Григорий Ватан
Професии за резиденти (17) (1974 г., фантастичен роман, том 1)

2.

Линейката с болния докер, министъра на културата Клаудио Ариени, с вой влезе в частната психиатрия на професор Риналди. С нея заедно триумфално влязоха и надеждите на най-изпечения мошеник на италианската медицина и смъртен враг на Лучио Ломбарди, докторът по психиатрия професор Канио Бочерини. След успеха му с освидетелствуването на прославения американски психиатър д-р Туинсън преди няколко дни, това бе вторият му крупен удар.

Сега вече имаше всички изгледи психозата на Клаудио Ариени да се развие с неподозирана бързина в най-остра форма и да доведе в кратки срокове до необходимите резултати.

В същия час отвън се донесоха нечовешки крясъци и рев на мъж, неподлежащи на никакво описание. Ариени погледна през решетките. Санитарите измъкваха от колата един болен, който внезапно успя да им се откъсне от ръцете, вдигна с невероятна сила една желязна пейка и я стовари яростно върху болничната кола. Издрънчаха стъкла, ламарината се огъна. Никой не смееше да приближи, защото лудият въртеше скамейката напосоки и току я стоваряше върху линейката. Санитарите на цялата психиатрия се видяха в чудо. Най-после болният се умори и като видя на какво е заприличала колата, с голямо задоволство се изсмя и рече:

— Сто петдесет и девет!

Тогава глутница бели престилки се нахвърли върху него и го върза. Така поредният пациент биде тържествено въведен в едно от най-реномираните лечебни заведения на Италия.

— Сега вече цяло денонощие ще бъде по-кротък и от оправена жена — чу се гласът на единия от санитарите, дошли с линейката.

— Защо? — попита другият.

— Ами така. Като намачка някой автомобил или камион, после е спокоен един-два дни — не се гърчи и не припада. Когато пък успеел да подпали някоя кола, тогава кротувал по цяла седмица. А веднъж направил катастрофа с 67 коли и камиони по пътя за Верона. После половин година си бил съвсем нормален.

— Че какъв вид лудост ще е тая? И аз взех малко да ги чаткам около докторите…

— Аа, аз… не ме интересува. Па и те, доколкото разбрах, нещо не могат да се споразумеят. Едни викат невроза било, други — психоза, знам ли…

— Я, я ми кажи кво точно прави? Само коли ли потрошава?

— Ами, то, не само коли… Всичко, което бръмчи. И мотоциклети — квото му падне. С водач, без водач — хич не му пука. Първо искали да го трепят, ама бил някаква птица, научна, та решили да го бутнат у лудницата — белким го оправят…

— И защо това с колите?

— Хайде па и тоя, защо! Има ли «защо» у тия работи? Просто му гръмнали бушоните както на всички други — и толкоз. Първо в къщи като си бил за пръв път му станало това — въпреки че уж му бръмчело в главата още от малък. Та не останала да не хвръкне през прозореца нито една бъзикня, дето бръмчи. Това разни прахосмукачки, сушоари, перални, бъркачки за яйца — всичко долу! Та и транзистора хвърлил, и телевизора! Още не се били решили да го прибират. Ама когато един ден фанал да хвърля и жена си през джама — сигур и тя много бръмчала — едва я отървали женицата, значи… И тогава бегал. Крил се къде ли не… Що коли е оправил досега…

— Викаш… птица бил.

— Да бе, така разправят. И у документите му така пише: рицинизации некви, кой го знае. Откривал там нещо…

— Аха, рициново масло произвежда значи, ясно!

— Я па тоя, рициново масло! Не бе, риционизации ли беше, кво беше. И изобретения правел, патенти некви конструирвал в едно бюро… Не ги знам кви са тия патенти. Та тоя правел патенти, па един ден взел, че подпалил всички тия патенти — и своите, и чуждите — всичките изгорели. Чорт ги знае тия патенти от кво са, че изгорели без следа… Като ходих да го прибирам предпоследния път, видях само папки и чертежи — никакви патенти не видях…

— То, да ги прави тия работи, трябва да му се е случило нещо. Аз съм само два месеца санитар, ама тва го знам сигурно. То всяка крушка си има опашка. Та ти кво викаш му се е случило?

— Нищо не викам, кво да викам. И докторите не викат. Кво може да му се е случило? Съвсем наред си бил човекът. Всичкото му било топ — и един ден изведнъж почнало да му бръмчи. Ама да му бръмчи, ти казвам! Всички коли по улицата забучават, даже не в стаята му, ами направо в самия му мозък. И като му бръмчи така няколко часа — край, припадък значи. Гърчи се, гърчи се — и в несвяст. После му намерил цаката. Като излезе — че да му мислят шофьорите. Ти мани шофьорите, ами веднъж стрелял в един джазов оркестър! И като си направи така кефа — после известно време не му бръмчи…

— Е па нищо ли не говори? Те повечето приказват…

— А, приказва си. Всякакви дивотии. Да се пукнеш от майтап. Аз вика — създадох двигателя с вътрешно горене. И затова сега всички коли и самолети му бучели в главата… Вика, че щели да му бучат не само докато пукнел, ами въобще докато не направел на сол всички двигатели с вътрешно горене… Та заради тия приказки едни от докторите викат, че не било точно невроза… Пък и ушите си запушва, главата си също покрива с ризата или пижамата… Катастрофи някакви постоянно му се привиждат и от тях повече врещи, отколкото от самото бучене… Да не ти идва до главата, братко, такова нещо!

— Шизофрения значи, усетих още в началото. Те тия ги правят такива номера… И все те били виновни — я за тая война, я за оная… Я за некое земетресение, я за некоя бомба… То по вините ги бива и циклофрениците…

— Знам ли… Един имаше при нас — като казваш за бомба — беше специалист по бомбите… Ама едни бомби бяха: ние, па и другите луди, се изпотръшквахме от смях. Аз, вика, съм изобретателят на брашнената бомба. Без мене държави щеше да има на куково лято. Това водородна, неутронна бомба, бактериологическа, тектоническа, метеорологическа бомба — те не били нищо пред неговата… Откакто е избухнала на земята — вика — моята, брашнената бомба, е изпотрепала повече хора, отколкото всички войни, земетресения и катастрофи, взети заедно… Като му треснаха няколко шока, мана да говори за брашнената бомба; ама скоро почна да дрънка, че се познавал лично със създателя на захарната бомба, който бил при най-строг режим, защото бил запалил два захарни завода. И викаше, че тия с бомбите сега всички били по лудниците и по затворите и той лично ги познавал… Представяш ли си?

— Я па да му се не види! Луд, луд, ама вярно — и при нас, сетих се, имаше една бомба. Нещо с «хол…» започваше, ама го забравих. Вика, че той лично бил научил човечеството как да се трепе със склероза и инфарти…

— — А бе кви ли ги няма… Кофти професия е санитарската, ама поне от липса на майтап не мож се оплака.

Клаудио Ариени прослуша още няколко разговора и монолога под покрива на новото си пребивание и се приготви да поспи. Преди това обаче много му се искаше да поговори с новия глас.

— Аз все още едно не мога да разбера — питаше се той и ходеше из килията. — Как, все пак, трябва да се различава доброто от злото? Как е възможно Интегралната Вселена да участвува в процеса на наказанието и да използува активно Черната Кобра? Защо въобще е необходимо всичко това? Как тогава обикновеният вярващ или атеистът ще могат да си затворят очите пред ролята на Бога като палач и касапин? Ето: човечеството може утре да избегне земетресението, но не виси ли над главата му трета световна война?

— Какво чак толкова си се разтревожил?

— Човечеството може да загине! Ако не война, след няколко десетилетия техниката ще го довърши окончателно.

— Тебе това доскоро не те засягаше. Ти беше готов на всичко. Дори и най-простата барета може да предизвика ядрен конфликт, без да й мигне окото…

— Ти говориш като ония. А знаеш много добре: аз вече направих своя избор.

— Изглежда не си го направил още както трябва. Ако го беше направил, всичко щеше да ти бъде пределно ясно. Я погледни навън!

Без да става от леглото си, Ауриел се съсредоточи и излезе извън стените на лудницата — изведнъж, по всички посоки на света.

— Виж милиардите и милиарди бактерии, които изяждат последните остатъци от разкоша на есента. Чуваш ли ги как ядат?

— Разбира се, че ги чувам. Но… това не е смърт, а музика!

— Точно така. Някакъв извод?

— Всичко в природата живее и почива на цикли.

— Как се наричат тогава ония, които искат изкуствено да продължат живота през цикъла на почивката? Нужни ли са за тях чистачите на трупове?

— Абсолютно нужни! И не само за тях…

— Добре, а срещите, делата и живота на хората не живеят ли също на цикли? Ако някой иска да продължи периода на щастието си по-дълго време, отколкото му е определено, не трябва ли да се запознае с черните смукала на вселената?

— Очевидно да.

— Виж сега пък как стои работата със звездите… Вгледай се хубаво. Смени честотата на времето и свий пространството… Какво забелязваш?

— Много неща…

— Има ли нещо да се повтаря?

— Изглежда, че има: дишането.

— Точно така. Кажи сега: има ли поне една звезда, която да е разширила някога обема си повече, отколкото е разрешено?

— Поне през последните 10 милиарда години — не откривам…

— Има ли тогава право «смъртта», когато регулира стремежа навън?

— Как прекрасно рухват звездите и галактиките навътре — към своя център!

— Именно прекрасно! Защото само точката може да бъде единната цел. Поривът към множеството не може да бъде прекрасен, ако един ден попречи на която и да е друга точка в пространството да стане голяма като нас.

— Разбирам. Мегаломанията също се регулира от смъртта.

— А сега внимавай. Надникни във всеки атом, във всяка тъкан, във всяка звездна система. Как още може да се нарече рухването навътре?

— Всъщност, закон на равновесието…

— Не съм се съмнявал в тебе… Не ти ли прави впечатление как педантично работи този закон на всички нива на живота?

— На пръв поглед има хаос.

— Само на пръв поглед. Но хвани група явления и ги проследи. Проследи десет, сто, хиляда… Точно така… Съвсем напосоки. Има ли някъде изключение?

— Удивително! Нито едно!

— Изводът?

— Всеки нарушител на динамичното равновесие е осъден на тормоз и на смърт…

 

— Видя ли някъде невинно осъден?

— Като че ли никъде. Даже и децата. Онтогенезисът и филогенезисът имат корени дълбоко във вековете.

— Въпросът седи и другояче. Забележи сега къде започва натрупването на грешката?

— Очевидно от мързела и своенравието. От липсата на справедливо отношение към всички. Върху това съм мислил много и много съм наблюдавал.

— Ти избърза. Но изводът е верен. Ти виждаш, че са нужни регулатори и ограничители на всички фактори, които пораждат грешка в системата и процеса.

— Очевидно.

— Добре тогава: прав ли е тигърът, който разкъсва антилопата?

— Съвършеният ще се спаси; несъвършеният ще плати за своето несъвършенство. Но това ми се вижда жестоко. Ако природата не е нищо друго, освен един дресьор…

— Така е засега в тази зона. Можеше да се мине по друг път, но тук избраха най-трудния: изпълнението на личната воля. Между впрочем, хищниците, отровните животни, вредителите, не само абсолютно точно поддържат равновесието в природата, но уравновесяват и пороците на човечеството. Всяко животно — включително и домашните — е акумулатор на определен вид човешки порок; засега не говорим за добродетелите. Ето защо, при масовото избиване на животните и изяждането им от трупоядната част на човечеството, се освобождава огромно количество раздвоена енергия и съответните пороци се внедряват в хората. Но за малцината на тази земя, които не мислят частично и не мислят само за себе си, вирусите на Съдбата са изключени. Нарушителите на равновесието чрез лична воля и консуматорите на това нарушение до един попадат под Закона.

— В този смисъл, Черната Дупка не е ли «адът», където ще има «вечни мъки и скърцане със зъби»?

— Тази енергия, която се раздвоява, нали трябва да иде някъде? Трябва ли или не трябва да има червеи в този свят?

— В този смисъл, без Черните Смукала на Вселената ние бихме се задушили?

— Без отделителната система в цялата физическа зона животът е невъзможен. Има други светове, където циклите са затворени и там хората нямат отделителна система. Но ти разбери окончателно едно: ти вече не се бориш с противник. Ти координираш. Ти провеждаш координацията. Ти наблюдаваш всичко това. Ти си мозъкът на тази планета, който трябва да интегрира всички светли и тъмни огнища в динамично равновесие, за да има живот. Аз имам свои агенти, които изпълняват ролята на другите органи и системи; те ще управляват и изпитват света — включително и тебе — по своите особени начини — но ти си длъжен да интегрираш и съподчиняваш. Въпреки че в тази зона тук се върши неправда, все пак всичко е строго подчинено на космическата правда. Злото не може да отиде там, където по някакъв начин не е било вършено зло. Едно дете има своите корени във вековете…

— И все пак… равновесието е динамично!

— Разбира се. Това се нарича Изкупление. Ти знаеш на колко мегавата раздвоена енергия се равнява една капка кръв на Наставник. Но това — само в краен случай. В Рим или в Париж все още има надежда. Не само ти си от Моите…

В този миг вратата на стаята се отвори и на прага се появиха полицаи с автомати. Един от тях, макар и с брада, се видя познат на неаполския докер. Преди да влезе последният полицай, Клаудио Ариени видя в полумрака как бавно и неуверено пристъпва към него жена в черно. Брадатият отметна воала й.

— Драги министре — каза един от въоръжените. — Госпожа Ариени ви моли да я освободите от ръцете на Мафията, с която в настоящия момент имате честта да говорите. И ако желаете — да излезете вие сам на свобода.

Душевноболният бе вече коленичил и прегръщаше съпругата си. Тя не каза нито дума, не направи никакво движение.

-Не зная дали има смисъл за мен… — каза най-после той. Ако тя иска… Иначе… нея… Каквото кажете, сеньори. Готов съм на всичко!

— Сеньората не е в състояние да говори, господин министре, защото се намира в твърде тежко психическо състояние. Цяла нощ група бандити…

— Не!!! — извика младата жена с неочаквана сила и се хвърли към говорещия, за да му затули устата.

— …ние не сме в състояние непрестанно да пазим сеньората от въжделенията на бандитите, скитащи из Италия, господин министре… Вашето оставане тук е напълно безсмислено!

— Какво сте направили, идиоти такива! — извика на свой ред, вече наистина обезумял, Клаудио Ариени и автоматите мигом се вдигнаха към него.

— Не се горещи, приятелче, ако обичаш! Разбери добре: ти ни трябваш нормален, защото документ за дарение, подписан от теб, не е валиден, ако си тука. Утре вече твоята диагноза ще получи гласност. Що за тъпащина, Ариени, какво ще правиш повече тука? Сеньората има нужда от твоята защита, а ние — от твоите пари!

— Никой не гарантира, че диагнозата няма да бъда оповестена и когато изляза от тука. Могат да ме задържат всеки момент…

— Нищо подобно, миличък… В сумата на дарението влиза и делът на лекарската оценка… Не проумяваш ли най-сетне как стоят нещата?

— Колко искате?

— Ти излез веднъж, после ще поговорим…

— Необходими ми са пет минути, за да помисля.

— Може и десет, както обичате. Нас никой не ни пъди от тука.

Полицаите видяха как министърът на културата се замисли дълбоко, заставайки с гръб към тях. След малко, без да се обръща, той каза едва чуто:

— Свободни сте. Аз оставам тука.

— Както искаш… Вероника Ломбарди по закон разполага — ти знаеш с каква част от парите и ценностите ти, и недвижимите имоти. Може би не е далече часът, когато ще разполага с всичко — ние имаме доказателства, че ти не си никакъв Ариени и нямаш други роднини. Ние бяхме честни към вас, господин Кой Знае Кой — искахме да си спасите кожата. Не мислете, че сте ни кой знае колко мил и симпатичен, та затова. Можете да се отблагодарите на новия шеф, който дойде тази сутрин. Трябва да ви успокоя, че хората, които… Вероника Ломбарди… нали разбирате… Шефът ги очисти всичките. Беше като ненормален… Доста блестящо представяне на един нов шеф на Мафията… Въпреки, че беше с маска, имахме чувството…

— Млъкни бе, идиот! — проговори брадатият и се обърна към Клаудио Ариени. — Мене ме интересува, господине, защо постъпвате така странно? Нека говорим откровенно. Вие осъждате себе си на смърт, а сеньората — на лудост или самоубийство. Това е извън всякаква човешка логика — да оставим етиката и другото настрана.

Гласът на Клаудио Ариени, с който отговори, бе възглух и пресипнал. Никой не можеше да бъде сигурен дали в този момент господин министърът плаче или говори така по някаква друга причина.

— С вас, сеньоре, мога да бъда откровен. Зная, че ме имате за чудовище, но зная също така, че имате и причини да бъдете внимателен с мене…

— О никакви други причини, освен сеньората… Можете да бъдете напълно сигурен!

— Сеньората?

— Именно сеньората, разбира се. Тя ви обича, господине!

След дълго мълчание съпругът на сеньора Ариени отговори:

— Ще ми се да не се произнасяте върху неща, по които не можете да бъдете компетентен…

— Ега ти разговора! — изсмя се един от полицаите…

— Позволете ми да бъда откровен, сеньоре. Аз имам основания да се грижа за сеньорина Ломбарди и нещастният инцидент тази нощ… е моят най-голям пропуск… В търсене на вас аз изпуснах нея… Господине! Каквито и решения да вземете, аз искам да зная едно: защо направихте всичко това? Защо разбихте живота на толкова хора? Какви са вашите цели, ако ви е възможно да кажете?

— За разлика от вас, господине, и от всичката тази паплач по земята, аз не изпълнявам лична воля по лични планове и съображения. Освен това, пред никого от вас не се отчитам за това, което върша. Моите почитания, че усещате нещо по-голямо зад действията ми, но повече нищо не мога да ви кажа.

— Ето, виждате! Сеньората е заспала на земята, съсипана от всичко, което преживя през нощта. Не ви ли се къса сърцето? Интересува ме, като имате някаква мисия, каква е тя: мисия на звяр или мисия на дявол?

— Не е необходимо да се интересувате. Вие имате всички основания да ме ликвидирате, да оплячкосате богатството ми и да вземете Вероника Ломбарди под своя закрила…

— Що се отнася до богатството ви, от него се интересуват тия юнаци тука. Аз нямам нищо общо с това.

— Я па тоя! — обади се пак предишният полицай.

— Млъквай и си затваряй плювалника — обади се друг, — трябва да му се подчиняваме. Сам шефът го назначи за тази акция. Иначе… не знам дали ме разбираш…

— Ще рече, че ви интересува лично съдбата на съпругата ми? — запита Ариени.

 

— След като вас не ви интересува… Господине, има по-дълбоки неща. На сън сеньората говори само за вас. Вие не знаете, може би, с какво чувство, с каква нежност и обич споменава вашето име!

— Позволете да не ви вярвам.

— Както желаете. За мен това е един рядък случай. Такава огромна пропаст между съзнание и подсъзнае не може да се наблюдава често. Сеньоре, времето ни изтича. Трябва да вземете решение.

— Мога ли да разчитам на вашата грижа за съпругата ми до три дни? Тя ще ви бъде залог. Като начало, мога да ви дам двеста милиона в злато. Повече нямам в момента.

— Добре, сеньоре. Имате моята дума. Аз ще й осигуря най-добри условия. Когато се събуди, ще започна и моята терапия за възстановяване връзките между кора и подкорие. Това е много важно, сеньоре…

— Любопитно старание. Доколкото усещам, вие имате основания да й избиете тези бълнувания от главата — ако цялата тази легенда е вярна. Тя не ме обича, сеньоре, в това съм абсолютно сигурен. Една жена, която не може да обича онзи, който й е определен от съдбата, заслужава най-жестоката съдба, докато не се отучи да държи на своето си.

— И вие затова я оставихте на произвола на съдбата?…

— Именно. И не само я изоставих. Всичко дотук се развива по мой сценарий. Не само тя, но и всеки, който поставя личните си чувства и каквито и да е било други мотиви или настройки над любовта и истината, ще си има работа с мене.

— Тоя вярно е мръднал — отзова се веселият «полицай».

— Трябва да го накараме да подпише преди да откачи съвсем — изсъска вторият.

— Вие сте, най-малкото, садист, господине — заключи брадатият и вдигна сеньората на ръце. — Пред мен всички! Зад мене — само Чезаре.

— Годподине — каза Клаудио Ариени, като хвана брадатия за лакета. — Признайте, че тя е говорила за мене не на сън, а при хипнотични сеанси.

— Е… ддда… Какво от това?

— Тогава оставам…

— Не ви разбирам!

— Моля ви, останете за малко сам тук. Имам да ви кажа нещо — каза Ариени и направи нещо.

Двамата резиденти седнаха на кревата. Брадатият каза:

— Подчинявам ви се само заради знака. Инак…

— Не става дума за подчинение. Ако беше това начинът, аз и нея щях да подчиня, както направих… оная нощ. Нещата трябва да стават съзнателно, доброволно, — с любов. Над всяка йерархия стои любовта. И само доброволният, съзнателен избор се зачита.

— Странна… любов… от ваша страна. Вероника е вече едно нищо!

— Един резидент няма право да бъде нещо.

— Вероника?!… Резидент?

— Да.

— Сега разбирам…

— Тя задържа стотици Готови от нейната вселена да дойдат на земята. Без защитата на Новата Култура сега земетресенията и войната са неизбежни. Тя започна добре, но не издържа главния изпит. Моля ви да ми помогнете. Ако до два дни тя не разбере кого точно обича, катастрофата е неминуема.

— Какво… предлагате?…

— По всичко личи, че сътресението с бандитите, които после сте ликвидирал, не е могло да й подействува. Апропо, оправихте ли хората?

— Да, разбира се. Живи са до един.

— Те вече не стават за нова терапия… Наплашени са… Да минеш през самата смърт…

— Тогава?

— Тогава… Още няколко последователни операции. С различни хора — от най-низшите слоеве. Събери разбойници, цигани, ако се наложи — и хиперсексуални типове от лудниците…

— Още веднъж?! Това е ужасно!… Или вие сте ужасен…

— Още по-ужасно е половината Европа да потъне!

— Господи — ужас!… Какви механизми!…

— Така е, драги. Да задържиш любовта, да си внушиш толкова силно, че не обичаш — до такава степен, че любовта да замръзне жестоко и ти да говориш с Любимия си от вековете като с най-обикновен приятел, като с неприятел, като с враг… Знаете ли какво значи това?!

— За съжаление, зная. Цели звездни системи… Даже цели галактики… Да но, все пак това не може да става насила! Сам поетът казва: неразцъфналия цвят не можеш да го разтвориш с пръсти…

— Това е така. Обаче, когато един цвят е разцъфнал от дванадесет века, а не иска да се оплоди, не ние, а Съдбата… И това го прави не от жестокост, а от най-нежна любов. От най-нежна грижа за чистотата на тази душа и за спасението на останалите. Но това не може да го разбере нито един от вас. Моите почитания към вашата психиатрическа гениалност, но позволете ми да ви кажа, че вие още не сте стигнал и до психохирургията…

— Хирургията ме отвращава въобще…

— Точно затова! А цялата природа много често си служи с нея.

— Не зная дали това е точно природата… Природата е нещо безкрайно деликатно и нежно…

— Сега не е време за спор. Приемете това, което ви казвам, за инструкция. Още днес, когато се събуди, ако насън не е бълнувала за мене… пуснете й още веднъж бандити…

— Тя е бременна, сеньоре! Само аз зная, че е от вас. Не държите ли случайно на един космически плод…? Та след първия… случай… как не е абортирала — това е чисто чудо… Това бяха седем души, сеньоре! Тя е могла да полудее!

— Стига! — извика извън себе си Ариени и хвана брадатия за ревера, като го разтърси. — Такава му е била съдбата на този… «плод» — щом като цели дванадесет века се бави да се появи! Религиозни стереотипи и аристократична маниакалност не се избиват тъй лесно! Ако Съдбата сега я остави, кой знае още колко столетия… А вие знаете: земята е пред гибел! И не само земята!

— Добре, сеньоре… На мене ще ми бъде много трудно… Вие разбирате…

— Разкрийте й се в най-тежкия момент и й предложете подкрепата си и любовта си, ако тя не успее да разпознае все пак сродната си полярност… Включително… всичко — макар че след тези операции… тя може би най-малко три години ще бъде фригидна. Аз съм готов на всичко, за да се изпита за последен път — включително и да я оставя на друг. Сърце, което не може да се откликне незабавно на всички нива без изключение по волята на Цялото — още повече — на онзи, който е неговата единствена космическа полярност — е обречено знаете на какво. Аз съм бил вече свидетел, сър. Вие познавате най-почитаната християнска светица. Тя можа да стигне до оргазъм на всички нива към онзи, който й бе определен — и то само половин час, след като се наложи да бъде подложена на групово обругаване не в казарма или лудница, а направо в пъкъла! И трябва да ви кажа, че в такова идеологическо извращение, каквато е една канонизирана светица, любовта се реставрира най-трудно; но веднъж реставрирана, тя е нещо неудържимо! Всъщност… вие може би не знаете. Има не само свръхнови звезди, но и цели свръхнови вселени. За да се превърне една Черна Дупка на Вселената в Свръхнова Вселена, необходимо е една канонизирана светица да се пробуди за любов. Това е.

— Разбирам, сеньоре. Ако ви повика насън… няма да пускам следваща група…

— Не насън, а в будно състояние!

Когато двамата мъже излязоха на двора и на улицата, петимата полицаи спяха кротко на паважа. Вероника Ариени я нямаше.