Р. А. Салваторе
Убежище (12)

11
Зима

Дълги дни Дризт проправяше пътя си през скалистите възвишения на планините и все повече се отдалечаваше от града на фермерите и ужасните спомени.

Решението му да избяга не беше разумно. Ако мрачният елф бе в по-различно състояние на духа вероятно щеше да види добронамереност в подаръците, оставени от светлия елф — лечебния еликсир и кинжала, можеше да види една покана за бъдещо приятелство в жеста.

Но спомените за Малдобар и вината, която тегнеше на плещите на мрачния елф, не можеха да бъдат забравени с лека ръка. Селото на фермерите се бе превърнало в междинна спирка в търсенето на убежище, търсене, което с всеки изминал ден му се струваше все по-безсмислено и безрезултатно. Дризт се чудеше как въобще би могъл да се доближи до следващия град, пред който го доведеше пътят. Ясно виждаше как това може да се превърне в поредната трагедия. Дори не се замисли, че присъствието на баргестите бе необичайно обстоятелство и че, вероятно, липсата им би могло да доведе до друго развитие на събитията. В този труден период от живота му мислите на Дризт бяха съсредоточени около една-единствена дума, отекваща безкрайно в съзнанието му и пронизваща сърцето му: „Дризит“.

Пътеките го отведоха до един широк проход в планините и до стръмна и скалиста клисура, изпълнена с мъгли от буйната река, течаща в подножието и. Въздухът бе станал по-хладен, нещо, което Дризт не можеше да проумее, а влажните изпарения от водата го караха да се чувства по-добре. Той реши да се спусне надолу през скалите. Това пътешествие му отне най-хубавите часове от деня, но накрая стигна до брега на спускащата се стъпаловидно река.

Мрачният елф бе виждал реки из земите на Подземния мрак, но нито една не можеше да се сравни с тази. Ровин се носеше стремително през камъните, пръскайки водни капчици във въздуха. Изкачваше или заобикаляше огромните скали, цялата се пенеше в участъците, обсипани с малки камъчета, хвърляше се в дълбоки водопади. Дризт остана запленен от гледката и шума на реката, но освен това виждаше и реална възможност това място да се превърне в неговото убежище. Край реката имаше много плитчини, спокойни вирчета, където водата се отклоняваше от притегателната сила на главния си поток. Тук се събираше и много риба, за да си почине от дългите борби с речните течения.

От гледката стомахът на Дризт закъркори. Той коленичи над едно вирче, приготвил ръката си за улов. Бяха му необходими много напразни опити, докато разбере как светлината се пречупва във водата, но мрачният елф беше бърз и достатъчно умен, за да се справи с това. Ръката на Дризт се стрелна рязко и извади от вирчето едричка пъстърва.

Елфът хвърли рибата на брега, остави я да се мята върху камъните и скоро хвана друга. Тази нощ щеше да се нахрани добре, за пръв път откакто бе напуснал околностите на фермерското градче, а и имаше достатъчно чиста и прясна вода, за да утоли жаждата си.

Тези, които познаваха района, го наричаха Проходът на мъртвите орки. Това название обаче, бе доста подвеждащо. В скалистата долина наистина бяха измрели стотици орки в безбройните войни с хората, но въпреки това там продължаваха да живеят още хиляди. Криеха се в многобройните пещери в планината и винаги бяха готови да посекат всеки, посмял да навлезе в територията им. Малцина се осмеляваха да пристъпят по тези земи, а тези, които го правеха, обикновено не бяха много умни.

В прохода можеше да се намери много храна и вода, а леката, успокояваща мъгла, можеше да го предпазва от хладния въздух — за наивния и неопитен Дризт, той беше идеалното убежище.

Мрачният елф прекарваше дните си, сгушен в сенките на скалите и малките пещери, а предпочиташе да се храни и ловува в мрачните часове на нощта. Той не смяташе този начин на живот за връщане към онова, което бе някога. Когато напусна земите на Подземния мрак, Дризт бе решен да живее през деня сред обитателите на Повърхността, също като тях. Но в опитите си да се приспособи към слънчевата светлина, тъмнокожият елф бе преживял много болки и лишения, и вече не хранеше подобни илюзии. Предпочиташе да живее през нощта, защото чувствителните му очи не го боляха толкова много и защото знаеше, че колкото по-малко излага ятагана си на слънце, толкова по-дълго ще запази магическото му острие.

Не след дълго обаче, Дризт започна да разбира защо обитателите на Повърхността предпочитаха слънчевата светлина.

Под топлите лъчи на огромното огнено кълбо, въздухът, макар и студен, беше поносим. През нощта обаче, елфът осъзна, че често трябва да трябва да търси убежище от хапещия вятър, който брулеше стръмните склонове на изпълнената с мъгла речна котловина. Зимата скоро щеше да настъпи в северните земи, но мрачният елф бе отрасъл в тунелите на Подземния мрак, където сезоните не се сменяха, и не знаеше нищо за това.

През една от онези нощи, когато северният вятър свистеше край ушите му и вкочаняваше ръцете му от студ, Дризт научи нещо важно. Гуенивар беше до него, свита под един нисък навес, но въпреки това мрачният елф усещаше ужасната болка, обхващаща крайниците му. Утрото беше далеч, а той сериозно се замисляше дали ще успее да оцелее до сутринта, за да види отново изгрева на слънцето.

— Толкова е студено, Гуенивар — затрака със зъби той. — Толкова студено.

Мрачният елф напрегна мускулите си и енергично се раздвижи, за да ускори кръвообращението си и да се стопли. После започна да си мисли за изминалото време, когато бе още топло и слънчево, и така се опита да надвие отчаянието и да забрави студа. Изведнъж в съзнанието му изникна една-единствена мисъл и се открои над останалите — споменът за кухните в Академията на Мензоберанзан. В топлия Подземен мрак Дризт никога не бе смятал, че огънят може да се използва като източник на топлина. За него той беше средство за готвене, за защита и източник на светлина. Сега обаче огънят придоби важно значение в съзнанието на мрачния елф. Ветровете ставаха все по-студени и за свой най-голям ужас Дризт разбра, че само топлината на огъня може да го спаси.

Елфът се огледа наоколо за трески и съчки. В земите на Подземния мрак беше палил пънчетата на гъби, но на Повърхността не растяха толкова много гъби. Тук имаше растения, а дърветата бяха много по-големи от гъбите, никнещи в подземията.

— Донеси ми… клон, Гуенивар — с треперещ глас промълви Дризт. Не знаеше други думи за дърво или храст. Пантерата го наблюдаваше с любопитство. — Огън — помоля я той, после се опита да се изправи, но краката му бяха измръзнали.

Този път пантерата го разбра. Гуенивар изръмжа веднъж и се понесе в нощта. Огромната котка едва не се блъсна в една купчина клонки и съчки, оставени незнайно от кого, пред самия вход на пещерата. Дризт, чиято единствена мисъл сега беше как да оцелее, дори не се изненада от бързото връщане на Гуенивар.

Дълго време елфът се опитваше да запали огън, удряйки с кинжала по камъка, ала усилията му бяха напразни. Най-накрая осъзна, че вятърът гаси искрите и се премести в по-закътания край на навеса.

Краката го боляха, собствената му слюнка замръзваше по устните и по брадичката му.

Изведнъж една искрица се шмугна в сухите клонки. Дризт внимателно подуха малкото пламъче и почти го похлупи с ръце, за да го предпази от силния вятър.

* * *

— Запалил е огъня — заяви един елф на другаря си.

Келиндил кимна мрачно. Все още не беше убеден, че той и приятелите му са постъпили правилно като помогнаха на тъмнокожия си родственик.

Чучулигата и останалите бяха поели обратно към Сундабар, докато стрелецът бе пристигнал направо от Малдобар и се бе срещнал с малко семейство елфи, негови сънародници, които живееха в планините в близост до Прохода на мъртвите орки. Благодарение на тяхната помощ светлият елф с лекота откри местоположението на Дризт и през последните седмици го наблюдаваше непрекъснато.

Мирният му начин на живот обаче, не бе успял да разсее съмненията на Келиндил. Дризт все пак бе мрачен елф — тъмнокож на вид и със зло сърце, според славата на народа му.

Въпреки всичко, стрелецът въздъхна с облекчение, когато сам видя слабата, мъждукаща светлина в далечината. Мрачният елф нямаше да умре от студ. Келиндил вярваше, че този мрачен елф не заслужава подобна съдба.

* * *

Същата вечер, след като се нахрани, Дризт се облегна на пантерата, която на драго сърце прие топлината на елфа и се загледа в звездите, който блещукаща ярко в студеното небе.

— Спомняш ли си Мензоберанзан? — попита пантерата той. — Спомняш ли си кога се срещнахме за първи път?

Котката с нищо не показа, че е разбрала думите му. Тя се прозя, претърколи се към Дризт и положи глава между протегнатите си лапи.

Мрачният елф се усмихна и почеса ухото на пантерата. Беше я видял за първи път в Сорсъри, магьосническата школа на Академията. Тогава Гуенивар бе собственост на Масой Хюнет — единственият мрачен елф, когото Дризт бе убил през живота си. Младият До’Урден се опита да не си припомня този инцидент. Огънят гореше силно и топлеше пръстите му — вечерта не беше подходяща за такива неприятни спомени. Въпреки кошмарите, с които се бе сблъскал в Мензоберанзан, Дризт бе преживял и много радости в родния си град, както и бе научил много. Дори Масой го бе научил на неща, които сега му помагаха повече, отколкото бе предполагал.

Вперил поглед в пропукващите пламъци, Дризт се замисли, че ако не беше палил свещите като чирак, никога нямаше да успее да си запали огън. Несъмнено това знание го бе спасило от студа и от смъртта.

Усмивката на елфа обаче, не продължи дълго след като спомените го завладяха. Не бяха изминали много месеци, след като бе получил този ценен урок, и Дризт бе принуден да убие Масой.

Замисленият До’Урден отново легна по гръб и въздъхна. Сега наоколо нямаше никакви опасности, нито отряди, които да го притесняват и елфът за пръв път чувстваше, че животът му е лесен и прост, но въпреки това трудностите в неговото съществуване никога не го бяха притеснявали толкова.

Само миг по-късно спокойствието му беше нарушено от една едра птица — бухал, която изведнъж прелетя над главата му. Мрачният елф се засмя на собствената си неспособност да почива спокойно — само секунда му трябваше, за да разбере, че птицата не представлява никаква опасност, ала вече бе скочил на крака и бе извадил кинжала и ятагана си.

Гуенивар също бе реагирала на тревожната поява на птицата, но по коренно различен начин. Дризт се бе отдръпнал от огъня, а пантерата се намести до него, протегна се лениво и отново се прозя.

* * *

Бухалът се понесе тихо в нощта по невидимите въздушни течения, издигна се високо над мъглата, простираща се над речната долина, към противоположния склон на този, по който се бе спуснал Дризт. Птицата се спусна към една гъста горичка от вечнозелени дървета, кацна да си почине на един въжен мост, опънат между най-високите клони на три дървета. След като почисти перата си, бухалът удари малкото сребърно звънче, закачено на моста за подобни случаи.

Не след дълго, птицата отново иззвъня.

— Ида — чу се глас изотдолу. — Потърпи малко, Свирчо! Остави слепият човек да се придвижи спокойно, както подобава!

Бухалът сякаш разбираше думите му, тази игра му харесваше и той за трети път бутна звънчето.

На моста се появи възрастен мъж с огромни щръкнали сиви мустаци и бели очи. С подтичване мъжът тръгна към птицата. Някога Монтолио бе пазител със завидна репутация, а сега прекарваше последните години от старините си по свой собствен избор в пълно уединение в планината, заобиколен от любимите си същества (в това число не влизаха хора, елфи, джуджета и представители на другите интелигенти раси). Въпреки напредналата си възраст, Монтолио бе строен мъж, но годините бяха оставили своя отпечатък и върху него — едната му ръка се бе изкривила така, че приличаше на човка.

— Търпение, Хутър — мърмореше той. Никой, който наблюдаваше как бързо се придвижва по въжения мост, не би казал, че е сляп, а тези, който познаваха Монтолио със сигурност нямаше да го опишат като такъв. Вероятно биха казали, че зрението му е увредено, но скоро щяха да прибавят, че той въобще не се нуждае от него. Благодарение на уменията и знанията си, и на многото си приятели — животни, старият пазител виждаше заобикалящия го свят много по-добре от хората със здрави очи.

Монтолио протегна ръка и големия бухал кацна на нея, внимателно закрепяйки се с нокти в дебелия кожен ръкав на отшелника.

— Видял си мрачния елф? — попита той.

Бухалът отговори с „у-хуу“, после започна да издава серия от различни и сложни звуци, крясъци и бухания.

Монтолио разбра всичко, обмисли всеки детайл. С помощта на приятелите си, особено на този доста разговорлив бухал, пазителят наблюдаваше мрачния елф от няколко дни. Бе любопитен какво търси това подземно същество по неговите земи. Отначало предполагаше, че елфът е съюзник на Граул, главатарят на орките в долината, но с времето започна да подозира друго.

— Това е добър знак — отбеляза Монтолио, когато се увери, че елфът не се е свързал с оркските племена. Граул бе достатъчно зъл и без могъщи съюзници като мрачните елфи!

И въпреки това, отшелникът не можеше да си обясни как орките не бяха забелязали присъствието на тъмнокожия обитател на Подземния мрак. Вероятно не го бяха видели — елфът се стараеше да остане незабелязан, не палеше огньове (поне до тази нощ) и излизаше навън само след залез-слънце. Монтолио се замисли по-дълбоко и реши, че по-вероятно бе орките да са видели мрачния елф, но да не са се осмелили да отидат при него.

И в двата случая, пазителят гледаше на случката като на приятно развлечение, ангажиращо мислите му, докато подготвяше дома си за настъпващата зима. Монтолио не се страхуваше почти от нищо, нито от появата на мрачния елф. Дори смяташе, че ако това създание и орките не бяха съюзници, сблъсъкът между тях можеше да се окаже добро зрелище.

— Хайде, отлитай — подкани пазителят оплакващия се бухал. — Иди и си хвани някоя мишка!

Птицата веднага разпери криле, прелетя под моста и над него и се отдалечи в тъмната нощ.

— Само внимавай да не изядеш някоя от мишките ми, които пратих да наблюдават мрачния елф — извика Монтолио след него, после се засмя, поклати дългите си бели къдрици и се върна при стълбата в края на въжения мост. Докато се изкачваше, отшелникът се закани, че скоро ще препаше меча си и ще разбере какво прави този мрачен елф в долината.

Старият пазител доста често отправяше подобни закани.

* * *

Предупредителните есенни ветрове бързо отстъпиха място на яростните атаки на зимата. Дълго време Дризт не можеше да проумее значението на сивите облаци, но когато над долината се изви буря и заваля сняг, вместо дъжд, мрачният елф беше истински смаян. Беше видял побелелите върхове на планините, но никога не се бе изкачвал толкова високо, за да провери какво е това — просто бе приел, че цветът на скалите е бял. Сега наблюдаваше как снежинките се спускат над долината, как изчезват в бързите води на реката и как се натрупват върху скалите. Когато снегът започна да покрива земята, а облаците се спуснаха съвсем ниско, мрачният елф осъзна ужасен нещо и побърза да призове Гуенивар.

— Трябва да си намерим подслон — обясни той на изморената пантера. Котката се бе върнала в Звездната равнина едва предишния ден. — Трябва да съберем и достатъчно дърва за огън.

По планинския склон от тази страна на реката се виждаха входовете на няколко пещери. Дризт откри една, не много дълбока и мрачна, но достатъчно закътана. Висок скалист хребет защитаваше пещерата от брулещия вятър. Мрачният елф влезе вътре, като поспря на входа, за да привикнат очите му към тъмнината след ослепителния блясък на снега.

Подът на пещерата беше неравен, а сводът и нисък. Пръснати наоколо лежаха големи камъни, а встрани до един от тях, Дризт забеляза още по-тъмно петно, показващо, че там има втора ниша. Мрачният елф остави наръча с подпалки на земята и се отправи към входа, после изведнъж спря. Той и Гуенивар бяха усетили чуждо присъствие в пещерата.

Смелият До’Урден извади ятагана си, плъзна се край големия камък и надникна над него. С помощта на инфрачервеното си зрение успя да различи топлото едро тяло на другия обитател на пещерата, който бе значително по-голям от него. Елфът веднага се досети за съществото, макар че не знаеше името му. Беше го виждал няколко пъти отдалеч, наблюдаваше колко сръчно и с каква скорост успяваше да си улови риба в буйната река, въпреки огромното си тяло.

Както и да се наричаше това създание, Дризт нямаше желание да се бие с него, особено когато наоколо имаше и други подобни пещери.

Огромният кафяв мечок обаче, изглежда имаше други намерения. Съществото се размърда изведнъж, изправи се на задните си лапи, а ревът му отекна гръмко из пещерата. Ноктите и зъбите му също бяха забележителни.

За Гуенивар, астралната същност на пантера, мечокът бе древен неприятел, който разумните котки винаги се стараеха да избягват. Въпреки това, смелото животно скочи пред Дризт, за да се заеме с огромния звяр и да позволи на господаря си да избяга.

— Не, Гуенивар — нареди мрачният елф, сграбчи котката и я избута зад себе си.

Мечокът, един от много приятели на Монтолио, не нападна двамата приятели, нито пък отстъпи от позицията си — никак не му се нравеше това, че бяха прекъснали така дългоочакваният му зимен сън.

Дризт изпита нещо, което не можеше да си обясни, не беше усетил приятелско отношение към мечока, а някакво тайнствено разбиране на гледната му точка. Мрачният елф прибра ятагана си и си помисли, че постъпва глупаво, но не можеше да отрече съпричастността, която бе изпитал, сякаш гледаше през очите на мечока.

Дризт внимателно пристъпи напред, без да сваля очи от огромния звяр. Животното изглеждаше изненадано, но бавно свали ноктите си, спря да ръмжи и на муцуната му се изписа изражение, наподобяващо любопитство.

Мрачният елф бръкна в торбичката си, извади една риба, която пазеше за вечеря, и я хвърли на мечока. Едрият звяр я подуши и я изяде на една хапка.

Последва още една дълга минута, в която елфът и мечокът не спряха да се гледат, но напрежението помежду им беше изчезнало. Животното се оригна веднъж, излегна се на земята и скоро захърка доволно.

Дризт погледна към Гуенивар и повдигна недоумяващо рамене — идея си нямаше как бе успял да установи толкова дълбок контакт с него. Пантерата очевидно бе разбрала смисълът на станалото. Козината и постепенно се бе слегнала към тялото.

През останалата част от времето, което прекара в пещерата, Дризт се грижеше всеки път, когато му оставаше храна, да отделя по нещо и за спящия мечок. Понякога, особено ако елфът оставяше риба, звярът я подушваше и се разбуждаше само колкото да я погълне. По-често обаче, животното не обръщаше внимание на подаръците, а продължаваше да спи, да хърка и да сънува мед, горски плодове, женски мечки и всичко останало, което се присънваше на един мечок по време на зимния му сън.

* * *

— Дели една пещера с Бластър? — възкликна Монтолио, когато научи от Свирчо, че мрачният елф и свадливият мечок са си поделили пещерата с двете ниши. Старият отшелник за малко да падне от изненада и щеше наистина да го направи, ако зад него нямаше дърво. Смаян, пазителят се облегна на ствола му, почесвайки наболата си брада и засуквайки мустак. Познаваше този мечок от няколко години и не бе сигурен дори за себе си, че би могъл да сподели бърлогата му. Бластър лесно се разгневяваше. През годините глупавите орки на Граул многократно се бяха уверявали в това.

— Предполагам, че е бил прекалено изморен, за да се съпротивлява — заключи Монтолио, макар че в душата си знаеше, че не това е причината. Ако в тази пещера влезеше орк или гоблин, Бластър щеше да го разкъса без дори да се замисли.

Въпреки това, мрачният елф и пантерата му живееха там, ден след ден, палеха огъня си във външното помещение, докато мечокът си спеше доволно във вътрешното.

Като пазител, който познаваше много други пазители, Монтолио бе виждал и чувал странни неща. Досега обаче, винаги бе вярвал, че вродената способност на елфите, феите, полуръстовете, гномите и хората да общуват телепатически с дивите зверове се развива само при специално обучение в горски условия.

— Откъде този мрачен елф е разбрал за мечока? — зачуди се на глас Монтолио и продължи да почесва брадата си. Пазителят обмисляше две възможности — или в мрачните елфи имаше нещо, което той не познаваше, или този мрачен елф се различаваше коренно от расата си. Сега, когато знаеше колко странно бе поведението на тъмнокожия елф, отшелникът предположи, че втората възможност е по-вероятна, макар че му се искаше сам да се убеди в това. Ала разследването му щеше да почака. Първият сняг вече бе паднал, а след него щяха да последват още много. А паднеше ли първият сняг, в планините край Прохода на мъртвите орки всяко движение замираше.

* * *

През следващите седмици Гуенивар неведнъж спасяваше живота на Дризт. В дните, които прекарваше в Материалния свят, пантерата често излизаше да ловува в студените и дълбоки снегове и най-вече да събира дърва за огъня.

Въпреки това, животът на изгнаника — мрачен елф не беше лесен. Всеки ден той трябваше да слиза в подножието до брега на реката и да чупи леда, който се формираше в плитките вирчета, за да успее да си налови риба. Пътят му до тях не беше дълъг, но снегът беше станал дълбок и опасен, често се плъзваше надолу по склона и затрупваше Дризт в мразовитата си прегръдка. Няколко пъти мрачният елф едва бе успял да се изкатери до пещерата си, а крайниците му бяха премръзнали и вкочанени от студ. Той бързо се бе научил да пали огъня, преди да излезе, защото когато се върнеше нямаше сили да държи нито кинжала, нито камъка, за да направи искра.

Дори когато стомахът му беше пълен, дори когато седеше край огъня и меката козина на Гуенивар, мрачният елф се чувстваше измръзнал и нещастен. За пръв път от няколко месеца той отново се съмняваше в решението си да напусне Подземния мрак, а когато отчаянието му нарасна съвсем, Дризт се усъмни и в решението си да напусне Мензоберанзан.

— Аз съм един бездомен нещастник — вайкаше се той в кратките, но чести мигове на самосъжаление. — Със сигурност ще умра тук, премръзнал и самотен.

Мрачният елф нямаше ни най-малка представа какво се случва в този странен свят. Дали топлината, която бе почувствал, когато стъпи за първи път на Повърхността, щеше да се върне отново? Или това беше някакво ужасно проклятие, изпратено от злите му врагове в Мензоберанзан? Това объркване постави Дризт пред трудна дилема: дали трябваше да остане в пещерата и да чака докато свърши тази буря (той не знаеше как по друг начин да нарече зимата), или да напусне речната долина и да потърси място с по-топъл климат?

Може би щеше да напусне долината и пътят през планините щеше да го убие, ако не бе забелязал и друга промяна, настъпила със суровото време. Слънцето залязваше по-рано, а нощта бе станала по-дълга. Дали и то щеше да изчезне напълно, дали и тази земя щеше да се обвие във вечен мрак и студ? Дризт се съмняваше в това. Използвайки малко пясък и празната стъкленица, която бе запазил във вещите си, той започна да измерва времетраенето на деня и нощта.

Надеждите му се стопяваха всеки път, когато измерванията покажеха, че слънцето е залязло по-рано. Сезонът напредваше все повече и повече, а отчаянието на Дризт ставаше все по-силно. Здравето му също се влоши. Когато забеляза първия обрат в сезона и зимното слънцестоене, мрачният елф наистина се бе превърнал в окаяно същество, слабо и треперещо. Едва бе успял да повярва на измерванията си, те не бяха толкова точни, но след няколко дни, вече не можеше да отрече това, което му показваше пясъкът.

Дните ставаха по-дълги.

Надеждите му се възвърнаха. Още от първите дни, в които бе задухал мразовитият зимен вятър, мрачният елф бе заподозрял, че е започнала да настъпва някаква сезонна промяна. Беше наблюдавал мечокът, който с влошаването на времето ловеше все повече риба и сега вярваше, че животното е очаквало зимата и целенасочено е трупало мазнини, за да я преживее.

Тази вяра, както и откритията му за продължителността на деня, успяха да убедят Дризт, че мразовитото време няма да продължи още дълго.

Слънцестоенето обаче, не можа да успокои душата на мрачния елф. Ветровете духаха още по-силно, а снегът продължаваше да вали и да се трупа. Но непоколебимият Дризт До’Урден бе взел твърдо решение — нямаше да позволи на един сезон да сломи неговия дух.

Всичко се промени само за една нощ, или поне така му изглеждаше. Снегът започна да се топи, по реката вече не се образуваше лед, а вятърът донесе по-топъл въздух. Мрачният елф усети прилив на енергия и надежда, който незнайно как успя да го освободи от мъката и бремето на вината. Дризт не разбираше поривите, надигащи се в душата му. Нямаше име, нито представа за всичко, което се случваше, но бе изцяло завладян от безкрайната пролет, като всяко живо същество, обитаващо земите на Повърхността.

Една сутрин, докато Дризт привършваше с вечерята си и се приготвяше за сън, поспаливият му съквартирант се измъкна тежко от спалнята си. Мечокът бе видимо отслабнал, но въпреки това изглеждаше все така страховит.

Мрачният елф го наблюдаваше внимателно, чудеше се дали да призове Гуенивар или да извади ятагана си. Огромният звяр обаче, не му обърна никакво внимание. Той мина покрай него, спря да подуши и да оближе гладкия камък, който Дризт използваше като чиния, после с тромава стъпка се отправи към топлите лъчи на слънцето. Спря на входа на пещерата, прозя се и се протегна толкова блажено, че Дризт веднага разбра — краят на дългата зима беше настъпил. Мрачният елф осъзна и друго — пещерата скоро щеше да стане много тясна за него и това опасно животно. Реши, че при хубаво време, чуждото убежище не му е толкова нужно, че да се бие за него.

Когато мечокът се върна, Дризт отдавна беше напуснал бърлогата му. За удоволствие на огромния звяр, на сбогуване той му бе оставил и една последна риба. Не след дълго младият До’Урден намери една по-плитка и по-малко защитена пещера на няколко ярда надолу по склона.