Джак Уедърфорд
История на парите (17) (от пясъчника до киберпространството)

15
Пластмасова интермедия

И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.

Матея, 6:12

При температура трийсет градуса под нулата, независимо дали по Целзий или Фаренхайт, плътта замръзва за броени минути; плюнката става на лед, преди да падне на земята; гумата се пръска като стъкло, ударено в камък. Въглеродният окис от ауспусите на колите застива във вид на черен лед по повърхността на шосето, а езерата замръзват и тежки камиони се движат по повърхността им, сякаш е от бетон. Но колкото и да е мразовито навън, дори дърво и камък да се пукат от студ в лютата зима на щата Минесота, термометърът в покрития търговски комплекс „Мол ъф Америка“ край Блумингтън — най-големият в Съединените щати — не помръдва от 21° С. По водната пързалка се спускат деца, дванайсетметрови палми помахват с листа под стъкления покрив, а цъфнали цветя ухаят през цялата година.

Над серпантините на водната пързалка се вие лека мъглица, по-скоро воден прах, от който в централната зона на гигантския комплекс постоянно витае остра, макар и не много силна миризма на хлор. Всеки от десетките магазини, бутици, универсални магазини, всяка от количките на амбулантните търговци издава своя собствена миризма — на цветни листенца от ароматизаторите на въздуха в универсалния магазин; на изискан парфюм от козметичния; на естествена кожа от обувния; на дърво от мебелния; на шоколад и печени фъстъци от щанда за бонбони; на пуканки от киносалона; на тежък мускусен одеколон от магазина за мъжка конфекция. Всеки от четирийсет и петте ресторанта и заведения за бърза закуска също изпуска свой неповторим аромат — на сирене и риган от италианската пицария; на бамя и подправки от креолския ресторант; на пържени ролца от оризово тесто от китайския; на пресен хляб от павилиона за сандвичи; на канела от пекарната; на пържени картофи, кетчуп и хамбургери от „Макдоналдс“; на прясно изпечено кафе от кафенето.

През обикновен работен ден от „Мол ъф Америка“ пазаруват средно около 100 000 души. През почивните дни и по важни празници като Коледа броят на посетителите, които преминават за един ден през сводестите коридори, надхвърля 200 000. От сутринта прииждат автомобили от Средния запад и от Централна Канада. Някои от най-богатите купувачи пристигат през близкото летище, където още рано сутрин кацат чартърни полети от цялата територия на Съединените щати и Канада, за да отпътуват същата вечер с багажни отделения, претоварени с покупки. От международното летище Минеаполис — Сейнт Пол се отбиват транзитни пътници по далечните маршрути за Европа и Япония, за да си напазаруват за няколко часа или ако много им хареса, за няколко дни. За нуждите на всички тези летящи купувачи „Мол ъф Америка“ не само поддържа специални автобуси совалки до летищата, но и в самия него има зони, наподобяващи международно летище с компютъризирани информационни табла, върху които се изписват кодовете и дестинациите на полетите, часовете на кацане и излитане и дори номерата на изходите. Дори пациентите на световноизвестната сърдечна клиника „Мейо“, която се намира в близкия град Рочестър, прескачат до комплекса за покупки между две изследвания.

Строителните предприемачи и собствениците на „Мол ъф Америка“ избират да го построят само на няколко мили по автострадата от първия покрит търговски комплекс в Съединените щати — Саутдейл Сентър, открит край близкия градец Една през 1956 г. Към средата на 90-те в Америка има изградени вече 37 000 подобни комплекса, които днес привличат 175 милиона посетители месечно.

При откриването му през 1992 г. „Мол ъф Америка“ представлява върхът на търговската естетика на двайсети век. Проектиран е във форма на огромен квадрат, на всеки ъгъл на който има по един голям универсален магазин. Заради покритите аркади с дължина по 400 метра едната, съединяващи всеки от тези универсални магазини с двата съседни, коридорите на комплекса са назовани с имена на улици като Бродуей. Между четирите големи магазина на три нива са поместени още около четиристотин по-малки. Търговският център представлява каре на три етажа, всеки от които се състои от покрити коридори с обща дължина 1600 метра, от двете страни с две непрекъснати редици магазини. Във вътрешността на карето е поместен лунапарк с живи дървета, с влакче на ужасите и водна пързалка, по която децата се спускат с лодки във формата на дървесни трупи. На височина четири етажа над всичко това има гигантски стъклен купол, който предпазва посетителите от лютата зима на Минесота. Допълнителният, четвърти етаж — над трите с магазините — е предвиден за развлечения за възрастни; там посетителите могат да намерят всевъзможни ресторанти, спортни зали, четиринайсет киносалони, огромно разнообразие от видеоигри и танцувален салон, където се изпълнява на живо кънтримузика.

В търговския комплекс работят около 12 000 служители, а общото количество на продажбите възлиза на около 2 милиона долара дневно. Това е един цял град, който наред с обичайните банки, туристически агенции и медицински център има свой собствен полицейски участък и дори собствено училище, където наред с традиционните учебни предмети се изучават дисциплини като предприемачество и бизнес мениджмънт. Докато служителите в търговския център са на работа, техните деца ходят на училище. След приключване на занятията всички ученици обядват на някой от многобройните щандове за бърза закуска, след което по-големите поемат към стотиците магазинчета и кафенета в комплекса, където работят на половин длъжност, за да си помагат при обучението.

При целия оборот на центъра най-големи количества пари в брой се събират сякаш в многобройните басейнчета и декоративни фонтани, където посетителите хвърлят дребни монети за късмет. Млада майка държи ръката на детето си и му помага да пусне лъскавата монета във фонтана, после и двамата се заливат от смях, когато монетата цамбурне в прозрачната вода. Четиригодишен малчуган моли баща си за едно пени, засилва се, мята го далеч навътре в басейна и се връща при бащата за още. Двама непълнолетни влюбени, стиснали заедно една монета между дланите си, я хвърлят през рамо с гръб към водата, после се обръщат, за да видят дали ще им се изпълни желанието, което само те си знаят какво е. Постепенно във водата се натрупват купчинки от пенита, петачета, десетачета и монети по двайсет и пет цента, които служители по поддръжката избутват с дълги метли към центъра на басейна, за да не се изкуши някой да си вземе. В края на седмицата басейнът се източва, монетите се изгребват, после служителите ги изсипват в машината за сортиране, която ги претегля и опакова на равни по големина фишеци за благотворителните организации.

Освен по размерите си „Мол ъф Америка“ не се различава особено нито по форма, нито по предмет на дейност от древните пазарища на Сардес, Рим, Малака или средновековен Лондон. Търговията си е търговия. Но ако сравним по-внимателно ежедневните дейности в „Мол ъф Америка“ с тези на едновремешните пазарни площади, ще открием една твърде съществена разлика: въпреки грамадните количества пакети, с които са натоварени купувачите на изхода, и въпреки непрестанното подрънкване на касовите апарати в действителност твърде малко пари в брой преминават от ръка в ръка. Освен монетите, които хвърлят във фонтана, посетителите носят пари в брой само за вестник, някоя дребна закуска, пликче бонбони, кутийка портокалов сок или за жетони за многобройните видеоигри. Дори в лунапарка парите в брой отдавна са изместени от техния електронен еквивалент. Децата заплащат люлките, влакчето на ужасите или входа на скаутския лагер с електронни дебитни карти от различен формат, които родителите им купуват при пристигане в центъра. Не е нужно детето да познава парите, за да може да различи петаче от десетаче или петдоларова от десетдоларова банкнота; още по-малко се налага да владее събиране и изваждане, таблицата за умножение или да може да пресмята ресто. Достатъчно е да пъхне картата в съответния процеп и компютърът си взема дължимата сума — вратата се разтваря, бариерата се вдига, влакчето потегля, въртележката започва да се върти. След като електронните пари свършат, картата просто спира да работи и детето без колебание я захвърля в най-близкото кошче за боклук.

За по-големи покупки, както и за храна в многобройните ресторанти, възрастните заплащат с чек или с електронни карти от най-различен вид. Те могат да платят с кредитна карта, при което стойността на всяка покупка се прибавя към сумата, дължима на кредитната компания; или с дебитна карта, с която сумата незабавно се превежда от банковата сметка на купувача в тази на продавача. Ако им потрябват пари в брой, те могат да изтеглят със същата карта нужната сума от всяко от многобройните електронни гишета на различни банки, разпръснати из търговския комплекс. Ако купувачът заплаща с чек, наличието на пари в сметката му или на действаща кредитна линия се проверява по електронен път, преди чекът да бъде приет. Всеки купувач, който има достатъчно кредит пред съответната компания, но в момента не му достигат електронни пари в текущата сметка, може да поиска допълнителна кредитна линия по телефона или да инструктира банката да му прехвърли нужните суми от една сметка в друга.

Демократизация на дълга и социализация на риска

В края на Втората световна война, непосредствено преди големите изменения в банковото дело и масовото въвеждане на кредитни карти и чекови сметки, повечето американци — както и всички останали хора по света — все още използват пари в брой при продажба и покупка на какво ли не. За разлика от много други народи обаче американците се оказват особено податливи на новите форми на разплащане; към 1990 г. само във вид на чекове вече се разплащат около 30 трилиона долара годишно. До 1993 г. общият размер на сумите, превеждани по електронен път в Съединените щати, достига 400 трилиона долара.

Така както в миналото различните банки, лихвари и правителствени учреждения са издавали всеки свой вид книжни пари, днес различни финансови институции създават електронни пари по множество различни начини. Тези нови пари не се произвеждат в някакъв единен монетен двор или печатница; те не се съхраняват в някой централен, известен на всички сейф или трезор. Те са производни на електронни мрежи, всеобхватни като Федералния резерв или твърде ограничени по обем — като електронните карти, с които децата заплащат игрите в лунапарка на „Мол ъф Америка“.

В ерата на книжните пари преди Втората световна война кредитът е една от изключителните привилегии на богатите по целия свят. Банките отпускат кредит само на индивиди, известни с високите си и редовни доходи или пък разполагащи с достатъчно имущество, което да служи като гаранция за връщане на кредита. С изключение на фермерите, повечето хора от средната или от работническата класа не дължат пари на банките просто защото никоя банка не би им отпуснала заем. Тези хора обикновено живеят в жилища под наем или в редките случаи, когато притежават жилището си, то най-често е построено с налични пари, заплащани на малки суми в хода на строежа. Търговецът може по изключение да позволи на клиент, на когото има пълно доверие, да заплати дадена по-крупна покупка на няколко вноски или пък да купува на вересия от бакалията до следващата заплата; подобен род взаимоотношения обаче остава изцяло на лична основа, като при това става дума за относително малки суми спрямо оборота на магазина. Човек от средната класа, изпаднал в остра нужда от пари, може да продаде в заложната къща част от семейните скъпоценности или сребърните прибори или в краен случай да вземе заем от лихваря; по принцип лихварите взимат изключително висока лихва, а неизправните платци нерядко биват заплашвани с физическа разправа.

През 1928 г. нюйоркската Нашънъл Сити Банк експериментира с революционна за времето си идея: тя започва да предлага малки заеми на работнически семейства. Първо-началната идея — да се въведе програма за отпускане на ограничени по размер кредити за потребителски нужди — е продиктувана от силния натиск на щатската прокуратура за ограничаване влиянието на лихварите. В течение на първите няколко дни в Отдела за потребителски кредити към банката постъпват около петстотин молби за отпускане на заем. Работническата класа на Ню Йорк оправдава доверието — банката загубва не повече от три долара на всеки хиляда, отпуснати във вид на заем. При лихва 12% и при твърде редките случаи на неплащане на заемите Нашънъл Сити Банк скоро открива, че програмата за финансиране на работническото потребление е един отличен нов източник на печалби.

По време на Голямата депресия от 30-те години правителствата на държавите по цял свят търсят нови начини за стимулиране на икономическото развитие. Тази нова икономическа политика, която изкристализира най-пълно в САЩ по времето на Франклин Рузвелт, има за цел банките и останалите финансови институции да бъдат насърчени да отпускат на клиентите си целеви кредити за покупка на материални блага като коли и скромни жилища. Подобни кредити при ниска лихва и изгодни условия на изплащане са напълно гарантирани от държавата. След края на Втората световна война правителството гарантира и заемите за покупка на жилища от ветераните, завърнали се от фронта. Печалбата за самите банки от такова кредитиране не е много голяма, но благодарение на засилените правителствени гаранции те поне не поемат и никакъв особен риск.

Икономическият анализатор и журналист Джеймс Грант нарича тази практика „демократизация на дълга и социализация на риска“. Американците твърде бързо се научават да вземат кредити от банките не само при покупка на жилище, кола или за образование на децата си, но също и за неща като телевизори, електродомакински уреди, яхти или екскурзии в чужбина. В течение само на едно поколение задлъжнялостта към банките се превръща от изключение в норма, в неотменно право практически на цялата средна и работническа класа.

Докато банките стръвно разработват тези нови пазари на кредитиране, федералното правителство търси нови и нови начини за насърчаване на вземането на кредити и обезпечаването им с активи на държавата. През 70-те години всеки, който желаел да закупи жилище, можел да получи гаранции върху заема от половин дузина държавни учреждения. Служилите във войската можели да се обърнат за заем към местния банков клон, като заемът им се гарантирал автоматично от Асоциацията на ветераните от войните; фермерите и жителите на фермерските райони получавали гаранции за своите заеми от Управлението за земеделски кредит. Обикновените работници, които нито са служили във войската, нито са обработвали земи, също имат източник на гаранции за своите заеми — Федералното управление по жилищно строителство. През 80-те и 90-те години се появяват все по-богати и разнообразни програми за кредитиране, гарантирани пряко от Министерството на жилищното строителство и градоустройството.

Към 1989 г. 40% от всички ипотечни заеми за строеж или купуване на жилище в САЩ са гарантирани от федерални програми за кредитиране и развитие, като общият размер на частните задължения, гарантирани или частично субсидирани от държавата, достига 1 трилион долара. По това време отпускането на ипотеки, макар все още да се извършва от местните клонове на банките, които реализират сериозни печалби от този род дейност, до голяма степен се превръща в отговорност на държавата. Федералното правителство създава условия за милиони американци, които в никакъв случай не биха могли със собствени сили да закупят и притежават жилище, най-после да сторят това. Същата тази държавна политика обаче довежда до нечувана в историята на страната инфлация на цените на жилищата и до най-високия процент на бездомници в развития капиталистически свят. Така се стига до финансовия крах от 90-те години, когато сапуненият мехур на цените на недвижимата собственост най-после се спуква, предизвиквайки масови фалити на търговски и спестовни банки по цялата територия на Съединените щати.

До обявяването в неплатежоспособност и последвалите банкрути на спестовните банки в края на 80-те и началото на 90-те години много анализатори смятат, че гаранциите на Федералната корпорация за застраховане на влоговете са сами по себе си достатъчни, за да предотвратят смущенията в работата и най-вече фалитите на финансови институции. Въпросната ФКЗВ обаче е замислена по-скоро като гарант за общественото доверие в банковите институции — нещо като рекламно-пропагандна агенция за банкова благонадеждност, — отколкото като реална защитна мрежа срещу банкови фалити. Малцина съзнават, че нейните гаранции на практика подтикват банковите служители, отговарящи за отпускането на кредити, към поемане на все по-големи рискове с все по-крупни суми гарантирани от държавата пари. В крайна сметка само активната интервенция на правителството чрез масирани финансови инжекции спасява самата ФКЗВ от колапс.

Федералното правителство на САЩ гарантира банкови заеми за желаещите да повишат образованието си, да закупят жилище, да открият частна фирма или да се занимават със селско стопанство; никакви гаранции обаче не се предвиждат за купуване на битова електроника, спортни коли или семейни екскурзии в Мексико. Подобен вид кредити се обезпечават от самите банки, издаващи кредитни карти, но и зад тях стои финансовото могъщество, авторитет и стабилност на държавата в лицето на Федералната корпорация за застраховане на влоговете. Колкото и рисковани да са отпусканите кредити, спестяванията на вложителите са в сигурни ръце.

Вълшебната карта

За кредитни карти се споменава в научната фантастика дълго преди да станат неразделна част от икономическата реалност на двайсети век. Концепцията за кредитната карта е разработена в пълен вид още в утопичния роман „Поглед назад: 2000—1887 г.“ на журналиста Едуард Белами, излязъл през 1888 г. Авторът е ревностен изразител на народняшката философия, характерна за онази епоха. Героят на романа заспива дълбок сън на 30 май 1887 г. и се събужда след 113 години и четири месеца — на 30 септември 2000 г. Белами вижда утопичното бъдеще на Америка на границата на двайсет и първия век като огромна „индустриална армия“ от хора, произвеждащи всичко, от което има нужда, при това с една-единствена цел — да служат на обществото и човешкия род; за труда си никой не получава заплата или друг вид възнаграждение. Пари в познатия вид не съществуват — в обръщение няма нито монети, нито банкноти; нищо не се продава и купува. Хората все още говорят за долари и центове като за някакъв отживял времето си стойностен еквивалент, но самите долари и центове отдавна ги няма. Вместо това всякакви сметки се заплащат с „картонени кредитни карти“, каквито се издават на всеки гражданин и служат за получаване на нужните стоки от големи централни складове.

Странното в случая е, че докато кредитните карти в действителност са основен инструмент на бизнеса и капитализма през двайсети век, измислената кредитна карта от романа на Едуард Белами се въвежда в едно посткапиталистическо общество, при което всички потребителски стоки се разпределят от държавата. Тя действа по следния начин: всеки индивид получава определена сума в условни пари, представляваща неговия дял от общото количество произведени блага през предходната година; тъй като картата е поименна, тя не може да се разменя или преотстъпва, с нея не могат да се заплащат стоки, неподлежащи на държавно разпределение, нито пък да се реализират икономии, които да се преливат към следващата календарна година. В Америка на двайсет и първия век, както си я представя авторът, кредитната карта служи просто като средство за регулиране на личното потребление в условия на тотално премахване на пазарните отношения, когато ролята на разпределител на материалните блага е изцяло присвоена от държавата. Парите нямат еквивалентна стойност в злато, сребро или друга стока. Те са се превърнали чисто и просто в „алгебричен символ за съпоставяне на стойностите на отделните стоки“.

Първите истински кредитни карти се зараждат през двайсети век благодарение на автомобила. Личният автомобил позволява на човека да достигне до отдалечени кътчета, където не познава никого, не може да разчита на роднини или приятели в случай на нужда, или на бакалина за кредит до заплата. Пътуващите с автомобил невинаги имат в джоба си нужните суми за бензин, моторни масла или за отстраняване на честите повреди по колите от онова време. За да решат проблема, като същевременно си осигурят лоялността на клиента, петролните компании започват да издават свои кредитни карти, с които могат да се заплатят всички продукти на съответната фирма във всеки магазин, където се продават. Наскоро след това, по подражание на петролните компании, и големите универсални магазини започват да издават свои фирмени кредитни карти.

Първата разплащателна карта в модерния смисъл на думата е издадена през 1950 г. от „Дайнърс Клъб“. Първоначално картата се приема в двайсет и седем от престижните ресторанти на веригата, като се ползва най-вече от заможни бизнесмени за заплащане на разходите по командировките им. При представяне на картата съответното заведение отпуска на клиента кредит за консумираните храна, стоки и услуги по схема, разработена от Франк Макнамара от кредитната компания Хамилтьн Кредит Корпорейшън със седалище в Ню Йорк. Първите разплащателни карти „Дайнърс Клъб“ представляват обикновени правоъгълни картончета, от едната страна на които е отпечатано името на притежателя, а от другата — списък на заведенията, участващи в програмата. През 1955 г. „Дайнърс Клъб“ заменя картонената карта с пластмасова, с което се поставя началото на една качествено нова потребителска култура.

През периода 1958—1959 г. компанията „Америкън Експрес“, която вече си е извоювала име с пътническите чекове, издава първите си пластмасови разплащателни карти, предназначени главно за пътуващи бизнесмени. По това време банките започват да осъзнават, че контролът върху пазара на кредити постепенно им се изплъзва заради конкуренцията на тези нови, небанкови институции.

Най-напред Банк ъф Америка издава през 1958 г. „Банкамерикард“, първата разновидност на кредитна карта, свързана с името на банкова институция; понеже банката покрива територията на целия щат Калифорния, нейната карта бързо става най-популярната в Съединените щати. Твърде скоро други, по-малки банки, които не разполагат с ресурсите за издаване на свои карти, се присъединяват към системата на „Банкамерикард“. През 1977 г. името на картата е променено на по-краткото „Виза“. Към средата на 90-те години „Виза“ вече е най-широко разпространената кредитна система в целия свят, с над 400 милиона действащи карти, валидни в 12 милиона търговски обекта.

Междувременно през 1966 г. британската Барклис Банк издава своята „Баркликард“, а през 1967 г. Сити Банк ъф Ню Йорк пуска така наречената карта „Евритинг“ („Всичко“). Тази пластмасова карта дава възможност на най-благонадеждните клиенти на банката да заплащат покупките си по целия свят, дори в момента да не разполагат с нужната сума в банковата си сметка. Две години по-късно картата е преименувана на „Мастърчардж“, а след още известно време — на „Мастъркард“, под което име е известна и до днес.

С появяване на кредитната карта се увеличава размерът на отпускания кредит, като същевременно се премахва личният елемент. Срещу известна такса кредитната компания поема върху себе си риска и отговорността за оценяване на кредитната благонадеждност на клиента. Широкото разпространение на най-различни видове кредитни карти след 60-те години довежда до значителни изменения в начините на пазаруване и заплащане сред широката публика. Парите на населението се освобождават от временни ограничения като датите за получаване на заплата и неравномерността на разходите; хората изведнъж получават възможност да харчат пари, с каквито все още не разполагат, но очакват да спечелят в близко бъдеще.

Черпейки от своите очаквани бъдещи доходи, притежателят на картата създава пари чрез самия акт на покупката. С купуването на един костюм за сто долара продажбите на магазина за деня се увеличават със сто долара, с което набъбва общата парична маса в обръщение; при това за магазина няма никакво значение дали купувачът разполага със сумата в банковата си сметка, или не. Производителят на костюма си е получил парите, продавачът в магазина е изкарал комисиона, държавата си е събрала данъка върху продажбата, а магазинът е реализирал печалба. На практика покупката е създала нови пари, като ги е заела от бъдещето и ги е вкарала в пазара на настоящето. Ако картата е валидна за отпускане на кредит в размер до 5000 или 10 000 долара, притежателят й може да реши дали да създаде тези суми пари изцяло или на части, като извърши покупки до разрешения кредит, или изобщо да не ги създава, като се въздържа от ползването й.

Всеки отделен притежател на кредитна карта може да използва картата си за създаване на това, което икономистът Джоуел Кърцман нарича „квазипари“, но този процес зависи до голяма степен и от политиката и способността на банката да поддържа създаването им. Когато максималният размер на кредита, отпускан от дадена карта, се умножи по 18-те милиона притежатели на „Америкън Експрес“ или 25-те милиона собственици на карти, издадени чрез системата на Ситибанк, сумите, които тези институции могат да прибавят към паричната маса, нарастват неимоверно много. Като цяло през средата на 90-те години количеството на „квазипарите“ в Америка достига 150 милиарда долара годишно.

Кредитната карта увеличава покупателната способност на индивида, а оттам — потреблението и производството на стоки и услуги, но това става с цената на нарастване на индивидуалната задлъжнялост и международната инфлация. В средата на 70-те години за пръв път в историята на Съединените щати брутният национален продукт надхвърля сумата от един трилион долара. Само две десетилетия по-късно — в средата на 90-те години — един трилион долара е само размерът на потребителския дълг на американското общество, т.е. сборът на всички суми, които американците дължат на финансови институции срещу вече консумирани стоки и услуги. Доколкото много американци купуват японски коли и произведения на битовата електроника, внос от страните по азиатското тихоокеанско крайбрежие, голяма част от тези пари изтичат от Съединените щати по посока към Азия и стават допълнително бреме върху американската финансова система, и без това обтегната докрай от потребителските апетити на населението.

Платиненият престиж

Давайки си сметка за значението на предпочитания начин на разплащане за класовата принадлежност и социалния статут на американския потребител, в рекламите на един или друг вид карта кредитните компании съзнателно експлоатират елемента на престижа. Често тези реклами показват елегантно облечени хора, заобиколени от разкоша на луксозен хотел или частен клуб, на фона на първокласния салон на някое международно летище или на палубата на устремен към хоризонта презокеански кораб, а текстът зад кадър изобилства с гъделичкащи самолюбието ключови думи като „изтънчен“, „ексклузивен“, „не за всеки“ или „символ на престиж“.

Често кредитните компании издават по няколко варианта на една и съща кредитна карта, различаващи се само по степента на престижност. Така например освен обикновената „Виза“ има и златна, докато „Америкън Експрес“ се издава в три разновидности — зелена, златна и платинена. С използването на изпразнени от съдържание думи като „златен“ и „платинен“ се цели единствено подчертаване на престижния елемент, тъй като самите пари отдавна вече не се изработват от благородни метали.

Първа компанията „Америкън Експрес“ въвежда „класово деление“ на клиентелата си чрез система за категоризация на кредитните карти. През 1958 г. картите, издадени на всичките им четвърт милион клиенти, са един и същ цвят — тъмночервен, и предлагат напълно унифициран пакет от услуги. Картата „Америкън Експрес“ е замислена като конкуренция на вече наложилата се като престижна „Дайнърс Клъб“; тя е предназначена за една заможна клиентела от пътуващи бизнесмени и служи главно за заплащане на три вида услуги: транспорт, хотел и храна. Подобно на „Дайнърс Клъб“ картата „Америкън Експрес“ по замисъл трябва да се възприема от притежателите си като символ на членство в някакъв ексклузивен, привилегирован клуб, а не като обикновено разплащателно средство.

След още няколко години компанията „Америкън Експрес“ променя външния вид на картата от тъмночервена — цвета на кралската власт, на зелена — цвета на доларите. С увеличаването на клиентелата и разширяването на обхвата на стоки и услуги, които могат да се заплащат с нея, през 1966 г. компанията въвежда разновидност на картата — „Америкън Експрес Голд“, предназначена специално за по-заможни клиенти. До 80-те години — един период на просперитет и охолство, когато все повече американци се радват на значителна покупателна способност — близо половин милион души притежават златна „Америкън Експрес“; тогава се почувства необходимост от още по-фина диференциация към върха на социалната пирамида. За един кратък период през 1984 г. компанията въвежда пробно черна карта, която на следващата година е заменена с платинена. Компаниите „Мастъркард“ и „Виза“ излизат със своя платинена версия едва в средата на 90-те години. Така наред с останалите аспекти на американското общество се въвежда класова диференциация и в задлъжнялостта. Платинените, златните и обикновените карти са символ съответно на потребителските дългове на висшите и средните класи и на пролетариата.

Самото понятие пари за пореден път придобива качествено ново измерение. Съществуването на парите се пренася още по-далеч в сферата на метафизиката; въпросът има ли пари, или какво представляват парите напомня все повече на въпроса дали едно дърво издава звук, ако падне дълбоко в гората, където никой не може да го чуе. Кредитните карти, особено в съчетание с електронните технологии, извеждат парите на съвсем ново екзистенциално ниво.

Привилегиите на средната класа

Към последното десетилетие на двайсети век в Съединените щати се утвърждава една многопластова парична система. Бедните хора продължават да използват пари в брой, главно във вид на отпечатани от държавата банкноти, към които се добавят талони за храна, ваучери и други видове квазипари, издавани от федералното правителство. Останалото население за почти всички видове плащания използва чекове, които се издават от банките, в съчетание с пластмасови кредитни карти от всякакъв вид.

Докато държавата раздава на бедните талони за храна, които играят ролята на квазипари, по подобен начин едрият бизнес предлага други видове квазипари, специално разработени за представителите на средната класа. През последните десетилетия на двайсети век една от най-разпространените форми на квазипари са така наречените „пропътували въздушни мили“. Когато авиокомпанията Америкън Еърлайнс обявява, че поощрява редовните си клиенти с „безплатни пътувания“, тя на практика им предлага като подарък един вид стока — самолетен билет. Офертата на Америкън Еърлайнс бързо е подета и от други авиокомпании. Срещу пропътуване на определен брой въздушни мили за определен срок с определена компания пътникът получава поощрение във вид на самолетен билет отиване и връщане със същата компания. Отначало системата се оказва доста ефективна за насърчаване на лоялността на клиентите към съответния превозвач. По този начин авиокомпаниите успяват да заемат една до момента неизползвана ниша в модерната икономика. В практически всички случаи самолетните билети на командировани служители се заплащат от работодателите им; при това най-често билетът се осребрява при завръщане на командирования. Така, когато даден служител пътува често в командировка на разноски на фирмата, той може да си избира компанията, с която да лети, като е сигурен, че билетът ще му бъде осребрен. Така за служебните пътувания заплаща работодателят, докато наградата за „пропътуваните мили“ си остава лична, на командирования. Доколкото билетите, които се получават като поощрение за лоялността на пътника към превозвача, не представляват действителни пари, те не се смятат за облагаем доход. В известен смисъл те са дори за предпочитане пред паричната премия; ето защо с програмата за „пропътувалите мили“ се създава една пазарна ниша, при която заплащането става не с пари, а с лоялност.

Отначало авиокомпаниите присъждат по една въздушна миля за всяка реално пропътувана, но постепенно и в отчитането на пробега настъпва инфлация. В желанието си да изпреварят конкуренцията някои авиокомпании започват да пресмятат със завишение милите, пропътували по определени маршрути или в определени часове от деня — обикновено, когато трафикът е рехав и самолетите летят празни; за пътниците от първа класа пробегът направо се удвоява. По-късно авиокомпаниите започват да класират редовните си клиенти на категории — сребърна, златна, платинена — според броя на пропътувалите мили, като в зависимост от категорията се въвеждат коефициенти на отчитане на пробега. Така например членовете на „сребърния клуб“ получават по 1,25 мили за всяка пропътувана, а на „златния“ — по 1,5 мили.

Така самото понятие „пропътували въздушни мили“ все по-малко зависи от действителния физически пробег. Пълното откъсване на отчитания пробег от действителния настъпва, когато към „пропътувалите мили“ започват да се прибавят и таксите, заплатени за хотел или кола под наем по време на съответната командировка. Твърде скоро по подобен начин телефонните компании започват да изчисляват „пробег“ на абонатите си в зависимост от броя и продължителността на проведените разговори, а кредитните компании — според сумите, похарчени с всяка карта. Ако нещата продължават в този дух, няма да е далеч денят, когато „пробег“ ще се отчита при всяко посещение при зъболекаря, при купуване на кучешка храна или подстригване при бръснаря; фактът, че по този начин само се натрупва още потребителски дълг, не е важен в случая.

Така една по принцип рекламна кампания — имаща за цел да насърчи пътуването с определена авиокомпания — се изражда в практически всеобхватна система на търговски промоции, при която гражданите дори не е нужно да пътуват, за да трупат „пробег“, доколкото всевъзможни други услуги може да се приравняват към въздушни мили, които, поне първоначално, са освободени от данъци.

В стремежа си да увеличат своите собствени печалби авиокомпаниите неволно създават една цяла нова индустрия — една невидима стока, която те наричат „пробег“, но която може да приема форма на натрупване на всякакви видове точки, срещу които да се придобиват допълнителни стоки и услуги. За средните и висшите класи „пропътуваните въздушни мили“ се превръщат в това, което са били някога за бедната домакиня купоните в бакалията, удостоверяващи предишни покупки.

От кредитни и разплащателни карти до „пропътували въздушни мили“ търговските организации създават най-разнообразни нови форми на парични еквиваленти и псевдо долари, особено през последните десетилетия на двайсети век. Изобретени са и други търговски и финансови нововъведения, които повече или по-малко приличат на пари, без всъщност да са. Купоните в бакалията и натрупването на „пробег“ или „пропътували мили“ в авиокомпаниите представляват обещание за бъдещи стоки и услуги, отправено от търговеца към клиента. За разлика от тях обаче в огромното си разнообразие тези парични еквиваленти представляват все по-бързо нарастващ дълг на клиента към търговеца, към големите финансови институции. Тези търговски нововъведения и новопоявилите се форми на натрупване на дългове не само променят из основи начините на разплащане между клиент и търговец; те изменят до неузнаваемост самата форма на парите и отношението на хората към тях.