Григорий Ватан
Професии за резиденти (15) (1974 г., фантастичен роман, том 1)

13.

Сватбеното празненство в залите на Палаццо д,Ариени беше в своя разгар. Домакинът, може би най-богатият младоженец в Италия, все още не можеше да се отърси от своето самовглъбение. Вероника Ариени трябваше да бъде превзета на всяка цена. Дните до Великия Импулс се брояха на пръсти и той чувствуваше с цялата си душа, че трябва да я превземе. Неговата прекрасна съпруга трябваше да се пробуди за него, да отзвучи на чистата му любов с всичките фибри на тялото и душата си, с цялата предана пламенност, на която е способна италианката. Ала ледената надменност на жените с гордо сърце бе застанала с цялата си непробиваемост сега между него и нея. Тя не можеше да му прости, че в своето бурно чувство той беше сринал с един удар кулите на нейното платонично въображение, жаждата на божествената девица поетическата прелюдия да продължава колкото може по-дълго. Той я бе поставил лице с лице не с насилието и бруталността на мъжа, а с неизбежността на собственото и силно желание. И Хайнрих Ендерберг, който никога не бе имал проблеми с жени, при собствената си съпруга сега срещаше такава плътна и необяснима съпротива, че вече не знаеше какво да мисли. „И ние сме мнителни“ — беше му казала тя, когато се бе опитал да загатне за своите любовни условия, без които не започваше нито една игра. Но при наличието на различия и на пречки, безумната любов и изпепеляващата страст никога не може да избликне спонтанно у дъщерите на аристократи, кардинали и цезари. Те могат да умират, но своята любов те никога няма да изразят и признаят. Това е нещо ново за мене — вълнуваше се новият Велик Неизвестен. — Аз съм чел в романите, че такива жени са способни да умрат на място, но нито едно мускулче на лицето да не издаде чувството, което ги вълнува. Нещо повече — в скоро време това силно чувство у тях, по някаква странна, женска алхимия, се превръща в дива омраза; в една с нищо неоправдана, горда и жестока упоритост, в постоянно будно око за недостатъците и в жлъчен език. Такава жена не си поплюва: обидена и същевременно много страхлива, тя, при всяка следваща реплика, търси начин да нарани по-болезнено, да унизи най-несправедливо мъжа, който не е благоволил да й се подчини. Чувството за собствена правота и непогрешимост, подплатено от непоклатима самоувереност, предизвиква изявления, от които на другия става ясно колко тази обидена или вярна на себе си жена била уж безразличана към нас, до каква степен било безнадежно и невъзможно интимното приближаване към нея… Една колкото интересна за психолога, толкова и прозрачно плитка, просташка позиция…

И лъжейки другия и своето собствено, бедно сърце, горделивата и властолюбива партньорка не закъснява да ни изненада със своята нервна и физическа слабост. Тя може да се крие, но истината е една: внезапни припадъци; най-тежки циклофрении и психопатии, хистерични сцени и виене на свят; чернота пред очите; разни лоши и по-малко лоши разтройства на мензиса; камъни в бъбреците, кой знае откъде дошли, понякога страшен диабет, вдигания и спадания на кръвното, тромбофлебити, разширени вени и разни анемии, алергии, хистерии и какви ли не още красотии издават сърцето на горделивите! И никакви молитви, никакви ритуали, никакви изповеди и самовнушения, никаква „твърда ръка“ и „удавяне в работа“ не могат да им помогнат да се оправят… Жени като наследницата на Констанца Бочерини не могат никога да простят ономува, който дръзне да постави условие. Те наричат нещата „много по-прости“, но, същевременно, явно или не, държат като щит пред своята сърдечна простота своите собствени, упорити условия. Когато сърцето на такава жена се пробуди, то може да бъде предано и вярно до смърт. Но не изпълниш ли с нещо каприза му, то се затваря навеки за тебе. Такова сърце вече никога не може да се роди втори път. То е свършено, унищожено, изпепелено в адския огън на своята собствена гордост. От него можеш да очакваш само язвителни забележки, подигравки, поучения и — винаги точна преценка на недостатъците.

„Аз съм погубена, погубена, погубена! — мислеше в същото време Вероника Ариени. — Ах, Господи, защо ме сполетя изведнъж такава ужасна и сладка съдба? Ето, сега мама е доволна, целият род е доволен; онзи, чийто портрет виси над леглото ми, е вече с мене, а пък аз — какво? Защо ме разкъсват толкова противоречиви чувства и състояния?… Господи, Господи, този човек до мен е всичко за мене на този свят — и същевременно го усещам като мой похитител, мой смъртен враг. Аз го обичам както никого досега и — същевременно — нещо в мене не може никога да му прости!“

На Вероника Ариени изведнъж й се прииска с всичка сила да прегърне съпруга си, да почувствува неговата грижа, ласка, внимание. Тя усети, че Клаудио я разбра и я погледна топло. В същия миг обаче една млада дама се приближи и твърде интимно прошепна нещо на ухото на сеньор министъра. Той закима с разбиране, каза полугласно нещо като „Да, да, разбира се, утре вечер“ — и пак се обърна към своята божествена съпруга. Тя срещна погледа му със стъклени очи.

— Любезни сеньоре — каза тя ледено. — Аз съм готова да чуя вашите условия.

 

— Преклонението пред дамата на сърцето — отговори той изненадано и същевременно насмешливо — изисква да бъдат чути първо нейните условия…

— Вие ги чухте много добре и се заклехте преди малко в църквата. Всички други условия са от Лукавия.

Клаудио Ариени стана изведнъж сериозен, погледна надолу, едва забележимо стисна юмруци и каза с неочакван бас:

— Е, добре. Довечера аз ще ви прочета моите условия. Ако се наложи, ще съставим общ документ, под който ще се подпишем и двамата. В противен случай, аз не мога да зная какво може да се случи с църквата „Санкта Чечилия на Исус Великолепния“… и с Паллаццо ди Кардинале.

— Чакам вечерта с огромно нетърпение — процеди през зъби Вероника Ариени. — Докато сме заедно — само с договор!

…

И наистина — вечерта, когато останаха сами — сеньор Клаудио Ариени не закъсня да съобщи на съпругата си, че проектодоговорът от негова страна е готов. Той седна в креслото си, подаде един ситно изписан лист на сеньора Вероника Ариени и сложи пред нея на масата своята писалка.

— Моля да отбележите местата, които вие считате за неприемливи…

Един продължителен поглед, пълен с обида, гордост, молба и недоумение, беше отговорът на Вероника Ариени.

— И… всичко това… сериозно?

— Съвършено сериозно, сеньора. Аз не съм свикнал да ме контрират.

— Вие нямате право, сеньор Ариени! Никой, никой досега не се е държал така с мен! И аз имам някакво достойнство, сеньоре, ако смея да ви съобщя…

— Достойнство, по-силно от любовта, е чисто говно лайняно.

— А вие какво искате! Да се умилквам като някоя… и да ви помоля за прошка задето… Вие сте чудовище, Клаудио Ариени!

И най-прекрасната италианка в Рим, а може би и в цяла Италия, избухна в отчаян, неудържим плач. Клаудио Ариени стана, коленичи пред нея, хвана ръцете й в своите и тихо каза:

— Вероника, да оставим всичко това! Ако можеш, прости ми, Вероника…

Тресейки се все още от плач, съпругата му издърпа ръцете си, помъчи се да се овладее и рече:

— Ще поговорим по този въпрос утре вечер, в 18,30…

— Утре вечер не мога, Вероника.

— Тогава никога! — извика, вече съвсем без да се владее, жена му. Тя стана и бързо се запъти надолу по стълбите.

— Вероника! — извика на свой ред Клаудио и се затича след нея. Той я настигна по стълбите, хвана я здраво за раменете и я задържа.

— Пуснете ме, ще викам! — истерично извика тя.

— И да викате, никаква полза. Тук сме съвършено сами, моя скъпа сеньора. Аз съм освободил всички и съм им заповядал да не ни безпокоят. Сега вие сте длъжна да ме изслушате, защото нямате никакъв друг изход.

— Вие сте варварин, господине. Дявол, изкусител, сатана! Ах, моя майко Чечилио и Господи, мой спасителю, какво съм ви направила чак толкова, какво съм ви направила!… Впрочем, аз съм безсилна пред грубостта и диващината, признавам. Правете с мен каквото желаете, господине. Тялото ми вие осквернихте и може да осквернявате, но трябва да знаете, че аз ви мразя с всичката сила на злобата, с която може да мрази една прелъстена от сатаната християнка!

— Разбира се, любовта към врага, за която говори вашият Учител, сигурно изглежда точно така… Но, да не продължаваме в този дух, сеньора. Аз искам да ви помоля само едно и настоявам: седнете сега отсреща и се опитайте да се успокоите. Аз не съм варварин и дивак, Вероника. Вие много добре знаете, че аз няма да мръдна и пръста си да ви докосна. Моят въпрос сега към вас е само един: защо пожелахте да говорим точно утре вечер в 18,30, а не веднага?

— Защото аз много добре чух, че утре вечер вие ще бъдете другаде.

— Разбира се, че ще бъда. Това е крайно наложително.

— Уважаеми сеньоре, аз не се женя, за да очаквам още на втората вечер съпруга ми да благоволи да се върне или да не се върне от някъде си!

— Това не е „някъде си“, Вероника. Аз твърде добре зная какво правя и никой досега не си е позволявал да ревизира разумността на моите постъпки.

— Струва ми се, сеньоре, че най-елементарното уважение към най-близкия човек в живота ни изисква, преди да уговаряме нещо с някого, да се позаинтересуваме дали, случайно, този най-близък човек не желае да дойде на тази среща!

— Извинявай, Вероника, но аз съвсем не подозирах, че онзи случай може да е станал причина за всичко това. Аз и сега се чудя: възможна ли е такава реакция от образована и културна жена като теб?

— Никой не ви е упълномощавал да съдите образоваността и културата ми и моите реакции. Аз зная едно: там, дето има любов, има и единство. Човекът, който обича друг човек, вече няма един център — той става двуцентров. Цялата си душевност той пренастройва по съвършено нов начин, той заживява в друг свят, сеньоре. Онзи, който обича истински, както вие имате наглостта да твърдите, той никога не може да извърши нещо, без предварително да е помислил, че то може да не бъде приятно на любимото същество. Истински любещият обожава своя любим и това обожание се изразява в непреодолимото желание да узнае какво точно е нужно на другия и как точно можем да му доставим по най-хубав начин всичко това. Аз, господине, нито в една секунда от нашия съвършено кратък и все пак ужасяващо дълъг съвместен живот, не долових даже сянка от мисъл да изоставите своите амбиции и да се попитате какво може да искам аз. Вие сте заледен връх, сеньоре, който знае твърде добре какво иска и постига своята цел с цената на всичко. Може да има много легенди и тайни около вас, но в това отношение вие сте ми ясен. Аз нямам нужда от такъв партньор и съпруг, господин Клаудио Ариени!

— Не ви ли се струва, че правите констатацията си малко късно?

— Напротив, тъкмо навреме. И ако искате да знаете, аз още в самото начало почувствувах с всичка сила, че вие сте демон. Дори бях предупредена за всичко това. Вие сте изчадие адово, Клаудио Ариени! Всичко, което сторихте с мене през тази ужасна нощ, бе под хипноза. Аз не съм ви обичала нито за миг!

— Ах, така ли?…

— Точно така!

— Вие сте много горда, сеньора. Не слагайте преграда на нещо, което е по-силно и по-естествено от всичко друго на света. Нека оставим настрана различията между нас. Нужно ли е да го казвам с думи, Вероника! Ние се обичаме — това е истината — и ако нещо е в състояние да засенчи първото чувство, което ни завладя…

— Излишни приказки, сеньоре… Вие знаете моите условия. Вие имате своя свят и своите ангажименти, аз имам моите. Аз съм ваша формална съпруга от сега нататък и това ще продължава до момента, в който сеньора Констанца Бочерини и църквата „Санкта Чечилия на Исус Великолепния“ ще престанат да чувствуват острата необходимост Вероника Ломбарди да бъде свързана с човек като вас. Считайте нощта, която премина, за недоразумение, за хипнотично изнудване и изнасилване, за вечна пропаст между нас двамата! Това имам да ви кажа аз — нищо повече!

— Аз те обичам, Вероника! Никога нещо в света не е било по-силно от това, което става у мен в момента…

— С изключение на този гнусен лист, който ми подавате да подпиша… Такова нещо може да стане само в психиатрия, сеньор министре…

— Аз имам своите дълбоки съображения, Вероника!

— Ако не се лъжа, вие сам казахте, че съображения, по-силни от любовта, миришат на…

— Това е съвсем друго нещо, скъпа.

— Хайде де!… Съвсем друго! И „скъпа“ на всичкото отгоре!… Значи, вие имате право да ме обичате и да поставяте своите условия, а аз не, така ли? Сеньоре, да бъдем откровени. Още когато бях на осем години, една врачка ми предсказа, че Архангел Михаил е моят небесен възлюблен и че рано или късно ще го срещна на тая земя под формата на човек с високо обществено положение. Силата, с която се появихте вие в моя живот и поразителната прилика с портрета от Франсуа Леоне над леглото ми, както и сънищата, породени от онова пророчество, изиграха своята роля. И ето, сега аз съм в ръцете на дявола, сеньор Ариени. А както е известно, дяволът винаги борави с подписи и документи. Вие сте ми съвършено ясен, сеньоре! Съпруг, който има тайни от съпругата си… Това, само по себе си, е напълно достатъчно. Вие не сте склонен ни на йота да се помръднете от своите позиции, а претендирате…

— Вие не сте се опитала нито за минута да ме изслушате, Вероника…

— Никакво изслушване! Дяволът, както е известно, много разчита да го изслушват. И стига приказки по този въпрос — считайте го за закрит. В цялата тази история не мога да разбера единствено позицията на отец Сагитиниус. Само това не очаквах.

— Отец Сагитиниус…

— О, и по това компетентен! Достатъчно, сеньоре… Не осквернявайте и последното, което… Впрочем, няма какво да се церемоним. Дайте договора да го подпиша.

— Няма смисъл, Вероника… След всичко, което…

— Има смисъл! Това бяха вашите брачни позиции, ако не се лъжа…

— Става чиста трагикомедия, сеньора… Ако вие го прочетете с това съзнание…

 

— Аз въобще няма да го чета, уважаеми. Аз искам само да го подпиша.

— Това не си ти, Вероника! Защо се държиш така? Ти сриваш всичко, още преди да е започнало. Ето, сега ще ти кажа една тайна: аз — с цялата моя мисия (не става дума за някакво си министерство) — вече няма да мога да направя нито една крачка без тебе. На мен ми е необходима жена, която да ме обича беззаветно и предано, независимо от…,която е готова…

— Аха, изплю ли камъчето? Значи, министерството е само стъпало за тебе. Не се и съмнявах, сеньоре. Но стига толкова. Нещата отдавна се въртят в омагьосан кръг. Всеки път се стига само до едно: „На мене ми е необходимо“… А какво е необходимо на другия — нито дума! Това ли е според вас любов?

— Нали точно затова предлагам да изясним своите необходимости и да ги координираме?

— С документ?!! Моля, достатъчно, сеньоре! Ако обичате, посочете ми коя е моята стая, защото съм уморена до смърт от цялата тази комедия. Ако не — правете с мен каквото искате — аз съм ваша. Парче лед в ръцете ви — ако ви се харесва. Във всеки случай, не е изключено след това и да се самоубия. Вие може би не познавате рода Бочерини.

— Твърде жалко, че започнах диалог тъкмо с него…

На другия ден един циганин намери в боклука зад Палаццо д,Ариени един смачкан и накъсан на парчета лист луксозна хартия, изписан наситно.

„Винаги може да дотрябва — помисли си той с надежда. — От такива боклуци човек никога не бива да се гнуси. Около големите къщи боклуците почти всеки път носят някаква изненада. Даже и най-големите гяволи понякога нещо им превърта и вместо да изгорят някое писмо, вземат, че го хвърлят на боклука… А подобни персони, по правило, са въшливи не само с пари, но и с врагове… Сеньори, вашата мръсна мамица!… Благодаря ви от сърце и душа, уважаеми превъзходителства!“

И, наистина, само след половин час брачният договор между министъра на културата сеньор Клаудио Ариени и неговата благородна съпруга, грижливо възстановен и подлепен, бе вече в ръцете на сеньор Канио Бочерини — професор по психиатрия и роден брат на Констанца Ломбарди и — съответно — лют враг на нейната втора фамилия. Както и на един идиотски опасен професионален конкурент, който се бе домъкнал, кой знае за какъв дявол, чак от Щатите, за да мъти бистрите води на италианската медицина…

В резултат на всичко това, находчивият циганин яде, пи и се весели със своите приятели цели два месеца от съмване до съмване, като за целта нае и оркестър. Той нямаше и хабер от понятие за това, че понякога и резидентите на вселени допускат фатална грешка в живота си. Доколко бе грешка, знаеше само бившият шеф на Ниезвестния.

Професор Канио Бочерини, от своя страна, четеше с неописуема наслада странния документ, като при всеки следващ ред си представяше все по-ясно и по-ясно огромните облаги, които можеха да се изръсят от него. А странният документ гласеше, дословно, следното:

«ПРОЕКТО–ДОГОВОР

ЗА ПРАВАТА И ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА СЪПРУЗИТЕ КЛАУДИО И ВЕРОНИКА АРИЕНИ, СВЪРЗАНИ В НЕРАЗРИВЕН БРАК ПРЕД СВЕТА И ВЕЧНОСТТА ЧРЕЗ ЕДИНСТВЕНО ПРАВЕДНАТА, ВСЕЛЕНСКА ЦЪРКВА „САНКТА ЧЕЧИЛИЯ НА ИИСУС ВЕЛИКОЛЕПНИЯ“.

Аз, Клаудио Ариени, заявявам, че от мен, по отношение на настоящия брак, могат да се очакват следните права и задължения:

1. Да живея със съпругата си от един до пет дни месечно, само до 21 ч. вечерта и то в дати, предварително определени и координирани; изключения — само по уговорка.

2. В останалото време да не бъда търсен по никакъв повод от съпругата си и да не ми се иска никаква сметка къде съм бил и с какво съм се занимавал;

3. Съпругата ми е напълно свободна да няма или да има деца, но при всички случаи условията в горните параграфи не се ревизират;

4. Задължаваме се да не обсъждаме нашите интимни взаимоотношения абсолютно с никого, включително и на изповед. Всички възникнали проблеми да разрешаваме изключително и само помежду си;

5. Задължаваме се, в присъствието на други хора, никой от двама ни да не изразява с думи или поведение каквото и да е студено или неприязнено отношение към гостите на съпруга;

6. Задължаваме се да подсигуряваме, всеки на другия, атмосфера на пълно доброжелателство, уважение и хармония, като и най-малкото сблъскване или грубост от страна на единия автоматично освобождава другия от каквато и да е била брачна отговорност;

7. Задължаваме се да изпълняваме всички желания на партньора при съответна предварителна уговорка за месечно редуване на това доброволно подчинение, стига желанията да не нарушават нито един параграф от настоящия договор;

8. Задължаваме се да помним, че бракът ни може и да не се окаже вечен и че той може да бъде фактически или юридически разтрогнат всеки момент, когато се констатира липсата на взаимно привличане и хармония в целите и начина на живот.»

В същото това време, докато мъдрият вуйчо четеше документа на своето бъдеще, неговата племенница се мяташе в леглото си, измъчвана от кошмари. Когато се събуждаше, лицето й изведнъж застиваше в маска на пълно отчаяние и безнадежност и, кой знае защо, Вероника Ариени изпитваше непреодолимата нужда да се провеси от кревата надолу с главата. Усещаше как изведнъж тялото й се вцепенява и тя трябва да направи гигантски усилия да мобилизира цялата си воля, за да раздвижи поне пръстите на краката си — и от там да започне съживяването на тялото. Страхотна сърдечна мъка внезапно беше заляла целия свят — и прекрасната млада жена усещаше как жестоко, нещо необяснимо разкъсва целия смисъл на досегашния й живот — и тя се видя сама, ужасяващо, подлудяващо сама! Остра тревога за здравето на майка й пробождаше от време на време същото това унищожено сърце и — веднага след това — някакво непреодолимо чувство за собствената й нищожност и непълноценност за това, че тя е безкрайно виновна пред Бога, пред душата си и пред Санкта Чечилия на Иисус Великолепния. Защото нейната грамадна саможертва можеше да бъде благословена и простена само от светиите от ордена на Констанца Бочерини — светии под върховното ръководство на великия Игнаций Лойола. Вероника се улавяше в страстно желание да се самобичува. Мисълта за отрова също блясна на няколко пъти в съзнанието й.

«Сестра Вероника Ломбарди, обичате ли този човек?»

«Повече от самия Исус, о, отец Сагитиниус! Той живее в душата ми още от времето на моите детски сънища. Неговият образ виси над леглото ми няколко месеца преди да го срещна…»

«Какво те тревожи тогава?»

«Отец Сагитиниус, в този човек има нещо ужасно! Аз виждам едновременно и Бога, и Врага человечески в неговите очи.»

«Вероника Ломбарди, вярвате ли в Пресветата Майка?»

«Вярвам, отец Сагитиниус!»

«Вероника Ломбарди, обичате ли Исус Великолепния и неговата Санкта Чечилия?»

«Вие, отец Сагитиниус?!… Исус Великолепния?…»

«Повтарям ви, чедо Христово: обичате ли своята вяра и своята църква?»

«Повече от всичко на света, отче светейши!»

«Щом е така и щом държите и на живота на майка си, оженете се тогава за Клаудио Ариени!»

«Клаудио Ариени е демон!»

«Клаудио Ариени ви обича повече от всичко на света. Клаудио Ариени, сеньорина, обича за пръв път в живота си. Сърцето му никога не е познало обич на майка и обич на жена. Той е минал през всички най-черни кръгове на ада, ала сърцето му е чисто като роса. Слушай сега, чедо, думите ми, защото сам Бог говори в момента чрез мене!»

«Преподобни отче Сагитиниус… как може човек, който обича, да пише за някакви си условия и да съставя документи за любовта? Ако става дума за условия, аз съм онази, която трябва да ги поставя…»

«Защо?»

«Защото… защото…»

«Сломи гордостта си, о дъще Сионова! Родът ти е род на кардинали и папи, но не забравяй и рода на баща си. Лучио Ломбарди е син на поети и философи!…»

«Ваше светейшество, тоя човек има някаква цел.»

«Що е, о дъще на Ева, корабът Божий без кормило? Ако жената помага на своя съпруг да върви към своята цел, знаете ли, вие, рожби на прегрешилата, колко много щяха да ви обичат вашите мъже?»

«Зависи каква е целта, отче.»

«Вероника Ломбарди! Смиреният раб Божий, който стои сега пред теб, е поканен да стане папа на цялото войнство Христово! А под крилото на Ватикана винаги ще се намери място и за Санкта Чечилия на Исус Великолепния. И за всичките им зали, галерии и експериментални студия. Ние преосмислихме някои неща…»

«Искате да кажете, отец Сагитиниус, че моето съгласие има някаква пряка връзка с всичко това?»

«Струва ми се че да, сеньора…»

Съпругата на сеньор Клаудио Ариени бълнуваше на сън и по всичко личеше, че много се вълнува. Ако някой можеше да надникне в нейните накъсани и неспокойни сънища, щеше да види не само образите на отец Сагитиниус и министъра на културата, но и фигурата на небезизвестния психиатър д-р Туинсън, който, кой знае защо, от гений на медицината току що се бе превърнал в голям ръководител и вдъхновител на Мафията. «Всяка кражба от частно и държавно съкровище е благословена — кънтеше в съня на Вероника гласът на д-р Фенимър Туинсън, — защото ние сме ръждите и молците, които разяждат ценностите на тоя развален свят»…

На едно разтоварище на пристанище Неапол полицията забеляза нов докер. Той поразително приличаше на новия министър на културата сеньор Клаудио Ариени и полицията нямаше да забележи това, ако в документите на този странен докер имената и данните не се съвпадаха до последната завъртулка с тези на господин министъра. Докерът биде незабавно арестуван за кражба на документи и съдбата му щеше да стане изведнъж твърде незавидна, понеже в същия момент се получи съобщение, че сам Клаудио Ариени е изчезнал. Последното обстоятелство веднага превърна нещастния докер от крадец в убиец, въпреки че самият той твърдеше упорито, че тук няма никаква измама и че пред очите на благородните сеньори-полицаи е сам министърът на културата…

Другите докери, в същото време, вдигнаха стачка с ултиматум техният нов колега да бъде незабавно освободен, защото този симпатяга Ариени можеше да вдига такива фантастични товари, че шапката да ти падне… Той беше изнесъл на гръб сам почти една четвърт от днешната продукция, поради което няколко стари докери можаха да си починат в работно време. След мига на ареста, денгубата на пристанище Неапол започна катастрофално да расте, защото към стачкуващите се присъединиха и други докери, помислили, че стачката е за увеличение на надницата. Пристанищните власти поставиха пред полицията въпроса ребром и съмнителният докер, двойник на министъра, бе пуснат под гаранция, като полицията бдеше над разтоварището по-зорко от всякога. Най-после анализът на специалистите установи идентичността на сеньор министъра и полицията предаде делото в ръцете на медицината. Вестниците и телевизията обаче разнесоха тази случка мигновено, преди правителството да успее да наложи компетентното си вето. Замириса на такъв дивен италиански скандал, какъвто отдавна не беше се развихрял. Кумът на новия министър, който го бе издигнал, се уплаши за своето президентство. Надвиснаха черни облаци, във въздуха на Италия се разнесе остър дъх на катастрофа.

В двореца на Клаудио Ариени и у Ломбардови цареше суматоха и паника. Най-ужасното доказателство обаче от всички бе, че докерът бе написал едно открито писмо на съпругата си, в смисъл, че неговата чест не му позволява да остане на министерския пост, понеже възгледите му за управлението на италианската култура не съвпадат с тези на сеньор президента и на италианския парламент. При това неговата голяма мъка — поради несподелената любов към скъпата на сърцето му — била избила в преминаването му на по-обикновена и нископлатена работа, далече от Рим. Накрая той канеше най-нежно и настоятелно съпругата си Вероника Ариени да отпътува незабавно в Неапол и да доживее честно с него дните си в скромното докерско общежитие. Коварни ръце успяха да преснимат тази пощенска картичка и я публикуваха във вестника на опозицията, след като последният вече бе обнародвал някакви необорими факти за «аферата на века»…

Тогава сеньора Констанца Ломбарди получи удар и почина. След погребението Вероника Ариени се върна при баща си, защото дворецът на съпруга й беше станал обект на денонощни нападения от страна на армии любопитни и журналисти.

Професор Ломбарди изкупи и изгори целия тираж на своята книга с текстове от истинските евангелия, която на другия ден трябваше да бъде пусната по книжарниците. Веднага след това той освободи къщата и я предаде в ръцете на ония, които тъй много трепереха за нейната свята атмосфера.

Всички тези светкавични събития, които се разразиха само в един ден и половина, не подействуваха ни на йота на хамалина Клаудио Ариени, който пиеше своето бордо в кръчмата «Ела Моряко!», разположена до един от най-хубавите неаполски плажове. Срещу него седеше един преставителен господин — явно не италианец — и с видимо удоволствие сърбаше кафето си с простия докер. Господинът беше в черен редингот и с черен панталон, пръстите му бяха отрупани с пръстени, а черните му, лачени обувки бяха някак странно смачкани отпред…

— Расте… — въздъхна той щастливо. — Наистина расте… И нагоре, и надолу!… Много скоро, най-после, ще мога да нося обувките си като всички нормални хора…

— Какво? — попита го докерът.

— А, нищо, нищо — смотолеви черният господин.