Григорий Ватан
Професии за резиденти (18) (1974 г., фантастичен роман, том 1)

3.

Първо усети как се издига високо над земята, а после изведнъж издигането спря. Тогава, в бляскавата синева на небето, се яви един ангел. Това не бе ангел, а папа Сагитиниус I, който й каза:

— Скъпа дъще на Милосърдния, Бог реши да те спаси от ръцете на Лукавия. Ти пострада достатъчно много и изкупи греха на Санкта Чечилия и Исус Великолепния. Великолепието и външната красота не могат да доведат до друго, освен до погибел. Истинският праведник често трябва да мине през геената огнена, за да възлюби Господа окончателно и завинаги, с всичката си душа. Лукавият мисли, че нему се пада делът да спаси вселената, но твърде много се заблуждава. Вселената е спасена отдавна, светът е изцяло в ръцете на Бога и въобще няма какво друго да се спасява, освен останалите малцина избрани на тая земя. Последвай ме сега, дъще на Троеликия, да видиш жилищата, които Той е приготвил за чадата си! Само който приеме Духа и се отрече от плътта, може да бъде пуснат в Царството Божие!

«Това още не e Царството Божие, а Царството на Духа Божий — отвърна бляскавата синева от всички страни. — Отец Сагитиниус не знае това.»

Изненадана, Вероника искаше нещо да запита, но ангелът продължи:

— Тук цари пълното съвършенство и любовта към Истината. Само чрез изповядване на Истината, тук можем да бъдем свободни. Тук се пътува из всички светове само чрез енергията на Истината. Запомни това.

«Истината и Мъдростта са крила на Любовта, а Любовта е самото тяло. Отец Сагитиниус още не знае това» — отвърна блясъкът през синьото на небето. — «Затова тук ще видиш само такива ангели, които не умеят да се жертвуват. Но без тези ангели светът щеше да бъде нищо.»

«Не съдържа ли в такъв случай този свят и истината за Любовта?» — понечи да попита Вероника Ариени, но не й достигна смелост.

«Истината за Любовта е последното, което се узнава най-накрая. Но дори и самите елохими не знаят цялата истина за Любовта. Защото истината, сама по себе си, е определена, а Любовта — не.»

Ангелът, който приличаше тъй много на папа Сагитиниус I, хвана Вероника Ломбарди за ръката и двамата полетяха не нагоре, а на всички страни. През тях се понесоха навътре милиарди и милиарди звездици и се губеха в една блестяща точка, която гореше тъй силно, че не можеше да се издържи, ако се гледа направо в нея. Същевременно, Вероника чувствуваше нарастването на някакво тъй силно пронизващо чувство за вътрешна свобода, че от страх можеше всеки момент да загуби съзнание. Това бе нещо като падане не надолу, а от всички страни — падане, което се сменяше изведнъж с чувството за летене, за разширяване. От ангела до нея не бе останало нищо. Тя само усещаше, че той се разраства заедно с нея и океаните от мрак и блясък свистят беззвучно отвънка-навътре не само в нейното съзнание. Бесен вятър като при планински върхове фучеше със синя ведрост отвсякъде и Вероника все повече и повече губеше опора и всякаква представа за време и пространство.

И все пак тя усещаше, че дълбоко нейде в глъбините на съзнанието й се върти Земята! Постепенно скоростта на разширяване се намали — и после изведнъж движението навън спря.

— Господи, каква красота! — възкликна отец Сагитиниус. Колко пъти съм минавал от тук, но само съм знаел, че това е Зоната на Вечните Плодове. Едва-едва съм съзирал светли контури. А сега, когато и ти дойде…

Вероника, която вече виждаше не само напред, а на всички страни — и същевременно обемаше със съзнанието си цялата сфера — преживя странно, могъщо чувство. Едновременно съзерцаваше, чуваше, вдъхваше и усещаше с необикновено опиянение най-външния пласт от земната атмосфера, където разширяването им беше престанало. И разбра, че думата «атмосфера» съвсем не значи «сфера от въздух», а «сфера от дух». Извънредно бавно, почти незабележимо, разширяването започна пак отново, но така, че душата на италианката преживяваше всички милиарди и милиарди елементи на всеки следващ надпласт.

Първо тя преживя златистата сфера, съставена от безброй причудливи сталактити, сталагмити и сталактони от светлина. Във всеки блестеше една още по-ярка нишка, която към средата се удебеляваше. Нишките се губеха и концентрираха във фокуса, където се намираше земята — т.е. дълбоко в самата Вероника. Тя усети, как всяка нишка се свързва с един човек. Ярките ядра на сталактити, сталагмити или сталактони вибрираха или трептяха, с различни честоти и изпращаха златисти импулси навътре и надолу към човечеството. В някои се забелязваха неописуемо красиви образи на хора, които се усмихват насън. Но те бяха толкова малко, че Вероника можеше да ги преброи. И само като си помисли за това, видя едно число. Беше шестцифрено. Няколкостотин лица пък бяха с отворени очи и всички едновременно поздравиха с голяма обич новодошлата. Както своите пещерни отражения, небесните образувания растяха с векове. Мисълта на отец Сагитинус обясняваше, че красотата е израз на истината и че всеки човек, който приеме истината, с течение на вековете става красив и прекрасен. В сталактитите зрееха лицата на хората, които са се посветили на небесните истини; в сталагмитите сияеха образите на много възвишени същества, слизащи от други светове, за да добият съвършенство чрез земните истини. А в сталактоните Вероника не можа да види нито едно лице. Там течаха постоянно, с бясна скорост нагоре и надолу, безброй светлини — и образ можеше да се появи в ядрото на сталактона само при специално съсредоточаване и повикване. За тази сфера, разбра пришелката, няма никакво значение с какво точно се занимава човекът или ангелът — векове или хилядолетия. Мерило за това, дали той се е занимавал с истината или не, е оформеността на неговата красота. Най-странното беше, че никъде Вероника не можа да открие грозно лице. Там, където със стотици и стотици години даден човек не е имал нищо общо с истината, неговият прообраз не бе безобразен, както е на земята, а само замътен и неоформен. Но контурите на неговата бъдеща красота прозираха през мъглата на земните или небесните илюзии.

— Скъпа сестро, прекрасна светице Вероника Божествена! Благодаря на Бога от всичкото си сърце и душа за милостта Му да ми даде да видя зримо чрез теб всичко онова, за което знаех само дълбоко в духа си. Дойде великият час да видя и с очите си как трудно и бавно расте в човечеството любовта към истината. Достатъчно е дори само една вечна истина да постигне човек през един свой живот, за да порасне сталактитът му в тази сфера с цял милиметър!

— А какви са тези висулки, които се образуват буквално пред очите ни? Някои дори не мога да проследявам с поглед — падат като светкавици!

— Не зная, пресвята. Казвали са ми, че напоследък отгоре слизат архангели и още по-висши чинове, които бързат да спасяват човечеството…

Постепенно светът наоколо коренно се измени. Сега в пространството заблестяха ослепително милиарди оранжеви звезди, една от друга съвършено различни. В кехлибарената атмосфера на новия пласт, съвсем неподвижни, тези звезди излъчваха, при все това, такава интензивна оранжева светлина, че на моменти Вероника трябваше да затваря очи и да си почива. Когато привикна, тя различи, че лъчите на всяка звезда бяха строго различни. Изключено бе някъде у друга звезда един вид лъчи да се повторят. Нещо повече — в една и съща звезда, макар и с една неизменна основна форма — всеки отделен лъч се променяше в безброй неповторими оберформи и оберструктури. Всъщност, Вероника не знаеше дали е уместно да се наричат «лъчи» тези неизброими нишчици, които излизат от всяко светило и които са толкова тънки, че едва се виждат, но при все това рязко се отличават от него и от фона му със своята яркост и ослепителна острота. Не винаги строго радиално излизат те от всяка звезда — понякога се завиват спиралообразно, понякога имат вид на протуберанси, а другаде изплитат блестящи изображения на цели светове. У едни тези нишки-лъчи се отдалечаваха, образувайки сложни орнаментални структури, у други — сферични таблици със символи, у трети — архитектурни ансамбли от звуци и ритми. И всички безчислени нишчици на всяка звезда бяха едновременно и от частици, и от вълни, и от нещо друго. Всяка вълна, частица и вихър, носейки образа на сърцето, от което се е родила, отново и отново изглеждаше невероятно различна от всяка друга. Във великото си различие, всички те плуваха съвършено свободно една през друга, намирайки своя път винаги и безпогрешно, в пълно съгласие с целия свят! И наистина, сякаш живи човешки сърца пулсираха вътре в тези оранжеви звезди, изпълваха цялата сфера със своята особена хубост и даряваха, като извори, тайните на света, които бяха открили дълбоко вътре в себе си. Както всички звезди по вселената, и оранжевите слънца или се разрастваха, или се смаляваха. Разрастващите се стигаха своя краен предел, а смаляващите се, едно след друго, ставаха невидими, за да избухнат отново и в нови гами в някоя друга точка на Битието. Накрая Вероника можа да различи една трета категория слънца, които се държаха много особено. Растяха едновременно и навътре, и навън непрестанно. При тях като че ли не действуваше законът за ограничаването на радиуса, нито пък стигаха до пълно изчезване. Със своите нишки-лъчи, огънати по най-странни начини — и безкрайно навън, и бекрайно навътре, — те излизаха видимо от пласта на тази сфера, гмурваха се дълбоко към центъра, където беше земята с човечеството и излизаха, далече нагоре, към множествеността на вселената…

— Това са Незнайните Ангели — долови Вероника тихите като зефир думи на отец Сагитиниус. — Всичко, което създават, не носи тяхното име, но името на Създателя… Нови души, нови атоми и елементи, нови цветя и плодове, нови звезди и планети, нови култури — всичко това те творят, криейки се от възхищението ни…

«… Да, те са безсмъртни и вечни, както и Съвършено Красивите, които видя малко по-долу. Но и за тях, както за другите, все още има неща, които не могат. Едните не могат да пожертвуват своето съвършенство, а другите — своето творчество. Затова те са граждани на духовната вселена, а не на Божествената — говореше някой друг в душата на посветената. — Същото е и с най-висшите ангели от този голям свят. Те не могат да се откажат от своята дейност, от доброто, което правят и от правдата, която раздават, ако Бог ги помоли да изменят на естеството си. Макар и съвършени в тези области на Духа, те са съвсем неспособни да се пожертвуват… И това не е тяхна вина. Това е същината им, защото са част от йерархията на Битието.»

Все така бавно, Вероника Божествена и папа Сагитинус I се разширяваха и навлизаха в нова сфера. Тя представляваше нещо като многоетажен, пространствен лабиринт, като безкрайна, светла пещера, където нямаше нищо случайно. Всичко беше изваяно в изящни форми от непознат, матов материал, светещ отвътре. На места стените представляваха монументални конструкции от множество заоблени кубове в най-свободен порядък; другаде имаше цели гори от тръби или дървета, съединени на групи — на групи, отдолу и отгоре, като съединенията бяха на най-различни височини. И всичко това — пулсиращо, звучащо и сякаш изпълнено с мисъл, живо. Отделни планини от кристални или шуплести композици се въртяха бавно около собствената си ос, но така, че почти винаги пролуките между тях създаваха един безкраен пещерен лабиринт. Вероника за миг си представи какво би било, ако тя бе птица, която лети между тези прекрасни скулптурни и архитектурни ансамбли — и изведнъж се видя размножена на хиляди птици, които летяха лудо и щастливо през зали и пролуки и писъците им отекваха като при скалист морски бряг! Понякога отделните масиви се отделяха един от друг на по-големи разстояния и плуваха като абстрактни скулптури-астероиди под гигантски, дванадесетцветни дъги, а друг път се доближаваха тъй плътно, че птиците едва намираха пролуки да се освободят. Имаше периоди, когато десетки птици оставаха затворени в мехури, шупли или други, най-фантастични по форма, кухини — докато всеобщото хармонично движение не разтвореше заключените пространства. Вероника имаше чувството, че цялата тази гигантска сфера, далече-далече около планетата земя, се върти като странен калейдоскоп в ръцете на някакви вечни закони на равновесието, мярата и абсолютната красота. Всеки кубически милиметър от този свят носеше зародиша на нещо възвишено и прекрасно, което трябва да се посее един ден в душата на земното човечество. И в целия този сферичен пласт, дебел няколко километра, Вероника можа да открие само стотина отражения на вечни ценности, родени вече на земята.

Тя летеше, обезумяла от щастие и свобода, през този нов свят, разпиляна на хиляди лястовици, а отец Сагитиниус — на безчислени ята гълъби. На два или три пъти те се вдигнаха над горната граница на този удивителен пласт, но веднага се гмурваха отново надолу, защото небето над тях преставляваше плътна, гореща стена от белоснежна лава или плазма. И наистина, «гмуркаха» е точната дума, тъй като местата, откъдето те можеха да се върнат, преставляваха причудливи езера от кипяща пяна сред стъклената повърхност на цяла сфера. Белият й гланц отразяваше всички опити на огъня, който я обгръщаше на височината на облаци, да проникне със своите мълнии и протуберанси в нея.

— Колко жалко — отекна гласът на хиляди гълъби под сводовете на лъчезарния пещерен свят.

Но лястовиците нищо не чуха, защото продължаваха да се лутат и стрелкат, полудели от възторг.

— Това е нашият свят! Това е нашият свят! — викаха те и виковете им отекваха в храмовете от красота като звън от неделни камбани. — Ние ще останем тук — завинаги, завинаги, завинаги!

— Няма да останете! — отвърна един познат глас. — Видяхте ли, сеньори, че това не е никаква каталепсия! Моля, подайте още глюкоза!

— Клиниката на Ватикана никога не е твърдяла, че сеньората е изпаднала в каталепсия. Но ние имаме свои методи, господа, и много ви моля да не се бъркате. Извън територията на Светата Църква…

— Виждам аз резултата на вашите методи!… Нищо не е в състояние да ви избие от главите тия светопрестолни, целомъдрени глупости. Хавери, по-високо оръжието — и покажете на отчетата с кого си имат работа. Омръзна ми да се разправям с упорити калугери и попове!

— Ако очите на Непогрешимия не бяха налегнати от толкова непробуден сън… Вие ще си платите, сеньори! Бандити такива!

— Идете събудете папата, да видим какво ще направи. Хайде де, шубелии такива!

Вероника Ариени усети как някаква властна сила я повлече главоломно надолу, а огнените езици на страшната плазмена сфера я подгониха от всички страни. С милиарди гласове техните парещи мълнии викаха след нея:

— Ще спираш развитието, а? Ще спираш развитието! За какво се мислиш ти, никаквице! Цял един свят, със стотици хиляди Синове Божии, очаква само твоето благоволение. Блокирала си пътя ни към земята и мислиш, че не можем да изпепелим твоята сфера, а?!

Падането изведнъж се забави и Вероника, загубила ума и дума, видя как бързо потъва през оранжевите звезди. В една от тях тя видя, само за миг, как се мярна образът на великия Франсуа Леоне, който замахна с четката си и я докосна право в сърцето. Пронизваща бяла болка мина като искра през него и тя усети, как то цялото пламна. Гонещите я мълнии изведнъж изчезнаха. На мястото на звездите се появиха познатите сталактити, но сега между тях плуваха развълнувано цели планети. Това са Далечните Светове — прокънтя разтревожено гласът на отец Сагитинус. — Много близко са дошли изведнъж — такова нещо никога не е било!

— Те са вече на прага ни и търсят контакт — отвърнаха в хор безброй малки човечета, застанали пред всеки сталактит, сталагмит и сталактон. Всички те бяха напълно еднакви и Вероника разпозна в тях образа на Брадатия, който беше разстрелял нейните похитители. Кой знае защо, той навсякъде бе с бяла престилка и автомат в ръце. А в лицата на всички тъй дребни пазители на пещерния свят можеше да се разпознае образът на д-р Фенимър Туинсън.

— Скъпи Фенимър, моля ви се от цялата си душа, спасете ме! — чу отчаяния си глас Вероника Ариени.

— Никакво спасение! — вдигнаха се дулата на хилядите автомати към нещастната италианка. — Докато не пропуснеш свободно Космическия Огън през своята Нормативна Сфера, ти ще бъдеш плячка на бандити и психопати!

— Нищо не може да стане насила, чуваш ли, Фенимър! Аз трябва да бъда твърда и неизменна, защото моята най-чиста същност е Моралният Устой. Няма да го бъде вашето, ако ще и светът ми на прах да стане! Докато мен ме има, то всеки, който се хвърля срещу стените на моите канони, сам се обрича на гибел. Недейте нарича «зло» и «неправда» реалните структури на Битието. Рано или късно всеки бяс ще се срещне с мен. Аз никого не убивам, защото съм порядък, хармония, красота. Труповете, които виждате под моите стени, са трупове на самоубийци.

— Върви тогава по дяволите! — викнаха всички д-р Туинсъновци и автоматите от всички страни блъвнаха огън.

— Майчице, Санкта Чечилио! — викнаха хиляди лястовици от смъртна болка и полетяха главоломно надолу с главата. Пространството изведнъж стана черно като катран и единственият признак на живот бе проклятието на Брадатия, което кънтеше и откънтяваше като ектения на служба:

— Няма друг закон, освен Законът на Любовта!… Може вселената на каша да стане, но Законът на Любовта ще пребъдва винаги!…

В гъстата атмосфера на абсолютния мрак Вероника потъваше все по-бавно и по-бавно.Сякаш не въздух и даже не вода, а някаква лепкава, тежка маса я обгръщаше от всички страни. Лъснали голи, червени мъже с рога и опашки, и много косми бавно се приближаваха към нея, смееха се като обезумели. — Сега ще видиш — викаха диво те, — сега ще видиш какво ще направим! Щом ти беше малко оня път, сега тука ще видиш!

— Клаудио! — извика Вероника Ломбарди и изведнъж се събуди.

Лицето на младата жена бе изкривено от ужас.

Клаудио Ариени се надвеси над нея и хвана ръцете й. Неговата вечна съпруга го гледаше с неизразима жажда и покорство.

В същия миг на отсрещната врата се показа представителят на Бога на земята — непогрешимият вожд на най-праведното Христово войнство — папа Сагитиниус I. Вероника Ариени го видя. Тя направи внезапно толкова рязко усилие, че скъса каишите, системата с глюкозата се разхвърча на всички страни и в следвящия миг Клаудио Ариени не видя как се намери на земята.

— Отче, избави ме от Сатаната! — извика тя с див глас, падна възнак и отново изгуби съзнание.

— Сеньори, по всичко личи, че Христовото чадо трябва да остане на лечение в Христовата обител — сухо каза папата.

— Има и други лечебни заведения, светейши… — отвърна Брадатият.

Настъпи напрегнато мълчание. Автоматите на полицаите сега бяха обърнати към всемогъщия отец на Църквата и към отчетата от неговата охрана, които, обезоръжени, гледаха уплашено.

— По всичко личи, че Островът^[1] ще потъне — каза министърът на културата.

— Не, не е задължително — каза на свой ред Брадатият и се обърна към папа Сагитиниус I. — Ваше светейшество, държите ли на тази жена!

— Повече от всичко на света! Тя е моята врата към Бога, към Вярата и към Далечните Светове.

— Тогава танто за танто.

— Какво искате да кажете?

— Заменяме Вероника Ариени срещу публикуване пълния текст на този манускрипт.

Д-р Фенимър Туинсън подаде на папата един свитък. С пълно спокойствие и величествена осанка папа Сагитинус I разгъна древния пергамент. На челото му избиха едри капки пот.

— Тоест, срещу моето папство!… — заключи той мрачно.

— Евангелието да се преведе и набере незабавно, да се пусне по книжарниците и из всички манастири и килии на Ватикана в срок до 12,00 утре на обяд! — отряза Туинсън, даде команда на хората си и те го последваха. — Г-н министре, вземете съпругата си на ръце. Папата ще я получи в момента, когато излезе книгата.

— Господи, Иисусе Христе! — не издържа най-после папата.

— Нали обичате Бога повече от Църквата? — бяха последните думи на Брадатия.