой се стреля. Седи и си почивай.

Крис се надвеси над прозореца и сърцето й спря. Видя точно това, от което се страхуваше. Тайнън препускаше като стрела, приведен плътно до коня. Подире му яздеха двама мъже и стреляха. С разширени от ужас очи тя наблюдаваше приближаването им, после се обърна към мъжа зад бюрото и попита:

— Мога ли да я използвам?

Преди той да отговори, Крис откачи пушката от стената, излезе на улицата. Приклекна и се прицели. Улучи първия мъж в рамото и той падна. Тайнън насочи коня си към рампата за разтоварване на бъчви пред склада и в миг я изкачи. Наведе се и подаде ръка на Крис. Тя я стисна, сложи крак на стремето и се метна на седлото зад него. Без да се колебае, той нахлу с тропот в склада, пресече го надлъж пред зяпналите усети на работниците и излетя на двора.

Преследвачите изостанаха, защото заобиколиха складовете и Крис ясно чу чаткането на копита зад завоя. Тя се беше вкопчила в Тайнън с все сила, лицето й бе притиснато в гърба му, а косата й се вееше след нея. Около тях свистяха куршуми, но двамата се носеха по-бързо от вятъра, а и преследвачите не можеха да се прицелят добре. Поне Крис така се надяваше.

Когато навлязоха в гората, Тайнън не намали скоростта. Изминаха така двеста-триста метра, после той изведнъж закова коня, скочи на земята и грабна Крис.

— Сега изчезваме — каза съвсем тихо, стисна поводите и я хвана за ръка. Кимна към едни сплетени клонаци и тя се хвърли в ямата под тях. Конят обаче беше малко по-труден за убеждаване. Тайнън изрече множество приглушени команди и накрая животното се подчини. Тъкмо се заровиха в листата и по пътеката се зададоха тримата мъже.

Тай стисна муцуната на коня. Крис затаи дъх.

— Загубихме ги — изпъшка един от преследвачите.

— А загубихме и четирима от нашите. Ланиър хич няма да хареса тая работа.

— Я давай да се махаме. От таз гора ме полазват тръпки. Ако са тука, няма да преживеят дълго. Бъкано е с духове.

— Ланиър ти плаща да стреляш и по духовете — изръмжа първият. — Хайде, връщаме се при складовете. Момичето може да е оставило нещо.

Крис се размърда чак когато сред дърветата се възцари пълна тишина. Тя погледна Тай.

— Как те разпознаха?

— Видели са ни като тръгвахме от дома на Ланиър.

— Кой ни е видял?

— Май слугинята. Във всеки случай Ланиър е имал описанието ми. Аз обаче успях да предам писмото на сестрата на твоя редактор.

Крис се усмихна. Всичко се нареждаше чудесно и тя започваше да изпитва радостна възбуда.

— Дали онези в склада вече са успели да си затворят устите? Не можах да повярвам на очите си, като те видях да препускаш с коня през самия склад.

— Ами ти? Като опря пушката на коляно и най-невъзмутимо започна да стреляш… Трябваше да си стоиш вътре и когато всички преследвачи поемат след мен, да си тръгнеш най-спокойно. Къде си се научила да стреляш така?

— Заслугата е на баща ми. Ами чиновникът? Горкият! Пристигам, едва се държа на краката си и след малко грабвам пушката…

— А после се мяташ на коня. Крис, страшна беше! — Тайнън се засмя, хвана я за раменете и я целуна весело.

Крис замига смутено и вдигна очи към него. От докосването на устните им по цялото й тяло премина тръпка и коленете й се разтрепереха. Тя отстъпи назад. Тайнън също побърза да й обърне гръб и промърмори:

— Трябва да измъквам коня и да се връщаме преди Прескот да разбере, че ни няма.

Крис се смути, не знаеше в какво точно бе сбъркала. Само преди миг той изглеждаше толкова жизнерадостен и очарован от нея. Целуна я не страстно, а приятелски, но щом го погледна, той на часа се отдръпна.

Хрумна й, че сигурно не му се струва привлекателна. Постоянно й казваха, че е хубава, но беше дребничка, а на мода бяха пищните жени.

— Слугинята, дето те е познала, да не се казва Елзи?

— Да — промърмори под нос той, все още с гръб към нея. — Ти тръгвай, аз идвам.

Крис въздъхна и се заизкачва нагоре, като разтваряше преплетените клонаци. Елзи бе висока колкото нея, но с петнадесетина килограма отгоре, при това равномерно разпределени над и под петдесет и пет сантиметровата й талия. Може би той харесва такива жени…

През целия път до лагера тя със свито сърце разсъждаваше по този въпрос.

— Случило ли се е нещо? — посрещна я Ашър. — Нямаше ви твърде дълго.

— Добре съм — отвърна тя и си наля чаша кафе. — А вие?

— И аз съм добре. Радвам се, че сте успели да отпочинете. Утре сигурно ще бъде пак много уморително.

— Да, хубавичко подремнах — кимна тя, като го наблюдаваше над ръба на чашата. — Има ли нещо за ядене? От следобедния сън винаги огладнявам.

Тайнън се появи чак на сутринта. На два пъти Крис се опита да срещне очите му, но той не я погледна. Сякаш държеше да се разбере, че за него вчерашният ден не е съществувал.

От друга страна, колкото повече той я отбягваше, толкова повече нейното любопитство растеше. Крис не откъсваше очи от него, поглъщаше всяко негово действие, всеки жест.

Следобед спряха да направят бивак и Тайнън веднага се погрижи да им намери някаква обща работа с Ашър, а сам се зае с конете.

Крис постоянно го следеше с поглед и по едно време бе готова да се закълне, че го вижда да накуцва. Дали вчера не се е ударил? Омразната шапка прикриваше лицето му, но на нея й се стори, че той стиска зъби, вдигайки ръка да свали седлото. Очите й не се откъсваха от него и дори Ашър забеляза и се подразни. Колкото повече наблюдаваше Тайнън, толкова повече Крис се убеждаваше, че той изпитва болка.

След известно време тя се прозя и въздъхна.

— Доста съм уморена и ако не възразявате, ще ида да подремна.

Тайнън се завъртя и за миг очите им се срещнаха, но той веднага погледна на другата страна. Преди да се скрие сред дърветата, само промърмори:

— Не се отдалечавайте.

— Защо не се поразходим, Крис? — предложи Ашър. Наистина ми е интересно да науча повече за работата ви.

— Някой друг път. Сега наистина съм много уморена.

Тя взе постелката и торбата с одеялото и тръгна с умишлено провлечени стъпки в посоката, където бе изчезнал Тайнън. Щом се скри от очите на Ашър, извади чантата си с лекарства и хукна по пътеката.

От Тайнън нямаше и следа, но в един момент на нея й се стори, че чува пръхтене на кон. Тръгна по звука, макар много добре да знаеше, че в никакъв случай не трябва да се отделя от пътеката. Килимът от листа, мъх и трева потъваше под краката й и тя уплашено прегърна ствола на едно голямо дърво. Като разтвори клоните, обрасли с лишеи и потънали в паяжини, видя Тайнън, който разтриваше коня десетина метра по-надолу. Когато той се обърна, Крис едва се сдържа да не извика. Целият му гръб беше набразден от кървави ивици. Вчерашното препускане му е причинявало непоносими болки.

Крис изчака, докато той отново застана с лице към нея, зашумоля в тревата, за да изглежда, че идва чак сега, и извика името му. Когато се показа от храстите, той вече бе намъкнал ризата и си обуваше ботушите.

— Как мога да сляза при теб?

— Няма да слизаш. Връщай се обратно.

Крис му се усмихна и плъзна крак напред, все едно, че възнамерява да се спусне право надолу.

— Не! — викна Тайнън, но бе твърде късно.

Без да иска, тя се подхлъзна и полетя по стръмния склон. Тайнън се втурна нагоре към нея и я затисна с тялото си.

Ръцете й инстинктивно се сплетоха около врата му. Той дръпна главата си, за да я погледне, и в този миг Крис почувства близостта му с всеки сантиметър от кожата си. Дори си помисли, че той ще я целуне и изтръпна от нетърпение.

Устните му бяха на два пръста от нейните, но той скочи и я остави да лежи на тревата. После се извърна и Крис изпита увереност, че прави това, за да се овладее. Когато я погледна отново, беше напълно спокоен и може би даже равнодушен.

— Казах ви да се връщате в лагера. Мислех, че отивате да спите.

— Излъгах.

— И често ли лъжете, мис Матисън?

— Не чак толкова в сравнение с останалите членове на нашата дружинка. Искрен ли сте вие и аз ще бъда искрена. Нали така е най-честно?

Тайнън понечи да каже нещо, но се отказа. Обърна се и се върна при коня.

— Наблизо има една пътека, която ще ви отведе до лагера.

Крис се изправи, приглади роклята си и вдигна чантата с лекарства, която се бе свлякла долу заедно с нея.

— Всъщност търсех вас, понеже исках да огледам гърба ви.

— Какво? — извика той и я изгледа яростно. — Вижте, мис Матисън, не ми е ясно какво целите, но мисля, че търпях достатъчно — той тръгна към нея, насочил обвинително четката, с която почистваше коня. — Може би си въобразявате, че ще стана герой на някоя от вашите историйки, но дълбоко се лъжете. Вашият баща ме е наел да ви преведа през тая гора и да ви заведа вкъщи. Не сме се разбирали да ме следите постоянно или да ми се хвърляте на врата без нито една дрешка на себе си. При по-различни обстоятелства, това би ми доставило удоволствие, но аз съм тук, за да върша работа и ще я свърша, независимо от вашите старания да ми попречите. Вие сте дявол в женски образ. Ще се видим чак утре, когато дойда да ви събудя, а дори и тогава може някой друг да свърши това.

Устата му рязко се затвори, той се завъртя и се върна сърдито при коня.

— Добре — каза Крис. — Аз сега ще отида при Прескот и ще му разправя, че гърбът ви е жива рана и че всеки момент ще се инфектира, а освен това и кракът ви не е наред. Сигурна съм, че той няма да се колебае дълго, а ще ви отпрати да си ходите там, откъдето идвате, и ще си запазите скъпоценната тайна. Довиждане, мистър Тайнън.

Крис енергично закрачи към пътеката, която той й бе посочил. Успя да направи само три стъпки и чу как той сумти и после запокитва четката за коня.

— Добре. Какво искате от мен? — отсече той и Крис се обърна.

— Да махнете ризата и ботушите и да легнете по корем.

— Май трябва да се радвам, че искате само толкоз — продължи да мърмори той, но се подчини.

Крис коленичи до него и разгледа раните му. Бяха повече отколкото бе предположила, като ги видя отдалеч. Някои бяха почнали да зарастват, но други се бяха отворили и кървяха. Представяше си колко го боли. Тя извади мехлемите от чантата.

— Това малко ще ви поуспокои — заговори тихо и започна да маже гърба му. Беше широк и мускулест, но почти мършав. Тайнън приличаше на човек, който е работил много, но от дълго време не е ял като хората. Крис усети как той постепенно се отпуска и попита едва чуто: — Колко време бяхте в затвора?

— Две години — отговори Тайнън, без да се усети, и после изруга.

— Мистър Тайнън, аз съм репортерка и съм много наблюдателна. Не знам да има друго място освен затвора, където може да се отслабне от работа и глад, а на всичкото отгоре и да се получат такива рани. Поне не в Америка.

— Защото ако в Америка имаше такова място, отдавна да сте го посетили и да сте си написали очерка. Аз ли ще бъда следващия герой? Как пътувах из мъгливата гора с един избягал престъпник.

— Вие сте избягали? Мислех си, че баща ми се е погрижил да ви освободят.

Тайнън замълча и Крис се поздрави за успеха.

— Виждате ли, мистър Тайнън, аз имам доста добра представа за баща си. Ако си е наумил да намери човек, който да ме преведе през някаква си непроходима гора, нищо не е в състояние да го спре. Доколкото мога да се досетя, той е разбрал, че вие познавате местността, и ви е издирил. Не би се поколебал дори и ако сте били изправен пред бесилката. Разполага с достатъчно власт и пари, за да се справи с това.

— И ще остави дъщеря си в ръцете на един убиец? — попита Тайнън, като извърна глава да я погледне.

Крис се замисли.

— Не, чак дотам едва ли. На този свят той обича единствено майка ми и мен, но тя умря и сега си има само мен.

— Но вие твърдите, че той е изпратил да се грижи за вас някакъв престъпник, когото лично е спасил от въжето.

— Мистър Тайнън — рече след известна пауза Крис. — Вие сте напълно прав. Баща ми не би ме оставил в ръцете на престъпник. Значи вие сте невинен. Разбира се, точно така е. Или сте невинен, или провинението ви е съвсем незначително. Навярно не сте удържали някое обещание… — тя се усмихна и продължи да маже раните и да разтрива мускулите му. — Близо ли съм до истината? — попита и тъй като той мълчеше, се засмя. — Знаете ли, ние всички се издаваме, без значение какви усилия полагаме да се прикрием, сигурна съм, мистър Прескот няма никакво понятие, че всяко движение ви причинява болка, но ако човек е поне малко наблюдателен, не може да не забележи някои неща.

Крис продължаваше да масажира гърба, раменете, врата, ръцете му и усещаше как дишането му става тихо и равномерно, сякаш се унася. В гърдите й се надигна майчинско чувство. Така й се прииска да го отведе вкъщи и да го нахрани… В този момент се запита дали като е бил у тях. Тайнън се е запознал с готвачката — мисис Сънбъри. Беше сигурна, че тя много ще го хареса.

Крис пое ръката му и плъзна пръсти по дланта, като внимаваше да не докосва червената ивица на китката.

— Там не ме боли — каза сънливо той, но не помръдна.

— Мисис Сънбъри ме разтриваше така, когато бях малка.

— Вино от къпини с канела?…

Крис се засмя.

— Значи сте се видели. Тя положително ви е харесала.

— Като някое бездомно кученце?

— Най-вероятно дом нямате, но в никакъв случай не сте кученце. Къде сте роден, Тай?

Той понечи да се изправи, но Крис го натисна надолу.

— Добре, добре, няма да питам повече, само не се ядосвайте. Денят е просто чудесен, нали?

Тя зарови пръсти в косата му и започна да разтрива главата му.

— Харесва ли ви да сте репортерка? — попита Тайнън.

— Да, поне навремето, но напоследък като че ли почва да ми омръзва. На двадесет и осем години съм, а започнах когато бях на осемнадесет. Твърде дълго е. Мисля, че вече искам… Всъщност не знам какво точно искам, но е по-различно от това, което върша.

— Дом и деца?

— А, говорили сте с баща ми! — Крис се засмя. — Разказа ли ви как ме върна във Вашингтон? Как само ме излъга! Работех в Ню Йорк и получих телеграма, че е на смъртно легло. Плаках през целия път от единия до другия край на Америка, а като пристигам — мръсна и изтощена от умора и сълзи, го заварвам яхнал един пощурял мустанг и ухилен до уши.

— Трябва да сте щастлива, че имате баща.

— Вие нямате ли?

— Не го познавам.

— А майка?

— Умряла е.

— От колко време нямате семейство?

— Откак се помня. Ще погледнете ли и краката ми, че да приключваме?

Крис неохотно се дръпна назад, а той се завъртя и седна. Погледите им се срещнаха и за миг се приковаха един в друг, но Тайнън извърна очи.

— В затвора ми беше по-спокойно — рече на себе си. — Хайде, хващайте се на работа. Вниманието ви ще бъде ангажирано поне за известно време.

Крис въздъхна и сведе очи към стъпалата му. Изтръпна. Бяха осеяни с безброй мехури, един върху друг, пукнати, разкървавени и избиващи наново.

— Нови ботуши, без чорапи — поклати глава тя.

— Нямаше как. Балните ми обувки се скъсаха точно предишната нощ — заяви той съвършено сериозно.

— Ще ги бинтовам и ще поискам чифт чорапи от мистър Прескот.

— Не! Не приемам подаяния.

Крис го изгледа смаяно.

— Добре. Никакви благодеяния. Но в първия град слизаме да ви купим чорапи. Баща ми ви е платил за начинанието, нали?

— Да.

Крис започна да превързва стъпалата му. На глезените имаше същите червени ивици като на китките.

— Окови?

— Защо се захванахте с Ланиър? — попита на свой ред Тайнън, сякаш изобщо не бе чул въпроса й.

— Не знам. Все някой трябваше да го направи. Хората са изпълнени с омраза към индианците именно заради постъпки, като тази с убийството на мисионерите. Но този път индианците са невинни и не виждам защо трябва да понасят чужда вина.

— Дори и ако това означава, че един бял, когото познавате, ще загуби всичко.

— Мисионерите също са загубили всичко.

— Никога не съм виждал жена да се справя така добре с пушка. Имали ли сте опит?

— Малко.

— Мислех, че жените като вас предпочитат да си седят вкъщи и да гледат деца.

— Какво означава това? Жените като мен… Пък и никога не съм се влюбвала. Вие влюбвали ли сте се?

— Два-три пъти. Ей, маникюра!

Тя бързо дръпна ръцете си и наведе глава.

— Съжалявам.

— Какво значение може да има дали съм се влюбвал?

— Никакво, разбира се — заяви малко сковано Крис и пусна крака му. — Постоянно задавам какви ли не въпроси.

— Вижте, мис Матисън, наистина трябва да ми повярвате. Не съм вашият тип. Аз съм дърво без корен и ако някъде не съществуват проблеми, то аз ги създавам. Елзи например ме издаде, защото за няколко минути ме намрази.

— Вероятно не сте й обърнали достатъчно внимание — Крис му се усмихна многозначително.

Тайнън се опря на лакти и проследи с поглед някаква птица.

— Не може един мъж да лежи две години в затвора и като види жена като Елзи, да не й отдаде цялото си внимание.

Крис пристегна бинта и продължи да го навива около стъпалото му.

— Стига да харесва жени като Елзи. Съмнявам се, че сте имали случай да видите някоя като нея без корсет.

— Тлъстини, а? — закачливо вдигна вежди Тай и я погледна.

— Талията им става минимум седемдесет сантиметра. И може да са доста надарени по-нагоре, но минат ли двадесет и две, се отпускат като… — Крис млъкна, ужасена от себе си и след малко добави през зъби: — Обувайте се, след ден-два може да намерите някоя дебеланка да ви смени превръзката. Явно аз съм твърде кльощава за вас.

Крис се опита да стане, но ръката му я задържа. С крайчеца на очите си разбра, че той се усмихва, но тя не го погледна. Наистина бе успял да я ядоса.

— Ти няма опасност скоро се отпуснеш, нали? Нищо че си на толкова години… — Тайнън вдигна брадичката й. — А какво те кара да мислиш, че не харесвам кльощавите момиченца, дето вървят по петите ми, за да ме обсипват с какви ли не въпроси?

Крис сви рамене и в този момент се почувства точно като малко момиченце. Никога не бе изпитвала по-силно желание, отколкото сега да я хареса този мъж.

— Най обичам дребни русокоси жени — прошепна той. Тя вдигна очи. Бяха изпълнени със сълзи. Тайнън се приближи към нея и Крис разбра, че ще я целуне. Притвори клепачи и зачака.

— По дяволите, какво правя? — рече с ярост той и я блъсна назад. — Махай се оттук. На секундата! Чуваш ли ме? Наистина не си мой тип. Застаряващите девици, дето се влачат след мен с медицинска чанта, са ми най-досадни. Връщай се в лагера и да не си посмяла да се приближиш до мен!

Крис хукна по пътеката.