Р. А. Салваторе
Убежище (10)

9
Преследването

— Какво е това? — попита Фрет и побърза да се скрие в диплите на късото зелено наметало на Ястреборъката Чучулига.

Пазителката, дори и Роди, се приближиха внимателно към странното създание, което лежеше простряно на земята и изглеждаше съвсем мъртво. За пръв път през живота си виждаха подобно същество — то приличаше на необичайна кръстоска между огромен гоблин и вълк.

С приближаването си към тялото, преследвачите набираха все повече кураж и накрая наистина се убедиха, че създанието е мъртво. Чучулигата се приведе над него и го побутна с меча си.

— Според мен е умряло преди повече от денонощие — заяви тя.

— Но какво е то? — отново попита Фрет.

— Някаква кръстоска — измърмори Роди.

Пазителката разгледа отблизо странните стави на създанието. Забеляза и многобройните рани по него, наподобяващи раните, оставяни от ноктите и зъбите на огромните котки.

— Променял е формата си — предположи Габриел, без да сваля бдителния си поглед от близките скали.

Чучулигата кимна.

— И е загинал преди края на трансформацията — добави тя.

— Не съм чувал за гоблини, които разполагат с такава магическа сила — възрази Роди.

— О, има ги — започна Фрет, приглаждайки ръкавите на меката си туника. — Имаше, по-точно. Гръби Безразсъдния, преобразен архимагьосник, който…

Някъде от високото се чу подсвирване и джуджето замлъкна. На ръба на клисурата стоеше елфът-стрелец Келиндил и размахваше живо ръце.

— Тук горе има още — извика той, когато всички погледнаха към него. — Двама гоблини и някакво гигантско същество с алена кожа. За пръв път виждам подобно създание!

Чучулигата огледа клисурата. Пазителката предполагаше, че ще може да се изкачи по стената й, но когато погледна към клетия Фрет разбра, че ще трябва да се изкачат по пътеката, да изминат разстоянието по-дълго от цяла миля.

— Ти оставаш тук — нареди на Габриел тя.

Непоколебимият мъж кимна и зае отбранителна позиция между няколко големи камъка, докато Чучулигата, Роди и Фрет се отправиха нагоре.

По средата на единствената криволичеща пътека, водеща към върха на клисурата, те срещнаха Дарда, другият войн от отряда. Набитият мускулест мъж почесваше наболата си брада и разглеждаше някакъв предмет, който приличаше на стоманен плуг.

— Това е на Тисълдаун! — извика Роди. — Виждал съм го във фермата. Счупен е, трябваше да се поправи!

— А какво прави тук горе? — попита пазителката.

— И защо по него има кръв? — добави Дарда и им показа петната по вдлъбнатата повърхност на плуга. Войнът погледна към дъното на пролома, после отново разгледа металния инструмент. — Някое клето създание се е ударило в него доста силно — замисли се на глас той, — а после е полетяло надолу в клисурата.

Всички втренчиха погледите си в пазителката, когато тя отметна гъстата коса от лицето си, обхвана брадичка с деликатната си, но силна ръка и се замисли, опитвайки се да намери ключа към тази нова загадка.

Уликите обаче, бяха прекалено малко. Само след миг тя вдигна отчаяно ръце и тръгна нагоре по пътеката. На края на клисурата, пътят се извиваше в друга посока и отдалечаваше от отвесната стена, но Чучулигата тръгна по самия край на дълбоката пропаст и стигна до мястото, намиращо се точно над скалите, при които бяха оставили Габриел. Войнът веднага забеляза пазителката и помаха, за да я успокои, че долу при него всичко е спокойно.

— Елате — помоли ги Келиндил и ги поведе към пещерата.

Веднага щом съзря кръвопролитието във вътрешното помещение, Чучулигата успя да си отговори на някои въпроси. В този миг, Фрет забеляза аленокожия гигантски труп в залата и извика:

— Невръстен баргест!

— Баргест ли? — озадачено попита Роди МакГрисъл.

— Разбира се — възкликна джуджето. — Това обяснява огромният вълк в пролома.

— Умрял е преди края на трансформацията — добави Дарда. — Множеството рани и ударът в земята са го убили.

— Баргест? — отново попита Роди, ала този път гласът му прозвуча доста раздразнено — едрият планинец не обичаше да го изключват от разговора, особено когато не можеше да проумее за какво точно става дума.

— Това е същество от друго измерение — обясни Фрет. — Твърдят, че е от Геена. Баргестите изпращат невръстните си деца в други измерения и светове, понякога дори и в нашия, за да се хранят и растат… — изведнъж джуджето млъкна, замисли се и промълви: — За да се хранят — наблегна на думите си то, обръщайки се към всички.

— Жената в хамбара! — спокойно промълви Ястреборъката Чучулига.

Членовете на отряда закимаха, съгласни с новите разкрития, но свъсеният МакГрисъл упорито продължаваше да подкрепя своята теория.

— Мрачният елф я е убил! — изръмжа той.

— В теб ли е счупеният ятаган? — попита пазителката.

Роди извади острието от една от многото си кожени дрехи.

Чучулигата взе оръжието и се наведе, за да огледа мъртвия баргест. Ятаганът отговаряше безпогрешно на раните на чудовището, особено на фаталната, нанесена в гърлото му. Жената се изправи, обърна се към МакГрисъл и вдигна ятагана:

— Твърдиш, че мрачният елф има две такива остриета — отбеляза тя.

— Кметът каза така — поправи я Роди. — А той го е чул от разказа на Конър, синът на Тисълдаун. Когато аз видях мрачния елф — натърти едрият планинец и прибра оръжието, — той имаше само един ятаган, този, с който е убил семейството на Тисълдаун!

Грубият МакГрисъл съвсем умишлено забрави да спомене, че мрачният елф наистина размахваше само един ятаган, но на колана си имаше не една, а две ножници.

Ястреборъката поклати подозрително глава.

— Мрачният елф е убил този баргест — каза тя. — Раните му са нанесени с подобно оръжие. Предполагам, че с другото острие, съответстващо на това, което е у теб сега. Ако погледнеш гоблините в преддверието, ще забележиш, че гърлата им са прерязани с ятаган, извит ятаган.

— Също като раните на Тисълдаун! — изръмжа Роди.

Чучулигата реши, че най-добре ще е да премълчи новите си предположения, но Фрет, който ненавиждаше едрия планинец, изрази на глас мислите на всички присъстващи, с изключение на МакГрисъл.

— Баргестът е убил семейството на Тисълдаун — заяви джуджето, припомняйки си двете следи от стъпки в двора на фермата. — Преобразен като мрачен елф!

Роди се ядоса, а пазителката се опита да усмири с поглед разбъбрилия се Фрет. Джуджето обаче, изтълкува това погрешно и реши, че погледът и е израз на удивлението от неговата забележителна мисъл, затова продължи гордо:

— Това обяснява двете следи от стъпки — първите, по-тежките, които принадлежат на бар…

— Ами съществото от клисурата? — обърна се Дарда към Чучулигата, разбрал желанието и да затвори [устата на Фрет. — Дали и неговите рани отговарят на извитото острие?

Пазителката помисли за миг и с леко кимване изрази благодарността си към война.

— Може би някои да — отвърна тя, после се обърна към Роди: — Но по-вероятно е да е убит от пантерата, котката, която ти твърдиш, че е собственост на мрачния елф.

Роди изрита мъртвия баргест.

— Мрачният елф уби семейството на Тисълдаун! — изръмжа той. Едрият планинец бе изгубил както кучето, така и ухото си, и нито едно заключение не можеше да му попречи да се сдобие с наградата от две хиляди златни монети, които кметът му бе обещал.

Някъде отвън се раздаде вик и сложи край на спора, за облекчение на пазителката и Роди. След като въведе групата в пещерата, Келиндил се бе върнал навън, за да проследи няколко следи, които бе открил.

Когато всички излязоха от бърлогата, елфът посочи към малкия отпечатък в мъха и промълви:

— Следа от ботуш. А това тук — той посочи няколко драскотини по камъните, — са ясни следи от борба. Предполагам, че мрачният елф е отишъл до ръба на клисурата и след това се е спуснал надолу в преследване на баргеста и пантерата, въпреки че засега това е само предположение.

Всички огледаха следите, открити от Келиндил, и само след миг пазителката, Дарда, и дори Роди, кимнаха одобрително.

— Трябва да се върнем в клисурата — предложи пазителката. — Може би ще открием следи отвъд пролома, които ще ни упътят и ще ни дадат по-ясна представа за станалото.

Роди почеса коричките от засъхнала кръв по главата си и пренебрежително погледна към Чучулига.

Въобще не го интересуваше нейната „по-ясна представа за станалото“. Той вече си бе направил необходимите заключения и то преди много време. Роди МакГрисъл беше решен на всяка цена да отсече главата на мрачния елф и Ястреборъката Чучулига знаеше това.

Пазителката обаче, все още не беше много сигурна кой е извършил всички убийства. Много въпроси оставаха без отговор както за нея, така и за останалите от групата. Защо мрачният елф не бе убил децата на Тисълдаун, когато ги бе срещнал в планината? Ако историята на Конър беше вярна, защо той бе върнал оръжието на момчето? Чучулигата бе твърдо убедена, че не мрачният елф, а баргестът е убил семейството на Тисълдаун, но защо тогава елфът бе дошъл в бърлогата на двете чудовища? Ако е бил техен съюзник, защо дружбата им е завършила по този начин? Още по-интригуващ за пазителката, чиято цел беше да защитава безсилните в безкрайната война между добрите и злите раси, беше въпросът дали мрачният елф не бе открил пещерата на баргеста, за да отмъсти за жестоко изкланото фермерско семейство? Тя подозираше, че именно това е истината, но не можеше да проумее мотивите на мрачния елф. Баргестът бе убил фермерите, а това бе привлякло вниманието на цял Малдобар — дали това не бе разгневило мрачният елф, дали това не бе провалило някое нападение на отрядите от Подземния мрак? И този път парченцата от загадката не пасваха напълно едно на друго. Ако мрачните елфи планираха нападение над Малдобар, нито един от тях не би се разкрил предварително. Нещо в душата на пазителката и подсказваше, че този мрачен елф е действал сам — той бе тръгнал сам и бе отмъстил за убитите фермери. Жената сви рамене. Реши, че си внушава и проявява твърде голям оптимизъм и си припомни, че мрачните елфи обикновено не постъпват като пазителите.

Докато петимата слязат надолу по тясната пътека и се върнат при трупа на огромното чудовище, Габриел вече бе открил стъпки, които водеха доста навътре в планината. И този път следите бяха две — едната на мрачния елф, а другата, по-прясната, на огромно, двуного същество — вероятно трети баргест.

— Какво е станало с пантерата? — изморено попита Фрет. Дългата полева експедиция, първата му от много години насам, бе започнала да го изтощава.

Чучулигата се засмя и поклати безпомощно глава. Всеки отговор пораждаше само нови въпроси.

* * *

Дризт продължи да се движи и през нощта. Бягаше, така както бе бягал толкова години, само че този път зловещата реалност беше друга. Той не беше убил фермерите, дори ги беше спасил от бандата на гнолите, но въпреки това те бяха мъртви. Дризт не можеше да избяга от този факт. Беше нахлул в живота им и то по собствена воля, и заради това те бяха убити.

На следващата нощ, след срещата си с планинския великан, Дризт забеляза лагерен огън, недалеч от бърлогата на баргестите. Мрачният елф знаеше, че това не е чисто съвпадение. Призова Гуенивар и прати пантерата надолу по лъкатушните планински пътеки, за да разбере какво става.

Неуморима пантерата се втурна напред, а гладката и черна козина остана невидима в мрачните сенки на нощта. Котката тичаше неуловимо бързо и не след дълго достигна лагера.

* * *

Ястреборъката Чучулига и Габриел си почиваха край лагерния огън и се забавляваха с безкрайните странности на Фрет. Джуджето старателно почистваше мекия си кожен жакет с една твърда четка и не спираше да мърмори.

Роди се бе разположил от другата страна на пътеката, в малка ниша между ствола на паднало дърво и огромна скала, а кучето спеше свито в краката му.

— Ох, погледни до къде ме докара тази мръсотия! — изстена Фрет. — Никога, никога няма да успея да почистя жакета си! Ще трябва да си купувам нов — джуджето погледна към пазителката, която напразно се опитваше да прикрие усмивката си, и продължи да мърмори: — Смейте се колкото искате, лейди. Ще платите за него от собствения си джоб, не се притеснявайте! — закани се Фрет.

— Ех, тежки трябва да са дните на онези, които купуват премените на едно джудже — добави Габриел и Чучулигата избухна в смях.

— Смейте се, щом ви е смешно! — тросна се Фрет и затърка с четката толкова силно, че проби дупка в дрехата си. — Дявол да го вземе! — изруга джуджето и захвърли четката на земята.

— Затваряйте си устите! — изръмжа Роди и помрачи веселото настроение на приятелите. — Да не искате да ви чуят мрачните елфи?

На лицето на Габриел се изписа непоколебимо изражение, но пазителката осъзна, че съветът на планинеца, макар и отправен по груб начин, бе уместен.

— Хайде, да си починем, Габриел — промълви тя. — Дарда и Келиндил скоро ще се върнат и ще стане наш ред да сме на пост. Пътят, който ни чака утре, едва ли ще е по-малко изморителен от днешния — тя погледна към Фрет и му намигна — и по-малко мръсен, разбира се.

Габриел сви рамене, дръпна от лулата си и скръсти ръце зад тила си. Такъв бе животът, на който се наслаждаваше както той, така и всичките му приятели, обичащи приключенията. Нямаше нищо по-хубаво от лагерния огън под звездите и песента на планинския вятър наоколо.

Фрет обаче, не можеше да си намери място на коравата земя, той се обръщаше и въртеше на всички страни, недоволстваше и ръмжеше през цялото време.

Габриел не трябваше да поглежда към Чучулигата, за да се досети, че тя споделя усмивката му. Не трябваше да поглежда и към Роди, за да разбере, че едрият планинец се дразни ужасно от непрестанния шум. Без съмнение тези звуци бяха незначителни за ушите на живеещото в града малко джудже, но за ушите на привикналите към живота на път, шумът беше доста неприятен.

Изведнъж кучето на Роди настръхна и изръмжа, а от гората се чу леко изсвирване.

Чучулигата и Габриел скочиха на крака и за секунда се озоваха в края на осветения от огъня кръг, там откъдето бе дошъл знакът на Дарда.

Задърпал кучето си, Роди се измъкна от своята ниша и заедно с останалите излезе от осветения кръг, за да могат очите му да привикнат към тъмнината.

Фрет, който бе прекалено зает със собственото си неудобство, най-накрая забеляза общото вълнение.

— Какво? — с любопитство попита джуджето. — Какво става?

След кратък тих разговор с Дарда, пазителката и Габриел се разделиха и обиколиха лагера в противоположни посоки, за да се уверят в безопасността на осветения периметър.

— Дървото — чу се тих шепот и Чучулигата веднага се сниши.

Само след миг тя различи Роди, прикрил се между близката скала и един храст. Едрият мъж бе хванал оръжието си в една ръка, а с другата стискаше здраво челюстите на кучето си, за да не излае.

Планинецът посоки с глава към широките клони на един самотен бряст и Чучулигата проследи погледа му. Отначало пазителката не можа да различи нищо необичайно между гъстите листа, но после съзря блясъка на жълти котешки очи.

— Пантерата на мрачния елф — прошепна тя.

Роди кимна.

Двамата стояха неподвижни и наблюдаваха. Знаеха, че и най-малкото движение може да уплаши животното. Няколко секунди по-късно Габриел се присъедини към тях, тихо се сниши към земята и се загледа в тъмната фигура, скрита в клоните на самотния бряст. И тримата осъзнаваха, че сега времето е техен съюзник. Без съмнение Дарда и Келиндил вече заемаха своите позиции.

Клопката им със сигурност щеше да успее, но в този миг джуджето напусна лагера и се блъсна право в Роди МакГрисъл. Планинецът загуби равновесие, инстинктивно протегна ръка, за да се подпре на скалата, а кучето му с див лай се спусна към бряста.

Като черна стрела, пантерата скочи от дървото и потъна в тъмната нощ. Този път обаче, късметът не беше на страната на Гуенивар — пътят й минаваше покрай засадата на Келиндил и острото зрение на опитния елф му позволи да я разгледа ясно и отчетливо.

Стрелецът чу лая и крясъците в далечината близо до лагера, но не можеше да проумее какво е станало. Но всяко колебание в душата на елфа се разсея, когато до него достигна ясният глас на Роди.

— Убий тази смъртоносна твар! — крещеше той.

Келиндил реши, че лагерът е бил нападнат от пантерата или господаря и, и пусна стрелата си. Омагьосаният връх се заби дълбоко в хълбока на Гуенивар в мига, в който тя профуча край него.

Само след миг се разнесе викът на Чучулигата. Пазителката укоряваше Роди.

— Недей! — изкрещя тя. — Пантерата не е направила нищо, с което да заслужи това!

Келиндил тръгна по следите на котката. Чувствителното му зрение му позволяваше да вижда в инфрачервения спектър и елфът с лекота различи топлите капки кръв, отдалечаващи се от лагера.

Не след дълго и останалите се присъединиха към него.

Келиндил забеляза Роди и красивото, обикновено спокойно лице на стрелеца се изкриви от гняв.

— Ти ме подведе, МакГрисъл — ядосано заяви елфът. — Заради думите ти раних същество, което не го заслужаваше! Предупреждавам те за пръв и последен път никога повече не постъпвай така!

Келиндил изгледа за последно едрия планинец, за да му покаже, че наистина държи на думите си, после тръгна надолу по кървавата следа.

В очите на Роди горяха гневни пламъци, но той се опита да ги потисне — разбираше, че е сам срещу четири сериозни противника и едно свъсено джудже. Едрият планинец насочи погледа си към Фрет — знаеше, че никой от останалите няма да укори постъпката му.

— А, ти си дръж езика зад зъбите, когато наоколо дебнат опасности! — изръмжа той на джуджето. — И си дръж смрадливите ботуши по-далеч от мен!

Когато групата тръгна след Келиндил, Фрет се огледа скептично наоколо.

— Смрадливи? — попита джуджето и дълбоко наскърбено погледна към лъснатите си ботуши. — Смрадливи? — обърна се то към пазителката, която спря и му се усмихна утешително. — Омърсени от онзи нечистоплътен планинец, но не и смрадливи!

* * *

Когато първите лъчи на слънцето надникнаха над източния хоризонт, Гуенивар докуцука до Дризт. Мрачният елф поклати безпомощно глава, макар че не беше много изненадан от стрелата, подаваща се от хълбока на пантерата. Знаеше, че няма друг избор. Той с неохота извади кинжала на куиклинга и с негова помощ извади стрелата.

Гуенивар изръмжа тихо, но не помръдна, нито се възпротиви, докато елфът извършваше болезнената процедура. Като привърши, колкото и да му искаше да останат заедно, Дризт позволи на пантерата да се завърне в Звездната равнина, където раната и щеше да заздравее по-бързо. Стрелата даде на мрачния елф цялата му необходима информация за новите преследвачи. Той се опасяваше, че много скоро щеше да му се наложи отново да повика Гуенивар. Застанал на една висока скала, Дризт впери поглед в издигащото се слънце, после в подножието на планинските пътеки, очакващ всеки миг да зърне поредния си враг.

Но разбира се, не видя нищо. Макар и ранена, Гуенивар бе избягала от преследвачите си, а за човек или друго подобно същество, лагерът се намираше на много часове път от скалата на Дризт. Мрачният елф обаче знаеше, че преследвачите му ще дойдат и отново ще го принудят да участва в нежелана битка. Дризт се огледа наоколо. Зачуди се какви капани да приготви, кое от преимуществата си да използва в схватката.

Спомените от последната му среща с хората — от човека с кучетата и фермерите — изведнъж промениха мислите на мрачния елф. В този случай причината за битката беше недоразумението, бариера, която Дризт не вярваше, че някога ще преодолее.

Мрачният елф не бе изпитал никакво желание да се бие с тях, не изпитваше желание и сега, въпреки раната на Гуенивар.

Слънцето се издигаше все по-високо в небето и раненият Дризт До’Урден, въпреки че бе възстановил силите си през нощта, все още искаше да се скрие в някоя тъмна и уютна дупка. Но сега не можеше да си позволи подобна почивка, не и ако искаше да победи в предстоящата битка.

— Колко дълго ще ме преследвате? — прошепна той срещу сутрешния вятър, после мрачно, но решително заяви: — Ще видим.