Р. А. Салваторе
Убежище (21)

21
Хефест

Тифанис гледаше как групата от шест фигури — петимата монаси и Дризт — бавно си проправяха път през галерията по западния път към Мирабар. Роди бе изпратил куиклинга напред, за да разузнае района, като му бе казал да насочи мрачния елф, ако го намери, обратно към него.

— Блийдър ще се погрижи за него — беше изсумтял той, удряйки страховитата брадва в дланта си.

Тифанис обаче не бе толкова сигурен. Елфидът бе видял как Угулу, със сигурност по-могъщ господар от Роди МакГристъл, бе ликвидиран от елфа, както и още един силен господар, Кароак — бе разкъсан от неговата черна пантера. Ако Роди осъществеше желанието си да се срещне в битка с Дризт, на Тифанис скоро щеше да му се наложи да си търси друг господар.

— Не-и-този-път, елфе! — прошепна неочаквано той. Беше му дошла идея. — Този-път-аз-ще-те-пипна!

Тифанис познаваше галериите към Мирабар — той и Роди ги бяха използвали миналата зима, когато снегът бе затрупал западния път — и бе научил много от техните тайни, включително и тази, която сега възнамеряваше да използва, за да си осигури предимство. Той направи широк кръг около групата, защото не искаше да разтревожи внимателния елф, но дори така стигна до входа на галерията дълго преди всички. Няколко минути по-късно, елфидът беше вече на миля под планината, човъркайки в сложната ключалка на подвижната решетка на крепостната врата, която изглеждаше недодялана за умелия куиклинг.

* * *

Брат Матеус вървеше начело по пътя през тунела с още един монах до себе си, а останалите трима завършваха отбранителния кръг около Дризт. Елфът ги бе помолил за това, за да не се набива на очи, ако се случеше да има някой наоколо. Той остави качулката си нахлупена ниско над очите, присви рамене и остана снишен в средата на групата. Не срещнаха никакви пътници и продължиха по осветения с факли път с твърди крачки. Стигнаха до кръстовище и Матеус спря рязко, видял вдигнатата решетка на пътя отдясно. На около три метра по-нататък се люлееше открехната една желязна врата, а пътят отвъд нея бе катранено черен, неосветен като основния тунел.

— Колко странно — отбеляза Матеус.

— Небрежно — поправи го друг от монасите. — Нека се молим за пътниците, които могат да не познават пътя така добре като нас и да поемат по грешен разклон!

— Може би трябва да затворим тази врата! — предложи трети.

— Не — прекъсна го бързо Матеус. — Там може да има някой, търговци например, които няма да са доволни, ако направим това.

— Не! — проплака неочаквано брат Джанкин и се втурна пред групата. — Това е знак! Знак от Бог! Ние сме призовани, братя мои, към Фестус, към върховното страдание!

Джанкин се обърна, за да тръгне към тунела, но Матеус и друг брат, които не бяха изненадани от обичайното му диво избухване, незабавно се втурнаха след него и го притиснаха към земята.

— Фестус! — изкрещя неистово Джанкин, а дългата му рошава черна коса се пръсна върху лицето. — Идвам!

— Какво става? — попита Дризт, който нямаше и понятие за какво говорят монасите, макар че се досещаше. — Кой или какво е Фестус?

— Хефестус — поправи го брат Матеус.

Дризт знаеше това име. Една от книгите, които бе взел от долината на Муши се отнасяше за знанията на драконите и Хефестус — древният червен дракон, живеещ в планините на северозапад от Мирабар.

— Това, разбира се, не е истинското име на дракона — каза Матеус между две изгрухтявания докато се бореха с Джанкин.

— Не го знам, нито пък някой друг вече — изви се неочаквано Джанкин, отхвърляйки останалите монаси и спрян в последния момент от сандала на Матеус.

— Хефест е стар червен дракон, който е живял в пещерите на север от Мирабар по-дълго от всеки друг, дори отколкото джуджетата могат да си спомнят — обясни друг монах, брат Хършел, който бе по-малко зает от Матеус. — Градът го търпял, защото е мързелив и глупав, макар че не бих му го казал. Предполагам, че повечето градове биха избрали да търпят червен дракон, ако това означава да не се бият срещу него! Но Хефест вече не се занимава с плячкосване — никой не може да си спомни последния път, когато е излизал от дупката си — той дори е наел някакви орки да вършат това вместо него, макар че заплащането е мизерно.

— Но все е някакво — добави Матеус, след като отново овладя Джанкин, — особено в края на сезона, когато дебне последните кервани, отправящи се на юг. Нищо не може да топи метала така както драконовия дъх! — смехът му бързо се стопи, когато Джанкин го удари силно и го просна на земята.

За минути той бе свободен. По-бърз от всеки друг, Дризт отхвърли качулката си, втурна се след бягащия монах и го хвана точно зад тежката метална врата. Само една крачка и едно извъртане проснаха Джанкин по гръб и изкараха дъха на подивелия монах.

— Нека да преминем тази област на един преход — предложи елфът, гледайки зашеметения монах. — Уморих се от маймунджилъците на Джанкин — може би трябваше просто да го пусна да намери дракона!

Двама от останалите братя се приближиха и изправиха Джанкин, после цялата група се обърна, за да напусне мястото.

— Помощ! — дойде вик от дъното на тъмния тунел.

Ятаганите на Дризт изведнъж се озоваха в ръцете му. Всички братя се събраха около него и се взряха надолу в мрака.

— Виждаш ли нещо? — попита Матеус елфа, защото знаеше, че нощното зрение на Дризт е много по-остро от неговото.

— Не, но тунелът завива наблизо от тук — отвърна Дризт.

— Помощ! — дойде отново викът. Зад ъгъла на главния тунел Тифанис трябваше с усилие да сдържи смеха си. Куиклингите бяха майстори във вентрилоквизма и най-големият проблем на елфидът бе да изговаря думите достатъчно бавно, за да бъдат разбрани.

Дризт направи предпазливо една стъпка напред, а монасите, дори Джанкин, отрезвени от измъчения вик, го последваха. Елфът ги принуди да отстъпят, тъй като неочаквано осъзна възможността това да е капан. Но Тифанис беше по-бърз. Вратата се затръшна със силен тъп звук и преди Дризт, който бе две стъпки напред, да успее да изблъска учудените монаси, елфидът вече я беше заключил. Миг по-късно Дризт и братята чуха втори трясък от спускането на решетката. Няколко минути по-късно Тифанис беше на дневна светлина, доволен от хитростта си и напомняйки си да изрази удивление, когато обяснява на Роди, че не може да намери никъде компанията на елфа.

* * *

Монасите се умориха да викат в мига, в който Дризт им напомни, че крясъците им могат да събудят обитателя в другия край на тунела.

— Дори ако някой стигне до решетката, той няма да ви чуе през тази врата — обясни им елфът, оглеждайки тежката порта на светлината на свещта, запалена от Матеус. Вратата бе комбинация от желязо, кожа и камък и прилепваше идеално на отвора — бе изработвана от джуджета. Дризт се опита да блъска по нея с ятаганите си, но това предизвика само тъп звук, който едва ли стигаше по-далеч от крясъците на монасите.

— Загубени сме — извика Матеус. — Няма изход, а нашите провизии не са особено много!

— Още един знак! — изтърси неочаквано Джанкин, но двама от монасите го запратиха на земята, преди да успее да побегне към дупката на дракона.

— Може би в думите на брат Джанкин има истина — каза Дризт след дълга пауза.

Матеус погледна подозрително към него.

— Мислиш, че провизиите ще ни стигнат за по-дълго време, ако брат Джанкин отиде да се срещне с Хефест? — попита той.

Дризт не можа да сдържи смеха си.

— Нямам намерение да жертвам никой — каза той и погледна към борещия се с братята си монах. — Без значение какво е желанието му! Но изглежда има само един път навън.

Матеус проследи погледа на Дризт надолу към тъмния тунел.

— Ако не планираш жертви, тогава гледаш към погрешния път — изпухтя внушителния монах. — Със сигурност не възнамеряваш да минеш покрай дракона, нали?

— Ще видим — бе единственото, което му отвърна елфът. Той запали още една свещ от първата и се отдалечи на малко разстояние по тунела.

Здравият разум на Дризт се противеше на неустоимото вълнение, което изпита при мисълта да се срещне с Хефест, но за него този спор бе само неизбежно, но преодолимо препятствие. Припомни си, че Монтолио се беше сблъсквал с дракон и бе загубил едното си око. Спомените на пазителя от битката, с изключение на раните му, не бяха толкова ужасни. Дризт започваше да разбира онова, което слепият пазител му бе казал за разликата между оцеляването и осъществяването. Колко ценни можеха да са петстотинте години, които вероятно стояха пред него? Заради монасите Дризт се надяваше, че някой ще дойде, ще вдигне решетката и ще отвори вратата. Пръстите на елфа обаче, пламнаха с обещаващ трепет, когато стигна до торбата си и извади книгата за дракони, която бе взел от долината. Чувствителните му очи се нуждаеха от малко светлина и той успя да намери лесно това, което търсеше. Както и очакваше, в книгата имаше пасаж за червения дракон, който живееше на запад от Мирабар. Той потвърждаваше, че Хефест не е истинското име на дракона, а просто название, дадено му във връзка с някакъв мрачен бог на ковачите. Пасажът не беше голям, повечето от него бяха разкази за търговци, посетили дракона, за да го наемат заради дъха му, както и други — за търговци, които очевидно бяха казали нещо лошо или се бяха пазарили твърде много за цената, или може би драконът просто е бил гладен или в лошо настроение, които никога не бяха напуснали бърлогата му. Най-важното за Дризт бе, че текстът потвърждаваше твърдението на монасите, че звярът е ленив и в известна степен глупав. Според бележките Хефест бил прекомерно горд, каквито обикновено са драконите, и способен да говори на Общото наречие, но „му липсвало достатъчно от интуитивната подозрителност, свързвана обикновено с рода му, особено със старите червени дракони.“

— Брат Хършел се опитва да отвори ключалката — каза Матеус, приближавайки се към Дризт. — Твоите пръсти са сръчни. Ще опиташ ли?

— Нито Хършел, нито аз можем да отворим тази ключалка — каза разсеяно Дризт, без да вдига поглед от книгата.

— Хършел поне опитва — запротестира Матеус, — а не се затваря в себе си, хабейки свещи и четейки някакви безполезни книги!

— Не толкова безполезни за онези от нас, които възнамеряват да се измъкнат оттук живи — каза Дризт все още, без да го поглежда. Сега той прикова цялото внимание на монаха.

— Какво е това? — попита Матеус, навеждайки се по-близо над рамото на Дризт, въпреки че не можеше да чете.

— Разказва за суетата — отвърна елфът.

— Суетата? Какво общо има суетата с…

— Суетата на драконите — обясни Дризт. — Наистина много важно нещо. Всички дракони я притежават в излишък, злите повече от добрите.

— Те имат нокти, по-дълги от мечове и дъх, който може да стопи и камък, нима нямат основание за това? — измърмори Матеус.

— Може би — съгласи се Дризт, — но суетата е слабост — несъмнена слабост — дори за тях. Няколко герои са се възползвали от това, за да убият дракон.

— Нима мислиш да убиеш сега това нещо? — слиса се Матеус.

— Ако се наложи — отвърна все така разсеяно Дризт. Матеус вдигна ръце и се отдалечи, клатейки глава в отговор на втренчените погледи на останалите.

Дризт скришом се усмихна и се върна към четенето. Плановете му сега придобиха определена форма. Той прочете целия пасаж няколко пъти, запечатвайки всяка дума в съзнанието си. Три свещи по-късно Дризт все още четеше и монасите ставаха нетърпеливи и гладни. Те подтикваха Матеус, който стоеше и въртеше колана около корема си, да отиде при Дризт.

— Още суета? — попита той саркастично.

— Свърших с тази част — отвърна елфът. Той вдигна книгата, за да покаже на монаха рисунка на огромен черен дракон, увит около няколко паднали дървета в дълбоко блато. — Сега чета за дракона, който може да ни помогне.

— Хефест е червен — напомни му Матеус презрително, — не черен.

— Това е различен дракон — обясни Дризт. — Мергандивинасендър от Чулт, който вероятно посещава Хефест, за да разговарят.

Брат Матеус окончателно се обърка.

— Черните и червените не се разбират много добре — заяви той със скептицизъм. — Всеки глупак знае това.

— Аз рядко се вслушвам в глупци — отвърна Дризт и монахът отново се обърна и си тръгна, клатейки глава.

— Има още нещо, което не знаеш, но Хефест най-вероятно знае — каза тихо Дризт, твърде тихо, за да го чуе друг. — Мергандивинасендър има лилави очи!

Той затвори книгата доволен, че му бе дала достатъчно информация, за да направи своя опит. Ако някога се беше срещал с ужасяващото величие на стар червен дракон преди, в този момент той нямаше да се усмихва. Но невежеството и спомените за Монтолио вдъхнаха кураж на младия елф, който все още имаше много малко за губене, а и нямаше намерение да умира от глад заради страха от някаква неизвестна опасност. Нямаше да стига дотам, още не. Не и преди да упражни своя най-добър драконов глас.

* * *

От целия блясък и величие, които елфът бе виждал през живота си, нищо — нито големите домове в Мензоберанзан, в пещерата на илитидите, дори в киселинното езеро — дори не се приближаваше до вдъхващото страхопочитание зрелище на драконовата бърлога. Хълмове от злато и скъпоценни камъни изпълваха огромната пещера като надигащи се вълни, следващи дирята на огромен кораб в морето. Ослепително блестящи оръжия и брони бяха натрупани навсякъде, а изобилието от изящно изработени предмети — чаши, бокали и други съдове — вероятно щеше да запълни съкровищницата на хиляди най-богати крале. Дризт трябваше да си напомня да диша, докато гледаше това великолепие. И не богатството го заплени — той не се интересуваше от материалните придобивки, — а приключенията, за които тези чудесни предмети и богатства му намекваха по хиляди различни начини. Погледът към бърлогата на дракона омаловажи простото оцеляване с Каещите се монаси и простичкото му желание да намери спокойно и тихо място, което да нарече свой дом. Той си спомни разказа на Монтолио за дракона и за другите приключения, които му бе разказал слепият пазител. И неочаквано вече сам се нуждаеше от тези приключения.

Дризт копнееше за дом и искаше да намери приемане, но в този момент, докато гледаше към богатствата на дракона, осъзна, че копнее и за място в песните на бардовете. Надяваше се да прекоси опасни и вълнуващи пътища и дори да напише своя собствена история.

Самата пещера беше огромна и неравна, изпълнена с много ниши. По-голямата част бе слабо осветена в опушено златночервено сияние. Беше неприятно топло и на Дризт и останалите им трябваше известно време, за да разберат откъде идва тази топлина.

Елфът се извърна назад към чакащите монаси и им смигна, после се обърна наляво към единствения изход.

— Знаеш сигнала — раздвижи безмълвно устни той.

Матеус кимна колебливо, като все още се чудеше дали бе мъдро да се довери на елфа. Дризт беше ценен съюзник на прагматичния отец по пътя през последните няколко месеца, но драконът си беше дракон.

Дризт огледа пещерата още веднъж, този път обръщайки внимание на съкровищата. Съзря целта си между две златни чаши. Тя бе не по-малко великолепна от бижутата и камъните. Просната в долините на златните хълмове една огромна люспеста опашка, червено-златна като оттенък на светлината, се люлееше нагоре-надолу и при всеки удар потъваше все по-надълбоко в съкровищата.

Дризт беше виждал картини на дракони и преди. Един от магьосниците в Академията дори бе създал илюзия за различни видове дракони, за да обучава учениците си. Но нищо не би могло да подготви елфа за момента на първата му среща с жив дракон. Във всички известни Царства нямаше нищо по-внушително, а от всички дракони червените бяха може би най-величествените.

Когато Дризт най-сетне успя да отмести погледа си от опашката, той премисли своя път през пещерата. Отворът на тунела беше високо в едната стена, но до пода водеше удобна пътека. Дризт я проучи за един дълъг момент, запаметявайки всяка стъпка по нея. После сипа две шепи прах в джобовете си, издърпа стрела от колчана и спусна заклинание за мрак над нея. Внимателно и тихо той започна да подбира стъпките си надолу по пътеката, воден от продължаващото пляскане на люспестата опашка. Той почти се спъна, когато достигна първата купчина скъпоценности и чу как опашката рязко прекрати движението си.

„Приключение“, припомни си той тихо и продължи, съсредоточавайки се върху мисловния образ на пътеката. Представи си как драконът се надига пред него, прозирайки през заклинанието за мрак. Инстинктивно трепна, очаквайки избухването на пламък, който да го погълне и да го изпепели на място. Но продължи и когато най-сетне стигна до златната купчина, бе наистина щастлив да чуе спокойното гръмотевично дишане на дремещия дракон.

Дризт се заизкачва бавно по втората купчина, изричайки мислено заклинанието за левитация. Не очакваше то да проработи добре — на Повърхността бе пропадало всеки път, когато го опиташе. Но всяка помощ, която можеше да получи сега, би подпомогнала измамата му. На половината път от върха, той се втурна да бяга, разпръсквайки монети и скъпоценни камъни с всяка стъпка. Чу как драконът се надига, но не забави темпото, изваждайки лъка си, докато тичаше. Когато стигна върха, той скочи и левитира над него, увисвайки неподвижно във въздуха за секунда, преди заклинанието да се развали. После падна и пусна стрелата и изпращайки стремително кълбото от мрак през пещерата.

Никога не би повярвал, че чудовище с такива размери може да е толкова подвижно, но когато падна тежко върху един куп от бокали, бижута и дребни дрънкулки, погледът му срещна право в лицето на разярения звяр.

Тези очи! Като сноп изпепеляващи с проклятия лъчи, тежкият им поглед се затвори около Дризт, проникваше през него, принуждаваше го да падне по корем и да моли за милост и да разкрие всяка измама, да признае всеки грях на Хефест, неговият повелител. Огромният змиевиден врат на дракона се люлееше леко, но погледът не се отклони и за секунда от елфа, приковавайки го така здраво, както мечата прегръдка на Бластър. Един глас прозвуча слабо, но отчетливо в мислите на Дризт, гласът на слепия пазител, разказващ истории за битки и геройство. Първоначално Дризт едва го чуваше, но гласът бе настоятелен, припомняше му неговата специална мисия, това че петимата други мъже сега зависеха от него. Ако се провалеше, монасите щяха да умрат. Тази част от плана не беше толкова трудна за Дризт, защото той наистина вярваше в думите си.

— Хефест! — извика той на общия език. — Възможно ли е най-сетне това да си ти? О, най-великолепни! По-великолепен от всички описания!

Главата на дракона се издигна на четири метра над Дризт и във всезнаещите очи се изписа объркване, което сякаш учудено казваше: „Ти знаеш за мен!“ Хефест се размърда, а горещият му дъх развя бялата коса на елфа.

— Всичко знам за теб, могъщи Хефест! — извика той, пълзейки на колене, без да се осмелява да стане. — Ти си този, който търся толкова дълго и сега, когато те намерих, не съм разочарован!

Ужасните очи на дракона се присвиха подозрително.

— Защо един мрачен елф търси Хефест, Разрушителят на Какибай, Унищожителя на десет хиляди говеда, Онзи, който смачка Ангалендър — Глупавият сребърен, Онзи, който…

Това продължи дълго време, през което Дризт стоически понасяше отвратителния дъх, докато се преструваше на запленен от изброяването на многобройните коварства на дракона. Когато Хефест свърши, той трябваше да помълчи за момент, за да си спомни въпроса си. Искреното му объркване само допринесе още за измамата.

— Мрачен елф? — попита той, сякаш не разбираше. Погледна към дракона и повтори думите още пообъркано. — Мрачен елф?

Драконът се огледа наоколо, погледът му падаше като сноп лъчи върху могилите скъпоценности, после за известно време обхождаше кълбото мрак на Дризт в средата на кухината.

— Имам предвид теб! — неочаквано изрева той и силата на звука го повали по гръб.

— Имаш предвид мрачен елф? — каза Дризт, като се изправи бързо и се осмели да стане. — Не, не съм такъв. — Той се огледа и после кимна изненадано.

— Но, да, разбира се! Колко често забравям плаща, който нося!

Хефест издаде дълго, ниско, нетърпеливо ръмжене и Дризт осъзна, че е по-добре бързо да се махне от мястото си.

— Не съм мрачен елф — каза той. — Макар че скоро ще стана, ако Хефест не ми помогне! — Дризт можеше само да се надява, че е предизвикал любопитството на дракона. — Сигурен съм, че си чувал за мен, могъщи Хефест. Аз съм или по-скоро бях и се надявам отново да бъда Мергандевинасендър от Чулт, един стар черен с не по-малка слава.

— Мергандевин…? — започна Хефест, но не довърши. Той бе чувал за черния, разбира се. Драконите знаеха имената на повечето от събратята си по света, Хефест знаеше, също така, че Мергандевинасендър има лилави очи и точно на това разчиташе Дризт.

За да придаде достоверност на обяснението, елфът си припомни преживяванията си с Трак, нещастният печ, който бе трансформиран в клюнесто изчадие.

— Един магьосник ме надви — започна той сериозно. — Цяла група авантюристи нахлуха в леговището ми. Крадци! Аз обаче, хванах един от тях, един рицар!

Хефест като че ли хареса този малък детайл и Дризт, който току-що го бе измислил, се поздрави мълчаливо за това.

— Как цвърчеше сребърната му броня под киселината на дъха ми!

— Жалко, че е бил похабен — възкликна Хефест. — Рицарите са толкова вкусни!

Дризт се усмихна, за да скрие неудобството си от тази мисъл. С драконовата уста толкова близо до себе си можеше само да се чуди какъв ли бе вкусът на мрачните елфи.

— Щях да ги убия всичките, но онзи проклет магьосник ми попречи! Именно той направи с мен това ужасно нещо! — Дризт огледа укорително своя елфически външен вид.

— Полиморфна магия? — попита Хефест и елфът забеляза нотка на симпатия в гласа му.

Дризт кимна тежко.

— Черно заклинание. Взе формата ми, крилете и дъха ми, така че си останах Мергандевинасендър, но…

Хефест отвори широко очи при тази пауза, но жалния, объркан поглед, който Дризт му хвърли го накара да се отдръпне.

— Изведнъж открих, че паяците ме привличат — промърмори елфът. — Исках да ги отглеждам, да ги целувам…

„Значи така изглеждат отвратените дракони“ помисли си той, когато погледна към звяра. Монети и бокали се раздрънчаха из цялата стая, когато неволно тръпка премина по гръбнака на дракона.

* * *

Монасите в долния тунел не можеха да наблюдават ставащото, но чуваха добре разговора и разбраха какво се върти в ума на елфа. За първи път до колкото някой от тях можеше да си спомни, брат Джанкин беше онемял от учудване, но Матеус успя да прошепне няколко думи, изразяващи общото им усещане.

— Този елф притежава забележителна сила на духа! — ахна внушителният монах и запуши устата си с ръка от страх, че говори твърде високо.

* * *

— Защо си дошъл при мен? — изрева ядосано Хефест. Дризт се плъзна назад под силата на дъха му, но и този път успя да запази равновесие.

— Да моля могъщия Хефест! — обърна се към него той. — Нямам друг избор. Пътувах до Мензоберанзан, града на мрачните елфи, но там ми казаха, че заклинанието на този магьосник е твърде могъщо и не можели да направят нищо, за да го развалят. Така че дойдох при теб, велики и могъщи Хефест, почитан за своето майсторство в преобразяващите магии. Може би някой от собствения ми вид…

— Черните? — дойде гръмотевичния рев и този път Дризт падна. — Твоят вид?

— Не, не, дракон — каза бързо той, оттегляйки очевидната обида и скачайки отново на крака — смятайки, че скоро може да му се наложи да бяга. Продължителният рев на Хефест му подсказа, че се нуждае от нещо, с което да му отвлече вниманието и той го намери зад дракона, в дълбоко прогорените белези по стените и в дъното на една квадратна ниша. Дризт разбра, че това е мястото, където Хефест бе плащал на орките. Елфът потрепери, когато си помисли колко много нещастни търговци или авантюристи трябва да бяха намерили смъртта си между тези обгорени стени.

— Какво е причинило този катаклизъм? — извика той удивен. Хефест не посмя да се извърне, тъй като подозираше измама.

Миг по-късно обаче, драконът разбра какво бе забелязал мрачният елф и ръмженето стихна.

— Кое божество ти се е явило, могъщи Хефест и те е благословило с такава демонстрация на силата си? Никъде в целите Царства няма така ситно надробен камък! Никога след пламъците, сътворили света…

— Достатъчно! — изгърмя Хефест. — Ти, който си толкова учен, нима не познаваш дъха на червените?

— Знам, че пламъците са силата на червените — отвърна Дризт, без да отмества поглед от нишата, — но колко жежки могат да бъдат? Със сигурност не толкова, че да причинят такова опустошение!

— Желаеш ли да се убедиш? — достигна до него отговорът на дракона със зловещо, пушещо съскане.

— Да! — извика Дризт. — Не! — добави той, свивайки се на две. Знаеше, че стъпва по несигурна почва, но знаеше и, че рискът е необходим. — Наистина желая да стана свидетел на подобно могъщество, но се страхувам да почувствам топлината му!

— Тогава гледай, Мергандевинасендърот Чулт! — изрева Хефест. — Гледай по-добрия от теб!

Рязкото поемане на въздух повлече Дризт две стъпки напред, развя бялата му коса около лицето му и почти свали плаща от гърба му. Върху могилата зад него монетите се срутиха в шумен поток.

После змиевидният врат на дракона се изви в дълбока дъга, изравнявайки огромната му червена глава с нишата. Продължителното издишване изгори въздуха в пещерата, дробовете на Дризт пламнаха, а очите му се насълзиха от горещината и блясъка. Той продължи да гледа, докато пламъкът на дракона погълна нишата в своя ревящ гръмовен пожар. Дризт забеляза, че Хефест затвори очите си здраво, когато издиша своя огън.

Щом огромният пожар утихна, драконът се извърна триумфално. Дризт все още гледаше към нишата, към стопената скала, стичаща се по стените и капеща по пода и не трябваше да симулира страхопочитанието си.

— В името на всички богове! — повтори той отново. — Мергандевинасендър от Чулт, който смяташе себе си за по-висш, е унизен!

— И така трябва! — избумтя Хефест. — Няма черен, който да е равен на червения! Знай това, Мергандевинасендер. Това е факт, който може да ти спаси живота, ако някой червен дракон потропа на вратата ти!

— Наистина — съгласи се услужливо Дризт. — Страхувам се обаче, че нямам врата! — Той отново погледна надолу към тялото си и се намръщи с отвращение.

— Това си е твоята съдба, не моята — отвърна Хефест. — Но аз ще се смиля над теб. Ще те оставя да си идеш жив, макар че това е повече, отколкото заслужаваш, задето смути дрямката ми!

Дризт знаеше, че това е критичният момент. Би приел предложението на Хефест — не искаше нищо друго, освен да се махне от това място. Но принципите му и спомена за Муши нямаше да му позволят да излезе. Какво щеше да стане със спътниците му в тунела? — запита се той. И какво щеше да стане с приключенията за песните на бардовете?

— Изяж ме тогава — каза той на дракона, не вярвайки на ушите си. — Аз, който съм познал славата на драконовия род, не мога да се задоволя с живот на мрачен елф.

Огромната паст на Хефест се наведе напред.

— Уви за целия драконов род! — проплака Дризт. — Броят ни намалява, докато хората се множат като бълхи. Уви за съкровищата на драконите, които ще бъдат откраднати от магьосници и рицари! — Начинът, по който изрече последните си думи накара Хефест да замръзне.

— И уви за Мергандевинаседнър — продължи драматично Дризт, — който бе повален от човешки магьосник, чиято сила надминава дори тази на Хефест, най-могъщия от драконите!

— Надминава?! — изрева Хефест и цялата пещера потрепери от силата му.

— А какво друго да си мисля? — отвърна Дризт някак жалко в сравнение с мощта на драконовия глас. — Нима Хефест не би помогнал на един от собствения си изчезващ род? Не, не мога да повярвам в това, светът няма да повярва в това! — Дризт насочи пръст към тавана над него, сбирайки всичките си сили. Нямаше нужда да си припомня какво щеше да му струва провалът. — Всеки навред из Царствата ще казва, че Хефест не се е осмелил да опита да развали заклинанието на магьосника и, че великият червен дракон не е посмял да разкрие слабостта си срещу толкова могъщо заклинание от страх, че тя ще привлече магьосниците да съберат дружина и да отидат на север за поредното плячкосване на драконово съкровище! О! — изкрещя Дризт с широко разтворени очи. — Но няма ли очевидният факт, че Хефест се е предал да даде на тези магьосници и техните проклети крадливи приятели надежда за подобно съкровище? А кое драконово съкровище е по-голямо от това на Хефест, червения дракон от богатия Мирабар?

Драконът се обърка. Той обичаше живота си — спеше върху все по-увеличаващите се купчини злато, осигурявано му от търговците. Не искаше наоколо да се мотаят разни героични авантюристи! Именно на това разчиташе и Дризт.

— Утре! — изрева драконът. — Днес ще размишлявам върху заклинанието, а утре Мергандевинасендър ще бъде черен още веднъж! А после ще напусне с подпалена опашка, ако се осмели да издаде само още една сквернословна дума! Сега трябва да почина, за да си припомня заклинанието. Ти не мърдай, драконе в елфическа форма. Подушвам къде си и чувам по-добре от всичко на този свят. Не спя толкова дълбоко колкото на повечето крадци им се иска!

Дризт разбира се не се и съмняваше в това. Дотук нещата вървяха точно както се бе надявал, но сега бе забъркал невероятна каша. Нито той, нито неговите приятели можеха да чакат един ден, за да продължи разговора с червения. Как ли щеше да реагира драконът, зачуди се Дризт, когато се опиташе да развали заклинанието, което не съществуваше? И какво ще стане, запита се почти паникьосаният елф, ако Хефест наистина го превърнеше в черен дракон?

— Разбира се, дъхът на черните превъзхожда този на червените — избърбори той, докато Хефест се обръщаше.

Червеният се извърна светкавично бързо към него с ужасяваща ярост.

— Искаш ли да усетиш дъха ми? — изръмжа той. — Колко ли големи ще са хвалбите ти тогава?

— Не, не — отвърна Дризт. — Не се обиждай, могъщи Хефест. Наистина демонстрацията на твоя огън смири гордостта ми! Но дъхът на черните не може да се подценява. Той има по-ценни качества дори от силата на червените.

— Какви ги говориш?

— Киселина, о Хефест, Унищожителю на десет хиляди говеда — отвърна Дризт. — Киселината разяжда доспехите на рицарите и им причинява продължително мъчение.

— Колкото разтапящия се метал ли? — попита саркастично Хефест. — Металът, разтопен от дъха на червените?

— Страхувам се, че по-дълго — заяви Дризт, свеждайки поглед. — Дъхът на червените връхлита жертвата като разрушителна експлозия, но дъхът на черните се промъква постепенно към ужасените врагове!

— Експлозия? — прогърмя гласът на Хефест. — Колко дълго може да продължи дъхът ти, жалък черен! Аз мога да издишвам по-дълго!

— Но… — започна Дризт, посочвайки нишата. Този път внезапното поемане на въздух на дракона го повлече няколко стъпки напред и почти го вдигна от земята. Елфът запази достатъчно самообладание, за да извика уговорения сигнал:

— Огньовете на Деветте Пъкъла! — докато Хефест извиваше глава назад, за да я изравни с нишата.

* * *

— Сигналът! — каза Матеус. — Бягайте колкото ви държат силите! Бягайте!

— Никога! — изплака ужасеният брат Хършел и другите, освен Джанкин, не се възпротивиха.

— О, как копнея да страдам! — извика разрошеният фанатик, пристъпвайки в тунела.

— Трябва да бягаме, ако искаме да се спасим! — напомни им Матеус, хващайки Джанкин за косата, за да го задържа да не тръгне в грешна посока.

Те се бориха на изхода на тунела няколко секунди, а после останалите монаси, разбирайки, че могат да пропуснат единствения си шанс, се втурнаха в тунела и цялата група се запремята по спускащата се от стената пътека. Когато се опомниха, бяха в доста затруднено положение — лутаха се безпомощно наоколо, без да са сигурни дали да се покатерят обратно в тунела или да се изпаряват към изхода. Но тяхното отчаяно лазене трудно можеше да им помогне да се справят с наклона, особено докато Матеус все още се опитваше да обуздае Джанкин, така че изходът бе единствената възможност.

Препъвайки се един в друг, монасите се втурнаха през просторната пещера.

Дори ужасът им обаче, не ги спря, включително и Джанкин, да загребат по един джоб от дрънкулките, докато бягаха.

* * *

Никой никъде не беше виждал толкова силен драконов дъх! Със затворени очи Хефест ревеше още и още, раздробявайки камъните в нишата. Огромни искри от пламък се разхвърчаха из пещерата. Дризт почти бе повален от жегата, но разяреният дракон не отстъпваше, решен да унижи дразнещия го посетител веднъж завинаги. Той отвори око веднъж, за да види ефекта от своята демонстрация. Драконите познаваха съкровищниците си по-добре от всичко друго на света и Хефест не пропусна да забележи петте бягащи фигурки, втурнали се към изхода. Издишването рязко спря и драконът се извърна.

— Крадци! — изрева той, трошейки камъните с гръмовния си глас.

Дризт разбра, че играта е свършила.

Огромната паст, пълна с остри зъби се хвърли към елфа. Дризт отстъпи и скочи, без да има къде да отиде. Той се хвана за един от рогата на дракона и яхна главата на звяра. Успя да се изкатери върху нея и да се задържи там с цената на живота си, докато разяреният дракон се опитваше да го изтръска. Елфът се протегна за ятагана, но вместо него напипа джоба си и извади оттам шепата мръсотия, която бе събрал в тунела. Без да се колебае той я хвърли в злото око на дракона.

Хефест обезумя, замята бясно главата си нагоре-надолу и на всички страни. Дризт упорито се държеше и коварният дракон реши да приложи по-добър метод. Мрачният елф разбра намерението му, когато главата светкавично се издигна във въздуха. Таванът не беше толкова висок — не и сравнен със змиевидния врат на Хефест. Падането щеше да е дълго, но това бе за предпочитане и Дризт скочи преди главата на дракона да го размаже в скалата.

Елфът замаяно се изправи на крака докато Хефест, който почти не бе пострадал от удара, пое въздух. Само чистият късмет го спаси не за първи и не за последен път, когато едно голямо парче от повредения таван се стовари върху главата на дракона. Дъхът му излезе като безвредно облаче и Дризт се втурна колкото можеше по-бързо към върха на златната могила, прикривайки се зад нея.

Хефест изрева разгневено и без да мисли освободи остатъка от дъха си право срещу могилата. Златните монети се разтопиха, а огромните скъпоценни камъни се напукаха от горещината. Могилата бе с диаметър почти шест метра и бе плътно натрупана, но Дризт, който бе от противоположната й страна, усети как гърбът му пламва. Той отскочи от нея, оставяйки наметалото си горящо и пробито от разтопеното злато.

Когато драконът се извиси над купчината, той се показа с извадени ятагани. Елфът се втурна право срещу него дръзко и глупаво, замахвайки с цялата си сила. Той спря смаян — след две замахвания ятаганите в ръцете му звънтяха болезнено, със същия успех можеше да ги удари в каменна стена!

Хефест, с високо вдигната глава, не обръщаше никакво внимание на атаката му.

— Златото ми! — проплака драконът. После звярът погледна надолу, а огромните му светещи очи се спряха на елфа още веднъж. — Златото ми! — повтори той злобно.

Дризт сви рамене възглупаво и побягна.

Хефест замахна с опашка, стоварвайки я върху поредната купчина и осейвайки стаята с летящи златни и сребърни монети и скъпоценни камъни.

— Моето злато! — ревеше отново и отново драконът, докато си проправяше път през съкровищата.

Дризт падна зад поредната могила.

— Помогни ми, Гуенивар! — помоли той, хващайки фигурката от оникс.

— Подушвам те, крадецо! — измърка Хефест — доколкото една буря можеше да мърка — недалеч от могилата на елфа.

В отговор, пантерата се появи на върха на купчината и изрева предизвикателно, а после отскочи. Дризт, който стоеше в основата й, слушаше внимателно, броейки стъпките, когато Хефест се втурна напред.

— Ще те разкъсам, променливо същество! — проехтя гласът му и зиналата му уста се затвори около Гуенивар.

Но зъбите, дори драконовите зъби, имаха малко въздействие върху прозрачната мъгла, в която тя неочаквано се превърна.

Дризт успя да напъха в джоба си няколко дреболии, докато скачаше, а отстъплението му се прикриваше от шума, който предизвикваше ядосаният дракон. Пещерата беше голяма и елфът още не бе успял да се измъкне, когато Хефест го забеляза. Объркан, но не по-малко разгневен, драконът изрева и се спусна след него. На езика на гоблините, тъй като бе узнал от книгата, че Хефест говори и него, но се надяваше да не се досети, че Дризт също го знае, елфът извика:

— Когато глупавият звяр ме последва, излезте и приберете останалото!

Хефест запъна огромните си крака, за да спре и се обърна, поглеждайки към високия тунел, водещ към мините. Глупавият дракон беше в ужасяващо настроение. Копнееше да сдъвче измамника — елф, но се страхуваше да не го ограбят. Промъкна се към тунела и блъсна люспестата си глава в стената над него за всеки случай, после се отмести, за да обмисли действията си.

Драконът знаеше, че до този момент крадците трябваше да са напуснали пещерата. Ако искаше да ги хване, трябваше да излезе под открито небе, което не бе много умно по това време на годината от гледна точка на доходната му работа.

Накрая Хефест реши дилемата както решаваше всеки проблем. Даде тържествено обещание да изяде следващия търговски керван, който мине през мястото. След това решение гордостта му се възвърна, макар че той несъмнено щеше да го забрави, когато заспеше отново. Драконът се върна обратно в пещерата, натрупвайки отново пръснатото злато и спасявайки каквото може от купчините, които небрежно бе разтопил.