Джак Уедърфорд
История на парите (10) (от пясъчника до киберпространството)

8
Монетният двор на дявола

Лошото на книжните пари е, че те носят изгода на едно малцинство, способно да манипулира парите, като се гаври с цяло поколение, което честно сработило и пестило.

Адам Смит

В единия край на Четиринайсета улица във Вашингтон проститутки и наркопласьори нагло предлагат стоката си ден и нощ. На другия й край, където улицата минава недалеч от Белия дом към моста за Вирджиния, се намират цеховете на Бюрото за гравиране и печат при Министерството на финансите на САЩ, в които федералното правителство денонощно печата американските банкноти. В туристическите проспекти Бюрото за гравиране и печат е известно като „Фабриката за пари“.

Всеки работен ден тълпи туристи се редят на опашка далеч преди началото на работното време в 9 сутринта, за да видят с очите си как Америка печата своите книжни пари. Посетителите влизат в сградата през един поохлузен дървен коридор, след като преминат серия проверки от охраната на сградата. От стените сияйно се усмихват портретите на президента, вицепрезидента и министъра на финансите. Върволицата минава покрай цветни снимки и живописни платна, изобразяващи различни етапи от историята на книжните пари в Съединените щати; кулминацията е една статуя в естествен ръст на президента Ейбрахам Линкълн, подписващ закона, с който федералното правителство получава правото да печата пари.

В края на дългия коридор се прожектира кратък видеофилм за историята на книжните пари; после екскурзоводите разделят опашката на малки групи, които се пропускат една по една в печатницата. Всяка група преминава по стриктно указания маршрут покрай големите стъклени витрини, през които се вижда как големи листа банкнотна хартия се отпечатват, инспектират, нарязват и нареждат на пачки долари. През цялото време придружителите рецитират сухи факти за американската валута:

• Доларите се отпечатват върху хартия на текстилна основа със съдържание 75% памук и 25% лен, с полиестерна защитна нишка.

• Печатарските преси са германско и италианско производство.

• Почти половината от всички банкноти, отпечатвани в течение на работния ден, са по един долар; 95% от банкнотите се отпечатват, за да заместят стари и износени банкноти, изтеглени от обръщение.

• Средната продължителност на живота на банкнотите варира от осемнайсет месеца за банкнотата от един долар до девет години за най-дълголетната стодоларова банкнота. Всяка банкнота може да се прегъне поне четири хиляди пъти, преди да се скъса на прегъвката.

• В Бюрото за гравиране и печат работят близо три хиляди служители.

• Четиристотин и деветдесет банкноти тежат точно един фунт (454 грама), а 14 и половина милиона банкноти образуват пачка с височина една миля (1609 м).

• Едва 8% от всички долари в света са във вид на банкноти и монети. Останалите са просто цифри в колонките на главните счетоводни книги или електронни импулси в компютърните чипове.

В края на производствения процес работещите в печатницата свързват банкнотите на пачки по 100, които после опаковат във вързопи по 4000. Вързопите се натоварват на палети и се свалят в подземието на печатницата, откъдето се извозват с камиони до представителствата на Федералния резерв — Централната емисионна банка на САЩ — по цялата страна; оттам заявените количества банкноти се подават до отделните банки и електронни гишета и влизат в обръщение. Посетителите, чието любопитство вече е силно раздразнено, бомбардират екскурзовода с въпроси:

Въпрос: Защо толкова много от работниците слушат музика със слушалки?

Отговор: За да заглушат шума от печатните, обрезните и опаковъчните машини.

Въпрос: Защо някои от тях се хранят?

Отговор: Защото са в почивка.

Въпрос: Защо техническите инспектори са толкова дебели?

Отговор: Защото по цял ден седят и наблюдават парите, поради което не се движат достатъчно.

След обиколката на цеха екскурзоводите насочват групите към една голяма зала с висок таван, където им обясняват, че с натискане на бутони на специалните електронни табла могат да се научат още подробности за отделните части на доларовите банкноти и да се проследи тяхната история. Децата започват да натискат бутоните, но екраните не светват и въпросите им остават без отговор. Разочаровани, те преминават на следващото табло, но и то отказва да се задейства. В голямата зала се продават и сувенири — например прозрачни химикалки, пълни с надробени на късчета бракувани банкноти. В един ъгъл японски туристи купуват необрязани листа отпечатана банкнотна хартия, които ще си отнесат вкъщи като оригинална опаковка за подаръци и букети цветя.

Двайсети век бе векът на книжните пари. Никога преди в историята не са били печатани толкова много банкноти от толкова различни деноминации в толкова много държави по света. Зад денонощно тракащите машини на американското Министерство на финансите се крие един дълъг процес на постепенно нарастване на доверието на обикновените хора в книжните пари.

Черничевите пари

Китайската икономика винаги е функционирала по свои собствени монетарни правила, създавани и налагани от силната централизирана държава с нейната многобройна бюрокрация и силна войска. Независимо дали Китай се е управлявал от всемогъщия император, от враждуващи помежду си провинциални вождове или от Комунистическата партия, икономическият живот на страната неизменно е бил направляван от държавната власт, а не от силите на пазара. В тази система златните и сребърните монети не са можели да играят кой знае каква роля. През по-голямата част от китайската история императорският двор е издавал условни пари във вид на прости медни или месингови жетони, в средата с квадратно отверстие, което позволявало да се нанизват на връзки до сто парични единици.

Тъй като тези „пари“ били доста обемисти и неудобни и във всеки случай имали само условно значение, до замяната им с къс хартия, на която бил нарисуван съответният паричен знак, имало само една крачка. Според рисунката номиналната стойност на банкнотата можела да бъде сто, хиляда или десет хиляди жетона. С изобретявалото и разпространението на книжните пари в Китай била направена крачка напред в овладяването на паричната маса от правителството. Подобно събитие можело да се случи само в една велика империя, чийто управник разполагал с достатъчно власт, за да наложи волята на държавата върху икономиката, дори с цената на смъртно наказание за всеки, дръзнал да противостои на държавната финансова политика.

Изобретяването на книжните пари, разбира се, било предшествано от изобретяване на самата хартия и печатарската преса. За разлика от металообработването, което съпътствало почти цялата история на човечеството, хартията и технологиите за производството й се появили в един сравнително късен исторически период, като при това се разпространили доста бавно. Древните средиземноморски народи използвали за писане пергамент от специално обработени овчи кожи. В определен период от епохата на елинската цивилизация от Египет бил внасян папирус — сравнително прост материал, който не притежавал нужната издръжливост, за да послужи като основа за печатане на пари.

Едва ли е случайно, че производството на хартия, книгопечатането и книжните пари водят историята си от една и съща цивилизация — Китай. През първи век някой си Дзай Лин направил първата хартия от кората на черничево дърво; черничеви листа се използват за храна на копринените буби — главната производителна сила на една от най-доходоносните китайски индустрии. Не е изключено обаче хартията да е била позната на китайците от много по-древни времена. Смята се, че технологията за производство на хартия е била ревниво пазена в Китай в продължение поне на едно хилядолетие. От своя страна книжните пари се споменават още по времето на династията Тан; запазени са илюстрации на използването на книжни пари от онази епоха, макар образци от самите пари да не са оцелели през вековете.

От всички екзотични обичаи, описани от Марко Поло по време на странстванията му из Азия през тринайсети век, нищо не го удивило толкова, колкото властта на китайската държава да пуска в обръщение книжни пари и да налага употребата им на всички поданици на империята. Китайските държавни служители издавали книжни пари върху хартия от черничева кора. Подпечатани с яркочервения императорски печат, тези банкноти били изцяло обезпечени със злато и сребро. Те били големи като носни кърпи; така например банкнотата с номинал хиляда медни монети била с размери 22,5 на 32,5 сантиметра. Въпреки значителните си размери тази банкнота почти нямала тегло, поради което представлявала много по-удобно платежно средство в сравнение с еквивалентния брой монети, които тежали около четири килограма.

Употребата на книжни пари в Китай достигнала своя връх при управлението на монголските императори. Изправени пред необходимостта да администрират най-голямата империя в дотогавашната история на човечеството, императорите смятали хартията за безценно богатство. Книжните банкноти неимоверно много улеснили събирането на данъци и държавното управление, като премахнали нуждата от транспортиране на огромни количества тежки монети на големи разстояния.

През 1273 г. Кублай хан издал нова серия банкноти, контролирани и гарантирани от държавата. За да ги наложи сред поданиците си, той предприел същите мерки, каквито всяко правителство използва, за да обезпечи своята валута: разпоредил всякакви плащания да се извършват само в тези банкноти и задължил всички в империята да ги приемат като платежно средство под страх от най-тежко наказание. За да осигури използването на банкнотите от най-широки слоеве от населението, а не само от държавните служители, правителството иззело от гражданите всички налични сребърни и златни монети, като ги заменило едно към едно с книжни пари. Дори пътуващите търговци били длъжни при завръщането си от чужбина да предават в хазната всичкото си злато и сребро, перли и скъпоценни камъни, които били изкупувани от държавата по цени, определени от държавна търговско-финансова комисия.

Срещу скъпоценностите си търговците получавали официални банкноти, издадени от правителството. Марко Поло правилно отбелязал, че подобна система е приложима само там, където функционира силна централизирана държава, способна да наложи волята си на всички субекти на нейна територия.

Подобни били наблюденията и на мароканския пътешественик и изследовател Мухамад ибн-Батута, който посетил Китай през 1345 г. Той констатирал, че на китайските пазари не се приемало заплащане в злато и сребро; трябвало най-напред златните или сребърните монети да се обменят срещу ивици хартия с размер приблизително колкото мъжка длан, подпечатани с печата на „султана“. В записките си пътешественикът отбелязва, че всички чуждестранни търговци били задължени да депозират парите си на съхранение при специален държавен служител, който заплащал разноските по целия им по-нататъшен престой на китайска територия, включително стойността на робиня или конкубина по желание на търговеца. В края на престоя, преди отпътуването си от Китай, търговецът получавал обратно дължимите му пари.

Ибн-Батута описва Китай като най-безопасната държава в света от гледна точка на пътуващите търговци. Каквито и разстояния да изминавали, колкото и пари да носели със себе си, те почти никога не ставали жертва на грабеж. Това равнище на обществена безопасност се постигало чрез поддържането на полицейска държава, изумително наподобяваща модерните образци на това понятие. При влизането на всеки чужденец на китайска територия още на границата властите му рисували подробен портрет; в случай че той бивал заподозрян в престъпление, портретът му можел незабавно да се разпространи за неговото издирване. На всяка спирка от маршрута си чужденецът трябвало да се регистрира в полицията, като още преди отпътуването му властите в следващото населено място бивали уведомявани за неговото име и маршрут на придвижване. Чуждестранните търговци били проверявани сутрин и вечер от представител на военните власти и заключвани в специални общежития за през нощта.

Въпреки всички тези мерки Ибн-Батута станал свидетел на една непредвидена от властите последица от забраната за използване на монети. Тъй като на търговците не се позволявало да притежават злато или сребро, те претопявали пренесените контрабанда монети на слитъци, които криели в цепнатините над горния праг на вратата. Тази форма на съпротива била убягнала от вниманието на Марко Поло; възможно е също в течение на четиринайсети век властта на императора и на централизираната държава да била започнала да ерозира. От посещението на Марко Поло в двора на могъщите някога монголски императори до събитията, описани от Ибн-Батута, били минали повече от петдесет години.

Днес не са известни запазени образци на монголските книжни пари; за сметка на това в музейни сбирки се съхраняват малкото останали банкноти, пуснати в обръщение между 1368 и 1399 г. от династията Мин, приемник на монголите. След тази дата системата на книжни пари в Китай била изоставена, за да се съживи отново чак с настъпването на двайсети век в резултат от икономическата колонизация на страната от различни европейски сили.

Поради използването на книжни пари, както и на медни и месингови жетони вместо златни и сребърни монети, китайските власти си спестили тревогите за чистотата на техните пари. Именно тук обаче трябва да се търси основната разлика между паричната система на Китай и тази на Средиземноморието. Целта на въвеждането на книжни пари в Китай била запазване на държавния монопол върху наличното злато и сребро. Докато всичкото злато и сребро от провинциите се стичало в столицата, от столицата в провинциите се изливал поток от банкноти. Книжните пари функционирали като елемент на централизираната държавна власт и до голяма степен задушавали развитието на здрави пазарни отношения. За разлика от китайската паричните системи, развити на Запад, имали за цел поне на първо време да стимулират движението на стоки, като едва по-късно се превърнали в държавен инструмент за изземване на златото и среброто от населението.

На Запад основното предназначение на книжните пари било да служат като средство, чрез водене на банкови счетоводни книжа, за увеличаване на паричната маса в обръщение. Едва по-късно книжните пари започнали да изместват монетите като платежно средство за нуждите на всекидневната търговия. Първоначалната поява и навлизането на банкнотите в паричното обръщение били страничен ефект от развитието на банковото дело.

Книжните пари спомогнали за решаване на един сериозен проблем при боравенето със злато. Понеже дори в съвсем малки количества златото има висока стойност, хората винаги намирали начин да подправят монети чрез намаляване на златното им съдържание. Един изпитан трик бил така нареченото „изпотяване“ на монетите — енергичното им тръскане в кесия, при което те се драскали и стържели една в друга, докато на дъното на кесията се посипел златен прашец. Този проблем скоро намерил и своето разрешение: търговците по Средиземноморието започнали да запечатват всяка монета поотделно в малка кесийка, върху която бил написан видът и точната стойност на монетата. Така те постепенно привикнали да боравят с монети, които на практика не можели да видят и пипнат. За целта съответният получател трябвало да има пълно доверие в подписа и печата на онзи — обикновено друг търговец, държавен служител или банкер, — който пръв бил запечатал монетата в кесийката. Оттам нататък следващата логична стъпка била монетата да си остане на сигурно място в банката, а като разменно средство да се използва само етикетът на кесийката.

Херцогът на Арканзас

Въпреки важната роля на книжните пари в китайската история модерната световна система на книжни пари не води началото си от Китай, нито пък от родината на Марко Поло или Ибн-Батута край бреговете на Средиземно море. Тя се развила в търговските държави по северното атлантическо крайбрежие. Европейските хроники споменават за много случаи на използване на пари от кожа по време на войни или обсади. Съществуват исторически свидетелства, че европейски монарси са използвали книжни пари в определени случаи по време на криза, най-често война. Смята се, че арагонският крал Хайме I издал книжни пари в Каталония и Арагон през 1250 г., но до наши дни не са запазени образци от тях. По-късно, през 1574 г., по време на испанската обсада на град Лайден в Холандия, бургмайстерът Питер Андриансон иззел от населението всички метални предмети, включително и монети, за направа на оръжие. Наместо събраните монети били пуснати в обръщение малки хартийки с определена стойност.

По времето на Гутенберг техниката на книгопечатането и методите на производство на висококачествена хартия се разпространили из цяла Европа. Според някои изследователи този истински бум в производството на хартия бил косвена последица от чумните епидемии, които отнели живота на една трета от населението на континента. Старите дрехи на милионите жертви на чумата се превърнали в евтина суровина за хартиените работилници, а на големите количества произведена хартия трябвало да се намери ново приложение. Независимо от ролята на чумата за стимулиране на хартиеното производство, изобретяването на подвижния наборен шрифт в книгопечатането довело до рязко увеличение на пазара на печатни материали, като същевременно позволило широкото разпространение на книжните пари.

През юли 1661 г. шведската Стокхолм Банк пуснала в обръщение първата банкнота в Европа, с която се целяло да се компенсира недостигът на сребърни монети. Макар бедна на сребро, Швеция имала значителни медни залежи; правителството на кралица Кристина (1634—1654) издавало медни листове, наречени platmynt — листови пари, които тежали по около два килограма. През 1644 г. правителството пуснало в обръщение най-големите монети, издавани когато и да било по света — всяка от тези монети с номинална стойност 10 далера тежала по 20 килограма. За да не им се налага да носят такива чудовищни монети със себе си, търговците на драго сърце приемали банкноти с номинал 100 далера, всяка от които била еквивалентна на близо двеста килограма метал.

На първо време не било съвсем ясно дали книжните пари следва да се издават от държавата или от частни институции, каквито са банките. По принцип местните банки не били в състояние да създадат една действително национална валута. Първият експеримент с издаването на национални книжни пари бил предприет във Франция.

С кралски декрет от 5 май 1716 г. французите назначили шотландеца Джон Лоу за управител на банка, която първоначално носела името „Лоу & Ко.“, но бързо била преименувана на Банк Женерал. Самият Джон Лоу — красив, заможен и твърде популярен сред жените — бил автор на няколко труда върху парите, търговията и банковото дело, между които си струва да бъде споменат „Парите и търговията с оглед на идеята за снабдяване на цялата нация с пари“, издаден в Единбург през 1705 г.; в този труд книжните пари се предлагат като средство за създаване на богатство. Самоук банкер, Лоу бил също и страстен комарджия, а в родината си имал присъда за убийство. Твърди се, че той си приписвал изнамирането на философския камък за производство на злато чрез печатане на книжни пари.

Новата банка очевидно трябвало да бъде създадена по образец на вече доказалата ефективността си Банк ъф Ингланд. Тя щяла да функционира като частна банка със специален лиценз от френския монарх, която да набира и управлява парите за обществени плащания. В съответствие със собствените си теории за книжните пари Лоу незабавно започнал да издава банкноти, които според твърденията му били обезпечени с активите на банката в злато.

Първоначално банката се радвала на значителен успех, но запазила независимостта си само около две години; с декрет от 14 декември 1718 г. Орлеанският херцог, който управлявал Франция като регент на непълнолетния Луи XV, я взел под свой контрол, като я преименувал на Банк Роаял — официалната банка на френската държава. Джон Лоу си останал управител на банката, като под покровителството на държавата и с новата си титла херцог на Арканзас продължил необезпокояван да издава книжни пари в още по-големи количества.

Лоу играл решаваща роля и в създаването през 1717 г. на Западната компания, по-известна под името Компания за развитие на Мисисипи — основана, за да организира прехвърлянето във Франция на рекламираните като несметни богатства на тогавашната френска колония Луизиана. На практика това била огромна по мащабите си финансова пирамида, в която всеки инвеститор получавал печалба от парите на следващите инвеститори. За да подхранват илюзията за огромни печалби, които само чакат някой да отиде и да ги прибере, директорите на компанията наемали безработни мъже, които да дефилират с миньорски униформи и земекопни инструменти из улиците на Париж, сякаш се стягат да копаят златото на Луизиана. Банк Роаял бълвала книжни пари, които разни наивници вземали на заем, за да купуват акции в Компанията за развитие на Мисисипи; после със същите тези банкноти компанията изплащала „печалбите“ на инвеститорите. Така Банк Роаял и Компанията за развитие на Мисисипи произвеждали „печалба“ в хартия по сметките една на друга. Не след дълго банката издала двойно повече книжни пари, отколкото били златните и сребърните активи на цяла Франция; разбира се, тя по никакъв начин не можела да обезпечи със злато или сребро всяка издадена банкнота. Когато на всички станало ясно, че обещаните несметни богатства така и няма да се материализират, Компанията за развитие на Мисисипи се сгромолясала, като повлякла и банката. Към края на 1720 г. от Банк Роаял останали само купища хартия без всякаква стойност.

В своя разказ „Големият сапунен мехур на Мисисипи“ американският писател Уошингтън Ървинг описва картинно сцената, разразила се в Париж:

„Вратите на банката и съседните улици моментално бяха задръстени от озверялата тълпа, която се опитваше да обмени банкнотите си от десет ливри. Блъсканицата и боричкането бяха такива, че няколко души бяха задушени и телата им премазани. Три трупа, затиснати от тълпата, бяха довлечени в двора на Пале Роаял. Някои призоваваха регента да се яви пред тях, за да види последиците от своята система; други искаха смъртта на Лоу — мошеника, докарал мизерия и разруха на цяла нация.“

Опозорен и мразен от всички, главният организатор на хартиената афера Джон Лоу избягал най-напред в Англия, а оттам във Венеция, където умрял през 1729 г.; титлата му херцог на Арканзас умряла с него.

Половин век по-късно, по време на Френската революция, новото републиканско ръководство се опитало да финансира държавата и самата революция с нова форма на книжни пари — така наречения „асигнат“. До 1796 г. различните правителства, дошли на власт в името на революцията, успели да пуснат в обръщение около 40 милиона асигната. Накрая, принудени да отстъпят пред народното негодувание срещу тези безсмислени книжни пари, на 18 февруари 1796 г. властите организирали грандиозен спектакъл на площад Вандом в Париж. Пред събралата се огромна тълпа били публично унищожени машините, матриците и хартията, използвани за отпечатване на омразния асигнат; това било жалък опит да се залъже народът, че не правителствените манипулации с националната валута, а самият асигнат бил виновен за финансовия колапс на държавата. След като си измило по този начин ръцете, правителството започнало да издава поредната банкнота без стойност, като я нарекло с ново име — „мандат“.

Бащата на книжните пари

Идеята и технологията за отпечатване на книжни пари се утвърдили в Европа, но първото им успешно приложение било отвъд океана. Нито Китай, нито Европа влезли в историята като люлка на книжните пари; такава станала Северна Америка — един континент, където монетите все не достигали. Джон Кенет Гълбрайт посочва, че „ако заслугата за създаване на търговските банки принадлежи на италианците, а на централната емисионна банка — на англичаните, то заслугата за въвеждане на книжните пари, издавани от държавата, несъмнено принадлежи на американците“.

Още през 1690 г. Колонията Масачусетс — най-ранното селище на английски колонисти в Новия свят — отпечатала първите книжни пари в Северна Америка. Впоследствие се появили различни видове банкноти с местно значение, пускани от колонистите в краткотрайно обръщение по определен повод. Най-голяма заслуга за самата концепция за книжни пари, които останали почти в постоянно обръщение в големи количества в три от английските колонии по Атлантическото крайбрежие, има Бенджамин Франклин, смятан за бащата на книжните пари. Заради неговата роля в тяхното създаване портретът на Франклин е отпечатан върху стодоларовата банкнота — най-голямата, използвана за ежедневни плащания в Съединените щати.

Роден през 1706 г. като десето, последно дете на свещар и сапунджия от Бостън, Франклин израснал в семейство, което нямало нужните средства и връзки, за да му осигури образование. Едва десетгодишен, след два завършени училищни класа, Бен постъпил като чирак в свещарската работилничка на баща си. Две години по-късно той напуснал работилницата и постъпил — отново като чирак — в печатницата на по-възрастния си полубрат Джеймс, който през 1721 г. започнал да издава основания от самия него вестник „Ню Ингланд Курант“. Вестникът редовно оспорвал легитимността на британските колониални управници, поради което Джеймс често си имал неприятности с властите на метрополията и на няколко пъти попадал в затвора.

Като печатарски чирак Франклин се самообразовал, докато работел. Той жадно четял преминаващите през ръцете му материали, като наред с технологията на печата усвоил и голяма част от идеите, съдържащи се в тях. Поради чести спречквания с брат си младият Франклин напуснал Бостън и се преместил във Филаделфия, където също си намерил работа като печатарски чирак. По-късно, след кратък престой в Лондон, където работил, за да се прехранва, той се върнал във Филаделфия и скоро закупил, заедно със съдружник, своя собствена печатница; не се минало много време, и Бенджамин Франклин започнал да пише някои от книгите, които излизали изпод печатарската му преса.

Въпреки липсата на формално образование, Франклин се развил като типичен учен енциклопедист от епохата на Просвещението и може би най-почитания измежду Отците основатели на американската държава. Покрай печатарския занаят Франклин отрано развил интерес към изработването на банкноти. Още на двайсет и три годишна възраст той написал едно от първите есета за книжните пари. По онова време, когато банкнотите се използвали само като временен заместител на „истинските пари“ в случаи на криза, той отпечатал някои от първите книжни пари в историята на Америка; впоследствие неговата печатница продължила да произвежда пари чак до края на живота му.

През 1729 г. Бен Франклин публикувал труда „Скромно изследване на естеството и необходимостта от книжните пари“. Колониите бързо възприели неговите идеи; именно неговата печатница спечелила контракта за отпечатване на първите книжни пари, издадени от Пенсилвания — обстоятелство, поради което често закъснявал собственият му вестник „Пенсилвейния Газет“. За властите на метрополията в Лондон обаче издаването на книжни пари представлявало нагъл опит за узурпация на властта от колонистите. През 1751 г. британският парламент забранил със закон печатането и употребата на банкноти в Нова Англия; през 1764 г. действието на закона се разпростряло и върху останалите колонии в Северна Америка. В отговор на тази забрана през 1766 г. лично Франклин предприел пътуване до Лондон, за да измоли от парламента разрешение за издаване на още книжни пари.

Макар в наши дни да е известен най-вече като учен и дипломат, приживе Франклин се издържал главно от печатарския занаят, като използвал предприемаческите си способности за управление на скромната си печатница. Той е един от първите специалисти по разпространение на информация в зората на информационната ера, участвал в отпечатването и популяризирането на идеите на своето време сред една все по-грамотна публика. Неговата житейска философия, която е отразена в издаваните от печатницата му материали, се основава на спестовност, честност и търговска инициатива.

Привързаността на Франклин към тази идеология личи от едно негово писмо с дата 11 юни 1765 г., написано по повод на Закона за таксовите марки. В писмото, което предхожда с повече от едно десетилетие Декларацията на независимостта, се казва:

„Мързелът и горделивостта вземат от човека по-тежък данък, отколкото крале и парламенти. Ако се отървем от първите, можем по-лесно да понесем вторите.“

Някои от сентенциите му са станали неразделна част от американския речник и народопсихология:

• Запомнете, че времето е пари.

• Рано лягай, рано ставай — здравето, ума калявай.

• Човек има трима верни приятели — старата жена, старото куче и готовите пари.

• Нито една нация не се е провалила чрез търговия.

• На този свят няма нищо сигурно, освен смъртта и данъците.

Скъперничеството и алчността в никакъв случай не са житейско верую на Франклин. Той вярвал в честния и съзнателен труд, и то не само като средство за забогатяване на индивида, а като път към усъвършенстване на обществото. Франклин вярвал, че светът може да стане по-добър, ако всички произвеждат повече и потребяват по-малко.

Според Бенджамин Франклин парите трябва да се печелят само в строгите рамки на обществения и личния морал. Той не оправдавал поробването на един индивид като средство за обогатяване на друг. В напреднала възраст, след като Съединените щати вече били отвоювали независимостта си от Англия, той насочил вниманието си към въпроса за робството, като призовавал за неговото премахване в новата държава.

Бенджамин Франклин бил дълбоко морална личност; въпреки това той не признавал и дори активно се подигравал с лицемерието на официалната религия. Неговото отрицание било насочено единствено към религиозната догма и към църковната йерархия, но не и към религиозния морал. И за тази своя философия той създал една прочута сентенция:

„Бог помага на тези, които си помагат сами.“

Франклин посветил своя живот и верую в служба на обществото и на родината. Той създал не само първата обществена библиотека във Филаделфия, но и първата болница, пожарна команда, полицейски участък, както и Филаделфийската академия, която по-късно прераснала в Университета на Пенсилвания. Основаният от него Дискусионен кръжок се превърнал в Американското философско дружество. Той спомогнал за създаване на Федералната пощенска служба, а като делегат за Филаделфия на Конституционния конвент включил в Конституцията на САЩ клауза за периодични преброявания на населението.

Изобретателят Бен Франклин създал гръмоотвода, бифокалните лещи за очила и така наречената печка на Франклин, която затопляла помещението ефективно и безопасно, без да изпуска дим. Посветил живота си на общественото благо, той дори отказал патент за своите изобретения, като дал право на всеки, който желае, да ги произвежда свободно. Заради този свой начин на мислене, макар да бил универсален талант с доказани способности в много области, Франклин не натрупал значително богатство. Той починал на 17 април 1790 г. като знаменит и уважаван гражданин, но със скромни средства.

Континенталният експеримент

Със създаването на Съединените американски щати много от идеите на Франклин за книжните пари можели най-после да се осъществят на практика. Новосформираната държава се превърнала в идеално място за първия съвременен експеримент с въвеждане на книжни пари в национален мащаб, а Американската революция била първата война, финансирана изцяло с книжни пари — макар и бързо обезценяващи се.

Вторият континентален конгрес приел решение за издаването на книжни пари още преди обявяване на независимостта от Англия. За да извоюва независимостта си, новата държава се нуждаела от боеспособна армия, но Конгресът не разполагал със средства за нейното финансиране. Издадени били така наречените кредитни удостоверения, за които се твърдяло, че са обезпечени със златни и сребърни активи; предвиждали се и сурови наказания за всеки предател, дръзнал да не ги приеме като платежно средство. През 1777 г. Конгресът издал съкровищни бонове на стойност 13 милиона долара; първоначално те се наричали съкровищни бонове, но много скоро придобили гражданственост като „континентали“, заради надписа „Континентална валута“, отпечатан върху тях.

Първоначално континенталите имали номинална стойност един испански сребърен долар, но скоро започнали да се разменят по два за един долар. Докато Конгресът издавал все по-големи количества книжни пари, за да финансира продължителната война за независимост, тяхната стойност спадала пропорционално. До началото на 1780 г. били пуснати в обръщение континентали на стойност 241 милиона долара, като курсът им спрямо испанския сребърен долар достигнал 40:1. Само година по-късно те вече се разменяли по курс 75:1 спрямо сребърния долар.

През 1791 г. Джеймс Мадисън писал в „Нашънъл Газет“ следното:

„Положението в Съединените щати наподобява това на човек, предприел скъпо струващо начинание, което поради липса на пари се финансира с облигации, гарантирани с имот, върху който има спорни права на собственост; в допълнение човекът има редица врагове, които с всички средства се опитват да омаловажат имотната гаранция.“

През 1780 г. Конгресът преустановил издаването на тези практически лишени от стойност пари, но повечето щати продължили да печатат свои собствени. До 1781 г. континенталът бил дотолкова обезценен, че се появил изразът „не струва и пукнат континентал“. За късмет на Съединените щати междувременно Англия се отказала от борбата за бившите си колонии и решила да насочи търговските си интереси другаде.

Последвали разгорещени дебати относно по-нататъшната съдба на континенталите след успешния завършек на революцията; накрая се взело решение новото правителство на САЩ да ги обмени срещу държавни облигации по курс един цент за континентал.

Целият експеримент с издаването на банкноти дотолкова отвратил американците и предизвикал такова тотално недоверие в книжната валута, че в продължение на близо век на територията на САЩ не се появили почти никакви други банкноти. Дори делегатите на Конституционния конвент не могли да решат как точно да се постъпи с книжните пари. В Член I, Алинея 10 от Конституцията се забранява на отделните щати да определят като платежно средство какъвто и да било друг материал, освен злато и сребро:

„Никой щат няма право… да определя за платежно средство нищо друго, освен златни и сребърни монети.“

Макар според Член I, Алинея 8 федералното правителство да има право да регулира стойността на парите, делегатите не могли да се споразумеят по въпроса за правомощията на правителството да издава книжни пари. Поради дълбоките и бурно изразени различия в мненията на делегатите относно стойността и ползата от книжните пари Конституцията така и не се произнесла по прерогативите на правителството при тяхното издаване.

За много американци експериментът с книжните пари по време на революцията завършил с пълен провал, защото довел до обезценяване на националната валута; за останалите нации в света обаче той се увенчал с изключителен успех, доколкото Америка спечелила Войната за независимост, използвайки само книжни пари.

Монетният двор на Мамона

През годините след ранните експерименти с книжни пари в Европа и Северна Америка една от най-интересните разработки на проблема излиза изпод перото на Йохан Волфганг фон Гьоте. Става въпрос за трагедията „Фауст“. В известен смисъл „Фауст“ би могъл да се смята за две отделни произведения, доколкото Гьоте издава Част I още през 1808 г., а Част II — едва през 1831 г., малко преди смъртта си. Двете части са илюстрация за измененията в подхода, интересите и стила на един млад мъж в сравнение с тези на един зрял индивид; в известен смисъл те представляват и силен контраст между един средновековен свят на романтика, вяра и магия и модерния свят на рационализъм, финанси и скептицизъм.

Историята на д-р Фауст — така както е предадена от Гьоте в Част I — вече е доста тематично остаряла още преди авторът да се заеме с нея. Става въпрос за един средновековен професор алхимик, който се опитва да превърне обикновения метал в злато и — което е по-съществено — да научи цялата истина за вселената и човешкото удоволствие. За тези свои цели той прави облог с Дявола, като залага душата си, ако Дяволът му предостави един миг на такъв пълен екстаз, който да му се поиска да продължи вечно. Фауст се впуска в лудешко търсене на удоволствия, при което, между другите си подвизи, прелъстява една красива прислужница и я изоставя бременна, след като убива брат й. Сюжетът на Част I е емоционална трагедия, написана от един млад гений в началото на творческата му кариера. Според някои критици това е определящото литературно произведение на романтизма.

В Част II на пиесата, написана от Гьоте към края на живота му, Фауст и Мефистофел посещават императорския двор по време на карнавала преди Велики пости — един сезон на маскаради и погаждане на номера. Императорът е обсаден от ковчежника и камерхерите си, които докладват, че в хазната не достигат средства за заплати на войниците и прислугата. Кредиторите настояват да си получат парите; дори сметката за виното вече е просрочена.

Мефистофел предлага на императора изход от финансовата криза. Намерил е ключа към превръщането на всеки метал в злато — една тайна, с която алхимиците се били борили в течение на столетия. В отговор на увещанията си той получава от императора разрешение да печата книжни пари — „онзи лист, изпратен от небесата“.

Фауст се явява на бала на императора облечен като Плутон — бога на богатството, и двамата с Мефистофел показват с магия на императора богатствата, които може да придобие чрез печатане на пари. Те убеждават императора да подпише едно удостоверение със следния текст:

„И този, и подобните купони съдържат стойността хиляда крони, хартийката да служи за предплата на скритите съкровища в страната…“

В действителност парите са обезпечени със злато, което ще бъде добито тепърва, т.е. което все още се намира в неразработените находища под земята. На следващата сутрин императорът вече е забравил, че е подписал такова удостоверение, но през нощта Мефистофел го е размножил в хиляди копия с най-различна номинална стойност. Новите пари се пускат в обръщение за радост на кредитори, длъжници, войници и на гражданството. Хората се втурват да поръчват нови дрехи, пекарят и бакалинът развъртат бурна търговия, в кръчмите се лее вино, дори заровете се търкалят някак по-леко. Свещениците и проститутките се залавят с жар за работа, подмамени от новите пари, и дори лихварите се радват на оживлението.

„И вместо злато стискат го в ръка и дворът, и наемната войска? — пита недоверчиво императорът. — Учудва ме, но няма да се меся…“

Подобно на Джон Лоу и Бенджамин Франклин, чиито експерименти направили на Гьоте дълбоко впечатление, Фауст открил в парите ключа към модерната икономика. Системата се основава на взимане на заеми срещу бъдещи постъпления и използването им още сега. С този привидно непресъхващ източник на книжни пари Фауст буквално преобразява страната: пресушава блата, строи ферми и фабрики, копае канали.

С това Гьоте нагледно показва, че модерната икономика, основана на тези странни нови пари, е „продължение на алхимията с други средства“. В тази своя творба, написана през първите десетилетия на деветнайсети век, той предвижда много от бъдещите постижения на току-що започналата индустриална епоха. В други свои произведения той предсказва прокопаването на Суецкия канал, а — близо век преди Съединените щати да заемат сегашното си място на световната историческа сцена — и на Панамския канал като връзка между Тихия и Атлантическия океан, за чието осъществяване заслуга един ден ще има младата американска държава. Освен поет и драматург, Гьоте е учен и държавник, а като такъв той предвижда както епохалните постижения, така и недъзите на зараждащия се индустриален свят, финансиран изцяло въз основа на новата система на книжните пари.

Отначало разпространението на новите фаустовски пари носи щастие и прогрес, но много скоро скритата цена на всичко това започва да изплува на повърхността. Селяни биват убивани, докато си работят мирно земята. Появява се нова класа държавни функционери с имена като „Имай-скоро“ и „Бърза плячка“, които споделят възгледите си за живота. Няма да мине много време, и общественото напрежение в тази бързо забогатяла нация ще прерасне във въстание, а властта на императора ще бъде оспорена от новопоявил се антиимператор.

Многобройните версии на Фаустовата сделка с Дявола завършват все по един и същ начин, когато Дяволът си поисква дължимото и завлича Фауст със себе си в ада. От всички творци, занимавали се някога с този сюжет обаче, само Гьоте й дава различен завършек, и то вероятно в резултат от опита, натрупан през собствения му дълъг живот. Във финалните стихове на поемата небесните ангели отнемат на Мефистофел тялото на Фауст; те пеят: „… ако човек е устремен, избавяме го ние.“

Седемнайсети век отбелязва появяването на сцената — първоначално незабележимо — на книжните пари. Както показват случаите с Франция и Америка, книжните пари носят големи потенциални опасности. Докато те са обезпечени със злато или сребро, всичко изглежда наред — тези пари са също така надеждни, при това много по-удобни, от монетите от благороден метал. Неизбежно правителството или банката, която отговаря за издаването им, пуска в обръщение повече банкноти, отколкото е наличният метал за тяхното обезпечаване. Колкото и важни причини или благородни каузи да са довели до това решение, веднъж започнал, процесът на девалвация на парите прераства в една инфлационна спирала, при която се издават все повече банкноти с все по-малка стойност.

Тези опасности и изкушения, както и великата мистерия, която обгръща книжните пари, са занимавали съзнанието на поети и мислители през деветнайсети век. В своята пиеса „Oedipus Tyrannus“, писана през 1820 г., Пърси Биш Шели показва как алчността кара хората да злоупотребяват с книжните пари. Тази опасност става видна, когато Мамон се обръща към един от другите герои с въпроса:

„Какво ти е, приятелю?… Парите не достигат? Ела в моя монетен двор, печати хартия, докато златото загуби блясъка си и засрамено крие прежълтялото си лице!“

Парите се зародили като специфичен вид материална стока, която можела да се види и пипне — като раковини каури или каменни плочки, какаови зърна или метални слитъци. Във втората фаза от своето развитие те се трансформирали във вид на хартия — друг предмет, който може да се види и пипне, но вече е загубил същността си на стока. Банкнотите не стават за ядене като блоковете сол или какаовите зърна; не могат да бъдат претопени в украшения или оръдия на труда като златните, сребърните или медните монети. Книжните пари нямат друга функция, освен като пари. Използването за размяна на монети и други предмети представлява голяма степен на абстракция, но използването на хартия прави парите още по-абстрактни.

Независимо дали в тях виждаме разрешение на практически проблем (като Бенджамин Франклин) или фаустовска сделка с Дявола (като Гьоте), книжните пари са предопределени да изиграят важна роля през деветнайсети и двайсети век; с това те донасят големи печалби на някои за сметка на загубата на други.