Р. А. Салваторе
Убежище (9)

8
Следи и Загадки

Беше изминало повече от денонощие от кръвопролитието, когато един от съседите на семейство Тисълдаун реши да посети отдалечената ферма. Миризмата на смърт посрещна посетителя и той разбра какво се бе случило, още преди да влезе в къщата или хамбара.

Един час по-късно, когато се завърна във фермата, съседът водеше със себе си кмета Делмо и още няколко въоръжени мъже. Те обиколиха нивите около къщата, после предпазливо влязоха вътре, сложили парцали на лицата си, за да не усещат отвратителната миризма.

— Какво чудовище може да е сторило това? — запита се кметът.

Вместо отговор, от спалнята на децата излезе един от фермерите — в ръката си държеше счупен ятаган.

— Оръжието на мрачния елф? Трябва да намерим МакГрисъл.

Делмо се поколеба. Той очакваше подкреплението от Сундабар да пристигне всеки момент и смяташе, че Ястреборъката Чучулига ще се справи по-добре отколкото избухливия и неконтролируем планинец.

Ала кметът не успя да възрази. Ръмженето на кучетата извести на всички, че Роди МакГрисъл бе пристигнал. Мърлявият широкоплещест мъж влезе в кухнята. Цялото му лице беше покрито в ужасни белези и кафява, засъхнала кръв.

— Елфическо острие! — извика той, веднага щом разпозна оръжието. — Същото, което оня мрачен елф използва срещу мен!

— Пазителката скоро ще пристигне — започна Делмо, но МакГрисъл не го слушаше. Той обикаляше из кухнята и спалнята, побутваше труповете с крак и се навеждаше, за да ги огледа и да потърси следи.

— Видях стъпките отвън — каза изведнъж планинецът. — Били са двама струва ми се.

— Мрачният елф не е сам — заяви кметът. — Още една причина да почакаме отряда от Сундабар.

— Ха! А откъде си сигурен, че ще дойдат? — изсумтя Роди. — Ще тръгна след елфа още сега, докато следата му е още прясна и кучетата могат да я надушат!

Няколко от събралите се фермери закимаха одобрително, докато Делмо не им напомни с какво същество си имат работа.

— Един-единствен мрачен елф успя да те повали, МакГрисъл — заяви кметът. — Сега смяташ, че са двама или повече. Как искаш да отидем и да ги заловим?

— Лошият късмет ме повали, а не друго! — тросна се Роди, после се огледа наоколо и се обърна към нерешителните фермери. — В кърпа ми беше вързан тоя мрачен елф!

Мъжете започнаха да бъбрят разтревожено и да си шепнат един на друг, когато кметът хвана МакГрисъл за ръката и го дръпна в другия край на стаята.

— Изчакай един ден — помоли го Делмо. — Ще имаме повече шансове за успех, когато пазителката дойде.

Роди не изглеждаше сигурен.

— Това си е моя битка — изръмжа той. — Той уби кучето ми и ми остави тези грозни белези.

— Искаш го, ще го получиш — обеща Делмо, — но тук не става дума само за кучето и гордостта ти.

Лицето на МакГрисъл се изкриви злобно, но кметът беше непоколебим. Ако в местността наистина върлуваше отряд мрачни елфи, това означаваше, че животът на всички в Малдобар бе в опасност. Докато чакаха помощ от Сундабар, най-голямата защита на малкото фермерско общество беше неговата сплотеност, а тя щеше да бъде разрушена, ако Роди поведеше мъжете, които и без това не бяха много, на бой с мрачните елфи. Бенсън Делмо беше достатъчно проницателен и знаеше, че не може да промени намеренията на МакГрисъл. Планинецът беше дошъл в Малдобар преди няколко години и бе останал там, но като цяло той беше скитник и не дължеше нищо на града.

Роди се обърна на другата страна, за да сложи край на разговора, но кметът го сграбчи за ръката и го завъртя към себе си. Кучето на Роди оголи зъби и изръмжа, но заплахата беше нищожна в сравнение с ужасния зловещ поглед, който МакГрисъл отправи към кмета на Малдобар.

— Ще имаш твоя мрачен елф — бързо промълви Делмо, — но, умолявам те, почакай докато дойде помощ от Сундабар — настоя той, после бързо премина към аргументите, които наистина щяха да повлияят на едрия планинец. — Аз не съм от бедните, МакГрисъл, а ти, доколкото си спомням, беше ловец на глави, преди да дойдеш в Малдобар. Надявам се, все още си такъв.

Възмущението, изписано по лицето на планинеца, бързо се замени с любопитство.

— Изчакай да дойде помощта, после иди и залови мрачния елф — кметът спря, за да помисли какво да му предложи. Нямаше никакъв опит в подкупите, не искаше да даде прекалено ниска цена и да угаси интереса, който бе събудил току-що, нито пък искаше да развързва кесията си повече от необходимото. — Хиляда златни жълтици за главата на елфа.

Роди Макгрисъл имаше опит в наддаванията. Той прикри добре задоволството си — предложението на кмета надвишаваше обичайното му възнаграждение поне пет пъти, а и без награда, пак би тръгнал след мрачния елф.

— Две хиляди! — промърмори планинеца, решил, че тази цена може да компенсира всичките му нещастия.

Кметът усети как му прилошава от неочакваната сума, но въпреки това не престана да си напомня, че съдбата на града е заложена на карта.

— И нито жълтица по-малко! — добави Роди и кръстоса силните си ръце пред гърдите.

— Почакай да дойде лейди Чучулига — примирено заяви Делмо, — и ще получиш твоите две хиляди.

* * *

Цяла нощ Пиводън вървя по следите на ранения мрачен елф. Огромният планински великан не беше сигурен какво е отношението му към смъртта на Улгулу и Кемфана — двамата баргести, който бяха отнели не само бърлогата, но и свободата му. Знаеше, че вероятно би се уплашил от всеки неприятел, способен да победи двете чудовища, ала убиецът — мрачен елф бе ранен сериозно.

Дризт разбираше, че е преследван, но не можеше да стори нищо, за да прикрие следите си. Единият му крак, изкълчен по време на падането в клисурата, се влачеше болезнено и елфът правеше всичко, което е по силите му, за да запази преднината си пред великана. Когато настъпи яркото и свежо утро, положението на Дризт се утежни още повече. Той дори не се надяваше, че ще успее да избяга от планинския гигант на дневната светлина.

Пътеката го отведе в един участък, покрит с различни по височина дървета, растящи там, където корените им бяха открили пролука в многобройните скални късове. Дризт нямаше друг избор, освен да продължи да бяга. Реши да прекоси горичката, но когато се облегна на едно голямо дърво, за да си поеме дъх, изведнъж му хрумна идея — бе забелязал клоните на дърветата — ниски, меки и наподобяващи канап.

Мрачният елф се обърна назад към пътеката. С тромава крачка непреклонният планински великан прекосяваше едно голо каменисто пространство. Със здравата си ръка, Дризт извади ятагана и отсече най-дългия клон, който намери. После се огледа за подходяща скала.

Измина около половин час, докато великанът навлезе в малката горичка, размахващ дървена сопа в огромната си ръка. Пиводън спря изведнъж — иззад едно от дърветата изскочи раненият мрачен елф и застана на пътя му.

Дризт едва не въздъхна от облекчение, когато великанът се закова точно на определеното място. Беше се опасявал, че огромното чудовище ще продължи напред и ще го убие, защото знаеше, че е ранен и не би могъл да се отбранява. За да се възползва от колебанието на великана, Дризт изкрещя: „Стой!“ на езика на гоблините и направи малко заклинание, което обви гиганта в лилави вълшебни пламъци.

Пиводън се поразмърда неспокоен, но не направи нито крачка към странния си и опасен враг. Дризт се загледа с любопитство в потропващите крака на великана.

— Защо ме преследваш? — попита той. — Нима и ти желаеш да споделиш вечния сън на баргестите?

Пиводън навлажни изсъхналите си устни с дебелия си език. Дотук срещата се развиваше много по-различно от очакваното. Великанът се опитваше да потисне инстинктивните си потребности, който го бяха довели дотук, опитваше се да обмисли възможностите си.

Улгулу и Кемфана бяха мъртви. Това означаваше, че той ще може да си върне пещерата. Но гнолите и гоблините също ги нямаше, а дребният досаден куиклинг не се бе мяркал отдавна. Изведнъж в главата на великана проблесна една мисъл.

— Приятели? — попита с надежда Пиводън.

Дризт почувства облекчение, че е избегнал битката, но предложението на великана го настрои скептично. Бандата на гнолите му бе предложила почти същото и това бе довело до пагубен край, а и този великан очевидно бе свързан с чудовищата, убили фермерското семейство.

— Приятели, но с каква цел? — попита неуверено мрачният елф, с напразната надежда, че това същество може да се ръководи от принципите си, а не от жаждата за кръв.

— Да убиваме — отвърна Пиводън сякаш отговорът бе очевиден.

Дризт изръмжа и яростно отметна глава назад, а гъстата му, бяла коса диво се развя. С рязко движение елфът посегна към ятагана си, без да се замисля дали кракът на великана е попаднал в примката на неговия капан.

— Ще те убия! — изрева Пиводън, забелязал неочаквания обрат на събитията, после вдигна сопата си за удар и направи огромна крачка напред, крачка, препъната от жилавия клон, увил се като змия около крака му.

Дризт се замисли дали да нападне великана. Напомни си, че капанът му е проработил и че той самият, в сегашното си състояние, едва ли би могъл да оцелее в битка с огромното същество.

Пиводън погледна към крака си и изрева от ярост. Клонът не беше най-здравата примка, а и не бе особено стегнат — ако се наведеше планинският великан можеше с лекота да се освободи, но огромното същество не се славеше със своята интелигентност.

— Ще те убия! — отново изрева великанът и с все сила ритна с крак, за да махне ужасния клон от крака си.

Задвижена от силата на удара, огромната скала, скрита в гъсталака и завързана за другия край на клона, полетя напред и се заби в гърба на великана.

Пиводън се канеше да изреве за трети път, но от гърдите му се изтръгна само свистящ въздух.

Тежката сопа падна на земята, а великанът, притиснал с ръка кръста си, се отпусна тежко на едно коляно.

Дризт се поколеба за миг — не знаеше дали да избяга или да го убие. Не се страхуваше за себе си, великанът нямаше скоро да тръгне по следите му, но не можеше да забрави зловещото му изражение, когато бе заявил, че иска да убиват заедно.

— Колко още семейства искаш да убиеш? — попита Дризт на езика на мрачните елфи.

Пиводън не разбра думите му, само изсумтя и изръмжа от болка.

— Колко? — попита отново Дризт, очите му се присвиха заплашително, а ръката му стисна здраво дръжката на ятагана.

Ударът му беше светкавичен и силен.

* * *

Бенсън Делмо беше безкрайно щастлив, когато помощта от Сундабар — Ястреборъката Чучулига, тримата и войни и мъдрото джудже Фрет — пристигнаха привечер на същия ден. Кметът им предложи да хапнат и да си починат, но Чучулигата чу за кръвопролитието във фермата на Тисълдаун и веднага се отправи към местопрестъплението, заедно с другарите си, следвани от Делмо, Роди МакГрисъл и още няколко любопитни фермери.

Когато пристигнаха в отдалечената ферма, тя остана много разочарована. Важните улики бяха погребани под стотици други следи, а много от предметите в къщата, дори и труповете, бяха пипани и премествани. Въпреки това пазителката и опитните и другари обиколиха методично наоколо, опитвайки се да разберат колкото се може повече за отвратителните убийства, станали в къщата.

— Неразумни хора! — сгълча фермерите Фрет, когато тя и останалите привършиха с огледа на местопрестъплението. — Сами сте помогнали на враговете си!

Няколкото от мъжете, включително и кмета на Малдобар, се огледаха виновно наоколо, но Роди изръмжа и се надвеси над спретнатото джудже. Чучулигата побърза да се намеси.

— Унищожили сте някои улики, когато сте били тук по-рано — спокойно обясни на кмета тя, после пристъпи между Фрет и едрия планинец. Беше чувала много истории за МакГрисъл и репутацията му — мъжът се славеше като непредсказуем и избухлив.

— Не знаехме… — опита се да обясни Делмо.

— Разбира се, че не сте — отвърна пазителката. — На ваше място всеки би постъпил така.

— Всеки аматьор — отбеляза Фрет.

— Да си затваряш устата! — изръмжа МакГрисъл. Кучето му също оголи зъби и заръмжа.

— Успокой се, добри човече — помоли го пазителката. — Имаме си достатъчно врагове извън Малдобар, не ни трябват и тук.

— Аматьори? — закрещя планинецът. — Преследвал съм стотици врагове! Научих достатъчно за този мрачен елф, за да го намеря.

— Сигурен ли си, че е бил мрачен елф? — попита с искрено съмнение Чучулигата.

Роди кимна и един фермер, застанал наблизо, извади счупения ятаган.

— Елфическо острие — грубо заяви Роди и посочи към белезите си. — Виждал съм го отблизо!

Пазителката огледа раздраното лице на планинеца и веднага се досети, че тези рани не са нанесени от острия като бръснач ятаган, но не виждаше смисъл да продължава да спори с МакГрисъл.

— Имаше и следи от мрачен елф — продължи той. — Следи от ботуши, подобни на тези, които открихме в гората, където бе забелязан той.

Ястреборъката погледна към хамбара и всички насочиха погледите си натам.

— Онази врата е била изкъртена от същество с огромна сила — отбеляза тя. — По-младата жена, чийто труп намерихме вътре, не е била убита от мрачен елф.

Роди МакГрисъл обаче, не се предаваше лесно.

— Нашият мрачен елф не е сам — заяви той. — Води със себе си една огромна черна пантера. Едро, проклето животно!

Думите на планинеца не разсеяха подозренията на Ястреборъката. Пазителката не беше видяла следи от лапи в хамбара, а и начинът, по който бе разкъсана и изядена жената, не отговаряше на знанията и за огромните котки. Тя обаче, не сподели мислите си с грубия мъж. Виждаше, че той не желае да чуе нищо, което би могло да обори заключенията му.

— Е, ако сте се уморили от това място, да тръгваме по следата — оживи се Роди. — Кучето ми познава миризмата му, а и без това му дадохме достатъчно преднина!

Чучулигата погледна разтревожена към кмета на Малдобар, но той се обърна, смутен от проницателните и очи.

— Роди МакГрисъл ще дойде с вас — обясни Делмо, като едва изговаряше думите искаше му се да не бе сключвал прибързаната сделка с едрия планинец.

Сега, когато виждаше колко хладнокръвна и спокойна е пазителката и нейните войни и колко различни са от избухливия и опърничав МакГрисъл, кметът разбираше, че е по-добре те сами да се заемат със ситуацията. Ала, уви, сделката си беше сделка.

— Само той от Малдобар ще се присъедини към вас — продължи Делмо. — Роди е преследвач, наемник. Познава района по-добре от всеки друг.

За учудване на Фрет, Чучулигата отново се въздържа.

— Слънцето скоро ще залезе — заяви тя. После се обърна към МакГрисъл: — Тръгваме утре призори.

— Дадохме достатъчно преднина на този мрачен елф! — възрази Роди. — Трябва веднага да го заловим!

— Ти смяташ, че мрачният елф се крие и бяга от нас — спокойно отвърна Дав, макар че този път гласът и звучеше по-остро и непоколебимо. — Колко мъртъвци са смятали същото за враговете си?

Озадачен, Роди не отговори.

— Мрачният елф или отрядът му, вероятно се спотайват наблизо — продължи пазителката. — Искаш да се сблъскаш с тях неочаквано ли, МакГрисъл? Ще ти е приятно ли да се биеш с отряд мрачни елфи посред нощ?

Роди вдигна ръце, изръмжа, обърна се и важно се отдалечи, следван от кучетата си.

Кметът предложи на Чучулигата и другарите и да преспят в собствената му къща, но те предпочетоха да останат близо до фермата на Тисълдаун. Когато фермерите се разотидоха, тя се усмихна, а Роди си устрои лагер недалеч от сундабарския отряд, за да ги наблюдава отблизо. Зачуди се какво ли ще спечели МакГрисъл от това преследване — беше убедена, че в случая не става дума само за отмъщение, за белязаното му лице или загубеното ухо.

Не след дълго, джуджето, пазителката и Габриел се настаниха край лагерния огън в двора на фермата, а елфът-стрелец и другият войн от групата застанаха на пост.

— Наистина ли ще позволиш на това чудовище да дойде с нас? — попита джуджето.

— Това е техният град, скъпи Фрет — обясни му Дав. — Не мога да отрека, че МакГрисъл познава района.

— Но той е толкова мръсен — изсумтя джуджето.

Дав и Габриел се спогледаха усмихнати. Осъзнал, че няма да постигне нищо с аргументите си, Фрет разстла постелята си и се мушна в нея, като нарочно обърна гръб на останалите.

— Добрият стар Фредегар — промърмори Габриел. Чучулига се усмихна, но войнът забеляза искрената загриженост, изписана на лицето на пазителката. — Проблем ли има, лейди? — попита той.

Чучулигата сви рамене.

— Нещо не е наред в тази ситуация — започна тя.

— Жената в хамбара не е убита от пантера — отбеляза Габриел. Той също бе забелязал някои несъответствия.

— Фермерът, убит в кухнята, този, когото нарекоха Бартоломю, също не е убит от мрачен елф — добави пазителката. — Гредата, в която е бил счупен вратът му, е почти разбита. Само великан може да притежава подобна сила.

— Магия? — попита Габриел.

Жената повторно сви рамене.

— Магията на мрачните елфи е малко по-фина, според нашия мъдрец — каза тя и погледна към джуджето, което отдавна хъркаше, при това доста шумно — и по-изкусна. Фрет не вярва, че елфическата магия може да убие Бартоломю или жената по такъв жесток начин, нито пък да разбие вратата на хамбара. А и в следите забелязах нещо особено.

— Две следи от стъпки — заяви Габриел. — Едните оставени почти ден по-късно.

— И с различна дълбочина — добави Ястреборъката. — И едните, и вторите, могат наистина да принадлежат на мрачен елф, но първите, тези на убиеца, са прекалено дълбоки.

— Може да е шпионин на мрачните елфи — предположи войнът. — Омагьосан обитател на долните земи? Истинският мрачен елф е дошъл на другия ден, за да огледа работата на своето чудовище.

Този път и Габриел сви объркано рамене.

— Ще разберем — успокои го пазителката.

Войнът запали лулата си, а тя оправи постелята си и се приготви за сън.

* * *

— О-господарю, мой-господарю — завайка се Тифанис, когато видя гротескно премазания, полу-трансформиран баргест.

Куиклингът не тъжеше особено нито за Улгулу, нито за невръстния му брат, но смъртта на двата звяра щеше да се отрази драстично на бъдещето на дребния зъл дух. Той бе обединил силите си с Улгулу заради взаимната изгода.

Преди появата на баргестите, Тифанис прекарваше дните си в самота, като крадеше, когато и каквото можеше от близките селища. Беше уредил живота си добре, но въпреки това се чувстваше самотен и нещастен.

Улгулу беше променил всичко. Армията на баргеста му предлагаше защита и приятелство, а Улгулу, който винаги планираше нови и все по-ужасни убийства, непрекъснато го пращаше на различни важни и отговорни мисии.

Сега Тифанис трябваше да се прости с този живот — двамата баргести бяха мъртви и дребният дух не можеше да стори нищо, за да промени този факт.

— Пиводън? — запита се изведнъж куиклингът. Единственото създание, липсващо от бърлогата, бе именно планинският великан, а той можеше да се окаже добър другар.

Тифанис бързо откри следите му, водещи от пещерата и навлизащи дълбоко в гората. Малкият дух запляска развълнувано с ръце, може би около стотина пъти за изминалата секунда, после се стрелна напред, за да открие новия си приятел.

* * *

Високо в планините, Дризт До’Урден наблюдаваше светлините на Малдобар за последен път. Откакто бе слязъл в подножието на планината, след неприятната случка със скункса, мрачният елф се бе сблъскал с един кръвожаден свят, който не се различаваше особено от непристъпните владения на Подземния мрак. Всички надежди, които бяха пламнали у него докато наблюдаваше щастливото фермерско семейство, сега бяха убити, заровени под тежестта на вината и ужасните спомени от кръвопролитието, които щяха да го преследват вечно.

Физически Дризт вече се чувстваше малко по-добре — можеше да си поема дъх, въпреки пронизващата болка, а и раните по ръцете и краката му бяха започнали да се затварят. Щеше да оцелее и този път.

Загледан в светлините на Малдобар, поредния град, който никога нямаше да нарече свой дом, Дризт До’Урден се зачуди дали това не е за добро.