Григорий Ватан
Професии за резиденти (8) (1974 г., фантастичен роман, том 1)

6. Джемини^[1]

Проф. д-р Фенимър Туинсън беше подвижен човек. Нямаше нито едно кътче на света, където той да не беше надниквал. Удивителната магия на Познанието и Общуването — на прословутата Информация и Контактите — го гонеше като бясна винаги на път, всякога към нови простори на мисълта и делото.

Още когато беше на шест месеца, майка му започна да му води доволно странен дневник. Малко по-късно, цяла колегия от учени — психолози, психиатри, педагози — започна денонощно да дежури около „малкия живак“ със своите апарати и магнетофони, защото Фени изведнъж беше започнал да говори на няколко познати и непознати езика. Анализът на записите водеше до най-объркващи изводи, основани на пределната яснота на някои съвременни фрази и на цели речи, примесени с отломки от средновековни и най-древни наречия. Последните се реставрираха с най-голямо старание от специалистите и моментално се публикуваха в психологическите и филологическите циклостилки. Работните хипотези бяха най-различни: от размразяване на генетична памет до спомени от преражданията. Не липсваха и учени-петдесятници, които виждаха в детето-чудо „новото откровение на Духа“ и „тържеството на Огнените Езици“.По-късно, когато проучваше религиите и сектите, Фенимър Туинсън се сприятели много с тази многобройна по света църква, която ту го удивляваше със своите явни чудеса, ту го разсмиваше неудържимо, когато някой брат получаваше дарбата на общо молитвено събрание да се моли като „някой си светия Джакомо Казанова“ или като парен локомотив…Както и да е, но повечето петдесетници по цяла Америка сега виждаха над него — почти във всяка община имаше поне по един брат, „вярващ с дарби“, — да летят бели гълъби и да светят бели звезди; защото над обикновените хора, по правило, имало дяволи, змии и черни звезди… Учените едва можаха да изтръгнат малкия от ръцете на вдъхновените чада на истината, които съзираха в брат Туинсън бъдещия водач на праведниците от петдесетия ден, продължителят на делото на ап. Павел и Ян Амос Коменски.

Обаче съвременните и древните изказвания на самия Фенимър разтревожиха родителите му не на шега. Учените бяха на същото мнение — и когато един ден момчето започна да вика на чист американски някакви нелепици относно „скверността на дрехите“ като „творение на Лукавия“ и почна при всеки удобен случай да се разсъблича, родителите му се подписаха и той бе вкаран в психиатрия. Борбата му с дрехите датираше още от пеленаческа възраст, но до този момент още никой не й бе отдавал толкова сериозно значение.

В психо-неврологичното отделение, където бе настанен Фени, имаше още един рядък случай като неговия. Това беше едно момиченце от Швеция. То въобще не допускаше да го облекат или когато го обличаха заспало, то машинално се разсъбличаше, без да се събужда. Майката на нещастната Нунгрен плачеше денонощно и беше станала на вейка. Всички лекари бяха дигнали ръце от детето и още не смееха да почват с лекарства и шокове, защото Нунгрен беше само на три годинки.

В тази ужасна обстановка за душевното развитие на Фени и Нунгрен, най-после се намери един психиатър, който пое на себе си отговорността и пусна момченцето и момиченцето да си играят заедно в едно специално заградено място на парка. Фенимър се нахвърляше с нокти и зъби на всеки, който искаше да го прибере, но чичко Дениъл той беззаветно обичаше и за него беше готов даже…да се облече. Този крупен успех на Дениъл Паркинсън по-късно можа да се прехвърли и в лечението на Нунгрен. Нуни не се бореше, когато искаше да я облекат, а просто веднага заспиваше. По едно време мислеха, че нейният „психологически ексхибиционизъм“ е съчетан със сънна болест.

Опасенията дойдоха оттам, че започнаха да виждат децата все по-често да се милват и прегръщат. През топлите летни дни те дори заспиваха прегърнати и представляваха най-дивната картина, която можеше да си въобрази някой майстор-пасторалист. Защото не липсваха и кученца, и агънца, и какви ли не още лечителни трикове на новия доктор /впрочем, децата не знаеха, че е лекар — той беше „добрият чичко от приказките“, който също като тях ненавижда болницата и ужасните доктори в бели престилки, които искат да се обличаме/. Първият голям удар на Паркинсън беше самото негово разсъбличане гол. Децата така се привързаха към него, че Нунгрен, която нямаше баща, започна да му вика „мили татко“. Никой, за нищо на света, не бе в състояние да раздели Фени от Нунгрен, нито двамата — от „чичко и татко Дениъл“. Един черен ден обаче Паркинсън бе извикан по спешност в правителствената психиатрия на Белия дом за консултация, и откъдето, по странни причини, не се върна. Говореше се, че бил обявен за побъркан, шпионин или не знам още какъв си и сега се водеше безследно изчезнал. Враговете му в клиниката веднага ликвидираха неговия метод, за да не бъдат обвинени и те от целомъдрената наука за „насадители на разврат“ — и Фенимър и нещастната Нунгрен отново отидоха зад решетките.

Те се гледаха от далечните болнични прозорци по цял ден, късаха се от плач и Нунгрен заспиваше, а Фенимър обикновено припадаше от изтощение. Един ден, когато го водеха на преглед, Фенимър успя да се изтръгне от лапите на санитарите и скочи от стълбището на третия етаж. Да, той беше наистина необикновено дете.

Два месеца лежа целият в гипс. От тогава за цял живот му остана белег на лявото рамо. Белегът приличаше на буквата „N“ и може би затова Фенимър запомни завинаги името на Нунгрен. Тази буква се издълба дълбоко и незаличимо и в сърцето му, като никога незаздравяваща рана, която изигра решаваща роля през всичките години на неговото бурно детство и юношество.

След като се „излекува“, Фенимър Туинсън заскита с родителите си по цяла Америка. Техният „Вилис“ с фургон беше видял всички възможни пътища, баири и аутостради. Пътуващ кореспондент, баща му, мистър Туинсън, пращаше сензационни информации по всички възможни вестници и списания и пишеше пътеписи. Беше много нашумял и търсен заради пресекващите дъха случки, описания и сюжети. Той вземаше материал направо от живота на средния американец, но никой не вярваше, че всичко, което Джек Туинсън пише, е чиста истина. Пък дори и да измисляше всичко от игла до конец, пак щеше да му бъде простено и да го четат с настървение, защото всичко, което човек може да си помисли, в Америка е възможно. При това Джек Туинсън бе изненадващо добър разказвач. И най-простата случка той можеше да предаде с такъв виц, с такъв ироничен подтекст, че първото нещо, което търсеха обитателите на новия свят във всеки вестник и списание, бе неговото име. Така звездата му гря цели осем години.

По този начин малкият Фенимър се научи да чете още на три години. Той не знаеше що е приказка. Майка му, разбира се, избяга, а баща му нямаше време за възпитание. Приказките на Фенимър Туинсън бяха кореспонденциите на неговия родител, които детето веднага изчиташе от игла до конец и ги запомняше наизуст. На седемгодишна възраст той вече беше енциклопедия на бащиното си творчество и умееше да разсмива от сърце гостите или, по-скоро, домакините, при които те бяха в момента на гости. Епиграмите и епитафиите на мистър Джек пък бяха връх на всичко. Всички припадаха от смях. Мистър Туинсън никога не се спря, за да изучи прилично сина си, както си му е ред. Училището на Фени беше цяла Америка — такава, каквато е. А неговият татко бе умен и учен и не общуваше само с простолюдието. Той описваше и срещите си с големи и известни личности, взимаше интервюта, и като им придаваше формата на сериозни информации, пускаше вътре такъв тънък виц, че всеки нормален читател можеше да се спука от смях. Интервюираше артисти; интервюираше губернатори и техни съпруги; интервюираше религиозни лидери и техните бабички; интервюираше бизнесмени, изобретатели, философи… Малкият Фенимър беше усвоил един отвратителен навик, в най-сериозният момент да зададе такъв въпрос, че истинското намерение на бащата изведнъж да лъсне с цялата си комичност и сам интервюираният, комуто беше известна славата на тази американска журналистическа звезда, загубваше изведнъж цялата си пуешка важност и се заливаше от смях под начумерения поглед на мистър Джек, който дърпаше сина си за ухото; но скоро и сам той предаваше фронта. Рядко, само когато обектът на тази наслада бе някой изключителен тъпак или темерут от класа, Фенимър изяждаше пердаха, а баща му се чудеше как да скърпва конците.

Приятели на Фенимър бяха всички котки, кучета, прасета, важни личности и хлапетии, както и птиците небесни. Най-сетне мистър Туинсън, един весел следобед, биде най-банално застрелян от някакъв непознат. Види се, някой не беше доволен от поредната дописка. Фенимър бе вече на 10.

Един евангелски пансион се погрижи за него. Той тръгна на училище с неохота и сигурно щеше да избяга още същия ден, ако в класа на госпожица Смит не се учеше отличната ученичка Бейзи Феликсън. Беше два класа по-горе от Фенимър. Той се постара да завърши училището в нейния клас. Нямаше американски или английски писател, когото той да не беше изчел до 15-та си година, за да бъде достоен за рода на Бейзи. Защото баща й бе крупен търговец на щипки за коса, а майка й — пианистка.

После Бейзи замина. Фенимър тръгна след нея и ги следи през няколко щата, докато накрая не го хванаха, че се вози без билет.

Младежът беше отчаян. Точно тогава попадна на битниците и преживя с тях цели три години. Те му допаднаха страшно и той се закле през целия си живот да остане свободен човек.

После отново заседна по библиотеките, в една от тях работеше Елис Дейвидсън. Тя стана смисъла на неговия живот. Елис му отвръщаше с взаимност, но между тях все още имаше пропаст и Фенимър Туинсън реши да се заеме с образованието си. Записа и завърши класическа и английска филология. Проучи цялата световна литература, защото от малък езиците му се удаваха изключително много, макар че неговите „огнени езици“ отдавна вече не се обаждаха.

Разбира се, госпожица Дейвидсън скоро смени фамилията си и пое с разумния си мъж към върховете на благополучието. Развръзката бе мъчителна и една нощ Фенимър констатира, че… се е съблякъл гол. От този момент той вече не можеше да контролира на сън старата си „болест“ и избягваше да спи по чужди места, защото на сън късаше дрехите си и всички чаршафи.

С голямо настървение Фенимър Туинсън се зае да следва социална психология със специализация по психиатрия. Неговата дипломна работа от университета, под заглавие „Структурно-типологичен анализ на характерните мотивации, кулминации и развръзки в световната литература“, сега прерастна в дисертация на тема „Видове потребности и чувства и корелативно-структурен анализ на психозите, психопатиите и неврозите“. След защитата, книгата му се отпечата и се преведе на няколко езика. Получи цели купища рецензии и вагони писма от почитатели и почитателки, поради което трябваше незабавно да се скрие в друг щат, защото иначе работата ставаше невъзможна. Името му стана легенда — минаваше за един от най-крупните неофройдисти и маркузеанци^[2] в Щатите. Но Фенимър Туинсън не можеше да не подложи теорията си на проверка. Наблюденията на писателите бяха богата основа, но за науката това не бе достатъчно.

Започна психиатрична практика. Изведнъж пожъна грамаден успех, но скоро разбра, че трябва да бръкне още по-надълбоко. Неговите „Лечебни резервати за свободни мъже и жени“ почти опразниха лудниците, но възникна нещо неочаквано — излекуваните манкираха и не желаеха да стават „нормални“, с всичките обязаности на граждани и семейни… Образуваха се цели колонии на избягали „нормални“ и техните водачи — излекуваните луди, които тръгнаха да търсят своето царство дълбоко из джунглите на Южна Америка. Доктор Фенимър Туинсън бе напипал някакъв главен изключвател на цензурата в психиката на цивилизования човек и с това не извърши никаква услуга на технотронното общество. Нещо повече, той не беше довършил своето цялостно изследване на човешката личност и сега къртовски трябваше да работи за освобождаването и на останалите душевно болни, у които беше блокирана потребността от творчество или свобода на индивидуалната изява. Оказа се, че блокиращите механизми на цивилизацията не са насочени само към органните потребности, но и към всички действителни духовни потребности.

Работата на Туинсън, по своята желязна логика, трябваше неминуемо да го доведе до въоръжена борба. Другите мислители, без да са психиатри и психолози, почти винаги са стигали все до този крайъгълен камък: да се ликвидират програмиращите режими. Фенимър обаче разбираше същността на задачата.

Третият, крупен труд на великия психиатър, бе със заглавие: „Неклинични и клинични форми на психопатологията и тяхната детерминираност от мирогледните типове доминанти“. Фенимър Туинсън от малък бе на нож с всички проповедници и философи и сега вече му се беше удал случай да се разправи и с тях. Той завърши и трета категория науки: история на философията, религията и идеологиите, след което обобщи изводите си в монографията: „Типологично-структурни корелации между основните идеофикси на човечеството и соматичните и несоматичните заболявания“. Веднага след това започна практика на широк фронт, основа „Психиатричен съюз на идеотерапията“ и проведе двугодишни изследвания и експерименти в неклинична обстановка, като се надяваше да хване болестта в началния период на нейното генериране. В статията си „Психопатологични генератори и законодателство“ Фенимър Туинсън изказа редица всеизвестни истини, но ги обвърза не само с негативния личностен аспект на последствията, а и с огромните загуби за обществото и държавата. Той си позволи да завърши статията с горчивата констатация, че „може би комунистите по-добре ще проведат в своята държава подобни реформи, защото те имат монопол върху идеологията и индустрията — стига да могат да разберат социално-психологическата и икономическата ефективност на тези реформи“. Той споменаваше, че пълната ликвидация на църквата не била ни най-малко основната грешка на болшевиките, а напротив — база за едно здраво общество. „Ако имаше зад желязната завеса достатъчно интелигентни ръководители — пишеше той в статията си — да проумеят кои са реалните природни и духовни потребности на човека и да създадат условия те да бъдат задоволявани, комунизмът положително щеше да постигне своите глобални амбиции. У нас обаче такива коренни реформи по същество са невъзможни“. Тази статия бе лебедовата песен на Фенимър Туинсън на бойното поле на науката. Дадоха му да разбере, че той „трябва да си затваря човката“ и да прекъсне връзките си с всички останали психиатрии, както и с неговата собствена, като започнаха да го следят дали няма някакви връзки с компартията и съветската идеологическа диверсия. Обществото, наречено „Психиатрически съюз за идеотерапия“ бе закрито.

Това бе преломен момент в развитието на Туинсън. Той продължи сам своите изследвания в голямата лудница на света и никога не се оплакваше от липса на материал за наблюдение и лечение. В резултат на няколкогодишен упорит труд, големият психиатър излезе със своя най-крупен шедьовър, в който полагаше основата на една нова категория заболявания, различни от душевните. Туинсън беше откривателят на категорията „духовни заболявания“, които свързваше с различните „спирогени“ и техните последствия — „спирозите“, „спиропатиите“ и „спироневрозите“, както и „спиро-соматичните“ болести. По същество „спирозите“ и спироидните болести, според големия учен, представляват неклинични „патоспирози“ и се изявяват в „амбициаторния синдром“ за строителство на неекологична цивилизация. Основен, общ симптом на всички спирози е наглостта и леснотата, с която духовно болният се вмесва в природните и душевни структури и процеси. И когато проф. д-р Фенимър Туинсън публикува своята „Периодична таблица на спирозите, спиропатиите и спироневрозите“, включваща редовете и периодите на психозите, психопатиите, неврозите и обикновените соматози, славата му гръмна по цялата планета. От всички що-годе кадърни психиатри по цял свят той бе произведен за Менделеев на Медицината и неговият триумф засия с пълен блясък. Най-важното беше, че нулевият ред в неговата Таблица представляваше основните периоди на типичните „идеофикси“ на човечеството, „които генерират и катализират всички категории заболявания по съответните периоди“. Първият ред вече беше на „спирофиксите“; вторият — на „психофиксите“; третият — на „неврофиксите“; четвъртият — на „емофиксите“; петият — на „либидофиксите“, шестият — на „хипнофиксите“ и пр., и пр. Първият вариант на редовата структура на Таблицата не позволяваше да се получат константите, които бяха изчислени от математическата психиатрия по-късно. След необходимите корекции и размествания, стана възможна и теоретическата прогноза за т.н. „психиатрически лантаниди“, които визираха в празните си квадратчета възможните бъдещи заболявания на човечеството, ако то продължи да върви по пътя на религията и цивилизацията.

След малко упражнения, с Таблицата на Туинсън — или „Туинсъновата периодична таблица“ можеше да си служи всеки интелигентен човек. Все повече и повече специалисти и любители прилагаха успешно и мигновено лечение и самолечение чрез Таблицата на Туинсън. В практиката се установи, че не винаги в основата на едно заболяване стоят непременно „идеофикси“. В действителност, опорният пункт или изходното гнездо в таблицата — и съответно в структурата на човешката личност — можеше да бъде в който и да е ред първосигнални генератори. Най-често обаче се процедираше така: замествайки фикс-идеята на болния със съответната Естествена Природна Реакция или Реална Духовна Потребност от генералните редове и периоди, туинсъновите последователи жънеха небивали успехи. Констатираха се хиляди случаи на „спонтанно изчезване“ на рак, склероза или диабет; на психози, психопатии, неврози. Стотици хиляди жители на Америка — „континента на неврозите“ и Европа — „континента на психозите“ — намериха здравето си в „системата Туинсън“. Там е работата обаче, че скоро след като болестта им изчезнеше, пациентите се разболяваха от други болести или се връщаше предишната с някое видоизменение. Туинсън разбра, че по самите „генерални редове и периоди“ на личността човечеството още не е наясно. Той седна да проучва аксиологията на еретическите учения, защото усещаше, че само там може да се намери нещо съществено.

Той не можеше обаче да се прости така лесно с голямото си откритие и седна, та написа едно „Допълнение към Таблицата на Туинсън“ с подзаглавие: „Наблюдателни и тестови методи за диагностиране на идеозите, идеопатиите и идеоневрозите, както и на спирозите, спиропатиите и спироневрозите“. Допълнението завършваше с предписания за законодателството и полицията, с цел установяване на строг контрол над всички духовно болни с „амбициаторни комплекси“.

В резултат на всичко това, опитите за убийство на гениалния учен-изследовател, мислител и лекар не закъсняха. Тогава за пръв път отново се обади един Глас на най-чист, литературен английски език:

— Скъпи Фенимър, твоята е дотука. Веднага си вземи най-важните неща и бягай в Европа. „Свободният“ свят не е за тебе. До три дни ще бъде направен опит да те убият!

Професорът отдаде това на преумората. Обаче точно след три дни през прозореца се стреля и Туинсън едва успя да се отърве с тежка рана в белите дробове, от която лежа няколко месеца без никакви гаранции дали ще оживее. Етиологията и терапията на неговия случай не се побираше в рамките дори на собствената му Таблица. Тогава Гласът отново се обади и каза:

— Фенимър, Фенимър, защо не послуша сърцето си? Доктор Туинсън е лош ученик на самия себе си…

Когато стана на крака, още при първата възможност той замина без предупреждение. Цивилизацията нямаше нужда от неговите здрави хора и „свободни мъже и жени“. Повярвал в гласа на сърцето си, ученият се надяваше, че в Европа може да намери по-добър прием, отколкото в „света на неограничените възможности“.

Когато оздравя напълно — а това можеше да стане само в условията на „слънчева Италия“, — световноизвестният психиатър проф. д-р Фенимър Туинсън започна своята частна практика в Рим. Този път той бе много по-предпазлив и не лекуваше всеки, а всяко лечение се предшествуваше от задълбочени и всеобхватни разговори с пациента. Едва в Рим неговите оздравели показваха стабилен ефект на възстановеното здраве. Туинсън продължаваше упорито да търси връзка с еретичните космогонии и общества. Той беше добре приет и във висшето римско общество, въпреки очакваната яростна съпротива на Ватикана. По непонятни причини, папата мълчеше.

И един ден съдбата го срещна с чудото Вероника Ломбарди. Неговата теория и лечебна методика на груповия брак в един миг се изпари като дим! Това стана на една изложба. Отнякъде се чуваше тържественото бучене на Бахова фуга и се издигаше към сводовете на залата-катедрала, заедно с тънките, сини струйки ароматен дим от специални триножници.

Първо видя нейния портрет. Пред него се тълпяха маса набожни италианци и чужденци и се кръстеха. Фенимър видя с очите си как един паралитик, когото донесоха на носилка, впери очи в портрета на тази странна Мадона — със земно кълбо в ръцете си вместо младенец — и после изведнъж извика. Стана, захвърли завивките си. Като специалист, д-р Туинсън бе наблюдавал такива случаи пред т.н. чудотворни икони и беше убеден, че тук главен лекар е автосугестията. Той знаеше и трика със сълзящите или подвижните очи на подобни икони, които гледат вярващия под всички възможни ъгли и го следят. Но когато сам се приближи и погледна в очите Вероника Ломбарди, тези очи оживяха и лицето от портрета му се усмихна! Туинсън загуби равновесие, очите му се замъглиха и той едва успя да се подпре на една колона, за да не припадне. Когато се съвзе, той погледна крадешком към невероятната картина, където една божествена светица, с лице на кинозвезда и гола гръд държеше нежно земното кълбо, като майка. Около косите й светна още по-силно светийската нимба, а земното кълбо започна да се върти. Туинсън изтича навън и не се спря чак до Палаццо дел Корто. Образът на Вероника Ломбарди продължаваше да му се усмихва приятелски.

И ето, сега д-р Фенимър Туинсън стоеше до припадналата сеньорина. Той самият не можеше да се помръдне. Нищо в мозъка му не подсказваше за възможната диагноза.

„Нормално италианско семейство — мислеше той. — Викат ме за майката, припада дъщерята. Божествена Вероника, професор Фенимър Туинсън, който е излекувал хиляди и хиляди болни и нещастни, не смее да се докосне до теб сега!“

— Моля ви, пренесете я в нейната стая — каза той.

Когато я сложиха на леглото, докторът инстинктивно вдигна очи. Над главата й го гледаше от един портрет човекът, който го беше извикал преди малко. Това представляваше модерна интерпретация на Архангел Михаил, който убива с оръжието си Дракона на греха. Отдолу беше написано: „Франсуа Леоне: из цикъла «Синове Божии»“. Фонът на този образ бе космосът, черен като катран, сред който горяха като живи ослепително бели слънца.

„Странна естетика…“ — помисли си Фенимър.

— Извинете, сеньоре, откога познавате художника? — попита той Клаудио Ариени.

— Още не сме се срещали…

— Странно… А сеньорината? Извинете ме за въпроса, но аз питам като лекар. Това е необходимо, за да мога да я свестя и лекувам.

— Току що се запознахме.

— Абсолютно нищо не разбирам!…

Двамата, като по даден знак, погледнаха към картината над главата й. Архангел Михаил гледаше право в очите на Туинсън и със своя стоманен поглед му казваше, че той няма да отстъпи ни на йота. По копието му прелетя електрическа искра.

На свой ред, Клаудио Ариени пребледня като платно. Туинсън излизаше с омекнали колена навън.