Р. А. Салваторе
Убежище (22)

22
На прага на дома

— Ти ни преведе! — проплака брат Хършел. Всички монаси, с изключение на Джанкин, прегърнаха силно Дризт веднага щом елфът ги настигна в скалистата долина на запад от входа на драконовата бърлога.

— Ако има някакъв начин да ти се отплатим…!

В отговор Дризт изпразни джобовете си и пет чифта алчни очи се втренчиха в златните предмети и дрънкулки, които се изтърколиха оттам, проблясвайки на обедното слънце. Един от скъпоценните камъни, четирисантиметров рубин, обещаваше богатство по-голямо от всичко, което монасите някога бяха виждали.

— За вас са — обясни Дризт. — Всичките. Аз нямам нужда от съкровища.

Монасите гледаха някак виновно, защото никой не желаеше да покаже плячката в собствените си джобове.

— Може би трябва да си запазиш малко — предложи му Матеус, — ако все още планираш да поемеш по собствен път.

— Планирам — отвърна твърдо Дризт.

— Но ти не можеш да останеш тук — възрази Матеус. — Къде ще идеш?

Дризт наистина не беше мислил много за това. Всичко, което знаеше, е, че мястото му не е сред Каещите се монаси.

Помисли малко, припомняйки си многобройните смъртоносни пътища, които бе преминавал. Една мисъл изплува в главата му.

— Ти спомена — той посочи към Джанкин — името на едно място преди седмица, когато влязохме в тунела.

Джанкин го погледна любопитно, без да може да си спомни.

— Десетте града — каза Дризт. — Земя на изгнаници, където един изгнаник може да намери своето място.

— Десетте града? — сепна се Матеус. — Със сигурност трябва да премислиш маршрута си, приятелю. Долината на мразовития вятър не е гостоприемно място, нито пък злите убийци от Десетте града.

— Вятърът никога не спира да духа — допълни Джанкин с тъжен поглед в тъмните си очи, — носи жилещ пясък и ледени парчета. Ще дойда с теб!

— И чудовища! — добави един от останалите, пляскайки Джанкин с ръка по гърба. — Йети и бели мечки и свирепи варвари! Не, няма да отида в Десетте града, освен ако самият Хефест не се опита да ме пропъди натам.

— Е, той би могъл! — каза Хършел, впервайки нервно поглед назад към не много отдалеченото леговище. — Наблизо има къщи на фермери. Може би ще можем да останем там през нощта и да се върнем в тунела утре.

— Няма да дойда с вас — отново каза Дризт. — Споменахте, че Десетте града са негостоприемно място, но дали ще намеря по-топъл прием в Мирабар?

— Ще отидем при фермерите тази вечер — отвърна Матеус, обмисляйки думите му. — Там ще ти купим кон и провизии, от които ще имаш нужда. Не искам да си заминаваш, но Десетте града изглеждат добър избор — той погледна многозначително към Джанкин — за мрачен елф. Мнозина са намерили там своето място. Наистина то е дом за онези, които си нямат друг.

Дризт разбра искреността в гласа на монаха и оцени благосклонността му.

— Как да намеря мястото? — попита той.

— Ориентирай се по планините — отвърна Матеус. — Дръж ги винаги отдясно. Когато стигнеш до веригата, ще си влязъл в Долината на мразовития вятър. Един-единствен връх се издига из тази равна земя на север от Гръбнака на света. Градовете са построени около него. Дано те да са това, на което се надяваш!

С това монасите се приготвиха да вървят. Дризт сложи ръце зад главата си и се наведе към стената на пещерата. Наистина беше време да се раздели с монасите, но не можеше да пренебрегне вината и самотата, които го очакваха. Малкото богатства, които бяха взели от леговището на дракона, щяха да променят значително живота им, щяха да им осигурят закрила и всичко необходимо, но богатството не можеше да направи нищо, за да преодолее бариерите, с които се сблъскваше Дризт.

Десетте града, земята, която Джанкин бе нарекъл дом за бездомните, земя за онези, които нямаха къде другаде да идат, върна отново надеждата на елфа. Колко пъти беше понасял ударите на съдбата? Колко порти беше достигал с надежда, само за да бъде върнат обратно от остриетата на оръжията? Този път ще е различно, каза си Дризт, защото ако не успееше да намери място в една земя на изгнаници, къде другаде можеше да отиде? За притиснатия до стената елф, който бе прекарал толкова дълго в бягане от нещастията, вината и предразсъдъците, от които не можеше да се отърве, надеждата беше приятно усещане.

* * *

Тази нощ Дризт се установи на лагер в малка горичка, докато монасите отиваха към малкото фермерско селище. Те се върнаха на следващата сутрин, водейки добър кон, но един от групата бе очевидно разтревожен.

— Къде е Джанкин? — попита Дризт притеснен.

— Вързан е в плевнята — отвърна Матеус. — Опита се да избяга през нощта, да се върне…

— При Хефест — довърши Дризт.

— Ако и днес все още иска същото, може и да го пуснем — добави отвратеният Хършел.

— Това е твоят кон — каза Матеус. — Освен ако през нощта не си променил намеренията си.

— А това е нов плащ — добави Хършел. Той подаде на Дризт хубав плащ, обточен с кожа. Елфът знаеше, че тази щедрост е нетипична за монасите и почти промени мнението си. Не можеше обаче да изостави и другите си нужди и нямаше да е доволен да живее сред тези хора. За да демонстрира своето решение, елфът се приближи до животното с намерение да го яхне. И преди беше виждал кон, но никога толкова отблизо. Беше удивен от очевидната сила на животното, от мускулите, които помръдваха под кожата на врата му и бе очарован от височината на гърба му. Дризт прекара един момент втренчен в очите на коня, предавайки му намеренията си колкото можеше по-добре. После, за всеобщо изумление, дори за свое собствено, конят се наведе, позволявайки на елфа да се качи лесно на седлото.

— Имаш подход към конете — отбеляза Матеус. — Никога не си споменавал, че си умел ездач.

Дризт само кимна и направи всичко, каквото можеше, за да остане на седлото, когато конят премина в тръс. Отне му много време, за да открие как да контролира животното и се залута далеч на изток — в грешната посока — преди да успее да завие. По време на тази обиколка Дризт се опитваше с все сили да запази достойнство, но монасите, макар също да не разбираха от коне, просто кимаха и се усмихваха.

Час по-късно Дризт яздеше бързо на запад, следвайки южната страна на Гръбнака на света.

* * *

— Каещите се монаси — прошепна Роди МакГристъл, взирайки се надолу към групата от един висок връх, докато тя си проправяше път през тунела на Мирабар по-късно същата седмица.

— Какво? — зяпна Тифанис, изхвърчайки от сака си, за да се присъедини към Роди. За първи път бързината на елфида се оказа проблем, а не предимство. Преди дори да разбере какво казва, Тифанис избъбри: — Не-може-да-бъде! Драконът…

Кръвнишкият поглед, който Роди му хвърли, беше като сянка на буреносен облак.

— Исках-да-кажа… — заломоти Тифанис, но разбра, че Роди, който познаваше тунела по-добре от него, а познаваше също и уменията му с ключалките, вече се е досетил за всичко.

— Заел си се да убиеш елфа сам — каза тихо Роди…

— Моля-те, господарю — отвърна Тифанис. — Не-исках… Страхувах-се-за-теб. Елфът-е-дявол, казвам-ти! Пратих-ги-долу-по-тунел а-на-дракона. Мислех-че-ти.

— Забрави за това! — каза Роди. — Стореното — сторено, повече няма да говорим за него. Сега се връщай в торбата. Може би ще можем да поправим това, което си сторил, ако елфът не е вече мъртъв.

Тифанис кимна, успокоен и се прибра обратно в торбата. Роди го вдигна и повика кучето си.

— Ще поговоря с монасите — заяви ловецът на глави, — но първо… — Той замахна с торбата, удряйки я в каменната стена.

— Господарю! — дочу се глухия вик на куиклинга.

— Ти, крадецо на елфи! — изпухтя Роди и удари торбата безмилостно в твърдата скала. Тифанис се сви при първите няколко удара, дори успя да пробие торбата с малкия си нож, но постепенно платът се напои с кръв и борбата му престана.

— Изчадие, крадец на елфи! — промърмори Роди, хвърляйки кървавата торба. — Хайде, куче. Ако елфът е жив, монасите ще знаят къде да го намеря.

* * *

Каещите се монаси бяха орден, посветен на страданието и няколко от тях, особено Джанкин, наистина бяха страдали много през живота си. Никой от тях, обаче, дори не си бе представял жестокостта, която притежаваше Роди МакГристъл и преди да измине и час планинецът вече яздеше бързо на запад покрай южния край на планинската верига.

* * *

Студеният източен вятър свиреше в ушите му своята безкрайна песен. Дризт я слушаше всяка секунда, откакто бе заобиколил западния край на Гръбнака на света и бе свърнал на север, а после на изток, към безплодната земя, наречена на него — Долина на мразовития вятър. Той прие печалното стенание и ледената прегръдка на вятъра с готовност, защото за него полъха на въздуха означаваше свобода.

Друг символ на тази свобода, гледката на широкото море, се появи пред елфа, след като заобиколи планинската верига. Дризт бе посещавал морския бряг веднъж, на път за Лускан и сега искаше да поспре и да повърви няколко мили по брега още веднъж. Но студеният вятър му напомни за настъпващата зима и той разбра, че ще му бъде много трудно да пътува през долината след падането на първия сняг.

Дризт съзря Грамадата на Келвин, самотната планина в тундрата на север от голямата планинска верига, на първия ден след като бе навлязъл в долината. Той се насочи към нея неспокойно, представяйки си единственият й връх като белег на земята, която щеше да нарече свой дом. — Изпълваше го слаба надежда всеки път, когато се взреше в планината.

Той премина покрай няколко малки групи самотни каруци или шепа мъже на коне, докато приближаваше района на Десетте града по пътя на керваните от югозапад. Слънцето беше ниско на западния хоризонт и притъмняваше и Дризт задържа качулката на плаща си спусната ниско, за да крие абаносовата му кожа. Той кимаше отсечено на всеки пътник, който подминаваше.

Регионът се славеше с трите си езера, заедно със скалистата Грамада на Келвин, която се издигаше на повече от 300 метра над неравната местност и беше покрита със сняг дори през краткото лято. От десетте града, които бяха дали името на областта, само един — Брин Шандер — не бе построен на брега на езеро. Той бе издигнат сред равнината, на нисък хълм, а флагът му се вееше непокорно на суровия вятър. Пътят на керваните, пътят на Дризт, водеше към този град, основното тържище в областта.

По издигащия се дим от далечни огньове Дризт можеше да прецени, че в рамките на няколко мили от града на хълма има още селища. Той обмисли своя път за момент, чудейки се дали да отиде в някое от тези по-изолирани градчета, вместо да продължи към основния град.

— Не — каза твърдо елфът, пускайки ръка в джоба си, за да усети допира на ониксовата статуетка. Той пришпори коня напред, право към хълма и забранените порти на оградения със стени град.

— Търговец? — попита единият от двамата стражи, стоящи пред обкованата с желязо порта. — Малко си закъснял с търговията тази година.

— Не съм търговец — отвърна меко Дризт, губейки търпение, сега, когато решителният час бе настъпил. Той вдигна бавно ръка към качулката си, опитвайки се да спре треперенето й.

— От кой град си тогава? — попита го другият страж. Дризт пусна обратно ръката си, куражът му изневери при този глупав въпрос.

— От Мирабар — отвърна честно той и после, преди да може да се спре и преди стражите отново да го разсеят, отметна качулката си назад.

Четири очи се разтвориха широко и две ръце незабавно се спуснаха към мечовете.

— Не! — извика Дризт. — Не, моля ви! — В гласа и в жестовете му се четеше умора, която стражите не можеха да разберат. Срещу някоя гоблинова орда или мародерстващ великан ятаганите на елфа вече щяха да са извадени, но срещу някой, който би се сражавал с него само заради някакво недоразумение, остриетата му изведнъж ставаха тежки. — Идвам от Мирабар — продължи Дризт и с всеки звук гласът му ставаше по-уверен — в Десетте града, за да живея в мир. — Той разпери широко ръце, за да ги убеди, че не представлява заплаха.

Стражите не знаеха как да реагират. Никой от тях не беше виждал елф на мрака — макар без съмнение да знаеха, че Дризт е такъв — или знаеше за расата им нещо повече от злокобните разкази за древната война, която бе разделила елфите.

— Чакай тук — прошепна единият страж на другия, който изглежда не хареса заповедта. — Ще информирам Говорителя Касиус.

Той потропа по обкованата порта и се вмъкна вътре, веднага щом тя се отвори достатъчно широко, за да го пропусне. Останалият страж гледаше с немигащ поглед към Дризт, а ръцете му не се отделяха от дръжката на меча.

— Ако ме убиеш, ще те пронижат хиляди стрели — заяви той, опитвайки се неуспешно да звучи самоуверено.

— Защо да те убивам? — попита невинно Дризт, който продължаваше да държи ръцете си настрани.

Дотук срещата бе преминала добре, смяташе той. Във всяко друго селище, което се бе осмелявал да приближи, първите хора, които го виждаха, побягваха ужасени или го прогонваха с извадени оръжия. Другият страж се върна след кратко време, придружаван от един нисък и слаб мъж, гладко обръснат и с блестящи сини очи, които го изгледаха продължително, попивайки всеки детайл по него. Носеше хубави дрехи и от уважението, което двамата стражи му демонстрираха, Дризт веднага разбра, че той е с високо положение в града.

Той наблюдава дълго елфа, преценявайки всяко негово движение и черта.

— Аз съм Касиус — каза той най-сетне. — Говорител на Брин Шандер и Главен говорител на Управляващия съвет на Десетте града.

Дризт направи нисък поклон.

— Аз съм Дризт До’Урден — каза той — от Мирабар и околностите и сега дойдох в Десетте града.

— Защо? — попита Касиус рязко, опитвайки се да го хване неподготвен.

Дризт сви рамене:

— Нужна ли е някаква причина?

— За един мрачен елф, вероятно — отвърна направо Касиус.

Разбиращата усмивка на Дризт обезоръжи говорителя и накара двамата стражи, които стояха покровителствено до него, да притихнат.

— Не мога да ви предложа никаква причина за пристигането си, освен желанието ми да дойда — продължи елфът. — Пътят ми беше дълъг, говорителю Касиус. Уморен съм и имам нужда от почивка. Казаха ми, че Десетте града е място на изгнаници, а не се съмнявайте, че един мрачен елф е изгнаник сред обитателите на Повърхността.

Това изглеждаше достатъчно логично и искреността на Дризт бе очевидна за прозорливия говорител. Касиус обхвана брадичка с ръката си и помисли известно време. Той не се страхуваше от мрачния елф, не се и съмняваше в думите му, но нямаше намерение да позволява вълненията, които присъствието на този елф щеше да предизвика в града му.

— Брид Шандер не е място за теб — каза направо той и лилавите очи на Дризт се присвиха при тази несправедливост.

Касиус безстрашно посочи на север.

— Отиди в Самотната гора, в масива на северния бряг на Маер Дуалдон — предложи му той. Насочи поглед на югоизток. — Или в Добра медовина или Дуганова бърлога до Езерото на алените на юг. Това са по-малки градове, където можеш да причиниш по-малко безредие и да намериш по-малко неприятности.

— А ако и те откажат да ме приемат? — попита Дризт. — Къде да ида после, говорителю? Отново на вятъра, за да умра сред празната равнина?

— Ти не знаеш…

— Знам — прекъсна го Дризт. — Играл съм тази игра много пъти. Кой ще посрещне един мрачен елф, елф, който е изоставил расата си и злите й пътища и мечтае само за спокойствие? — Гласът на Дризт бе твърд и не издаваше никакво самосъжаление и Касиус отново разбра, че думите му бяха верни.

Наистина говорителят симпатизираше на елфа. Самият той някога беше изгнаник и бе прогонен до пределите на света, до пустата Долина на мразовития вятър, за да търси дом. Нямаше по-отдалечена земя от тази. Долината на мразовития вятър бе последната спирка за изгнаниците. Тогава му хрумна нещо друго, едно възможно решение на дилемата, което нямаше да тежи на неговата съвест.

— Колко дълго си живял на Повърхността? — попита той с искрен интерес.

Дризт обмисли въпроса за момент, чудейки се какво цели Касиус.

— Седем години — отвърна той.

— На север?

— Да.

— И още не си намерил дом, нито едно селище не се е съгласило да те приеме — каза Касиус. — Преживял си суровите зими и без съмнение много по-опасни врагове. Можеш ли да боравиш с тези остриета, които си закачил на колана си?

— Аз съм пазител — отвърна Дризт.

— Необичайно занятие за мрачен елф — отбеляза Касиус.

— Аз съм пазител — каза отново Дризт, този път по-твърдо. — Добре обучен в тайните на природата и в използването на своите оръжия.

— Не се и съмнявам — отбеляза Касиус. Той направи пауза, после каза: — Има едно място, което предлага защита и уединение.

Говорителят насочи погледа на Дризт на север, към скалистите склонове на Грамадата на Келвин. — Отвъд долината на джуджетата е планината — обясни той, — а отвъд планината е откритата тундра. За Десетте града ще бъде полезно да имат разузнавач из северните склонове на планината. Изглежда опасностите винаги идват от тази посока.

— Дойдох да намеря дом — прекъсна го Дризт, — а ти ми предлагаш дупка в грамада камъни и задължения към онези, на които не дължа нищо. — Но в действителност предложението бе събудило у него духа на пазителя.

— Ще ми позволиш ли да ти кажа, че нещата са различни? — отвърна му Касуис. — Няма да позволя на един скитащ мрачен елф да влезе в Брин Шандер.

— Трябва ли всеки човек да доказва, че е достоен?

— Хората нямат толкова зловеща слава — отвърна Касиус направо, без колебание. — Ако бях толкова великодушен, че да те поканя в града само заради думите ти и да отворя широко вратите му, дали като влезеш ще намериш дом в него? И двамата знаем какво ще стане, елфе. Не всеки в Брин Шандер ще бъде толкова сърдечен, обещавам ти. Ти ще предизвикваш бъркотия, където и да отидеш и каквото и поведение и намерение да имаш, ще те предизвикват да се биеш. Същото ще се случи и в останалите градове — продължи Касиус, досещайки се, че думите му събудиха болезнени спомени у бездомния елф. — Предлагам ти дупка в грамада камъни в границите на Десетте града, където действията ти, добри или лоши, ще изградят твоя собствена репутация, независимо от цвета на кожата ти. Е, и сега ли предложението ми ти изглежда толкова лошо?

— Ще имам нужда от провизии — отвърна Дризт, осъзнавайки истината в думите на Касиус. — А и какво ще стане с коня ми? Не мисля, че стръмните склонове на планината са подходящо място за такова животно.

— Продай го тогава — предложи му Касиус. — Моят страж ще ти предложи честна цена и ще се върне тук с провизиите, които са ти нужни.

Дризт помисли върху предложението за момент, после му подаде поводите.

Говорителят напусна мястото, мислейки си колко умно бе постъпил. Не само бе отклонил непосредствената опасност, но и бе убедил Дризт да пази границите му на място, където Бруенор Бойния чук и неговия клан от свирепи джуджета можеха да се погрижат елфа да не причини неприятности.

* * *

Роди МакГристъл спря с каруцата си в малък град, приютен в сенките на западния край на планинската верига. Ловецът на глави знаеше, че снегът скоро щеше да падне, а той нямаше никакво желание да бъде хванат на половината път от долината, когато това станеше. Щеше да остане тук с фермерите и да изчака зимата да отмине. Никой не можеше да излезе от долината, без да мине през този район и ако Дризт бе отишъл там, както му бяха казали монасите, нямаше да му избяга.

* * *

Дризт остави градските порти зад себе си още същата нощ, предпочитайки мрака за своето пътуване, въпреки студа. Прекият му маршрут към планината го отведе покрай източния край на скалистата клисура, която джуджетата наричаха свой дом. Дризт взе допълнителни предпазни мерки, за да избегне възможните стражи, които брадатият народ бе поставил. Той се бе срещал с джуджета само веднъж преди това, на минаване през Адбарската цитадела при скитанията си, преди да попадне в горичката на Муши, и тази среща не бе от най-приятните. Джуджешките патрули го бяха прогонили, без да изчакат обясненията му и го преследваха през планината много дни.

При цялото си благоразумие докато прекосяваше долината обаче, Дризт не можеше да пренебрегне високото възвишение от скали, до което стигна, и в което бяха изсечени стъпала. Той бе преполовил пътя си до планината и му оставаха още няколко мили и часове от нощта, в които можеше да върви, но направи обиколката, стъпка по стъпка, очарован от широката панорама на градските светлини.

Възвишението не бе високо, само петнадесет метра, но над равната тундра и в ясната нощ пред Дризт се разкри гледка на петте града: два на брега на езерото на изток, два на запад до най-голямото езеро и Брин Шандер на своя хълм, няколко мили на юг. Той не знаеше колко минути изминаха така, защото онова, което виждаше запали твърде много надежди и фантазии у него, за да забележи времето. Беше прекарал в Десетте града едва един ден, но вече се чувстваше уютно с гледката, знаейки, че хиляди хора край планината ще чуят за него и вероятно ще го приемат.

Ехтящ, дрезгав глас изтръгна Дризт от съзерцанието му. Той се хвърли на земята и се претърколи зад една скала. Потокът от оплаквания направи приближаващата фигура по-ясна. Тя бе широкоплещеста и по-ниска от елфа с около половин метър, макар да бе очевидно по-тежка. Дризт разбра, че това е джудже още преди фигурата да спре, за да нагласи шлема си, като блъсна главата си в скалата.

— Дагнагит да ги порази — измърмори джуджето, „намествайки“ шлема си повторно.

Дризт беше силно заинтригуван, но беше достатъчно умен, за да разбира, че мърморещото джудже едва ли ще посрещне дружелюбно един неканен мрачен елф посред нощ. Когато то помръдна за поредното наместване, той подскочи и побягна леко и тихо към пътеката. Премина близо до джуджето и изчезна не по-шумно от сянка на облак.

— Какво? — измърмори джуджето, когато той отново се върна, този път доволно от положението на шлема си. — Кой е там? Кой си ти?

То започна серия от кратки, въртеливи подскоци, а очите му се взираха напрегнато навсякъде. Но наоколо бяха останали само тъмнината, камъните и вятърът.