Джак Уедърфорд
История на парите (12) (от пясъчника до киберпространството)

10
Златният бръмбар

Времето ще се върне назад и ще доведе Века на златото.

Джон Милтън

Като повечето световни градове, и Лондон има много лица, но сред широката публика е най-известен със своя аристократизъм, с достолепието на публичните церемонии и ритуали, в които участва кралската фамилия. Това е имперското лице на града — една фасада на традиция, церемониалност и монархизъм, зад която функционират институциите на британската държава. Тази официална зрелищност може да се наблюдава най-често в лондонския район Уестминстър, по-точно в триъгълника, очертан от Уестминстърското абатство, Бъкингамския дворец и Трафалгарския площад. В този квартал от двете страни на правите улици се простират обширни зелени паркове или се издигат лесно различимите сгради на кралската гвардия и на основните държавни учреждения. Тук е сцената на основните церемонии, организирани от името на британската монархия — от коронации и учредяването на поредния парламент до официални погребения и отбелязването на рождения ден на кралицата. Целият район на Уестминстър е замислен за провеждане на такива церемонии, за тържествени процесии с пищни карети, буйни коне, веещи се щраусови пера и многообразие на военни и официални униформи, невиждани в друг кралски двор в Европа след падането на Отоманската империя.

Далеч по-малко интересно и по-трудно различимо за туристите и останалите гости на града е едно друго, съвсем не маловажно негово лице — онази квадратна миля, официално наричана Лондонското сити, но известна сред обитателите си като Ситито. Всъщност този квартал е исторически най-старата част на Лондон; на това място първоначално е възникнало римско селище, прераснало в средновековен град. Ситито заема един участък на северния бряг на Темза, простиращ се приблизително между Тауър Бридж на изток и катедралата „Сейнт Пол“ на запад. Кварталът е бил разрушаван до основи на два пъти — от Големия пожар през 1666 г. и от бомбардировките на Луфтвафе през Втората световна война, като всеки път е възстановяван върху старата мрежа от усукани средновековни улички. При сегашния му вид възстановените старинни сгради се редуват с напълно модерни офисни комплекси, но като застроителен план той не се различава от древното римско селище Лондиниум.

Руините на римските крепостни стени все още служат за граници на Ситито, но сега кварталът се охранява не от тях, а от модерни полицейски патрули на специалните части за борба с тероризма. Полицаи могат да се видят по всички улици, водещи към Ситито; за разлика от средновековните стражи на близката крепост Тауър и почетните караули на други места из Лондон с техните колоритни костюми, ролята им не е да развличат туристите, а да бдят за сигурността. Облечени с обемисти противокуршумни жилетки и предпазни шлемове и въоръжени с картечни пистолети, винаги заредени и готови за стрелба, тези специални патрули спират всички превозни средства, от велосипеди до камиони, на влизане в Ситито. При цялата им бдителност, и сега от време на време някой бомбен взрив прави кратер в уличната настилка или избива фасадата на някой бар или офисен комплекс в гъсто населения квартал.

Ситито е финансов център още от времето на римляните, избрали това място за строеж на мост над Темза. Мостът останал единствен над реката в продължение на близо хиляда години, като благодарение на него малкото селище се разраснало като крупен пазарен град. Много от някогашните пазарища са дали имената на улиците в квартала, макар самите те отдавна вече да не съществуват. Така например средновековният пазар на зърно е заемал мястото, наричано и до днес Корнхил (Житен хълм). Главните пазарища се намирали около Чийпсайд (буквално: Евтината страна); а по-малки специализирани пазари имало покрай сегашните улици Уд Стрийт (Дървена), Поултри Стрийт (Птича), Айрънмънгър Стрийт (Железарска), Милк Стрийт (Млечна), Бред Стрийт (Хлебна) и дори Лъв Лейн (Алея на любовта). Макар тези пазарища отдавна да са изчезнали, те сега са заменени от много по-големи и важни пазари, върху които се крепи световната икономика.

Всички улици в Ситито водят сякаш до едно и също място — това е известното кръстовище на седем артерии, смятано от всички за сърцето на района. Тук са внушителните здания на Банк ъф Ингланд, Ройъл Ексчейндж — сградата, в която се помещава Лондонската борса за финансови фючърси, и Маншън Хаус — седалището на лорд-мера на Лондон; тук се издига и сивата бетонна крепост на модерната Лондонска фондова борса. Недалеч от това кръстовище е главната квартира на най-голямата застрахователна институция в света — Лойдс ъф Лъндън. От 1986 г. насам Лойдс се помещава в една ултрамодерна структура от стомана и стъкло, прилична повече на гигантска полуразрушена петролна рафинерия, отколкото на човешко свърталище, и успешно претендираща за приза по грозота сред всички обществени сгради, построени в света през двайсети век. Отношенията между Ситито и короната — както все още се нарича британското правителство — никога не са се отличавали с особена сърдечност. През 1066 г. Ситито било оградено с дебели крепостни стени и първоначално отказало да се предаде на Вилхелм Завоевателя, дори след като останалата Англия вече била победена в Битката при Хейстингс. Постепенно се стигнало до някакъв вид споразумение с новия владетел, при което крепостта го признала за суверен, но си запазила правото на самоуправление чрез местната занаятчийска гилдия. Недоверчивият Вилхелм приел компромиса, но построил своята собствена главна крепост току срещу стените на Ситито, за да го държи под око. Пространството между двете крепости в течение на осем века било използвано за публични екзекуции на политически противници; крепостта на Вилхелм Завоевателя, която днес е известна като Тауър, все още се извисява на брега на Темза пред Лондонското сити.

Ситито започва непосредствено от стените на Тауър, където под стража се съхраняват британската корона, кралските скъпоценности и останалите символи на монархическата власт. Тази съкровищница, която се смята за най-ценната колекция от скъпоценности в историята, включва и най-големия известен в света диамант. До деветнайсети век в Тауър се намирал и Лондонският монетен двор, където се сечали почти всички монети в империята до управлението на кралица Виктория.

До ден-днешен британският монарх, който иначе има право да се движи навсякъде из територията на Обединеното кралство, е длъжен да поиска официално разрешение от лорд-мера на Лондон, за да престъпи границите на квадратната миля на Лондонското сити. Церемонията, при която суверенът иска разрешение да влезе в Ситито, датира от средните векове; тя символизира някогашната екстериториалност на древния укрепен град спрямо останалата територия на кралството. Сякаш за да подчертае още повече тази самостоятелност на Ситито, пътят между него и Бъкингамския дворец минава покрай Кралския съд, който многократно в историята е служил като посредник между държавните и финансовите институции на Великобритания. На една сравнително кратка отсечка от този път, наречена Флийт Стрийт, се намираха до неотдавна редакциите на повечето вестници в Англия, отразяващи дейността на двата центъра на власт — финансова и държавна, както и многобройните скандали, които постоянно клокочат в двореца.

Екстериториалността на Лондонското сити спрямо останалите земи на кралството давала на лондонските търговци относителна автономия и им гарантирала определени права, каквито рядко можели да получат от властните крале. Докато това отделяне на търговията от държавната власт все още не означава пълна независимост, то поне осигурявало на английската икономика достатъчна защитеност и спомогнало за нейното по-успешно развитие — в сравнение например с икономиките на Франция, Русия, Испания и повечето от останалите европейски държави. Богатството, генерирано от финансовите институции на Лондон, се споменава в пиесата „Наследникът“ на Джордж Колман Младши, написана през 1797 г.:

О, Лондон е прекрасен град

и толкова шармантен, със злато улиците са покрити,

а всичките девици тъй красиви.

Тук, в Лондонското сити, през деветнайсети век банкерите създали система на книжни пари, обезпечени със злато. Тази система се разпространила из целия свят и се превърнала в първата истински глобална парична система. Чрез нея банковото дело и паричното обръщение станали достояние на една много по-широка публика. В тази глобална система книжните пари — британската лира и нейният потомък, щатският долар, — съчетани с невидимите пари в банковите сметки, довели банковото дело до неговия исторически зенит.

Ситито и до днес си остава една от водещите финансови сили на планетата, макар вече да не доминира световната икономика по същия начин, както през деветнайсети и началото на двайсети век. В целия свят няма по-голямо струпване на финансови институции на единица площ. За да се получи аналог на Лондонското сити в Америка, би трябвало да се съберат на една квадратна миля Министерството на финансите. Федералният резерв — златното хранилище във Форт Нокс и Уолстрийт, заедно със седалищата на всички основни американски банки, застрахователни компании и петстотинте най-могъщи корпорации.

Ако Бъкингамският дворец, Уестминстърското абатство и Парламентът съставляват официалното, публично, имперско лице на Британската държава, Ситито е нейното сърце. От неговите офиси, заседателни и тръжни зали са тръгнали парите, с които са били заредени корабите на Нелсън преди Трафалгарската битка; оттам е финансирано превземането на Индия; оттам са платени мините на Южна Америка и железниците на целия свят; оттам са били ръководени банките на най-голямата империя в света; в Ситито са застраховани краката на най-красивите холивудски звезди.

Старата дама от Треднидъл Стрийт

Финансовият квартал на Лондон е израснал около Банк ъф Ингланд, която до ден-днешен си остава най-важната финансова институция в Ситито. Банката възникнала във вихъра на историческите промени, известни като Славната революция от 1688 г., когато витите и торите се обединили в парламента около решението за сваляне на крал Джеймс II от престола. Прегрешението на монарха се състояло в това, че бил приел католическата религия; ето защо политическите партии поканили неговата дъщеря Мери, която била протестантка, и нейния съпруг, холандеца Вилхелм Орански, да поемат заедно престола като кралица Мери II и крал Уилям III. Двамата монарси наследили едно практически банкрутирало държавно управление и безнадеждно остаряла парична система, управлявана от златари. Те отчаяно се нуждаели от пари, тъй като водели война на два фронта — с Франция и с въоръжените поддръжници на Джеймс II.

Притиснат от нуждата, Уилям се съгласил да издаде декрет за основаване на национална банка, която да набира средства от частни източници, за да ги отпуска в заем на правителството. В сградата на банката днес се съхранява мраморна плоча, върху която са гравирани следните думи на сър Уилям Пети от 1682 г.:

„И ние в Англия имаме материали за банка, която да издаде достатъчно акции, за да задвижи търговията на целия свят.“

Макар да била основана като официален банкер на държавата, Банк ъф Ингланд си останала изцяло частна холдингова компания. Тя била създадена от шотландския финансист Уилям Патерсън и неговите съдружници, като още в самото начало отпуснала на краля заем от 1,2 милиона лири при 8% годишна лихва. Инвеститорите получили акции на банката в количества, пропорционални на вложените пари. С набраните от Банк ъф Ингланд средства през следващите няколко века били финансирани завоевателните войни и експедиции на най-голямата империя в историята на човечеството.

Срещу монетите си, депозирани в банката, вложителите получавали разписка. Говори се, че тези хартийки постепенно влезли в обръщение като пари сами по себе си; за съжаление няма безспорни доказателства, че това наистина е станало. Знае се със сигурност обаче, че след време банката започнала да издава на вложителите разписки със стандартна номинална стойност в лири стерлинги; тези разписки действително се разпространили като разменно средство и се превърнали в първите банкноти, издадени от Банк ъф Ингланд.

През по-голямата част на осемнайсети век Банк ъф Ингланд издавала банкноти с номинал десет или двайсет лири. По онова време двайсетлировата банкнота имала покупателната способност на около хиляда сегашни долара; поради голямата си стойност тези банкноти се използвали само при крупни сделки, главно между финансистите и богатите търговци в Лондонското сити. Повечето хора използвали за всекидневните си нужди монети с много по-малка номинална стойност.

По време на финансовата криза, предизвикана от Наполеоновите войни в началото на деветнайсети век, банката започнала да издава банкноти по една и две лири, за да компенсира недостига на монети и да увеличи паричната маса, необходима за снаряжение на войската и за заплати на войниците. По онова време дори банкнота от една лира представлявала значителна сума, равностойна на около петдесет сегашни долара; подобни банкноти рядко се използвали от средния гражданин за всекидневни нужди.

Други банки също можели да издават разписки срещу депозити, но нито една от тях нямала престижа на Банк ъф Ингланд — официалната банка на правителството и кралския двор. През 1844 г. в парламента бил приет закон за банките, по силата на който Банк ъф Ингланд единствена на територията на Обединеното кралство имала право да издава банкноти. От куртоазия към достойнството на шотландските националисти някои банки в Шотландия също получили право да издават банкноти за ежедневно обръщение, но те при всички случаи трябвало да бъдат обезпечени с активи на Банк ъф Ингланд. От своя страна Банк ъф Ингланд била длъжна при поискване да обменя всички свои купюри срещу злато и сребро; по този начин книжната лира имала абсолютно същата стойност като златната.

За разлика от книжните пари, които били в обръщение в Съединените щати и Франция по време на съответните революции, книжните пари в Англия не се издавали пряко от правителството. Вместо това те се емитирали от частна банка, функционираща с правителствен лиценз, но все пак отделно от правителството. Короната продължила да сече своите монети, включително златната монета от една лира с образа на монарха. Същевременно Банк ъф Ингланд като частно предприятие не издавала изобщо монети, а имала право да издава само книжни пари, и то при условие, че върху тях не е отпечатан кралският образ. Банката функционирала донякъде встрани от политиката, или поне от ежедневните политически препирни и боричкания; макар и пряко наблюдавана от правителството, Банк ъф Ингланд била преди всичко банка — т.е. финансово отговорна институция, чиято главна цел била да осигури печалбите на своите акционери.

През деветнайсети век Банк ъф Ингланд изиграла ролята на фокус и стабилизиращ фактор в световната парична и банкова система. По думите на Джон Кенет Гълбрайт, „от всички институции, свързани с икономиката, нито една не се е радвала на подобен престиж толкова дълго време. Във всяко отношение Банк ъф Ингланд е за парите това, което е свети Петър за християнската вяра. И тази репутация е заслужена, защото голяма част от изкуството, както и известна част от мистерията на управлението на парите произлизат от нея“.

По онова време почти целият свят използвал златния стандарт, а само отделни държави — например Мексико и Китай — продължавали да използват сребърния. Въпреки известни вариации между цените на тези два метала и някои трудности при хармонизирането им и двата по същество представлявали елемент от единната световна парична система, при която всички национални валути са обезпечени или със злато, или със сребро.

След поражението на Наполеон Великобритания останала да доминира планетата като най-голямата световна империя, поддържана от най-могъщия флот. От своя страна Банк ъф Ингланд се превърнала в прототип на централна банка, на която се стремели да подражават всички национални банки по света. Епохата от началото на управлението на кралица Виктория до избухването на Първата световна война е една от най-стабилните в историята на парите, спомогнала за незапомнен дотогава всеобщ просперитет. Под финансовото ръководство на Банк ъф Ингланд светът използвал единна парична система, основана на златния стандарт. На практика златото било единната световна валута.

Често интересите на Банк ъф Ингланд взимали връх над тези на правителството. Банката била принудена да играе активна роля в запазване стойността на златото, като понякога нейната интервенция за тази цел ставала за сметка на британските граждани, които имали наистина стабилна валута, но с намалена покупателна сила. Докато Великобритания служела на света, собствените й граждани плащали цената на тази услуга.

В течение на близо седемдесет години — от 1844 до 1913, английската лира стерлинга запазила позициите си на една от най-стабилните и мощни валути в света. През целия този период онова малко парче земя, наречено Лондонско сити, представлявало истинският световен финансов център. Великобритания поддържала един уникален баланс на силите, при който валутата и финансовите институции се намирали в частни ръце, концентрирани в Ситито, докато армията и империята се управлявали от правителствените сгради на Уестминстър — парламента, Уайтхол, Даунинг Стрийт 10 и Бъкингамския дворец. Доколкото имперската власт и частните финансови интереси оставали разделени, макар и в синхрон помежду си, Великобритания владеела света чрез най-могъщата и голяма по площ империя в историята.

Приказка за два града

През деветнайсети и двайсети век директорите на Банк ъф Ингланд решително отблъсквали всеки опит за намеса на правителството в тяхната работа. Когато била създадена кралска комисия за установяване на резервите на банката, банкерите отговорили само, че тези активи са „много, много съществени“. А когато комисията настояла да получи повече подробности, отговорът бил, че банкерите изпитват „много, много голяма неохота“ да добавят каквото и да било към вече казаното.

Докато Банк ъф Ингланд контролирала националната икономика, Великобритания просперирала. При стабилната лира стерлинга индустриализацията и търговията нараствали с бързи темпове, а цените на повечето стоки от първа необходимост плавно спадали в условията на един период на мир, продължил цял век. Икономически погледнато, това бил най-добрият век за Европа. Златото осигурявало здрава основа за този мир и просперитет, понеже златният стандарт служел като могъща спирачка пред издаването на допълнителни количества пари от правителството, доколкото страната не можела да отпечата повече пари, отколкото били златните й запаси. Говори се, че на въпроса „А защо тъкмо злато?“ един финансов експерт отвърнал:

„Защото на правителствата, особено на демократичните, не може да се има доверие!“

Както отбелязва Давид Рикардо, икономист от деветнайсети век,

„нито една държава, нито една банка не е имала неограничена власт да издава пари, без да злоупотреби с тази власт; ето защо във всяка държава издаването на книжни пари трябва да се намира под някаква форма на контрол; и нито една форма на контрол не е толкова надеждна, колкото да бъдат задължени институциите, издаващи книжни пари, при поискване да ги обменят в злато или златни монети“.

През викторианската ера именно златният стандарт наложил на политиците така нужната дисциплина.

Икономическият бум от деветнайсети век дал на света железници, параходи, телеграфни и телефонни линии и електричество, както и чудеса на архитектурата като Брук-линския мост, Айфеловата кула и Суецкия канал. През деветнайсети век са били произведени повече стоки за повече хора от когато и да било преди; кулминацията на този век била наречена в Съединените щати Позлатената епоха, а в Европа — Бел епок, една епоха на разточително охолство, излишък и показно потребление.

Към края на деветнайсети век в западните демокрации като САЩ и Великобритания новопоявилата се класа на заможните банкери и индустриалци водели живот на лукс и привилегии, каквито вероятно никой монарх преди тях не е можел да си въобрази. Тази прослойка на новобогаташи, която се поставяла над закона и манипулирала политиците като марионетки, бързо си навлякла всеобща ненавист сред широката публика. Народът и особено самите политици развили изключителна омраза към капиталистическата класа. Постоянните атаки срещу тази класа, имащи за цел, по възможност нейното пълно унищожение, били най-простото решение на проблема според радикалните идеолози, както и според някои демократични политически лидери в Европа и Северна Америка.

Вероятно с цел да отбият атаките срещу себе си най-заможните плутократи предприели огромна по мащабите си и широко разгласявана благотворителност. Общественополезната дейност се превърнала в неотменна част на всяко богатство, особено в Съединените щати. Съпругите и дъщерите на богаташите устройвали балове и други светски събития, на които се събирали средства за бедните; основавали и спонсорирали благотворителни организации и сдружения за обществена дейност. Известният индустриалец Андрю Карнеги, собственик на стоманодобивни предприятия, построил библиотеки и други просветни центрове по цялата територия на Съединените щати и основал голяма фондация, която и до днес носи неговото име. Шведският фабрикант Алфред Нобел, натрупал състоянието си от добив на петрол и производство на експлозиви, основал едноименната международна награда за мир. Хенри Форд, Джон Д. Рокфелер и У. К. Келог също дали имената си на големи благотворителни фондации. Други индустриалци и финансисти създали колежи и малки университети: търговският и експортен магнат Уилям Райе основал университета Райе в Хюстън, Тексас; семействата и наследниците на тютюневите милионери братята Бенджамин и Джеймс Дюк основали в тяхна чест университета Дюк в Дърам, Северна Каролина; а железопътният магнат Лиланд Станфорд финансирал създаването на изключително престижния Станфордски университет в памет на своя починал син.

Дисциплина, наложена от златния стандарт

През целия деветнайсети век европейските правителства били сериозно ограничени от златния стандарт, върху който се основавала цялата финансова система на континента. Тъй като вече не били в състояние да раздават земи и подаръци като някогашните монарси, нито пък да печатат неограничени количества пари, те спешно се нуждаели от нови методи за самообогатяване. Щом златото веднъж било прието за абсолютен стойностен еквивалент, то единственият начин за увеличаване на паричната маса бил чрез набавяне на нужните количества злато, с които да бъдат обезпечени парите. Треската за злато се превърнала в най-голямата международна надпревара след завладяването на Америка през шестнайсети век. Европейските правителства разпратили своите армии по цялото земно кълбо, за да търсят нови източници на злато. И те ги открили в Южна Африка, в Австралия, в Сибир, по река Юкон в Аляска. Дори самите Съединени щати се превърнали в основен производител на злато в своята нова територия Калифорния, отвоювана съвсем наскоро от Мексико.

Британският флот владеел моретата и океаните и бил винаги в състояние да превози войските на империята до всеки континент, в най-отдалечената точка на планетата. Британската империя се простирала от Англия и Ирландия до Канада, Британски Хондурас, Гвиана и повечето от Карибските острови. От базата си в Гибралтар Великобритания контролирала западния подстъп към Средиземно море; от остров Малта охранявала централните средиземноморски корабоплавателни пътища; а от базите си в Египет държала под свой контрол източния подстъп към морето — Суецкия канал, както и всички съседни страни. На юг от Египет империята се разпростирала върху Судан и Нигерия — съответно най-обширната по територия и най-голямата по население африканска държава; както и върху Южна Африка — най-богатата територия на континента. В допълнение към всичко това империята имала за опорни точки и страни като Кения, Уганда, Гана, Златния бряг, Родезия и Замбия. На азиатския континент англичаните притежавали цяла Индия (включително и днешен Пакистан), Малайзия, Цейлон, Бирма, както и ключовите пристанища на Аден, Сингапур и Хонконг. Великобритания превърнала на практика целия Пасифик в свое частно езеро, като притежавала или по един или друг начин контролирала Австралия, Нова Зеландия, островите Тонга и Фиджи, Куковите острови и Новите Хебриди.

Европейските правителства изградили своите имперски бюрокрации и армии, с които покорявали нови земи и прибавяли все повече поданици към империите си. Англичаните водели войни от прохода Хибер в Афганистан до Хартум в Судан и от Хонконг в Китай до Зулуланд в Южна Африка. Франция воювала от Тимбукту до Таити; дори германците, холандците, белгийците и италианците изпращали армиите си да се бият и покоряват далечни части на планетата. Австро-унгарската империя се разпростирала все по на изток в Европа и на Балканите, измествайки отслабналата Отоманска империя от земи, притежавани от нея в течение на столетия. Русия разширявала територията си по посока на Кавказ и Централна Азия. Япония предприела териториална експанзия към прилежащите острови и земи от континента; постепенно тя завладяла Корея, Тайван и островите край бреговете на Сибир.

Единствените територии, успели през деветнайсети век да се отърсят от колониално господство, били страните от Северна и Южна Америка. По образеца на Съединените щати, извоювали независимостта си в последната четвърт на предходното столетие, бившите испански, френски и португалски колонии една след друга се обявявали за независими държави. В един пристъп на културен империализъм, разтърсил цяла Америка от Аляска до Огнена земя, правителствата на новоосвободените държави почти едновременно обърнали дулата към завареното индианско население, което било подложено на най-безмилостното изтребление след нашествието на конкистадорите през шестнайсети век. Докато аржентинците изтребвали племената на Патагония, Чили обявило война на мапучите; Бразилия се заловила да прочисти джунглата от индианците, които я населявали, за да отвори място за каучуковите си плантации; докато Мексико обявило война едновременно на индианците яки на север и на Маите в Юкатан. В същото време Съединените щати възприели политика на „премахване“ на индианците източно от река Мисисипи; те обявили война на народите на Големите равнини, имаща за цел пълното им унищожение.

За повечето племена и народи, заварени от колонизаторите по света, деветнайсети век бил истински кошмар. Понеже кампаниите за тяхното унищожение или покоряване стрували много пари, през целия този век се наблюдавало непрекъснато нарастване на разходите за въоръжение и издръжка на армии. С нарастването на военните бюджети и разширяването на военната бюрокрация се увеличавала и относителната им тежест върху националните икономики и респективно върху златните резерви на държавите.

В процеса на покоряване на населените континенти и превръщането им в колонии европейските сили създали огромни по размерите си действащи армии и флоти, както и промишлените и организационните структури за тяхното поддържане. Когато пред тези непрестанно разрастващи се военни машини не останали земи за колонизиране, държавите ги хвърлили една срещу друга. Избухнала Първата световна война — най-страшната кървава баня за времето си в световната история. Избухването на войната дало на правителствата нужния претекст да поемат в ръцете си управлението на националните икономики, с което да разпрострат своята власт върху всички сфери на обществения живот и да наложат нови данъци като подоходния данък, въведен за пръв път в Съединените щати. Ако не им достигало злато, за да финансират своите нови начинания, правителствата — водени, както се твърдяло, от чисто патриотични съображения и военна целесъобразност — просто пускали в действие печатниците за пари, с което на практика отменили златния стандарт. Докато финансите на дадена държава са обвързани със златния стандарт, паричната маса в обръщение е ограничена, а оттам се слага таван на количествата пари, които правителството може да вземе на заем. Ако населението не разполага с достатъчно пари, за да изкупи емитираните от държавата облигации, правителството може да разчита единствено на постъпленията от данъците, за да покрива разходите си.

Автономията на Банк ъф Ингланд, вече доста ерозирала в резултат на нееднократната груба намеса на държавата, приключила с избухването на Първата световна война. Правителството се нуждаело от пари, за да финансира армията; така целесъобразността за пореден път надделяла над финансовата дисциплина, наложена от златния стандарт, в резултат от което банката пуснала в обръщение количества пари, които не била в състояние да обезпечи със злато. След като веднъж се убедило на практика колко е лесно да се печатат пари без ограниченията на златния стандарт, от този момент нататък правителството нямало никакво желание да си налага доброволно тези ограничения. След края на войната имало плах опит за възстановяване на златния стандарт, но през 1931 г. Великобритания престанала дори да се преструва, че нацоналната й валута е по някакъв начин обвързана с наличните златни запаси. Ерата на златото, ерата на Банк ъф Ингланд, приключила веднъж завинаги.

Златният стандарт, който лежал в основата на международната финансова система, администрирана от Банк ъф Ингланд и от Лондонското сити, представлява първата по рода си истински глобална система, обединяваща целия свят. Златото успява да постигне нещо, което не било по силите на безмилостни завоеватели и древни религии: то обединило практически всички хора на земята в една единна обществена система. След рухването на тази система в резултат от Първата световна война правителствата на Европа и Северна Америка напразно се стремели да я заменят с някаква нова, различна световна система. В своето нежелание да се върнат към златния стандарт, т.е. да се откажат доброволно от новата власт, която политиците току-що били извоювали за себе си, те се опитали да създадат едни чисто политически международни системи, каквито са Обществото на народите и неговият приемник Организацията на обединените нации, както и десетки други, по същество все политически формирования като Международния валутен фонд и Световната банка. Някои от тези формирования може действително да са допринесли определена полза в ограничен контекст, но в основата си те са доказали своята неефективност.

Първата световна война отбелязала края на великата епоха на единната световна валутна система, основана на златото. Както пише Хърбърт Уелс, тази война

„преустанови и в крайна сметка разруши този спонтанен финансов космополитизъм… В края на войната практичната финансова солидарност на света бе изчезнала, докато свръхпечатането на пари продължаваше с пълна сила“.

В известен смисъл с края на Първата световна война се отбелязва краят и на деветнайсети век и началото на двайсети — една напълно различна историческа епоха. Войната разрушила деликатното равновесие между отделните и относително самостоятелни сфери на държавното управление и управлението на икономиката във Великобритания. Все повече власт била съсредоточена в ръцете на политиците и на правителствената администрация.

След като в края на войната старият финансов и икономически ред бил в развалини, много политици и политолози започнали да предлагат нови системи, до една основаващи се на засилена власт на държавата. На власт в Русия дошли комунистите със своите екстремистки програми за премахване на капитализма, унищожаване на всякакви пазарни отношения и създаване на единна икономическа и политическа система, изцяло подчинена на държавата в някаква форма на социалистически интернационализъм. В противовес на социалистическия интернационал се явил националсоциализмът на Хитлер, известен повече със съкратеното наименование нацизъм, наложил на гражданите една не по-малко тиранична форма на държавно управление на икономиката, включваща дори използването на робски труд в името на политическата целесъобразност.

Сякаш всички едновременно се оглеждали за изкупителна жертва за ужасяващите финансови и икономически провали на епохата. Във всяка отделна страна политиците атакували имотните класи или определени техни представители — от помешчиците и аристократите в Русия до арменците в Турция или евреите в Германия.

Либералните демокрации на Западна Европа и Северна Америка се задоволили с по-малко екстремистки мерки и идеологии, но и те значително увеличили властта на държавата върху икономиката. Във всяка от тези страни били формирани политически и бюрократични коалиции с отделни елементи от националната икономика. Една такава коалиция, формирана около военното производство и снабдяване, получила от президента Дуайт Айзенхауер името „военнопромишлен комплекс“. По-късно през двайсети век се формират нови коалиции с участието на други части от правителствата с цел създаване на всеобхватни мрежи от социално осигуряване, нещо като социалнопромишлен комплекс. И двата вида коалиции поглъщат огромни количества средства, отпускани от държавата, което става за сметка на други части на икономиката, несвързани нито с военната, нито със социалната сфера.

Портретът на кралицата

След своето повече от двестагодишно съществуване като частна институция, Банк ъф Ингланд се оказала неспособна да се противопостави на тенденцията на двайсети век към национален контрол върху финансовите институции. В прилив на социалистическа сантименталност лейбъристкото правителство обявило през 1946 г. нейната национализация. Доколкото банката вече функционирала в тясна координация с държавата и се контролирала от правителството, този акт само формално уредил съществуващото статукво. Цялата дейност на банката била подчинена на министъра на финансите — едно политически назначено лице.

Наскоро след национализацията на банката правителството решило върху всички купюри да бъде отпечатан портрет на суверена; в миналото такава практика съществувала само при монетите, сечени в Държавния монетен двор. Така кралица Елизабет II става първия британски монарх, чийто портрет краси националните книжни пари. С този акт правителството показва, че вече напълно контролира валутата на страната и всички институции, свързани с нея. С национализацията на Банк ъф Ингланд се отбелязва краят на един дълъг процес на непрекъснато нарастване на държавната власт над финансовия живот и валутата на страната; това е първата, но не и последна стъпка към одържавяване на британските финанси, икономика и валута.

В края на двайсети век Банк ъф Ингланд — Старата дама от Треднидъл Стрийт е просто една от многото национални банки по света. В сравнение например с германската Бундесбанк, която регулира могъщата германска марка, понастоящем Банк ъф Ингланд не може да претендира дори за водеща роля сред банките в Европа, а още по-малко в света. Щатският долар отдавна е изместил лирата стерлинга от някогашните й доминиращи позиции на световните пазари; нещо повече, британската лира отстъпва вече по важност и на японската йена, германската марка и швейцарския франк.

Загубила своята самостоятелност и позициите си на независима емисионна институция в рамките на световната парична система, основаваща се на златния стандарт, Банк ъф Ингланд се превръща в поредното правителствено учреждение на Великобритания. Вместо да определя финансовата политика на страната и да издава пари в съответствие с наличните златни резерви, тя осъществява политиката на правителството и издава толкова пари, колкото й наредят политиците от другия център на влияние в Лондон. Подчиненото положение на банката спрямо правителството и нейната окончателна национализация представляват победа на политиката над банковото дело и на държавата над парите.

Според много коментатори и политически дейци както отдясно, така и отляво новата власт на държавата над парите — национализацията на парите — е добре дошла след доминиращата роля на богатството и парите през деветнайсети век.

Известният историк и философ Освалд Шпенглер, живял по време на прехода от викторианската към модерната епоха, пише, че през двайсети век засилването на властта на държавата — едно явление, което той нарича цезаризъм — окончателно „отхвърля диктатурата на парите“. Според Шпенглер възродената държавна власт е дългоочакваният антидот на властта на богатите и на диктата на пазара:

„След дългогодишното господство на икономиката на световния град и нейните интереси над политическата съзидателна сила, политическата страна на живота най-после доказа, че е по-силната от двете.“ Шпенглер предрича и отмирането на парите въобще: „Мечът ще победи парите.“