Джак Уедърфорд
История на парите (13) (от пясъчника до киберпространството)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The History of Money, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
Диан Жон (2010)
Сканиране и разпознаване
Петър Копанов

Издание:

Джак Уедърфорд. История на парите

Американска. Първо издание

Редактор: Здравка Славянова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство: Обсидиан, София, 2001

ISBN 954—769—003—5

История

  1. — Добавяне

11
Пътят с жълтите плочки

Нужно е само да удариш токовете един о друг три пъти и да заповядаш на обувките да те пренесат там, където желаеш.

Л. Франк Баум

За щастие остров Манхатън лежи върху солидната шистена основа на северноамериканската континентална плоча. Никакъв друг терен не би издържал чудовищната маса на десетките небостъргачи, особено като се има предвид, че земята отдолу е издълбана като мравуняк от безброй тунели, водопроводни и канализационни тръби, електрически кабели и подземни комуникации. Макар названията на някои градски артерии като Брод Стрийт и Бродуей[1] да подсказват големи открити пространства, в ерата на автомобила тези улици не са нищо повече от тесни, прилични на окопи пътеки между сградите. От двете им страни се издигат до небесата отвесни стени от гранит, мрамор и пясъчник — зданията на най-могъщите финансови институции в модерния свят: Банк ъф Токио, Федеръл Ризърв Банк, Чейс Манхатън Банк, Ситибанк, Морган Стенли, Американската фондова борса, Екуитъбъл Билдинг, Световния търговски център, Манюфакчърър Хановър Тръст; както и на основните стокови борси: Памуковата борса, Кафеената борса, Стоковата борса. В центъра на финансовия район пулсира и сърцето на световния капитализъм — Нюйоркската фондова борса.

На Брод Стрийт дори и при най-лошо време служителите от Нюйоркската фондова на затишие в залата. Между тях се провират тълпи туристи, които трябва да преминат през няколко проверки и осигурителни бариери, преди да бъдат допуснати в галерията.

Едва в последните години на деветнайсети век Ню Йорк измества Лондон като световен финансов център. През различните исторически епохи тази функция е била изпълнявана последователно от древна Лидия, от Елада и Рим, от ренесансова Флоренция, а по време на индустриалната революция — и от Лондонското сити. Постепенно, през десетилетията след Американската гражданска война, финансовият център на света се премества още веднъж — този път от Стария свят в Новия.

От разбойници до зелени гърбове

От самото си възникване Съединените щати са нация, изградена около парите и търговията, а не толкова около армията, правителството или някаква установена управляваща класа. Създадено при отсъствие на европейската аристократична система и нейната рицарско-църковна култура, американското общество се гради, може би повече от което и да било друго в света, на солидна основа от парични отношения. Историкът Алексис дьо Токвил, самият той потомствен аристократ, пише следното за Америка в началото на деветнайсети век:

„Аз не познавам друга страна, където любовта към парите да е обсебила повече душите на хората.“

Това обсебване на душата на обикновения американец от парите поставя основата на най-могъщата икономика в света.

Един век след Токвил неговите наблюдения се повтарят в общи линии от президента Калвин Кулидж, който на 17 януари 1925 г. заявява пред Американската асоциация на издателите на вестници, че „главното занимание на американците е бизнесът“.

Сегашната система на книжни пари в Съединените щати е до голяма степен продукт на Гражданската война. След първия злополучен опит на Америка с издаване на банкноти — така наречените континента™, появили се още по време на революцията, в Съединените щати не били печатани повече книжни пари в продължение на близо цял век, с едно-единствено изключение — за кратко време през войната от 1812 г.

През първата половина на деветнайсети век в Съединените щати се водели дълги и ожесточени борби за контрол над националната валута. На два пъти била откривана и закривана националната банка. Наложило се Върховният съд да постанови, че отделните щати имат право да упълномощават щатските банки да издават техни собствени пари; в резултат от това почти всички книжни пари в обръщение били все банкноти, издадени от щатски или частни финансови институции. Почти през цялата дотогавашна история американците страдали от недостиг на монети, към който се прибавяла и липсата на единна национална книжна валута; в търсенето на удобен и практичен заместител банките предложили като единствено разумно решение използването на банкноти, издавани от самите тях. За съжаление, както често става, когато системата е още нова и недостатъчно добре сработена, много граждани станали жертва на безскрупулни банкери, които срещу депозитите им в злато и ценности ги затрупвали с хартия без стойност. Докато професията на банкера в континентална Европа се смятала за все по-значима и високоотговорна и се ползвала с безпрецедентно, непрестанно нарастващо обществено доверие, подкрепа и престиж, американските банкери минавали за мошеници и измамници, а банковата институция — за едно необходимо зло, до което хората прибягвали, но което никой не уважавал.

През първата половина на деветнайсети век правителството на Съединените щати издавало всички видове монети от злато, сребро и мед, но никакви книжни пари. Тъй като нямало федерални банкови закони, книжните пари се издавали от банки, функциониращи според щатските закони, като все пак били обезпечени със злато. От самото основаване на държавата обаче определени влиятелни политически сили се обявявали за преминаване на банките и националната валута изцяло под управлението на федералното правителство. В желанието си да дискредитират местните и щатските банки те разпространявали истории, често измислени, за банкери разбойници, които завличали клиентите си и фалирали или пък сейфовете им се оказвали пълни с гвоздеи и оловни пръчки вместо със злато. С такива невероятни аргументи тези сили призовавали за учредяване на федерална банка или серия от държавно лицензирани банки, както и за контролиране от правителството на цялата дейност по издаването на книжни пари.

Съвременната компютърна техника позволява на изследователите да възстановят и анализират в детайли сметководните книжа на някогашните банки. Историческата истина е, че въпреки всички страховити истории за банкери разбойници и фантомни банки из териториите на Дивия запад в голямата си част независимите банки управлявали доста отговорно потока от книжни пари. Изземването на правата им за контрол на паричната маса било продиктувано не толкова от някаква тяхна неспособност да се справят със задачата, колкото от политически натиск за централизиране на цялата държавна власт във Вашингтон. Застъпниците на силна централизирана държавна власт използвали Гражданската война като повод да се разправят с независимите банки.

Ерата на свободните банкери — или както ги наричали техните хулители, банкерите разбойници — приключила с приемането от Конгреса на Закона за Националната банка от 1863 г.; по силата на този закон, смятано от 1866 г., всички банкноти, издавани от щатските банки, подлежали на облагане с данък. Създадена била една действително национална валута под контрола на федералното правителство и лицензираните от него банки. През следващите няколко години федералното правителство злоупотребило по най-срамен начин с този свой монопол, като непрестанно издавало големи количества банкноти без покритие.

При управлението на президента Ейбрахам Линкълн и на министъра на финансите Салмън Портланд Чейс федералното правителство се нуждаело от големи суми за изграждане на войската — ресурси, с каквито не разполагало. Подобно на много други правителства преди и след него, то видяло решението на проблема в пускане на печатарските преси — в отпечатването на книжни пари без покритие. С първия Закон за платежните средства, подписан от президента Линкълн на 25 февруари 1862 г., правителството било упълномощено да отпечата 150 милиона долара в банкноти с номинал минимум от пет долара. По този начин била създадена двойствена валутна система. От една страна, държавата изисквала вносните мита да се плащат в златни или сребърни монети, като същевременно приемала да изплаща лихва в монети по всички държавни облигации. От друга страна обаче, войниците и кредиторите на държавата получавали дължимите им суми във второразредните книжни долари — наричани „зелени гърбове“ заради цвета на обратната им страна, — които Министерството на финансите не спирало да бълва и които не били обезпечени с нищо освен с голи обещания.

Макар да се издавали като валута, на практика зелените гърбове представлявали един вид държавни облигации с ниска номинална стойност, при това неносещи лихва. Правителството обещавало да изкупи банкнотите по номинала в неопределен бъдещ момент след приключването на войната. Следователно зелените гърбове не били нищо друго, освен облигации срещу принудителен заем, който държавата взела от народа, за да финансира Гражданската война. Разбира се, винаги съществувала опасност правителството да загуби войната или пък, дори и да я спечели, впоследствие да реши да не изкупува банкнотите по номинална, или по каквато и да било стойност. Така разменната стойност на зелените гърбове служела като барометър за общественото доверие в евентуалното спечелване на войната от Съюза, както и в добросъвестните намерения на правителството да изкупи собствените си банкноти срещу злато.

На 11 юли 1862 г. бил приет и втори Закон за платежните средства, по който били отпечатани още 150 милиона долара в същите банкноти. Колкото повече зелени гърбове се печатали, толкова повече спадала разменната им стойност; така през юни 1864 г. сто долара в банкноти се разменяли срещу 35,09 златни долара, или малко повече от една трета от номиналната стойност на банкнотите. Приблизително по същото време обаче надеждите за победа на Съюза над Конфедерацията започнали да се увеличават, а заедно с тях бавно нараствала и вярата, че все някой ден правителството ще изкупи банкнотите си по курс, малко по-близък до номиналната им стойност. За да настъпи този ден, трябвало да минат още петнайсет години — едва на 2 януари 1879 г. гражданите най-после получили възможност да разменят зелените гърбове срещу еквивалентна стойност в злато. Дотогава Съединените щати се били съвзели от войната и дори натрупали златни резерви от 114 милиона долара. Съзнавайки, че правителството вече напълно е в състояние да гарантира банкнотите, сравнително малко хора чувствали нужда да ги разменят срещу злато.

Междувременно с присъда по делото „Хепбърн срещу Гризуолд“ от 1870 г. Върховният съд на Съединените щати определил издаването на зелените гърбове от правителството като незаконно и противоречащо на Конституцията. В присъдата се постановявало, че никой гражданин не можел да бъде принуждаван от федералното правителство да приема книжни банкноти като погасяване на заем, взет от същото правителство преди войната в златни или обезпечени със злато монети. Съдията, подписал тази присъда, бил същият Салмън П. Чейс, междувременно (през 1864 г.) назначен от президента Линкълн за председател на Върховния съд. Така Чейс обявил за противоконституционно собственото си разпореждане, издадено няколко години по-рано в качеството му на министър на финансите, за напечатване на злополучните зелени гърбове. На следващата година нов състав на Върховния съд отменил присъдата.

Докато федералното правителство се натъквало на сериозни затруднения при финансиране на водената от него война, проблемите на Конфедерацията — официалното име, с което се наричали южните щати — били много по-ужасни. Според една теория коренът „дикси“, например в думата Диксиленд, произлиза от названието на десетдоларовата банкнота с надписи на френски и английски език, издадена през 1830 г. от Банката на Луизиана в Ню Орлиънс. Тъй като на френски десет е dix, популярното название на тези банкноти било „диксове“. Така до 60-те години на века Дикси започнали да се наричат събирателно щатите, съставящи Конфедерацията. Дали тази етимология е достоверна, вече никой не може да каже. Така или иначе, би било справедливо, ако популярното название на южните щати действително произлиза от книжните им пари, тъй като парите изиграли решаваща роля в кратката история и опустошителното поражение на Конфедерацията.

Докато Съединените щати издали по време на Гражданската война общо 450 милиона долара в банкноти, щатите от Конфедерацията пуснали в обръщение книжни пари на стойност близо един милиард долара. В резултат от това до март 1861 г. цените там се вдигали с около 10% месечно, а след тази дата, през времетраенето на войната, се повишили още над 90 пъти. Стока, която през 1860 г. на север струвала 100 щатски долара, през 1865 г. била поскъпнала на $146. През същия период в южните щати цената на същата стока от 100 южни долара скочила главоломно на $ 9211. Трудно е дори да се повярва, че набързо сформираното правителство на Конфедерацията изобщо било в състояние да води война при такива условия, при това с начален бюджет от около 37 милиона долара. Както пише Джон Кенет Гълбрайт:

„Чудото на Конфедерацията, както и на Рим, е не в това, че падна накрая, а в това, че толкова дълго време успя да се задържи.“

За разлика от зелените гърбове, които федералното правителство изкупило след петнайсет години, никой дори не си дал труда да обмени оня един милиард долара, издадени от правителството на Конфедерацията. Много южняшки фамилии пазили безполезните си пари в продължение на десетилетия след края на войната, но така и не дочакали да им ги разменят. Поради срива на паричната система на Конфедерацията, в допълнение към опустошението на столицата и цялата й инфраструктура, Югът, който преди войната бил най-богатата земя на Северна Америка, се превърнал в най-бедната територия на САЩ, каквато останал още близо цял век.

Федералното правителство било крайният победител в Гражданската война не само защото успяло да бие Юга във военно отношение, но най-вече защото след войната наложило своя контрол над всички щати и над националната валута. Правителството отменило правата на отделните щати да издават свои банкноти чрез лицензирани от самите тях банки; разбило множеството банки, които издавали свои собствени пари; в крайна сметка федералното правителство разгромило Юга военно, политически и икономически. След приключването на Гражданската война федералният долар триумфално се наложил като единна национална валута на Съединените щати, а оттогава насам федералното правителство и лицензираните от него банки изцяло контролират националната валута.

Надигнали се гласове, призоваващи за пускане в обръщение на нови книжни пари и неограничени количества сребърни монети. През 1874 г. се създала политическа партия на Зелените гърбове, която се ползвала с енергичната поддръжка на бедните фермери от западните територии; на националните избори тя се представила твърде зле и успяла да просъществува по-малко от едно десетилетие. Някои от исканията на Зелените гърбове били подети от Народната партия на САЩ, известна повече като Народняшката партия; едно от тези искания било правителството да раздаде по петдесет долара на всеки гражданин на страната. Първоначално партията се радвала на широка подкрепа, главно от страна на фермерските фамилии в южните и западните щати, но тя също не успяла да спечели национални избори и се саморазтурила след изборите от 1892 г.

Златният кръст и Вълшебникът от Оз

Популизмът бил особено ефективен сред южните щати, където бедността и общественото недоволство били най-големи. Хората се чувствали притиснати между банкерите републиканци на Севера и новоосвободените роби, с които трябвало да се конкурират на пазара на работната сила. Твърде скоро политиците от Народняшката партия открили, че докато не е по силите им да контролират банкерите и заможния елит, бившите роби са идеална изкупителна жертва за всичките проблеми и оплаквания на техните избиратели. В допълнение към исканията си за отслабване на държавния контрол върху паричната маса народняците — особено в щатите на бившата Конфедерация — призовавали към една радикално нова система на расова сегрегация.

Макар нито веднъж да не успели да спечелят национални избори, народняците владеели всички южни и някои от западните щати. До 90-те години на века те успели да отстранят от заеманите държавни длъжности всички негри и лица от смесена раса, както и всички бели републиканци; това било постигнато чрез драстично ограничаване на избирателните права на цветнокожите. Превземайки Юга, народняците въвели расова сегрегация в училищата, жилищните квартали, обществените сгради и във всички форми на обществен транспорт. Забранени били смесените бракове, а съществуващите деца от такива бракове били обезнаследени по линия на белия родител. За негър бил обявяван всеки, който имал в жилите си дори и една шестнайсета част африканска кръв. Институцията на расова сегрегация, която народняците успели да наложат, продължила близо седемдесет години — от 90-те години на деветнайсети век до приемането на Закона за гражданските права през 1964 г., когато почти никой вече не си спомнял как точно била възникнала тя.

Макар действията на народняците да имали ужасяващи последици за живота на чернокожите американци, те практически не се отразили на банкерите или на финансовата система на страната, която ставала все по-тясно ориентирана към златото. През по-голямата оставаща част от деветнайсети век различни политически течения спорели дали страната следва да се придържа само към златния или към някаква смесена система от златния и сребърния стандарт. През това време фермерите затъвали в дългове към банките; техните земи, селскостопански инвентар, а понякога дори и семената, с които работели, били ипотекирани. Заемите им били отпускани в банкноти, обезпечени със злато; те трябвало да се връщат в същите банкноти, а през това време стоката им все повече се обезценявала. С всяка следваща реколта те получавали все по-малко пари за продукцията си, а „златните“ банкноти ставали все по-скъпи. Нужни били пари, а един от начините за увеличаване на паричната маса в обръщение бил чрез неконтролирано сечене на сребърни монети. Фермерите от южните и западните щати, които подкрепяли Народняшката партия, искали валутата да бъде обвързана както към златния, така и към сребърния стандарт. Те вярвали, че ако в обръщение се пуснат повече пари, ще бъдат по-малко зависими от банкерите и политиците в големите градове.

Сенаторът народняк Уилям Дженингс Брайън от фермерския щат Небраска, неизменен кандидат за президент от Демократическата партия по време на една епоха, когато Белият дом е доминиран изцяло от републиканците, бил неуморен борец за биметализма — за едновременното използване на златния и сребърния стандарт. В своята знаменита реч на конгреса на Демократическата партия от 1896 г. при приемане на номинацията за президентските избори той подложил на огън и жупел банкери, финансисти, републиканци и всякакви други „златни бръмбари“ — презрителното прозвище на всички онези, които поддържали златния стандарт. Брайън заявил:

„Значи вие се опитвате да ни убедите, че големите градове подкрепят златния стандарт? Аз пък ви казвам: големите градове съществуват само благодарение на плодородните равнини. Дори да бъдат опожарени до основи, ако равнините са живи, градовете пак ще израстат, като по магия. Но погубите ли равнините, трева ще расте в големите ви градове!“

Уилям Брайън завършил речта си с един класически пример на ораторско изкуство от деветнайсети век:

„Не се опитвайте да нахлузите този трънен венец на челото на трудовия човек. Не разпъвайте човечеството на вашия златен кръст.“

Въпреки гръмотевичните аплодисменти на своите съпартийци демократи той бил сразен от републиканския кандидат Маккинли на изборите през 1896 г. и повторно през 1900 г.

Брайън не се отчаял и продължил да се кандидатира и на по-нататъшните президентски избори, които така и не успявал да спечели. Той се добрал до държавен пост едва при избирането на Удроу Уилсън за първия президент демократ след Гражданската война, като през 1913 г. бил назначен за държавен секретар. Само две години по-късно, през 1915 г., той подал оставка в знак на несъгласие с решението на Уилсън за въвличане на Съединените щати във войната в Европа — един ход, на който изолационистът Брайън се противопоставял със същата ярост, с която отказвал да приеме и златния стандарт.

Най-прочутото литературно произведение, взело за сюжетна основа дебата между привържениците на златния и сребърния стандарт в Съединените щати, е книгата „Вълшебникът от Оз“ от журналиста Лиман Франк Баум, публикувана през 1900 г. Авторът е запомнен с недоверието си към градските финансисти и с подкрепата си за биметалния долар, обезпечен едновременно със злато и сребро. Забележителното му литературно въображение ражда една доста свободна сатира на паричния дебат и политическата история на епохата чрез забавните приключения на добродетелното, макар и доста наивно селско момиче Дороти — събирателен образ на провинциалния американец. Смята се, че в основата на образа е залегнала народняшката активистка и ораторка Леели Келси, известна като „Торнадото на Канзас“.

Циклон отвява главната героиня Дороти и нейното куче от родния им Канзас и ги запокитва някъде далеч на изток. Когато се опомнят, те виждат пред себе си път, постлан със златни плочки, който води до омагьосаната страна Оз — свърталище на лоши магьосници и зли банкери. По пътя си срещат последователно Плашилото, алегоричен образ на американския фермер; Тенекиения дървар, олицетворяващ фабричния работник; и Страхливия лъв, чийто първообраз е не друг, а неуспелият кандидат-президент Уилям Дженингс Брайън. Походът на тази пъстра група към страната Оз напомня марша на Армията на Кокси от 1894 г., при който тълпа безработни мъже, предвождала от „генерал“ Джейкъб Кокси, поема към столицата, за да настоява за пускане в обръщение на допълнителна сума от 500 милиона „зелени гърбове“ и разкриване на повече работни места за народа.

Влиятелният американски търговец и политик Маркъс Хана, член на Сената и идеолог на Републиканската партия при управлението на Маккинли, е в основата на образа на злия вълшебник, контролиращ финансовите механизми в Изумрудения град. Той е наречен Вълшебник на Златната унция — съкратено Oz — единицата мярка за тегло на благородни метали, използвана и до днес. Населението на източните щати е представено като глуповатите Дъвчащи, които за нищо на света не могат да разберат механизмите на управление на финансите, всичките лостове и конци, които дърпат Вълшебникът и неговите финансисти, за да направляват парите, икономиката и в крайна сметка държавата.

В Изумрудения град, който изцяло е под властта на Вълшебника, всички жители са длъжни да носят зелени очила, закачени на златна токичка. Отвъд пределите на града Лошата магьосница от Запад е поробила жълтите Мигащи — намек за империалистическите амбиции на републиканската администрация, която неотдавна е отнела Филипините от Испания и отказва да им даде независимост.

В крайна сметка американските граждани разобличават Вълшебника и неговите зли вещици в мошеничество, с което се оправят нещата и се възцарява биметалният свят от злато и сребро. Същевременно фермерът Плашилото изведнъж открива колко интелигентен е всъщност; Страхливия лъв си възвръща смелостта, а Тенекиения дървар получава нов източник на сила във вид на биметален инструмент — златна брадва със сребърно острие, която никога вече няма да ръждясва, стига редовно да бъде смазвана със сребърната гресьорка, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни.

Накрая вълшебните сребърни обувки на Дороти я отвеждат обратно в родния й Канзас. Любопитно е да се напомни, че в едноименния филм обувките на Джуди Гарланд са рубиненочервени — много по-драматичен цвят, който добре изпъква на големия екран. Това едва ли означавало нещо за зрителите на филма, които най-вероятно не си давали сметка, че историята на Дороти, която за тях била просто една детска приказка, всъщност е замислена като алегория на американската финансова политика на границата между двата века. През същата година, в която излязла книгата на Лиман Баум — 1900, Конгресът на САЩ приел Закона за златния стандарт, с който американската държава още по-плътно обвързва своята валута към златото.

Разбира се, народняците продължили да настояват за прилагане на някаква форма на биметализъм в американската финансова политика, но в крайна сметка загубили борбата. Откриването на огромни залежи на злато в Южна Африка, Аляска и Колорадо довело до удвояване на световните запаси на този метал и респективно до облекчаване на паричния недостиг. Народняците получили исканите количества инфлационни пари и без да се налага преминаване към сребърен стандарт; между 1897 и 1914 г. цените в Съединените щати нараснали с около 50%, а в Англия — с 26%. Макар Съединените щати и по-голямата част от останалия свят да запазили златния стандарт, изведнъж се намерили пари за всички.

Бележки

[1] Съответно: Широка улица и широк път — Б.пр