Кристин Мичълс
Целувката (6)

V

Вон скришом я съзерцаваше. Едно красиво рамо отново се опитваше да се покаже от деколтето на блузата й. Беше наклонила леко глава на една страна и чакаше неговия отговор.

Късното следобедно слънце намери начин да проникне през прозореца на кухнята и да оцвети русата й коса в златисти багри. В очите й имаше решителност. Някъде в дълбините им сигурно се таеше скрит ужас, но непоколебимостта вземаше връх.

Да, Ким се нуждаеше от защита, която неговият участък щеше да й осигури, но явно не се нуждаеше от психическа и емоционална помощ, щом искаше да узнае ужасяващите подробности около смъртта на братовчед си.

Тези детайли вече се бяха запечатали в съзнанието му от безкрайното препрочитане на материалите по делото.

— Окей, но трябва да ми дадеш дума, че всичко, което чуеш сега, ще си остане между нас. Никакви приятели, роднини, репортери. Барни Маккартни е журналист — кореспондент на „Обзървър“. Добър човек е, но нали ги знаеш вестникарите, кога са попаднали на нещо сензационно. Готови са и в устата на лъв да влязат. Ако го видиш да се навърта наоколо, трябва да си подготвена.

— Разбира се, имаш честната ми дума.

— Добре, ще ми налееш ли още малко сок.

— С удоволствие.

Ким отиде до хладилника и леко се наведе, докато пълнеше чашата. Имаше хубаво, закръглено дупе. Даже много хубаво.

— Мисля, че ще бъде по-добре, ако седнеш…

Тя зае отново мястото си срещу него. Пое си дълбоко дъх, а после използва издишаната струя въздух, за да отстрани досадния кичур коса, падащ по челото й.

— Окей, готова съм да те слушам.

Вон кимна с поглед, отправен през прозореца. Оттук се разкриваше прекрасен изглед към близката планина. „Как може сред такава красота да бъде извършено убийство?! И какъв ли е човекът, който го е извършил?“

Обърна очи към нея. Трябваше да започне от самото начало.

— От информацията, която получих, става ясно, че Кендис Смит е била убита със силно заострен рукан^[1]. Това е инструмент, който е сравнително рядко срещан. Агентът Стоун предполага, че мъжът работи или на строеж, или в дърводелска работилница. Голям процент от хората в този занаят карат пикапи или джипове с каросерия, за да могат да пренасят необходимите им инструменти и материали. Следователно, той кара пикап за товар около тон, тон и половина от последните модели. Колата му вероятно е чиста и много добре поддържана. Дотук с предположенията, а сега нещо за начина, по който действа.

Вон се изкашля, за да прочисти гърлото си и се канеше да продължи, но Ким го прекъсна.

— Четох преди време един материал за това. Почеркът на серийния убиец е плод на неговата фантазия, нали? Нещо, което постоянно се натрапва в съзнанието му.

— Да, така е. В полицията наричаме това „ритуал на убиеца“. А в нашия случай той е много странен и специфичен. И на двете жертви главите са обръснати. От отрязаната коса на Кендис е изплетена плитка, част от която вероятно е взел със себе си. Косата на Трент е била къса, затова е направил плитка, вплитайки я в тънко найлоново въже. Ръцете на жертвите също са били завързвани с въже. Но това е явно само символика, защото при Кендис въжето е било конопено.

Вон погледна отново навън. Опитваше се да организира мислите си.

— Искаш ли да продължавам?

— Да, разбира се, трябва да знам всичко.

— Очаквах, че така ще ми отговориш… Е добре, в устата на двете жертви са намерени бележки, отпечатани на компютърен принтер.

— Какво е било написано в тях?

— Нищо впечатляващо. „Тик-так. Тик-так. Часовникът удари един часа. Делото приключи. Тик-так.“

„Да, нищо впечатляващо — мислеше си Ким. — Сякаш го е писало дете от началното училище.“ Но това все пак бе опит за поезия, както и нейното послание от снощи. Тръпки пробягаха по гърба й. „Господи, «Целувката на опасността.» Дано не се побъркам, докато всичко свърши. Дали ще съм жива, за да видя края на този кошмар?!“

— Има ли още нещо?

— Във ФБР смятат, че убийството на Кендис в Сиатъл му е било първото. Това е бил първият му опит да даде свобода на фантазията си. Косата й не е била обръсната гладко, а това означава, че е бил нервен и неопитен. И макар… че двете жертви са изнасилени… не вярвам, че сексът е мотив за престъплението. По-скоро той е начин за демонстрация на собствената му сила над жертвите, за да може максимално да ги опозори и унижи. И още, те са подбирани внимателно и всичко е било предварително обмислено.

— Има ли някакви следи? Нали сега съществуват методи за изследване дори на ДНК?

Вон поклати отрицателно глава.

— Не, не са открити никакви следи, освен влакънца от плат, но и за тях не можем да сме сигурни, че принадлежат на убиеца.

— Но това е невъзможно. Ами… нали знаеш… спермата…

Ким почувства, че се изчервява. Беше трудно да говори толкова директно за тези неща, особено пък с човек като Гарет.

Той усети неудобството й, но се направи, че не го е забелязал.

— Отново нищо. Дори и изнасилването е било грижливо планирано. Положително е използвал презерватив. Няма и никакви отпечатъци от пръсти. Този човек е хитър, знаел е какво ще търсим.

Ким пресуши чашата си с кафе. Спомни си, че бе чула нещо за положението на тялото на Трент. Беше отвратително. Убиецът се гавреше с жертвите си. Поколеба се, дали да попита за повече подробности.

— Вон… когато открихте трупа на Трент, той не бе просто захвърлен, нали?

— Не, тялото му беше нагласено, а не само захвърлено.

Това вече бе публична тайна. Три момчета бяха открили случайно трупа. След като бе преминал първоначалният им шок от уплахата, те изглежда се гордееха от вниманието, с което всички ги обграждаха.

— Защо ли го е направил? — това бе по-скоро риторичен въпрос.

— Ами, както ти казах, изглежда, че това е част от ритуала. Всички тези детайли — обръснати глави, връзване на китките, нагласянето на труповете като за погребение, вероятно са плод на неговата фантазия. Ръцете са скръстени на гърдите, а в тях е поставено оръжието, с което ги е убил. Едва ли не този човек ни казва, че те сами са виновни за смъртта си. Стоун дори смята, че убиецът им устройва символично погребение. — Вон стисна юмруци. — Мога да се закълна, че убитите не са случайно подбрани. Има нещо, което свързва Кендис, Трент и… теб. Само не мога да проумея, какво може да е то. В апартамента на Кендис не са открити стихове, но тези, изпратени до братовчед ти, са заплашителни и споменават за някакво отмъщение. Имаш ли врагове, някой, когото си засегнала?

Ким се замисли за момент.

— Не, не мога да си спомня.

— Имали за теб някакъв смисъл изречението „Часовникът удари един часа?“

— Не, защо питаш?

— Времето, по което са извършени убийствата. Рано сутринта, в интервала от един до два часа. Изглежда и това е част от ритуала.

— Господи, всичко е толкова объркано!

Разказът на Вон я изнервяше и тя се обърна с гръб към него.

— Имате ли поне заподозрян, градчето е толкова малко?

Беше му задала този въпрос и преди два дни, но сега го оповести с надеждата, че ще получи друг отговор. Гарет сви рамене.

— Досега имаме само предполагаемия портрет и…

— И какво?

— И теб…

Макар че отговорът му бе откровен и различен от предишния, от това не й стана по-добре…

 

Слънчевата светлина, прецедена през върховете на боровете, нахлуваше с ослепителен блясък през предното стъкло. Макар и с тъмни очила, Лиз премижаваше, за да вижда по-добре тесния планински път. Пътуването вече й омръзваше, затова даде повече газ на тромавия микробус. Опита се да включи климатика, но нищо не се получи. „Защо не го поправих, докато бях в Сиатъл? По дяволите, от тази юлска жега можеш спокойно да се стопиш! Е, може и да е за добро.“ Отдавна се опитваше с помощта на диети да се отърве от излишните 7–8 килограма. Отвори страничното стъкло и го обърна, за да може да влиза колкото се може повече въздух. Уви, нямаше ефект — дори вятърът бе горещ, все едно, че идваше от фурна. „Кой бе казал, че нагоре в планината е по-хладно?“

Тази сутрин си бе избрала да облече блуза с дълъг ръкав и широка свободна пола. Тези дрехи се оказаха неподходящи, защото бяха от синтетичен материал и сякаш усилваха горещината. Съжали, че не бе облякла бялата си памучна риза с късите ръкави. Течението рошеше тъмната й коса. Вдишваше дълбоко аромата на борова смола и горски цветя.

Мислите й се насочиха към града, където отиваше. „Лилоут Крийк. Дали убиецът е все още там? Или съм се излъгала.“

На няколко пъти бе спирала, за да си почине и решаваше да се върне обратно. Но всеки път някакъв непреодолим импулс я тласкаше да продължи напред. „Какъв ли е човекът, убиващ толкова безскрупулно? Маниак или психопат? Някой толкова извратен, че човешката му същност е затисната под тежестта на злобата и омразата. Господи, не ми се мисли повече за това… Колко ли ми остава до Лилоут Крийк?“

Пътят от Сиатъл дотук й се стори безкраен, а и никъде не срещна километричен указател. Една от любимите й песни зазвуча по радиото и Лиз се пресегна да го усили. Както си тананикаше, осъзна, че навлиза прекалено бързо в един остър завой. Справи се с него, но с ужас видя, че огромна мечка прегражда пътя й. Изпищя и натисна рязко спирачките. В следващия миг си отдъхна облекчено. Мечката бе само доста реалистична рисунка, а до нея се мъдреше приветствието: „Добре дошли в Лилоут Крийк.“

— Господи, какви идиоти, изкараха ми акъла!

Поуспокои се като разбра, че най-после бе пристигнала. Хвърли още един презрителен поглед на планинската гризли, спря радиото и продължи да шофира по-бавно.

— Окей, Лиз, ето че пристигна. А сега накъде?

Скоро пресече мост, под който течеше малък поток, вероятно носещ същото име като града. Все още нямаше никакви знаци за хотел или ресторант. За сметка на това пък, имаше плакат с реклама на летен фестивал, започващ след близо месец — на 22 август. „Дано градчето може да празнува спокойно до тогава.“

Отмина бензиностанцията „Амоко“ и тогава видя малката табелка „Мейн стрийт“. Караше покрай редица от магазини и учреждения, като се стараеше да ги запомни: „Поща“, „Китайски ресторант“, „Спортни стоки“, „Рийс“, „Железария“, „Хилиард“, Аптека „Симпсън“. Хареса й как изглеждаше градът. Честно казано, очакваше, че ще бъде по-зле. Навсякъде имаше буйна зеленина, а покрай пътя в малки сандъчета бяха засадени здравец, мушкато и петунии. Всичко бе грижливо поддържано и удивително чисто. Няколко пешеходци се обърнаха след нея, явно забелязали, че регистрацията на колата й не е от този щат.

Усмихна се, защото знаеше колко са любопитни хората от малките градчета. Беше достигнала края на улицата, затова зави обратно, за да разгледа по-подробно лявата й част. Скоро откри „Фото Келси“, Районния съд, полицейския участък, супермаркета „Планинска зора“. Нямаше нищо тревожно или ужасяващо в този град. Вече бе доста изморена, затова реши да проучи останалата част по-късно. Паркира микробуса до магазинче с надпис Бакалия „Снодел“. Няколко малки звънчета, окачени над вратата, оповестиха влизането й. Миришеше приятно на мента и билки. Лиз отиде до хладилната витрина и, след кратко колебание, си избра бутилка кока-кола. От задната част се появи закръглена жена с приятно излъчване. Устните й се движеха, явно все още обядваше.

— Добър ден. — Тя отстрани няколко къдрици, падащи пред очите й. — С какво мога да ви помогна?

— Здравейте. Бутилка кола и, ако може, да ми кажете, къде има къмпинг наблизо.

— За съжаление тук няма. Ще трябва да излезете на около шест мили извън града, там има…

— О, не бих искала да напускам града.

— Ами тогава опитайте в хотела на Ерма. Винаги се намират места, а и не взема скъпо.

— Чудесно. Много ви благодаря. Колко ви дължа за колата?

— Четиридесет и пет цента. Между другото, аз се казвам Кейт Хобсин, а вие…

— Лиз. Лиз Мърфи.

— Вие не сте журналистка, нали, Лиз?

— Не, защо?

Кейт повдигна рамене.

— Ами нищо, просто питам. Има един младеж, отседнал в хотела. Името му е Джон Ламбърт. Представя се за журналист. Само той остана, след като шумотевицата по убийството на г-н Фарис премина. Чудя се само, защо още стои тук. По цял ден се шляе по улиците. Е, както и да е, вие дълго ли ще останете тук, Лиз?

— И аз не знам със сигурност. Но изглежда това е много приятно градче.

— Да, така е. И тука има няколко негодници, както навсякъде, но шериф Гарет е добър човек и си гледа работата.

— Довиждане, Кейт, тръгвам към хотела. Ужасно съм уморена.

— Довиждане, Лиз, радвам се, че се запознахме. Наминете пак да си поговорим.

 

Ким наблюдаваше как Вон пресича двора и се качва в кафявия си джип. „По дяволите, изглежда много секси с тези дънки!“ Още чувстваше докосването му по рамото си, когато се сбогуваха. Прокара леко ръка по кожата си. „Господи, какво става с мен? Нима той ме привлича? Защо? Не бива отново да се влюбя в ченге. Но аз не го харесвам.“ Опита се да мисли с омраза за него. Но рамото й още усещаше горещата му длан. Усещаше нежност, която бе забравила. Откакто убиха Кен, бяха изминали две години. Оттогава не бе общувала с друг мъж, но и не изпитваше желание за това. Сексът не й липсваше толкова много през тези години на безбрачие. „Какво ме привлича тогава в Гарет?…“

Отдръпна се от прозореца и се опита да изтрие от паметта си спомена от докосването му. „Достатъчно! Има толкова по-важни неща.“ Снощи, докато, броеше часовете до зазоряване, бе решила, че трябва да приеме смело срещата с миналото си. Явно бе, че то имаше връзка с убиеца. Трябваше да се държи като зряла жена, а не да живее с детинските си кошмари. Нямаше да позволи да се превърне в затворник в къщата на леля си. Благодарение на шерифа бе осъзнала простия факт, че досега бе бягала от миналото. Отказваше да си спомни колко пъти бе била щастлива в този град. Струваше й се, че щом си помисли за това, веднага ще се върне и ужасът от смъртта на баща й. За да избегне спомените си, щом пристигнеше тук, винаги отсядаше само в къщата на Вивиан Фарис. Само няколко пъти за последните седемнадесет години бе слизала в центъра на града. През останалото време се беше укривала. „От какво? Страхът може да се контролира. Трябва само малко повече решителност!“ Реши, че вместо да телефонира на Деидре, че все още е тук, е по-добре направо да отиде до къщата на братовчедка си. И без това имаше нужда да заеме от нея някакви ежедневни дрехи. Не беше предвидила, че може да остане толкова дълго.

Няколко минути по-късно Ким преметна дамската си чанта и излезе навън. Едва сега забеляза зелената полицейска кола, паркирана в двора. Напълно бе забравила, че я охраняват. Трябваше да каже на полицая, че ще слезе до града. Бавно, наслаждавайки се на приятната слънчева топлина, тръгна към колата. Прозорецът й беше смъкнат наполовина. Усещаше, че мъжът отвътре я наблюдава, но слънцето й пречеше да го вижда добре. Приближи се и наведе очи към него.

— Здравейте, аз съм Кимбърли Танас. Той й подаде ръка.

— Полицай Мартин Люис. Ако си спомняте, запознахме се преди два дни. Излизате ли някъде?

— Да. Отивам до къщата на братовчедка ми за няколко часа.

Люис погледна часовника си.

— Добре, ще прескоча до участъка и ще се върна тук към четири и половина. Ако така се случи, че се върнете преди мен, не влизайте под никакъв предлог в къщата. Когато дойда, ще огледам всички стаи. Разбрахме ли се?

— Да, добре — отвърна Ким, леко стресната от строгостта му. — Ще чакам в колата, докато се върнете.

— Чудесно.

Ким тръгна към червеното си „Джио Метро“, като все още усещаше погледа му в гърба си. „Господи, какъв странен човек!“ Тъмни, сериозни очи. Навъсено и малко чудато изражение на мургавото лице. Но Вон й бе споменал, че Люис е един от най-способните му хора. Може би той просто се отнасяше прекалено сериозно и съвестно към работата си.

Запали колата, заобиколи къщата и излезе на пътя, водещ към града. Пред погледа й се откри цялата долина и къщите на Лилоут Крийк, разпръснати из нея. „Как мога да имам толкова объркани чувства към това градче, отсъстващо от повечето карти на щата.“

— Можеш да го направиш! — прошепна на себе си.

Затвори за момент очи, събирайки кураж. Трябваше да го направи. Нямаше да се остави да пълзи на колене пред страха… Стисна зъби и продължи към града. Трябваше да спре на още няколко места, преди да отиде при Деидре.

Паркира пред сградата на пощата. Отново я връхлетяха спомените от миналото. Ето баща й бе застанал на стълбите, обсъждайки с Хилиард или мисис Джонсън повишението на цените, времето или трудностите при отглеждането на децата. Понеже стълбите бяха високи и Ким не можеше да ги изкачва, той я вземаше на рамо. Все още помнеше допира на силните му ръце. Тогава си мислеше, че Джак Клейтън трябва да е най-високият човек на света.

Усети как сълзите потичат по бузите й.

Времето напредваше, излезе от колата и тръгна към парка. Скоро навлезе в буйната зелена трева. Алеите, които помнеше от преди, вече не съществуваха. Млада жена люлееше детето си на една от люлките. Не се приближи към нея, защото знаеше, че ще я заговори. Тръгна в обратна посока към игрището за бейзбол. Спомни си, как родителите й седяха на потъмнелите дървени пейки и я окуражаваха, все едно, че беше най-добрата.

За съжаление, играеше ужасно бейзбол. Не й вървеше и в другите спортове, но все й се искаше да опита. Винаги бе чувствала подкрепата на баща си. Веднъж, когато срещата завърши, а нея даже не бяха я взели за резерва, се разплака с глас. Бяха останали само двамата. Баща й бе казал с мекия си басов глас още една мъдрост, на което трудният му живот го бе научил: „Няма нищо невъзможно на този свят, момичето ми. Само трябва да го искаш много, много силно. Ще запомниш ли това?“

„Господи, та аз бях забравила тези думи!“

— Да, татко, никога няма да го забравя — каза си гласно.

Болката в гърдите й ставаше непоносима. Не можеше обаче да си позволи да плаче. Не и тук, пред хората. Довечера, когато останеше сама, може би щеше да преживее мъката и вината си — сигурно, за последен път. И лекарите я бяха посъветвали същото, но до сега нямаше сили в себе си, за да го направи. Тръгна обратно към колата. Трябваше да отиде там, където й бе най-скъпо. Къщата, където бе прекарала детството си. Макар че имаше катинар на вратата, тя все още беше обитаема.

Бялата й фасада сега бе олющена и пожълтяла. Корнизите, които баща й всяка година боядисваше, бяха посивели. Тук нищо не бе докосвано след смъртта му. Четири мръсни, но щастливи деца си играеха в запустелия двор. Усмихна им се, но очите й отново се навлажниха. Вдигна погледа си към прозорците на горния етаж. Преди грееха от чистота, но сега почти всички бяха изпотрошени. Ето големият бор, чиито клони опираха в къщата. Това беше тайният й изход, когато се измъкваше нощем и ходеше да се къпе в басейна.

В съседство на стаята й се намираше кабинетът на баща й. За Ким той си оставаше тайнствено място, защото рядко и разрешаваха да влиза вътре. Там бяха всички негови снимки, книги и скъпоценности. Понякога през дългите зимни вечери, баща й я извикваше при себе си. Заедно приготвяха блесни, изкуствени мухи, и мечтаеха като настъпи пролетта, да отидат да ловят пъстърва.

Обожаваха природата и често ходеха на къмпинг. Ким обичаше да лови риба, въпреки че рядко улавяше нещо, защото или вдигаше шум и подплашваше рибата, или пък цопваше във водата. Времето прекарано с родителите й сред природата винаги бе нещо по-специално. Слушаха звуците, издавани от горските обитатели, или се надлъгваха, кой е хванал по-голяма риба. Майка й и баща й спореха кой е наред да готви на старомодния газов котлон. После всички заедно пееха „Ти си моето слънце“. Колко хубави спомени! Вече бе започнала да забравя всичко това, защото се страхуваше да мисли за него. Разбира се, че имаше болка, но удоволствието да преживее всичко отново бе по-силно.

Погледът й се премести върху прозорците на спалнята на родителите й. Още щом се влезеше в нея, първото нещо, което се забелязваше, бе красивата тоалетна масичка до стената. Това бе подарък за майка й от нейния баща. Върху нея бяха подредени всички онези мистериозни кутии с кремове и прахове, които преобразуваха майка й.

Когато родителите й излизаха заедно да вечерят, те бяха толкова различни и толкова красиви. „О, как бързо свърши всичко…“

Ким отвори очи и се загледа в децата, ровещи се весело в праха. Имаше още едно място, където трябваше да отиде. Магазинът на баща й. Но днес това не й бе по силите. Стигаше й и това, което бе видяла вече. Наистина, бе си поплакала малко, но не се чувстваше съкрушена. Не бе оставила ужаса да завладее приятните й спомени. Все още можеше да се контролира.

Завъртя ключа на стартера и включи на скорост. Време бе да се срещне с Деидре и с леля си Вивиан.

 

Елизабет Мърфи седеше в приемната на полицията. Макар че сама не знаеше какво търси там, бе решила да се води от чувствата си. След като излезе от бакалницата, у нея се зароди странното желание да се срещне с шериф Гарет. Кейт й бе говорила с явно уважение за него. Лиз смяташе, че отлагането е един от смъртните грехове или неподчинение на Бога от висша степен. То лишаваше хората от много възможности. Караше ги да мислят, че имат всичкото време на света, а после отвличаше шансовете им за щастие. Животът я беше научил просто никога нищо да не отлага.

И така, влезе в полицейския участък и поиска да говори с шериф Гарет. Красива млада жена с табелка на бюрото „Мелиса Адамс“ я информира, че е излязъл. Лиз отказа да говори със заместниците му и Мелиса й посочи стола, където да го изчака.

Седеше от около половин час и изучаваше стаята. Мелиса й харесваше. Имаше малко дрезгав глас, сигурно от пушене на твърде много цигари. Лиз се намръщи, когато си запали още една. Изглежда тя харесваше работата си и начина си на живот. Това вече ставаше голяма рядкост. Всеки искаше повече от това, което имаше. Амбицията е чудесно нещо, но тя и обезличаваше. Човек не обръщаше внимание на живота, който пропускаше покрай себе си.

Лиз често сравняваше избора на професия с избора на курорт за ваканцията. Ако не ти харесва един курорт, на другата година просто не отиваш там. А познаваше хора, които не харесваха работата си, но не я променяха за нищо на света.

— Здравей, Рей, защо идваш толкова рано?

Гласът на Мелиса насочи вниманието й към новодошлия мъж.

Рей Чейни вдигна рамене.

— Събудих се и вече си мечтаех за твоето кафе. Какво слагаш в него, не знам, но е най-хубавото, което съм пил.

— Не казвам, това е тайна — усмихна се Мелиса.

— Хъм…

Рей си наля кафе и се обърна да огледа офиса. Очите му се спряха на Лиз и чашата остана на половината път до устните му. После явно победен от аромата, той завърши движението и отпи една глътка. Не свали погледа си от нея. Лиз откри, че е доволен от това, което виждаше. „Господи, доста отдавна никой мъж не ме е поглеждал по този начин!“

Имаше чудесни очи. Чисти и сини, като пролетно небе. Светло кестенявата му коса бе прошарена на места. Имаше бирено коремче, но не можеше да се каже, че е пълен. Изглежда обичаше да си похапва. Лиз не можеше да го вини, защото самата тя също се бореше с апетита си и излишните осем килограма. Колкото повече остаряваше, толкова й ставаше по-трудно да запази линията си. Това сигурно важеше и за мъжете на нейната възраст. Просто те трупаха излишните килограми на други части от тялото си.

— Ей, Рей, ще дойдеш ли за секунда? — мъжки глас се чу откъм вратата вляво.

Рей погледна нататък.

— Да, идвам ей сега.

Усмихна се с една усмивка, пълна с обещания, от която Лиз почувства, че се изчервява.

— Здравей, Марти, мислех, че си горе да пазиш Ким Танас?

— Бях, но тя реши да излезе. Ще я изчакам да се върне след около час. Наредих й да не влиза, преди да проверя къщата.

— Кажи какво искаш?

— Ами, докато стоях отвън, си мислех, не е ли по-добре, ако някой от нас остане вътре при нея. Нещо като двойна защита? Огледах мястото, наоколо няма съседи. Нашият човек спокойно може да мине през гората и да влезе през задния двор. Ако вися, както досега, в колата, нямам никакви шансове да го видя…

Лиз неволно подслушваше разговора. Засрамена, хвърли поглед към Мелиса, но тя беше заета да пише нещо на машина.

Пак се заслуша.

— … мислех си за това снощи… После отново гласът на Рей:

— Знаеш ли, прав си, Марти. Но нямаме толкова хора, за да държим двама при къщата. А ако сложим човек вътре, поставяме го в смъртна опасност. Този изрод вече уби Трент Фарис, и той не беше мърляч. Помниш ли как те цапардоса миналата година на състезанията по бокс.

Лиз отпи по-голяма глътка от колата и се закашля.

— Да, но този път са го изненадали… Рей, има ли някой отвън?

— А, да, забравих. Вратата се затвори с трясък.

Замисли се. Ким Танас изглежда, че наистина я грозеше сериозна опасност. Тя имаше нужда от нейната помощ и защита? Трябваше веднага да се срещне с нея.

В този момент влезе млад мъж, облечен в дънки и синя карирана риза.

— Шерифе, радвам се, че се върнахте, една жена ви очаква.

Вон хвърли поглед към приемната. Дамата бе на средна възраст, може би около 45–50 годишна. Не я бе виждал никога преди, явно не беше от Лилоут Крийк. Облеклото й бе доста екстравагантно, дори и за някой по-голям град. Носеше огромни разноцветни обеци. На всеки от пръстите й имаше поне по два пръстена, изработени от злато, сребро и дърво. От същите материали бяха и гривните по ръцете й. Дрехите й бяха свободни и положително съдържаха всички цветове на дъгата. Ноктите, дори и тези на краката й, бяха покрити с яркочервен лак. Тъмната й коса свободно падаше по раменете и лицето й.

— Госпожо, аз съм шериф Гарет.

Тя се усмихна и стана да поеме ръката му.

— Казвам се Лиз Мърфи.

После се взря в шерифската значка на ризата му.

— С какво мога да ви помогна?

Усмивката й леко помръкна.

— Честно да ви кажа, и аз не знам точно…

Гледайки Мелиса, Лиз се поколеба за момент.

— Ще може ли да поговорим насаме?

Напрежението и умората, които се бяха натрупали у Вон, ясно се изразиха по лицето му.

— Няма да ви отнема много време. Моля ви!

— Добре, госпожо Мърфи, ще ви приема.

— Госпожица Мърфи. Вдовица съм.

— Заповядайте в кабинета ми. Седнете, където ви е удобно, ще се върна след минута.

Вон затвори вратата и хвърли укорителен поглед към Мелиса.

— Не ме гледай така, чакаше само теб. Не пожела да говори с никой друг.

Гарет бе ядосан. Разчиташе поне тук да намери малко спокойствие, за да събере мислите си.

— Вон, да й предложа ли кафе?

— Не, остави я да си пие кока-колата.

Лиз беше малко учудена от младостта и привлекателността на шерифа. „Хората в офисите стават все по-млади, а ти все по-стара“ — помисли си. Докато го чакаше, можеше на спокойствие да разгледа кабинета му.

Стъклата на прозорците бяха тъмни и светлината не дразнеше очите. Стените бяха боядисани в светли тонове, а подът застлан със сив балатум. До едната стена имаше метален шкаф за документи, а на отсрещната бе закачена голяма карта на щата Вашингтон. Дотук не можа да научи нищо за характера на шерифа. В средата на работната му маса имаше зелен бележник, а вдясно от него беше телефонът. В малка кутия бяха поставени няколко молива и химикалки. Всичко беше изрядно подредено. Нямаше нищо излишно и за нейно учудване, за първи път видя бюро, без никаква снимка на него. „Нима този младеж няма семейство или приятели?…“

Вратата се отвори и Лиз проследи как Гарет заобиколи масата и седна на стола срещу нея.

— Е, госпожице Мърфи, какво имате да ми кажете?

Беше решила да е напълно откровена. Но все още не можеше да го погледне в очите. Страхуваше се да го направи. Най-накрая се реши да опита.

— Това, което ще ви кажа, може да прозвучи налудничаво, но в него има истина. Ще ви моля само да не ме прекъсвате.

— Разбира се, госпожице…

— Моля ви, наричайте ме просто Лиз. Иначе ме карате да се чувствам твърде стара.

Гарет кимна в съгласие, но Лиз долови, че ставаше нетърпелив.

„Хайде, започвай — подкани се мислено. — Няма значение, че ще те вземе за луда. Много хора смятат така, затова един повече или по-малко…“

— Аз съм от Флегстаф, Аризона. В щата Вашингтон съм от няколко дни. Занимавам се с рисунки, фотография и издателска дейност.

Замълча, за да се увери, дали все още я слуша.

— Снощи си купих един брой на „Сиатъл Таймс“, преди да отида в хотела.

Преглътна конвулсивно, когато си спомни ужаса, който я бе връхлетял. На няколко пъти прокара пръсти по вече празната бутилка от кола, опитвайки се да събере кураж. После бавно му разказа цялата история и това, което бе почувствала. Вон не каза нищо, а само подпря с ръце брадичката си. От изражението на лицето му не можеше да се определи какво мисли.

— Виждате ли, шерифе, аз съм медиум. Това е нещо като традиция в нашето семейство. Наследих умението от баба си. Но моите усещания и предчувствия винаги досега са били свързани с мои роднини, приятели, с техните деца. Не знам какво точно ме привлече тук. Но мога да помогна с нещо, сигурна съм. Затова… реших… Исках да ви попитам…

Явно изнервен, Гарет рязко стана от мястото си.

— Госпожице Мърфи, вашият разказ е много интересен, но честно казано, никога не съм вярвал на астрологии, предсказания и други неща от този род. Вярно е, че понякога медиуми или гадатели са помагали на полицията, но това са само изолирани случаи. Не отричам, че и вие може би с нещо ще ни помогнете, но трябва да ме разберете, и то много добре. Докато сте в този град, не искам да се замесвате в това дело, да започвате разследване или по някакъв начин да се изложите на опасност. Ако наистина научите нещо важно, искам веднага да ме уведомите. Не правете нищо самостоятелно. Ясен ли съм?!

— Напълно, шерифе.

На Лиз не й хареса начинът, по който й говореше. И той бе се оказал като всички останали. Вземаше я за стара, изкукала лелка, обичаща приключенията. Но все пак, това бе първата им среща. „Ако и следващия път се държи така, с удоволствие ще сритам арогантното му задниче.“

Лиз също се изправи и му подаде ръка през бюрото.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, шерифе.

Погледна го смело в очите. Неговият поглед я парализира, все едно я бе срязала мълния. „О, Господи, може ли това да е истина!? Не, това не може да ми се случи. Вече съм виждала някъде тези очи!…“

— Госпожице? Госпожице Мърфи, добре ли сте?

Тя бавно отстъпваше с гръб към вратата.

— Да, добре съм, нищо ми няма — отговори тихо и излезе, без да се сбогува.