Джуд Деверо
Изкусителката (20)

Деветнадесета глава

Пилар седеше на пода, опряла глава на леглото. Въпреки старанието си да остане будна, се бе унесла и не усети мъжа, влязъл безшумно в стаята. Когато той сложи ръка върху устата й, тя подскочи и уплашено отвори очи.

— Тайнън! Ти ли си?

— Къде е Крис? — бяха първите му думи.

Пилар се надигна и премига.

— Не знам. Няма я вече няколко часа, чух лай и крясъци, но нямам представа какво е станало. Тай! Страх ме е…

Изражението на лицето му недвусмислено изразяваше какво мисли за тази постъпка. Беше като буреносен облак.

— Как излезе?

Пилар се изправи и кимна към леглото.

— Накъсахме чаршафите на ивици и тя се спусна по тях през прозореца. Тай! Ти си ранен. Ела, седни тука.

— Нямам време. Трябва да я открия, и то веднага. Това не е важно, няколко ухапвания от кучета. Защо, по дяволите я пусна? Тя, разбира се, няма и капка разум, но ти, Пилар. Нали ти казах да внимаваш за нея!

— Как бих могла да я спра? Дайсън рече, че е изпратил сто от своите хора да охраняват пътя дотук. Ти като нищо можеше да си мъртъв… Пък и според Крис той няма да ни пусне, защото ще го издадем.

— Дайсън поискал ли е откуп?

— Именно това е странното. Аз не съм сигурна, че Дайсън знае коя е тя. Говореше само за Даяна Ескридж, за баща й, за мъжа й… Ако не е разбрал, че Крис е толкова богата, тогава защо изобщо ни отвлече?

— По-късно ще мисля за това. Сега по-важни са пушките. Видя ли какво направи Крис, като слезе долу. Към гората ли тръгна или се върна в къщата? Много обича да се рови из вещите на хората.

— Аз прибирах чаршафите и нищо не успях да видя, но предполагам, че е влязла в къщата, защото кучетата я наобиколиха още щом докосна земята. Беше си омотала обувките в парцали и ги беше натрила с лой, за да ги хвърли и да подлъже кучетата.

— Е, този номер явно не е минал, защото вън я нямаше. Сега, чуй ме и прави точно това, което ти казвам. Прескот, русият, дето се представи за неин съпруг, ще дойде след няколко минути. Той ще ти помогне да се измъкнеш оттук. Ще те преведе по покрива.

— А ти къде ще бъдеш?

— Ще търся Крис — отвърна лаконично Тайнън, отиде обратно при прозореца и грабна въжето, спускащо се отгоре. Пилар успя да различи тихите му стъпки по покрива, после всичко отново утихна.

Тайнън даде сигнал с ръка на Ашър и след това преметна няколко пъти въжето около един комин и се спусна от другата страна на къщата. Благодарение на плана, който им даде Бел, можеше лесно да се ориентира и този път целта му бе кабинета на Дайсън. Ако Крис би желала да се скрие някъде, то ще е именно там.

Стаята беше тъмна и вътре нямаше никакви признаци на живот — не се виждаше и следа от документи, папки или архиви, още по-малко пък от някоя избягала пленничка.

Тайнън предпазливо отвори вратата и излезе в потъналия в мрак коридор. Напрегна слух и успя да различи гласове някъде от долните етажи, но те не изглеждаха развълнувани като при среща с надничащата по стаите Крис.

Той се притисна до стената и бавно тръгна по стълбите.

Бел бе казала, че къщата е голяма и Тай не беше сигурен откъде точно да започне претърсването, но реши, че все пак е най-добре да провери първо в библиотеката. Не че имаше кой знае каква вероятност Дайсън да е скрил нещо именно там, по-скоро защото Крис не би я пропуснала. На няколко пъти той спря, за да се ослуша и да се огледа на всички страни, но не усети нищо тревожно. Прекоси трапезарията и застана до вратата към коридора. След това съвсем внимателно я отвори и спря пред вратата за библиотеката.

Когато се озова вътре, той отново се прилепи до стената и зачака. Нещо не беше както трябва. Не можеше да прецени какво точно, но имаше нещо странно. Той стоеше тъй неподвижен и притихнал, че се сливаше с мрака.

Изведнъж някой драсна клечка кибрит и Тайнън обърна глава. Насреща му седеше Бейнард Дайсън и невъзмутимо палеше пурата в устата си.

— Браво! Беше почти безшумен.

Той се наведе и приближи клечката до лампата на писалището.

Тогава Тайнън видя и Крис, здраво завързана за стола и със запушена уста. Очите й се въртяха диво на всички посоки, сякаш току-що бе станала свидетелка на нещо ужасяващо.

— На твое място няма да рискувам — заяви Дайсън щом Тайнън понечи да се приближи. — Пистолетът ми е зареден и хич няма да се поколебая да го използвам.

Тайнън остана като закован, без да трепне. Едва забележимо се озърна. Дайсън се ухили.

— Уверявам те, няма къде да избягаш. Стигна дотук, защото ти го позволих. — Той се вгледа в пурата между пръстите си. — Питах се коя ли от тия двете кукли ще те заинтересува повече.

Той се изправи и застана зад Крис. Дръпна главата й назад, прекара ръка по гърлото й и долепи дулото на пистолета до слепоочието й.

— Защо ми се струва, че тая хубавица не е личността, за която се представя? Хамилтън каза, че му била братовчедка — някаква кротушка, дето гледала мъжа си в очите, докато той й раздавал шамари. А ето че сега същата тая невинна душица решила да избяга през прозореца на четвъртия етаж.

— Какво искаш? Ако желаеш пари, ще ги имаш. Трябва само да я пуснеш.

— Пари ли? — искрено се изненада Дайсън. — Ти да не би да си натрупал състояние?

— Знам от къде да намеря.

Дайсън се отдръпна, но пистолетът все още бе насочен право към главата на Крис.

— Че откъде ще ги вземеш? Да не би твоите проститутки да са толкоз богати? Или ще почнат да се продават специално заради теб? А може би оня твоят миньор най-после е напипал златната жила?

Тайнън мълчеше, без да откъсва очи от него.

— А, спасителят не желае да се издава! Как да ти поразвържа езика? Мога например да си поиграя с бялата гушка на тази кукла.

Тайнън не помръдваше.

Дайсън прекара длан по ръката на Крис.

— Какво чувстваш, като гледаш как някой друг я докосва? Искаш да я запазиш само за себе си, нали?

— Прави с нея каквото щеш. За мен тя е само средство да спечеля пари. Баща й ми плаща, за да я заведа при него.

— И кой пък ще тръгне да дава пари, за да му доведат собствената дъщеря?

Тайнън обмисли отговора си, после в тишината отекна плътният му глас:

— Дел Матисън.

Единствено по незабележимото трепване на пурата в ръката на Дайсън можеше да се съди, че е чул. Дълго време никой не проговори. Дайсън наблюдаваше изпитателно Тайнън и след малко подхвърли:

— Май съм те подценил. Мислех, че се занимаваш само с проститутки.

— Така и правя. Хич не искам да си имам работа с такива като нея. Досега ми е донесла само неприятности.

Дайсън обви пръсти около шията на Крис.

— Искаш ли да проверим колко ще ти пука?

— На Матисън няма да му се хареса, ако някой посегне на дъщеря му, а той не е за твоята уста лъжица.

За миг Дайсън претегли думите му, после отстъпи заднишком към вратата, надникна за секунда навън и в библиотеката влязоха двама мъже.

— Заключете ги в мазето — разпореди.

Тайнън мрачно наблюдаваше как отвързват Крис. Тя политна напред, една ръка я хвана грубо и я изправи. Когато мина покрай него, погледите им се срещнаха. Тайнън покорно тръгна пред пушката, опряна в гърба му.

Слязоха по многобройни стръмни стъпала. Единият от мъжете отключи някаква врата и бутна Крис през нея. Тайнън влезе сам и изчака да затворят, после пипнешком откри Крис и я прегърна, сякаш да се увери, че е цяла-целеничка.

— Крис, Крис — шепнеше той, — добре ли си, Крис?

Тя се вкопчи в него като в спасителен бряг и сълзите се отприщиха.

— О, Тайнън, той е ужасен. Разказа ми за три жени, които са били тук. Промушил едната с ръжен и…

— Шт. Всичко свърши — Тайнън я държеше в обятията си и милваше косата и раменете й.

— Кръвта й изтекла пред очите на другите. Тя била… — Крис се задави от сълзи. — Най-подробно ми разправи как точно умряла.

— Крис, успокой се. Престани да плачеш. Той нищо няма да може да ти направи.

— Но как е възможно да съществуват толкова жестоки хора! Той не изпитваше никакви угризения. Защо никой не го е наказал?

— Не знам. Важното е, че ти си добре.

Крис дълго време не можеше да се успокои. Когато най-после сълзите й секнаха, тя се отдръпна от Тайнън и му обърна гръб.

— Да, мога да се върна вкъщи, ако за това си се тревожил — заяви тя като подсмърчаше.

Ръцете на Тай неохотно се откъснаха от тялото й и когато заговори, в гласа му се прокрадваше болка.

— Ще се опитам да намеря огънче.

Крис се облегна на стената и притвори очи. Главата й пулсираше, ръцете и глезените й бяха ожулени от въжето, а в ушите й кънтяха ужасните думи на Дайсън, но също и уверенията на Тайнън, че за него тя не означава нищо.

Той драсна клечка кибрит и я поднесе към някаква свещ. Мазето беше съвсем малко, стените бяха голи, влажни и студени. В единия ъгъл имаше прогнило дървено шкафче, в което се въргаляха няколко обвити в паяжина буркана и две-три полуизгорели свещи. Като се изключи плесента, пропълзяла по стените, помещението беше съвсем празно.

— Искам да те разгледам — рече Тайнън с хладен глас и навъсено лице.

Крис като ужилена се дръпна от протегнатата му ръка.

— Не ме докосвай. Нищо ми няма.

— По-разумно ще е да си помагаме. Ако ми се противопоставяш, доникъде няма да стигнем.

— Искаш да кажеш, че няма да си получиш парите от баща ми? Може би Дайсън ще те освободи, след като му разкри коя съм. Защо не си разделите откупа?

— Срещал съм неблагодарници, но… Крис, трябва да те оставя в ръцете на Дайсън.

— Ами още не е късно. Ето я вратата.

Тайнън понечи да отвърне, но се отказа. Приближи се до вратата и започна да я изследва.

— Пак си с нови дрехи — отбеляза след малко Крис. Той не отговори и не се обърна.

Крис се опита да се изправи, като се опря с длан на стената.

— Предполагам, че Пилар вече е на свобода — подхвърли тя.

— Ако си беше стояла в стаята, и ти щеше да си вън.

— А откъде си сигурен, че той не те е следил от самото начало?

Тайнън продължи да оглежда стаята — взираше се по ъглите, клекна да проучи пода, който представляваше само вкоравена пръст.

— Дайсън каза, че е изпратил сто души да охраняват пътя до тук. Ти как успя да се промъкнеш?

— Парите на баща ти са най-добрият стимул. Само благодарение на мисълта за тях отървах кожата.

— Е, може би се държах грубо. Извинявай. Задължена съм ти, че си опитал да ме спасиш. Наистина съжалявам, че ще заплатиш за това с… каквото ни чака.

Тайнън се завъртя и най-сетне я погледна.

— Мисля, че плановете на Дайсън ще се променят, след като вече знае, че си дъщеря на Дел Матисън. Сега най-хубаво ще е да си починеш доколкото е допустимо, защото мисля, че утре ще ни изведат оттук.

Крис послушно седна на голата земя и известно време не проговори.

— Ти можеше да се измъкнеш от капана в библиотеката. Можеше да се справиш с двамата отвън. Защо не опита? — попита тихо тя.

Тайнън отпусна глава на вратата и притвори очи.

— Може би щях да успея, а може би — не. Хайде, опитай се да поспиш. Утре може да се наложи да тичаме.

Крис млъкна и се загледа в Тайнън. След ужасната нощ в хижата бе положила всички усилия да не мисли за него, да изтрие от паметта си спомена за лицето, очите, ръцете му. Но сега, когато той бе толкова близо, че почти можеше да го докосне, в съзнанието й ясно изникнаха и най-малките подробности. Ала заедно с представата за хубавите мигове в главата й прозвучаха обидните му думи. За него тя не означаваше нищо друго освен пари и средство да получи свободата си, за него тя беше една от стотиците жени, споделили леглото му.

Загледана в трепкащото пламъче на свещта. Крис си спомни как тогава попита за сватбата. Колко наивна е била.

Но и сега отново продължаваше да се държи като наивница. Дни наред си повтаряше, че той се е подиграл с чувствата й, но всъщност той от самото начало правеше всичко възможно да стане ясно, че не предлага нищо и не обещава нищо.

По едно време Тайнън отвори очи и погледите им се срещнаха. За миг Крис едва се сдържа да не се хвърли на врата му. Но не! Ако някога е изпитвала чувства към него, то той ги уби онази нощ и тя ще забрави всичко, дори и ако това й коства живота.

— Искаш ли да ти покажа какво намерих? — попита Крис и се изправи.

Тайнън кимна, но не отговори. Просто седеше и се взираше в нея, а очите му блестяха в тъмнината.

„Мислиш си, че онова ще се повтори? За нищо на света, каубой!“ — закле се наум тя.

Крис се обърна, разкопча блузата си и извади дълъг колан от сребърни халкички.

— Това е мое — рече замислено тя, погали го и чак тогава го подаде на Тайнън.

— Среброто е потъмняло. Изглежда доста старо. Къде беше? В торбата ти?

— Естествено, че не. Намерих го сред нещата на Дайсън. Има едно сандъче, в което държи разни ценни вещи. Смятам, че повечето от тях са били изхвърлени от морето. Но още щом видях това, бях сигурна, че е мое, така че го взех.

— Искаш да кажеш, че никога не си виждала този колан, но знаеш, че е твой.

Тя го погледна и изражението й напомни за своенравния нрав на жените Монтгомъри.

— Бях забравил, че си ясновидка — подхвърли подигравателно Тайнън.

Крис вирна нос, обърна му гръб и отново стегна колана под блузата си.

— Все пак какво е това?

— Ще опитам да подремна — отсече тя и отново се облегна на стената.

— Нямам намерение да… — започна Тайнън, но думите му увиснаха във въздуха и той смени темата: — Не искаш ли да разбереш как се сдобих с тези дрехи?

Крис се помъчи да потисне любопитството си, но й беше невъзможно. Репортерският нюх бе неутолим. Против волята си тя кимна утвърдително.

Тайнън започна от промъкването при Ред, разказа за засадата, за белия костюм и белия кон с бялото седло.

Крис слушаше със затаен дъх и богатото й въображение допълваше подробностите, които той умишлено пропускаше. Чак когато й описа срещата с Чанри, тя се усмихна и попита:

— Но преследвачите не са ли тръгнали след него?

— Точно такава беше целта — ухили се доволно Тайнън.

— Но това не е честно! Сигурно са го убили.

— Естествено ти предпочиташ да бяха убили мен.

— Много добре знаеш, че не е така.

— Пък и за твоя радост вече разбрах, че Чанри се е отървал. Е, отнесъл е малко бой, но е жив и здрав.

— И изгаря от нетърпение да те види…

— Напоследък съм доста известен.

— Имаш ли представа защо Дайсън се интересува толкова от твоето минало? Дали целта му всъщност не е да се добере до теб?

— Съмнявам се. Просто е искал да разбере, кой ще успее да изиграе хората му и да проникне в имението му — Тайнън млъкна и впери горящите си очи в лицето й. — Крис, след като тази нощ може да ни е последната на този свят, какво ще кажеш да…

Той не успя да довърши. Крис скочи и закрачи нервно напред-назад.

— От всичките отвратителни неща, които съм чувала, това е най-гнусното. Как смееш! След като ми наговори такива обиди! За каква ме мислиш?…

— Но тогава в хижата ти…

— Тогава мислех, че съм влюбена в теб и смятах, че ще се оженим. Това беше преди да разбера какво нищожество си. За теб жената е парцал и нищо друго и ти повече никога няма да ме докоснеш!

— Просто реших да те попитам — поясни Тайнън и гласа му се прокрадваше задоволство. — Хайде да спим вече.

Крис млъкна, но изобщо не можа да мигне. Цялата трепереше от ярост и кръвта й кипеше. Какво си въобразява? Господи, как си позволява!

Когато ключът се превъртя и вратата се отвори, тя все още не се бе успокоила.