Р. А. Салваторе
Убежище (4)

3
Улгулу

С натежали от страх стъпки, дългоръкият гоблин Натак започна да се изкачва нагоре по стръмния насип. Злощастното същество трябваше да докладва за видяното, за петте мъртви гнола, но се съмняваше, че Улгулу или Кемфана ще се зарадват на новината. Но нима имаше друг избор? Можеше да избяга, да прекоси планината, да мине от другата и страна и да изчезне в пустошта. Натак знаеше, че Улгулу има навика да отмъщава жестоко, но да избяга — този вариант му се струваше още по-отчаян. Огромният му господар можеше да изтръгне цяло дърво с голите си ръце, можеше да откърти камък от огромна скала какво би му попречило да пререже гръкляна на един дезертирал гоблин?

Натак излезе от укритието на шубрака и мина през малкото преддверие, водещо към пещерата на господаря му.

— Време ти било да се върнеш — изсумтя един от двата гоблина в стаята. — Няма те два дни!

Натак кимна и си пое дълбоко дъх.

— Какво открил? — попита другият. — Намерил ли гноли?

Натак пребледня, дори и най-дълбоката въздишка не можеше да облекчи паниката, напираща в него.

— Вътре ли е Улгулу? — попита нервно той.

Пазачите се спогледаха с любопитство, после се вторачиха в Натак.

— Намерил ги е — отбеляза един от тях, досетил се за проблема. — При това мъртви.

— Улгулу няма да е доволен — изписка другият.

Гоблините се отдръпнаха и повдигнаха тежката завеса, която отделяше преддверието от залата за срещи.

Натак се поколеба, преди да влезе, започна да се озърта през рамо, сякаш се канеше да промени намерението си. „Май беше по-добре да избера битката“, помисли си той. Пазачите сграбчиха дългия си сънародник, грубо го изблъскаха в залата и кръстосаха копия зад гърба му, за да му попречат да избяга.

Натак успя да запази присъствие на духа, когато видя, че на огромния трон в дъното на стаята седи не Улгулу, а Кемфана. Той се славеше като по-спокойният от двамата братя, въпреки че бе разкъсал достатъчно от подчинените си, за да си спечели уважението им. Водачът не обърна особено внимание на Натак, а продължи оживения си разговор с Пиводън — дебелият великан, който доскоро твърдеше, че пещерата е негова.

Натак се затътри през стаята и привлече погледите на планинския великан и на почти толкова огромното, аленокожо гоблиноидно създание.

— Да, Натак? — попита Кемфана и махна с ръка, за да предотврати протестите на великана. — Какви новини ми носиш?

— Аз… аз — започна да заеква гоблинът.

Огромните очи на Кемфана изведнъж заблестяха в оранжево — той беше неспокоен, при това опасно неспокоен.

— Аз намерил гнолите! — промърмори Натак. — Били убити. Мъртви.

Пиводън изръмжа гърлено и заплашително, но Кемфана сграбчи здраво ръката му, за да му напомни кой е водачът.

— Мъртви? — тихо попита аленокожият гоблин.

Натак кимна.

Кемфана съжали за загубата на верните роби, но съзнанието на невръстния баргест в този момент бе заето с други мисли — той се чудеше колко ли бурна щеше да е реакцията на непредсказуемия му брат като чуе тази новина. Не му се наложи да се чуди дълго.

— Мъртви! — чу се рев, който едва не разцепи пещерата. Всички в залата се свиха инстинктивно и се извърнаха към звука точно, когато огромната скала, служеща за врата към другата стая, се отмести с грохот.

— Улгулу! — изписка Натак, коленичи на пода и се поклони до земята — не смееше да вдигне очи.

Огромното гоблиноидно чудовище с морава кожа влетя в залата, а оранжевите му очи кипяха от гняв. С три огромни крачки Улгулу се озова до планинския великан. Пиводън изглеждаше дребен и уязвим пред гигантския водач.

— Мъртви! — повтори яростния си рев Улгулу.

Редиците на неговото племе бяха започнали да оредяват. Гоблините бяха избивани от хората или от тях. По време на обичайните си гневни изблици той ги изяждаше и така малобройната банда гноли бе останала единствената грабителска сила на цялото племе.

Кемфана изгледа сърдито по-големия си брат. Двамата невръстни баргести бяха дошли заедно в Материалния свят, за да се хранят и растат. Улгулу незабавно заел мястото на водача, винаги изяждаше най-здравите от жертвите им и така ставаше все по-огромен и силен. Цвета на кожата му и внушителният размер на невръстното чудовище показваха, че скоро ще е готово да се завърне в смрадливите долини и разломи на Геена.

Кемфана се надяваше този ден да настъпи скоро. Когато Улгулу се отидеше, той щеше да управлява, щеше да яде и да става все по-силен. След това щеше да настъпи краят на безкрайния период на съзряване в този прокълнат свят и Кемфана щеше да се завърне в родното си измерение, за да се съревновава със сънародниците си.

— Мъртви — изрева отново Улгулу. — Отвратителен гоблин! Стани и ми обясни как се е случило това! Кой е постъпил така с гнолите ми?

Натак пълзя около минута, после събра смелост и се изправи на колене.

— Аз не знае — изхленчи той. — Гноли разкъсани, накълцани и умрели.

Улгулу се залюля на широките си, огромни пети. Гнолите се бяха отправили към фермата, беше им заповядано да се върнат със собственика и най-големия му син. Здравите им тела щяха да подсилят значително огромния баргест, дори можеха да му осигурят зрелостта, необходима, за да се завърне в Геена.

Натак беше донесъл лоши новини и Улгулу трябваше да прати Пиводън или дори сам да посети човеците. Но както великанът, така и огромното мораво чудовище, можеха да предизвикат фермерите от града да предприемат общи и опасни действия.

— Тифанис! — изведнъж изрева гоблиноидът.

От стената, откъдето Улгулу бе нахлул с гръм и трясък, се отрони малко камъче. Още не беше паднало на земята, когато един дребничък дух излетя от малкия процеп, който му служеше като спалня, прекоси шестметровата зала за срещи и се настани върху огромното рамо на баргеста.

— Викали-сте-ме, да, викали-сте-ме, господарю — неразбираемо бързо и с тъничък гласец, наподобяващ жужене, промълви Тифанис.

Другите дори не бяха усетили кога дребното същество прекоси стаята. Кемфана се обърна и поклати глава от изумление.

Улгулу се разсмя — толкова обичаше да гледа най-ценния си слуга — Тифанис. Той беше куиклинг — дребен дух, притежаващ способността да се движи в измерение, което не се подчиняваше на общоприетите закони на времето. Куиклингите притежаваха невъобразима енергия — можеха да изпълняват неизпълними за другите раси задачи и бяха толкова ловки, че можеха да засрамят дори и най-сръчния крадлив полуръст.

В първите дни от управлението си, Улгулу се бе държал благосклонно с Тифанис. От всички обитатели на пещерата духът беше единственото същество, което гоблиноидът не бе заробил и този съюз му бе дал значително предимство пред Кемфана. Тифанис проучваше потенциалните жертви и Улгулу винаги знаеше кои да изяде и кои да остави на брат си, винаги знаеше как да победи по-силните от себе си.

— Скъпи Тифанис — със странно дрезгав глас промълви гоблиноидът. — Натак, клетият Натак — гоблинът усети скрития смисъл в това обръщение, — ме уведоми, че моите гноли са претърпели нещо ужасно.

— И-вие-искате-да-отида-и-да-разбера-какво-се-е-случило-с-тях, така-ли, ослепителни-господарю? — попита Тифанис.

Улгулу помълча за миг, за да проумее едва разбираемия порой от думи, после кимна нетърпеливо.

— На-секундата, господарю-мой. Веднага-се-връщам.

Гоблиноидът усети леко гъделичкане по рамото. Докато той или другите разберат какво бе казал Тифанис, тежката завеса, отделяща залата от преддверието, вече падаше на мястото си.

Един от гоблините — пазачи надникна за миг, за да провери дали Кемфана или Улгулу не са го викали, после се върна на мястото си, решил, че завесата се е разлюляла от вятъра.

Улгулу отново изрева, а Кемфана го погледна с отвращение. Той мразеше Тифанис толкова много, че можеше досега да го е убил, ако не съществуваше възможност духът да поработи и за него, когато брат му се завърнеше в Геена.

Натак започна да отстъпва бавно назад — искаше да се измъкне тихичко от залата, но огромният водач го закова на място само с един поглед.

— Докладваното от теб ми послужи добре — започна баргестът.

Натак се успокои, но само за миг. Злощастния гоблин видя как огромната ръка на Улгулу се изстрелва към него и го сграбчва за гърлото.

— Но щеше да ми послужи по-добре, ако се беше потрудил да разбереш какво се е случило с гнолите ми! — закрещя чудовището и вдигна окаяното същество от земята.

Дългоръкият гоблин едва не загуби съзнание. А когато краката му се озоваха в огромната кръвожадна паст на Улгулу, Натак съжали, че е жив.

* * *

— Разтрий дупето, облекчи болежката. Боят с пръчката, не е по-страшен от мечката. Разтрий дупето, облекчи болежката. Боят с пръчката, не е по-страшен от мечката.

Лиъм Тисълдаун не спираше да повтаря старата поговорка, за да отвлече мислите си от парещата болка под панталонките му. Пакостливият малчуган не за първи път си бъбреше тази пословица, но сега беше по-различно, макар че не след дълго Лиъм си призна, поне пред себе си, че и този път бе изоставил задълженията си.

— Но не излъгах, че видях Дризит — ядосано изръмжа хлапето.

В този миг вратата на бараката се открехна и в помещението за дърва влязоха Шоно, вторият по големина брат на Лиъм, и Елени, единствената им сестра.

— Дано този път си вземеш поука — сгълча пакостника тя. — Лошо е да се измъкваш от къщи, когато има работа, но да се прибираш с такива истории…!

— Онзи Дризит беше истински — възрази Лиъм, недоволен от покровителствения тон на сестра си. Родителите му току-що го бяха наказали, не се нуждаеше и от хапливите забележки на Елени. — Беше черен като наковалнята на Конър и водеше черен лъв със себе си!

— По-тихо — предупреди ги Шоно. — Ако татко разбере, че сме тук и си губим времето в приказки, ще ни набие и тримата.

— Дризит — невярващо изсумтя Елени.

— Истина ви казвам! — повиши тон Лиъм и в отговор получи шамар от брат си.

Вратата изведнъж се отвори. Пребледнели от страх, трите деца се обърнаха към входа на бараката.

— Влизай, бързо! — ядосано прошепна Елени, когато видя на прага брат си Флани, който беше малко по-голям от Шоно, но с три години по-малък от нея. Тя сграбчи момчето за яката и го издърпа вътре. Шоно, най-притеснителният от всички, бързо подаде глава навън, за да види дали някои не ги е видял, после тихо затвори вратата.

— Не е честно да ни шпионираш! — запротестира Елени.

— Аз откъде да знам, че сте тук? — тросна се Флани.

— Идвах насам, за да подразня малкия — момчето погледна към Лиъм, изкриви устата си и заплашително размаха ръце — Пазете се, пазете се — забоботи Флани.

— Аз съм Дризит и ще изям всички дребосъци!

Лиъм отвърна очи от брат си и гримасите му, ала Шоно не се впечатли.

— О, я млъкни! — изръмжа той и, за да придаде по-голяма убедителност на думите си, плесна Флани по тила.

Флани се обърна и понечи да отвърне на удара, но Елени застана между тях.

— Спрете! — извика тя, но толкова силно, че всичките четири деца на Тисълдаун сложиха пръст върху устните си и прошепнаха:

— Шшшш!

— Дризит беше истински — запротестира отново Лиъм. — Мога да ви го докажа, ако не ви е страх!

Децата впериха любопитните си погледи в него. Всички знаеха, че най-малкото им братче е изпечен лъжец, но сега нямаше какво да спечели с измислиците си. Баща им не му вярваше, а за Лиъм само това имаше значение — само така можеше да избегне наказанието. Момчето продължи да упорства, а тонът на думите му звучеше искрено.

— Как ще докажеш, че Дризит съществува? — попита Флани.

— Утре нямаме никакви задължения — отвърна Лиъм. — Ще отидем да берем боровинки в планината.

— Мама и татко никога не ни пускат там — добави Елени.

— Ще ни пуснат, ако убедим Конър да дойде с нас — каза Лиъм, имайки предвид най-големия им брат.

— Конър няма да ти повярва — възрази му момичето.

— Но ще повярва на теб! — тросна се най-малкият и всички отново прошепнаха:

— Шшшшш!

— Аз също не ти вярвам — тихо отвърна Елени. — Ти винаги си измисляш разни неща, винаги си навличаш само неприятности и после лъжеш, за да ти се размине!

Лиъм скръсти малките си ръчички и ядосано тропна с крак.

— Ще ми повярваш — тросна се той, — ако убедиш Конър да дойде с нас!

— Да, помоли го да дойде — започна да я умолява и Флани, въпреки че Шоно клатеше отрицателно глава, размишлявайки над последствията, до които можеше да доведе това.

— Значи ще се изкачим в планината… — промълви Елени, за да изрази съгласието си и да подкани Лиъм да продължи с плана си.

Палавият малчуган се ухили широко, после коленичи на земята, събра една купчина стърготини и се опита да нарисува груба карта на мястото, където бе срещнал Дризит. Планът беше простичък — за примамка щяха да използват Елени, която съвсем нехайно щеше да събира боровинки и горски плодове. Четиримата братя щяха да я последват тайно и да я наблюдават, а тя трябваше да се престори, че си е изкълчила глезена или просто се е наранила. Именно ужасеният вик на Лиъм беше привлякъл онзи Дризит за първи път — щеше да го привлече и сега, особено когато примамката беше хубаво и младо момиче като Елени.

Тя се сепна. Идеята да се чувства като стръв за риболов не и се нравеше особено.

— Е, ти така или иначе не ми вярваш — побърза да добави Лиъм. Продължителната му усмивка и зеещата дупчица от падналия му зъб и подсказаха, че се бе хванала в капана заради собственото си упорство.

— Ще го направя тогава — изсумтя Елени. — И наистина не вярвам на историите ти за твоя Дризит, Лиъм Тисълдаун! Но ако лъвът е истински и ме подгони, скъпо ще си платиш, така да знаеш! — Момичето каза това, обърна се и изскочи от бараката.

Лиъм и Флани плюха на дланите си и погледнаха предизвикателно към Шоно. Когато и той преодоля страха си, тримата братя стиснаха победоносно ръце. Всички недоразумения помежду им сякаш изчезваха, когато някой от тях успееше да подразни Елени.

Нито един от тях не каза на Конър за планирания лов на Дризит. Лиъм се съгласи да му върне услугата на Конър, ако не открият странния звяр, а Елени напомни на най-големия си брат колко много услуги и дължи. Обеща му, че ако заведе нея и момчетата да берат боровинки в планината, това ще изплати целия му дълг.

Конър започна да недоволства и да се оправдава. Оплака се, че една от кобилите има нужда от подковаване, но скоро не издържа на веселите сини очи и широката усмивка на по-малката си сестричка и започна да се размеква, а обещанието на Елени, че ще опрости немалкият му дълг, го накара окончателно да се предаде.

С благословията на възрастните фермери, Конър Тисълдаун поведе сестра си и братята си нагоре в планината. Децата носеха кошнички в ръцете си, а на хълбока на младия мъж висеше грубо изкован стоманен меч.

* * *

Дризт усети уловката много преди малката дъщеря на фермера да излезе сама на полянката с боровинките. Беше видял и трите момчета на Тисълдаун, снишени в сенките на близката яворова горичка, също и най-големият брат — Конър, който размахваше грубия си меч като аматьор. Мрачният елф се досети, че най-малкото от момчетата ги беше довело тук. Предишният ден видя как го бяха затворили в бараката за дърва, а виковете му „Дризит!“ се разнасяха след всяко изплющяване на пръчката, поне в началото. Сега упоритият малчуган искаше да докаже невероятната си история.

Изведнъж момичето, което береше боровинки, се сви, после падна на земята и изкрещя, сякаш изпитваше силна болка. Дризт разпозна същата дума, която беше използвало и момчето — „Помощ!“ — и на тъмното му лице се изписа широка усмивка. Момичето беше паднало толкова смешно, че мрачният елф веднага бе усетил играта. То не беше наранено, просто викаше Дризит.

Дризт тръсна невярващо гъстата си бяла коса и тръгна, но изведнъж инстинктите му го накараха да спре. Когато погледна към седналото на земята момиче, което разтриваше глезена си, оглеждаше се нервно наоколо и хвърляше по един поглед назад към скритите си братя, сърцето на Дризт се сви изведнъж и нещо започна да го тегли към нея, нещо, на което той не можеше да устои. От колко време беше сам, откога се скиташе без приятели? В този момент Белвар му липсваше много — жадуваше за компанията на приятеля си свиърфнебъл, с който бяха преминали през толкова премеждия из земите на Подземния мрак. Липсваше му и Закнафейн — неговият баща и приятел. Мрачният елф не издържаше повече, не можеше само да наблюдава милеещите един за друг роднини.

Беше настъпил моментът, в който Дризт До’Урден трябваше да се изправи пред съседите си.

Мрачният елф нахлупи качулката на огромния гнолски плащ над очите си, въпреки че парцаливата дреха не можа да скрие произхода му, и тръгна напред. Надяваше да установи някаква връзка с момичето, поне да успее да успокои първоначалната и реакция на появата му. Но и в най-добрия случай надеждите му бяха прекалени. Когато го видя, момичето ахна:

— Дризит!

Елени искаше да изкрещи, но не можеше, искаше да избяга, но ужасът я беше приковал на място. От скривалището си между дърветата, Лиъм извика:

— Видя ли? Дризит! Казах ви! Казах ви!

Момчето погледна към братята си. Флани и Шоно изглеждаха смаяни и развълнувани, но лицето на Конър изглеждаше толкова заплашително и страшно, че само за миг успя да попари радостта на Лиъм.

— О, богове — промърмори най-големият син на Тисълдаун. Конър бе пътешествал много с баща си и се бе научил да разпознава враговете. Младият мъж погледна към обърканите си братя и промълви една-единствена дума, чийто смисъл малчуганите не знаеха: — Мрачен елф!

Дризт спря на няколко крачки от уплашеното момиче. За пръв път виждаше жена от расата на хората и имаше възможност да я огледа отблизо. Елени беше хубава — очите и бяха големи и нежни, на бузите си имаше трапчинки, а кожата и беше гладка и златиста. Мрачният елф знаеше, че този път няма да се сражава с никого. Той се усмихна на Елени и плавно кръстоса ръце в жеста, който за повечето раси означаваше мир.

— Дризт — поправи я той и посочи с пръст към гърдите си. В този миг нещо прошумоля и го накара да извърне поглед от момичето.

— Бягай, Елени! — изкрещя Конър Тисълдаун. Размахал меча си, младежът се бе насочил право към Дризт. — Това е мрачен елф! Мрачен елф! Бягай, спасявай се!

От всичките крясъци Дризт разпозна само думите „мрачен елф“. Отношението и намеренията на човека бяха ясни. Той се изправи между Дризт и Елени и насочи острието си към гърлото на елфа. Защитено от най-големия си брат, момичето успя да се посъвземе и да стане, но не побягна, както й беше казал той.

Тя също бе чувала за злите мрачни елфи и не можеше да остави Конър сам.

— Обърни се! — изкрещя младият мъж.

Несъзнателно Дризт се опита да отговори с помощта на езика на жестовете — сложните мимики и движения с ръце, които мрачните елфи често използваха, за да общуват.

— Той прави заклинание! — извика Елени и легна по очи на полянката с боровинките. Конър изкрещя и се хвърли срещу мрачния елф. Преди да разбере какво става, Дризт сграбчи младежа под лакътя, а с другата си ръка изви китката му, за да вземе оръжието. Мрачният елф завъртя тежкия меч три пъти над главата на Конър, после го преметна във въздуха, хвана острието на меча и го подаде на младия мъж с дръжката напред. Дризт разпери ръце и се усмихна. Според обичаите на мрачните елфи показването на превъзходство без нараняването на опонента означаваше покана за приятелство. Но тази ослепителна демонстрация успя да предизвика в най-големия син на фермера Бартоломю Тисълдаун само страхопочитание и ужас.

Конър дълго остана със зяпнала уста. Мечът падна от ръката му, но той не забеляза това, панталоните му се намокриха и прилепнаха към краката му, но той не усети нищо.

От гърдите на младежа се изтръгна ужасен вик. Той грабна пищящата Елени и двамата се втурнаха към яворовата горичка, за да приберат останалите. После всички заедно се затичаха към къщи и не спряха докато не достигнаха портите на фермата.

С разперени ръце, Дризт остана сам на полянката с боровинките. Усмивката му бавно се стопяваше.

* * *

Две очи като живи въглени наблюдаваха с особен интерес сцената, разиграла се на полянката.

Неочакваната поява на мрачния елф, облечен в гнолски плащ, бе отговорила на много от въпросите на Тифанис. Куиклингът бе огледал внимателно труповете на гнолите и не можеше да приеме, че смъртоносните им рани бяха нанесени от грубо изкованите оръжия на фермерите от града.

Когато видя великолепно изработените ятагани, висящи на колана на мрачния елф и изумителната ловкост, с която той бе обезвредил момчето на фермера, Тифанис разбра какво се е случило.

Прашните следи, който оставяше след себе си, можеха да объркат и най-добрия преследвач в Царствата. Тифанис беше дух, който никога не се движеше в една посока. Той профучаваше край планинските пътеки, обикаляше около стволовете на някои дървета, спускаше се нагоре-надолу по други и често удвояваше, дори утрояваше пътя си. Но разстоянията не го притесняваха.

Дризт още стоеше на полянката и размишляваше над провалената среща, когато дребният куиклинг застана пред огромния, морав баргест.