Кристин Мичълс
Целувката (8)

VII

Вон спря да поговори с Джордан Хол, който бе дежурен и охраняваше къщата на Вивиан Фарис. Мислеше вече да си тръгва, когато силният писък на Ким разцепи въздуха. Хукна като ужилен. Тя извика отново. Неподражаемият звук остана да вибрира в ушите му. Все още не можеше да разбере какво е извикала. Чуваше зад себе си тежките крачки на колегата си. Джордан бе по-висок от него и, въпреки бялата си коса, явно бе в добра форма.

Вон почти изби пантите на входната врата и влетя в коридора. Не бе направил и няколко крачки, и се сблъска с бягащата насреща му Ким. Ръцете му се обвиха около нея.

— Ей, чакай! Аз съм Вон. Какво се е случило?

Очите й, разширени от ужас, го гледаха диво.

— Той е тук!

— Къде? — Вон разтърси раменете й. — Къде, кажи ми, Ким?!

— На дървото. Гледаше ме през прозореца…

Той се поуспокои, като чу тези думи. Това повече приличаше да е работа на Скитър Бърнс. Но защо не го бяха забелязали?

— Джордан, върви огледай къщата.

Полицаят кимна с глава, извади пистолета си и се отдалечи.

— Ким, успокой се. Всичко е наред. Няма нищо страшно.

Почувства как по тялото й пробягаха тръпки и я притисна по-близо до себе си. Започна нежно да гали косите и гърба й, опитвайки се да я успокои. Усети аромата и топлината й. Вече мислеше, че е преодоляла шока си, но когато очите им се срещнаха, Вон бе поразен от ужаса, който видя в тях.

Ким го отблъсна.

— Гадно копеле! Мразя те!

Нахвърли се с юмруци срещу него, удряйки го с всичка сила по гърдите.

— Мразя те! Махай се!

Вон хвана ръцете й.

— Какво, по дяволите, съм направил?

— Какво си направил ли?!

— Да, това те попитах.

— Накара ме да остана. Каза ми, че ще съм в безопасност. А сега какво? Минал е покрай вас, без да го забележите. Пусни ме! Махай се!

Опита се да се изтръгне от хватката му, но тъй като не успя, ритна го в коляното.

— Ох, това боли!

Ким продължаваше да буйства.

— Моля те, успокой се.

Очите й го пронизваха диво, пълни с ужас. Няколко кичура, избягали от плитката й, закриха лицето й. Сочните й, меки устни бяха леко отворени.

Вон използва силата си и изви все още стиснатите й в юмруци ръце зад гърба й. Тялото й се притисна плътно до неговото. Ким за момент престана да се съпротивлява и се втренчи в лицето му.

Тъмночервените й устни го привличаха като магнит. Вече не се опитваше да я успокоява. Искаше да опита вкуса на тези устни.

— Моля те, пусни ме… — прошепна тя едва доловимо.

Усети дъха й, когато се наведе, за да я целуне. Притисна я още по-здраво до себе си и Ким изохка. Вон използва отварянето на устните й, за да гмурне езика си в топлата влажна пещеричка на устата й.

Ким застена тихичко.

Желанието и страстта го връхлетяха с горещината на пустинен вятър. „Но какво правя аз! Не е сега време за романтика?“ Бавно освободи стиснатите й в юмруци ръце и обгърна кръста й. Нежно прекъсна целувката и зарови лице в косата й. Започна да масажира плавно гърба й, докосвайки с устни шията й.

Стресна ги проскърцването на входната врата и Ким се отдръпна рязко. Джордан Хол се изкашля смутено.

— Шерифе, някой е идвал със сигурност. Има смачкана трева близо до дървото. Но после е избягал навътре в гората.

— Добре, Джорди, изчакай ме навън, ще дойда да поговорим след минута.

Вон се стараеше да игнорира многозначителния тон на полицая.

— Както кажеш, шерифе…

Той се усмихна и затвори.

Лицето на Ким пламна от неудобство и тя се отпусна на дивана. Явно Хол ги бе видял, че се целуват, а това значеше, че утре целият град ще говори за това.

— Ким…

— Не искам да те слушам. Не ми казвай нищо. Не знам защо ме целуна, но те предупреждавам, да не го правиш отново.

— Но това беше само целувка. Какво толкова се е случило?

— Това си е моя работа. Трябва да ти кажа, че изобщо не те харесвам. И никога повече не искам да се обвързвам с ченге. Ясно ли ти е?

— Ким, ти си правиш твърде грешни изводи от една целувка. Не съм ти споменал нищо за обвързване, нали?

— Гадно копеле! Защо не си…

Вон побърза да я прекъсне.

— Ким, извинявай. Не биваше да казвам това. Исках да си поговорим, кой може да е идвал, а ти си помисли, че започвам да те свалям. Да забравим какво се случи между нас. Окей?

Ким мълчаливо продължи да го гледа с презрителен, студен поглед.

— Няма защо да се страхуваш. Мисля, че това е работа на Скитър Бърнс?

— Кой е пък този?

— Скитър живее от около десетина години в Лилоут Крийк. Обича да надзърта през хорските прозорци. Избира си обикновено момичета, които го привличат. Глобяван е, а и два пъти съм го арестувал. Ако го хвана отново да го прави, няма да му се размине.

— Мисля, че си спомних за него…

— Виждаш ли, няма нищо страшно. Този Бърнс е непоправим.

Ким само поклати глава.

— Виж, ще отида да поговоря с Джордан. Трябва да установим как се е промъкнал, без да го усетим. Ще ти се обадя утре, окей.

— Добре.

Ким все още беше ядосана и не вдигна очи, дори когато той си тръгна.

След като свърши разговора си с Джордан Хол, Вон се отправи към джипа си. Най-сетне можеше да се прибере вкъщи. Тъкмо се канеше да запали двигателя, когато радиостанцията изписука.

„Какво ли има пък сега?!“

Нощен диспечер беше Етел Райт. Може би не бе нещо важно и тя щеше да се откаже да го търси. Главата го болеше вече няколко часа. Уморено се отпусна върху волана. Ново изписукване изпари надеждата му за почивка.

— Шериф Гарет слуша.

— Господин шерифе, възникнал е скандал и сбиване в бара „Ти Джей“.

Етел винаги се държеше официално и спазваше цялата формалност. Тя беше достатъчно възрастна, за да бъде майка на повечето хора от участъка и не одобряваше свободното поведение на по-младите.

— Какво точно се е случило, Етел?

— Едно от момчетата на Хенсън се е сбило с Фил Барлоу. Счупило му е главата със стик за голф.

Вон включи на скорост и зави в посока към града, като изруга на ум.

Вече се досещаше какво може да се е случило. Братята Барлоу бяха пияни от сутринта. Никога не ги бе виждал да се бият, което означаваше, че нещо сериозно ги бе ядосало. Ако те загубеха чувството си за хумор, тази нощ щяха да създадат доста работа на местната болница.

— Етел, изпрати ли някой там?

— Да, вашия заместник, г-н Килиан от Калиспел Фолс.

— Предай му, че след малко пристигам.

Познаваше момчетата на Хенсън и от училище. Те само към него изпитваха някаква форма на респект. Ако не беше шериф, би оставил Фил и брат му, да им дадат заслуженото.

Уважаваше донякъде братята Барлоу, защото макар че си пийваха, рядко му създаваха проблеми. Същото не можеше да се каже за синовете на Хенсън. Бе се наложило да направят допълнителна килия в участъка, защото те бяха най-редовни посетители. Опита се да си спомни, дали някой от тях не бе задържан в момента. Не, изглежда, че и четиримата бяха в бара. Единствените места, където не ходеха заедно, бяха затворът и тоалетната, макар че за последното не бе особено сигурен.

Отдавна му бе ясно защо неговата бивша приятелка, Дорийн Хенсън, имаше такова отношение към семейството си. Откакто бе напуснала родната си къща, тя не ги бе посетила нито веднъж. Нищо чудно, след като бе прекарала детството си сред подобни отрепки.

След няколко минути паркира пред „Ти Джей“. Повечето от редовните посетители бяха излезли навън, предпочитайки сигурността на уличния тротоар, и там допиваха питиета си.

Вон отвори вратата и откри, че барът бе превърнат в бойно поле. Тълпа от жадни за зрелища бе запречила входа и той ги разбута с рамо.

— Хайде, излизайте навън! Забавата свърши, няма нищо за гледане!

Том Милс стоеше зад барплота с угрижено лице. Няколко маси бяха преобърнати, а по пода имаше строшени чаши и бутилки. Джони Хенсън седеше сред отломките на един счупен стол и спокойно отпиваше от бутилка бира. Бил Барлоу се възползва от разсейването на своя противник Кип Хенсън, и заби юмрук в корема му. Полицая Килиан се втурна да ги разтърве. Макар и млад, той се бе справил с евентуалното разрастване на конфликта. Беше висок, набит, без усилие раздели двамата побеснели мъже.

Джейсън Хенсън сигурно си бе взел поука, защото седеше на земята и потриваше насиненото си око. Явно на него бе хрумнала „гениалната“ идея, да халоса Фил Барлоу със стика. По слепоочието на Фил имаше ивица засъхнала кръв, но това явно не му правеше впечатление. Ненапразно братята Барлоу имаха прякор „чугунените глави“.

— Добър вечер, момчета. Какъв ви е проблемът?

— Ей, онзи задник там ми дължи двайсетачка от покера — изгрухтя Джейсън.

Той се опита да се изправи на крака, явно с намерение да се докопа до противника си.

— През цялата вечер лъже.

— Аз ли лъжа, бе, свиньо мръсна!

От устата на Фил излетяха пръски от слюнка и бира.

— Ей, достатъчно, престанете?

Вон застана между тях и направи знак на Килиан да пази гърба му. Приведе се към Джейсън така, че само той да го чува.

— Я ми кажи колко пари си измъкнал досега от Фил?

— Ами… доста — измънка Джейсън.

— Когато губи, той винаги си плаща, нали?

— Е, така си е…

— Ако искаш пак да печелиш, не ставай смешен за една двайсетачка. Фил и брат му пият от снощи. Разбра ли ме?!

— Ъхъ, разбрах те, шерифе.

Вон се засмя.

— Хайде, момчета, мърдайте навън! Освен ако не искате тази вечер да ми гостувате в участъка.

Фил Барлоу сумтеше недоволен, явно защото братята Хенсън се измъкваха ненаказани. Бил потриваше мрачно разранените кокалчета на ръцете си. Килиан тръгна след братята Хенсън, а старият Том започна да разчиства пораженията.

— Е, Фил, както виждам, някой те е разкрасил тази вечер?

Барлоу гледаше тъпо няколко секунди, тъй като алкохолните пари бяха забавили мозъчните му процеси.

— Сигурно съм много готин, шерифе? — ухили се накрая.

Добрият му хумор се връщаше и явно всичко бе наред.

— Можеше да е по-лошо.

— Е, това е животът, шерифе, весела работа. Ще си говорим с брат ми цяла седмица за това.

— Добре момчета, забъркахте се в достатъчно неприятности тази вечер. Искам сега да отидете да поспите. Ерма ще ви намери стая.

— А-а, шерифе, ние нямаме бърза работа. Ще останем малко, да си пооправим настроението.

— Не, няма да се разберем така. Помолих Том да затваря вече. Хайде, да ви видя гърбовете пред мен. И дайте ми за всеки случай ключа от камиона. Утре сутринта ще ви го върна.

Фил се пресегна и с мрачен поглед му подаде ключовете. После, мърморейки нещо на брат си, тръгна към изхода.

Вон си отдъхна с облекчение. Поредната кризисна петъчна вечер отминаваше.

 

На следващата сутрин звънецът на входната врата иззвъня продължително. Ким се претърколи на другата страна, за да види колко е часът. „По дяволите, едва е десет!“ Бе успяла да заспи чак към пет. Последното нещо, от което имаше нужда, бе някой ранобудник да й дойде на гости. Тя бе от този тип хора, които не могат да са пълноценни, без задължителните осем часа сън. „Кой ли може да е този досадник?“ Спомни си кой я бе събудил предишната сутрин. „О, само не той отново!“

Звънецът продължаваше да звъни упорито. Най-накрая Ким стана и нахлузи дънките си и един пуловер на Деидре. Ако бе Вон, не искаше пак да я гледа с разсъбличащ поглед. За първи път осъзна, че има нужда от халат. Досега не бе й трябвал в Сиатъл, защото там никой не я измъкваше от леглото.

Запрепъва се надолу по стълбите. Явно посетителят й ставаше нетърпелив, защото вече не използваше звънеца, а чукаше по вратата.

Отвори рязко, готова да се нахвърли върху Гарет. Вместо него, изобилие от крещящо пъстри цветове атакува все още замъглените й от съня очи. Вдигна ръка, за да се предпази от този блясък и отстъпи няколко крачки назад.

— Добро утро, вие трябва да сте Ким Танас.

Гласът, който изрече тези думи, беше свеж и жизнен, като цветовете на роклята.

— Да, аз съм…

Ким най-после успя да фокусира жената насреща си. Сигурно бе на годините на леля й, но определено изглеждаше по-млада. Носеше огромни златни обеци, отразяващи всеки слънчев лъч. На загорелите й ръце имаше няколко сребърни и златни гривни. В допълнение на това на почти всички пръсти се мъдреха пръстени, някои от които с огромни полускъпоценни камъни. Жената излъчваше толкова светлина, сякаш се опитваше да конкурира яркото юлско слънце.

— Казвам се Лиз Мърфи. Аз съм приятелка.

— На кого?

— Как на кого, на теб, разбира се. Може ли да вляза?

Ким продължаваше да я гледа втренчено.

— Срещала ли съм ви някъде?

Зададе този въпрос от учтивост.

Знаеше, че не бе я виждала. Всеки, който я бе зърнал веднъж, трудно би я забравил.

— Не, скъпа.

Ким разтърси глава. От този разговор със сигурност щеше да има главоболие.

— Но, как тогава твърдите, че сме приятелки?

— Ще бъдем, скъпа, ще бъдем, в най-скоро време. Ти имаш нужда от мен и аз дойдох да ти помогна.

„О, не! Само това ми трябваше — някаква изкукала лелка!“ Ако това се случваше в Сиатъл, с удоволствие щеше да й тръшне вратата под носа. Но тук бе Лилоут Крийк. Ако сега изгонеше Лиз Мърфи, утре всеки човек, а и неговото куче, щяха да го узнаят. Темата за нейната грубост щеше да бъде в устата на местните клюкарки поне няколко месеца. Мисълта за това бе достатъчна, за да направи крачка назад.

— Заповядайте, мисис Мърфи. Съжалявам, че така изглеждам, но току-що ставам от леглото. Ще изпиете ли чаша кафе с мен?

— С удоволствие, скъпа — Лиз я последва. — О, направо е прекрасна!

— Какво казахте?

— Кухнята, скъпа, направо е чудесна. Не бях влизала скоро в нормална кухня, а обожавам да готвя.

Ким наплиска лицето си и започна да зарежда кафе машината.

— Аз пък не обичам. Когато съм гладна, ям това, което намеря в хладилника — ябълка, портокал или шоколад.

— Е, плодове може, но след десетина години сладките неща ще започнат да се лепят по теб.

Лиз шляпна с длан закръглените си бедра. Ким й хвърли многозначителен поглед и напълни чинийката на Черъти с котешка храна.

— Май те накарах да се замислиш следващия път, когато отвориш хладилника.

— Да, изглежда е така, мисис Мърфи.

— О, моля те, наричай ме Лиз.

— Лиз, ще ми обясниш ли, защо каза, че ще ми помогнеш. Някой те е изпратил, нали?

— Не, не точно. Ще те попитам първо, вярваш ли в телепатия, предсказания и други неща от този род?

— Ти не си оттук, нали?

— Не, скъпа, не съм. Идвам от Аризона.

„О, по дяволите! Защо не й тръшнах вратата. Сега можех да си спя отново. Впрочем, никога не бих постъпила така. Сиатъл не ме е променил дотолкова, че да бъда груба с човек, когото не познавам.“

Изправи се, за да налее кафе.

— Мляко или захар?

— Не, благодаря. Не отговори на въпроса ми, Ким, вярваш ли в това?

— Чела съм доста материали. Винаги съм смятала, че е полезно да знаеш повече…

— Това е чудесно. По-добре е, отколкото си мислех.

Лиз реши, че трябва да е напълно откровена с Ким. По принцип тя се отнасяше така с почти всички. Смяташе, че честността е една добра основа за започване на приятелство. Още когато младата жена й отвори вратата, усети, че ще станат добри приятелки.

Отпи от кафето си и се впусна в обяснения. Като начало й разказа, откъде е наследила дарбата си на медиум, и кога за пръв път е предсказала нещо. После й описа подробно това, което се бе случило в хотела. За да не я изплаши допълнително, не й спомена за видението, което й се бе появило. Когато завърши, замълча, търпеливо очаквайки реакцията на Ким.

— И как така реши, че точно мен си дошла да защитиш?

— Не съм много сигурна, но засега само ти си в опасност.

— Да, изглежда е така.

— Виждаш ли, всичко си идва на мястото.

— А как ме откри къде съм? Чрез… предсказание ли?

Лиз се засмя.

— За съжаление, не съм чак толкова надарена. Бях в полицейския участък и случайно чух двама полицаи да обсъждат случая. Споменаха твоето име, и че те грози опасност. Всичко, което направих после, бе да отида в ресторанта на Ерма и да попитам къде живееш.

— Разбирам — рече Ким и отпи малко кафе, опитвайки се да не мисли за празния си стомах. — Въпреки всичко, не ми е ясно как би могла да ме защитиш?

— И аз не знам, скъпа. Нямам никакви умения в областта на бойните изкуства. Моята дарба не идва с „инструкции по експлоатация“. Само със сигурна, че не съм сгрешила. Даже само моето присъствие тук ще ти помогне с нещо. Зная, че трябва да съм в Лилоут Крийк.

— А имаш ли някакъв план?

— Засега планът ми е само да те опозная и да бъда твоя приятелка, ако не възразяваш.

Ким изучаваше лицето на тази жена. И за миг не се бе усъмнила в нейната искреност. „Как ли успява да вдъхва сигурност и уважение?“

— Е, добре, чувала съм, че човек никога не може да има достатъчно приятели. Искате ли нещо за закуска, защото аз ще си препека филийки?

— Не, благодаря, скъпа. Вече закусих при Ерма. Но нямам нищо против да ми налееш още малко кафе.

— Разбира се.

Ким се зарови из хладилника, търсейки мармалад и масло.

— Кажи ми, скъпа, какво мислиш за шерифа Гарет?

— Хм, вече го познаваш. Мисля, че е мръсник.

Най-после откри мармалада зад един буркан с кисели краставички.

— Смяташ ли, че е добър като шериф?

— Оу, даже е прекалено добър. Отнася се много сериозно към работата си.

Гласът на Ким леко се повиши, защото си спомни думите му от предишната вечер: „Не съм ти споменавал нищо за обвързване с теб, нали?“ „Ама че глупак!“ — рече си.

— Ами защо не го харесваш тогава? — сбърчи чело Лиз.

— Просто е един надут фукльо, изглеждащ добре в тесни дънки. Ако ме разбираш, какво искам да ти кажа?

— Разбирам те прекрасно, скъпа.

Усмивката на Лиз означаваше, че това си е в реда на нещата.

— За съжаление, той е от този тип мъже, по които ние, жените, безумно и страстно се увличаме. Това се дължи, изглежда, на нашите първични инстинкти. Ако някой мъж е агресивен, той обикновено е и с голямо самочувствие. А ние свързваме самочувствието му с възможността на този мъж да ни защити… от каквото и да е. Първобитните хора са имали нужда от защита, примерно, от саблезъбите тигри. А ние, съвременните жени, се борим за еманципация и влизаме в противоречие с нашите инстинкти.

Ким се обърна учудена.

— Хей, ти да не си писателка? Откъде измисли всичко това?

— Живяла съм твърде много, момичето ми. Хобито ми е да наблюдавам и изучавам хората. На него посвещавам и голяма част от времето си.

 

Специалният агент на ФБР явно бе превърнал хотелската си стая във временен офис. Когато Вон влезе, завари го да разглежда с лупа снимките от убийството. Цялото легло, масата и столовете бяха отрупани с материали по делото.

— Добро утро, Стоун. Виждам, че ти е неудобно, но ще се постарая тези дни да ти освободим стая при нас.

— Не се безпокой за това, Гарет, виждали сме и по-лоши времена.

— Какво търсиш с тази лупа?

— Може би нещо, а може и нищо. Ако го открия, тогава ще разбера — отвърна Стоун и се зарови отново в купчината. — Гарет, имаш ли малко време?

— Да, затова съм дошъл.

— Добре, затвори вратата и си намери място, къде да седнеш. — Стоун се изправи и потри уморените си очи. — Прегледах тази нощ всички материали и имам няколко въпроса. Първо, защо си отхвърлил братята Хенсън, като потенциални извършители. Всички, освен може би най-възрастния, са хора способни да извършат убийство. Двама от тях пасват с описанието, което направихме.

— Знам това, но по време на убийството на Кендис Смит всички са били в Лилоут Крийк.

— Това сигурно ли е?

— Абсолютно. Тогава всички са били в участъка за нарушаване на обществения ред. На пияна глава са влезли в църквата по време на неделната литургия и са направили скандал.

— А този Скитър Бърнс? Малко се различава от предполагаемия портрет, но защо си го изключил напълно. Нормално е той да е един от първите заподозрени.

— Познавам го твърде отдавна. Скитър е ходил само няколко години на училище. Едва се справя с четенето, а камо ли сам да започне да пише стихове. И друго, той не може да измъчва или убива животни. Всички в града знаят, че помага и се грижи за ранени или болни животни. Изглежда се разбира с тях по-добре, отколкото с хората.

— Щом толкова добре се отнася към животните, защо не спре да плаши хората, като надзърта нощем по прозорците им.

— Не мисля, че Скитър осъзнава това. Макар че е възрастен мъж, той продължава да разсъждава като юноша в пубертета. Жените го привличат и ужасяват. Наистина, това не е нормално. При него е като болестно състояние. Между убийството и воайорството има твърде голяма разлика.

— Ти спомена, че Бърнс не само не четял добре, но не можел и да пише. Мислиш, че убиецът сам съчинява стиховете?

— Това е само предположение, макар че не съм се занимавал сериозно с този въпрос. Няколко стиха ми прозвучаха познато, а други виждах за първи път. Като дете съм чел доста стихове, затова и предположих, че той сам ги е сътворил.

Стоун го погледна втренчено.

— Ти ме изненадваш, Гарет. Не мислех, че си падаш по тези неща.

— Пак ти казвам, това беше твърде отдавна.

— Хъм… — Стоун се облегна на стената. — Е, ти няма ли да предложиш нещо? Не подозираш ли някой друг, все пак познаваш всички в града? Няма ли човек, способен да извърши престъпление, който ни се изплъзва от погледа? Може би някой, който има досие, за каквото и да е?

— Да, разгледах и този вариант. Разпитах Тайлър Добс. Той обича да сритва кучета, котки, жени, деца — изобщо всичко, което е по-малко от самия него. Има и оплакване от съседите му, че биел жена си. По време на убийството на Кендис Смит е бил в града.

— А има ли алиби, когато Фарис е бил убит?

Вон вдигна рамене и се приближи към прозореца.

— Как да ти кажа. Аз не му вярвам, но има четирима свидетели. Играл е покер с още няколко негодници като него.

— Добре, все още няма да го отхвърляме. Има ли още някой, когото не си записал? Дори и да имаш само предчувствие?

— Е, има, но за него не разполагаме с никакви доказателства.

— Няма значение, говори.

— Казва се Майк Драйтън, работи в магазина на Бил Картър. Пристигна тук преди година. Нямам представа къде е бил, когато е убита Кендис. Вече се обадих по телефона, очаквам да разбера скоро поне откъде е дошъл.

— Какво те кара да го подозираш?

— Първо, той никога не излиза в града. Не ходи да пазарува, не влиза в бара. Това за цяла година е странно, виждаш колко е малък градът. Когато отида в магазина, той сякаш ме отбягва — винаги се прави на зает. Има нещо съмнително в тази личност.

— Окей, ще се опитам и аз да разбера нещо за него. Докато правеше този списък, откри ли някой да е бил през април миналата година в Сиатъл.

— Да. Трима. Скитър Бърнс, за да купува някакви вехтории. Джо Фрейзър от „Амоко“ — закарал жена си на преглед. И аз ходих по това време, да продавам няколко дърворезби.

Вон с притеснение изрече последните думи. Имаше чувството, че убиецът е знаел, че ще е в Сиатъл, и се бе възползвал.

Стоун мълчеше и Гарет съзнаваше, че не може да прочете мислите му.

— Някой друг да е бил извън Лилоут Крийк?

— Да, моят заместник, Мартин Люис. Ползваше годишния си отпуск и бе в Калифорния. Но все пак, това се е случило миналата година. Разпитвах хората, но някои не можаха да си спомнят. Може и друг да е отсъствал, а после да е скрил от мен.

Стоун кимна с разбиране.

— Исках да ти кажа още нещо. Двете убийства може и да нямат нищо общо. За да ни заблуди, човекът, убил Трент Фарис, е решил да повтори почерка на убийството в Сиатъл. Има и такава вероятност, нали? Сега можеш да тръгваш. Благодаря ти.

— Няма защо. Отивам да се погрижа за стаята.

 

Лиз зави по главната улица и паркира пред „Бакалия Снодел“. Макар че не възнамеряваше да купува нищо, надяваше се да научи нещо повече за шерифа от бъбривата продавачка. Звънчетата оповестиха нейното влизане в магазина. Тръгна между рафтовете. В този миг Кейт се показа от задната врата.

— Здрасти, Лиз, как си?

— Благодаря, добре, а ти?

— Може и да е по-добре, нещо да ти помогна?

— Не, ще поразгледам наоколо.

Кейт зарови очи в касовите бележки, а Лиз след кратко колебание си избра пакетче „Доритос“ и диетична кола в голяма бутилка.

— За днес това е. Стремя се да ям по-малко, защото бързо трупам килограми.

— Ами защо толкова се притесняваш? Я ме погледни мен. Чух, че си отседнала в хотела.

— Да, там съм. Вчера се видях случайно и с шерифа Гарет. Изглежда симпатичен и способен млад мъж. Отдавна ли живее в града?

— О, да, доста отдавна. Беше дете, когато дойде тук.

— Значи, сега семейството му е в Лилоут Крийк.

— Не, не. Вон е кръгъл сирак. Казват, че родителите му били загинали при автомобилна катастрофа, но аз не вярвам. Мисля, че са го изоставили. Ана Ървинг го осинови, заедно с още три деца. Горката, помина се преди няколко години. — Кейт цъкна с език. — Ужасна смърт. Изгоря заедно с къщата си. Даже сега децата не играят там. Страхуват се, защото духът й броди наоколо.

— Значи, Гарет няма никакви роднини?

— Ъхъ — кимна Кейт и лапна един ментов бонбон. — Най-близка му е леля Вили, сестрата на Ана Ървинг.

— Тъмна история.

— Да-а. Но я го виж сега, какъв мъж стана. И е красавец. Ех, да бях петнайсет години по-млада и двайсетина кила по-слаба, щях да му завъртя главата.

— Да, наистина е симпатичен. — Лиз вдигна чантата си с покупките. — Добре, Кейт, трябва да тръгвам. Радвам се, че си побъбрихме.

— И аз също. Лиз, като имаш време, пак ела.

Лиз се качи в микробуса и запали двигателя. Замисли се, заслушана в равномерния му шум. „Едва ли ще науча повече за Гарет, освен… ако не говоря със самия него. Но как да го направя?“

 

Няколко дни по-късно Ким и Лиз току-що се бяха върнали от пазаруване, когато на вратата се позвъни. Беше шерифът Гарет. Този път бе облечен в униформа и дори носеше тъмнозелената си фуражка.

— Добър вечер, шерифе — поздрави го Ким с глас, студен като планинския поток, минаващ през града.

Все още не можеше да му прости думите, които й бе казал, след като я целуна.

— Здравей, Ким — отвърна той с широка усмивка. — Може ли да вляза за минутка?

Ким мълчаливо се отдръпна, за да му направи път. Не смяташе да го кани в дневната и останаха в коридора.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, шерифе?

— Ей, мисля, че се разбрахме да ми викаш по име.

— Така ли? Предполагам, че грешно си разбрал!

Вон кимна с глава и явно искаше да каже нещо, защото направи крачка напред. Тази малка стъпка се оказа фатална. Бяха прекалено близо един до друг, а Ким не можеше да отстъпи, защото се опираше на стената. Не искаше да се отмести настрани, защото той щеше да е доволен от нейната паника. Вдигна очи, за да погледне лицето му, но се оказа неподготвена за хипнотизиращия поглед, който срещна. Зениците й се разшириха, когато прочете какви са мислите му. Дишането й се ускори и чуваше как сърцето й бие в ушите й.

— Ким, скъпа, кой звъни? — гласът на Лиз ги върна обратно в реалността.

Вон се отдръпна. „Чий е този познат глас? О, по дяволите! На онази врачка. Може би наистина има дарба, щом се появи точно тогава, когато най-малко искам някой да ми попречи!“

— Госпожице Мърфи, здравейте.

— О, господин шерифе, как сте? Знаех си, че скоро пак ще се срещнем.

С приветлива усмивка Лиз стисна ръката му.

Вон я изгледа учудено. Последния път, когато я видя, тя толкова бързаше, че полата й бе останала защипана в затворената врата. Сега го посрещаше като неотдавна разделили се приятели.

— Госпожице Мърфи, какво правите тук? Нали се разбрахме, да не се забърквате в този случай.

— Нямам и намерение, шерифе. Аз и Ким сме само приятелки.

— Аха, разбирам…

Вон погледна въпросително Ким, очаквайки обяснение, как е възникнало това бързо приятелство.

— Може ли да ви предложа нещо за пиене?

— Лиз, моля те!

Вон се подсмихна на ядосания тон на Ким, но се направи, че не е чул нейната забележка.

— Имате ли нещо друго, освен портокалов сок?

— Днес с Ким купихме малко бира. Искате ли една?

— С удоволствие.

Той последва Лиз в кухнята. Все още навъсена, Ким тръгна след тях.

Отказа чашата и стола, които му предложиха, и предпочете, да се облегне на стената и да отпива от кутията. Макар че се свечеряваше, все още бе твърде горещо и вкусът на студената бира му се стори още по-приятен. Лиз също си отвори една кутийка, а Ким се правеше на заета, подреждайки покупките в шкафа и хладилника.

— Май че не каза защо си тук, шерифе?

Тя не се отказваше от опитите си да го отпрати.

— О, да. Нали помниш един от моите хора — Джордан Хол. Той и жена му Лилиан организират барбекю утре вечер. Правят това доста често през лятото. Както и да е, дойдох да те поканя да дойдеш.

Ким му хвърли такъв поглед, че не стана нужда да отговаря на предложението му. Но Вон предварително знаеше как да я убеди.

— Трябва да ти кажа веднага, че това не е моя лична инициатива. Ако решиш да не идваш, или аз, или някой от колегите трябва да остане тук, за да охранява къщата. Това не е особено честно, защото проблемът се решава, щом ти дойдеш.

— Разбирам. Пожелавам ти приятно прекарване. Лиз ще остане при мен и двете ще бадем в безопасност.

— Ким… съжалявам, но няма да мога да остана утре при теб…

— Лиз, какво ти става?

Лицето на Лиз се изчерви леко.

— Рей Чейни ме покани на това барбекю и аз се съгласих да отида. Не знаех, че ще ти създам проблеми с това.

Ким я погледна втренчено. „Какво е това? Нима ме манипулират?“ Не й се ходеше на барбекю, но не бе и такава егоистка, за да лиши някой полицай от събитието на месеца.

— Е, добре, май не ми оставяте избор. Ще трябва да дойда.

 

Беше тъмно. Тънкият сърп на луната едва се виждаше през облаците. Той стоеше в сянката на дърветата и наблюдаваше къщата. Ярка жълта светлина струеше от повечето прозорци, осветявайки и част от верандата. Чуваше женски смях и говор. Душата му се изпълни с болка и омраза. Бореше се с желанието си да отиде и да прекърши този смях. Смееха се на него — както винаги го бяха вземали за подигравка. Пое си дълбоко дъх, за да уталожи гнева си. Остави го притаен дълбоко в себе си. Излезе бавно от сянката и заобиколи къщата. Зелена полицейска кола беше паркирана в двора, замаскирана зад клоните на върбите. Мъждукаше огънче от цигара зад стъклото. Те си вършеха работата съвестно. Опитваха се да я пазят. Но нали и това влизаше в плана му. Бяха толкова несръчни, че не представляваха проблем за него. Бяха направили груба грешка, като накараха Ким да остане тук, вместо да се приберете Сиатъл. Това само го облекчаваше, можеше да влезе при нея, когато си пожелае. Но все още не бе дошло време за това. Нека си мислят, че се е отказал.

Присъствието не Кимбърли Клейтън нарушаваше реда в списъка, който бе направил. Нейното име бе записано на едно от последните места. Тя трябваше да изчака да й дойде времето.

Настъпило бе времето на друг човек. Трябваше да прочете една друга смъртна присъда. Да подготви едно друго погребение.

Зъбите му проблясваха в тъмнината. Този път момчетата от полицията щяха да имат повече безсънни нощи. Не искаше да остави Вон да скучае. Вон беше го разочаровал. Очакваше от него да излезе достоен противник, да изпита повече удоволствие от борбата с него. Но явно това му бяха способностите.

Загледа се отново в къщата. Приличаше му на една друга. Къща, която скърцаше и пъшкаше като живо същество, когато пламъците я обхванаха. И сред воя на бушуващите пламъци — един друг звук. Най-приятният на света — женският писък.

Усмихна се на този спомен. Имаше толкова видове болка, колкото начини да убиеш някого. Когато отреждаше на жертвата си смъртно наказание, стараеше се да й причини болка, подобаваща на нейното престъпление. Това беше изкуство, което дори Вон изглежда нямаше да разбере. Но вещицата, която изгоря жива, го бе разбрала. Когато драсна клечката кибрит, бе видял в погледа й готовност да приеме своето наказание.

Женски смях прекъсна приятните спомени и го обля като с леден душ. Стисна зъби до болка, когато видя силуета на Ким покрай осветените прозорци. Тя го предизвикваше. Сама бързаше към своето наказание. „Добре, ще организирам и нейното погребение. Две погребения заедно!“

Това вече бе нещо ново. Вълнуващо и интересно.